<n—m
ГРАМАТИКА
НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ
ЕЗИК
БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ 	А
НА НАУКИТЕ I | > /\
НА СТАРОЕ
Дело на авторски
колектив
от изтъкнати наши
индоевропейсти,
й старобългаристи,
в този труд
за първи път
от съвременни
езиковедскй
позиции,
задьлбочено
и разностранно,
на високо научно
равнище
се разглежда
стар о бъл тар с кият
период
от развитието
на българския
език
(IX-XIb.).
МАТ И KA
ЪЛГАРСКИЯ
ЕЗИК
ФОНЕТИКА.
МОРФОЛОГИЯ
СИНТАКСИС
Издателство
на Българската
академия
на науките
София
1991
ГРАММАТИКА
ДРЕВНЕБОЛГАРСКОГО ЯЗЫКА
ИЗДАТЕЛЬСТВО
БОЛГАРСКОЙ
АКАДЕМИИ НАУК .
СОФИЯ . 1991
Главен редактор
чл.-кор. проф, д-р ИВАН ДУРИДАНОВ
Редакционна колегия
ст. н. с. I ст. ЕКАТЕРИНА ДОГРАМА-
ДЖИЕВА, проф. к. ф. н. АНГЕЛИНА
МИНЧЕВА
Авторски колектив-
ИВАН БУЮКЛИЕВ, ВЛАДИМИР ГЕОР-
ГИЕВ, АНГЕЛ ДАВИДОВ, ИВАН ДОБРЕВ,
ЕКАТЕРИНА ДОГРАМАДЖИЕВА, ИВАН
ДУРИДАНОВ, РУМЯНА ЗЛАТАНОВА,
I СВЕТОМИР ИВАНЧЕВ |, ПЕТЪР ИЛЧЕВ,
АНГЕЛИНА МИНЧЕВА, ДОРА МИРЧЕВА
Институт за български език
©1991
wc/o Jusautor, Sofia
80
СЪДЪРЖАНИЕ
СЪКРА ЩЕНИЯ 13
ПРЕДГОВОР 16
ВЪЗНИКВАНЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
И СТАРОБЪЛГАРСКАТА КНИЖНИНА 17
СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК — НАЙ-РАНО ЗАСВИДЕТЕЛСТВУВА-
НИЯТ СЛАВЯНСКИ ЕЗИК (§ 1—4) — СВ. ИВАНЧЕВ 19
НАЗВАНИЯ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК (§ 4) — СВ. ИВАН-
ЧЕВ 21
ВЪЗНИКВАНЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ И НА СТАРО-
БЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК (§5—42) — Д. МИРЧЕВА 22
ДЕЛОТО НА КОНСТАНТИН-КИРИЛ И МЕТОДИЙ (§6—8) —
Д. МИРЧЕВА 22
СЪДБАТА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК В ЧЕ-
ХИЯ, ПАНОНИЯ И ХЪРВАТСКО (§ 9—11) — Д. МИРЧЕВА 26
БЪЛГАРИЯ ПРЁЗ IX В. (§ 12—14) — Д. МИРЧЕВА 29
ДЕЛОТО НА КИРИЛО-МЕТОДИЕВИТЕ УЧЕНИЦИ В БЪЛГАРИЯ.
РАЗЦВЕТ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК И НА
СТАРОБЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА(§ 15—20)—Д. МИРЧЕВА 32
РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН
ЕЗИК КАТО ОФИЦИАЛЕН КНИЖОВЕН ЕЗИК У ДРУГИ СЛА-
ВЯНСКИ НАРОДИ. РЕДАКЦИИ (ИЗВОДИ) НА СТАРОБЪЛ-
ГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК (§ 21—24) — Д. МИРЧЕВА 36
ДОСТОЙНСТВАТА НА КИРИЛО-МЕТОДИЕВИТЕ ПРЕВОДИ. ОБ-
РАБОТКА НА КНИЖОВНИЯ ЕЗИК(§ 25—27)— П. ИЛЧЕВ 39
СТАРОБЪЛГАРСКАТА ГРАФИКА. СЪСТАВ И ХАРАКТЕР НА
АЗБУКИТЕ. ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ, НАЗВАНИЯ И ЧИСЛЕНА
СТОЙНОСТ НА БУКВИТЕ. НЕБУКВЕНИ ЗНАКОВЕ. ЗАВИСИ-
МОСТ НА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ АЗБУКИ ОТ ВИЗАНТИЙСКОГО
5
ПИСМО, ВРЪЗКИ ПОМЕЖДУ им, РАЗПРОСТРАНЕНИЕ. ВЪПРО.
СЪТ ЗА ТЕХНИЯ ПРОИЗХОД (§28—42) — П. ИЛЧЕВ 41
СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ПИСМЕНИ ПАМЕТНИЦИ (§43-48)-ИВ. ДОБРЕВ 52
ГЛАГОЛИЧЕСКИ ПЕРГАМЕНТНИ КНИГИ И ЛИСТОВЕ (§ 44) —
ИВ. ДОБРЕВ 53
КИРИЛСКИ ПЕРГАМЕНТНИ КНИГИ И ЛИСТОВЕ (§ 45)—ИВ. ДОБРЕВ 55
ГЛАГОЛИЧЕСКИ НАДПИСИ (§ 46) — ИВ. ДОБРЕВ 58
КИРИЛСКИ НАДПИСИ (§ 47) — ИВ. ДОБРЕВ 58
АКРОСТИХОВИ ТВОРБИ НА СТАРОБЪЛГАРСКИ АВТОРИ (§ 48)
— ИВ. ДОБРЕВ 60
ДРУГИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА ПРОУЧВАНЕТО НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ
ЕЗИК. ГРАФИКА, ЗАЕМКИ В НЕСЛАВЯНСКИ ЕЗИЦИ, ТОПОНИ-
МИ, ДАННИ ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ БЪЛГАРСКИ ДИАЛЕКТИ
(§ 49—54) —П. ИЛЧЕВ 60
СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК КАТО КНИЖОВЕН И НАРОДЕН В
АРЕАЛЕН АСПЕКТ (§55—57) — ИВ. ДУРИДАНОВ 63
РЪКОВОДСТВА ЗА ИЗУЧАВАНЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК:
ГРАМАТИКИ, ТЕКСТОВЕ, РЕЧНИЦИ (§58—69) — П. ИЛЧЕВ 67
ФОНЕТИКА 76
ОТРАЖЕНИЕ НА ОБЩИ ТЕНДЕНЦИИ НА ПРАСЛАВЯНСКИЯ ФОНЕ-
ТИЧЕН РАЗВОЙ В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК — ТЕНДЕНЦИЯТА
КЪМ ПОВИШЕНА СОНОРНОСТ И ТЕНДЕНЦИЯТА КЪМ ПАЛАТАЛИ-
ЗАЦИЯ. ПРЕГЛЕД НА ЯВЛЕНИЯТА, КОНТО СА РЕЗУЛТАТ ОТ
ТЕЗИ ДВЕ ТЕНДЕНЦИИ (§ 70—74) — П. ИЛЧЕВ 77
КВАНТИТЕТ И УДАРЕНИЕ (§ 75—76) — П. ИЛЧЕВ 79
СТРУКТУРА НА СРИЧКАТА В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК (§ 77—80)
— П. ИЛЧЕВ 80
ПРЕМЕСТВАНЕ НА СРИЧКОВАТА ГРАНИЦА. ТАКА НАРЕЧЕНОТО
ПРОТЕТИЧНО (ЕПЕНТЕТИЧНО) N (§ 81) — П. ИЛЧЕВ 85
ПРОИЗХОД НА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ГЛАСНИ ФОНЕМИ (§82—95)
— ИВ. ДУРИДАНОВ 87
Произход на	гласната	0	(§ 85) — Ив.	Дуриданов	88
Произход на	гласната	А	(§ 86) — Ив.	Дуриданов	89
Произход на	гласната	6	(§ 87) — Ив.	Дуриданов	90
Произход на	гласната	'В	(§ 88) — Ив.	Дуриданов	90
Произход на	гласната	Н	(§ 89) — Ив. Дуриданов	91
Произход на	гласната	(§ 90) — Ив. Дуриданов	92
Произход на гласната Оу (§ 91) — Ив. Дуриданов 93
Произход на	гласната	Ъ	(§ 92) — Ив. Дуриданов	94
Произход на	гласната	Ь	(§ 93) — Ив. Дуриданов	94
Произход на	гласната	Ж (§ 94) — Ив. Дуриданов	95
Произход на гласната А (§ 95) — Ив. Дуриданов 96
ПРОТЕТИЧНИ J И V ПРЕД ГЛАСНИ В НАЧАЛОТО НА ДУМАТА
(§ 96—98) — ИВ. ДУРИДАНОВ 97
РАЗВОЙ НА ПРАСЛАВЯНСКИТЕ СРИЧКИ, КОНТО СА ЗАВЪРШВАЛИ
НА СОНОРНА СЪГЛАСНА (§ 99—106) — П. ИЛЧЕВ 98
Метатеза на ликвидните съгласни (§ 100—103) — П. Илчев 98
Сонантни р и л (§ 104—106) — П. Илчев 101
ОТГЛАС И ОТГЛАСНИ РЕДОВЕ В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК. КА-
ЧЕСТВЕН И КОЛИЧЕСТВЕН ОТГЛАС (§107—111)—ИВ. БУЮКЛИЕВ 102
СИСТЕМА НА СЪГЛАСНИТЕ ФОНЕМИ В ИНДОЕВРОПЕЙСКИЙ ПРА-
ЕЗИК (§ 112—113)—ИВ. БУЮКЛИЕВ 106
СИСТЕМА НА СЪГЛАСНИТЕ ФОНЕМИ В ПРАСЛАВЯНСКИ И СТАРО-
БЪЛГАРСКИ ЕЗИК (§ 114—121) — ИВ. БУЮКЛИЕВ 107
Произход на носовите съгласни М и Н (§ 117) —Ив. Буюклиев ПО
Произход на плавните съгласни Р и А (§ 118) —Ив. Буюклиев ПО
Произход на лабиалните съгласни Б, П, В (§119)—Ив. Буюклиев 111
Произход на алвеодепталните съгласни Д, Т, 3, С(§ 120)—Ив. Буюклиев 112
Произход на веларните съгласни К, Г, X (§ 121) — Ив. Буюклиев 112
ВЛИЯНИЕ НА ПРЕДНИТЕ ГЛАСНИ ВЪРХУ ВЕЛАРНИТЕ СЪГЛАСНИ:
ТРИТЕ ПАЛАТАЛИЗАЦИИ В ПРАСЛАВЯНСКИ И ТЯХНОТО ОТРА-
ЖЕНИЕ В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК(§ 122—136) — П. ИЛЧЕВ 113
Първа палатализация на веларните съгласни (§ 123—126) —П. Илчев 114
Втора палатализация на веларните съгласни (§ 127—134)—П. Илчев 115
Трета палатализация на веларните съгласни (§ 135 -136)—П. Илчев 117
РАЗВОЙ НА ПРАСЛАВЯНСКИТЕ ЗВУКОСЪЧЕТАНИЯ ОТ СЪГЛАСНИ
С J И ТЯХНОТО ОТРАЖЕНИЕ В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
(§137-151)—П. ИЛЧЕВ 119
Сонорни съгласни пред j (§ 138) — П. Илчев 119
Задноезичните (веларните) съгласни пред j (§ 139) — П. Илчев 119
Предноезичнпте съгласни пред / (§ 140—144) — П. Илчев 120
Групи от две съгласни пред / (§ 145—148) — П. Илчев 121
Групи, образувани от устнена съгласна и / (§ 149—151) — П. Илчев 122
ОПРОСТЯВАНЕ НА ГРУПИ СЪГЛАСНИ (§ 152—170) — П. ИЛЧЕВ 123
МОРФОЛОГИЯ* 136
ИМЕННА СИСТЕМА (§ 171—356) 137
СКЛОНЕНИЕ НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ ИМЕНА (§ 172—229) -
ВЛ. ГЕОРГИЕВ 137
Вокални основи (склонения) (§ 173—200) — Вл. Георгиев 138
о-основи (о-склонение) (§ 173—177) — Вл. Георгиев 138
/о-основи (/о-склоненпе) (§ 178—181) — Вл. Георгиев 143
и-основи (u-склонение) (§ 182—186) — Вл. Георгиев 147
а-основи (а-склонение) (§ 187—190) — Вл. Георгиев 149
/а-основи (/а-склонение) (§ 191—195) — Вл. Георгиев 152
1-основи (i-склонение) (§ 196—200) — Вл. Георгиев 155
Консонантни основи (склонения) (§201—215) — Вл. Георгиев 159
Съществителнп от мъжки род (§ 202—207) — Вл. Георгиев 159
Основи на -п-, -еп-, -теп- (§ 202—205) — Вл. Георгиев 159
Основи па -t- (§ 206) — Вл. Георгиев 161
Основп на -jan-1-telj-l-arj- (§ 207) — Вл. Георгиев 162
7
Съществителни от женски род (§208—211) — Вл. Георгиев 162
Основи на -(t)er- (§ 208—209) — Вл. Георгиев 162
Основи на -ъв- (§210—211) — Вл. Георгиев 163
Съществителни от среден род (§ 212—215) — Вл. Георгиев 164
Основи на -men-, -(e)nt-, -es- (§212—215) — Вл. Георгиев 164
Склонение на чуждите имена (§ 216—219) — Вл. Георгиев 168
Имена от мъжки род (§ 216) — Вл. Георгиев 168
Имена от женски род (§ 217) — Вл. Георгиев 169
Имена от среден род (§218) — Вл. Георгиев 169
Несклоняеми имена (§219) — Вл. Георгиев 169
Развой на склонитбените типове в праславянски и старобългарски език
(§ 220—229) — Ив. Дуриданов 170
СЛОВООБРАЗУВАНЕ НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ (§ 230-258) —
А. ДАВИДОВ 176
СЛОЖНИ СЪЩЕСТВИТЕЛНИ (§ 259—262) — А. ДАВИДОВ 191
СКЛОНЕНИЕ НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА (§263—291) 195
Просто склонение на прилагателните имена (§ 264—267) — А. Давидов 196
Степени за сравнение на прилагателните имена (§ 268—277) — А. Да-
видов 197
Несклоняеми прилагателни имена (§ 278) — Ив. Дуриданов 202
Сложно склонение на прилагателните имена (§ 279—281) — Ив. Буюк-
лиев 203
Значение и функция на сложните форми на прилагателните имена (§ 282) —
Ив. Буюклиев 206
Склонение на сегашнодеятелно причастие (§283—287) — Ив. Буюклиев 206
Образуване на причастните основи (§ 284) — Ив. Буюклиев 207
Образуване и склонение на минало деятелно причастие (§ 288—291) —
Ив. Буюклиев 209
СЛОВООБРАЗУВАНЕ НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА (§292—
317)—А. ДАВИДОВ 212
СЛОЖНИ ПРИЛАГАТЕЛНИ ИМЕНА (§ 318—319) — А. ДАВИДОВ
МЕСТОИМЕНИЯ (§320—353) 224
Лични местоимения и възвратно местоимение (§321—327) — А. Давидов 227
Нелични (родови) местоимения (§ 328—352) — А. Давидов 234
Анафорично местоимение (§ 329) — А. Давидов 234
Показателни местоимения (§ 330—336) — А. Давидов 236
Притежателни местоимения (§ 337—339) — А. Давидов 240
Въпросителни местоимения (§ 340—346) — А. Давидов 242
Относителни местоимения (§ 347) — Ив. Дуриданов 246
Отрицателни и неопределителни местоимения (§ 348—349) — А. Да-
видов 247
Обобщително местоимение кьсь (§ 350—352) — А. Давидов 249
Думи с местоименна флексия (§ 353) — А. Давидов 251
ЧИСЛИТЕЛНИ ИМЕНА (§ 354—356) — ИВ. БУЮКЛИЕВ 252
Произход и образуване на числителните бройни имена (§ 354) — Ив. Бую-
клиев 252
Склонение на числителните бройни имена (§ 355) — Ив. Буюклиев 253
Числителни редни имена. Образуване и склонение (§ 356) — Ив. Бую-
клиев 255
8
ГЛАГОЛНА СИСТЕМА (§357—434) 257
ГРАМАТИЧНИ КАТЕГОРИИ НА ГЛАГОЛА В СТАРОБЪЛГАР-
СКИЯ ЕЗИК (§ 357—434) — ИВ. ДОБРЕВ 257
Вид на глагола и видови двойки (§ 364—378) — Ив. Добрев 262
Глаголни основи (§ 379—389) — Ив. Добрев 268
Лични окончания на старобългарските глаголи (§ 390—391)—Ив. Добрев 283
Сегашно време (§ 392—395) — Ив. Добрев 286
Минало свършено време (аорист) (§ 396—405) — Ив. Добрев 288
Минало несвършено време (имперфект) (§406—410) — Ив. Добрев 296
Минало неопределено време (перфект) (§411—412) —А. Давидов 299
Минало предварително време (плусквамперфект) (§ 413—414) — А. Да-
видов 300
Бъдеще време (§ 415—424) — А. Давидов 301
Инфинитив и супин (§ 425—426) — П. Илчев 308
Повелително наклонение (императив) (§ 427 —432) — Ив. Добрев 310
Условно наклонение (§ 433—434) — А. Давидов 312
НАРЕЧИЯ (§ 435—441) — П. ИЛЧЕВ 314
Първични наречия (§ 436) — П. Илчев 314
Местоимении наречия (§ 437) — П. Илчев 316
Наречия, образувани от имении основи (§ 438—441) — П. Илчев 320
СЪЮЗИ И СЪЮЗНИ ДУМИ (§ 442—448) — Е. ДОГРАМАДЖИЕВА 324
СЪЮЗИ (§ 444—446) — Е. ДОГРАМАДЖИЕВА 326
Съчинителни съюзи (§ 445) — Е. Дограмаджиева 327
Подчинителни съюзи (§ 446) — Е. Дограмаджиева 333
СЪЮЗНИ ДУМИ (§ 447) — Е. ДОГРАМАДЖИЕВА 335
ДУБЛЕТНОСТ И ОМОНИМИЧНОСТ НА СЪЮЗНИТЕ СРЕДСТВА
(§ 448) — Е. ДОГРАМАДЖИЕВА 340
АЗБУЧЕН СПИСЪК НА СЪЮЗНИТЕ СРЕДСТВА В СТАРОБЪЛ-
ГАРСКИТЕ ПАМЕТНИЦИ —Е. ДОГРАМАДЖИЕВА 343
ПРЕДЛОЗИ (§ 449—451) — П. ИЛЧЕВ 350
Първични предлози (§ 450) — П. Илчев 350
Вторични предлози (§451)—П. Илчев 354
ЧАСТИЦИ (§ 452) — П. ИЛЧЕВ 356
СИНТАКСИС 360
ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ (§ 453—566) 361
ТИПОВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ ПО ЦЕЛ НА ИЗКАЗВАНЕТО (§454—
461) — Р. ЗЛАТАНОВА 361
ВЪЗКЛИЦАТЕЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ (§ 462—465) — Р. ЗЛАТА-
НОВА 375
УТВЪРДИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ (§466—
468) — Р. ЗЛАТАНОВА 380
ГРАМАТИЧНА СТРУКТУРА НА ПРОСТОГО ИЗРЕЧЕНИЕ (§ 469—
525) — Р. ЗЛАТАНОВА 384
Едносъставни изречения (§ 470—501) — Р. Златанова 385
Едносъставни глаголни изречения (§ 471—497) — Р. Златанова 385
Едносъставни имении изречения (§ 498—501) — Р. Златанова 403
Вокативни изречения (§ 502) — Р. Златанова 406
Елиптични изречения (§ 503—505) — Р. Златанова 406
Двусъставни изречения (§ 506—525) — Р. Златанова 408
Двусъставни изречения според формата на подлога (§ 507—513) —
Р. Златанова 408
Двусъставни изречения според формата на сказуемого (§ 514—515)
— Р. Златанова 416
ВТОРОСТЕПЕННИ ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО (§ 526—536) —
А. МИНЧЕВА 427
Приименно определение (§ 526) — А. Минчева 427
Допълнение (§ 527—535) — А. Минчева 429
Обстоятелствено пояснение (§ 536) — А. Минчева 442
УПОТРЕБА НА ВРЕМЕНА И НАКЛОНЕНИЯ В ИЗРЕЧЕНИЕТО
(§ 537—539) — А. МИНЧЕВА 444
ДАТЕЛЕН САМОСТОЯТЕЛЕН ПАДЕЖ (DATIVUS ABSOLUTUS)
(§ 540) — А. МИНЧЕВА 449
РОДИТЕЛЕЙ САМОСТОЯТЕЛЕН ПАДЕЖ (GENETIVUS ABSO-
LUTUS) (§ 541) — А. МИНЧЕВА 451
ДАТЕЛЕН ПАДЕЖ С ИНФИНИТИВ (DATIVUS CUM INFINI-
TIVO) (§ 542—544) — А. МИНЧЕВА 452
ЗНАЧЕНИЕ И УПОТРЕБА НА ПАДЕЖИТЕ. ПАДЕЖНА РЕКЦИЯ
(§ 545—566) — А. МИНЧЕВА 455
Именителеп падеж (§ 546) — А. Минчева 457
Винителеп падеж (§ 547) — А. Минчева 457
Родителей падеж (§ 548—550) — А. Минчева 458
Дателен падеж (§ 551—560) — А. Минчева 460
Местен падеж (локатив) (§ 561—563) — А. Минчева 463
Творителеп падеж (§ 564—566) — А. Минчева 465
СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ (§ 567—626) — Е. ДОГРАМАДЖИЕВА 466
СЛОЖНИ СЪЧИНЕНИ ИЗРЕЧЕНИЯ (§ 572—580) — Е. ДОГРА-
МАДЖИЕВА 469
Сьединителни сложни изречения (§ 573—574) — Е. Дограмаджиева 469
Съпоставително-протнвопоставителни сложни изречения (§ 575) — Е. До-
грамаджиева 471
Разделителни сложни изречения (§ 576) — Е. Дограмаджиева 472
Мотивиращи сложни изречения (§ 577) — Е. Дограмаджиева 473
Заключителни сложни изречения (§ 578) — Е. Дограмаджиева 474
Резултативни сложни изречения (§ 579) — Е. Дограмаджиева 474
Пояснптелни сложни изречения (§ 580) — Е. Дограмаджиева 475
СЛОЖНИ СЪСТАВНИ ИЗРЕЧЕНИЯ (§581—612) — Е. ДОГРА-
МАДЖИЕВА 475
Подложки подчинени изречения (§ 582—584) — Е. Дограмаджиева 476
Сказуемноименни подчинени изречения (§ 585) — Е. Дограмаджиева 479
Сказуемноопределителни подчинени изречения (§ 586) — Е. Дограмад-
жиева 479
Допълнителни подчинени изречения (§ 587—590) — Е. Дограмаджиева 481
Определителни подчинителни изречения(§591—602)—Е.Дограмаджиева 487
Обстоятелствепи подчинени изречения (§603—612) — Е. Дограмад-
жиева 495
10
ПОКАЗАТЕЛНИ СЪОТНОСИТЕЛНИ ЕЛЕМЕНТИ В ГЛАВНОЮ
ИЗРЕЧЕНИЕ (§ 613—621) — Е. ДОГРАМАДЖИЕВА 510
ТИПОВЕ ПОДЧИНЕНИЕ (§ 622—626) — Е. ДОГРАМАДЖИЕВА 517
КЪМ ВЪПРОСА ЗА СИНТАКТИЧНИТЕ ГЪРЦИЗМИ В СТАРОБЪЛ-
ГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК (§ 627—632) — Р. ЗЛАТАНОВА 519
РАЗВОЙ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК 525
ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН
ЕЗИК (§ 633—647) — А. МИНЧЕВА 527
КНИЖОВЕН ФОНД НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК (§ 634—639)
— А. МИНЧЕВА 528
ОСОБЕНОСТИ НА НОРМАТА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИ-
ЖОВЕН ЕЗИК (§ 640—644) — А. МИНЧЕВА 531
ФУНКЦИОНАЛНИ СФЕРИ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖО-
ВЕН ЕЗИК (§ 645—647) — А. МИНЧЕВА 537
РАЗВОЙ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ОТ IX—XI ВЕК (§ 648—
686) — ИВ. ДУРИДАНОВ 538
ФОНЕТИЧЕН РАЗВОЙ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК (§649—
669) —ИВ. ДУРИДАНОВ 538
МОРФОЛОГИЧЕН РАЗВОЙ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК (§ 670
—671) — ИВ. ДУРИДАНОВ 547
ПОЯВА НА БАЛКАНИЗМИ (§ 672—686) — ИВ. ДУРИДАНОВ 549
Изместване на родителния от дателния падеж (§ 674—675) — Ив. Дурп-
данов 550
Наценки на аналитизъм (§ 676—683) — Ив. Дуриданов 551
Поява на определителния член (§ 684) — Ив. Дуриданов 554
Наченки на разпадане на инфинитива и замяната му от да-форми (§ 685)
— Ив. Дуриданов 555
Бъдеще време с Х^Т'Втн (§ 686) — Ив. Дуриданов 556
Библиография 558
Покаэалец на думи, корени и афикси 583
11

СЪКРАЩЕНИЯ
СТАРОБЪЛГАРСКИ РЪКОПИСИ
Асем — Асеманиево евангелие
Боян — Боянски палимпсест
Евх —Синайски евхологий
Енин — Енински апостол
Зогр — Зографско евангелие
Зогрб — По-късната част на Зографското евангелие
Клоц — Клоцов сборник
Мак — Македонски кирилски лист
Мар — Мариинско евангелие
Охр — Охридски евангелски листове
Рил — Рилски глаголически листове
Сав — Савина книга
Син — Синайски псалтир
Супр — Супрасълски сборник
Унд — Листове на Ундолски
Хил — Хилендарски листове
ГРАМАТИЧНА ТЕРМИНОЛОГИЯ
арх.
бъд. вр.
бъд. предв. вр.
вин. п.
възвр. местоимение
въпр.
дат. п.
дв. ч.
диал.
ед. ч.
жел. накл.
ж. р.
зв. п.
изяв. накл.
им. п.
ииф.
косв. п.
л.
мест. п.
местоим.
мин. деят. прич.
мин. неопр. вр.
мин. несв. вр.
мин. предв. вр.
мии. св. вр.
мин. стр. прич.
мн. ч.
м. р.
несв. вид
отглаг. същ.
отн.
подч. съюз
кредл. п.
—	архаична дума или форма
—	бъдеще време
—	бъдеще предварително време
—	винителен падеж
—	възвратно местоимение
—	въпросително (наречие, местоимение, частица)
— дателен падеж
—	двойствено число
—	диалектна дума или форма
—	единствено число
—	желателно наклонение
—	женски род
—	звателен падеж
—	изявително наклонение
—	именителен падеж
—	инфинитив
—	косвен падеж
—	лице
—	местей падеж
— местоимение
— мин ало деятелно причастие
— минало
— минало
— минало
— минало
— минало
—	множесгвено число
—	мъжки род
—	несвършен вид
—	отглаголно сыцествително
—	относително (наречие, местоимение, съчетание)
— подчинителен сыоз
— предложен падеж
неопределено време
несвършено време
предварително време
свършено време
страдателно причастие
13
прил.	— прилагателно
притеж. прил.	— притежателно прилагателно
прич.	— причастие
род. п.	— родителей падеж
сег. вр.	— сегашно време
сег. деят. прич.	— сегашно деятелно причастие
сег. стр. прич.	— сегашно страдателно причастие
св. вид	— свършен вид
сравн. степей	— сравнителна степей
ср. р.	— среден род
субстант. прил.	— субстантивирано прилагателно
събират.	— събирателно
съч. съюз	— съчинителен съюз
същ.	— съществително
ТВ. п.	— творителен падеж
усл. накл.	— условно наклонение
числ.	— числително
ЕЗИЦИ И ДИАЛЕКТИ
авест.	— авестийски
алб.	— албански
англосакс.	— англосаксонски (староанглийски)
арм.	— арменски
аром.	— аромънски
балтослав.	— балтославянски
брус.	— белоруски
бълг.	— български
вед.	— ведийски
визант.	— византийски
гал.	— галски
гег.	— гегийски (албански диалект)
герм.	— германски
глуж.	— горнолужишки
гот.	— готски
гр.	— гръцки (старогръцки)
гр. ат.	— гръцки этически
гр. дор.	— гръцки дорийски
гр. гортин.	— гръцки гортииски
гр. ЙОН.	— гръцки йонийски
гр. ХОМ.	— гръцки хомерически
гр. Крит.	— гръцки критски
длуж.	— долнолужишки
заплит.	— западнолитовски
ие.	— индоевропейски
изтлит.	— източнолитовски
исп.	— испански
ит.	— италиански
латв.	— латвийски
лат.	— латински
лит.	— литовски
нар.-лит.	— народен литовски
нбълг.	— новобългарски
нем.	— немски
норв.	— норвежки
осет.	— осетински
оск.	— оскийски
перс.	— персийски
пне.	—	протоиндоевропейски
пол.	— пояски
порт.	— португалски
праслав.	— праславянски
раннопраслав.— раннопраславЯнски
ретором.	— реторомански
румън.	— румънски
14
РУС.
сканд.
слав,
слов.
— руски
— скандинавски
— славянски
— словашки
словен.	— словенски
србълг.	— среднобългарски
срвнем.	— средновисоконемски
срхърв.	— сръбско-хърватски
стбълг.	— старобългарски
ствнем.	— старовисоконемски
стинд.	—	староиндийски
стиран.	—	староирански
стирл.	—	староирландски
стисл.	—	староисландски
стлатв.	—	старолатвийски
стлат.	—	старолатински
стлит.	—	старолитовски
стнорд.	—	старонордски
стперс.	—	староперсийски
стпол.	—	старополски
стпрус.	—	старопруски
струе.	—	староруски
ст сакс.	—	старосаксонски
стсловен.	—	старословенски
стфриз.	—	старофризийски
стхет.	—	старохетитски
отчет.	—	старочешки
тох.	—	тохарски
трак.	—	тракийски
укр.	—	украински
уиг.	—	унгарски
финик.	—	финикийски
фр.	—	френски
фриг.	—	фригийски
хет.	—	хетитски
цслав.	—	църковнославянски
чеш.	—	чешки
ПЕРИОДИЧНИ ИЗДАНИЯ
ЖМНП — Журнал Министерства народного просвещения
Изв. ОРЯС — Известия Отделения русского языка и словесности
ИРАИК — Известия Русского археологического института в Константино поле
РФВ — Русский филологический вестник
Сб. ОРЯС — Сборник Отделения русского языка и словесности
15
ПРЕДГОВОР
Тази граматика на старобългарския език е изработена по проект на
пишещия тези редове. Проекты бе обсъден на две заседания на авторския
колектив в началото на 1983 г. и бяха внесени поправки и добавки.
Граматиката си поставя за цел да представи фонемната система, морфо-
логичния строй и синтактичната структура на първия славянски книжовен
език — старобългарския, по възможност на сравнителна основа и в диахро-
нен аспект (това се отнася преди всичко за фонетиката и морфологията) и
естествено чрез синхронно описание на всички езикови равнища. В увод-
ната част „Възникване на старобългарския книжовен език и старобългар-
ската книжнина** са включени въпроси от исторически, социолингвистичен и
палеографски характер, а също се дават кратки сведения за старобългар-
ските езикови паметници. Запознаването с тези въпроси е наложително за
всеки, който пристъпва към изучаване на старобългарския език. Това, че
в основата на Кирило-Методиевите преводи лежи български диалект от
втората половина на IX в., е неоспорим факт, който се признава от всички
сериозни слависти. Ето кое ни дава основание да назоваваме този език
„старобългарски", толкова повече, че в периода до края на XI в. той про-
дължава да се развива като български в пределите на българската дър-
жава. В граматиката се обръща внимание на естествената му връзка с
днешния български език и неговите диалекти, като се посочват познати
факти.
Радостен факт е, че науката за старобългарския език се развива осо-
бено интензивно през последните три десетилетия не само в България, но
и в редица страни, където е застъпена славистиката. През този период зна-
чителни успехи постигнаха и нашите старобългаристи, което улесни немалко
изработването на този колективен труд. При написването на граматиката авто-
рите са се опирали на собствените си проучвания, като естествено са използу-
вали и обширната литература по въпросите на старобългарския език. Както
може да се види от приложената библиография, те са се стремили да вземат
под внимание най-новите изследвания на старобългарския език,публикувани у
нас и в чужбина, но трябва да се изтъкне, че в труда не са намерили
отражение такива схващания, конто са в областта на хипотетичното или са
плод на безпочвени спекулации.
Авторският колектив и редакционната колегия съзнават, че не всички
дялове на труда са разработени равномерно и с желаната изчерпателност.
Но те се надяват, че и в този си вид граматиката ще представлява интерес
както за специалистите, така и за всички, конто желаят да се запознаят с
древното състояние на нашия език, послужил като оръдие за разцвета на
българската и славянската култура от IX в. нататък.
София, 12 март 1986	Иван Дуриданов
16
пт~^—m
ВЪЗНИКВАНЕ
НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ
КНИЖОВЕН ЕЗИК
И СТАРОБЪЛГАРСКАТА
КНИЖНИНА

СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК — НАЙ-РАНО
ЗАСВИДЕТЕЛСТВУВАНИЯТ СЛАВЯНСКИ ЕЗИК
§ 1.	Старобългарският език е най-рано засвидетелствуваният писмено
славянски език — първите му паметници са създадени през IX в. и са запа-
зени от X—XI в. Най-старите писмени паметници на руски език датират от
XI—XII в., на сърбохърватски език — от XII в., на чешки език — от XIII в.,
на полски — от XIV в., да не говорим за паметниците на другите славян-
ски народи, конто се появяват значително по-късно.
Но и по други признаци, преди всичко социолингвистични, старобъл-
гарският език заема особено, водещо място след останалите славянски
езици. За това говори неговата периодизация, която се прави отчасти въз
основа на чисто езикови критерии и отчасти на социолингвистични критерии.
Самият старобългарски език, представен от паметници, писани през IX в. и
дошли до нас от X и XI в. нататък, е най-старият период в историята на
българския книжовен език.
Българската държава се създава доста време след като славянските
племена са се спуснали на юг от Карпатите, преминали са Дунав и са се
озовали на Балканский полуостров. Върху цялата тази територия, доколкото
съдим от данните на писмените паметници, появили се след IX в., както и
от топонимията, а така също и от езиковите заемки в езици на народи,
населяващи днес значителна част от споменатите земи (унгарци, румъни,
сърби, гърци и албанци), българският език, или по-точно езикът на бъл-
гарските славяни, е бил относително единен и се е отличавал с редица
характерни черти от езика на останалите славяни по онова време.
Благодарение на това, че е най-рано писмено засвидетелствуваният
славянски език, старобългарският език със своя звуков и граматичен строеж
и с лексикалния си състав стой най-близко до праславянския език, т. е.
езика, с който са си служили славяните в епохата, когато все още са пред-
ставлявали относително единна езикова и етническа цялост, преди обособя-
ването на отделните известии в историята славянски езици. Както е изве-
стно, тези езици се делят на три групп: западна, източна и южна. Звуко-
вият, граматичният и лексикалният строеж на всички славянски езици и до
ден днешен е много близък и проучванията на тяхното историческо раз-
витие показват, че колкото по-назад отиваме в тяхната история, толкова
сходството между тях става по-голямо и по-очебийно. Това обстоятелство
ни дава възможност да заключим, че преди две-три хилядолетия разликите
в езика на славяните са били така незначителни, че с пълно право можем
да говорим за единен славянски език, който в науката е прието да се
нарича праславянски. От този период няма писмени паметници, но въз
основа на съществуващите общи звукови, граматични и лексикални черти
във всички славянски езици ние с голяма вероятност и със значителна точ-
ност можем да реконструираме системата на звуковия и граматичния строеж
и речниковия състав на праславянския език. Особена помощ в това отно-
шение оказва старобългарският език, който поради ранното си писмено
засвидетелствуване отразява в значителна степей състоянието на прасла-
вянския език от последняя период на неговото развитие — периода на
късния праславянски език непосредствено преди разпадането му.
Сравнителната граматика на славянските езици, чиято основна цел е
реконструирането на праславянския език във възможната му пълнота, се
основава в своите проучвания на материал предимно от съвременните сла-
вянски езици и от тяхната история, и най-вече на българския с неговата
най-стара документирана фаза на развитие — старобългарския език.
19
§ 2.	Основнйта цел на сравнителното индоевропейско езикознание е
реконструкцията на индоевропейский праезик, в развитието на
който са се отделили различните индоевропейски праезици, като праславян-
ски, прагермански и др. В резултат на по-нататъшното им развитие са се
появили отделяйте, в повечето случаи съществуващи и до днес, индоевро-
пейски езици: днешните славянски езици (български, руски, чешки и др.),
днешните германски езици (немски, английски, скандинавските и др.) и пр.
За възстановяването на индоевропейския праезик езикознанието се опира на
материал преди всичко от т. нар. класически езици: старогръцки, латински,
староиндийски (санскрит), но и от някои съвременни индоевропейски езици
като литовски (балтийски архаичен език). Използуват се данни и от най-
старите фази от развитието на други индоевропейски езици, доколкото те
са били документирани. Такива данни се черпят и от старобългарския
език — най-стария писмен славянски език, в който най-добре са отразени
някои особености на праславянския език (недокументиран писмено, предмет
на научна реконструкция). В тази светлина старобългарският може да се
смята наред с латинския и гръцкия например, и в известен по-широк смисъл
за класически език — класически за индоевропейското езикознание и с още
повече основание за славянското езикознание.
§ 3.	Старобългарският език има значение и за историята на българския
език, защото в неговата структура е отразен най-старият писмено засвиде-
телствуван период от развитието на българския език изобщо. Приемстве-
ността и развитието на езиковите явления на българския език от най-старо
време — още от началото на формирането му — доденднешен стават на-
пълно ясни само благодарение на фактите на старобългарския език. С поя-
вата на първите старобългарски паметници се слага началото на истори-
ческий период в развитието на българския език. Проследявайки промените,
конто постепенно настъпват в старобългарския, среднобългарския и ново-
българския период на българския език, ние можем да изградим по възмож-
ност най-пълната историческа граматика на българския език. Но същото
важи не само за историческия период, но и за предисторическия, защото в
историята на българския език различаваме и един предписмен период — от
VI в. (Мирчев 1958: 9—10). За развитието на българския език през пред-
писмения период съдим както по отделни думи, запазени в езици, съседни
на българския, така и от фактите на топонимията в съседни на България
територии.
Старобългарският език има голямо значение и за проучване историята
на другите славянски езици. Ако той има важно значение за изучаването и
установяването на фактите от предписмения период на старобългарския
език, то не по-малко е значението му за установяването на фактите от
предписмените периоди в развитието на другите славянски езици. Както
видяхме, първите писмени паметници на другите славянски езици се проя-
вяват значително по-късно от първите глаголически паметници на староб-
б ьлгарския език. За проучването и на следващите исторически периоди от
развитието на славянските езици, документирани вече с богата литература,
старобългарският език има съществено значение, като дава богат материал
за съпоставки.
Голямо е значението на книжовния старобългарски език за историята
на книжовните славянски езици. Особено силно е било неговото влияние
върху руския и сърбохърватския книжовен език. Във връзка с това въз-
никва въпросът за изучаването на различните редакции на старобългар-
ския език.
20
НАЗВАНИЯ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
§ 4.	В старобългарската книжнина езикът, на който са написани старо-
българските паметници, се нарича газыкъ сдовънкскъ. Така се е наричал
езикът на славяните, конто през втората половина на първото хилядолетие
на нашата ера заселват югоизточната част на Балканския полуостров. По-
късно при известии исторически условия тези славяни приемат народност-
ното име българи, а езикът им — названието български език. Но
до този сравнително късен момент те са продължили да се наричат сдовъне,
а езика си да наричат саоеъньскъ. Днес в науката това название се е за-
лазило само в чешкия термин 81аго81оуёп8ку“, с който чешките слависти,
едни от първите изследвачи на старобългарския език, са нарекли известния
ни от старобългарските паметници |азыкъ саое’Ьыьскъ1. За жалост днес
обобщено™ название старославянски у някои автори придобива спе-
цифично значение, преди всичко функционално мотивирано като най-стар
класически славянски книжовен език, и не посочва етническата принадлеж-
НОСТ на ГАДЫКЪ САОЕ’ЬМЬСКЪ.
Споредтова погрешно схващане Кирило-Методиевиятезик представлявал
литературна обработка на български диалект от IX в. и се отличавал (специално
в своята лексика и синтаксис) с черти, конто не били чисто народни; смята се,
че в него имало много новообразувани славянекиформи, с конто трябвало да се
превеждат трудните гръцки оригинали, а също така и синтактични и фразео-
логични особености, оформени под гръцко влияние. Освен това в него имало
някои речникови елементи от другите славянски езици и в тази си литера-
турна обработка той се бил издигнал до положението на общ славянски
литературен език (славянско „койне"). Посоченото обогатяване се наблю-
дава при всички книжовни езици, без това да ги откъева от тяхната говорна
и етническа основа. Ето защо, въпреки че при старобългарския книжовен
език всички изброени факта отговарят на истината, това в никакъв случай
не ни дава правото с термина „старославянски" да отричаме неговата етни-
ческа принадлежност (Иванова-Мирчева 1969).
Поради особената съдба на българските славяни те отрано са влезли в
контакта с романизираното и елинизираното население на Балканския полу-
остров, което е дало отражение върху по-нататъшния развой на техния език.
По времето, когато Кирил и Методий правят първите си преводи на този език,
създадените текстове са отразявали говоримия език с възприетата лек-
сика от гръцки и латински произход.
Старобългарският език действително е служил за книжовен език не
само на значителна част от славянския свят, но е бил употребяван и в не-
славянски страни (Влашко, Молдова). Но както латинският и гръцкият в
международна употреба си остават латински и гръцки, така и старобългар-
ският в международната си функция като книжовен език на Източна Европа
ни най-малко не губи народностната си характеристика (Galabov 1972).
Някои смятат, че има опасност под термина „старобългарски език" да
се разбира не езикът на българските славяни, а езикът на Аспаруховите
българи. Тази опасност е мнима, защото за езика на Аспаруховите българи
съществува специалното название първобългарски или прабългар-
Яа чешки език и до днес се прави разлика между staroslovansky (старославянски),
staroslovensky (старословашки), staroslovinsky (старословенски), и staroslovensky (стажем,
къньскъ, т. е. старобългарски) — вж. Уеёегка 1985. Така е всъщностив словашки език:
staroslovansky (старославянски), staroslovensky (старословашки), staroslovinsky (старословен-
ски) h starosloviensky (старобългарски).
21
с к и. Други наричат старобългарския език староцърковнославян-
ски, като имат предвид функцията, която е изпълнявал, и необходимостта
да го разграничат от църковнославянския — руска редакция на старобъл-
гарския. Още най-старата употреба на този език в България обаче надхвърля
рамките на църковния канон и обхваща всички сфери на обществения
живот (Дограмаджиева 19836).
В българската наука открай време е прието Кирило-Методиевият език
да се нарича старобългарски (вж. още у Момчилов 1865), както
впрочем той се нарича от мнозина слависти, конто изхождат от народност-
ната му характеристика. Нека споменем от чуждите учени Авг. Шлайхер
(1852), Авг. Лескин (1871, 1909), Ст. Слонски (1950), Р. Айцетмюлер (1978),
Льо Гию (1984).
ВЪЗНИКВАНЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА ПИСМЕНОСТ
И НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
§ 5.	Старобългарският книжовен език започва своя живот през втората
половина на IX в. със създаването на славянската азбука от Константин-
Кирил Философ и превеждането на първите богослужебни книги от двамата
братя и техните ученици.
Появата на писменост на говорим славянски език е закономерно
явление в Европа в средата на IX в. По това време славяните вече трайно
са се заселили в европейските земи и са започнали да създават и укрепват
своите държави, приемайки християнството като нова, прогресивна религия,
която замества техните езически вярвания и им помага да се наредят между
европейските народи и държави. Като приемат християнството от Римската
или от Цариградската църква, те не само се включват в политическия и
културния живот на средновековна Европа, но и започват да оказват влия-
ние върху политическите отношения.
Нуждата от собствена писменост е била свързана както с външнопо-
литическите отношения, така и с вътрешния живот на държавите. Христи-
янството укрепвало позициите на господствуващата класа, като същевре-
менно ставало проводник на чужди езикови и културни влияния и на съ-
перничество между държавите.
Особено остро се е чувствувала необходимостта от славянската пис-
меност в двете най-големи и силни славянски държави през втората поло-
вина на IX в. — Великоморавия и България, конто станали обект на изо-
стрения интерес на Византия и на Рим заедно с подвластните му средно-
вековни държави, между конто най-заинтересовано било Немското кралство.
Във Византия населението било много пъстро по етнически състав и
триезичната догма не намирала онази фанатична подкрепа, каквато намирала
в Римската църква, чиито подвластни народи възприели богослужението на
латински език. Цариградската патриаршия допускала да се извършва хри-
стиянско богослужение на родния говорим език на подвластните й народи
(История на България 1981: 238—239).
При тези исторически предпоставки лесно можем да си обясним Кирило-
Методиевото дело, което възниква във Византия, без да срещне там онази
съпротива от страна на духовенството, която среща по-късно в подвласт-
ните на Римската църква предели на Европа.
ДЕЛОТО НА КОНСТАНТИН-КИРИЛ И МЕТОДИЙ
§ 6.	Появата на Кирило-Методиевото дело в средновековна Европа оче-
видно е било голямо събитие, защото е намерило отражение в редица
22
хроники, жития и други исторически сведения, конто досега неведнъж са
били предмет на изследвания (вж. Ильинский 1943; Попруженко,
Романски 1942; Дуйчев, Кирмагова, Паунова 1983; История на
България 1981: 238—261).
Основните данни за живота и делото на двамата братя получаваме от
техните пространни жития — Житие Кирилове (ЖК) и Житие Методиево
(ЖМ). Важен източник на сведения представляват и гръцките Жития на
Климент Охридски (ЖКл), а също и Житието на Наум (ЖН). Данни се съ-
държат и в други източници (български, гръцки, латински и пр.). (Срв.
История на България 1981: 238—251; 326—331.)
Биографичните данни за ранното детство и за семейството на Констан-
тин и Методий са оскъдни. Обичайната форма и структура, по конто се
съставяли средновековните християнски жития, са налагали задължително
включването на легендарни елементи, продиктувани от самия жанр на про-
изведението. Всичко това затруднява установяването на историческата истина.
Двамата братя са били синове на военен управител на Солунската об-
лает, подстратега Лъв. Според Краткого Кирилово житие майка им се на-
ричала Мария и била родом българка. Константин Философ, който прели
смъртта си приема името Кирил, е бил най-малкият син, роден около 826 —
827 г. Методий е бил по-голям и рождената му дата се отнася към 815 г.
Всички извори подчертават голямата склонност на Константин към уче-
нието. През 843 г. той е вече ученик в прочутата цариградска Магна\рска
школа, чиито възпитаници са били представители на най-високата тогавашна
образованост. Там Константин изучава философия, граматика, диалектика,
музика, аритметика, литература на античността и др. Между преподавате-
лите му се споменават известните византийски учени и писатели Лъв Мате-
матик и Фотий. Завършил школата, Константин е ръкоположен за свещеник
в Цариградската църква „Св. София”, където завежда патриаршеската кан-
целария. Поради високото си образование и големите способности, конто е
показал и за конто е получил почетного прозвище Философ, той е поканен
за преподавател по философия в Магнаурската школа. Включват го в Сара-
цинската мисия, която е имала църковен и политически характер. Тогава
Константин Философ посещава Багдад и се проявява като отличен полемик
и много добре подготвен богослов, който успява да обори представителите
на мохамеданството в станалите диспути.
Според изворите обаче блестящият живот на учен и мъдрец, евързан с
императорския двор и върхушката, не го привличал и скоро той се оттег-
лил в манастира „Св. Полихрон** на Олимп (Мала Азия) покрай Босфора.
Игумен на този манастир бил брат му Методий.
За младостта на Методий данните са още по оскъдни. Изворите под-
чертават големите му умствени способности. Знае се, че преди да се оттегли
в манастир, е бил управител на византийска облает, населена със славяни
(843—851).
Би могло да се предположи, че в манастира „Св. Полихрон” е започ-
нало съставянето на славянската азбука и преводът на най-необходимите
за християнското богослужение книги.
Черноризец Храбър в своя трактат „Сказание за буквите” определи
времето, когато е било завършено това дело: когато българският престол
е бил заеман от княз Борис, великоморавският — от княз Растица, а панон-
ски (блатненски) княз е бил Коцел. Според изчисленията това е станало
през 863 г. (Куев 1969).
През 860 г. двамата братя посетили Херсон с т. нар. хазарска мисия
(на полуостров Крим). Членовете й били натоварени с важни църковни и
политически задачи. В морето около Херсон Константин намерил мощите
23
на папа Климент Римски и още там съставил три произведения: кратка
история за намиране на мощите, похвално слово и химн за светеца.
§ 7.	В 862 г. великоморавският княз Ростислав отправя към Византия
искане да му бъде изпратен учител, който да обяснява на езика на него-
вия народ правилата и догмите на истинската вяра. Ростислав е чувству-
вал остро заплахата от асимилация от страна на немското духовенство и е
побързал да вземе мерки да я избегне, като привлече в страната си сла-
вянски учители.
Следвайки византийската външна политика, в която изключително важна
роля играел стремежът към господство на източната църква, а чрез нея и
на държавата, император Михаил приема предложението и възлага на Кон-
стантин Философ и на брат му Методий тази крайно деликатна и важна
мисия. С активната помощ на учениците си двамата братя превеждат най-
необходимите богослужебни текстове, между конто на първо място стой
преводът на Изборното евангелие (Ку е в I960). Това става една година преди
българският княз Борис със семейството си и двора си да приеме христи-
янството, получавайки кръщение от византийската църква и името Михаил —
името на кръстника си, византийския император Михаил III.
Княз Ростислав според историческите извори взел мерки да посрещне
достойно византийската мисия — открил училище за славянски духовници,
където да се преподава на славянски език.
Мисията начело с Константин Философ и Методий пристигнала във
Великоморавия през 863 г. и се настанила в столицата Велеград. Във Велико-
моравия Константин превел непреведените дотогава текстове, т. е. целия
църковен чин (Требник, Служебник), въвел църковните служби: утренни
часове, вечерня, повечерие и литургия на старобългарски език.
Константин Философ и Методий престояли във Великоморавия три го-
дини, като развили голяма педагогическа и книжовна дейност и обучили
ученици от местното население. През пролетта на 867 г. двамата братя за-
минали за Цариград, за да посветят в църковен сан своите ученици, между
конто имало много моравци.
Като минавали през основаното наскоро (в 861 г.) славянско княжество
Панония, княз Коцел ги посрещнал с молба да останат в княжеството му
и да обучат 50 панонци на славянско четмо и писмо.
По пътя за Цариград славянските просветители се отбили във Венеция,
където били посрещнати с голямо брожение от страна на латинското ду-
ховенство, настроено против богослужението на славянски език. Изворите
предават диспута на Константин Философ с триезичниците и бляскавата му
победа над тяхната догма.
По това време във Византия се развиват бурни вътрешни църковно-
политически борби, в резултат на което учителят и покровителят на Кон-
стантин патриарх Фотий е свален от патриаршеския престол. Това дава
отражение върху политическата и църковната стабилност на дейността на
двамата братя и на техните ученици. Мисията загубва своя политически ха-
рактер и преминава в нов етап — превръща се в борба за запазване и
защита на славянската писменост.
§ 8.	През декември 867 г. римският папа Адриан II поканва Константин
Философ и Методий заедно с избрани ученици, между конто били Климент
и Наум, да посетят Рим. Целта на папата била да се запознае лично с тях-
ното дело. Имал ли е други подбуди, е трудно да се установи. Знае се
обаче, че мисията била приета с дължимите почести. Папата осветил сла-
вянските книги, в църковен сан били ръкоположени най-изтъкнатите уче-
ници, вероятно Климент, Наум, Ангеларий и Горазд. Въпреки че е възможно
всичко да се е дължало на стремежа на папата да покаже надмощието си
24
над Цариградската патриаршия, не може да не се признае, че този акт е
бил тържество за Кирило-Методиевото дело.
В Рим Константин Философ се разболял тежко и петдесет дни преди
кончината си приел монашеството под името Кирил. Починал на 14. II. 869 г.
и бил погребай тържествено в римската църква, която носела името на
римския папа Свети Климент, чиито мощи Константин донесъл в Рим. Пред-
полага се, че в Рим Константин-Кирил Философ е създал своя последен
труд „Написание за правата вяра“ (Трифонов 1935).
След смъртта на Кирил неговото дело все повече се цени, придобива
дълбок смисъл и все по-голямо историческо значение, което не убягва от
погледа на враговете на славянската писменост. Брат му Методий поема
тежкия кръст на борбата, подкрепян от преданите ученици.
През 869 г. Методий е ръкоположен за архиепископ на Панония и Мо-
равия от папа Адриан И, който му дава тит лата „епископ на славяните" със
специална па пека була, изпратена на князете Ростислав, Светополк и Коцел.
Булата задължавала Методий да чете Евангелието и Апостола първо на латин-
ски и после на славянски. По същество тази була е защита на славянската
писменост във Великоморавия и Панония, подчинена на Римската църква.
Победата на славянската писменост става сигнал за още по-ожесточено
противодействие от страна на немското духовенство, което започва да плете
своите интриги. В резултат на това Методий е извикан на съд в Регенс-
бург и е обвинен, че проповядва в чужда облает. Съдът го осъжда и хвърля в
затвор в Елванген, където е задържан цели две години при най-тежки условия.
Годините 869-870 са неблагоприятни за славянската писменост и за
славянского богослужение във Великоморавия, където княз става Свето-
полк, наследникът на Ростислав. Новият княз е настроен зле към Кирило-
Методиевото дело и подкрепя немското духовенство в княжеството си.
Намесват се обаче и други фактори: новият папа Йоан VIII е в обтег-
нати отношения с немското духовенство и нарежда Методий да бъде осво-
боден от затвора, да бъдат възстановени правата и санът му на епископ
на Панония. Това проличава от острия тон на разменените писма между
папа Йоан VIII и сина на крал Лудовик Немеки — Карломан, голям про-
тивник на славянската писменост и богослужение.
От есента на 873 г. по папска воля Методий е изпратен във Велеград,
където поема ръководството на всички църкви и на всички духовници.
Тази дата бележи началото на нов разцвет на Кирило-Методиевото дело във
Великоморавия и Панония. Славянската писменост се налага вече с цялата
си сила и значение и това трае шест години, до 879 г., когато атаките
срещу нея се подновяват. Обясненията трябва да се търсят в поражението,
което Римската църква претърпява в борбата си с Цариградската патриар-
шия през 879 г. за привличане на българската църква. Не трябва да се за-
бравя, че въпросът, па коя от двете световни църкви да бъде подчинена
църквата на мощната българска държава, влияе върху политического поло-
жение в средновековна Европа в продължение на няколко десетилетия. Раз-
гневен от поражението си, папа Йоан VIII забранява категорично във Велико-
моравия богослужението да се извършва на славянски език, като позволява
на Методий да проповядва на славянски само след църковната служба, която
задължително трябвало да се извършва на латински. От писмата на палата
до Методий личи, че Методий не е изпълнявал точно неговите заповеди
(Johannis VIII: 160—161).
През 880 г. непокорният епископ е изправен на съд пред самия папа в
Рим. Съдът заседава в римската църква „Св. Петър и Павел*. Блестящ
оратор и отлично подготвен богослов, подобно на своя брат, Методий ус-
пява да защити отново правого да се използува славянският език в бого-
25
служението, като същевременно дава израз на своята преданност към Рим-
ската църква. С това той успява да извоюва известии права за славянската
литургия, но с едно ограничение — сакралната част от литургията да се
извършва на латински, а деянията на Христос и проповедите да се четат и
проповядват на славянски.
Няма сведения доколко след това Методий се е придържал точно към
изискванията, поставени от папския съд. Положението му, както и усло-
вията за използуването на славянските книги се усложняват извънредно
много от факта, че в Нитра за епископ е ръкоположен най-големият враг
на Методий и на славянского дело — Вихинг. Борбата срещу Методий и
неговите ученици придобива много жестоки форми.
Новият император на Византия Василий I Македонец поискал да се
срещне с Методий и го повикал в Цариград. Срещата се състояла през
881 г. и, както твърдят изворите, по искане на императора в Цариград оста-
нал „един свещеник и един дякон заедно с книгите* (ЖМ: гл. 202). Изво-
рите не обясняват причините за тази императорска заповед, но свидетел-
ството, че в Цариград още през 882 г. е имало от Кирило-Методиевите
книги и ученици, конто са познавали и използували славянската писменост,
не трябва да се пренебрегва особено във връзка с въпроса за разпростра-
нението на тази писменост в пределите на България.
След 882 г. в продължение на почти три плодотворни години Методий,
който се завърнал във Великоморавия, се отдава на книжовна дейност. В
този кратък период с помощта на учениците си той превежда „всички биб-
лейски книги освен Макавеите" и освен това Номоканона и отьчьскне книги.
Според някои учени това означава, че е бил преведен Патерикът, а според
други — проповедите на изтъкнатите отци на църквата, т. е. хомилиите.
Паралелно с това той продължава предано и своята преподавателска работа.
Непосредствено преди смъртта му броят на учениците му възлиза на около
200 души.
Чувствувайки своя край, Методий ръкополага за епископ и определя
за свой заместник един от най-способните си ученици —Горазд, кой^о про-
изхождал от Великоморавия. Методий умира през 885 г. и е погребай тър-
жествено в съборната църква във Велеград.
След смъртта му борбата за окончателното ликвидиране на славянската
писменост и богослужението на славянски език във Великоморавия се по-
дема с нова сила. Вихинг и неговите хора оспорват правого на Горазд върху
епископския престол, а римският папа Стефан V, който току-що е получил
папската митра, се намесва на страната на Вихинг. Папата забранява кате-
горично да се служи литургия на славянски език, обявява ръкополагането
на Горазд за незаконно и му отнема правого да служи. В борбата се на-
месва и моравският княз Светополк на страната на Вихинговите хора. Този
път победата им е пълна и унищожава Кирило-Методиевото дело в земите
на западните славяни.
СЪДБАТА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
В ЧЕХИЯ, ПАНОНИЯ И ХЪРВАТСКО
§ 9.	Историческите извори и биографичните данни за делото на Кирил
и Методий и на техните ученици дават възможност да се проследи, макар
и в общи линии, неговата съдба във Великоморавия, където се осъщест-
вява първият етап от развоя му. Във Великоморавия функционира, макар и
за кратко време, първата книжовна школа — великоморавската. Тук се пре-
писват донесените от Византия богослужебни книги и други текстове, обу-
26
чават се ученици измежду местните славяни, създават се нови преводи,
като преди всичко се допревеждат непреведените части от богослужебните
книги, създават се и проповеди на книжовен език, зашото по време на
сложната и твърде променлива съдба на Кирило-Методиевото дело в обла-
стите, подчинени на Рим, се допускала преди всичко проповедта на славян-
ски език. Превеждат се и византийски, гръцки, и латински текстове.
Жестоката разправа с Кирило-Методиевото дело след смъртта на Ме-
тодий (885), изгарянето на книгите и прогонването на учениците на двамата
братя са съпроводени с уншцожаване на всичко, създадено от тях. Онова,
което е запазено и е достигнало до днес, е твърде малко, но то определено
говори, че отзвукът от Кирило-Методиевото дело в Моравия се е чувству-
вал и през X, XI, дори през XII в. Свидетелство са Киевските листове (X в.)
и Пражките фрагмента (от края на XI или началото на XII в.). На този кни-
жовен език е написана легендата за чешкия светец Вацлав. Чешко-славян-
ска основа имат и Беседите на Григорий Велики, както и още някои про-
изведения, запазени в по-късни преписи.
Кирило-Методиевото дело в Чехия се е поддържало в Сазавския ма-
настир, където очевидно се е служела и литургия по източен образец (С е-
лищев II 1952:79).
След XI в. може да се говори само за далечни отзвуци от Кирило-
Методиевото дело в тези земи. Интересно е, че през XIV в. Кирило-Мето-
диевата традиция отново се съживява в Емаузкия манастир (в Прага), къ-
дето славянската литургия била пренесена в 1346 г. (по времето на Карл IV)
от хърватски монаси.
Някои учени предполагат, че в периода между Методиевата смърт и
изгонването на славянските монаси от Сазавския манастир (885—1097) в
Моравия е било създадено пространното житие на Методий. Самият Сазав-
ски манастир е бил създаден в 1032 г. от св. Прокоп (Kurz 1969 : 34—35).
§ 10.	Двата доказани западнославянски по произход и по езикови особе-
ности паметника — Киевски листове и Пражки фрагмента (останалите па-
метници, конто може би са възникнали в Моравия и Чехия са запазени
предимно в руски преписи) дават възможност да се види какво от местния
славянски език — чешкия — е навлязло в Кирило-Методиевия език и как
е изглеждала т. нар. моравска редакция. Срещу tj, kt’, конто в старобъл-
гарски дават шт, стой ц, (п|)«с1Аце вм. п^есьмите, обтцаннъ); срещу dj,
което в старобългарски дава жд, стой з (дазь). Съчетанието шч се явива
на мястото на st и sc (очншченнт). Окончанието за творителен падеж на
о-основи е -ъмь (евр азъмь). Среща се и характерната за западнославянските
езици трупа да вм. а (модантва). Напълно отсъствува Z-epentheticum (пръ-
стАВенне вм. nf-кстАВАенне, зем»А вм. земА1А) — особеност, която впрочем
е характерна и за развоя на старобългарския език в българските земи. На-
мираме я и в преславските ръкописи.
В Кирило-Методиевия език по времето на Моравския период са на-
влезли и някои думи, конто се свързват със сферата на дейност на латин-
ско-немското духовенство: цн^ъкъ! (в Киевските листове и в Син) (Сели-
щев II 1952:24), папсжь, ^ованна. В този период вероятно са навлезли
и глаголът комъкатн, и отглаголното съществително комъканнк, а също
мъннХъ, мънншьскъ. Към т. нар. моравизми трябва да се отнесат и съ-
ществителните к^нжь, К|>оунА, ашютъ, ^снота, отъа*ккъ и др.
Изворите разказват, че панонският княз Коцел (860—874) приел с ра-
дост Кирил и Методий и техните ученици, когато преминали през неговите
земи на път за Рим, дал им да обучат на славянско писмо и книжовен
27
език 50 ученици. Панония е влизала и в диоцеза на епископ Методий, ко-
гато е бил ръкоположен за епископ (след 869 г.), а център на епископията
му е бил Сирмиум (дн. Сремска Митровица на р. Сава, близо до Белград).
Панонското княжество е обхватало областите Щирия, Каринтия и Крайна,
както и земи от днешна Унгария, т. е. словенската славянска трупа. Един-
ственият запален словенски паметник, който свидетслствува за живота на
Кирило-Методиевото дело в Панония, са Фрайзингенските откъслеци от края
на X или началото на XI в. (Селищев II 1952 : 81—82).
§ 11.	Очевидно е, че мисията на двамата братя и на техните ученици
между западните и част от южните славяни е имала твърде широк обсег
на въздействие. Като се вземе под внимание, че диоцезът на Методий е
обхващал и Хърватско, лесно можем да си обясним разпространението на
Кирило-Методиевия език и писменост там. Изследвачите на тези въпроси
определят три периода в развоя на т. нар. хърватска редакция: 1. Най-
старият период продължава до половината на XIII в. (1248 г.). За него сви-
детелствуват Виенските листове — два пергаментови листа, съхранени във
Виенската народна библиотека, конто представляват откъс от мисал (литур-
гичен текст според латинския обред). Виенските листове се датират от XII в.
и по тип се свързват с Киевските листове. Към този период се отнася и
откъсът от Гърчковския апостол, чиито четири листа са написани с обла
глаголица в края на ХП или началото на XIII в. Подобен откъс от апостол-
ски текст е и Михановичевият апостол (XII—XIII в.), от който са запазени два
листа. 2. Вторият период от развоя на Кирило-Методиевата писменост в
Хърватско бележи разцвет на хърватско-глаголическата писменост и при-
ключва с въвеждането на книгопечатането, когато започва третият период.
Към втория период от развоя на хърватската редакция спадат: Връб-
ническият бревиар от началото на XIV в., Ватиканският мисал от първата
четвърт на XIV в. и Емаузкият откъс от хърватско-глаголическия псалтир,
намерен в Емаузкия манастир в Прага, където през XIV в. се е служела
литургия на славянски език. В този манастир се развивала и оживена кни-
жовна дейност. Намерени са паметници като Псалтирен кодекс от бившата
Лобковицка библиотека от 1359 г., мисал на княз Новак от 1368 г., част от
Реймското евангелие от 1395г., бревиар от 1396 г. и др. (Kurz 1969:
36—37).
От 1483 г. датират първите печатни глаголически хърватски книги. Хър-
ватската глаголическа традиция, при която е била използувана т. нар. ъг-
леста глаголица, продължава и в по-късно време и на нея са били писани
писма, документи, записи и под.
Хърватската редакция на старобългарския език води началото си от
Великоморавия и е пряко свързана с дейноста на Константин-Кирил Фило-
соф, на брат му Методий и на техните ученици във Великоморавия и Па-
нония. Има Дании, че хърватските глаголаши са имали връзка с българ-
ските земи. Глаголицата е била използувана отначало и в Босна, но скоро
била заменена с кирилицата. Хърватската редакция има свои особености,
конто я отличават от старобългарския език: замяна на голямата носовка ж
с оу, на малката д с о; предпочита се употребата на един от еровете
(или ъ, или ь); на мястото на ы стой н; еровете се вокализират в к; в
началото на думата представка въ- се замени с оу- (Kurz 1969: 36Ше-
лище в II 1952 : 80 —81).
28
БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ IX В.
§ 12.	В периода от VII до първата половина на IX в. се развива едни
изключително важен исторически процес — създава се, укрепва и се раз-
ширява българската държава, основана от хан Аспарух в 681 г. (История
на България 1981: 95-210), а заедно с това се наблюдава процесът на
оформяпе на българската народност (История па България 1981:261—277).
Възникнала на основата на „съюз от две разнородни политически обе-
динения — славянският племенен съюз в Подунавието и прабългарите на-
чело с хан Аспарух — тази държава става обединителен ценгър за славЯ-
ните от българската трупа и в продължение на векове е играла важна роля
в съдбините на Европейския югоизток* (История на България 1981: 95).
Българската държава се основава по време, когато исторически е на-
зрял моментът отделяйте славянски княжества, известии под името Сла-
вянин, конто търсели формы и начини да обединят своите сили, да засилят
отбранителната си способност срещу голямата заплаха, която представля-
вала за тях Византия. Прабългарите, конто били „на същата степей на об-
ществен© развитие, както славяните*, също били заплашени от Византия
(История на България 1981: 97).
През втората половина на IX в. България е вече мощна държава, която
играе важна роля в политический живот на тогавашна Европа. На юг нейна
съседка била Византия, на запад границите й достигали до Великоморавия,
до Хърватско и до Немското кралство. Като държава, която все още не
била приела официално християнската религия, България става прицелна
точка на стремежите и съперничеството между Римската и Цариградската
църква. Това принуждава нейния владетел Борис и приближените му да се
включат в сложна дипломатическа игра с цел да получат максимална из-
года за своето княжество.
Така например докато през 30-те години на IX в. е известен българско-
немският мирен договор, насочен против Византия и главно против Велико-
моравия, 853 г. бележи рязък поврат в отношенията с Лудовик Немеки, в
резултат на което Борис сключва военен съюз с Ростислав Великоморавски;
след кратко влошаване на отношенията с Хърватското княжество, през 853 г.
Борис и хърватският княз Търпимир подобряват връзките между своите
държави. В 855 г. отново е нарушен съюзът между България и Велико-
моравия. В същата година и в следващата 856 г. историческите извори от-
белязват война между България и Византия. Начело на Византия стоят им-
ператор Михаил II и кесарят Варда. В 862 г. Борис отново сключва съюз с
Лудовик Немеки против великоморавския княз Ростислав, който от своя
страна търси помощта на Византия. В 863 г- се поставя началото на извест-
ния „дълбок мира между България и Византия, което пък е евързано с разс-
тройване на съюза с Лудовик Немеки (История на България 1981:213—238).
§ 13.	През 863 г. се покръетва княз Борис със семейството си и двора
си. Това бележи началото на официалното приемане на християнството в
България, което продължава и през 864 г.
Християнизирането на българската държава е предизвикано от общест-
вено-икономическото развитие на българското общество и на външнополи-
тическото положение на държавата, в която разцъфтява феодализмът като
нов социално-икономически строй, който идва да измести племенно-общин-
ния строй. В България постепенно се създава нова структура на общест-
во™, появяват се нови икономически отношения, имуществени, социални и
идейно-политически противоречия. Назрява необходимостта от коренни про-
мени в държавноадминистративните институции, в правните отношения и
правната терминология, в отношенията на държавната власт и държавната
29
администрация към управляващата класа и към селското население. В сре-
дата на IX в. старого законодателство не задоволявало вече новите изисква-
ния на живота. Езичеството в Европа през IX в. също вече отмирало. За да
има международен престиж, всяка държава от онова време е трябвало да
бъде християнска. С това се обяснява както стремежът на отделяйте дър-
жави да приемат християнството при най-благоприятни политически условия,
като се свържат с една от двете могъщи църкви — Римската или Цари-
градската, така и стремежът на младите християнски държави новата ре-
лигия да се изповядва на техния роден език, с тяхна писменост, за да се
залазят народностите им от претопяване. Това обяснява и защо Римската
църква, а отчасти и Цариградската, в своите дълбоко прикрити асимила-
торски стремежи не са били склонни богослужението и църковната книж-
нина да се свързват с езика на новопокръстените народи и фанатично се
придържали към триезичната догма.
За българския народ християнството не е била нова и непозната ре-
лигия. То е било разпространено особено сред славянского население в
географските области Тракия и Македония, където е имало и християнски
общини.
Лудовик Немеки бил крайно недоволен от сближението между България и
Византия, която поела и извършила официалното покръетване. В 864 г.
той потеглил на поход срещу България, за да я принуди да се откъсне от
Цариград и да се подчини на Римската църква.
. Княз Борис си поставил за цел да извоюва правого на самостоятелна
църква, независимо дали ще получи това от Рим или от Цариград. През
864—865 г. интересите на България диктували Борис да се обърне към
Римската църква. В 866 г. в Рим пристигнало българско пратеничество с
въпроси към палата. Така започва голямата борба, придружена от полити-
ческо и дипломатическо лавиране, която се води от Борис и неговите ди-
пломати. В историческата наука са добре познати и многократно изелед-
вани отговорите на папа Николай до българския княз Борис, конто освет-
ляват не само редица момента от политического положение в Европа, но
съдържат и много данни за бита и обичаите на населението, което живеело
в пре делите на българската държава (Nicolaus I, 1960: 110).
През същата година в България пристигнали от Рим епископите Фор-
моза Портуенски и Павел Копулански. Може да се допусне, че с това Бо-
рис се е стремял да балансира силното византийско влияние, тъй като от
Византия били дошли много свещеници, конто заплашвали с културна и
етническа асимилация новопокръетения народ. Същевременно Борис все още
не бързал да реши към коя църква да присъедини българската.
Интересът към новопокръетена България все повече се засилвал. Френ-
ският крал Карл Плешиви изпраща през 866 г. пратеници при Борис, конто
донасят богослужебни книги, поискани от българския владетел. През след-
ващата година и Лудовик Немеки изпраща многобройно пратеничество. През
867 г. и 869 г. в България идват и няколко византийски пратеничества. Бор-
бата между Римската и Цариградската църква за влияние в България става
все по-остра. В началото на 870 г. след сложна дипломатическа борба Бъл-
гария окончателно преминава към Цариградската църква. Петгодишната
борба на княз Борис се увенчава с успех: Българската държава получава
правата на архиепископия от типа на Кипърската, което при тогавашните
условия означавало максимална църковна и духовна самостоятелност.
Получила относителна самостоятелност, българската църква започва
сама да се изгражда. С материалната помощ на българския владетел за-
почва огромно по размери строителство на църкви и манастири. Според
изворите седем съборни храма спасали страната. По времето на Борис епи-
30
скопски диоцези се създават в Червей, Белград, Моравско, Охрид, Брегал-
ница, в Проватската и в Девелтската облает. Възстановени са епископиите,
създадени още по византийско време в Средец, Филипопол, Дръстър и др.
След приемането на християнството (863—864) и особено след 870 г.
гръцкият език и гръцката писменост се наложили в България, и то не само
във владетелските каннелария, но и в църковния живот и богослужението.
По силата на обстоятелствата се създавала все по-реална опасност от дву-
езичие — като говорим език във всекидневието да се използува местният
език на етническите групи, конто населявали държавата, а като официален,
административен, църковен и научен — византийският гръцки език. Това по-
родило опасност от асимилация от страна на Византия, защото съвпадало с
процеса на създаването и консолидацията на българската народност (Исто-
рия на България 1981: 261—278).
§ 14.	Изобилните исторически данни от български и чужди извори сви-
детелствуват, че в края на VIII в. и първата половина на IX в. бавно и
естествено става обединението на почти всички славянски племена от из-
точната (българската) трупа на южните славяни, която населявала Балкан-
ский полуостров, в географските области Мизия, Тракия и Македония.
Българската държавна организация със своята специфична система от
политически, социални, стопански, административни и военни институции
ускорила етногенетичния процес. Значителна роля изиграла централизатор-
ската политика на българските владетели, като на първо място била пре-
махната племенната раздробеност. Добавили се и някои демографски фак-
тори: насел ението се увеличило по брой (към държавата били присъединени
нови области), големи групи се настанявали да живеят в градовете, което
довеждало до разкъеване на родово-племенните връзки. Създали се нови
отношения в селското стопанство, сформирали се нови социални групи:
занаятчии, търговци, чиновници, войници. Държавата създавала еднакви
условия за живот на славяните и прабългарите, т. е. на двете основни ет-
нически групи.
Прабългарската етническа маса била значително по-малобройна от сла-
вянската. При по-точното установяване на съотношението между двата
етноса трябва да се има предвид и историческият факт, че прабългарите
на хан Кубер са населявали Македония в края на VII в. (История на Бъл-
гария 1981: 106 и с л.).
Археологичните данни документират постепенного уеднаквяване на бита
и културата на прабългарите и славяните. Това особено добре личи от раз-
копките на некрополите от тази епоха и от антропологичните наблюдения
над археологичния материал, който дава данни за смесени бракове между
славяни и прабългари — крайна фаза на бавния етногеничен процес. Оно-
мастиката (особено личните имена на българите от IX—X в.) свидетелствува,
че населението на България е носело и славянски, и прабългарски имена.
Такова е било положението и в семейството на самия владетел, където
едни са имали славянски, а други — прабългарски имена (Иванов 1983:
627—628). Данните от топонимията потвърждават факта, че до средата на
IX в. вече са се били наложили славянските местни названия.
По археологичен път идват и доказателствата за уеднаквяването на бита,
вярванията и обичаите на управлявания от княз Борис народ. Отговорите
на папа Николай на въпросите, отправени му от българския княз, съдър-
жат доказателство за процеса на спояване на двете етнически групи —
прабългари и славяни, в един народ. Преобладавали са нравите и обичаите
на славяните, но не са били напълно изчезнали и някои от прабългарските
обичаи. Преди да се слеят с прабългарите, славяните вече са асимилирали
заварените на тези земи траки и романизуваното тракийско население, ус-
31
воявайки елементи от културата, вярата и обичаите на траките. Това се
потвърждава от археологичния материал и дава допълнителни основания да
се говори за специфичен етнологичен процес.
Приемането на християнството не е било само акт с голямо външно-
политическо значение, а и един от най-главните стимули за ускоряване на
този процес и основен фактор за консолидацията на българската народност.
То укрепва държавната власт и господствуващия вече социален строй, като
бележи края на бавното преминаване от племенно-общинния към феодалния
строй, започнал още през първата половина на IX в.
Донесла общи догми и обреди и общ религиозен култ, християнската
религия създава нови морално-етични принципи и нов, общ светоглед, нови
правни норми и закони, конто постепенно заместват старото обичайно право
на славяните и на прабългарите. От друга страна, по нов, целесъобразен
за времето, начин урежда имуществените отношения, създава общовалидно се-
мейно право и т. н. Новите правни норми навлизат в цялостния живот на стра-
ната. Общата християнска религия несъмнено е улеснила и смесените бракове.
Въвеждането на славянската писменост и на общия книжовен език дава
решаващ тласък в окончателното консолидиране на българската народност.
Според историците това става към края на IX в.
Българската народност се създава при специфична условия и обстоя-
телства, развива се по свои, специфични пътища и се обособява като Сла-
вянска народност със свои особености.
Много важна черта на народността е появата на народностно съзнание
като субективен израз на обективната действителност, каквато е народната
общност с всички нейни разнообразии черти и изяви (История на България
1981: 272). Прабългарският език все по-малко се е употребявал. Доказател-
ство за това са малобройните прабългаризми — остатъци от езика на пра-
българите — в старобългарските паметници. Няма пречки да се твърди,
че надмощието, което получават в новата народност славянският етнически
елемент и славянският език като говорим и книжовен за цялата българска
народност, постепенно е породило народностното езиково съзнание (Исто-
рия на България 1981: 269—272).
Изследвачите на изворите на българската история подчертават (Исто-
рия на България 1981:273 и сл.), че българският народ в онази епоха е имал
едновременно съзнанието, че е славянски, и че е отделен, български народ.
Данните от етнографските изследвания, както и от изследванията на
разказното, песенното и поетическото творчество свидетелствуват за на-
личие на българска народност. Материалната и духовната култура на бъл-
гарската народност показват голямо сходство с материалната и духовната
култура на южните славяни (сърби и хървати), но предлагат и особености,
конто ги свързват с прабългарската и тракийската материална и духовна
култура.
Името българи измества племенните названия и с него започват да се
назовават поданиците на българската държава, конто са били членове на
българската народност, на целокупния български народ (История на Бъл-
гария 1981: 274—277).
ДЕЛОТО НА КИРИЛО-МЕТОДИЕВИТЕ УЧЕНИЦИ В БЪЛГАРИЯ.
РАЗЦВЕТ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
И НА СТАРОБЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА
§ 15.	В предкирилометодиевската епоха за задоволяване на необходи-
мостта от писменост, както узнаваме от трактата на Черноризец Храбър,
са били употребявани „черти и резки" — елементарно славянско писмо,
32
или rio-скоро знаци за отбелязване на мисли, думи, сметки и под. Прабъл-
гарите си служели с особено, също неустроено, рунно писмо. Както се
вижда от ранния епиграфски материал, намерен по нашите земи, използу-
вани са били и латинският, и гръцкият език.
Утвърждаването на славянската писменост и на книжнината на старо-
българския книжовен език в пределите на България ликвидирало същест-
вуващото двуезичне, при което за книжовен език служел византийският
гръцки език. Славянският език се наложил напълно не само като говорим,
а благодарение на Кирило-Методиевото дело и като книжовен, навлязъл
във всички сфери на живота. С него си служела не само църквата за своите
нужди, но и държавната администрация. Той бързо започнал да обслужва
цялостната материална и духовна култура, а и всекидневното общуване.
Доказателства за това твърдение са намерените и непрекъснато откриваните
при археологичните разкопки надписи и графити.
Княз Борис несъмнено е знаел за съществуването на Кирило-Методие-
вото дело и е „жадувал за такива мъже“, конто да бъдат учители и све-
щеници в неговата държава. Може да се предположи, че още преди идва-
нето на Кирило-Методиевите ученици в България е имало опити за христи-
янска проповед на славянски език. С основание се допуска, че българските
пратеничества в Рим (867—869) са имали възможност да се запознаят с
делото на двамата братя, конто по същото време са се намирали там с
някои от своите ученици. Предполага се също, че наличието на славянска
писменост и богослужение на славянски език е било стимул за княза в
борбите му за самостоятелна българска църква и за създаване на собствена
култура на роден език. Пространного житие на Климент Охридски съдържа
данни, че през зимата на 881—882 г. Методий и учениците му минали през
България (ЖКл, гл. 88). Към това трябва да се добави сведението, че ви-
зантийският император задържал при себе си свещеник и дякон със сла-
вянските книги. Предполага се също, че те са били изпратени в България
при княз Борис. Посочените сведения по логичен начин обясняват защо
Кирило-Методиевите ученици така бързо се приспособяват към условията в
България и защо толкова скоро след това настъпва Златният век на бъл-
гарската книжнина и култура и на българския книжовен език.
§ 16.	След смъртта на Методий делото на двамата братя във Велико-
моравия замира. Жестоките гонения срещу преките им ученици, преследва-
нето и избиването на мнозина от тях, изгарянето и унищожаването на кни-
гите не са могли да не дадат своето отражение.
Изворите разказват, че Климент, Наум, Ангеларий потеглили при най-
тежки условия за България и с последни сили се добрали до Белградската
крепост, която влизала тогава в пределите на България като гранична кре-
пост, управлявана от боритаркан, наместник на княз Борис. Той посрещнал
с почести изгладнелите, бос и, премръзнали ученици на двамата братя, под-
слонил ги и ги изпратил в столицата Плиска, където също били приети с
големи почести. Ангеларий наскоро починал. През 886 г. пристигнали и други
от прогонените от Моравия ученици. Като по-млади и по-силни те били
продадени в робство и на робския пазар във Венеция били откупени от
приближен човек на византийския император Василий I Македонец, който
ги изпратил на княз Борис, след като в Цариград им били възвърнати ду-
ховните санове. Може би между тези ученици е бил и презвитер Константин,
получил по-късно прозвището Преславски. Предполага се, че по време на
престоя си в Цариград те установили връзка с намиращия се там на учение
Симеон, по-малкия син на княз Борис, който учел в Магнаурската школа
и се готвел за свещеник или монах.
3 Граматика иа старобългарския език 33
В столицата ПлиСка били създадени условия за разгръщане на широка
просветителска, мисионерска и книжовна дейност. Изградени били църкви
и манастири. Така било основано Плисковско-Преславското книжовно сре-
дище, известно и като Преславска школа.
§ 17.	Наскоро след това Климент заминал, изпратен от княза с важна
мисия в югозападните български земи. Климент произхождал от българ-
ските славяни. В краткого му житие се казва: „Този велик наш отец
и светилник на България бил по род от европейските мизи, конто обикно-
вено народът знае и като българи" (Милев 1966: 174). Той бил работал
с двамата братя още когато се намирали в манастира „Св. Полихрон" край
Босфора. По времето на Моравската мисия заедно с Горазд, Наум, Анге-
ларий и Сава той продължавал да бъде сред най-близките им ученици, пре-
дан докрай на тяхното дело. Всички исторически извори сочат, че в Кут-
мичевица Климент заминал доброволно с много важната мисия да основе в
този най-отдалечен край на българската държава втори център за книжовна
дейност и училище, което да подготвя свещеници и учители. Така по по-
добие на Преславската школа се създало и Охридското книжовно средище
(школа). Климент заминал за Кутмичевица като свещеник и, подпомогнат
от княза, изградил там манастира „Св. Пантелеймон". В продължение на седем
години развил в Кутмичевица широка педагогическа дейност, за която житие-
писецът му Теофилакт Охридски не пести нито подробности, нито похвали.
На осмата година от своята дейност Климент бил ръкоположен за епис-
коп — „пръв епископ на българския народ" (Милев 1966: 134). Към
епископията му спадали областите Драгувития, северно от Солун, и Велика
в Западните Родопи. Климент стана л надзирател (екзарх) „на третия дял“
от българското царство.
През 893 г. Климент Охридски участвувал в свикания в Преслав събор,
който взел изключително важни решения за по-нататъшната съдба на Бъл-
гария, на християнството и на славянската писменост.
През 915 г., престарял и болен, Климент посетил в столицата Преслав
българския цар Симеон и го помолил да бъде освободен от епископските
си задължения. Царят отклонил молбата му, изтъквайки големите му заслуги
за българската книжнина и култура и го помолил да остане на своя пост.
На следващата година (916) Климент починал и бил погребай в една
от Охридските църкви.
§ 18.	Много по-малко са данните за живота и дейността на Наум —
другия от Кирило-Методиевите преки ученици, конто идват от Великомо-
равия в България. От изворите за живота и делото на Наум се узнава, че
е родом от Мизия. През 868 г. той също придружава в Рим своите учители.
Там е ръкоположен за презвитер. В България Наум започва, както и дру-
гите Кирило-Методиеви ученици, своята дейност на презвитер, учител и
книжовник в тогавашната столица Плиска, в североизточните предели, и
остава там до 893 г., когато е изпратен в помощ на Климент Охридски в
Югозападна България. Участвува в създаването на книжовната школа в
Плиска, чийто център по всяка вероятност е бил край Голямата базилика и
манастирския комплекс около днешното с. Равна, Провадийско. Наум веро-
ятно е ръководел преписването на Кирило-Методиевите книги, конто са били
крайно нужни за църквите, манастирите и училищата в българската държава.
Интересни данни за книжовния живот по това време намираме в публи-
куваното напоследък изследване на унгарския славист и българист Имре
Тот за живота и делото на Кирил и Методий. Тот дава таблица, в която
въз основа на археологични податки сумира броя на църквите около Плиска
и Преслав в края на IX в. От тези данни се вижда, че само в района на
двете столици по това време е имало 27 църкви, 11 манастира и 14 мана-
34
СТйрС'ки църкви, конто сё нуждаели общо от около 566 книги (Тот 1981:
1’33—150). А като имаме предвид огромната територия на тогавашната бъл-
гарска държава, можем да получим представа, каква грандиозна по размери
преписваческа дейност е трдбвало да бъде развита в България само за да
се задоволят нуждите на богослужението на роден език.
От 893 г. нататък Наум вече работа като учител в Охрид. Известно е,
че в 900 г. той построил манастир край Охридското езеро със средства,
отпуснати от цар Борис и цар Симеон. Впоследствие този манастир е на-
зован „Св. Наум".
§ 19.	Делото на Кирило-Методиевите ученици и последователи, основа-
тели на големите и авторитетни старобългарски книжовни и просветителски
средища в българските земи, пуска трайни, многовековни корени. Именно в
България първият славянски книжовен език през средновековието намира
почва за всестранно, при това изумително бързо развитие и обогатяване.
В България езикът на Кирило-Методиевите преводи окончателно надхвърля
ограничените рамки на един богослужебен (сакрален) език и се превръща
в пълноценен книжовен език, който задоволявал нуждите на науката, кул-
турата, държавната администрация и всекидневното общуване.
Историята на старата българска литература дава цялостна картина на
отромния брой прево дай и. о^игинални или компилативни произведения, въз-
никнали през втората половина на IX и през Хв., конто бележат мащабите
на Златния век на българската и славянската писменост, книжнина и кул-
тура (Георгиев 1962). Многобройните изследвания и издания на паметни-
ците на старата българска литература, на епиграфския материал и др. по-
казват голямото жанрово и стилово разнообразие на възникналите през
този период преводни и оригинални съчинения. Достатъчно е да споменем
похвалните и поучителните слова на Климент Охридски, Шестоднева, Бого-
словието (Небеса) и словата на Йоан Екзарх, Учителното евангелие, Словата
против арияните и частите от Триода, създадени от Константин Преславски,
трактата на Черноризец Храбър „За буквите", Беседата на Презвитер Козма
против богомилите, преводите и словата на Григорий презвитер и мних,
словата за цар Петър, Симеоновия сборник (Светославовия изборник от
1073 г.) и още много произведения. За тази тематично и жанрово разнооб-
разна литература е бил нужен пълноценен книжовен език с богата лексика
и фразеология и стилистична обработка. Това е най-доброто доказателство,
че Кирило-Методиевият език, пренесен от техните ученици в България, се
е развил и обогатил, за да се превърне в първия народностей книжовен
славянски език, който получава през вековете и международна функция.
§ 20.	Въпросът за езика на Плисковско-Преславското и Охридското
книжовно средище е занимавал и занимава палеославистите и историците
на българския книжовен език (Иванова-Мирчева 1982). В своята „Исто-
рия на старобългарския език" холандският палеославист Н. ван Вейк от-
дели специална глава (§4) за т. нар. български период на староцърковно-
славянския език (Wijk 1931: 11—18). Неговото становище за езика на
двете старобългарски школи е ясно и категорично: „В первые годы бол-
гарского периода старославянского языка центр древнеболгарской письмен-
ности находился на западе, главным образом в Македонии; эти традиции
сохранялись там и позже: многие древнеболгарские кодексы, написанные в
XI в. глаголицей, имеют западно-болгарские черты, как и весьма многочис-
ленные среднеболгарские кириллические памятники. Около 900 г., в цар-
ствование Симеона, на востоке образовался новый центр. Симеон усиленно
склонял своих поданных к духовной деятельности; в Преславе, в царской
резиденции и в центре тогдашной болгарской культуры, возникла новая
литературная школа, имевшая резко выраженные особенности. Однако нельзя
35
противополагать восток и запад друг другу, так как между ними было
много различных взаимоотношений и взаимовлияний, а между отдельными
говорами не существовало резких границ. О некоторых текстах трудно ска-
зать, какого они происхождения: западного или восточного* (Ван Вей к
1957 : 31). А по въпроса, какъв е бил този език по същество и етиическа
принадлежпост, Вейк недвусмислено изказва своего становище: „Для исто-
рии старославянского языка чрезвычайно важна проблема моравйзмов и пан-
нонизмов, имеющих как грамматический, так и лексический характер. В древ-
нейших текстах, однако, вряд ли были отклонения от болгарского языка,
за изключением случаев, связанных с книжным характером старославянского
языка. Само собой разумеется, что тексты, переведенные еще до путешест-
вия в Моравии или выполненные на моравско-панонской почве, но без ак-
тивного участия местных влияний, скорее всего должны быть написаны на
чисто болгарском языке. Изучение самих текстов подтверждает это* (Ван
Вейк 1957: 20).
В последните години бяха открити двойки старобългарски преводи от
едни и същи гръцки оригинали и това даде възможност да се говори за
две старобългарски преводачески школи — Кирило-Методиевска, чиито
традиции се пазят повече в текстовете от западнобългарски произход
(от Охридската школа), и Преславска, както личи от текстовете, възник-
нали в Източна България (Иванова-Мирчева 1977; 1980).
РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
КАТО ОФИЦИАЛЕН КНИЖОВЕН ЕЗИК
У ДРУГИ СЛАВЯНСКИ НАРОДИ.
РЕДАКЦИИ (ИЗВОДИ) НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ
КНИЖОВЕН ЕЗИК
§ 21.	В България Кирило-Методиевата писменост и Кирило-Методие-
вият книжовен език са получили истинския си разцвет. Тук делото на два-
мата братя става основа на богата литература и култура. Именно в България,
където се връща на своя родна почва, върху същата езикова основа, върху коя-
то е бил първоначално създаден, Кирило-Методиевият книжовен език, предна-
значен отначало да задоволява ограничените потребности на църквата и
богослужението, се превръща в един от най-богатите книжовни езици на
средновековието, от който в съвременния български книжовен еаик е насле-
дено значително лексикално богатство.
Оформен за изумително кратко време през Златния век в пределите
на България, старобългарският език освен функциите на книжовен език на
българската народпост поема и важна международна функция — започва
да се използува като книжовен от русите, сърбите, а по-късно и от
румъните.
Във всяка от държавите, където се възприема, той има свой специфи-
чен път на развитие, влизайки във връзка и взаимодействие с местиите
езици — говорими или книжовни — и така се получават редакциите (изво-
дите) на старобългарския език: руска, сръбска и влахо-молдавска.
§ 22.	Изтъкнатият съветски палеославист и българист М. А. Селишчёв
в своя „Старославянский язык*, т. I, отдели твърде голямо място на рус-
ката редакция и на паметниците, конто я представят. „К восточным славя-
нам памятники старославянской письменности — пише Селишчев, — зане-
сены с юга, из областей болгарских. Вместе с рукописями прибывали и
учителя — славяне из Болгарии. Политические обстоятельства благоприят-
36
ствовали появлению болгарских книжников на Руси. То было время, когда
восточные области Болгарии утратили государственную независимость и
вошли в состав Византии (с. 972 г. до 80-х годов ХИ в.). Под руководст-
вом болгарских списателей и переводчиков готовились первые книжные
люди у восточных славян. Уже в ранный период восточнославянской пись-
менности их было немало на Руси“ (Селищев 1951:82). Ръкописите,
дошли от България, били написани на кирилица, но се предполага с осно-
вание, че староруските книжовници добре познавали и глаголицата и често
преписвали от глаголически подложки на кирилица.
Елементи от руския език, който не е бил напълно тъждествен със ста-
робългарския, навлизали в преписваните текстове и броят на тези езикови
черти зависел, от една страна, от степента на подготовка на отделния кни-
жовник, а от друга — от характера на преписвания текст. Несъмнено е, че
водейкн се от своето преклонение пред каноничните текстове, при препис-
ването или превеждането им руските книжовници са се придържали по-
стриктно към правилата на старобългарския език, докато при преписването,
превеждането или създаването на текстове с по-широко, неканонично съдър-
жаиие те са си позволявали много по-голяма свобода. Това е допринесло
за появата на различии по езиков тип паметници, улеснило е взаимодейст-
вието на внесения отвън книжовен език със създаващия се руски книжовен
език. Проблематиката, свързана със същността и взаимоотношенията между
старобългарския и староруския книжовен език, е много сложна, предизвик-
вала е и още предизвиква научни спорове и дискусии между привържени-
ците на различии становища (Павлова 1979:5—151). Достатъчно е да
изброим паметниците от т. нар. руска редакция, начело на конто се поставя
Остромировото евангелие от 1057 г., следвано от Архангелското евангелие
от края па XI в., Евгениевския псалтир от XI в., Светославовия изборник
(Симеоновия сборник) от 1073 г., Изборника от 1076 г., Новгород ските
(Куприянови) откъслеци от XI в., Сииайския патерик от XII в., Словата на
Кирил Ерусалимски от XI в. или първата половина на XII в., Словата на
Григорий Богослов, Алфавитара от XI в., Галицкото евангелие от 1144 г.,
Ефремовската кормчая от XII в., Успеиския сборник от XII в. и много
други.
В руската редакция на старобългарския иосовите гласни ж и д се заме-
нят с еу и и,, а малката носовка а остава да се употребява като писмен
знак (меужъ, дать), праславянските съчетания tj, kt’, dj, чиито застъпници
в старобългарски са типичните и до днес съчетания шт и жд, се заменят
с руските чиж (скечл, Х’**у> межк); сричките р-, лк- в началото на ду-
мите в руските преписи се заменят с р-, лв- (рветлтн, рзвенннкы, рдоумъ,
рзеум^тн, ледн0; старобългарските групи -р-, -лк-, -р-, -лгк-, конто в
говоримия руски език са пълногласни -ер-, -ел»-, -ер-, -еле-, обикновено
эапазват старобългарския си гласеж и се третират в руския език като
архаични книжовни варианти на руските пълногласни облици. Срещат се
обэче и облици, в конто на мястото на -р-, -jit-, -лл,- -лъ- стоят типич-
ните руски пълногласни съчетания с -ер-, -ер-, -еле-, -еле- (пергънжвъ,
керднтн, черплгл, пеленъ, пе вергоу, еумертн, верм&). В началото на
думата в руските преписи е е заместник на начално к в старобългарски
(езер, есень). В окончанията на формите за род. п. ед. ч. и в им.-вин. форма
на имената от меките осневи се пише t вм. а (трни/ь). Окончанието за
тв. п. ед. ч. м. и ср. р. на о-основи е -ъмь вм. -емь (гнъвъмь, кедъмь,
мтстъмь). В 3 л. ед. и мн. ч. екончанието е- тьвм.тъ(несеть. нессуть) и т.н.
По-нататъшният живот на старобългарския език на руска почва пред-
ставлява сложен и крайно интересен процес. Значението на внесения отвън
книжовен език постепенно стеснява своя обхват, като се затваря в сравни-
телно тесните рамки на каноничните книги, т. е. превръща се в т. нар.
църковнославянски език. През XIV и XV в. той е под силното въздействие
на второто южнославянско влияние, т. е. влиянието на Търновската кни-
жовна школа. През XVII в. в Русия се отпечатват текстовете, свързани с
източноправославното богослужение, конто са написани на църковносла-
вянски език в неговия класически вид. В тези векове църковнославянският
е вече затворена езикова система, на него нито се говори, нито се пише.
Той се е превърнал в lingua sacra, свещен език, който обслужвал руската,
българската, сръбската и румънската православна църква (Иванов а-М и р-
чева 1982:82).
§ 23.	Що се отнася до сръбската редакция на старобългарския език,
нейното възникване трябва да се свързва преди всичко с развилия се в
пределите на България книжовен език, макар че не могат да се изключат и
влияния от Хърватско, Босна и Словения, където Кирило-Методиевият език
и преводите проникват предимно направо от Великоморавия и Панония. За
известен период сръбските племена влизали в пределите на Първата бъл-
гарска държава. През 870 г. по времето на княз Борис западната бъл-
гарска граница включвала земите западно от Белград до пограничната
сръбска крепост Раса.
Според Й. Курц основата на сръбската редакция, която се свързва с
историята на сръбската църква и държава, трябва да се търси във връз-
ката й с България. В сръбската държава на Неманите през XIII и XIV в.
се наблюдава голям разцвет на книжовната дейност. Правели са се пре-
писи не само на църковни книги, но и на много оригинални литературни
творби. Използувана е била кирилицата. Най-старият паметник е грамотата
на бан Кулин в Дубровнишката република от 1189 г., много важна за исто-
рията на сръбския език. Към най-старите сръбски ръкописи спадат и Миро-
славовото евангелие от края на XII в., писано за княз Мирослав от дякона
Григорий, Вукановото евангелие от 1201—1208 г., Шишатовацкият пракса-
постол от 1324 г. Особено място заемат паметниците, писани в Босна, по
отношение на употребата на j, ы, ъ. Типичен пример на паметник от този
тип е Николското четириевангелие от 1404 г., а също и един псалтир и
някои апокрифни текстове (Kurz 1969 : 37).
Главните особености на сръбската редакция са: употребата на ву вм.
ж, е вм- а; пише се само един от еровете (ъ или к). В сръбските ръко-
писи е предпочитав ь, докато хърватските глаголически паметници използу-
ват предимно ъ; от XII—XIII в. нататък на мястото на ы намираме н;
липсват палаталните п, с, з, в средисловието сричката -кь- между съглас-
ни преминава в -ьк- (ж^ьтьвннкъ); във формите на род. п. ед. ч. и им.-
вин. п. мн. ч. ж. р. на /d-основи окончанието ее вм. ьх (земл’е, все) и др.
(МладеновиЬ 1977:4).
§ 24.	Влахо-молдавската редакция се отнася към по-късните векове —
най-вече XIV—XVI в. — и е свързана със среднобългарския книжовен език.
През тези векове в румънските земи като език на книжнината и на дър-
жавната администрация се употребява българският книжовен език.
38
може да бъде предадено и адвербиално с на кцан (за кораби); различно
значение имат день (както в новобългарски) и Щмлъ, Xfамнна (само сгра-
дата) за гр. oTxog, oixia; много изразителен е преводът на opvig ’птица;
домашна птица; кокошка, петел’ с лажаъ ’квачка’ (пасажът гласи: „колко
пъти исках да събера децата ти, както квачката събира своите пиленца
под крилата си“, Мт 23.37); прилагателното се превежда съд^акъ,
но ако става дума за току-що излекуван, е цълъ (срв. цълнтн); Хеокб? е
свль, но когато определи узряла и жълтееща нива, е пааеъ ’жълт, жъл-
теникав, златист’ и пр. Със същото умение са използувани и другите части
на речта, вж. напр. разликата между тоуне ’даром, безплатно, безвъзмездно’
и спытн ’напразно, неоснователно* (в оригинала навсякъде 8ropedv), срв.
стбълг. твуне пуньхсте • т«уне же дхднте Мт. 10.9 и възнснакндъша ма
спытн Йо 15.2о; п^акъ, п^аво ’право, вярно, законосъобразно’, но изцеле-
ният ням започва да говори не п^аво, а чисто (гр. навсякъде дрЭЛд); пр-
AHtTH за течности, но ^асыпатн за твърди тела (гр. само ёххесо); днкнтн
са, когато е станало чудо, и по-слабото чоуднтн са ’учудвам се, изненад-
вам се’ (гр. davpa^co), срв. нзгънАНоу въсоу п^глагфаа нъмын и днвнша
са нАрдн Мт 9.33 и оученнцн его ч«уждАА)<ж са ък» съ женонк гаагфааа-
ше Йо 6.27; оудА^нтн, когато подлог е човек,и по^знтн, когато подлог е
божеството (гр. яотйостф); надъътн с а, «упъвАТН и чаътн за и мн.
др. (вж. повече у Jаgiё 1913; Griinenthal 1910, 1911; Berneker
1912; специално Мирчев 1963).
Приведените тук примери дават съвсем бегла представа за някои от
достойнствата на първите преводи. Константин е вниквал дълбоко в значе-
нието на всяка дума, на всяка ситуация от евангелския разказ и го е пре-
давал понякога лори по-точно, отколкото е в оригиналния текст; но той
се е грижел също така за стойността на отделяйте изречения, за тяхното
стилово съвършенство и емоционална изразителност (срв. напр. употребата
на етимологичната фигура в сък^ыВАНте сък^окнштд Мт 6.19 и 20, жел’К-
ннемъ къжделвХъ Лк 22.15 и под., вж. и псалм 4.6 в Син пожьргге
ж^ьтвж, срв. и нбълг. песен пея, ден дену вам и т. н.). Нещо повече, пър-
воначалният превод е обработен и за речитативно произнасяне, евеитуално
за пеене, затова отделните фрази може да имат своя музикална структура —
говори се напр. за избор на гласни, за мелодична линия, за изграждане на
музикално заключение (каденция) във всяка фраза.
Така Константин-Кирил създава върху фонетико-морфологичната основа
на един от старите южни български диалекти първия славянски литерату-
рен език. Обработката на този език се е състояла в изграждане на сред-
ства, чрез конто да се предават всички особености и тънкости на високо-
развития гръцки литературен език, и е засягала преди всичко лексиката,
фразеологията и синтаксиса. Константин-Кирил е трябвало да въведе голям
брой думи за изразяване на нови, непознати дотогава на славяните поня-
тия, да придаде нови значения или отсенки на съществуващи лексеми, да
изработи нови синтактични модели. С тези изключително трудни задачи
той се е справил блестяще.
§ 27.	Константин е оставил непреведени или думи, конто са били раз-
пространени вече като народни в южните говори на тогавашния български
език (напр. сжбота, ст^атнгъ, т^апсда, мерни и парични единици, названия на
40
може да бъде предадено и адвербиално с к^хн (за кораби); различно
значение имат двмъ (както в новобългарски) и Хрмннх (само сгра-
дата) за гр. olxog, oixia; много изразителен е преводът на Spvtg ’птица;
домашна птица; кокошка, петел’ с лджхъ ’квачка’ (пасажът гласи: „колко
пъти исках да събера децата та, както квачката събира своите пиленца
под крилата си“, Мт 23.37); прилагателното се превежда съд^дкъ,
но ако става дума за току-що излекуван, е ц-влъ (срв. цълнтн); Xsuxog е
Б'Влъ, но когато определи узряла и жълтееща нива, е пл&въ ’жълт, жъл-
теникав, златист’ и пр. Със същото умение са използувани и другите части
на речта, вж. напр. разликата между тоуне ’даром, безплатно, безвъзмездно’
и спытн ’напразно, неоснователно’ (в оригинала навсякъде Scopeav), срв.
стбълг. тоуне nf hiacto • тоуне же дхднте Мт. 10.9 и възненькндъшА ма
спытн Йо 15.25; п^двъ, п^хво ’право, вярно, законосъобразно’, но изцеле*
ният ням започва да говори не lyxso, а чисто (гр. навсякъде брМд); пр-
лнътн за течности, но ^ксыпхтн за твърди тела (гр. само ёххёсо); днкнтн
cAj когато е станало чудо, и по-слабото чоуднтн са ’учудвам се, изненад-
вам се’ (гр. Savpd^co), срв. нзгънхноу въсоу п^огахгоах нъмын н днвнша
са наводи Мт 9.33 и ©ученици его чоуждььхж СА 'ько съ *®нонк гаагоааа-
ше Йо 6.27; оудхрнтн, когато подлог е човек, и по^зити, когато подлог е
божеството (гр. латаости); нлд'вътн с а, оупъвхтн и чаътн за £Хл[£а) и мн.
др. (вж. повече у Jagid 1913; Grilnenthal 1910, 1911; Berneker
1912; специално Мирче в 1963).
Приведените тук примери дават съвсем бегла представа за някои от
достойнствата на първите преводи. Константан е вниквал дълбоко в значе-
нието на всяка дума, на всяка ситуация от евангелския разказ и го е пре-
давал понякога дори по-точно, отколкото е в оригиналния текст; но той
се е грижел също така за стойността на отделяйте изречения, за тяхното
стилово съвършенство и емоционална изразителност (срв. напр. употребата
на етимологичната фигура в сък^ывднте сък^овншть Мт 6.19 и 20, желъ-
ннемъ въжделъХъ Лк 22.15 и под., вж. и псалм 4.6 в Син пожьрвте
ж^ьтвж, срв. и нбълг. песен пея, ден денувам. и т. н.). Нещо повече, пър-
воначалният превод е обработен и за речитативно произнасяне, евеитуално
за пеене, затова отделните фрази може да имат своя музикална структура —
говори се напр. за избор на гласни, за мелодична линия, за изграждане на
музикално заключение (каденция) във всяка фраза.
Така Константин-Кирил създава върху фонетико-морфологичната основа
на един от старите южни български диалекта първия славянски литерату-
рен език. Обработката на този език се е състояла в изграждане на сред-
ства, чрез конто да се предават всички особености и тънкости на високо-
развития гръцки литературен език, и е засягала преди всичко лексиката,
фразеологията и синтаксиса. Константин-Кирил е трябвало да въведе голям
брой думи за изразяване на нови, непознати дотогава на славяните поня-
тия, да придаде нови значения или отсенки на съществуващи лексеми, да
изработи нови синтактични модели. С тези изключително трудни задачи
той се е справил блестящо.
§ 27.	Константин е оставил непреведени или думи, конто са били раз-
пространени вече като народни в южните говори на тогавашния български
език (напр. ©жботь, ст^тнгъ, тукпезк, мерни и парични единици, названия на
40
облекла и под.), или специфични елементи на църковната терминология
(ьнкелъ, ап»ст«аъ, дн-кколъ, менА, сатана и др., църковните санове и под.);
новите славянски думи в неговия превод може да бъдат не само калки
(напр. бааг«словнтн, зъакаокнтн за еб- или хахоХоуеа» и мн. др., евентуално
такива като бсзаконнс, бсзфчьство, везоумнс, величие и мн. др.), но и съз-
дадени изцяло от Константин (срв. напр. лнцемъръ срещу бл6хрш|<; ’който
придана различен израз на лицето си в зависимост от събеседника’). Нови
значения или нюанси имат напр. думите въсьнъ ’в когото се е вселил зъл
дух’, оттам ’болен’ (гр. Satpovi^dpevog), вина ’причина’ (atria), възлсжатн
’вечерям’ (xaraxeijiai), сила ’чудо' (3vvapi<;), слов» ’причина; равносметка’
(Хбуод) и др. В областта на морфологичните и синтактичните структури
Константин е обобщил и нормализирал такива тенденции и обрати, конто
дотогава са били по-малко развити в славянската реч, като се започне от
суфиксацията — напр. образуването на абстрактни имена (с наставките
-(п)не, -ьство и т. н.), на деятелни имена (с -тель), разширяването на
префиксацията (напр. п^окъ при лро<рт]гг]д, пррчьстве и под., въз-
въстнтн при йлаууёХХсо, въздлтн при foroSlScojit и мн. др.) — и се стигне
до големи и сложим конструкции от рода на инфинитивните, дателен само-
стоятелен и под.; няма съмненне също, че рязкото повишаване честотата
на деятелните причастия (сегашно и минало I) в речта е пряко свързано с
първите преводи. Значителна част от новообразуваните думи днес са налице
в литературния български език.
СТАРОБЪЛГАРСКАТА ГРАФИКА.
СЪСТАВ И ХАРАКТЕР НА АЗБУКИТЕ.
ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ, НАЗВАНИЯ
И ЧИСЛЕНА СТОЙНОСТ НА БУКВИТЕ.
НЕБУКВЕНИ ЗНАКОВЕ.
ЗАВИСИМОСТ НА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ АЗБУКИ
ОТ ВИЗАНТИЙСКОГО ПИСМО,
ВРЪЗКИ ПОМЕЖДУ ИМ, РАЗПРОСТРАНЕНИЕ.
ВЪПРОСЪТ ЗА ТЕХНИЯ ПРОИЗХОД
§ 28.	Старобългарските азбуки са буквени писмени системи — всеки
техен знак съответствува по принцип на определена фонема от старобъл-
гарския език. Буквите, от конто се състоят старобългарските азбуки, са
графични фигури, чиито конструктивни елементи са взаимосвързани, т. е.
съвкупността от изграждащите буквата чертички, кръгчета и под. не се
прекъсва (единственото по-редовно изключение можс да бъде начертанието
за к, вж. таблицата). В старобългарските текстове между отделяйте букви
има малък интервал; това е най-честият сегментационен сигнал тук и въз
основа на него се определят граничите на буквата — като правило вътре
в буквата такъв интервал няма. В някои писмени езици като единична буква
трябва да се приема и определено съчетание от две, понякога и повече
буквени фигури; такова изключение правят в старобългарски знаковете,
конто бележат фонемите ери и у, а в някои глаголически ръкописи — и
мсоакшпе. Впрочем твърде рано — още в старобългарската епоха — се
е проявил стремеж да се премахне вътрешният интервал в тези съчетания;
41
той е бил осъществяван по два начина: или чрез плътно допиране на двете
фигурки (хоризонтално или вертикално), или чрез прекарване на хоризон-
тална съединителна чертица между тях. Хоризонтално щрихче съединява в
кирилицата и знака । с непосредствено следваща го буква х, ж, о, по-
рядке е, а няколко пъти и а; в тези съчетания първата част има свое
самостоятелно значение — тя отбелязва съгласната йота.
§ 29.	Старобългарските азбуки са две — глаголица и кирилица.
По начертание на отделяйте буквени фигурки глаголицата е изцяло нова
графика, докато по-голямата част от кирилските знакове са преминали без
изменение от византийския маюскулен унциал.
Глаго- лица	Числена стойност	Кирили- HJ	Числена стойност	Фонетична стойност	Название
+	1	А	1	а	ЬЗЪ
Е	2	Б	——	б	БОуК'Ы
V	3	В	2	в	вид-в
%	4	Г	3	г	ГААГ0АН
А	5	А	4	д	дов^о
3	6	е, в	5	е (и йе)	ксть
36	7	ж	—		живете
ь	8	ъ (s, г)	6	дз	^'ВАО
ев	о	X	7	3	земАгх
т, Ж	10	1	10	и	нже 1
8	20	н	8	и	нже
М	30	।	—	г9 (и г)	г^вь
	40	к	20	к	К АКО
А	50	л	30	л	аюдьгс
*2?	60	м	40	м	мысанто
•Р	70	н	50	н	НАША
3	80	0	70	О	онъ
Г	90	п	80	п	покон
Ь	100	f	100	р	fbUH
Я	200	с, с	200	с	САОВО
ои	300	т	300	т	ТВ^БДО
9»	(400)	0V, 8	400	У	оукъ
	(500)		500		
Ь, й	(600)	X	600	X	
О	(700)	О, W	800	О	ютъ
ш	(800)	ш	 II ~	IU	ША
•V	(900)	ц.	900	Ц	ЦН
	(1000)	V, ч	90	ч	ч^ьвь
		ш		Щ	UJA3
в		ъ	между у ио		гер
Вт, В8, в»		Ъ1, ън, ьн		ъ	Kfbl
* Глаголическият знак W не се среща в Зогр и Клон.
42
В	ь		между и и е		Kfb.
А	(800)	•в		широко е	1ДТЬ
Р*		ю		ю	
				я	
		к		йе	
«, эе		А, А	900	носово е	(АСЪ)
эе		Ж		КОСОВО о	(жсъ)
Э€		A, (IA)		носово йе	(|АСЪ)
		1Ж		носово йо	(й«Ъ)
		Й	60	КС	ЙН
		t	700	пс	
		♦, А	9	т	♦нтх
а	(800)	у, V	400	и, в, у	ужнцд
И двете старобългарски азбуки имат унциален характер: пр прин-
цип в текста буквите са рязко разграничени една от друга (пространството
между тях е съвсем празно, в него няма никакви лигатурни щрихове) и
се вписват в двулинейна редова схема, така че са еднакво високи (в глаго-
лицата, където почти всички начертания имат хоризонтална двуделност, се
явява и една средна редова линия). Отклоненията, конто се срещат при
някои глаголически букви, са индивидуални графични черти в почерка на
отделния писач, а не постоянна особеност на дадена буквена фигура. В ки-
рилицата части от някои начертания редовно, т. е. във всички кирилски
ръкописи, слизат под реда, напр. f, «у, у и др.; над реда можем да
срещнем само 8, евентуално Всъщност тук кирилската азбука просто
иредава без промяна особеностите на съответните букви във византийския
маюскулен унциал.
Буквените фигурки от двете старобългарски азбуки обикновено са гео-
метрически правилни — повечето от тях имат вертикална или хоризонтална
симетрия. В това отношение по-издържана е глаголицата.
Графичните елементи, от конто е изградена всяка старобългарска буква,
не са много на брой. В глаголицата най-често се използува кръгчето (пе-
телка, петлица), вертикалната права черта (хаста) — много рядко, и никога
не е образувана от една линия. Петлицата се включва в състава на почти
всички знакови начертания, при това в немалко случаи тя е удвоена, поня-
кога утроена, а някои букви съдържат дори четири петелки. Именно пет-
лицата определя общия облик на цялата азбука, оформя нейната стилова
специфика; от нея идва впечатлението за такива качества на глаголическото
писмо като овалност, закръгленост и под. Обратно, в кирилицата кръгчето
въобще не се среща — вместо него тук се явява триъгълниче, и то срав-
иително рядко; затова пък правата вертикална хаста е основен конструк-
тивен елемент на почти всички кирилски букви и другите чертици в бук-
вения състав образуват с нея различии ъгли. Важен стилов елемент тук са
и късите вертикални или наклонени клинчета в краищата на правите чер-
тици (напр. в г, т, д, ц и др.). Всичко това придава на кирилицата ост-
рота, рязкост и ъгловатост.
§ 30.	Последователността на знаковете в старобългарските аз-
буки — както и в останалите буквени системи, конто възхождат към се-
верносемитското (финикийското) писмо — не е мотивирана от свойствата
43
на означаваниге чрез тях звукове, не е резултат от някаква фонетична кла-
ссификация, а следва реда на гръцките букви, който от своя страна въз-
произвежда финикийския. Но повечето старобългарски буквени знакове, с
конто сс пре дават специфични славянски (т. е. липсващи в гръцки или ла-
тински) фонемп, са групирани според някои фонетични особености на съот-
ветствуващите им звукове — те са поставени в края на азбуката, след о,
w (й е последната буква отугръцката азбука) и са подредени в две групи :
съгласни (беззвучните палатали ц, ч, ш, съгласните, отбелязвани с щ) и
гласни (ерове, ери, ят, носовки). Няколко знака за липсващи в гръцки език
фонеми, все съгласни, са вмъкнати пред букви, предаващи близки до тех-
нитс значения фонеми: б е поставено пред в; ж и са дошли пред т>. За да
ее съберат на едно място както ж, и т,, така и знаковете за и, две съ-
седни букви от гръцката азбука е трябвало да сменят местата си — на
гръцката последователност Н, 0, I в глаголицата съответствуват знаковете
за з и и (кирилски т,, ц и).
Свидетслство за ранното оформяне на тази буквена последователност
имаме в началото на 0 пнсьмень)(ъ — приведените от Черноризец Храбър
примеря за старобългарски звукове, конто не могат да се предадат с гръцки
букви, следват същия ред (срв. началните звукове в б#гъ, жнкетъ, •zj'BA»,
цуькы, чл-кние, широта, идь, ждеу, ьхдыкъ). Същата подредба е доку-
ментирана и в последователността на числовите стойности, конто имат съот-
ветните букви (преди всичко в глаголицата), в Азбучната молитва, срв. също
и най-старите абецедари (Мюнхенския, Парижкия и др.).
§ 31.	Както знаковете от други писмени системи, и старобългарските
букви имат свои имен а. Но докато гръцките названия са само фонетично
видоизменение на семитските (срв. финик, алеф — гр. алфа, бет — бета,
гимел — гама и т. и.) и в гръцки не означават нищо друго, около полови-
ната буквени наименования в старобългарския са всъщност обикновени сла-
вянски думи. При това за разлика от финикийските названия, конто се тъл-
куват най-често като имена на предмети от всскидневния бит (това е свър-
зано с изображението в някогашната пиктограма), т. е. като съществителни,
за име на даден знак от старобългарските азбуки може да се използува
не само съществително, в това число и абстрактно (землгл, ч^квь, воукы,
слово, п»к«н, срв. и умалителното ужина), а и други части на речта: прила-
гателно (или наречие — тв^кд»), местоимение (адъ, онъ, иже, нашь), на-
речие (т-ъло, дов|>о, как»), глагол (въди, мыслите, срв. и повелителните
форми живете, |>ь.цн), дори предлог (wtl) и съюз (i). Не е установено
защо и как за названия на съответните букви са избрани именно тези старо-
българскп думи. Фактът, че имената на буквите са получени и от различии
склонени, респ. спрегнати форми, а не само от основната, показва, че те
са се намирали в някакви връзки с други думи, т. е. че те са били части
от по-големи езикови цялости.
Буквените названия са били мнемотехническо средство — те са подпо-
магали и облекчавали научаването и запомнянето на старобългарските букви
и на тяхната азбучка последователност. Затова на няколко места те като
че ли образуват малки свързани изрази, напр.: азъ воукы (вероятно вместо
Боукъкн, срв. ЬосоЫ в Парижкия азбучник) въдъ ’аз зная буквите’, гаа-
г»ан (може би за гааг»аатн) доб^о «ст», как» аюдь« мыслите, fbU.H
сл»в» тв|»ьд» и под. Трудно е да се установи дали тези съчетання са първо-
44
начални, или, което е по-вероятно, са се оформили по-късно. Иесьмнейо и
отделяйте наименования са били подложени на промени — уеднаквявания,
нормализации, преосмисляния и под., срв. напр. името на б, което у Храбър
е в«гъ, в Азбучната молитва — б»ж«, на ж — у Храбър жнытъ, в Аз-
бучната молитва — жнвжщтннмъ (другаде жнкъте) и др.
Изглежда, че имената на голяма част от старобългарските букви са се
появили много рано — към X в. те вече са били известии като граматични
термини; срв. склонените форми «тъ хзк, прькомоу сжштк пнсмснн ьдоу —
значи в Апологията на Черноризец Храбър те се схващат като съществн-
телни. Не е изключено тези названия да са били начални думи в някой аз-
бучен акростих, който не е запазен, срв. предположението на Емил Геор-
гиев (Георгиев 1942). Имената на повечето букви след т, както и наз-
ванието герв, са неясни по произход. Някои са явно неславянски (съчетания
ге, а също и звук ф не са се срещали в изконно славянски думи).
Независимостта на старобългарските буквени имена от гръцките, както
и наличието на названието герв дават основание да се приеме, че те са се
отнасяли до глаголическите букви; аргумент в полза на това схващане може
да бъде и фактът, че Парижкият азбучник — най-старият документ, в
който намираме установените вече имена на старобългарските букви — съ-
държа само глаголическите знакове.
§ 32.	Преди въвеждането на отделна трупа специални знакове за чис-
лата, т. нар. арабски цифри, обикновените букви са изпълнявали и ролята
на цифри; в този случай буквата е означавала цяла дума или израз (напр.
= КДННЪ, КДННК, КДННО, -I. = ДКАТЪ; -С- = ДЪВЪ СЪТ'В, -т - = TfH
сътх и т. н.). Когато има такова значение, буквата се загражда с точки, а
върху нея се пише титла (вж. § 33), понякога, напр. в Асем, Унд и дру-
гаде — две, дори три титли една върху друга съответно за единиците,
десетиците и стотиците. Между знаковете за числа от 11 до 19 се под-
разбира и предлогът нк (по-късно и межд«у), а след 19 — и съюзът н
(или тн).
Както във Византия, и в древна България се е използувала десетичната
система; затова девет букви (една енеада) са означавали единиците, други
девет — десетиците, още девет — стотиците. Знак, равностоен на днеш-
ната ну ла, няма; 1, 2 и т. н., 10, 20 и т. н., 100, 200 и т. н. се отбелязват
с различии за всяка стойност букви. В запазените до днес старобългарски
ръкописи няма особени знакове за хилядите — обикновено те се отбеляз-
ват с думи, напр. пать тъкжшть, по-рядко с буква от първата енеада и
словно указание за хилядите, напр. .д. тысжшть; в някои кирилски ка-
менни надписи обаче (Самуиловия, Добруджанския, Варошкия) намираме
означаване на хилядите само с една буква, пред която се поставя чертица —
така, както се предават хилядите във византийската писменост. Същият
начин за отбелязване на хилядите се среща и в по-късната кирилска
книжнина.
Понеже за отбелязване на единиците, десетиците и стотиците са необ-
ходими 27 знака, а класическата гръцка азбука има само 24, в нея са се
използували още три знака: стигма, копа и сампи съответно за 6, 90 и
900. Старобългарските азбуки са разполагали с много повече букви; но
докато в глаголицата всяка буква от първите три енеади има числена стой-
ност, в кирилицата е била въэприета византийската система, затова множе-
45
ство кирилски букви яямат чисЛово значение (в, ж и т. н. — тези, конто
са предавали спацифични старобългарски звукове) и, обратно — някои числа
се изразяват с гръцки букви (•«• = 9, £ = 60, v = 400, у = 700) или със зна-
кове, наподобяващи по вид съответните гръцки букви (вж. таблицата с
азбуката: начертанието на кирилското v прилича на старата гръцка копа,
на д е близко по вид до сампи, a s първоначално изобщо не е означавало
звук).
В текстовете, написани с някоя от старобългарските азбуки, се срещат
и няколко типа небуквени знакове, конто имат различии функции.
§ 33.	Известен брой думи не се изписват изцяло, а се съкращават.
Първоначално това са били т. нар. свещени имена (nomina sacra) — наз-
вания на божеството или на тясно свързани с него понятия, напр.: ннсоусъ,
БОГЪ, ГОСПОДЬ, СЫПЬ ЧДОВЪЧЬСКЫН, СЫНЪ вожнн, мдтн ннсоусовх, ГДДГФДДТН
и под. Съкратените думи се сигнализират от знакове, наречени титли. Тит-
лите са два вида: прости и буквени. Простата титла е хоризонтална чертица
(—, — , - , —), която стой над думата, напр. нс и к (в някои ръкопиеи без
краен -ъ), гдь и гь, снъ, гдхтн и т. н.; буквената титла е също ыадредна,
но съдържа дребно буквено знакче, над което има извита чертица, напр-
вы ~ выстъ. Думите, съкратени по този начин, се срещат много по-рядко
в старобългарските ръкопиеи, но зачестяват през среднобългарския период.
§ 34.	Единственият чест препинателен знак е точката, която се поставя
по-високо, отколкото днес, и има функциите не само на съвременната точка,
но и на запетая, респ. въпросителен, удивителен знак или многоточие. Най-
често тази точка раздели не цели изречения, а техни по-малки части, конто
се произнасят без пауза, на един дъх, и образуват единна интонационна и
смислова цялост. Много по-рядко може да се срещнат, обикновено в края
на по-големи текстови откъси, напр. стихове (в Син и другаде), две, три
или повече точки (:,	), а също съчетания от точки и чертици (:—, —
и под.); тяхната служба е преди всичко орнаментална. Точката има важно
значение за определяне границите на старобългарската дума. В древните
текстове не се оставя никакъв интервал между отделните думи (scriptio
continua); точката обаче може да стой пред думата — а значи след друга, —
но никога вътре в думата.
В старобългарската графика са пренесени от византийската писмена
практика различии по големина и форма дъгички, поставяни пак над реда.
Повечето от тях стоят върху втората от две непосредствено съседни гласни
(в различии думи или в една и съща дума, напр. редовно над н, бележещо
било съюза, било местоимението, срв. н гдх нмъ нс и под.). Някои от тези
знакчета обаче са били натоварени и с функцията да изразяват палатално-
стта на определени старобългарски съгласни, преди всичко д, f и н (в тран-
слитерация д’,	н’), срещу конто е имало и твърди д, у, н. Други са
маркирали изчезваща или вече изчезнала ерова гласна в слаба позиция —
те се наричат паерчици (в транслитерация д'кд, м’Н'В и т. н.).
§ 35.	Старобългарските азбуки са се появили в сферата на византий-
ского културно влияние; нещо повече, едната от тях — глаголицата — е
създадена, както изглежда, в самия център на Византийската империя. По-
ради това, а също и поради явната близост между гръцкото писмо и дру-
гата широко разпространена в онази епоха графика, латинската, както и
46
поради тяхното несъмнено превъзходство над по-примитивните типове гра-
фика (идеографична, силабична и пр.), старобългарските азбуки са свързани
в много отношения с гръцката графична традиция. Тази връзка се
изявява напр. в буквения характер на старобългарските азбуки, в подреж-
дането на знаковете при писане (хоризонтални редове с посока от ляво към
дясно), в наличието на небуквени знакове, в различимте видове съкращения
и др., срв. още наличието на повече от една буква за и и за о, изразява-
нето на монофтонга у с два знака, използуването на една и съща буква и
за вокално, и за консонантно и в кирилицата, употребата на такива букви
като ф, v, в кирилицата още и Трябва да се има предвид обстоя-
телството, че по времето, когато са били оформени и са започнали да функ-
ционират старобългарските азбуки, гръцката писменост е имала вече много-
вековна история и в нея са съществували някои графични условности, по-
специално някои несъответствия между звуковата и графичната система,
резултат от непрестанния развой на живата реч и консервативността на
писмената. От друга страна, старобългарската писменост е създадена, за
да бъдат преведени и съхранени основните християнски идеологически до-
кумента — „свещените книги"; в тях се срещат и непреводими думи
(собствени имена, термини), съдържащи понякога чужди на старобългар-
ската фонетична система звукове. Авторитетността на гръцката графика и
сакралният характер на първите старобългарски текстове обясняват доста-
тъчно добре зависимостта на старобългарските азбуки от гръцката писмена
традиция.
§ 36.	Между двете старобългарски азбуки има някои разлики както
във вида на знаковете, така и в буквения състав.
Буквените начертания в глаголическата азбука имат свой специфичен
облик, по който тя рязко се различава от почти всички познати писмености
(известно подобие има между глаголическите буквени фигури и знаковете
от етиопското писмо). По-голямата част от кирилските букви са напълно
идентични със съответните им знакове от византийския маюскулен унциал.
Единствената фигура, която по принцип е еднаква и в двете азбуки, е на-
чертанието за ш. Съществена графична особеност на обикновените (мину-
скулните) глаголически букви е отношението между широчината и височи-
ната им — при повечето от тях то е най-малко 2:1, т. е. буквите са много
по-широки, отколкото високи. В кирилицата това отношение е вече друго —
буквите се побират в очертанията не на легнал, а на изправен четириъгъл-
ник. Почта всички глаголически букви са хоризонтално двуделни: те имат
двуетажна структура, изградени са от горна и долна част. При кирилските
букви хоризонтална двуделност може да се яви само като изключение.
Външният вид на глаголическата буква е мотивиран от няколко фактора,
при което графичната близост между две начертания нерядко е резултат
от близостта между фонемите, предавани чрез тези знакове (срв. напр. бук-
вите за ено с начертанията за малката и за голямата носовка, фигурата за
о със схемата за ъ, написанията за г и за х, за з и за дз ($), за щ и за ч
и т. н.). Начертанията на повечето кирилски букви са определени само от
една азбука — византийския унциал; но и при знаковете, отбелязващи спе-
цифични славянски звукове, се открива графична близост, обоснована от
еднакви диференциални признаци на фонемите (срв. напр. буквите за б и за
в, за ш и за щ, за ц и ч, за еровете, за носовките).
Разликите в буквения състав засягат преди всичко знакове. Няколко
букви се срещат или само в глаголицата, или само в кирилицата. Много
характерен за глаголическите текстове е напр. знакът герв; глаголицата има
три знака за и (и съответно по-голямо разнообразие в изписването на ери);
47
само в глаголицата се явява и варианты’ за нейотувана малка йосовка с
лява дъгичка (в Ягичевата транслитерация а); само тук може да се види
и т. нар. паяковидно х, вж. таблицата. От друга страна, в глаголицата няма
знак за отбелязване йотацията па поствокални е и а, изофункционален на
кирилското f (в к, |д, us, ю); липсват и гръцкпте букви, предаващи съче-
танията кс и пс; в първоначалната глаголица не е фигурирала и буквата ♦
(срещу гр. Э), не е имало вероятно и специален знак за гръцкия ипсилон.
Кирилицата обаче е взела всичките византийски унциални букви, в това
число и у; гръцко влияние е и наличието на т. нар. лигатурно у (8).
§ 37.	Между едноименните букви в старобългарските азбуки, т. е. между
глаголическия и кирилския знак, конто предават един и същи звук от фоне-
тичната система на живата старобългарска реч, понякога се забелязва гра-
фична прилика. В някои случаи основа за тази близост е византийското писмо.
Тук се отнасят например не само такива особености на старобългарското
писмо като наличието на повече от един знак за а и за о, диграмното
изразяване на фонемите за у и за ы и т. н., но и някои общи елементи в
принципната схема на отделяй буквени начертания. Те са най-сигурни то-
гава, когато са подкрепени и от други тогавашни графики — така напр.
начертанието за е има еднаква структура не само в глаголицата и в кири-
лицата, но също в гръцките азбуки (унциал и минускул), във всички ла-
тински шрифтове, в готското и в коптското писмо и т. и.; затвореният овал
бележи о в още много други писмености, както и изправената чертица е
знак за и. Другояче стоят нещата при онези глаголически и кирилски букви,
конто бележат липсващи в гръцкия и в латинския език фонеми. Заетият от
семитското писмо старобългарски знак за ш (съвсем същото начертание и
със същата фонетична стойност намираме в самаританското писмо; прин-
ципно същата структура с незначителни добавки има знакът в класическия
еврейски шрифт, в развилите се от набатейски арабски графики, в коптската
азбука, дори в южносемитското етиопско писмо и т. н.) е еднакъв в двете
старобългарски азбуки. Напълно еднаква е и горната част на буквата, на-
ричана „лигатурно като на глаголическата петлица съответствува вися-
щото средно щрихче в кирилското начертание. Същото отношение между
долните части на начертанията се наблюдава и при знаковете за ч. (пе-
телка — висяща чертица); тук и горните части показват известно подобие.
Близост има и при буквите за ц, чийто първообраз вероятно също е семит-
ски. И при вокалните графеми в двете азбуки могат да се открият неслу-
чайни прилики. Почти всички букви за специфични старобългарски звукове
показват някакви общи черти в двете азбуки. Така гласната ери се записва
и в двете с диграма, в която участвува един от еровите знакове и един от
знаковете за и. Отношението между знаковете за ъ и за ь е еднакво в
старобългарската глаголица и в кирилицата: основната част е една и съща,
а разликата се изразява чрез допълнителен диференциален елемент; освен
това и в двете азбуки начертанието за голям ер съдържа повече графични
съставки, а долната част е все петлица — буквен компонент, който в ки-
рилицата изобщо е много рядък. Кирилските начертания за ж и за а имат
определена прилика не само едно с друго, но и с фигурата, предаваща
назалността в глаголицата; ако тя се обърне на 90° (сх. ж) и се
стилизира ъгловото в духа на кирилицата, като изграждащите я дъгички
се заменят с прави чертици, изтъкнатата прилика ще проличи още по-ясно.
Графична близост може да се открие и при знака за ю в двете азбуки.
Приведените примери ни заставят да допуснем, че когато са се създавали
знаковете за специфични старобългарски гласни и съгласни в едната азбука,
48
другата вече е същеетвувала като завършейа, цялостна и фунционираща
графична система, при това достатъчно широко разпространена; лицето,
което е търсело начин да изрази писмено в едната азбука такива славян-
ски фонеми, за конто не е имало знакове в гръцкото (или и в латинското)
писмо, е познавало другата старобългарска азбука.
§ 38.	Старобългарската глаголица се е употребявала на цялата българ-
ска езикова територия по време на Първата българска държава, а също и
през византийското робство. По-здрави корени е имала тя обаче в южните
и югозападните български области, което по всяка вероятност е свързано с
разгърналата се там широка книжовна, просветна и културна дейност на
Климент Охридски и неговата школа, а малко по-късно и при Наум; пове-
чето от оцелелите до наши дни древни глаголически текстове — нищожна
останка от огромната някога книжовна продукция — показват югозападно-
български езикови черти. Разполагаме с редица преки и косвени свидетел-
ства, че глаголицата е била разпространена и в Източна България. По при-
чини, конто все още не са достатъчно добре изяснени, постепенно глаголи-
цата е започнала да се измества от кирилицата — процес, който през XII в.
е бил почти завършен. В известен период българските книжовници, или
поне някои от тях, са владеели и двете азбуки, тъй като е трябвало да
преписват на кирилица непосредствено от глаголически оригинали, или пък са
използували глаголическите богослужебни книги (срв. напр. късните кирил-
ски приписки в Зогр, Мар, Асем). Отделяй глаголически букви се срещат в
редица старо- и среднобългарски кирилски паметници (а също и в старо-
руски текстове) било в реда, било като орнаментирани инициалки, а поня-
кога намираме и цели откъси с глаголица (напр. в среднобългарския Ох-
ридски апостол от XII в., където такива откъси има от двама различии пи-
сачи). По-късно глаголицата се е използувала и като тайнопис (вж. Спе-
ранский 1929).
§ 39.	Глаголическата писменост се е развивала и в други славянски
области; най-голям разцвет е имала тя в крайните северозападни земи на
Балканский полуостров (Далмация, Истрия, а също и островите в Адриа-
тическо море). Азбуката, която се е употребявала тук (някъде дори до на-
шия век), се различава по вид от старобългарската и се нарича „ъглеста“
или „хърватска*1 глаголица.
§ 40.	Едновременното съществуване на две различии азбучни системи
за един и същ език, и то в една и съща епоха и върху една и съща тери-
тория, поставя пред славистиката цял комплекс от културоисторически,
филологически и чисто лингвистични въпроси: имали ли са славяните някаква
писменост преди появата на систематизирани азбуки и каква е била тя; коя
от двете азбуки е по-стара; кога, къде и защо са създадени те; кой е ав-
тор на едната и кой — на другата; какво е било тяхното разпространение
сред славяните от IX в. нататък; защо глаголицата е заменена с кирилица
в България; какъв е източникът на глаголическите и на някои от кирил-
ските знакове (тези, конто не са заети от византийския унциал); какви са
връзките между двете азбуки и доколко кирилицата може да се смята за
изоморфна трансформация на глаголицата; какво е отношението на всяка
от старобългарските азбуки към живата народна реч; имат ли глаголичес-
ките букви, респ. буквените компоненти, някаква вътрешносистемна мотиви-
ровка и в какво се заключава тя и т. н. Тези въпроси, конто са част от
свързаната с делото на Константин-Кирил и Методий проблематика, обра-
зуват една от централните теми в славянската филология; някои от тях се
обсъждат цели два века. Най-многобройни и разнообразии хипотези — по-
някога съвсем фантастичпи — са изказапи отпоено възникването на глаго-
4 Граматика на старобългарския език 49
Лицйта й първоизточнйците на нейните буквени фигури, не са заглъхнали и
споровете относно приоритета на едната или другата старобългарска азбука.
§ 41.	Преди да ВЪЗНИКНЕ научният интерес към старобългарските азбуки, т. е. докъм
края па XVIII в., произходът на глаголицата се е свързвал с дейността на изтъкнатия христи-
янски кнпжовник св. Иероним (342—429), за когото се е знаело, че е роден в Далмация
(Стридон) и е превеждал Библията; опити да се възкреси това мнение са правени и в наше
време. Срещу него се изказва още през 1755 г. Й. Асемани, кой го категорично твърди, че
автор на глаголицата .от сигурно по-сигурно“ е Константин-Кирил. Й. Добровски не е по-
знавал най-старите глаголически ръкописи, затова смята глаголицата за късна(отХП—XIV в.)
преработка на кирилицата, като възникнала сред хърватите и предназначена да запази сла-
вянскою богослужение от иреследванията на римската църква (1782 и др.); той не измени
становището си и след като Г. Добнер привежда редица съображения в полза на хипотезата,
според която именно глаголицата е първата славяиска азбука, създадена е от Константин
Философ, а кирилицата се е появила след нея от византийския унциал и някои видоизменени
глаголически букви (1785). Някои техни съвременници вече започват да търсят в глаголичес-
ките начертания влияния било от латинската азбука (Ф. К. Алтер), било от някакво руни-
ческо писмо (Ф. Дурих). Теорията за приоритета на глаголицата започва да се утвърждава
в науката след издаването на Клоцовия сборник от Б. Копитар през 1836 г. В своя увод
към изданието Копитар допуска, че глаголицата е по-древна от кирилицата — мнение, което
подкрепя в рецензията си Я. Грим — или най-малкото, че двеге писма са се появили едно-
временно. За Константин-Кириловото авторство и за старшинството на глаголицата опреде-
лено се изказва В. И. Григорович (1848). След като проучва Пражките листове, П. Й. Ша-
фарик коригира своите предишни възгледи и с помощта на исторически, палеографски и
лингвистични аргументи през 1858 г. се стреми да докаже, че първата Славянска азбука е
глаголицата, че тя е дело иа Константин Философ, който покрай всичко друго е била отли-
чен ориенталист и освен гръцката и латинската графика е използувал множество източни
писмености (финикийска, арамейска, палмирска, староеврейска и др.) при изграждането на
своите буквени знакове. Според него кирилицата е създадена от Климент, а онези нейни
букви, конто предават специфични славянски звукове, са заети от глаголицата, като са били
подложени на съответна графична стилизация в духа на византийския унциал. Основните
положения на Шафариковата теория — за старшинството па глаголицата, за нейния създател, за
източни влияния при оформянето на някои нейни знакове и за зависимостта на кирилицата от гла-
голицата — са били възприети (с известии ограничения относно заимствуванията)още навремето
от Фр. Миклошич (1858), Фр. Рачки (1861), а след това от повечето тогавашни и по-късни
слависти. Отделните изследователи са се стараели преди всичко да открият първообразите
на някои глаголически букви в различии графики. Миклошич изтъква, че много глаголически
знакове могат да се изведат само от гръцкото писмо, а някои кирилски — от съответните
глаголически (такова предположение доста по-рано прави и Ю. И. Венелин). Рачки, прие-
майки за основа на глаголицата византийския курсив, се обръща и към финикийската пис-
меност. През 1883 г. Л. Гайтлер публикува хипотезата си за произхода на някои глаголи-
чески букви от албанската графика, като изхожда от напълно недоказуемою допускане, че
албапско писмо е съществувало преди IX в. (най-ранните познати албански текстове са от
XV—XVIв.); в същата година архимандрит Амфилохий обяснява няколко глаголически знака
с влияние от староеврейското писмо, а Вс. Милер (1884) търси зависимост на отделни гла-
голически знакове от иранската графика (авестийски букви и знакове върху сасанидски мо-
нети). Опит да се изведе глаголицата изцяло от гръцкия минускул, без да се прибягва до
други писмености, прави английският палеограф Й. Тейлър (1881, 1883); особените начер-
тания на отделни глаголически букви са произлезли според него от лигатури на различии
византийски знакове. Теорията на Тейлър е доразвита и частично коригирана от В. Ягич
(1884 и др.); към нея се присъедивяват Д. Беляев (1886) и А. Лескин (1905), който дават
свои обяснения за различии знакове; приемат я по принцип палеографът В. Гардхаузен
(1911) и славистът С. М. Кулбакин (1927). Против основната теза на Тейлър—Ягич за един-
единствен източник на всички глаголически начертания и против изкуствения характер на
лигатурните комбинации се изказват мнозина изследователи (на много рязка критика я под-
лага през 1913 г. специалистът по гръцка палеография А. Ралфе)» конто приемат за основа
на глаголицата византийския минускул, но продължават да търсят влияния от страна на раз-
личии, предимно източни писмености в оформянето на такива глаголически букви, конто пре-
дават специфични славянски звукове (напр. ч, ж, ш и т. н.). В. Вондрак (1896) се насочва
към самаританския вариант на староеврейското писмо, Н. К. Грунски (1904) — към старо-
еврейската, коптската и арменската азбука. Кавказки — арменски или грузински — произход
на глаголицата предполагат Е. М. Гастер (1887) и Р. Абихт (1895), подобии мнения се
появиха отново и след средата на XX в., Ф. Ф. Фортунатов (1913) обръща внимание върху
приликите между някои знакове от коптската азбука и съответствуващите им по звукова
стойност глаголически букви (независимо от него за същото подобие говори и В. Й. Ламан-
ски), докато Г. Весели (1913) търси източниците на глаголицата в латинския курсив от
50
IV—VI в. МисъЛта, че Константин Философ е и£ползуваЛ и някои източни писмености, е
доразвита в работите на Р. Нахтигал (1923), Й. Вайс (1932) и др. Като комбинация от три
основни християнски символа (кръст, кръг и триъгълник) тълкува глаголическите букви в
наше време Г. Чернохвостое, с когото е съгласен В, Кипарски. Схващането, че глаголицата
е първата същинска азбука на славяните, а иеин творец е Константин-Кирил, се споделя от
почти всички специалиста слависги. Принос за изясняване на механизма при създаването на
повата графика прави Н. С. Трубецкой (1954, поем, изд.), който разглежда появата на гла-
голица га като резулгат от взаимодействието между „фонологичното ми с ле не съответству-
ващо на старобългарската фонологична система, и .графичною мислене*, съответствуващо
на гръцката писмена система, в съзнанието на Константин; така пряката зависимост на гла-
голицата от византийскою писмо значително се намалява.
Отделни учени в миналото, а и днес, не приемат някои от положенията на изложената
дотук теория. Редица руски слависти поддържат — макар невинаги достатъчно определено —
мненнето, че по-древна славянски азбука е кирилицата, а неин автор е Константин-Кирил,
напр. /7. Прейс (1843), О. М. Бодянски (1883), И. И. Срезневски (1884 и др.), А. И. Собо-
левски (1891), Е. Ф, Карски (1928), В. А. Истрин (I960). Според тези автори глаголицата
е създадена малко по-късно като защитна графика срещу преследванията на католическою
немско духовенство (следователно някъде в западнославянските области), евентуално като
азбука на богомилите и под.; нейното авторсгво се приписва било на самия Константин Фи-
лософ, било на Методий. било на никой от техните ученици, напр. Горазд.
Интересна, но също неубедителна е тезата на Н. Дурново (1929), че глаголицата и
кирилицата са две функционални разновидности на една и съща азбука — глаголицата съот-
ветствувала на византийския скоропис, а кирилицата — на унциала. Дурново допуска, че
двете графики са създадени едновременно и от едно и също лице.
Още в края на XVIII в. се е появила и идеята, че някои славяни са имали развита
писменост много преди Кирил и Методий. Така работещите в бившата Австро-Унгария Лин-
хард (занимавал се главно с историята и фолклора на Каринтия) и К. Г. Антон (лужичанин)
изказват предположението (1789, 1796), че глаголицата е същеетвувала още през V—VI в.
сред западните славяни, а по-късно Константин я бил преработил в кирилица. Тая хипотеза
е заглъхнала много скоро след създаването й. По-широко разпространение получава догад-
ката на В. И. Григорович» изказана още през 1847 г., според която намерените от Констан-
тин Философ в Херсон книги (евангелие и псалтир) са били написаии с глаголица. Като
развиват това предположение, някои съветски изеледователи — невинаги специалиста
слависти — стигат до твърдението, че източните славяни са имали азбука още в
предхристиянския период: това била т. нар. протоглаголица (77. К. Николски, 1928;
П. Я. Черних, 1947; Е. М. Епщейн, 1947). Йзточнославянската протоглаголица възникнала
по мнението на някои учени от първоначалните .черти и резки*, за който говори Черно-
ризец Храбър, но не без влияние от страна на други, по-развити писмености (напр. гръцкото
и хазарското писмо). Други смятат за основа на протоглаголицата неразшифрованите знакове,
намерени в древни гръцки колонии по северною Черноморие (Мешчаников, 1933, и др.),
или всевъзможни други, също неразчетени знакове, разпръенати на различии места в заема-
ната от източните славяни територия (И. А. Фигуровски, 1957, и др.). Някои евързват тази
протоглаголица с кипърското сричково писмо от I хилядолетие пр. н. е. (77. А. Константи-
нов, 1951, 1957), дори с клинописа (Л. С. Лвов 1951) или я откриват върху староруски
монети (Н. Енговатов 1960) и т. н. Наличието на писменост у източните славяни още през
средата на II хилядолетие пр. н. е. е несъмнено за Л. Л. Формозов (1935). Както предполо-
жението, че Константин Философ е намерил в Херсон глаголически книги, така и твърде-
нието, че славяните са имали буквено писмо много преди IX в., не се подкрепят от някакви
сигурыи исторически факти.
През 1884 г. руският ориенталист Вс. Милер изтъкна една важна отлика между двете
старобългарски азбуки: глаголицата била дело на лично творчество, докато кирилицата въз-
никнала исторически; кирилицата следователно е същеетвувала преди глаголицата и се е
породила от продължителното използуване на гръцкото писмо за записване на славянска
реч; Константин-Кирил познавал тези протокирилица и я използувал нри създаването на
своята азбука. Тази мисъл е подхваната още в края на XIX в. от П. В. Голубовски (1895)
и пространно доразвита от Е. Георгиев (1942, 1952 и др.).
Д. С. Лихачов (1951) предполага появата и на двете азбуки в предкириловата епоха у
източните славяни. В. Л. Истрин (1961) видоизменя неговата теория в смисъл, че ако прото-
глаголицата може да се смята за източнославянско писмо, то протокирилицата трябва да се
търси както сред източните, така и сред южните славяни. Със споменатите мнения не се
изчерпват съществуващите обяснения на двете славянски азбуки — напр. у нас възникна
хипотезата, че глаголицата била предназначена не за славяните, а за хазарите, че негръцките
знакове в кирилицата имат прабългарски (хунски) произход и водят началото си от някакъв
културен център, съществувал преди повече от 10—12 хиляди години в Азия.
51
§ 42.	Въпросът за автора на глаголицата може да се смята за решен —*
днес всички сериозни учени приемат, че глаголицата е дело на великия
славянски първоучител Константин-Кирил Философ. (Към неговия роден
южнобългарски говор насочват някои лингвистични особености на най-древ-
ните глаголически текстове. Глаголическата азбука е имала най-дълготрайни
традиции, историческите свидетелства говорят, че той е създал „нова", не-
съществуваща преди това азбука, а и самата глаголица със своите външни,
стилови особености и с вътрешносистемните си отношения несъмнено е
продукт на индивидуално творчество, изработена е от едно лице.) В начер-
танията на глаголическите знакове се е изразило не прякото влияние на една
или друга графика (макар че отделни буквени схеми може да са свързани
с тогавашните византийски и латински шрифтове, а и при определени зна-
кови фигури — ис някои близкоизточни азбуки, възлизащи към северно-
семитската), а последните достижения на буквеното писмо, в чийто истори-
чески развой глаголицата бележи нов, по-висш етап (Константин-Кириловата
азбука неведнъж е будела възхищение със своето съвършенство и се е
оценявала от най-авторитетни лингвисти като „несравнима", „истински шедьо-
вър“ и под.). Следователно схващането, изказано още от Добровски и под-
държано най-много в руската славистика от втората половина на миналия
век, а частично и досега, според което Константин е създал кирилицата
или и двете азбуки, трябва да се смята за несъстоятелно. Неприемливо е
и предположението, че кирилицата е съставена от някой измежду най-близ-
ките съратници на Константин-Кирил — Методий, Климент и др. От друга
страна, като се изхожда от редица исторически и лингвистични факти —
по-голямата архаичност на старобългарския език, отразен в глаголическите
ръкописи, в сравнение с езика на кирилските; преписването на кирилски
книги от глаголически оригинали; наличието на глаголически букви и по-
големи текстови откъси в отделни кирилски книги; съществуването ид
палимпсести, в конто върху заличено глаголическо писмо е нанесен кирил-
ски текст; по-лесното извеждане на кирилските знакове за специфични сла-
вянски фонеми от съответните глаголически, отколкото обратно; реда на
числените стойности в едната и в другата азбука и др.; а също от исто-
рическите известия за дейността на Солунските братя и техните ученици —
може да се заключи, че от двете старобългарски азбуки по-стара е глаго-
лицата. Наистина и преди Константин-Кирил славяните, достигнали в своя
обществен и културен развой до този етап, в който писмеността става не-
обходимост, са се опмтвали да записват своята реч с някоя от най-разпро-
странените тогава и познати им графики, но тези плахи опити са били еди-
нични, несистемни, много несъвършени и не са получили широко разпро-
странение. Ето защо имаме най-много основания да приемем, че първата
цялостна, завършена и систематизирана („устроена") старобългарска и сла-
вянска азбука, която при това се е радвала на мощна поддръжка от страна
на държавната власт в Моравия, Панония и особено в България, е именно
Константин-Кириловата глаголица.
СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ПИСМЕНИ ПАМЕТНИЦИ
§ 43.	Оцелелите старобългарски писмени паметници от IX—XI в. пред-
ставляват: а) пергаментни книги или отделни листове от пергаментни книги;
б) епиграфски текстове (надписи) главно върху камък; в) акростихови
творби от старобългарски автори. Според писмото, на което са написани,
старобългарските паметници биват глаголически и кирилски.
52
ГЛАГОЛИЧЕСКИ ПЕРГАМЕНТНИ КНИГИ
И ЛИСТОВЕ
§ 44.	1. Зографско четириевангелие. Състои се от 288 листа и една
по-късна притурка (синаксар), писана на кирилица през XIII—XIV в. До
1860 г. се е намирало в Зографския манастир на Света гора, след което
било подарено на руския император Александър II. Сега се пази в Дър-
жавната библиотека „Салтиков-Шчедрин" в Ленинград. Началото му е изгу-
бено — започва от средата на глава трета от Матей. Отделни листове са
загубени и на други места. Още през XI в. от паметника са изпаднали осем
двойни (сгънати) листа (2 тетради = 32 страници). Към края на XI в. изгу-
беният текст е бил възстановен на глаголица. Шестнадесет от всичко седем-
надесетте вмъкнати пергаментови листа са палимпсест (вж. Зографски па-
лимпсест) — те са извадени от някакво по-старо глаголическо евангелие от
X в., текстът на което е бил внимателно изтрит, за да се запише по-новият
текст. В сегашния си вид Зографското евангелие предлага данни от три
старобългарски глаголически ръкописа — един основен, един допълнително
вмъкнат и един изтрит и частично разчетен, между конто има известии
правописни и езикови разлики. Паметникът е издаден от Jagid (1879) в
кирилска транслитерация и преиздаден фотомеханично през 1954 г. в Грац.
По-важни изследвания: Jagic 1876, 1877; Грунский 1907; Wijk
1921; Вейк 1922-1923; Kurz 1930—1931, 1932; Nilsson 1944; Mos-
zуflski 1958; 1961; 1963; 1975.
2.	Мариинско четириевангелие. Паметникът (173 листа) е намерен
през 1845 г. от В. Григорович в гръцкия светогорски манастир „Св. Бого-
родица Дева Мария", откъдето е получил и името си. По-голямата част от
ръкописа, без първите два листа, конто са попаднали във Виенската
народна библиотека, се пази в библиотеката „Ленин" в Москва. Запазената
част започва с Мт 5.24 и завършва с Йо 21.17. Два листа (Йо 1.1—23 и
Йо 18.13—29) липсват и в средата, краят също е загубен, Мариинското
четириевангелие е издадено в кирилска транслитерация от Jagid (1883) и
преиздадено фотомеханично през 1960 г. в Грац. Образцового издание на
В. Ягич включва разночетения (текстови разлики), конто се наблюдават в
други стари славянски евангелски преписи, палеографско и граматично про-
учване, речник-индекс и две снимки. Евангелист Лука е издаден фототипно
от Ягич (1880-1881).
По-важни изследвания: М и л е т и ч 1886; Бузук 1918; 1924; Repp
1956; Тихомиров 1962:144—149, 154—159; Moszyflski 1969b.
3.	Асеманиево изборно евангелие. Наречено е така по името на откри-
вателя му, учения ориенталист от XVIII в. Й. Асемани, който го намерил
в Йерусалим и през 1736 г. го предал на Ватиканската библиотека в Рим,
където се пази и днес. Паметникът се състои от 158 листа и съдържа
евангелски откъси, наредени според църковните празници, и календарни
бележки, в конто са отбелязани и датите за иомен на Кирил, Методий и
Климент Охридски. Издадено е с глаголически букви от Racki (1865), с
латински букви от Crncid (1878), фототипно от Vajs, Kurz (1929), в
кирилска транслитерация с подробни палеографски бележки от Kurz (1955),
в цветни фотоснимки от Иванова, Джурова (1981).
По-важни изследвания: Jagifl у Racki 1865; Сперанский 1932;
Mladenov 1934; Grivec 1953; Kurz 1970; Иванова, Джуро-
ва 1981.
4.	Синайски псалтир. Намира се в манастира „Св. Екатерина" на Си-
найския полуостров. Писан е от няколко души. Оцелялата част се състои
53
от 177 листа и достига до 138 псалм. Паметникът е издаден в кирилска
транслитерация от Ge i tie г (1883) и Север ь я но в (1922), а фототипно от
Altbauer (1971). Отличното издание на С. Северьянов, придружено отпод-
робни палеографски бележки и пълен речник-индекс, е възпроизведено
фотомеханично през 1954 г. в Грац.
По-важни изследвания: Петровская 1917; Кул>бакин 1925—1926;
Arnim 1930, Vajs 1939—1946; Laurencik 1948; Ldpissier 1964;
Vldsek 1969; Илчев 1979; 1980; Мавродинова 1983.
5.	Синайски евхологий (требник, молитвеник). Съдържа треби (мо-
литви, конто са се чели по различии частни поводи—водосвет, изповед,
жътва, гроздобер, копане на кладенец) и пенициал (списък на наказания за
нарушаване на християнската нравственост). Повечето текстове са превод
от гръцки, но има и преводи от латински (пенициалът) и старогорнонемски
(молитвите при изповед). Оцелелите 109 листа са част от някогашна обе-
миста книга, от която липсва началото (около 152 листа), а също така
краят и 32 листа от средата. Паметникът се намира в манастира „Св. Ека-
терина® на Синайския полуостров. През 1850—1853 г. архим. Порфирий и
дякон Н. Крилов са отнесли три листа в Русия. Единият от тези листове
се пази в библиотеката на Съветската академия на науките в Ленинград, а
другите два — в ленинградската библиотека „Салтиков-Шчедрин®. Трите
петербургски (ленинградски) листа са издадени в кирилска транслитерация
от Срезневский 1866:243—274, а останалата част от Geitler (1882),
а след това и от Frcek (1933, 1939). Изданието на Я. Фръчек е ценно с
подбраните гръцки успоредици към старобългарския текст. Целият памет-
ник е издаден образцово от Nahtigal (1941, 1942) в две части. Първата
част съдържа снимки от ръкописа, а втората част — кирилска транслите-
рация с подробни палеографски бележки и препратки към съответната бого-
служебна книжнина, както и два показалеца — единия на чуждите думи,
а другая на думите от славянско потекло в старобългарския текст. Речник-
индекс на паметника по изданието на Л. Гайт л ер и частично по изданието
на Я. Фръчек е изготвен от Slot)ski (1934).
По-важии изследвания: Wijk 1926; Issatschenko 1942; Frcek
1947; Repp 1954; Vai Ila nt 1960; Dostdl 1966; Карлинский 1969;
Stanislav 1971.
6.	Клоцов сборник. Паметникът се състои от 14 листа и е част от
някогашен обемист хомилиар (сборник църковни проповеди), чието начало
(488 листа) и край са изгубени. До втората половина на XV в. оцелелите
14 листа са били собственост на рода Франкопани, който е владеел остров
Крък в Далмация. През XIX в. 12 листа (1—2, 5—14) били собственост на
граф Парис Клоц, който преди смъртта си (1856) ги подарил на градския
музей в Триенте (Италия), където се пазят и днес. Останалите два листа
(3, 4) били собственост на А. Дипаули, а сега се намират в музей „Ферди-
нандеум “ в Инсбрук (Австрия). Частта на граф Клоц е издадена в кирилска
транслитерация от Kopitar (1836), а инсбрукската част, също в кирилска
транслитерация — от Miklosich (1860), а след това от Срезневский
(1866:163—206). Целият паметник е издаден от Vondrik (1893) и Dоst d 1
(1959). Освен кирилска транслитерация на текста изданието на А. Достал
съдържа снимки от целия паметник, подробни палеографски бележки, успо-
редни гръцки текстове и пълен речник-индекс.
По-важни изследвания: Об лак 1893:9—16; Thai 1902 ; Grivec
1943; Vaillant 1947; Vasica 1956; Vaillant 1957.
7.	Охридско евангелие. Два листа от изборно евангелие, намерени от
В. Григорович през 1845 г. в Охрид. Пазят се в Одеската държавна научна
54
библиотека. Писал ги е навярно един от преписвачите на Синайская псалтир.
Издадени са в кирилска транслитерация от Срезневский (1866: 76—87),
Г ру нс кий (1906), Ильинский (1915).
По-важни изследвания: Kurzova 1970.
8.	Рилски листове. От някогашен обемист сборник, в който са били
включени слова от Паренезиса на Ефрем Сирин и великопостни изповедни
молитви, са оцелели само три листа, два негативни отпечатъка от по една
страница върху подвързийните дъски на Рилски сборник, писан през 1473 г.
от Владислав Граматик, и няколко подвързийни изрезки. Един цял лист и
част от друг лист са открити от В. Григорович в Рилския манастир през
1845 г. и отнесени в Русия. Ceia се намират в библиотеката на Съветската
академия на науките в Ленинград. Издадени са в кирилска транслитерация
от Срезневский (1866:220—234), Срезневский (1867), Jagid (1882)
и Ильи некий (1909). Изданието на Г. Ильински съдържа и речник-индекс.
През 1880 г. К. Иречек видял отпечатъци от глаголическо писмо върху
дървените подвързийни корици на ръкописа от 1473 г., а през 1936 г.
Й. Иванов открил два нови листа, а също и няколко изрезки между вън-
шната кожена обвивка на подвързийните дъски на сборника, писан от Вла-
дислав Граматик. Тези листове, изрезки и отпечатъци се пазят в библиоте-
ката на Рилския манастир. Всички оцелели отломъци от някогашния ръко-
пис са издадени в кирилска транслитерация с успореден гръцки текст от
Гош ев (1956). Изданието на Гошев съдържа и снимки, палеографско и
езиково проучване и речник.
По-важни изследвания: Погорелов 1902; Смедовски 1980.
9.	Боянски палимпсест. Едно среднобългарско кирилско евангелие,
намерено през 1845 г. от В. Григорович в Боянската църква до София, е
писано през XIII в. на кожата на старателно заличено старобългарско гла-
голическо изборно евангелие от края на XI в. Днес Боянското евангелие
(106 листа) се пази в ръкописния отдел на библиотеката „Ленин" в Москва.
Част от заличения глаголически текст (26 страници) бе разчетена и изда-
дена в кирилска транслитерация от Добрев (1972). Изданието съдържа
палеографско и езиково проучване и речник-индекс.
10.	Зографски палимпсест. Намира се във вмъкнатата част на Зограф-
ското евангелие. Част от по-новия граголически текст (16 листа) от вто-
рата половина на XI в. е писана на кожата на заличено глаголическо из-
борно евангелие от X в. Разчетени са 6 страници, конто са издадени в
кирилска транслитерация от Добрев (1971).
11.	Ленинградски палимпсест. Оцеляла част от среднобългарски бого-
служебен сборник (8 листа). Написана е към края на XIV в. върху заличен
старобългарски текст от октоиха, датиращ от втората половина на X! в.
Глаголическото писмо е само от едната страна на листовете. Издадена е
една страница в кирилска транслитерация от Lunt (1958), който дава и
редица сведения за езика на паметника.
12.	Синайски палимпсест. Староруски изборен апостол от XI—XII в.,
съдържащ един палимпсестов лист (л. 45), на който се намира откъс от
глаголическо изборно евангелие (Мт 13.24—36, Мк 5.24—34), издаден в
кирилска транслитерация от Altbauer, Mares (1980).
КИРИЛСКИ ПЕРГАМЕНТНИ КНИГИ И ЛИСТОВЕ
§ 45. 1. Савина книга (Попсавово евангелие). Ръкописът е наречен така
по името на поп Сава, споменат в две приписки (л. 48 п» ехкх Фдлъ,
55
л. 54 п«м»эн гн твоему с&вю). Началото и краят са изгубени. В се-
гашпия си вид съдържа 129 листа. В календарните бележки е отбелязана
паметта на Методий. Някога паметникът се е намирал в един манастир
близо до Псков, а по-късно е попаднал в библиотеката на синодалната
типография в Москва, чиито фондове постъпват в Централния държавен
архив за стари документи (ЦДГАДА) в Москва. Паметникът е издаден от
Срезневский (1868) и Щепкин (1903). Изданието на В. Щепкин съ-
държа палеографски бележки, речник-индекс и четири снимки. То е въз-
произведено фотомеханично в Грац през 1959 г.
По-важни изследвания: Jag id 1881 а; Щепкин 1899; Кари некий
1915; Погорелов 1927; Hordlek 1948а; Slawski 1963; Папази-
с о вс к а 1970; Добрев 1983.
2.	Супрасълски сборник. Обемист ръкопис без начало и край, 285
листа, съдържащ жития на светци и проповеди (хомилии). На с. 207 има
приписка, от която научаваме името на преписвача Ретко (гн noMiAoyi че-
тьих амн). Книгата е намерена през 1823 г. от М. Бобровски в Супрасъл-
ски я манастир близо до Бялисток (Източна Полша) и пренесена в библио-
теката му. По-късно М. Бобровски започнал да изпраща на части ръкописа
на Б. Копитар във Виена с цел да бъде проучен. След смъртта на Б. Копи-
тар (1844) първите 118 листа, конто били получени най-накрая, останали
във Виена, а по-късно попаднали в библиотеката на лицея в Любляна, и
сега се намират в университетската библиотека на същия град. След
смъртта на М. Бобровски (1848) 16-те листа, закупени от А. Бичков, стават
собственост на Императорската обществена библиотека в Петербург (дн.
библиотека „Салтиков-Шчедрин® в Ленинград), а останалите 151 листа са
закупени от полския граф Замойски и сега се намират в Националната биб-
лиотека във Варшава. За пръв път Супрасълският сборник е издаден от
Miklosich (1851) по преписа на Б. Копитар, а по фотоснимки и въз
основа на оригинала — Северьянов (1904) с подробни палеографски
бележки, коментар на текста и три снимки. Изданието на Займов, К а-
палдо (1982, 1983) освен наборен текст, заимствуван от изданието на
С. Северьянов, съдържа и снимки от всички страници на ръкописа, както и
успоредни гръцки текстове. Речник-индекс на целия паметник е изготвен от
Meyer (1935).
По-важни изследвания: Бобровский 1887а; 18876; Vondrak 1890,
1891; Облак 1893: 16-20; Abicht 1893, 1894; Abicht, S chm id t
1896; Gebhardt 1896: Gheyn 1896; Schmidt 1896; Abicht, Rei-
chelt 1898; Abicht, Schmidt 1899; Leskien 1909, 1910; Lildtke
1914; Wijk 1925; Дурново 1925—1926; Wijk 1926; Margulies 1927;
Wijk 1929; Trautmann, Klostermann 1934, 1935,1936; Meyer
1939; Кульбакин 1940; Vaillant 1957; Aitzetmiiller 1966; 1967,
1969, 1970; Blahova 1971; Добрев 1978; Cap a Id о 1978; Куев 1980;
Стефова 1980; Добрев 1981а.
3.	Енински изборен апостол. Намерен е при ремонт на църквата
„Св. Параскева" в с. Енина, Казанлъшко. Състои се от 39 листа. Издаден
еот Мирче в, Кодов (1965). Освен снимки и наборен старобългарски
текст изданието съдържа още палеографско описание, проучване на езико-
вите особености и речник-индекс. Цветни снимки от целия паметник издаде
Кодов (1983).
По-важни изследвания: У г р и н о в а-С к а л о в с к а 1970; Moszyhski
1971а, Hauptovd 1971.
56
4.	Хилендарски листове. Отломък от по-голям паметник (2 листа),
намерен през 1844 г. от В. Григорович в Хплендарския манастир. Сега се
пази в Одеската държавна научна библиотека. Съдържа откъс от поучение
на Кирил Йерусалимски. Издаден е от Григорович (1852), Срезнев-
ский (1868), Jag id (1882), Кульбакин (1900), Минчева (1978:24—39).
Изданието на Ст. Кулбакин съдържа хубави снимки, палеографски анализ,
сзиково проучване и речник-индекс.
По-важни изследвания: Кульбакин 1901; Vondrak 1900b; Vai-
llant 1932; Георгиевски 1970.
5.	Листове на Ундолски. Оцеляла част от изборно евангелие (2 листа),
която се пази в московската библиотека „Ленин®. Текстът е издаден от
Срезневский (1868), Карский (1904), Минчева (1978:18—24). Изда-
иието на Е. Карски съдържа хубави снимки, палеографски анализ, езиково
проучване и речник-индекс.
По-важии изследвания: Щепкин 1902; Ти х о ми ров 1962: 148—149,
159—165; Антик 1969; Сто)чевска-Антик 1970.
6.	Македонски кирилски лист. Намерен е от А. Гилфердинг. Сега се
пази в библиотеката на Съветската академия на науките в Ленинград. Съ-
държа откъс от защитна реч срещу отрицателите на Кирило-Методиевите
богослужебни преводи, писана през 90-те години на IX в. Издаден е от С р е з-
невский (1868), Ильинский (1906), Минчева (1978:76—89). Послед-
ните две издания съдържат подробни палеографски и езикови бележки;
хубави снимки има в изданието на Г. Илински.
По-важни изследвания: Vaillant 1948b; Trost 1973; Минчева
1981; Добрев 19816.
7.	Зографски листове. Съдържат откъс от съчинение на Василий Ве-
лики (2 листа), намерен през 1906 г. от П. Лавров в Зографския манастир,
където се пази и сега. Издадени са от L a v г о v (1926), Lavrov, Vaillant
1930), Минчева (1978:39— 45).
По-важни изследвания: Dolobko 1926.
8.	Ватикански палимпсест. Кожата на кратко изборно евангелие (99
листа) е била използувана повторно, за да се напише на нея гръцко изборно
евангелие от ХП—XIII в., което се пази във Ватиканската библиотека. Част
от старобългарския текст е издадена от Кръстанов (1985).
9.	Слуцки псалтир. Откъс от псалтир (5 листа), намерен в москов-
ската синодална библиотека и издаден от Срезневский (1868) и J a g i с
(1882). Сегашното местонахождение на паметника е неизвестно.
10.	Новгородски (Куприанови) листове. Откъс от изборно евангелие
(2 листа), който е принадлежал на И. Куприанов. Сега се пазят в общест-
вената библиотека „Салтиков-Шчедрин® в Ленинград. Издадени са от Срез-
невский (1868), Jagid (1882), Каминский (1924), Минчева (1978:
45—49). Освен хубави снимки изданието на Ф. Камински съдържа езикови
бележки и речник-индекс. Подробни сведения за екфонетичните (нотните)
знаци в паметника дава А. Минчева, която поправя и някои грешки в изда-
нието на Ф. Камински.
Съществува мнение (Jagid 188ia; Wijk 1931:28), че поел ед ните
два паметника са староруски преписи от старобългарски оригинали.
57
ГЛАГОЛИЧЕСКИ НАДПИСИ
§ 46. Глаголического епиграфско наследство в нашите земи е оскъдно.
На северната стена в баптистерия (кръщелно помещение) в Крылата църква
в Преслав и издълбан глаголически абецедар (азбучен списък), открит от
Ив. Гошев. Той е издаден от Гошев (1961) и Медынцева, Попкон-
стантинов (1984:49—54, Табл. VII в.). Съвсем кратък глаголически над-
пис има и на една от колоните в Крылата църква (Медынцева, Поп-
константинов 1984:46— 49), а също и в една от пещерните църквици
край с. Мурфатлар (Бесараби) в Северна Добру джа (В а г n е а, § t е f 3-
nescu 1971).
По-важни изследвания: Иванова 1932; Vajs 1933; Медынцева,
Попконстантинов 1984.
КИРИЛСКИ НАДПИСИ
§ 47. От старобългарската епоха са запазени няколко десетки кирилски
надписи главно върху мазилка, камък или керамика, една част от конто са
съвсем кратки (съдържат една-две думи или само фрагменти от думи).
Известна част от тях, намерени през последното десетилетие около с. Равна,
Провадийско, и друга де, не са издадени. По-извесни са:
1.	Надпис на Павел Хартофилакс на южната стена на баптистерия на
Крылата църква в Преслав. Издаден е от Миятев (1929), Malingudis
(1979:27—28) и Медынцева, Попконстантинов (1984:32). Послед-
ното издание е придружено от подробен исторически и палеографски
анализ.
2.	Надгробен двуеэичен гръцко-старобългарски надпис на Ана, намерен
през 1965 г. в Преслав. Издаден е от Тотев (1966) и Malingudis
(1979:25—26). По-важни изследвания: Гюзелев 1967.
3.	Надгробен надпис на Тудора, намерен през 1930 г. в Кръглата
църква в Преслав. Издаден е от Миятев (1931:395—398), Malingudis
(1979:43—44) и Медынцева, Попконстантинов (1984:74).
4.	Надпис срещу еретиците, намерен през 1947 г. от Т. Иванов близо
до с. Гиген, Никополско. Издаден е от Гошев (1961:79—83) и Malin-
gudis (1979:37—38). По-важни изследвания: М а р г о с 1984.
5.	Надгробен надпис на чъргубиля Мостич, намерен през 1952 г. в мест-
ността „Селище" до Преславската крепост. Издаден е от Станчев (1955).
По-важни изследвания: Иванова 1955; Dujcev 1968.
6.	Надгробен двуезичен гръцко-старобългарски надпис на Лазар, наме-
рен през 1977 г. в манастира край Голямата базилика в Плиска. Издаден е
от Georgiev (1978).
7.	Ктиторски надпис, намерен сред развалините на една църква до
с. Исбул (Теке Козлуджа) на 6 км от Плиска. Издаден е от Иванова
(1932—1933). По-важни изследвания: Тотев 1974.
8.	Недатиран надпис в скалната манастирска църквица близо до
с. Крепча, Търговищко, намерен от К. Шкорпил. Издаден е от Констан-
тинов (1977).
9.	Темнишки надпис с част от имената на Севастийските мъченици,
намерен на север от водослива на Източна (Българска) и Западна (Сръб-
ска) Морава в пределите на старобългарското Нишко или Браничевско епи-
скопство. Издаден от Сто] ан о в иЬ (1913). По-важни изследвания: Ста-
но]евиЬ 1926—1927; Радо)ичиК 1969.
58
10.	Фрагменты от преславски рисувани надписи върху белоглинени
плочки. Издадени са от Господинов (1946:85). По-важни изследвания:
Смедовски 1978.
11.	Бесарабски (Мурфатларски) надписи, открити през 1960—1961 г.
в стар скален манастирски комплекс в Северна Добруджа. Издадени са от
Barnea, §tefSnescu (1971).
12-	Кирило-глаголически надпис върху каменей блок, намерен при раз-
копки на старобългарско укрепление в Североизточна България. Издаден е
от Ангелов (1980).
13.	Надпис върху печата на Георги Синкел (намерени са отпечатъци от
матрицата). Издаден е от Герасимов (1934). По-важни изследвания: Ге-
расимов 1955, Герасимов 1976.
14.	Имена на светци върху кере миди, част от конто са намерени в
църквата-костница в местността „Селище" до Преславската крепост. Изда-
дени са от Иванова (1955:89—97).
15.	Двуезичен гръцко-старобългарски надпис върху керемида, намерена
южно от Кръглата църква в Преслав. Съдържа утринните и вечерните про-
кимени на седмичното богослужение, като дните от седмицата са записани
на старобългарски, а прокимените — на гръцки. Издаден е отМиятев
(1931:398—402) и Медынцева, Попконстантинов (1984:73).
16.	Надписи на крепостната стена на Вътрешния град в Преславската
крепост. Издадени са от Лисицов (1979:181). Вж. и допълненията на
Константинов (1980).
17.	Надпис върху глинен прешлен на вретено, намерен от В. Ивайова
край Кръглата църква в Преслав. Издаден еот Миятев (1932:173). По-
важни изследвания: Алексеев 1959.
18.	Надпис върху парче от глинен съд, намерено през 1977 г. във Вът-
решния град иа Преславската крепост. Издаден еот Марков, Лиси-
цов (1981).
19.	Надпис върху дръжка от глинен съд, намерен в Плиска. Издаден
е от Михайлов (1955:80—83).
20.	Надпис с дата 921 г. на скалната църквица при с. Крепча, Търго-
вищко, от 921 г. Издаден е от Константинов (1977).
21.	Надпис с дата 931 г. върху парче от глинен съд, намерено в Прес-
слав. Издаден е от Ovcarov (1976). Вж. и опита за допълване на Кон-
стантинов (1980).
22.	Надпис с дата 943 г., намерен върху строителен блок от крепост
при с. Мирча Вода, Северна Добруджа. Издаден е от Богдан (1959) и
Malingudis (1979:29 —31). По-важни изследвания: Гюзелев 1968;
Божилов 1973.
23.	Самуилов надпис с дата 993 г., намерен през 1888 г. в с. Герман
на Преспанското езеро. Издаден е от Успенский (1899), Иванов (1931:
23—25), Malingudis (1979:39—42). По-важни изследвания: Jiredek,
Jag id 1899; Флоринский 1899; Ми летич 1899; Кос 1929.
24.	Надпис с дата 996 г., издълбан върху колона от развалините на
манастира „Св. Архангели** край с. Варош, Прилепско. Издаден е от Ива-
нов (1931:26—28).
25.	Надпис на Иван Владислав от 1015—1016 г., намерен при събаря-
нето на Чауш джамия в Битоля през 1956 г. Издаден е от Моши и (1966)
и Займов (1970). По-важни изследвания: Божилов 1971; 3 а и м о в,
Тъпкова-Заимова 1981.
26.	Надгробен надпис на Пресиан от 1061 г., намерен в Източна Сло-
вакия. Издадан е от Tkadlcik (1983).
59
АКРОСТИХОВИ ТВОРБИ ОТ СТАРОБЪЛГАРСКИ АВТОРИ
§ 48.	Някои старобългарски книжовници (Климент, Наум, Константин
Преславски) са автори на цикли богослужебни песнопения. Всеки цикъл се със-
тои от известен брой песни, а всяка песен — от няколко тропара (кратки
мелодии на един и сыц глас). Началните букви на тропарите в цикъла са
образували свързан текст (акростих), понякога в мерена реч, който не е
бил забелязван от следващите преписвачи и не е бил променян в по-къс-
ните преписи на богослужебния цикъл. Голяма заслуга за откриването и
изеледването на тези акростихови творби имат българските учени Г. Попов
и Ст. Кожухаров. Ст. Кожухаров (Кожухаров 1979; 1983; 1984) откри
акростихов канон (цикъл от 8 песни), написан от Кирило-Методиевия уче-
ник Наум в чест на апостол Андрей, и друг акростихов канон, написан от
Константин Преславски в чест на архангел Михаил. Г. Попов (Попов
1978; 1985) откри една огромна химнографска творба на Константин Пре-
славски (повече от 400 тропара, чиито начални букви образуват стихотво-
рение), а също така и предпразнични акростихови произведения, написани
от Климент Охридски и Константин Преславски (Попов 1982). Заед но с
известния от по-рано акростихов канон, написан от Константин Преславски
в чест на Методий (вж. Kostid 1937—1938), това са най-ранните оцелели
творби на старобългарската писменост — текстът, който се получава при
разчитането на акростиха, датира от 90-те години на IX в. и възпроизвежда
съвсем точно оригинала. Има данни, че споменатите химнографски цикли са
били написани на глаголица. Пълният текст на тропарите в богослужебните
цикли е запазен в по-късни преписи, с променен правопис и с някои по-
нови езикови особеностн.
ДРУГИ ИЗТОЧНИЦИ ЗА ПРОУЧВАНЕТО
НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК: ГРАФИКА, ЗАЕМКИ
В НЕСЛАВЯНСКИ ЕЗИЦИ, ТОПОНИМИ,
ДАННИ ОТ СЪВРЕМЕННИТЕ БЪЛГАРСКИ ДИАЛЕКТИ
§ 49.	Най-важният източник, въз основа на конто се изеледва систе-
мата на старобългарския език, са достигналите до нас писмени езикови па-
метници и, на първо място, старобългарските ръкописи.
Освен с тях науката разполага и с други източници на, сведения за
старобългарския език. Те се отнасят предимно до някои фонетични особе-
ности на стария български език, главно до хронологията на редица звукови
промени, или обогатяват знанията ни за старобългарската лексика понякога
за продуктивността на определени негови словообразувателни модели.
§ 50.	Известии данни за старобългарските фонеми може да се из-
влекат от графичните системи, с конто звуковете се предават писмено.
Структурната близост между два старобългарски буквени знака в някои
случаи е свидетелство за фонетичната близост на изразяваните от тях зву-
кове. Това е несъмнено напр. при еровете и при носовките в двеГе старо-
български азбуки; изписването на ери с комбинация от ъ (много рядко и к)
и -един от знаковете за и е също указание за фонетичната стойност на тази
фонема, срв. още и глаголическите начертания за з и за дз (s), респ. кирил-
ските букви т, и it. В глаголицата, която е много по-свободна от пряко
влияние от страна на някаква вече съществуваща чужда графика, връзките
60
Между отделим фонеми са получили по-широк израз при копструкцията на
техпите писмени белези, срв. напр. знаковете за голямата носовка и за о,
за малка та носовка и за е, за ъ, и за о, за у и за о, за т и за д, за г
и за х и т. н. Установяването на тези отношения още не е напълно за-
вършено.
§ 51.	Както е известно, някои исторически пронеси могат да оставят
следи и в езика. Славянските племена, от конто по-късно се е формирала
българската народност, са населявали откъм средата на първото хиляди-
летие от н. е. различии обширни територии и са влизали в контакт, поня-
кога задълго, с различии други славянски и неславянски етнически групи.
Вследствие на тези сближавания елементи на единия език са можели да
навлязат в системата на другия и обратно. Така напр. днес намираме бъл-
гарски думи и морфеми в езици, по отношение на конто българският е бил
субстрат (или суперстрат). Повечето от тези заемки са много стари, затова
техният анализ често ни дава материал, който може да подпомогне изучава-
нето на минали езикови състояния, и по-специално — на старобългарскияезик;
същото се отнася и до чуждоезиковите елементи, проникнали в български.
Известна част от заемките образува топонимията — названията на от-
делив географски и топографски обекти; някои от тях са твърде архаични.
И в двата случая обаче имаме само отделим думи, а не свързана реч,
така че лингвистичното значение на заемките е ограничено в областта на
някои езикови подсистеми, напр. фонетиката. При това понякога е много
трудно да се определи една изолирана форма, напр. единично местно наз-
вание, към езика на кое от многобройните племена, населявали известно
време дадена територия, принадлежи. Още по-трудно е да се отнесе такава
дума към някои старинен диалект. Затова заключенията относно особено-
стите на древните езици трябва да се извеждат от сигурен материал.
§ 52.	Най-много заемки от българския език има в румънски, по-малко
са те в албански, унгарски и в новогръцки. Затова пък в Гърция намираме
множество ранни български местни имена, чиято стойност се увеличава от
факта, че гръцките земи не са били подложени на по-късни влияния от
страна на българския или на други славянски езици. Особено значение имат
българославянските топоними, зарегистрирани в най-южните области на
Гърция, защото славянското население там най-рано е започнало да се ели-
низира и е било изолирано от тогавашния общобългарски език (деславиза-
цията на другите гръцки територии е значително по-късна, а в най-север-
ните райони български говори са запазени и досега).
§ 53.	Лингвистичният анализ на архаичната българославянска топонимия
в Южна Гърция ни позволява да реконструираме състоянието на старобътг-
гарската фонетична система от VII—VIII в. Така например през този пред-
писмен период от историята на българския език са били развити някои от
най-важните му специфични особености: щ и жд от праслав. tj, kt’, dj\
срв. Kopovcradvri от праслав. *korytjane, Пеатй от *pekti, MsaSdvri от *те-
djane; широк изговор на и, срв. Aidoxa от праслав. *l&ska, ePukx°Pov от
*агёхоъа (срв. и нарицателните aavog от её па, xpAvog за *хгёпъ и под.) ;
носови гласни, срв. Zopnog и праслав. *zqbb, Абууод и *lQgb, Tpevta и gr$da
(срв. и личните имена с първа част sv$t-: EcpevToaSMpog, ЕфеутбяЛлход във
византийски хроники). През тази древна епоха все още редица гласни са
били в началната фаза от развоя си, като срещу по-късното старобългарско
о намираме а, срв. ExXapnvoi — Slovene, Zayapa — zagora, нарицателните
£axavov и стбълг. zakonb, payouXa и niogyla; ъ, ы и ь са били все още
близки до и и I, срв. Mnou^i от *Ьъгъ, нбълг. бъз, MxeoSouvt с корен *d?>n-,
срв. дъно (от *dbbn-), Mnovotpi за *bystr-, MayovXa за *magula, SaXpevt-
61
xov за *salnienbkb с корен *salm-, вж. нарицателното crdXpa, бълг. слаМа,
Гар5(х1 за *gradbkh, стбълг. г|ддьць. Старите групи *ъг, *ъ1 и т. н. меж-
ду съгласни са предадени с ликвидна след гласната, срв. Коирцлатоп
за *gnba6b, KoupooPov за *kz>rsevo, T6pvopov за *tbrnovo, ZapepSa за *za-
bbrdo, ХёХро; за *хъ1тъ, BeXxoSTvov с корен *vblk-. He e била настъпила
метатезата в съчетания ar, al и т. н. между съгласни, срв. TapSixi, SaXps-
vlxov, Вёруод за *berg- (стбълг. връгъ), Млёр^ороуза *berzovo, вж. нбълг.
бреза, срв. и лични имена като BaXSipep fipx<ov BovXyapia?, Aapyapfjpog,
ПерРобуЗод за *perbQdb и др., нимало е още прояви на третата палатали-
зация, срв. ГарЗиа, SaXpevtxov, ’APapixog (вж. по-късното Яворец).
Старобългарските фонетични и лексикални заемки, запазени в други,
главно неславянски езици, могат да бъдат указание за малко по-късен мо-
мент от развоя на старобългарската звукова система, напр. за периода между
VII и X—XI в., или дори за среднобългарски. В Централна и Северна Гър-
ция, в Албания, в Румъния вече почти не се срещат форми без метатеза
на ликвидните съгласни, срв. гр. Kpapapt, Bpava, ГХар1тста, нарицателни като
йсттрейха (срв. унг. eszterha), алб. Grazhdanes, grading, groshlne ’храна за до-
битък’ от бълг. грах, kravar, streaha, strehz, румън. graj ’обор’, vrand,
glavd, glas и т. и., или без трета палатализация на задноезичните съгласни,
срв. Гхоркоа, ZeXivitca, Версятсп. (срв. в^ьшьць, умалително от в^ьХъ),
нарицателно лоХкоа, алб. lubenicg, paierlce, police, румън. vddavtfd, temntfd;
често намираме е < ь, срв. алб. krastavec и kastravec ’краставица’, kotec
’вид обор’, румън. ofet (стбълг. оцьтъ), staref ’игумен’, унг. eczet, Debrecen
(вж. дьб^ь ’клисура, теснина’; във форми като Psyo^eva от *rogozbn- и под-
имаме по-скоро предаване на неударено I с е, проява на северногръцката
редукция). Най-важните фонетични особености на старобългарския език са
добре отразени в споменатите езици; срещу стбълг. шт, жД покрай законо-
мерного гръцкото сгг и £8 (или оЗ) намираме в албански, румънски и ун-
гарски все щ и жд, напр. алб. Peshter. grazhd, рум. sfe?nic, grajd, унг.
mostoha ’мащеха’, rozsda ’ръжда’. Документирано е широкото произношение
на -в, срв. алб. Ljaskovlk, румън. редовно еа: pleavd, leac ’лек, цяр’ и т. н.
Запазени са следи от носовките, срв. алб. pgndar, orendi, но и sundaes
’владетел’ (от корена на сжд-), rend ’заповед’, ж се предава в румънски
по два начина, вж. maned ’труд’, scamp ’скъп’ — trimb й ’тръба’, zlmbre
’умихвам се’ (от корена зжб-, т. е. ’показвам си зъбите’), rind ’ред, редица,
sftnt (стбълг. свдтъ); унг. lonka ’ливада гора’, szomszed ’съсед’, munka
’работа’, rend ’заповед’, pentek ’петък’, Dombrdd (от корена джв-, срв. джб-
Langacs (от корена лжг-). Както в гръцки, и в албански се среща
много старинното предаване на ы с и (matuke за мотыкх, magule и с метатеза
gomale за могылх, karrute ’лодка’ за копыте), но по-често е с i и т. н.
Няма да изброяваме тук и редица български наставки, навлезли в тези не-
славянски езици (някои се виждат в цитираните примери). Заслужава отбе-
лязване звателното окончание (всъщност стара тематична гласна) за имена
от a-основи, получило разпространение в тези езици.
Изучаването на заемките, особено на топонимията и хидронимията, има
много важно значение за установяването на древната история на българо-
славянските племена — от него науката черпи сведения за движенията на
тези племена, за заеманите от тях територии, за интензивността и про-
дължителността на контактите им с различии други етнични групи в средно-
вековна Европа, за характера и посоките на културните влияния и т. н.
62
§ 54.	3. Източник за проучването на старобългарския език могат да
бъдат и съвременните български народни говори. Нееднаквият развой на
диалектите е причина да намираме в тях днес известен брой морфеми, думи,
словообразователни особености и синтактични обрати, конто са били при-
същи на старобългарския език, но са намерили много ограничен достъп в
книжовния език. Някои диалекти притежават такива фонетични черти, как-
вито постулираме за старобългарската фонетична система, напр. широкого
е, звука ь, йотация на гласните, мекост на съгласните в някои положения
(или само на някои съгласни). Срещат се наследници на старите носовки
като съчетания от определени гласни и следващо ги н или м и пр. Почти всички
компоненти на старобългарския език, схващан като система от системи, продъл-
жават да съществуват в целокупния общенароден български език и от тях
може да се конструира една или друга старобългарска езикова подсистема
по същия начин, както от данните на отделяйте живи славянски езици с
помощта на сравнителния метод се постулира системата на праславянския.
Следователно фонетичните, морфологичните и синтактичните особености на
отделния диалект могат да се разглеждат като елементи на различии етапи
от развоя на старобългарския език, като представители на негови по-късни
състояния (така напр. бяха показани остатъците на старобългарското именно
склонение в съвременните български говори, вж. Милетич 1890).
СТАРОБЪЛГАРСКИЯТ ЕЗИК КАТО КНИЖОВЕН
И НАРОДЕН В АРЕАЛЕН АСПЕКТ
§. 55. Старобългарският език е съществувал в две форми:
1	Като народен или народноразговорен (нем. Volkssprache, Umgangs-
sprache), респ. като общност на близко сродни диалекти, конто били раз-
простанени между IX и началото на XII в. в източната половина на Бал-
канский полуостров, по-точно в Мизия, Тракия и Македония, отчасти в
Албания и Гърция, Дакия и Панония.
2	. Като книжовен, писмен или литературен език (нем. Schriftsprache),
който е функционирал като културен език през средните векове не само в
българската езикова територия, но и у други славянски народи.
Отношението между двете форми на старобългарския език може да
бъде представено в следната схема:
Л +	- старобългарски народен език;
Д + С — старобългарски книжовен език.
А — структурата и лексикалният фонд на
диалектите, конто са принадлежали към старобъл-
гарския народен език и конто са послужили като
основа на старобългарския книжовен или лите-
ратурен език.
В — фонетични и граматически черти, а
така също илексикални единици, по конто сасе
различавали старобългарските диалекти в трите
български области — Мизия, Тракия и Ма-
кедония.
С — лингвистични явления и особености,
конто са били свойствени на книжовния език, а
са били чужди на народния. респ. на неговите
диалекти.
Старобългарският книжовен език е бил идентичен в структурата си и
в по-голямата част от словния имот (дял А на схемата) с народния език,
респ. със славянското наречие в Солунската облает. От друга страна, старо-
63
българският книжовен език се е различДваЛ Но Някои черти от сЪЩесТвуйЯ-
щия през IX—XI в. народен или разговорен български език по известно ко-
личество чужди думи главно от гръцки произход, по лингвистични калки
на гръцки лексеми и най-сетне по наличие на определени синтактични кон-
струкции, който славянските апостоли Константин-Кирил и Методий са об-
разували по гръцки модели (вж. Vondrdk II 1928 : 405; Vaillant 1948а,
§ 257; Schumann 1958).
Тъждеството на двете форми на старобългарския език — книжовна и
народноразговорна — се е основавало без съмнение на устойчиви лингви-
стични признаци, конто ще бъдат разгледани по-долу. Понятието „старо-
български писмен (книжовен) език“ се е изградило в славистиката на ба-
зата на цяла редица писмени паметници, конто са възпикнали преди 1100 г.
Към този хронологичен критерий се прибавя един съществен лингвистичен
признак: запазването на първоначалните, наследените в български от прасла-
вянски носови гласни q и ?. Както е известно, в среднобългарските паметници
(от XII в. нататък) се наблюдава т. нар. замяна на носовите гласни (след опре-
делени съгласни се пише ж вм. а, след други обратно — а вм. ж), докато
в руско-църковнославянски ж и оу, а и са съвпаднали и при писане се
заменят, в сръбско-църковнославянски ov се употребява вм. ж, а е вм. а.
Заместването на носовите гласни, което се приема като главен критерий за
различаване на старобългарските писмени паметници от среднобългарските,
руско-църковнославянските и сръбско-църковнославянските, е без съмнение
важно, но не е достатъчно. За старобългарския писмен (книжовен) език, в
основата на който лежи живо славянско наречие, са характерии още два
фонетични признака, конто се привеждат още от В. Ягич (Jag id 1913:
§ 53) като доказателство за българския характер на „староцърковнославян-
ския“ език: 1) заместването на праслав. tj, kt1 (пред е, I, ъ) и dj от шт,
респ. жд; и 2) отвореният характер на праслав. ё (кирилско ь, глаголическо
а). Важността на тези признаци като характеристика на старобългарския
език с оглед на неговата историко-етническа принадлежност е изтъквана
от такива видни слависта като А. Лескин, Н. ван Вейк, А. М. Селишчев и др.
Безспорно е, че ако се опнтаме да очертаем граничите на старобъл-
гарския народен език, меродавни ще бъдат, на първо място, посочените фо-
нетични черти. Въз основа на досегашнпте диалектоложки изследвания и
на топонимията достигаме до следните резултати:
§ 56. 1. Звуковите групи шт, жд от праслав. tj (kt), dj.
От българската диалектология е познато, че наречията с шт, жд об-
хващат всички области на Източна България и цялата северозападна облает.
Според изеледванията на българския славист проф. Беньо Цонев (Ц о н е в 1919:
406) шт, жд-говори се простират и по цяла Източна и Южна Македония,
като стигат дори над Дебърско; такива са и говорите в Корчанско, Ко-
стурско-Леринско и Кайларско, Водепско-Кукушко, както и говорите по
Мегленско, Дойранско, Мелнишко, Малешево, дори до Щипско и Кочанско
(без градовете Щип и Кочани), конто са в основата си пак шт, ж<?-говори,
„макар и да идва в тях тук-таме по никое к’ пли г’”. Пак според Цонев
„накъм север границата между главната и другите две групи минува през
западната част на Кюстендилска, Радомпрска, Софийска, Йскрецка, Берков-
ска и Кутловишка (дн. Михайловградска — б. а. И. Д.)\ оттам границата
върви успоредно с граничите на държавата и минава през източната част
на Белоградчишка и Ку лека околия". Много следи на застъпниците шт,жд
от праслав tj (kt), dj се срещат в южномакедонските и западномакедонс-
ките говори (Костурско, Охридско, Стружко, Дебърско, Битолско), както е
64
показал това иавремето Д. Матов. Че някога на всички македонски говори
са били присъщи звукосъчетанията иип, жд на мястото на днешните к’, г’,
се вижда от топонимията на съответните области: Б^ьждхнн (при Кичево),
Д^гещь и Хрмцьнн (в Битолско), Вел’гоцш и Пецинн (в Охридско), Грхж-
дено (в Ресенско), Рвжденъ (в Тиквеш) — всички данни са от XVI в. (Се-
лищ ев 1933а: 22, 38, 63, 64 и др.; 19336: 37). През XVIв. жителите на
гр. Охрид са се наричали О^^'жхнн (Селищев 1933а: 95) — жителско
име на -jani. Днешното селищно име в Прилепско Кравогащани е познато
под тая форма в грамота от XIV в.: вц Кцнеогхштхн«Хь (Новаковий 1912:
666). В околия Крива Паланка (Северна Македония) също се срещат местни
имена с шт, жд: Бащево, Радибуш — Рхднкоуждь (РьднБоуждоу Го^ноу)
в грамота от 1358г. (Новаковий 1912 : 435); в Кочанско: Драгобраща\
в Скопско: Пещерица, Побуже — П«бжжд\ във Виргинската грамота на
Константин Асен от XIII в. (Иванов 1931: 582), См|>ьдештець в грамота
от 1300г. (Селищев 19336: 38) и др.; срв. още селищното име Радовиш
от по-старо *Радовишта, в грамота от 1361 г. оу Рхдовнштнуь (Селищев
19336: 38). В Призренско също са засвидетелствувани географски имена с
шт, жд, срв. примерите в една грамота от XIV в. (Селищев 19336: 40):
Нев^-вгоштл, Ловроушть, Съножештхнн, Г^ьждоннкь, Об^хждх, Аюбнжд\
и т. н.
На запад ареалът на старобългарските говори ще е обхващал поре-
чията на Южна (Българска) Морава и Тимок, както може да се съди от
цяла редица географски (главно селищни) имена с шт, жд от праслав. Ц,
kt и di, запазени до най-ново време. Срв. напр.: Добровиш (от по-старо
*Добровашть) — село в Пиротско; Добрушта (от XIV в.) — село близо до
Гиляни; Гражданин—село в околия Гиляни; Тибужде, Драгобужда (-жде)
Рождаци (-це) (срв. србълг. рждхкъ в Слепченския апостол, срхърв. рд^ак
’сродник, роднииа’) — села в околия Враня; Житоражда — две села в околия
Прокупльс и околия Владичин хан; Люберажда — село в Пиротско; Об-
ражда — село в околия Лебани; Ргоште — село в Тимошка околия (от
основа Ргот-, от която са Рготина, село в Зайчарска околия, и Рготска
река); Драганиште — приток на Тимок, и др. Някои от тези реликтни то-
поними са вече посърбени (напр. в официални сръбски справочници се пише
Житора1)е, Л>убера1)а), но повечето са залазили първоначалното си звучене.
Те остават до днес едно неопровержимо доказателство за българското по-
текло на славянското население в посочените по-горе области.
Според проучванията на А. М. Селишчев (Селищев 1933а: 277 и сл.)
славяни от българската трупа са населявали и Средна, и Южна Албания (басей-
ните на реките Воюса, Девол-Семени, Шкумбини), където се срещат топоними
с шт, жд: Пештани, Радимашти, Граждана, Сажденик, Брждани, Желе-
важда, Радовижда, Гождеражде и др. Че славянските племена, конто
през VII—IX в. са навлезли и са се заселили в гръцки области, също са
говорили на шт, жд-^зт (диалект), доказа убедително М. Фасмер въз ос-
нова на топонимията (V as те г 1941: 206). Тук привеждаме няколко при-
мера на славянски местни имена от Гърция: KopCoriavT) = *Kpryst'ane
(Янина), ’Ерхгата < *Rakysta (Евритания), Mneorevixa < *Pestbnlkb (Маг-
незия), TpacSavi = Граждани, ЛерастЗа = *Lebezda, 'РаЗорСоЗг — *Radovtzdb
(Янина), MSoSavt = Междани (Трикала-Кардица) и др. (Vasmer 1941:
296—297).
§ 57. 2. Застъпването на праслав. ё от отворено й (-в).
5 Граматика па старобългарския език 65
Старинният изговор на и се е залазил в много наречия на Южна Бъл-
гария, така напр. в говорите в околностите на Солун, в родопските говори;
а също и в няколко села на Северна България (в Шуменско, Ловешко)
(Цонев 1919: 366 и сл.; Mladenov 1929: 89 и сл.). Твърде близко до
старобългарското състояние стой непрегласеният изговор на 'а от стбълг.
-в в ударени срички и пред срички с гласна от задния или средния ред в
Североизточна България. В западнобългарските говори (включително ма-
кедонските) днес стбълг. ъ е застъпено от е. Че и в тези говори през
IX—XI в. (дори по-късно) с било обичайно едно по-широко произношение
на -в, се доказва от топонимичните данни. В една грамота на византийския
император Василий II от 1019 г. са засвидетелствувани местни имена като
TpidSvr^a = стбълг. [С]Т|»ъдьць (дн. София), IlpioSpiava, IIpi£8piava = П^нз-
[д^-внъ (дн. Призрен), tf|v AeaPoXiv = Дъволъ (дн. р. Девол в Корчанско),
tov npooaxov = Прсъкъ (дн. Демир-капия на р. Вардар), xov IlpIXanov =
П^нлъпъ (дн. Прилеп), tov Sovvriaoxov = Сжт-вска (срв. дн. Сатеска, река
в Западна Македония) и т. н. (Цонев 1919: 398; Mladenov 1929: 91;
имената са цитирани по изданието на грамотата у Иванов 1931: 550 и сл.).
В грамота от 1152 г., дадена на манастира при с. Велюса, Струмишко, също
се натъкваме на няколко имена на местности, в конто старобългарското -в
е предадено на гръцки чрез га, а, което също свидетелствува за широкия
изговор на тая старобългарска гласна в струмишкия говор: АеастхоР1т£а =
Л'Вскфвнца, А-кскФЕкав, Леали^а = А-впицд, Apavopov = Д^-внфвф, Мяреао-
vix — Ердннкъ (Иванов 1931: 177). В някои западнобългарски и юго-
западнобългарски (македонски) говори (Софийско, Кюстендилско, Щипско,
Малешево,Тиквеш-Мариово)са запазени следи на широкия изговор на стбълг.-в
като а от 'а след ц: цал, цана, цади, цадило, цапи (Цоиев 1919: 398
и сл.; Mladenov 1929: 92). В костурския говор изговорът на 'а от стбълг.
в е бил обичаен още през XVI в., както може да се види от думи в едно
речниче, написано на гръцки, от същото време: x^tano =	РмЬтро =
къдр, PpiaT£vo = в^втено, лоРшоро = нбълг. повясмо и повесмо, xoXtavo —
нбъл. (изт.) коляно, vepiaoxa — нбълг. (изт.) невяста и т. н. (G i а n е 111,
Vaillant 1958). За широко произношение на •в в югозападнобългарски
(македонски) говори в миналото говорят и български заемки в аромънски
като streahd, astrzdhd, strdhd — ст^ъ^а, ledsd = а-вса ’плет’, predspd =
нбълг. (изт.) пряспа, и др. В Югоизточна Албания са познати географски
имена от славянско потекло със застъпване на стбълг. ъ от 'а (еа) или а,
срв. напр. Леаска, Лясковик, Лясковец, Лябово = Ха'Вбфво, Дряново, Ря-
хово = Oji'BСтрадобрда = Ст^ъдов^ьдо, Санова = С-внов» (С е л и щ е в
1931: 296—297). Измежду югозападните български диалекти старинен ши-
рок гласеж на ятовата гласна пазят до днес говорите в Гоцеделчевско.
Лъгадинско (в някои села) и в Корчанско (в две села) (Цонев 1919: 367
и сл.; Мирче в 1958: 111).
Приведените данни напълно потвърждават установения в българската
езикова история факт, че изговорът на ятовата гласна (-в) като широко е
е бил някога общобългарски, че този изговор е бил присъщ на всички
старобългарски диалекти от Корча, Охрид и Призрен на запад, до Черно
море на изток.
66
Въз основа на ареалите на изоглосите на шт, жд от праслав. Ц (kt”),
di и на в [а] бе очертан по-горе в общи линии ареалът на старобългар-
ския народен език (IX—XI в.), както е бил представен от диалектите си.
Установено е, че тези фонетични черти са били характерни и за книжовния
кирилометодиевски език, което определи по безспорен начин неговата етни-
ческа принадлежност като български език (по-подробно вж. Дуриданов
1979: 12—22).
РЪКОВОДСТВА ЗА ИЗУЧАВАНЕ
НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК:
ГРАМАТИКИ, ТЕКСТОВЕ, РЕЧНИЦИ
§ 58.	Повечето същински старобългарски езикови паметници са ста-
нали достъпни за научно изследване едва през последната третина на
XIX в. Преди това в продължение на няколко века не се е правела строга
разлика между старобългарски и църковнославянски. Ето защо някои факти
на старобългарската граматика са изложени в ръководства на църковносла-
вянския език, а и самият термин „ църковнославянски отнесен към старо-
българския език, се е залазил чак до началото на XX в. или е бил доуточ-
нен пак в духа на ранната славистика — като „староцърковнославянски**.
Най-ранните граматични съчинения върху стария славянски език —
като изключим ярко полемичната апология 0 пнсменьХъ на Черноризец
храбър — имат описателен и нормативен характер; голямо внимание
се обръща върху правилата за употреба на едни или други букви, респ.
небуквени знакове (к Костенечки, началото на XV в.). Изобщо старинните
славянски граматики имат подчертана практическа насоченост, тъй като раз-
глеждат един език, който се е употребявал векове наред у православните
славяни (а отчасти и у униатите, дори у хърватските католици). Статията
„За осемте части на речта** от XIV в. (всъщност много по-ранен превод —
вероятно на Йоан Екзарх — от гръцки) е била широко разпространена и
има множество по-късни преписи; тя е и първата печатна „словенска гра-
матика** (Вилно, 1585). С подобен характер се отличават и издадените скоро
след нея „Аделфотис** (Двое, 1591) и граматиката на Лаврентий Зизаний
(Вилно, 1596). Особено важна роля в това отношение е изиграла книгата
на украинеца Милетий Смотрицки „Грамматики славенскид правилное
сунтагма“ (Вилно, 1619) — най-зйачителното съчинение от този род до вре-
мето на Добровски. Изключително важного за времето си произведение на
Й. Добровски върху „древния диалект на славянския език** — „Institutiones
linguae slavicae dialecti veteris** (Vindobonae, 1822; книгата e преведена ина
руски: „Грамматика языка славянскаго по древнему наречию**, 1833—1834)
синтезира един начален етап от историята на славистиката и същевременно
е първата стъпка към сравнителната граматика на славянските езици. Неза-
висимо от обширните познания на автора за отделяйте славянски и за раз-
личии други индоевропейски (а и семитски) езици днес „Institutiones** има
само историческо значение, тъй като Добровски не е могъл да използува
достатъчно ръкописи. В по-добро положение се е намирал основоположни-
кът на историческия метод в славистиката А. X. Востоков, който в 1820 г.
издава своето епохално „Рассуждение о славянском языке, служащее введе-
нием к грамматике сего языка**, защото е познавал основно най-древните
67
руски текстове и е можел да открие в тях някои особености на старобъл-
гарските им оригинали.
§ 59.	След съчинението на Добровски най-пълна разработка на „старо-
славянската** граматика имаме у Фр. Миклошич — „Lautlehre der altslove-
nischen Sprache** (1850) и „Formenlehre der altslovenischen Sprache** (1850);
и двете изследвания са влезли с известии разширения в неговата „Сравни-
телна граматика на славянските езици**, имат и отделни, по-късни издания.
По материали главно на Миклошич, но и с оглед на „Institutiones**, на крат-
ките граматични очерци в изданията на Клоцовия сборник от Копитар (1836)
и на Остромировото евангелие от Востоков, а също и на излезлите дото-
гава съчинеиия на Шафарик е написана „Formenlehre der kirchenslavischen
Sprache** (1852) от А. Шлайхер (Schleicher). Тук са привлечени за сравне-
ние и данни от другите проучени индоевропейски езици, измежду конто в
случая особено значение има литовски. С тази книга — дело на безспорен
майстор — се започва цялостното сравнително-историческо изложение на
старобългарската граматика. Към края на живота си Востоков издава
„Грамматика церковно-славянского языка** (1863) — преглед на фактите по
известните тогава източници, без каквато и да било теоретизация. Сравне-
ние с литовската фонетика намираме в книгата на Л. Гайтлер (L. Geitler)
„Starobulharskd fonologie** (1873).
§ 60.	Без използуване на старобългарския езиков материал от Зограф-
ското и от Мариинското евангелие никоя граматика не може да бъде
достатъчно точна и пълна. Издаването на тези два извънредно важни па-
метника от В. Ягич открива нов етап в проучването на старобългарския
език; той е свързан, от друга страна, и с утвърждаването на младограма-
тическата школа в индоевропейското езикознание. Началото на този по-
висок етап в системното излагане на старобългарските езикови факти се
полага от „Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache** (1871)
на А. Лескин (A. Leskien) (книгата се преиздава многократно в вродълже-
ние на почти цял век; има руски превод от преработеното второ издание:
А. Шахматов, В. Щепкин, „Грамматика старославянского языка А. Лескина,
с дополнаниями по языку Остромирова евангелия**, 1890); само граматич-
ният материал с по-големи подробности и нова част върху словообразува-
нето е представен в „Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen)
Sprache** (1909, 2.—3. изд. 1919, руски превод от 1915 г., фототипно изда-
ние в София от 1981 г.). Тук Лескин — един от най-забележителните сла-
виста на своето време — е направил образцово и задълбочено описание на
старобългарската граматична система (фонетика и морфология) от позициите
на младограматическата теория. От идеите и данните на тези две книги
излизат множество по-късни старобългарски граматики. През 1891 г. А. И.
Соболевски издава част от лекциите си в „Древний церковпо-славянский
язык. Фонетика** (с литографско второ издание от 1910 г., от същия автор
има и „Курс церковно-славянской морфологии**, 1902). Старобългарската
именна морфология е разгледана генетично от Б. М. Ляпунов във „Формы
склонения в старославянском языке** (1905), малко след това и от О. Хуйер
в „Slovanskd deklinace jmenna** (1910), общо морфологията е изеледвана от
Фр. Пастърнек — „Tvaroslovi jazyka staroslovenskeho** (11909, 21912); две
ранни дисертации върху склонението и спрежението в старобългарските
паметници имаме от Р. Шолвин (Scholvin) (1877) и от О. Видеман (Wiede-
mann) (1886); специално за глагола вж. И. Леков „Праславянските глаголни
форми и отраженията им в днешните славянски езици** (1934). Най-голямата
(656 с.) старобългарска граматика, в която явленията се проследяват твърде
обширно и по различните ръкописи, дължим на големия славист В. Вонд-
68
рак — „Altkirchenslavische Grammatik" (1900, разширено и преработено 2.
изд. 1912); книгата на Вондрак съдържа и дял за старобългарския синтаксис
(доста по-късно излиза Вондраковата „Cirkevneslovanska chrestomatie", 1925).
През същото десетилетие е издадена в Дорпат кратката „Грамматика цер-
ковно-славянского языка (древнего и нового)" (4906, 21910) от Н. К. Грун-
ски\ малко по-подробни са неговите „Лекции по древнецерковно-славянскому
языку" (4907, 21914), срв. и много по-късно появилия се курс по старо-
български език във „Вступ до слав’янського мовознавства" (1946). Ценно
ръководство е паписаният от С. М. Кулбакин „Древне-церковно-славянский
язык", I (1911), II (1912), където е използувана цялата дотогавашна научна
литература по предмета (главно за обяснение на различните фонетични и
морфологични процеси от индоевропейский праезик през праславянски към
старобългарски); граматиката на Кулбакин има още две издания на руски
(1913, 1917), вж. освен тях в поредицата „Энциклопедия славянской фило-
логии", вып. 10, „Грамматика церковнославянского языка по древнейшим
памятникам" (1915). Френска преработка излиза през 1929 г.: „Le vieux
slave", в чешки превод (от ръкописа) „Mluvnice jazyka staroslovenskeho"
(4928, 21948), сръбски превод: „Старословенски }език“ (1930); вж. и него-
вата „Староеловенска читанка" (1932). Посмъртно бяха издадени „Лекции
по фонетике старославянского языка" (1919) от големия руски учен
Ф. Ф. Фортунатов, препечатани в 1957 г. Най-много страници за старо-
българския синтаксис са отделени в „Gramatyka staroslowianska" (1922)
от Ян Лот. Полезен съпоставителен наръчник е „Zarys gramatyki jgzyka
starocerkiewno-slowiariskiego na tie porownawczym" (1927) от T. Лер-
Сплавински, четвъртото издание беше допълнено със синтактичен раздел
от V. Барту ла (1959).
§ 61.	Тъй като до голяма степенна данните от старобългарските ръко-
писи се опира и описанието на праславянския език, имаме основание да при-
числим към ръководствата и някои съчинения, посветени на праславянския
език и видели бял свят през същия период: отличната „Праславянская
грамматика" (1916) на Г. А. Илински и „Le slave commun" — прекрасен
и оригинален компендиум по праславянски от А. Мейе (Meillet) (4924,
4934 с участието на А. Ваян), руски превод „Общеславянский язык" (1951).
Тук трябва да бъдат споменати и две книги, в конто се разглежда прасла-
вянската фонетика (главно вокализмът) и конто имат големи раздели за
ударението: „Urslavische Grammatik" I (1913), II (1942), III (1950) от Й. Й.
Микола и под същия наслов от П. Арумаа, I—III (1964—1985).
§ 62.	Малко по малко интересът към отношението между старобъл-
гарските и праезиковите факти отстъпва място на стремежа да се опишат
все по-изчерпателно елементите в самата старобългарска езикова система
и да се установят техните взаимни връзки. Един ранен опит за дескрип-
тивна граматика на старобългарския език имаме от ученика на Бодуен де
Куртене X. Улашин: „J^zyk starocerkiewno-slowianski" (1928). Много ви-
сока стойност имат излезлите почти едновременно книги на Н. ван Вейк
(N. van Wijk) „Geschichte der altkirchenslavischen Sprache" (1931; руски
превод „История старославянского языка", 1957) и на П. Диле (Diels)
„Altkirchenslavische Grammatik" (1932, с втора част избрани текстове и
речник, 1934). Холандският лингвист обобщава славянските фонетични про-
цеси в две генерални тенденции (възходяща звучност на сричката и пала-
тализиране), като проследява и по-нататъшния развой на старобългарските
звукове и форми; П. Диле е изчерпал с изключителна пълнота материала
от старобългарските ръкопиеи; и у двамата автори има богата библиогра-
фия. Превъзходно ръководство за старобългарската морфология написа
69
М. Вайнгарт (Weingart): „RukovSi jazyka staroslovSnskeho* I (1937), II
(1938) (преди това са издавани записки на Вайнгарт по морфология и по
праславянски вокализъм).
§ 63.	След Втората световна война славистиката излезе от своите евро-
пейски предели и започна да се разпространява из целия свят; увеличи се и
интересът към езика, чието изучаване стой в основата на славянската фило-
логия — старобългарския език. Вследствие на това занести и появата на
ръководства по старобългарски език — през последните десетилетия ста-
робългарски учебници се издават едва ли не всяка година. Повечето от тях
се базират върху предхождащите ги синтетични трудове и имат ясно под-
чертан характер на помагала, предназначени за студенти (в някои случаи
неславяни), а не за специалисти, и това им налага определен дидактичен
подход към материала. Оттук и стремежът да се избягват спорните или
ненапълно установените положения. За отбелязване е още и по-голямото
внимание към морфологията — дял, който в повечето нови ръководства
значително надвишава фонетиката. Затова пък старобългарският синтаксис
си остава една почти неразработена облает — граматиките, в конто въобще
се разглеждат по един или по друг начин синтактични въпроси, са съвсем
малко.
Стойността на издадените след Втората световна война старобългарски
граматики е твърде различна. Като първи следвоенни работи можем да
посочим малката книжка на С. Д. Никифоров „Старославянский язык* (1946
и др. изд.) или неособено сполучливия „Нарис граматики старослов’янськой
моей* (Мюнхен, 1947) от Й. Рудницки; несравнимо по-високо стой още
първото издание на „Pregled gramatike starocrkvenoslavenskog jezika* (1947)
от Й. Хам (следващите издания излизат под заглавие „Staroslavenska gra-
matika 1958 и др.); от замислената твърде оригинално старобългарска гра-
матика на М. Малецки излезе само уводната част „Najstarszy literacki
jgzyk Slowiad* (1947), тъй като ранната смърт попречи на полския славист
да довърши делото си; ще споменем още кратката „Antiguo eslavo* (Мад-
рид, 1949) на А. Товар.
Сред множеството следвоенни старобългарски граматики се отдели
„Manuel de vieux slave* (1948) от френския славист А. Ваяя (Vaillant). Със
своя синхронен подход към старобългарските езикови факти, с богатството
на разглеждания материал, с тънкото разбиране на езиковите явления този
труд се нарежда между най-ценните ръководства по старобългарски език
(има руски превод — „Руководство по старославянскому языку*, 1952); към
него Ваян добави и христоматия с речник. Полезен наръчник е „Gramatyka
jgzyka starosiowiaftskiego (starobulgarskiego)* (1950) от отличния пслски ста-
робългарист Ст. Слонски. Много висока стойност има посмъртно издаде-
ната книга на бележития руски учен А. М. Селишчев „Старославянский
язык, I. Введение. Фонетика* (1951), в която явленията на старобългарския
език се разглеждат върху много широк фон — от индоевропейский праезик
до живите славянски езици, и особено до съвременните югозападни бъл-
гарски говори, конто авторът е познавал превъзходно. Трябва да се съжа-
лява, че Селишчев не можа да приготви и другите части на своята книга
(през 1952 г. се появи втори том —христоматия с речник и кратка морфо-
логия, събрани из ръкописите на големия учен).
§ 64.	Напълно встрани от тази линия стой трудът на Н. С. Трубецкой
„Altkirchenslavische Grammatik* (1954), написан още преди войната, но изда-
ден много по-късно, след смъртта на автора. Като опит да се приложат
нови лингвистични принципи в тълкуването на старобългарските езикови
факти тази книга е извънредно оригинална и много интересна за специа-
70
листа — във всички раздели се е проявил своеобразният талант и неимо-
верната ерудиция на големия фонолог, лингвист от много висока класа:
всичко тук е обединено в една система, която ние можем да оспорваме в
подробности, но не и да отречем като цяло. По пътя на Трубецкой е тръг-
нал американският славист X. Лант (Н. Lunt) в своята „Old Church Slavo-
nic grammar" (1955, с няколко по-късни издания); особено силно се чувст-
вува влиянието на създателя на фонологията в разделите, разглеждащи
графиката и фонетиката. Напротив, почти напълно в духа на немската ком-
паративистика е сбитата, но съдържателна „Historische Laut- und Formenlehre
des Altbulgarischen (Altkirchenslavischen)" (1955) от Б. Розенкранц. По-
голямо, но нелишено от известии неясноти, а и неточности, е ръководст-
вото „Manuele di slavo antico" (1956) от италианския славист К. Вердиани.
В издадените посмъртно „Лекции по старославянскому языку" (1958) на
Л. В. Матвеева-Исаева са дадени накратко и някои разяснения към раз-
личии въпроси от материята. „Old Church Slavonic Grammar" (1959) от
Гр. Нандриш, професор в Лондонския университет, излага ясно и точно
общоприетото, твърдо установеното в старобългарската граматика; втората
част „Handbook of old Church Slavonic" e христоматия с речник, съставени
от кембриджкия професор P. Omu (Auty). Московската славистка Н. М.
Йолкина също издаде полезно помагало — „Старославянский язык" (1960).
Заслужават отбелязване и „Лекции по старославянскому языку" на В. И.
Скупски, излезли през 1960 г. в Махачкала (Дагестан), има и други изда-
ния. За да подпомогне младите немски слависти (преди всичко русиста),
X. X. Билфелд написа доста обемиста „Altslavische Grammatik" (1961); в
края на книгата има текстове с превод и анализ. През следващата година
се появи „Старославянский язык" от В. П. Беседина-Невзорова, съдържаща
също сравнително голям материал (но и някои непоследователности). Сис-
темно и ясно е изложението в „Старославянский язык" (4963, 21974) от
А. И. Горшков; тук генетичните факти са обособени в отделна част, както
е напр. у Кулбакин. Предимно учебен характер имат книгите на Т. А. Ива-
нова (1963, и др. изд.) и на С. М. Бурдин, А. А. Брадий и Е. М. Мироч-
ник, издадена в Ташкент, 1966 г. Една от най-големите старобългарски
граматики през последните години дължим на М. Ф. Станивски — „Ста-
слов’янська мова" (1964); тук също има текстове с речник. Извънредно
ценна е книгата^ на един от най-забележителните познавачи на старобъл-
гарския език — Й. Курц: „Udebnlce jazyka staroslovenskeho" (1969). Въпреки
непретенциозното заглавие тук граматичният материал е придружен от огро-
мен брой бележки (дадени с по-дребен шрифт) не само относно произхода
на звуковете и формите, но също и за документираните в текстовете ези-
кови явления, значението и употребата на отделяйте форми, положението в
днешните славянски езици, обширна библиография и под. Следващата година
донесе няколко старобългарски граматики: ценното ръководство на унгар-
ските слависти Е. Балецки и А. Холош „Oszlav nyelv", учебника на В. Ф.
Кривчик и Н. С. Можейко с текстове и речник (2. изд. 1974).
§ 65.	За младите японски слависти е предназначил своя учебник по ста-
робългарски език професорът в Токийския университет Тосихару Огава
(I. Граматика, II. Текстове и речник, 1971). Твърде пълен е „Старославян-
ский язык" (1974) на Г. А. Хабургаев. Освен традиционния материал в кни-
гата на П. Джорджич „Старословенски }език“ (1975) намираме и специа-
лен раздел за особеностите на сръбско-хърватската редакция на старобъл-
гарския език. „Старослов’янська мова" (1975) на А. В. Майборода е напи-
сана като помагало за студентите в украинските славистични факултети,
„Gramatyka opisowa jezyka staro-cerkiewnoslowiariskiego" (1975) на П. Смо-
71
чински — за славистите задочници в Полша. Един от най-заслужилите сло-
вашки езиковеди, Ян Станислав, е оставил голяма старобългарска граматика,
чиято първа част „Starosloviensky jazyk" излезе през 1978 г. (поем. изд.).
Ръководството има много подробен увод, като особено внимание е отде-
лено на разпространението на Кирило-Методиевото дело в Моравия и Пано-
ния. Пак през 1978 г. се появи „Altbulgarische Grammatik" от известния
старобългарист Р. Айцетмюлеп, т. XII от поредицата „Monumenta linguae
slavicae dialecti veteris", един от редакторите на която е авторът. Тук ста-
робългарската граматика е изложена като увод в славянского езикознание;
предложени са и редица нови твърдения, заслужаващи сериозно внимание.
Предназначен за студента е учебникът на В. Р. Шмолстиг (W. R. Schmal-
stieg)„An Introduction to Old Church Slavic" (Кембридж, 1976, 2. изд. 1983) —
съдържа фонетика, морфология, текстове и речник. През 1984 г. се поя-
виха в различии страни четири ръководства по старобългарски език, а
именно: „Grammaire du vieux bulgare (Vieux slave)" (Париж) от Жан Ив
льо Гию (Jean Yves le Guillou); „Staroslovenstina" (Прага) от P. Вечерка;
„Old Church Slavonic. An Elementary Grammar" (Кембридж) от Гарднър
(S. С. Gardiner); „Старословенски }език“ (Белград, в две части: I. Фонетика
и морфология, II. Текстове и речник) от Светозар Николич.
§ 6G	. Първият славянски книжовен език е бил използуван дълго време
във Влахия и Молдавия, макар и в по-късната фаза от своя развой; в Ру-
мъния са запазени огромен брой писмени документа, особено от XIV в.
нататък. Поради това е оправдано вниманието на румънските изеледвачи
към съседните славянски езици, и преди всичко към българския. Издадени
са редица ръководства: през 1900 г. Г. Гибънеску превежда и издава крат-
ката граматика на варшавский професор М Колосов от 1868 г., а в 1930 г.
видният учен И. Барбу леску публикува „Istoria literaturii $i gramatica limbii
bulgare vechi"; от Ж. Д. Негреску имаме „LimbS slavU vache. Perioada sla-
vonS da romini" (с текстове и речник) (1961); А. Лакордонет издава голям
„Curs de limbs slava veche" (1962), П. Олтяну — „Slava veche §i slavona
romSneasca" (1975).
§ 67.	В България, където въпреки робството книжовната традиция ни-
кога не е угасвала напълно, църковнославянският език се е изучавал като
основен предмет в училищата. Забележително е, че една от най-ранните
граматики след Востоков и Добровски е написана от българин и на бъл-
гарски: „Писменница на славянскш-а язык" (Белград, 1847) от еленчанина
Иван Момчилов (в това издание той фигурира като Момчилович). Разли-
ката между старобългарски и църковнославянски у нас е направена много
отдавна: същият Иван Момчилов издава още през 1865 г. във Виена „Гра-
матика на старобългарскыя язык по сичкото му развитие" (2. изд. 1884), а
също и отделен сборник с текстове (1865). След Освобождението ръко-
водства по старобългарски език — ясно разграничен от църковнославян-
ски — са съставяни за нуждите от средното училище от Н. Попов, препо-
давал по тази дисциплина във Висшето училище, а също и от някои из-
между най-значителните български езиковеди: Л Милетич (1888, с много
следващи издания), А. Теодоров-Балан (1892), Ст. Младенов заедно с
Т. Атанасов и Ст. Попвасилев (1926). Студентите слависти са използу-
вали записки от лекциите на И. Попов (от 1883 г.), а после, покрай раз-
личии чужди граматики, и записки по лекциите на Л. Милетич (4 тома,
циклостилно издание). След Втората световна война излезе кратко ръковод-
ство на И. Леков и К. Мирчев „Старобългарски език" (1949); през 1952 г.
дългогодишният преподавател по старобългарски език в Софийския уни-
верситет и многозаслужил изеледовател на българската езикова история
72
К. Мирнее издаде сбито, но много съдържателно помагало „Старобългар-
ски език“, което се преиздава вече над две десетилетия. Увод и фонетична
част с някои оригинални, но невинаги достатъчно убедителни твърдения, се
появиха през 1980 г. (посмъртно), дело на българския филолог Ив. Гълъбов:
„Старобългарски език. Увод в славянското езикознание". Книгата на Ив.
Добрев „Старобългарска граматика. Теория на основите“ (1982) всъщност
не е ръководство по старобългарски език — в нея се търси далечният
произход на граматичните форми. Учебник по старобългарски език имаме от
Ив. Добрев, Ж. Икономова, А. М. Тотоманова — „Старобългарски език
за X клас" (1983), „Старобългарски език за XI клас" (1985).
§ 68.	Значителна част от ръководствата по старобългарски език са
придружени и с подбрани текстове и речник, понякога в отделен том (напр.
книгите на Вондрак, Кулбакин, Диле, Вайнгарт, Хам, Ваяй, Оти). Ще спо-
менем още „Wybor tekstow staroslowiariskich (starobulgarskich)" (4926,4952)
на Cm. Слонски, „Старобългарски език в образци" (1945) на Ст. Роман-
ски. — най-големият сборник, с пълния текст на Евангелието и цялостни
издания на по-малките паметници, но без речник, „Старобългарски език.
Текстове и речник" (1956, и няколко следващи издания) на М. Днакиев,
Ст. Стоянов (речникът обхвата целия евангелски текст и беше издаден с
немски превод на думите през 1984 г.).
§ 69.	Отделни речници на старобългарския език имаме все още малко
„Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum" (1862—1865) на Миклошич (Miklo-
sich) е много голям — 1171 с. в две колони, но неговият материал е извле-
чен от огромен брой късни текстове, защото по онова време още не са
били известии повечето същински старобългарски ръкописи (такива като
Зогр, Мар, Сав, Син, Евх и др.). Старобългарският речник на А. Т. Илиев
е твърде малък и непълен. Единственият засега цялостен речник е дело на
Л. Садник и Р. Айцетмюлер — „Handworterbuch zu den altkirchenslavi-
schen Texten" (1955). От 1958 г. започна да излиза~ в Прага на отделни
свезки (по инициатива и под главната редакция на И. Курц) „Lexicon lin-
guae palaeoslovenicae", чието издание още не е завършено. Голям старобъл-
гарски речник се изготвя и у нас в Института за български език при БАН;
той ще бъде издаден в близките години.
Много ценни са индексите към печатайте издания на класическите
старобългарски ръкописи. Старобългарски лексикален материал има и в
„Материалы для словаря древне-русского языка по письменным памятни-
кам" (4893—1912, 21958) от И. И. Срезневски.
73

ФОНЕТИКА

ОТРАЖЕНИЕ НА ОБЩИ ТЕНДЕНЦИИ
НА ПРАСЛАВЯНСКИЯ ФОНЕТИЧЕН РАЗВОЙ
В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК —
ТЕНДЕНЦИЯТА КЪМ ПОВИШЕНА СОНОРНОСТ
И ТЕНДЕНЦИЯТА КЪМ ПАЛАТАЛИЗАЦИЯ.
ПРЕГЛЕД НА ЯВЛЕНИЯТА, КОИТО СА РЕЗУЛТАТ
ОТ ТЕЗИ ДВЕ ТЕНДЕНЦИИ
§ 70.	През последний период от съществуването на праславянския език
в него са започнали да действуват две по-общи фонетични тенденции —
към възходяща звучност и към палатализация, конто са предизвикали ре-
дица съществени изменения във фонетичната му система.
§ 71.	Тенденцията към възходяща звучност (или към повишаваща се
сонорност) се отнася до сричковата структура и изисква най-звучната част,
гласната, да стон в края на сричката, затова често се нарича „закон за от-
ворената сричка" или „закон за отваряне на сричките". Тенденцията към
палатализация (към омекчаване) се състои в изместване артикулацията на
повечето съгласни непосредствено след, а по-рядко и пред конто е имало
палатални звукове, в областта на твърдото небце (палатума). Осъществя-
ването на двете тенденции е продължило и след разпадането на праславян-
ската общност, затова в отделяйте славянски езици понякога има чувстви-
телни разлики между конкретните резултати от тяхното въздействие. В ня-
кои случаи следствията на тези две общи тенденции са взаимоевързани —
едната промяна може да настъпи само ако е предхождана от другата (срв.
напр. втората палатализация, респ. различните консонантни асимилации и
дисимилации).
Тенденцията към възходяща звучност е засегнала преди всичко съглас-
ните, конто са се намирали в края на праславянската сричка — те не са
можели да се задържат повече на предишното си място. Пред тях е имало
няколко възможности, конто са зависели от позицията им в думата, а също
и от вида и артикулационния им характер:
1.	напълно да изчезнат;
2.	да си взаимодействуват по някакъв начин с предхождащата ги гласна,
дори сами да се превърнат в гласни, и така преобразени, да останат в
своята сричка;
3.	да се нрехвърлят към следващата сричка.
Когато са преминавали към следващата сричка, те са променяли и ней-
ното начало, така че стремежът към възходяща звучност е определял не
само края, но и началото — следователно цялостния вид — на праславян-
ската и старобългарската сричка, а с това и на думата.
§ 72. Хронологично най-древно е изчезването на редица съгласни в
абсолютно краесловие (т. е. пред реална или потенциална пауза). Още в
много ранна епоха са отпаднали съгласните 4, -d, -s, -tn, -zz от праезико-
вите имении и глаголни окончания, срв. напр. съдбата на личните окончания
за ед. ч. -т, -s, 4, (при простия аорист, където е имало 4 и за 3 л. мн. ч.,
при оптатива, превърнал се по-късно в повелително наклонение) или на
падежните окончания -т (за вин. п. ед. ч. и род. п. мн. ч. освен в окон-
чание™ -ж), -5 (за им. п. ед. ч. при старите ^s-основи, при прилагателни и
причастия или за род. п. при старите z- и й-основи), 4 (за им. п. ед. ч. на
77
старите -«/-основи), -d (при някогашното генетивно, преди това аблативно
окончание на о-основите, също в местоимението то), и т. н.
Вследствие на това явление всички старобългарски думи са завършвали
на гласна (следи от запазена краесловна съгласна се откриват само при
някои едносрични служебни думи, конто винаги са били предпоставени, т. е.
не са можели да попаднат в абсолютно краесловие; това са предлозите
б«3, къд и нз, срв. и т. нар. епентетично н). Отпадането на крайните съ-
гласни после се е генерализирало и е обхванало не само думите, но и
сричките.
§ 73. В резултат от действието на тенденцията към възходяща звуч-
ност на сричката са настанали редица важни фонетични промени:
1.	Преместване на сричковата граница и свързаните с това явление
различии видове изменения на съгласни в консонантни групи (асимилация
по звучност, дисимилации по начин на учленение, пълно изчезване на съ-
гласни, разширяване на такива процеси, като епентезата на т в съчетания
сц, 3|>, и ж^, позиционен преход насизвшижи др.), а така също и
поява на т. нар. епентетично н-;
2.	Монофтонгизация на старите низходящи тавтосилабични дифтонги с
втори елемент I или ц, вследствие на което се появяват няколко нови
гласни (t2, н2, «у, », евентуално ы);
3.	Поява на j и билабиално в от консонантния елемент на същите
дифтонги, когато са били хетеросилабични;
4.	Образуване на носови гласни;
5.	Метатеза на ликвидните съгласни, конто са се намирали след праез.
а и е и пред съгласна (освен пред j)-,
6.	Формиране на сричкообразуващи (сонантни) f и /, когато ликвидните
съгласни са стояли след еров вокал и пред съгласна;
7.	Протеза на j или к пред някои гласни, конто са се намирали след
друга гласна, т. е. в хиатно положение, вследствие на което в старобъл-
гарски се появява още едно н (< /ь-);
8.	Графично вмъкване на ег в редица книжовни заемки.
§ 74.	В резултат от действието на тенденцията към палатализация също
са настъпвали съществени фонетични промени:
1.	Изменение на веларните съгласни непосредствено след, а в някои
случаи и пред конто е имало праезиково или новоформирана предна гласна,
вследствие на което са се появили цяла трупа нови съгласни (ч, ж, ш, ц,
•ц, второ с и второ з); веларите k, g и х са се превръщали в палатални
съгласни пред новите ъ и н, дори когато между тях е имало к;
2.	Промяна на всички съгласни (с изключение на устнените), конто са
стояли непосредствено пред J, вследствие на което са се появявали както
нови шушкави съгласни, така и онези съчетания, от конто по-късно са се
развили групите шт и жд; праславянските съгласни $ и z са се превръ-
щали в ш и ж, Дори когато между тях и j е имало I и я, а също в групи
skj, zgi, срв. и развоя на stj, zdj-, t и d са давали шт и жд и когато
между тях и j е имало г;
3.	Поява на т. нар. епентетично X в по-стари съчетания от устнена
съгласна и у;
4.	Преглас на а след палатална съгласна в е, по-късно на ъ в ь; в
резултат от първия преглас в старобългарски са налице редуванията ы:
А, ъ ; н, а също ъ : к, «у : ».
78
КВАНТИТЕТ И УДАРЕНИЕ
§ 75.	Квантитет. Освен със своето фонетично качество гласните в
индоевропейский праезик са се характеризирали и със своето количество
(квантитет), т. е. с продължителността на времетраенето си. Всяка гласна,
включително употребените във вокалиа функция сонори /*, /, т и 1} са мо-
жели да бъдат дълги или кратки: имало е дълго I (днес го* отбелязваме
с I) и кратко I (пишем го I или без никакъв знак отгоре) и т. н. Това съ-
стояние е запазено в някои исторически засвидетелствувани езици, напр.
старогръцки и латински.
Праславянският език в ранната си фаза също е имал дълго и кратко
/, е и т. н.; по-късно количествените различия са били превърнати в каче-
ствени и това е довело до появата на цяла редица нови гласни, така напр.
I е запазено като /, стбълг. н, но I се е променило в ь, стбълг. ь (вж.
§ 89, 93). Имало е впрочем и позиционно удължаване на кратките праезични
гласни, напр. пред съчетанието -ns. и обратно, съкращаване на дългите
напр. пред ударена сричка. Следи от някогашните дължини на гласните са
запазени в някои днешни славянски езици, напр. чешки, словашки, сърбо-
хърватски.
В старобългарския език квантитетните разлики не са имали вече фоно-
логична стойност. С постепенния развой на еровите гласни се е създало
друго противопоставяне: всички гласни с изключение на редуцираните об-
разуват групата на нормалните в квантитетно отношение гласни, а реду-
цираните образуват групата на свръхкратките гласни. През старобългарския
период се извършва още една промяна: редуцираните гласни в зависимост
от своето фонетично положение в думата или се удължават и се превръ-
щат в нормални, или още повече се съкращават и изчезват (за последното
вж. § 654).
§76.	Ударение. В праславянски ударението по своя фонетичен ха-
рактер е било музикално (мелодично), освен това то е било свободно, мо-
жело е да стой върху всяка сричка на думата. Въз основа на данните на
някои славянски езици реконструираме два вида праславянско ударение или
интонация: възходяща или акутна интонация (*) и низходяща или цир-
кумфлексна интонация (~). Следите на тези два вида интонации са запа-
зени в сърбохърватски, словенски, руски и чешки, срв. напр. за първия вид
интонация словен. krdva, bldto (дълго възходящо ударение), схърв. крйва,
блато (кратко низходящо ударение), чеш. krdva, bldto (дълго ударение),
рус. корова, болото (с ударение на втората сричка -орд-, -олд от праслав.
•dr-, -dl-) от праслав. *kdrva, *bdltd\ за втория вид — схърв. град, глас,
(с дълго низходящо ударение), чеш. hrad. hlas (с кратка гласна), рус. город,
голос — от праслав. *gard'b, *galsb.
Старобългарските ръкопиеи не дават никакви определени указания за
следите от праславянски интонации. Някои примери на редукция на неуда-
рени гласни, макар и редки (вж. § 664), водят до извода, че ударението не
е било вече музикално, толкова повече, че интонацията е евързана с кван-
титета, за който също няма данни в старобългарските паметници (знаците
в Киевските листове не са меродавни, тъй като тоя паметник принадлежи
към моравската редакция на старобългарския език, освен това тяхното тъл-
куване е несигурно, вж. Diels 1932:116). Съдейки по данните на съвре-
менния български език и по-голямата част на неговите диалекти, можем да
приемем със сигурност, че ударението в старобългарски е било свободно
и подвижно (можело е да се измества при различните форми на една и
съща дума или в трупа родствени думи).
СТРУКТУРА НА СРИЧКАТА
В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
§ 77.	Структурата на старобългарската сричка се определи от дейст-
вие™ на тенденцията към възходяща звучност. За определен период всички
срички са били отворени, т. е. в свързан текст сричковата граница се е
намирала след всяка гласна. В това ни уверяват както изброените по-горе
фонетични процеси, така и някои графични факти, конто свидетелствуват,
че старобългарският книжовник е разчленявал езиковата материя именно
на такива сегмента. Така в старобългарските ръкописи редът по принцип
завършва на гласна; много показателни са също този вид писмени грешки,
при конто писачът изпуска или пък повтаря не отделна съгласна, а цяла
сричка, срв. напр. само на няколко страници от Син: 19а21 непоченъ
вм. непо|>«чен2>, 1965 съ П|*ъдобъномь вм. съ п^ъподовъномь, 30а8—9 прплъХ^
вм. п^нлъплъХж, 35а13 в^ъште вм. в^ътнште; обратно, 11614 ш[о]*н, 20а7
ба на [на]шсго, 24а11—12 н« подв1Ж1тъ[тъ] cia и т. н.
И така, всяка старобългарска сричка завършва на гласна. Пред тази
гласна може да стой коя да е съгласна, ако е сама, т. е. възможни са
срички пн-, пь-, пе-, па-, пъ-, па-, пж- и т. н., вн-, вь- ве-, ба-, въ, ва-, вж-
и т. н., също к-, IA-, IA-, 1Ж- и т. н., с изключение на кн-, кв-, ке- и пр.,
конто са променени под въздействието на друга фонетична закономерност —
закона за палатализацията.
Когато обаче сричката е започнала с две съгласни, разнообразието от
консонантни съчетания е строго ограничено. Възможни са само определен
брой комбинации, при което едни от тях са пряко наследени от праезика,
други са се появили малко по-късно, но също така са типични за старо-
български. Трябва да се има предвид също, че някои съчетания не са до-
кументирани като начални, а само вътре в думата, и обратно — има такива,
конто се явяват само в началото, но не и вътре в думата.
1. Шумова проходна + шумова преградна:
сн-, срв. спждъ ’крина, шиник’, ^а||спатн ’разпъна’;
ст-, срв. статн ’заставам, спирам’, нсЦстн ’нося’;
ск-, срв. скотъ, невесьЦскъ.
Звучните съответствия не се срещат в началото на дума:
ЗБ-, срв. нЦзбавнтн;
ЗД-, срв. мьЦзда;
ЗГ-, срв. МОЦзГЪ.
Малко по-късни са:
шт-, напр. штоуждь с шт от tj: штнтъ с шт от skj, ноЦшть от kt’_•
*nokti-; пнЦшта от *pltjcr,
жд-, напр. одсЦжда от *adedja.
2. Шумова проходна + сонорна (с изключение на у):
см-, срв. смъХъ, чн||сма ’число’;
сн-, срв. снъгъ, Т'вЦснъ;
с^-, срв. с^амъ (за вмъкването на -т- в трупа cji- вж. § 78);
сл-, срв. слово със с от ие. *k’, мы||сль;
св-, срв. свон, вльЦсвн им. п. мн. ч. от влъ^въ с промяна на праслав. х;
80
ЗМ-, срв. змжа, нЦзм’Внх ’замяна’;
ЗН-, срв. знати, Д|>ь||знжтн ;
3f-, срв. з^акъ ’вид, изглед, облик; зрение’ от по-старо *zarkb (за
епентезата на -д- в съчетание др- вж. § 78);
ЗА-, срв. заат« от по-старо *zalta, жь||зль;
за-, срв^зв^ь, Нь1|зва;
Хн-, срв. въздьЦХнжтн, п^ЦХнгмъ ’лош, негоден’Мт 12.33 Сав;
Xf-, срв. хрмь ’хром, куц’;
ХА-, срв. хажпатн ’прося’, д|а||Хаъ ’тъжен, мрачен’;
ХК-, срв. Хвала, 8аъ||Хкъ ’влъхва, маг*.
Тук трябва да отнесем и по-късните и сравнително по-ряд ко срещани
шн-, напр. в къЦшн'ЁАше мин. несв. вр. 3 л. ед. ч. от късннтн Лк 1.21
Мар ’закъснявам, бавя се’;
ша-, и шЯ-, срв. шл*вмъ от по-старо Че1тъ, мыЦшл'ЬаХ7» мин. несв.
вр. 1 л. ед. ч. от мыс лнтн в Зогр, Мар, Асем, Су пр;
жн1-, срв. събаа||жннк (са) сег. вр. 1 л. ед. ч. от съблазннти в Зогр, Мар,
Асем, Сав, срв. и съчетанието нЦжн^го ’от него’, покрай което имаме и
нз||нсг«;
жр-, срв. ж^ба ’жребче’ от по-старо
жа-, срв. жаастн и жа'Встн ’заплащам’ от по-старо *ielstt.
3.	Шумова преградна 4- сонорна (с изключение на j и м1);
пн-, срв. п^нль||пнжтн ’прилепна, залепна’;
П|)-, срв. п^жгъ ’скакалец’, ве||п^ь ’вепър, глиган’;
па- и пЯ-, срв. пафдъ, тф||паь, кф^ЦпЯнк сег. вр. 1 л. ед. ч. от коупнтн,
с т. нар. епентетично Я;
Tf-, срв. трпетдтн, В'кЦтр;
та-, срв. тА'Вштн ’чукам, удрям* от по-старо *telktl\
тв-, срв. твф^итн ’правя; създавам, творя’, мфан||теа;
кн-, срв. иавыЦкнжтн ’науча’;
Kf-, срв. красота, моЦкръ;
КА- и кЯ-, срв. каицати ’викам’, камча, тфЦкаъ мин. деят. прич. I от
тфштн ’тичам, бягам’;
кв-, срв. кваса;
кн-, срв. фЦбништати ’обеднея’, пфгыЦбнжти ’загина’;
sf-, срв. б^ьвьнф ’греда’, де||вр;
ба- и бЯ-, срв. баижьнъ, блюдо, дф||баь ’смел, доблестен’ от *d&bjb с
епентетично Я;
д|-, срв. древьнъ, мж||др;
да-, срв. длань от по-старо *dalnb;
дв-, срв. движение, пф||двиватн са;
гн-, срв. гн-ввъ, сть||гна ’улица, пътека’;
гр-, срв. грХъ» н||г|лтн;
1 м след преградна съгласна се явява само във формата «дмь.
6 Граматика на старобългарския език g|
гл-, срв. гладъод;
г в-, срв. гвоздь ’гвоздей, пирон’.
Това са най-разпространените съчетания от две съгласни в старобъл-
гарски. Покрай тях намираме много по-рядко групите:
4.	Носова сонорна + ликвидна:
мр-, срв. мрхкъ от по-старо *тагкъ, мръжл от *merza;
мл-, срв. маадъ от по-старо *maldb, млътн ’меля’ от
н^-, срв. н^авъ от по-старо *пагпъ.
5.	Шумова проходка 4- шумова проходна:
«Х-, срв. н||сх®днтн от по-старо *jiz-xodlti, ^а||сХъ!тнтн ’разграбя’ и
под. с обеззвучаване на някогашното z\
сш-, представено само в Супр с единични примери, срв. кшъдъ мин.
деят. прич. I от нзнтн 558.23, въ||сшьдъш«уоумоу 321.11, н| зшсдъшоу 221.1,
което е звучало несъмнено със -сш-2-
6.	Шумова проходна + африката:
сц-, срв. н||сц.ълнтн, покрай което и по-рядкото нцстълнтн, с консо-
нантна дисимилация, също нцълнтн; людь|!сцнн, но и людьстнн;
сч-, което се среща само в Супр, напр. бс||счьствнк ’безчестие, позор’
328.10, срв. 74J25, 512.7, срв. и бсЦзчадънмд ’която не е раждала’ — тук
-зч- несъмнено е звучало като -сч-9. Съчетанието -сч- в другите старобъл-
гарски ръкопиеи е представено чрез -шт-, а в някои случаи е опростено
в -ч-.
7.	Шушкава африката + сонорна:
ч|>-, срв. чръдл ’ред, редуване при дежурство на свещеници в храма’
от по-старо *kerda, чръво от *kerva.
8.	Съскава африката + к:
цв-, срв. цвътъ от по-старо
SB-, срв. ввъздл от *gvSzda; и в двата случая имаме резултат от вто-
рата палатализация на k, респ. g.
9.	Съвсем редки са съчетанията от л + преградна съгласна:
лд- в а||аднн ’ладия’, което се явява два пъти в Супр и веднъж в
Зогр при много по-редовното ааднн;
лк- в лЦлклтн ’гладей съм’, възаЦлкатн ’огладнея’, конто са доста раз-
пространени форми и преобладават над характерните за Зогр и Син аакатн,
ВЪЗААКАТН;
ач- в образуваните от същия корен аачьнъ ’гладей’, аачьба ’пост, гла-
дуване’, конто се срещат в Супр *, в този паметник намираме и погрешното
написание мьннн, за което обикновено се приема, че трябва да се чете като
ааьннн, защото предава tfiv £X<i<p<ov и в такъв случай означава ’сърна’ (ду-
мата алне е присъща на някои български народни говори).
10.	Проходна -|- преградна +• ликвидна сонорна или в; не всички въз-
можни съчетания от три съгласни са налице в старобългарски, при това —
както и двуконсонантните — някои се срещат само вътре в думата:
2 Срв. и случаи като нръшъдъ на л. л. 199.10, 236.20, 289.16.
2 Срв. написанието бсзъчьсткфка с чисто графичен -ъ-, Супр 214.30.
82
tnp-, Срв. н||спрАВнтн, въЦспрнгАТн ’получа’;
спл-, срв. н||сплътн ’изплевя’, въЦспаакатн ’заплача’;
стр-, срв. стрА)Съ, «трАААТН, «Цстръ, въ||стржБНтн ’разтръбя’;
ста-, срв. въ!|стаапнтн ’успокоя, потисна’ Супр 566.13;
ств-, срв. наставката -ьств« (богатьЦств», невтсркЦство и т. н.);
скр-, срв. скрнннцд ’кутия за пари, касичка’, н||скрьнь ’ближен’;
ска-, срв. скаабнтн са ’усмихвам се’ Супр 117.19;
скв-, срв. сквозь ’през’;
ЗБр-, срв. въ^зб^ан’Втн ’преча, забранявам’;
ЗБА-, срв. въЦзбаюстн в Йо 17.23 и 17.24 Сав (все вместо възакбнтн;
ЗАВ-, срв. въЦздвнгнжтн ’издигна; раздвижа’;
згр-, срв. Бс|1згр'вшьнъ, рАЦзгрАвнтн ;
зга-, срв. еъ||згааснтн ’извикам’;
ШТр-, срв. Н30]ШТрСНЪ МИН. стр. прич. ОТ НЗОСТ^НТН, срв. СЪЩО ьштръвл
Син 25а18 вм. нс чръВА ’от утробата’;
штв-, срв. «умркЦштвенъ мин. стр. прич. от «умрьтвнтн ’убия’;
ждр-, срв. единичното пр’ВмжЦждрАтн са ’умувам’ в Супр 21.24.
Извънредно рядко може да се срещнат някои варианти на предходния
тип сричково начало:
11. Проходна + преградна + н:
згн-, срв. ^аЦзгн’ВВАтн са, бс||згн’Ввьнъ Супр 207.21.
12. Проходна + м или в + сонорна:
ЗМА-, срв. нЦзмаадь. ’още от младини’ Супр 117.27;
евр-, срв. единичното и ненапълно ясно сврАБЬно ’привличащо към грях,
дразнещо, мамещо’ Супр 350.23;
3Bj>- и звА- във вътрешни групи, срв. въЦзврАТНТН ’върна’, н||зклъштн
’изтегля, извадя’.
Консонантни съчетания, в конто участвуват повече от три съгласни, по
правило са невъзможни. Затова най-общата формула на сричковата струк-
тура в старобългарски е посочената в точка. 10; от нея може да се изве-
дат всички останали.
И така, старобългарската сричка може да има следния фонетичен вид:
проходна — преградна — сонорна (без J) — гласна
Разбира се, в началото на старобългарската сричка може да има само
една или само две съгласни; но когато са повече от една, тяхната после-
дователност ще бъде, както е указано във формулата4.
§ 78. При отделяйте старобългарски консонантни групи съществуват
някои допълнителни ограничения.
В някогашното съчетание sr, респ. zr, се е явявала дентална преградна
съгласна — беззвучна или звучна в зависимост от вида на съскавата — и
то се е изменяло в стр, съответно здр: CTpoyiA (срв. стинд. srdvatl ’тече’,
гр. ^>£о>), сестрА (срв. стинд. svdsar-, лат. sorot\ »стръ, пьстръ, ноздрн (от
корена *nas- и наставка *-г-, срв. лит. nasral) и т. и.; явлението е старо,
4 Възможно е също цялата сричка да се състои само от една гласна, т. е. отпред да няма
никакъв консонант. Това се отнася преди всичко до гласните а, «, ж, и «у.
83
но напълио жизнено в началния старобългарски период, срв. напр. въз-д-
рндлтн, ^аз-Д-^шнтн (тук представката е била *arz-, следователно епен-
тезата на -d- е станала след ликвидната метатеза), нз-д-^жкъ, бсз-Д-^а-
Зоумл и др., срв. и евангелската заемка нздрлнлъ (’1страт]Х). Поява на -т- или
-д- в съчетания ср и зр се наблюдава и днес в съвременни бьлгарски на-
родни говори, напр. страм, стреда, здрел и здрял, срв. и ждрело (от
ие. корен *gher-, който е и в гърлб), ждребе (не. корен *^erbh-, срв. гр.
Ррёфод ’новородено; дете’).
§ 79. В групи, образувани от преградна и сонорна съгласна, на второ
място може да стой:
а)	след устнена съгласна — само f или л (п^лвъ, плачь, б|ат(^)ъ,
баж дъ);
б)	след зъбна съгласна — у, в, много рядко и л, с едно изключение
за м (TjiHie, твои, тл'вштн < *telkti, дроугъ, дв«р, длань < *delnb, но
седмь < ие. * seed то-);
в)	след задноезична съгласна — само f, л, в ин (к^астн, кллстн ’по-
ставим’, кеасъ, тн||кнжтн, г^абнтн,	гвоздь, двнЦгнжтн);
г)	след по-късно появилите се палатални африкати — само у, л и в
(примерите са малобройни: ч^вда < *kerda ’ред, последователност’, чловъкъ,
цвътъ < *kvoitb).
Всички останали стари съчетания от този тип са се опростили, като
обикновено е изпадала стоящата на първо място преградна съгласна и само
в групата bv се е изгубвала втората съставка (вж. § 152—170).
§ 80. Първоначално броят на възможните съгласкови. съчетания е бил
още по-малък; постепенно обаче в развоя на старобългарския език са се
осъществявали някои процеси — фонетични и словообразувателни, — конто
са се противопоставили на тенденцията към възходяща звучност. В резул-
тат от тяхното действие са се появили нови консонантни групи, някои от
конто са били невъзможни по-рано. След ликвидната метатеза например са
възникнали съчетания -та- и -дл- (срв. тлъштн, длань, длато и т. н.),
докато в предходната епоха tl и dl с а били опростявани, като денталната
преградна съгласна е отпадала (напр. във форми като плелъ < *р1еИъ,
< *ardlH и пр.); същото е станало и когато сричкообразуващите f и
I са се превръщали в съчетания от консонантни и л с обикновена ерова
гласна след тях, при което е можело да се получи последователност от
четири съседни съгласни (такъв е случаят със скв^ънъ, сккрньнъ от скв^ьнъ
[skv/’пъ]). Определена роля за формирането на нови съгласкови групи са
играли и някои словообразувателни явления като разрастването на префик-
сацията или на глаголните формации с наставка -нж-; така получените кон-
сонантни съчетания в едни случаи само са разширявали броя на допусти-
мите и преди това групи (напр. при образувания с представките б«з-, еъз-,
нз-, fA3-, срв. въ||зв^л| тн||тн, н;|звлъ|штн и т. н.), а в други направо са
им се противопоставяли (напр. при образувания с представки «в- и »т(ъ)-,
срв. «||бна||жн||тн, ф||бнн||шта||тн, о||бн«||кН||тн и т. н. или с наставката -нж-, срв.
п«||гъ|||внж||тн, п^||за||бнж||тн, н^т«||пнж|1ша Супр 197.10). Друга причина
за изграждаие на нови групи е и сравнително късно появилият се стремеж
да се унифицпрат аломорфите, засягащ преди всичко предлозите-представки’
84
срв. напр. такива примери от Супр като нсшъдъ, нсъшъдъ, дори нзъшъдъ,
Безчддън-. Отпадането на слабите ерове, което е продължило няколко века,
постепенно е създавало нови съгласкови съчетания, напр. птнца, псатн, пен
им. п. мн. ч. от пьеъ, вен, мнъ (мнонк и т. н.), кто (ннктф, чтф), тъкмф,
свчстаф, седлф и др. под.; когато този процес е завършил, в езика са се
оформили най-разнообразни затворени срички и с това действието на тен-
денцията към възходяща звучност е било прекратено.
Изброените по-горе консонантни съчетания, възможни в началото на
старобългарската сричка, може да са пряко наследство от предходни епохи
(напр. стати < ие. *sta-j*sta-, срв. стинд. stha- ’стоя’, гр. С-стттще ’поставим’,
лат. stare ’стоя’, лит. stoveti ’стоя’, stoti ’стъпвам’, stalas ’маса’, гот. stols
и мн. др.), а може и да са се получили след различии изменения на обра-
зуващите ги съгласни. Промените, предизвикани в много случаи от по-тес-
ния контакт иа събралите се в началото на една сричка съгласни, са ня-
колко вида (вж. за тях § 152—170).
ПРЕМЕСТВАНЕ НА СРИЧКОВАТА ГРАНИЦА.
ТАКА НАРЕЧЕНОТО ПРОТЕТИЧНО
(ЕПЕНТЕТИЧНО) N-
§ 81. Тенденцията към възходяща звучност е изисквала всяка сричка
да завършва на гласна. Голям брой срички обаче са завършвали на съ-
гласна — така е било например при корените на всички индоевропейски
пълнозначни думи. Съгласната, която е стояла в края на сричката — ако не
се е намирала в предпаузна позиция, — е имала след себе си или гласна,
или съгласна.
Когато е следвал гласен звук, съгласната, затваряща сричката, е осво-
бождавала края на своята сричка и е преминавала към следващата; така
от последна тя се е превръщала в начална съгласна, а сричковата граница
се е премествала напред. В този случай не са наставали никакви изменения
със съгласната — на новото място тя се е залазила в първоначалния
си вид.
1. Преминаването на една крайна съгласна към следващата сричка,
започваща с гласна, е станало причина морфемната граница да не съвпада
с границата на сричката. Напр. в израза кндъкъ н. оученнкъ рче, който
вт морфемно гледище се разлага на кнд-ъ-(к)ъ н Фуч-сн-нк-ъ ^еч-е, срич-
ковото деление ще бъде вн1|дъ||въ||н||еу||че||нн||къ||р||че. Явлението се е осъ-
ществявало не само в рамките на една дума, но е обхващало и проклити-
ките, изпълняващн функцията и на представки, и на предлози, затова покрай
Б«||ЗФу||Мк||нЪ (Б«3-«ум-), ^А||3фу||мк||нъ, нРзн|1дЖ (НЗ-НД-Ж), ф||тн||дЖ, ВЪ||зь||мЖ
(къз-ьм-ж) ф|;ть||мж имаме и ве||зф|1ть||цА (вез-Фт-ьц-А, в ръкописите се из-
писва бфзфтьца), Ф||бф||нъ|[пф||аъ (фб-фн-пфа-ъ, в ръкописите фбфнпфаъ) и т. н.
Още в ранните паметници обаче се срещат написания на тези морфеми
с добавен еров знак (ъ или ь) — много рядко, когато са представки, по-
често, когато са употребени като предлози. Ето напр. няколко случая с
префигирани форми от глагола ььтн ’взема, хвана’, чийто корен има в старо-
български аломорфи -а-, -ьм-, -ем-, -нм-: фбъфмъ Мк 9.36 Асем, но фбьмъ на
85
същото място в Зогр; обратно, обьатъ Йо 1.5 Зогр, но «бат на същото
място в Асем; otiath Лк 1.25 Зогр, Мар, Асем, но отыатн Мк 7.27 Зогр,
Мар, Асем,в срв. и оБъоуБОжлсъ1н ’обеднелият’ Супр 326.21, но ооуБОЖАБЪ!
Клоц 1а40, съдьалка ’огладня’ Мт 4.2 Асем, но съдалъка на същото място
в Сав (съдлака Зогр), сдъ’всньшннмъ мин. деят. прич. от нз>асннтн, Евх
53а25 и др. Най-много ерове сред представките на -з намираме в Супр, напр.:
нзъошт|>енъ (85.15), нзъоб^стн (50.23, 92.24), но нзовръстн (88.30 и др.).
Морфемите нз, вез, съз, употребени като предлози, по принцип за-
вършват на -з (респ. -с пред беззвучна съгласна; понякога — пред с-, ц-,
ш-, ч- — нямат крайна съгласна), но в някои ръкописи намираме и еди-
нични случаи с добавен ер. В глаголическите паметници това се наблюдава
обикновено пред такива графични думи, конто започват със знака за о (Э)в,
срв. напр. в Зогр везъ осносань'В Лк 6. 49 (вж. тук и написанията с две
съседни о-начертания: везо отьца Мт 10.29, 130 облака Лк 9.35), в Асем
везь отьца Мт 10.29, нзъ очесе Мт 7.4, 7.5, нзь ока Мт 7.5, нзь от^оч1ны
’от детинство’ Мк 9.21, вж. тук и нзь оустъ Лк 4.22, нзк жт^ьждоу Лк 11.7
’отвътре’; следи от тази глаголическа практика откриваме и в кирилския
Супр, напр.: везъ отьца (9.6, 239.12, 309.2), везь ortf-fe (82.11), нзъ облака
(570.8) и др., но тук добавени ерове се явяват и пред други начални букви,
предаващи както гласни, така и съгласни звукове, срв. везъ к^ъштеншл
(483.15), везъ числа (57.23), нзь поустын’д (191.6 и 8), нзъ црькъке (236.20)
и др. Впрочем единични случаи от този тип се срещат в Зогр (везъ съла-
галншта Лк 22.35) и в Асем (нзь мрътвыу Мт 7.9).
2. Следа от старинното сричково деление е спорадичното запазване на
съгласната н, която първоначално се е намирала в края на морфемите сън,
сън и кън (предлози и представки — едносрични служебни думи, конто винаги
са били предпоставени, т. е. не са можели да попаднат в абсолютно краесло-
вие). По силата на закона за отворената сричка това крайно -и обикновено
се е изгубвало, срв. напр. съ нма, съ остлсленнк, съ оученнкомь, къ гедн-
номоу и мн. др. или съдатн, събь^атн и т. н., но в известен брой случаи
е можело и да се задържи, напр. когато сън или сън са били употребени
като представки към някои старинни образувания, като съннтн (*сън нтн >
въ||нн||тн) ’вляза’, съньматн ’слушам’, съннтн ’събера’5 6 7 8 (и съньмъ, ’събор’,
съньмнште ’място за събиране’), сънъстн ’изям’ (и съН'ёдь ’храна’) и др.,
или в такива предложни изрази като сън оушн ’в ушите’, от който е об-
разуван и глаголът съноушнтн ’внуша’, сън жт^ь (срв. бълг. диал. внетреР),
5 Морфемата отъ може би е имала изконно -ъ < й.
6 Глаголическою начертание за ъ е произведено от фигурата на о (към о-буквата е добавен
съответен диакритичен елемент) и тази графична близост на знаковете явно е изиграла ня-
каква роля за споменатото явление, което може да се третира като вид литография. Доба-
вена ерова буква можем да срещнем и пред и ж — начертания, чиято първа съставка е
пак о-знакът.
7 Срв. по-късните вънтн, сънтн, към конто възхождат рус. войти, сойти, чеш. vejiti, sejtti,
пол. wejsc, но внимавам, рус. внимать, чеш. vnimati* където -н- е запазено.
8 С н- е рус. внутрь, чеш. vnltr, пол. wn$trze\ за началното к- срв. още рус. нутро ’въ-
трешност*, чеш. nitro и, от друга страна, пол. we wnqtrz ’във вътрешността’ > 'вътре*
(респ. ze-wnqtrz 'отвън, вън).
86
вън •вдрь, от което чрез преразлагане се е получило днешното недра (но
ядро /).
Декомпозирането на крайното -н- от проклитичните морфеми вън, сън
и кън и присъединяването му към следващата дума е било подтик за поя-
вата на т. нар. епентетично (по-добре би било протетично) н-. Тованачално
н- се явява напълно последователно пред всички форми за косвени падежи
на анафоричното местоимение (и на неговите производни — относителното
местоимение, някои наречия и съюзни думи), и то вече не само след кън,
сън и кън, но и след останалите първични предлози, въпреки че те никога
не са имали в края си -н; така покрай къ tieuty, въ rib, съ riHMb и т. н.
ще намерим до (вез, нз, отъ, оу) ricro, нь rib, з* (ньдъ, п^вдъ, подъ)
riHMb, о (по, нь) нЧмь и т. н., срв. още доньдеже (но и дондеже), кънегдь,
3brie, norie и пон’сже (запазено и до днес в български) и др. С посочената
генерализация на н- се свързва и диференциацията на по-късните „дълги*
и „кратки* форми при косвените падежи на третоличното местоимение в
съвременния български език и в другите славянски езици (него — го и т. н.).
ПРОИЗХОД НА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ
ГЛАСНИ ФОНЕМИ
§ 82.	Системата на гласните фонеми в индоевропейския праезик може
да бъде преставена по следния начин:
1.	Кратки гласни: а, е, о, I, и.
2.	Дълги гласни: а, г, о, I, й.
3.	Дифтонги: а) кратки: al, el, ol
ан, ей, он
б)' дълги: al, el, Ol
ан, ёи, ди.
4.	Сричкообразуващи сонорни съгласни (сонантни ликвиди и назали):
Г, I, т, g.
Гласните I и и (кратки) са вокални варианти на сонантните / и ц, (по-
лугласни). Сричкообразуващите Г, [, т, ц. са произлезли от г, I, т, п, ко-
гато последните не са се намирали между гласни. Дългите гласни са ре-
зултат от съчетанията на кратка гласна с ларингал (гръклянен звук), озна-
чаван с Нх, Н2, Н3 или а2» дз (повечето езиковеди приемат три ларин-
гала за ранния индоевропейски език): е/4 > г, еН2 > a, eHs > О, 1Н> I,
иН > й. Към кратките гласни в миналото бе отнасяна още една, т. нар.
шва, означавана с а, която в староиндийски (и ирански) била застъпена от
I, а в повечето индоевропейски езици — от а. Всъщност става дума за реф-
лекс на втория ларингал — Н2. В балтийски и славянски ларингалите между
съгласни обикновено са изчезвали (за някои следи в старобългарски вж.
по-нататък).
§ 83.	При прехода към праславянски (и балтославянскн) тая вокална
система претърпява някои промени, от конто по-съществени са следните:
1.	Делабиализация на краткого ие. о в а и на дългото не. она.
2.	Ие. е е е дало в праславянски широко ё, което в старобългарски е
залазило характера си, а в други славянски езици отново е добило тесен
изговор.
87
3.	В късния период на праславянски се извършва монофтонгизация на
дифтонгите.
4.	Сонантните ликвиди и назали /•, /, гп, ц. са дали в балтославянски
ir, И, im, in, респ. иг, ul, ит, ип, от конто в праславянски са се получили
звукосъчетанията ir, it, im, in, респ. ur, ul, ит, ип.
5.	Делабиализация на ие. (и балтослав.) и в ъ и на ие. (и балтослав.)
Д в у (стбълг. и), един процес, който по всяка вероятност се е извършил
в късния период на праславянски.
Преходът на кратко праслав. а в о в славянските езици е настъпил
тогава, когато те са били вече обособени, преди края на VIII в. Дългата
гласна а, обаче се е залазила.
§ 84.	Старобългарската вокална система стой най-близко до тая от
края на общославянския период. В старобългарски квантитетът не е бил вече
диференциален признак на гласните фонеми. Основна е опозицията по ред
(предел и заден ред). Признакът лабиалност/нелабиалност е релевантен за
различаването на оу [и] ~ ы. Старобългарският език е наследил от прасла-
вянски две гласни — ъ и ь, конто са се отличавали със свръхкраткост,
което се доказва от по-нататъшната им съдба (изчезването им в слабо по-
ложение), а също така две носови гласни — ж и а. Общоприето е, че
старобългарският език е притежавал 11 гласни фонеми9, конто могат да
бъдат представени в следната схема:
От предния ред	От задния ред
н	ъ| оу
ь	ъ
• А	•	Ж
•в	л
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА О
§ 85.	Гласната о в старобългарски е застъпник на праслав. а	от ие. а
и о (кратки):
1.	От ие. а:
стбълг. ось — лат. axis, гр. ’ос’, стинд, dksa-fy, лит. asis',
стбълг. соль — лат. sal, род. п. salts ’сол’, гр. SXg, 616<;;
стбълг. ордтн о|нж — лат. аг о, агаге, гр. йрбса ’ора’, лит. drti, arid,
ariaU.
2.	От ие. о:
стбълг. овьцл — лат. ovis ’овца’, гр. olg, ol;, лит. avis, стинд. dvi-fy\
стбълг. окф — лат. oculus ’око’, лит. akis ’око’;
стбълг. домъ — лат. donuts ’дом, къща’, гр. Sopog ’постройка, сграда,
жилище, дом’, стинд. ddmafy ’дом’, авест. dam- ’дом, жилище’.
Стбълг. о застъпва още праслав. кратко а от балтослав. а като еле-
мент на дифтонга аи < ие. ей в положение пред гласна от задния ред:
стбълг. новь — праслав. *п&иъ, лат. novus, гр. v6og (v£Fog) ’нов’, стинд.
ndva-fy — ие. *пецо-5',
* Предположението на някои слависти, че глаголическите букви |Р (к) и Ф€ (нк) означавали
фонеми п, респ. р (или дори 0 + N според Н. С. Трубецкой), не е приемливо (вж. убедител-
ните възражения на W. Р. Schmalstieg 1983: 17—18).
88
стбълг. слфвф — праслав. *sldvd, гр. xXso? (xX^oi;) ’мълва, слух, вест,
слава’, стинд. srfrva-fy (същото), авест. sravah ’слово’, латв. slava, slave
’мълва’ — ие. *k'le#os',
стбълг. ПАоеж (ииф. пло^тн) — праслав, *pl&v(i, гр. лХё(Р)ш ’плавам’,
лит. pldutl, plduju ’плакна, плавя’, стинд. pldvate ’плава’ — ие. *pleu-.
Най-сетне стбълг. е е наследник на праслав. а, което застъпва индо*
европейския ларингал Н2 в редки случаи:
стбълг. ctoiath ст»нк — праслав. *stajdti, лат. status ’поставен’, гр. сгса-
тод ’стоящ, поставен’, стинд. stklta-h ’стоящ’ — ие. stHJos',
стбълг. (цслав.) спорь ’изобилен, спорен’ (срв. нбълг. спорен ’благодатен,
плодовит’, спор ’изобилие, плодородие’) — праслав. *spdn, стинд. sphird-l].
’тлъст, охранен’, лат. prosper ’благоприятен, благополучен, щастлив’ — ие.
*spH2ro-.
Същият индоевропейски ларингал обаче е изчезнал в праслав. *d»kti,
*dbktere, стбълг. дьштн, род. п. дьштере ’дъщеря’, лит. dukte, стпрус.
duckti, гр. Эиуйгт]р, стинд. duhita (duhitar-) — ие. *dHugH2ter-.
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА А
§ 86. Гласната ь в старобългарски е застъпник на дългите ие. d и о:
1. От ие. а;
стбълг. math, род. п. мдтере — лат. mater, гр.-дор. цбтпр, стинд. mat&
(matar-), авест. mdtar-, ствнем. muoter, тох. А тасаг, тох. В тасег — ие.
*тай?г;
стбълг. врдтръ — лат. frater ’брат’, гр. <ррбтт]р ’член на фратрия (род,
задруга)’, стинд. bhrdtar-, авест. стперс. bratar-, стирл. brath(a)ir ’брат’,
стпрус. brati (зв. п. brote), гот. broar, ствнем. bruoder — ие. *b hr Ater.
2.	От ие. б:
стбълг. ддтн дамь, ДАръ — гр. 8[-8<ощ ’давам’, Sffipov ’дар’, лат. do
dare ’давам’, donum ’дар’, лит. duotl ’давам’ — ие. *do-.
3.	Стбълг. х е възникнало и при ликвидната метатеза на звуковите
групи праслав. *tdrt, tdlt, а така също *drt-, *дН- под ударение и при
акутна и циркумфлексна интонация, като краткого а е било удължеяо
(така е и в другите южнославянски езици и в чешкословашки). Примеря:
стбълг. грхдъ — праслав. *gdrdb, рус. город, гот. gards ’къща’, стфриз.
garda ’градина*, лит. gaTdas ’оградено място, кошара’, фриг. -gordum в мест-
ного име Manegordum — ие. *ghordh-;
стбълг. м^адъ — праслав. *таггъ, рус. мороз, алб. mardh. ’мраз’;
стбълг. глава — праслав. *gdlva, рус. голова, лит. galvd, латв. galva;
стбълг. рлло, нбълг. рало—праслав. * Ardla, срхърв. рйло, словен. rdLo,
рус. рало, чеш. rddlo, пол. radio и т. н.; лит. drklas ’рало’, лат. aratrum,
гр. fipoxpov, стирл. arathar, стисл. агрг-,
стбълг. ааднн (покрай ааъднн), нбълг. ладия — праслав. *dldbfi, срхърв.
лШ)а, словен. ladja, лит. aldijd.
4.	Стбълг. х се явява на мястото на праслав. е (от ие. г) в положение
след J и след палаталните съгласни d, s, z, st, id.
Примери:
ctwath (стонк) — праслав. *stajdtl, срв. кндътн;
89
(лстн (глаголическо ъстн) глмь ’ям’ — праслав. *j-esti, срв. сън-*встн
сън-ъмь ’да изям’;
крн?лтн ’викам, крещя’ — праслав. *kri£eti < *kriketi\
лежлтн ’лежа’ — праслав. lezeti < *legeti\
(лъиилтн ’слушай’ — праслав. * slyleti < *slycheti;
бльштатн (са), бльштж (са) ’блестя’ — праслав. *blbstetl < *blbskStl\
мождлнъ ’мозъчен’ — праслав. — *пгогс1ёпъ < *mozgenb.
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА G
§. 87. Стбълг. е продължава праслав. и ие. е. Примери:
стбълг. ве^ж ’бера, вземам’ — лат. /его ’нося’, гр. «рёро ’нося’, арм.
berem ’нося’, гот. bairan, стисл. Ьега — ие. *bher-\
стбълг. вести ведж ’водя’ — лит. vesti, vedii ’водя’, латв. vedu ’водя’,
стирл. fedld ’той води, носи’ — ие. *aedh-.
Стбълг. е може да има вторичен произход в резултат на прегласа на
праслав. а след j или палатална съгласна: ё, s, z, st, id, d, (d)i, fl, Л V.
Това e можем да разпознаем безпогрешно по успоредните форми, конто
съдържат о от праслав. й след твърда съгласна. Примери:
Род. п. ед. ч. того (от тъ ’този’) — ter# (от онъ ’онзи’)
Дат. п. ед. ч. томоу (от тъ) — кмоу (от онъ)
Им. п. ед. ч. селе ’нива, поле; село’ — полк
Зв. п. ед. ч. жен» (от женл) — доуше (от д»ушл)
Тв. п. ед. ч. жен»>ж (от женл) — доушенк (от доушл)
Тв. п. ед. ч. rfадомь (от г^лдъ) — мжжемь (от мжжь)
Дат. п. мн. ч. г^адфмъ (от г^лдъ) — мжжемъ (от мжжь), и др.
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА Ъ
§ 88.	Гласната -в в старобългарски е имала широка окраска [й], което
се доказва от обстоятелството, че в глаголицата е налице една-единствена
буква (а) за а и и от архаичната славянска топонимия (вж. § 53).
1.	Стбълг. -в продължава праслав. ё от ие. г:
стбълг. свма, -ене ’семе’ — лат. semen, -inis ’семе, род,, потомък’, лит.
sSmenys ’ленено семе’, ствнем. samo (с а от г); срв. и стбълг.. свтн свив
’сея’ — лит. seti, siju, sCjau ’сея’, латв. seju, set, ствнем. sat ’сеитба’
(с а < г);
стбълг. д'втн (деждж) ’турям, давам’ — лит. d&ti ’поставим’, латв.
det ’поставим (яйца)’, гр. тьЭтци ’поставим’, стинд. dadhami ’поставим’ —
корен ие. *dhe-.
2.	От дифтонги ие. at, ai, oi пред съгласни > праслав. ai, ai > ё:
стбълг. мест. п. мн. ч. вльцъХъ (от влькъ) — гр. (дат. п.) Xvxoioi (от
Хбхо<; ’вълк’), стинд. vfkesu (с г < oi; от vpka-fy ,вълк’) — ие.
стбълг. л-вкъ — лат. laevas, гр. Xatog < XaiF6<; ’ляв’;
стбълг. снъгъ — стпрус. snaygs, лит. sniggas, гот. snaiws;
стбълг. д*вке^ъ — лит. dieverls, гр. 8af|p < SatFfip, стинд. devdr- — ие.
*daitf£r\
90
стбълг. верьте (импер. от ве^ж)— гр. (оптатив) ф&роие (от ферсо ’нося’),
гот. bairaif).
3.	От дифтонги ие. ol, al в краесловието > праслав. al, al > ё:
стбълг. мест. п. ед. ч. ельцов (от еаькъ) — гр. olxoi ’дома, у дома’,
лат. domi ’вкъщи’ — ие. *oi;
стбълг. дат. п. ед. ч. женв (от жень) — гр, (от х®Р« ’място, простран-
ство, земя’), лат. terrae (от terra ’земя’), оск. toutal (от toiita ’община’), стирл.
mndi ’на жената’, гот. gibal (от glba ’дар, подарък’), лит. rankal (от rankd
’ръка’) — ие. *-ai < *-еЯ3-а/.
4.	Стбълг. -в е възникнало също като резултат на ликвидната метатеза
на звуковите групи праслав. *tert, telt, като краткого е е било удължено-
Примери:
стбълг. ма'ВКФ — праслав. *melk&, рус. молоко, гот. tnilaks, англосакс
mile, tneolc ’мляко’, лит. (с друга отгласна степей) mdlkas ’глътка’ — ие.
*tnelk-;
стбълг. павда — праслав. *pelva, рус. пелёва, стпрус. pel/wo, лит. pelai
’плява’, латв. pblvas (мн. ч.) ’плява’;
стбълг. в^вгъ — праслав. *bergb, рус. берег, ствнем. berg ’планина’ —
ие. *bhergh-;
стбълг. м^-вжа — праслав. * тег На, рус. мерёжа, латв. merga ’перила,
парапе т’.
5* От праслав. ja, 'а (диалектно явление). В глаголическите старобъл-
гарски паметници буквата а (= кирилско -к) се явява на мястото на пра-
слав. ja (в началото на срички: -вко, доб^а'в) и 'а (следя’, Г, г': конъ, волъ,
както и след s=s от ch3', вве-в). От този факт се прави изводът, че
фонемата а в тези случаи се е изместила напред под влияние на j, ri, I’, г'
(комбинаторна промяна), като се е доближила или изравнила с праслав. ё.
Трудно е да се установи хронологията на този процес, но сигурно той се
е извършил късно, в предстаробългарския период, след прехода на праслав.
ё в а след j, с, s и пр. (вж. § 86, 4), и то в определени български диа-
лекта, станали основа за глаголическата писменост (вж. и Diels 1932:72).
Тая особеност е позната на югоизточните български диалекта и на гово-
рите на изгонените от родните им места българи от Южна Тракия; в тези
говори на мястото на праслав. ‘a]ja се изговаря широко е [а]; дъштер’ё,
дул’е (<дул’ё), ndjec (Мирчев 1958:121—122).
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА Н
§ 89.	Стбълг. н е застъпник на ие. и el.
1.	От ие. г:
стбълг. жнкъ — лит. gyvas, лат. vivas ’жив’, стинд. jivd-h ’жив’, гр.
₽(о; ’живот’ — ие.
стбълг. пнтн пннк (пыж) — гр. kivo ’пия’, стинд. pita-h ’изпит’ (=
стбълг. пнтъ).
2.	От ие. el в резултат на монофтонгизация:
стбълг. кндъ, внд-вти — лит. vdidas ’лице, изглед’, гр. slSo; (< FsiSog)
’гледка, изглед, вид’;
91
стбълг. зНмл — лит. Нетй, латв. ziema, гр. %elpa, xelH<bv ’зима, студ,
мраз’, лат. hletns ’зима’, стинд. Мтап ’зима’ — ие. *ghelm-.
3.	От ие. ol > праслав. al > I в краесловие при низходяща интонация:
стбълг. им. п. мн. ч. о-основи вльцн (от елькъ) — гр. Wxot (от Хихо;
’вълк’), лит. vilkaT (от vilkasy,
стбълг. 2 и 3 л. ед. ч. императив (по-нататък импер.) ве^н — гр. (оп-
татив) фёроъ;, <рёро1(т) (от фёроэ ’нося’).
4.	От ие. /о/ > праслав. iai чрез преглас в [el и монофтонгизация в
(j)i. Стбълг. и се среща в тоя случай след j й палаталните съгласни 6 i,
I, к, г, Г, с, (d)z срещу -s след твърди съгласни. Примери:
1 л. мн. ч. импер. бннмъ (от бнтн, быж) — вершъ (от ве^ж)
2. л. мн. ч. импер. винте (от внтн, быж) — ве^-вте (от ве^ж)
Мест. п. ед. ч. мжжн (от мжжь) — г^лд-в (от г^лдъ)
Мест. п. мн. ч. мжжнХъ (от мжжь) — г^лд-вХ* (от г^лдъ)
Мест. п. ед. ч. поли (от полк) — л-вт-в (от лито)
Мест. п. мн. ч. полнХъ (от полк) — л-кт-вХъ (от л-вто)
Дат. мест. п. ед. ч. доушн (от доушл) — жен-s (от женл), и др.
5.	Чрез удължаване на ь пред j в I:
Им. п. мн. ч. гостьи > гостии ’гости’ (от гость)
Им. п. ед. ч. знлменьк ’знамение’ > дилменнк
Род. п. мн. ч. дьньн (от дьнь ’ден’) > дьннн
Сравн. степей мьньн (от мллъ ’малък’) > мьннн, и др.
6	В праславянски е възникнало редуване (отглас) на ь с i в глаголни
основи за характеристика на несвършения вид. Този отглас се е залазил и
в старобългарски, срв. напр. вь^лтн (ве^ж): съ-вирлтн; пр-вльстнтн (nf-вль-
штж): п^влнштлтн.
7.	От праслав. jb < ]ъ < ие. fa в начало на думата:
стбълг. иго — праслав. *jbgd < *jbgd, лат. lugum ’ярем, иго’.
8.	От праслав. -Ч-<-Jy- < ие. -/а-;
стбълг. шнтн (шн(ж) — праслав. лит. sidti — ие. *slO-.
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА ZI
§ 90.	Стбълг. к продължава праслав. у, което е застъпник на ие. S.
Примери:
стбълг. дымъ — лит. dtimas (с дълго S), стинд. dhUmd-fy\
стбълг. сынъ — лит. slinks, стинд. sttnii-fy;
стбълг. мышь ’мишка’ — гр. рб;, лат. mils, стинд. mils, ствнем. mas;
стбълг. свеклы, -ъве — стинд. §va&rtL-l} ’свекърва’.
В краесловни срички стбълг. ы може да застъпва ие. -uns, т. е. крат-
кото и е било удължено пред две съгласни и след това е дало у
(ст.бълг. ы):
стбълг. вин. П. МН. Ч. сыны (от СЫНЪ) — ие. *sanuns, срв. гот. sununs,
гр. (гортински) VWV?.
92
В други случаи краесловното -ы все още не е изяснено, напр. в род.
п. ед. ч. на d-основи ржкы (от ^жкл), им. п. ед. ч. клмы (срв. лит. akmtio,
•ens ’камък’, гр. fixpcov ’наковалня’, стинд. аЬтап- ’камък; небе’).
Пред н (= Jb) може да се развие от ъ > ы (тая промяна се означава
като преход на ьу в yj), напр. в сложного склонение на прилагателните от
м. р. добыли > добрый. Предложното съчетание къ нстннж, се среща и като
въ нстннж, от което чрез контракция се е получила формата выстннж. П°
сыция начин е възникнало ы от ъ в резултат на сандхи в синтагмите: п»-
ставнтъ-н (от -нтъ н) ’ще го поставя’, осждать-н (от -атъ н) ’ще го оеъ-
дят’, остхкнмъ-н (от -нмъ н) ’да го оставим’ и др. под.
Стбълг. ы представлява удължената отгласна степей спрямо ъ в гла-
голи като: съллтн съмж съЛешн — посыаатн пфсыаыж пфсылакшн ’пращам,
изпращам’.
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА 0/
§ 91.	Стбълг. «у [и] е резултат от монофтонгизацията на дифтонгите
ие. ау (<Н2еи), оу (<_Нгеи), он (<eHgi), еу:
1.	От ие. ау > праслав. аи в тавтосилабично положение:
стбълг. соу^Ъ — лит. sausas ’сух’, гр. обо? ’изсъхнал, сух’;
стбълг. тоур ’див бик, тур’ — лат. taufus ’бик, вол’, гр. табро^, ’бик’
'лит. taiiras ’див бик’;
стбълг. — лит. ousts, гот. auso, лат. auris ’ухо*.
2.	От ие. оу, оу (?) > праслав. аи:
стбълг. къз-воуднтн ’разбуждам’ — лит. pasi-baudytl ’вдигам се, тръг-
вам’, стинд. bodhdyati ’той събужда’ (от *bhoydheietl), стпрус. et-baudints,
’събуден’ — ие. *bhoydh-’,
стбълг. род. п. ед. ч. сън©у (от съжъ) — лит. sllnaus-, мест. п. ед. ч.
сыноу— стинд. sunau(< -ои); зв. п. ед. ч. сыноу— лит. sUnad, стинд. slln6,
гот. sunau (и sunu)',
стбълг. оустл, оу с тнк (907 г. в приписка) ’тесен планински проход, клисура*,
бълг. устие — лат. ostium ’устие’ (с б от оу), лит. uostd, liostas ’устие’,
латв. uosts, uosta ’устие’.
3.	От ие. ей > праслав. (ay > ju (’и):
стбълг. блюсти блюдж блюдфшн ’пазя, наблюдавам’ — праслав. *bjudti,
гр. лебЭощи ’осведомявам се, издирвам, узнавам’, лит. badstl ’наказвам’, гот.
ana-biudan ’заповядвам’, стинд. bbdhati ’събужда се, б уден е’ — ие. *bheudh-‘,
стбълг. любъ ’приятен, обичан’ — стинд. lobhdyati ’възбужда желание’,
гот. liufs ’мил’, ствнем. Hob ’мил’ — ие. *leubh-;
стбълг. швун ’ляв’ — праслав. *sjujb, стинд. savyd- ’ляв’, авест. haoya —
’ляв’ — ие. *sey]p--,
стбълг. людьк ’люде’ — праслав. *LJudbje (ие. *leydheles), лит. Ududis
’народ’, латв. I'dudis (мн. ч.) ’народ’, ствнем. Hut, срвием. Hate ’люде’.
93
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА X
§ 92.	Стбълг. ъ е резултат от делабиализацията на ие. и балтослав. и:
стбълг. дъштн, -«|>е — праслав. *duktl, -ere, лит. dukt6, гр. Эоуйтпр,
стиыд. duh.it
стбълг. дъкх — стинд. duvd, лат. duo, гр. Svco, лит.
стбълг. им. п. ед. ч. на «-основи сыпь — лит. suniis, стинд. stlnii-fy.
Стбълг. ъ се е получило и от ие. -ит във флексията за вин. п. ед. ч.
на u-основи: сынъ — стинд. sunum, гот. sunum, лит. ейпц,
Индоевропейските сонанти гр, р са се развили в балтославянски в ит,
ип (покрай im, in), от конто в хетеросилабично положение са се полу-
чили съчетания от ъ с Носова съгласна:
стбълг. дъмж (инф. джтн) ’надувам’ — лит. diimti, dumiii ’надувам’,
стинд. dhdmati ’той надува’ — ие. *dhm- / *dhem-,
стбълг. гъньтн (сег. вр. женж жснешн) ’гоня, следвам’ — лит. ginti
’карам (добитък на паша)’ — ие. *gphp-.
Най-сетне стбълг. ъ се е получило при развитието на ие. U в дифтонг
иц в положение пред гласна, който в старобългарски е бил застъпен зако-
номерно от -ъв-:
стбълг. мин. стр. прич. пвк^ъвенъ (от пок^ытн) — ие. *krU-; здвъвенъ
’забравен’ (от зх-бытн) — ие. *Ыш-;
стбълг. род. п. ед. ч. на й-основи свек^ъве, -ъвн (от свекр:) — ие.
*spekril-.
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА Ь
§ 93.	1. От ие. 1> балтослав. Z:
стбълг. дьнь ’ден’ — стинд. dinam ’ден’, лат. nun-dinae, -arum (мн. ч.)
’пазарен ден, който ставал всеки девети ден’;
стбълг. вьдовь (покрай вторично въдевь) ’вдовица’—стпрус. widdewo,
стинд. vidhdva, лат. vidua, гот. widewu-,
стбълг. вьсь ’село’ — ие. *uik’is, стинд. vi$- (ж. р.) ’къща, племе, по-
селение’, лат. (удължена степей) vtcus ’имение, чифлик; село’, гр. olxog,
Fotxog ’къща’, алб. vis ’място’.
2.	Стбълг. к е заместник на вокалния елемент I на балтослав. im, in,
ir, И от ие. гр, р, р, [ в хетеросилабично положение:
стбълг. прпьнж (инф. прпАтн) ’да разпъна’ — лит. pinti, plnii ’плета,
вия’, латв. pit, pitur,
стбълг. тьмд ’тъмнина’ — латв. tima ’тъмнина’, лит. (в пълна степей)
teifiti ’потъмнявам’ — ие. *tem-l*tm-\
стбълг. мкр (инф. мртн) ’мра’ — лит. mlrlad, mlrStu (инф. miTtl),
латв. miru (мин. вр.; инф. mift) ’умирам’, mira ’смърт’— ие. * тег-Imp-;
стбълг. п^-стьр (инф. прстртн)’да простра’ — стинд. stpndti stpniti
’разпръсква’, гр. отбруоцг ’постилам, разстилам’, лат. sterna, -ere ’постилам,
разпростирам’ — ие. *ster-[*str-.
3.	Стбълг. ь продължава праслав. ь, което е възникнало на праславян.
ска почва като редуцирана степей на -е-:
стбълг. 2 и 3 л. ед. ч. импер. рцн — сег. вр. ^екж ртешн;
94
стбълг. бь^атн — сег. вр. sef ж ке^ешн ’бера, взема*, гр. <рерсо ’нося’, лат.
ferb, ferre ’нося’, стинд. bhdrati ’той носи’;
стбълг. стьлатн — сег. вр. стелнк стеХешн ’стеля’, латв. slat, slaju 'ту-
рам, опаковам’.
4.	От ие. гп в краесловие:
стбълг. вин. п. ед. ч. мьте^ь (от math ’майка’) — гр. рцтёра, лат. mat-
rem — ие. *mater-m.
5.	Стбълг. ь е резултат на регресивна асимилация на вокалния елемент
еу>1 в индоевропейския дифтонг е( в хетеросилабично положение (на пра-
славянска почва):
стбълг. им. п. мн. ч. гостью (от гость), пжтьге (от пжть)—гр. лоХеед, лбХегд
(от ndXig ’град’), лат. hostes (от hostis ’чужденец, неприятел’), гот. gasteis (от
gasts ’гост’), стинд. matdyah. (от matt- ’мисъл, смисъл’) — ие.
стбълг. им. п. мн. ч. т^ьге (м. р.) ’три’ — гр. трёед, треТд, лат. tres,
стинд. tray ah — ие. *trej.-es.
6.	Стбълг. ь се явява на мястото на ъ след палаталните съгласни С,
S, i, id, st, с, (d)i;
Им. п. ед. ч. мжжь, срв. ^абъ
Им. п. ед. ч. плачь — праслав. *plakjb
Род. п. мн. ч. доушь (от доушд), срв. женъ (от ж «на)
Род. П. МН. Ч. ПЬТНЦЬ (от ПЬТНЦА ’птица’), 1А8Ь (от fASA ’болеет’)
Мин. деят. прич. I им. п. м. р. Х^ждь (от Х°днтн ’ходя’), срв. несъ
(от нести ’нося’); врлшть (от б^атнтн ’въртя’).
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА Ж
§ 94.	Стбълг. ж е резултат от действието на закона за отваряне на
сричката в праславянски чрез превръщането на съчетанията от задноредова
гласна с Носова съгласна при тавтосилабично положение или в краесловие
в съответна Носова гласна:
1.	От ие. о/и>праслав. ат-.
стбълг. джбъ — гр. уоцфо; ’зъб’, стинд. jdmbhafy ’зъб’, лит. iamb as,
’остър предмет’, алб. dhSmb, гег. dam ’зъб’ — ие. *g’ombho$.
2.	От ие. on > праслав. ап:
стбълг. f жка — лит. rankii ’ръка’, е-степен в renkii ’събирам’, латв. rhoka;
стбълг. пжть — лат. pons, -ntls ’мост’, стинд. pdnthd-h. ’пътека, път’,
гр. лбусод ’море, морски път’ — ие. *pont-\
стбълг. 3 л. мн. ч. сег. вр. кержтъ (инф. бь^атн ’бера, вземам’) — гр.-
дор. tpspovn, лат. ferant, стинд. bhdranti — ие. *bheronti.
3.	От ие. ат>праслав. ат’.
стбълг. кжпнна ’къпина’ — лит. katfipas ’ъгъл, местност’, лат. campus
’поле’, гр. хацтгт] ’извивка, обръщане назад’ — ие. *kamp-.
4.	От ие. ап> праслав. ап:
стбълг. жгълъ, нбълг. ъгъл — лат. angulus ’ъгъл’, гр. бух® ’извивка,
ъгъл’ — ие. *ang-;
стбълг. ждъкъ ’тесен’ — лат. angustns ’тесен’, гр. dyxcbv ’душа, уду-
шавам’, лит. ankstas (от *ani[a]stas или *anitas) ’тесен’, стнорд. Qngr ’те-
сен’, арм. anjuk ’тесен’ — ие. *ang’h--,
95
стбълг. жХатн (жХыж) ’мириша* (бълг. диал. въхам) — родствено със
стбълг. b»nia ’миризма, благовоние’, срв. стинд. dniti ’той Диша’, гр. fivepog
’вятър’, лат. animus ’душа, дух’, оск. anams (сьщото), гот. uz-anan ’издъх-
вам’ — ие. *апэ- <
5.	От ие. -ат в краесловието:
стбълг. вин. п. ед. ч. на а-основи ^жкж (от ^жка), женж (от женА) —
стпрус. rankam ’ръка’, гр. x<bpav (от /сЬра ’пространство, място, страна’),
стинд. a&varn (от а&иа ’кобила’), лат. equam (от equa ’кобила’), лит. гаП!щ
(от ranka ’ръка’) — ие. *-ат.
6.	От ие. т (за q липсват сигурни примери) > балтослав. ит пред съ-
гласна :
стбълг. джтн (сег. вр. дъмж) ’надувам’ — лит. diimti, dumiii ’надувам’,
осет. dumun ’надувам, пуша’ — ие. *dhm-ll*dhem-.
ПРОИЗХОД НА ГЛАСНАТА А
§ 95.	Стбълг. д е също резултат от действието на закона за отваряне
на сричката, при което съчетанията от предноредова гласна е, I с Носова
съгласна са преминали в Носова гллсна.
1.	От ие. еп, ет в тавтосилабично положение:
стбълг. татнва, нбълг. тетива — лит. temptyva, temptuvS ’тетива’,’
гр. тексо ’опъвам’, лат. tendo, -ere ’разтягам’, стинд. tdntufy ’нишка’;
стбълг. пать ’пет’ — гр. яеуте, лит. penki, лат. quinque',
стбълг. сватъ ’свет’ — лит. Sventas, авест. spenta-’,
стбълг. къз-атн (къз-ьмж) ’вдигна, повдигна, взема’—латв. jeffit (j$mu),
лит. ifflti, imd ’вземам, хващам, получавам’, лат. emo, -ere ’вземам, купувам’*
2.	От ие. ёт, ёп:
стбълг. масо — стинд. mathsdm ’месо’, стпрус. mensa ’месо’, латв.
miesa ’живо тяло*, гот. mimz ’месо’ — ие. *m£mso-;
стбълг. вин. п. ед. ч. ма ’ме’ — стинд. тат — ие. *тёт.
3.	От ие. q, tn> балтослав. in, Im в тавтосилабично положение:
стбълг. дкать — лит. deSimtis — ие. *dek’mtis-, срв. и лат. decern,
гр. бёха;
стбълг. па-мать ’памет’ — лит. at-mlntis ’памет’, лат. mens, род. п
mentis ’ум, разум’, стинд. modify ’мисъл, намерение’ — ие. *mqii-s',
стбълг. пр-ПАТН (п^опьнж) ’разпъвам’ — лит. pifiti, р1пй ’плета, вия’,
латв. pit, pinu ’плета’. Стбълг. -пати би могло да произхожда от ие. *pq-ial
или от ие. *pen-tai.
4.	От ие. -ions, -tans > праслав. *jans чрез преглас в -Jens > Jqs > Jq:
стбълг. вин. п. мн. ч. к^ыа (от к|>хн), доущА (от доушА). При твър-
дите основи се явява -ы (|>абъ, женъ). Род. п. ед. ч. при /d-основи доушд
(от д«ушь) е вероятно от същия произход;
стбълг. им. п. ед. ч. м. р. сег. деят. прич. знага (от знатн) — праслав.
*znajq(t')s < znajan(t)s < ие. *gndlont-s.
5.	От звукосъчетание in пред съгласна в заемки:
стбълг. кънавь ’княз’ — ствнем. kilning, англосакс, cyning’,
стбълг. цата ’дребна монета’ — гот. kintus.
96
ПРОТЕТИЧНИ J И V ПРЕД ГЛАСНИ
В НАЧАЛОТО НА ДУМАТА
§ 96.	След изчезването на съгласните в края на думите в праславянски
по закона за отваряне на сричката в редица случаи се е появявал зев (хиат)
между крайната гласна на дадена дума и началната гласна на следващата
дума. Това ново фонетично явление в рамките на изречението е било бла-
гоприятно условие за развитието на протетични звукове — / и Ц-, от конто
са се получили у- и V- в началото на думи, започващи с гласна. По правило
пред гласни от предния ред, но също и пред а възникнало протетично j,
а пред гласни от задния ред — протетично v.
§ 97.	Пред е се е появило протетично j, което е намерило израз в
кирилицата чрез буквата к (йотувано е), докато в глаголицата е налице
само знак за е (Э),: кстъ (глаголически есть) ’е’, срв. лат. est, лит. Ssti,
гр. ёсттг, стинд. Asti. И другите форми на спомагателния глагол б»тн за
за сег. вр. показват протетично у, напр. ксмъ, ксн и т. н. Други примери:
кммж ’вземам’ (в Супр) срещу префигирания глагол къз-емлнк; кз«р,
кз«р — лит. Sieras.
Пред носово а се явява също протетично у: iath (сег. вр. нмж нмешн)
’взема, хвана’ срещу еъз-атн (възьмж); iat^o ’черен дроб’ — гр. Mvrepa
’вътрешности’.
Пред гласната а се среща протетично у, но не последователно .* &внтн
(глаголически ъвнтн) ньвыж ^вншн ’явя, обявя’; г^гньцк (ъгньць, Клоц)
’агне’ наред с по-често срещаното ьгньць (Зогр, Мар, Асем, Син и др.),
срв. лат. agnus ’агне’, гр. dgvd; ’агне’; 1г,годх (Сав) ’ягода’ наред с хгодх
(Сав); 1АШте, ъште ’ако’ наред с хште.
Пред -в, което в този случай е преминало в ь, се появява протетично
у, което в кирилицата се означава с ft, а в глаголицата — с ъ(А). При-
мери: ВкСтн «лен ’ям’ (глаголически ъстн), срв. префигирания глагол
сън-ъстн сън-ъмь сън-ъсн ’да изям’ с t от ие. ё, срв. лит. Sda ’ям’, латв.
qdu. ’ям’.
В старобългарски няма думи, конто да започват с ь, а там, където се
очаква тая гласна в началото на думата, се среща винаги н, което се обяс-
нява като произлязло от уь, т. е. от съчетание на протетично J с ь, срв.
напр. нмж ’вземам’ срещу къз-ьмж, където в средисловие ь се е залазило.
Срв. още: стбълг. нма, род. п. нмене от праслав. *j-btn$, -ene<.w&. *&теп-,
стпрус. emmens, emnes, алб. ётеп, гр. 6vopa, лат. nomen, гот. пато.
§ 98.	Пред ъ, у се. е развило протетично v (< #). Примери:
1.	в-ъпнтн къпюж, -нгешн ’възгласям, провиквам се’, въпль ’вопъл, вик’.
срв. латв. йрё1 ’крещя (за кукумявки и диви гълъби)’, лит. iipas ’exo’; стбълг.
въз-ъпнтн, -ннк, -нкшн ’възглася, провикна се’ от същия корен.
2.	в-ыкнжтн Еъжнж (Супр) ’уча се’, разширено по-късно с представка
нх-: нх-выкнжтн ’да науча, да изуча нещо’ от корен -ък-, който се намира
в отгласна степей с оук- в оучнтн оучж оучншн.
7 Граматика на старобългарския език gj
РАЗВОЙ НА ПРАСЛАВЯНСКИТЕ СРИЧКИ,
КОНТО СА ЗАВЪРШВАЛИ
НА СОНОРНА СЪГЛАСНА
§ 99.	Когато една съгласна е стояла в края на праславянската сричка
и след нея не е имало гласна, съгласната, затваряща сричката, е можела
да претърпи различии промени. В това отношение между развоя на сонорните
и на шумовите съгласни има съществена разлика — сонорните винаги оста-
ват по някакъв начин в своята сричка, шумовите винаги преминават към
следващата. Затова е уместно да се разглеждат отделно.
Праславянски съчетания на гласните е, а, о с т и п в средисловие
пред съгласна са се превърнали в носови гласни, с което сричката се е
отваряла. От ет, еп се е получила а, а от ат, ап, от, on — ж. Малко
по-различен е развоят на тези групи в абсолютно краесловие: тук в носовки
се превръщат обикновено групи с дълга гласна+л (което може да бъде и
от /те10 11).
МЕТАТЕЗА НА ЛИКВИДНИТЕ СЪГЛАСНИ
§ 100.	Праславянските съчетания ar, al (от още по-стари or, ol) и er,
el пред съгласна са се променили така, че ликвидната съгласна е минала
пред вокала, т. е. настанала е метатеза и с това сричката се е отворила.
Прет у няма метатеза — йотата само смекчава г, съответно I (вж. § 138).
Явлението е сравнително късна реализация на тенденцията към възходяща
звучност, затова резултатите от метатезата не са напълно еднакви в трите
славянски езикови групи: в старобългарски (както изобщо в южнославянски,
а също в чешки и словашки) гласната, ако върху нея е имало ударение, е
удължена и са се получили ^а, аа, ръ, лъ; в западнославянски (без чешки
и словашки) няма такова удължение, затова там гласната е о или е, т. е.
групите са го, lo, ге, 1е със съответните по-късни промени11, а в източно-
славянски се развива още един вокал след метатезата, та днес имаме съче-
тание оро, оло, ере (т. нар. пълногласие), срв. праслав. *karva, *galva,
*bergb,*melko—стбълг.кфъ&ь, глава, б^ъгъ, млъко, чеш. krdva hlava,bfeh,
mldko, но пол. krowa, gtowa, brzeg, mleko, а рус. корова, голова, берег,
молоко. Срв. още паралели към горните примери: лит. kdrvd, гр. херабд
’рогат’, лат. cervus ’елен’, ствнем. hlrz, нем. Hirsch ’елен’, ие. корен *ker-,
*kor- ’рог’, лит. galva, ствнем. berg, нем. Berg ’планина’, авест. barjzah-
’височина, планина’, арм. Ьег] ’височина’; лит. malkas ’глътка’, латв. malks, гр.
бцёХусв ’доя; бозая’, нем. melken ’доя’, Milch’, срв. още б^ада от *barda,
пол. broda, рус. борода, ствнем. barf, лат. barba; б^ань, пол. brofi ’оръжие’,
рус. боронь ’борба’, лит. bafnis ’разпра’ (същият корен в боря се, стбълг.
БрАТН с а от *barti)’. в^абнн, пол. wrdbel, рус. воробей, гр. £6PiXXog ’вид
птичка’; б^агъ, пол. wrdg, рус. ворог ’враг; дявол [-враг на човека]’,(рус-
враг е книжовна заемка от старобългарски), лит. vaTgas ’нещастие, беда,
10 За прехода на крайно -т в -л срв. напр. гръцкото окончание -v в склонението и в
спрежението: вин. п. ед. ч. Хбхоу (стинд. vrkam, лат. lupum и т. н.) или 1 л. ед. ч. на
историческите времена, напр. XsTnov, Slutov и т. н.; крайно -т е дало -лив хетитски.
11 Напр. прехода на ге в rze [ie] през фаза rz в полски, където и 1о е дало to (срв. и
рус. оло вм. еле заради лабиовеларния характер на /).
98
латв. tiargs ‘злочест; беда, нещастие’, стпрус. wargs ’лош, зъл’, гот. voraks
’преследвач, гонител’; в^ата, всъщност им. п. мн. ч. от *в^ато ср. р., пол.
wrota, рус. ворота, лит. vartaT, стпрус. vuarto, лат. verto, стинд. variate
’върти се’ все от ие. корен *wer-t- ’въртя’; г^адъ, пол. gr6d, рус. город,
лит. gafdas ’ограда’, гот. garps ’къща’, garda ’заградено място, кошара’,
алб. garth, ствнем. garto ’градина’; баагъ, пол. btogl ’честит’, рус.
белого ’благополучие’ (рус. благий е книжовна заемка от старобългарски);
баато, пол. bloto ’кал, локва’, рус. болото, лит. balds, bdltas ’бял’ (от ие’
корен *bhe-, който е в бъль); ваасъ ’косъм’, пол. veios, рус. волос, лит.
valaT, конски косъм’, стинд, vdlah (същото); гладь (и гладь), пол. gldd,
(рус.) голод, стинд. gdrdha ’жажда, алчност’, gfdhyati ’жаден съм’ (f е от
I); саадъкь, пол. stodki, рус. диал. солодкой (книжовното сладкий е от
старобългарски), лит. saldiis (ие. корен *sol-d-, първоначално значение ’в
който има сол, вкусен’); б<>ъза, пол. brzoza (където о е от е), рус. береза,
лит. berZas, ствнем, birihha, нем. Blrke; в|гьдъ ’вреда’, пол. vorzod ’язва,
цирей’, рус. диал. веред ’цирей’ (книжовното вред е от старобългарски),
стинд. vdrdhati ’расте’ (ие. корен ^werdho- ’изпъквам, раста’); BftMA,
стпол. vorzemi^, струс. веремя от праслав. *vertmen (ие. корен *wert-
’въртя’) и мн. др.
§ 101.	В старобългарски съществуват и групи -fA-, -aa-, -ft-, -At-
между съгласни, конто не са получени в резултат от метатеза, а са пър-
вични, т. е. възхождат към индоевропейски съчетания с ликвидна съгласна
пред вокала {га, 1а, го, 16, гё, 1ё,* гоЦ* lol и т. н.), напр.: EfATfb и б^атъ
(ие. *bhrdter), слабь (ие. *slo-b-), кръггькъ (ие. *kre-pu-), клъть (ие. *kle-ti-')
и под. Произходът на едно старобългарско -fA-, -аа- и т. н. може да се
установи чрез сравнения с други родствени езици — било индоевропейски,
било славянски, — а също и чрез съпоставки в рамките на самия старобъл-
гарски. Така срещу стбълг. б^ада имаме латв. barda, лит. barzda, стпрус.
bordus, ствнем. bart, лат. barba, а срещу врлтъ — стпрус. brdtl, гот. bropar,
ствнем. brooder, стинд. bhr&tar-, гр. <рратт]Р, лат. frater и т. н, или в кръга
на славянские езици: пол. broda, рус. борода, но пол. bratr, рус. брат и
т. н. (Тук трябва да се изтъкне, че сравнението само с руски невинаги е
достатъчно указание за потеклото на едно старобългарско -f а-, -аа- и т. н.,
защото в руски има значителен брой форми без очакваното пълногласие —
това са думи, преминали в книжовния език от старобългарски. Понякога в
руски покрай книжовните форми са налице и народни, значи пълногласни,
срв. напр. корена благ-, блаж- и болог-, влад- и волод-, вред- и веред-,
глав- и голов-, глас- и голос- и мн. др.) От друга страна, в самия старо-
български се срещат редувания от типа б^атн — E»fHK (следователно от-or-),
но к^астн — к^адж (следователно от изконно -rd-), млътн — медик и др.
В някои случаи указание за първичността или вторичността на съчетанието
е запазването или промяната на предходен велар: к^'ьпъкъ е от корен
*kre-, защото от *ker- би се получило 4ft-, както е напр. в ч^да (от
*kerdd), rftJCb е с изконно gr- и т. я.
§ 102.	Когато групата ar, al пред съгласна е в абсолютно начало, т. е.
когато пред нея няма друга съгласна, в старобългарски се получава пак
fA-, респ. аа-, но се срещат и няколко изключения. Покрай ^аб«татн, (рабо-
та, f абь ’слуга, роб’, ^аба ’слугиня, робиня’ и пр. се явява и fosb (значи с
99
кратка гласна!) — един път в Зогр, но чбсто в Супр; роб, робствО й т. н-
е и в новобьлгарски, също и в сърбохърватски. Подобно е и редуването
^адга — f озга ’пръчка’, където е възможно и праслав. *raz-, а не *arz; също
в Супр, по-точно в последните три жития, се среща няколко пъти и пред-
ставката рз- (напр. ^одбнтн), срв. и глагола нерднтн ’не обръщам внима-
ние, пренебрегвам, изоставям’ в Зогр, Мар, Асем, Евх, Клоц, от който пък
имаме по два случая с -а- в Мар и в Супр. При начално al- са възможни
форми без метатеза в корена на глагола аакатн, вьзаакатн ’огладнея’,
който в повечето текстове се среща като хак-, ааък- (освен Зогр и Син),
срв. и редуването на ааднн с аа’днн ’ладия, лодка’; не само без мета-
теза, но и без удължаване на гласната е и единичного золътов Син 89610
(иначе там е злАтв).
В източнославянските и в повечето западнославянски езици вокалът в
началото ar-, al- е представен по различен начин в зависимост от характера
на старата интонация: ако тя е била възходяща, гласната се е удължавала,
но ако е била низходяща, тя си е оставала кратка, затова срещу стбълг.
f амо (|>ама) намираме рус. рамо, пол. ratnl?, чеш. гатё, а срещу ^акьнъ —
рус. ровный12, пол. r&wny, чеш. rowny, срв. праславянските *агтёп и
агиьпъ.
Приведените по-горе изключения са били тълкувани по различен начин.
До неотдавна миозина изследователи приемаха напр. рвъ за заемка — пред-
положение, което не се потвържава от фактите (в южнославянски роб е
широко разпространена народна форма13). Явно е, че в случая гласната не
е удължена; това може да е диалектна особеност в срички със стара цир-
кумфлексна интонация, характерна за някои древни източнобългарски говори.
Особено внимание заслужава теорията на българския учен Вл. Георгиев,
която свързва дължината на вокала с мястото на някогашното ударение:
в южнославянски (и словашки) акцентуваните а и е са се удължавали и
при акутна, и при циркумфлексна интонация и са представени в старобъл-
гарски като а и ъ, докато в неударено положение са давали о и е. Така
напр. в праславянски им. п. ед. ч. е бил *агЬъ, но в род. п. ударението се
е измествало — *arba\ оттук са се получили ^абъ, но рвА. По-късно това
разнообразие е било отстранено и е надделял единият фонетичен вид (Г е о р-
гиев 1963).
§ 103.	Явлението ликвидна метатеза може доста добре да се хроноло-
гизира — то се е осъществило в периода между средата на VIII в. и края
на IX в., в момент, когато славянските племена са били започнали своите
миграции, разпръснали са се в различии посоки и вече са заемали доста
отдалечени територии, а връзките помежду им са били прекъснати — нещо,
което е било улеснено и от вклиняването между някои от тях на несла-
вянски, нерядко неиндоевропейски етнически групи (напр. просъществувалия
два века, от VI до VIII, аварски каганат между р. Тиса и Карпатите, унгар-
ската държава от края на IX в. и др.). Данните от най-архаичния пласт на
българославянската топонимия в Гърция показват, че през VII —VIII в. мета-
тезата на ликвидните съгласни още не е била настъпила, срв. TapSizi, ВйХ-
гоиха за *gardbkb, *baltbko, срв. и имена като BaXSipep, Ааруарлрод и др.
От друга страна, групата -аг- между съгласни в името на германския
12 В руски под българско влияние има и форми с ра-, ла-, срв. ровный и равный; рост
и расти, возраст, лодка и ладья и др.
13 Форми с -о- в корена на тази дума намираме и при заемки в албански и румънски.
100
император Карл Велики (771—814, коронясан в 800 г.), което е станало
известно на славяните най-рано в самия край на VIII в. и после се е пре-
върнало в нарицателно, е била подложена на метатеза, срв. днешните бълг.
крал, пол, krol, рус. король. За хронологията на явлението в български
срв. факта, че докато в старобългарските ръкописи имаме редовно -рл-,
-ла- и пр., в познатите ни от по-късни преписи съчинения на Йоан Екзррх
се срещат все още форми без метатеза (ваатннн, мдлднчне, пллтьць);
от това може да се заключи, че в югозападните старобългарски диалекти
по времето на Константин-Кирил и Методий метатезата е била вече извър-
шена, а в североизточните старобългарски говори тя все още е била в ход.
СОНАНТНИ РИЛ
§ 104.	Когато праезичните г и I са били предхождани от редуциоана
гласна и след тях е имало съгласна, т. е. когато групите са били ъг-, ъ1-,
ьг-, ь1-, не е наставала метатеза, а самого г, респ. I, се е превръщало в
гласна, поемало е вокалността на сричката. Това са т. нар. сонантни (сонан-
тични, сричкотворни, сричкообразуващи) р и л. В старобългарски те са били
първоначално четири: р, р’, л и л’; писмено са се предавали чрез между-
съгласковите буквени съчетания уъ, |>ь, ль, ль, в конто еровият знак е
бележел задния, респ. предния, характер на сонанта, а може би лекия еров
призвук след тях, срв. скрщь (< праслав. *skbrbb), (< праслав. *уьгхъ),
слъньце (< праслав. *sbl-n-bka), влькъ (< праслав. *vblkb), срв. още пара-
лели към горните примери: лит. SKiifbe ’скръб, мъка’, латв. skurbt ’губя
сили, замайвам се, вие ми се свят’, ствнем. scirbt ’парче от нещо счупено’,
нем. Scherbe; лит. virShs, латв. vlrsus, стинд. varsimi ’връх, височина’;
стпрус. saule, гот. sauil, гр. fjXtog, лат. sol; лит. vllkas, латв. vilks, стинд.
vfkah, гот. wilfs, нем. Wolf, алб. alk. Срв. към тях още в^ъдъ, чеш. brzy,
пол. bardzo ’твърде, доста, много’ ’рус. борзой, лит. bar.zdiis ’бърз’; гръло,
чеш. hrdlo, пол. gardlo, рус. горло, лит. gurkiys ’гуша’, стпрус. garcle
’гърло’; п^ькъ, чеш. prvy, пол. pierwszy, рус. первый, стинд. purvah, авест.
paurva- ’предният, предходният’, лит. (с друга наставка) plrmas, стпрус*
pirrnas', прьстъ, чеш. \prst, пол. pierScionek ’пръстен’, рус. перст, лит-
pifstas, стпрус. nage-plrstls ’пръст на крак’, стинд. ppsthdm, ствнем. first
’връх, било’, нем. First', длъгъ, чеш. dloahy, пол. dlagi, рус. долгий, лит.
ilgas, латв. ilgs, гот. taigas ’як, силен’, гр. 8oXi%6g ’дълъг’, стинд. dirghd-,
стперс. darga--, плънъ, чеш. piny, пол. pelny, рус. полный, лит. pllnas,
латв. pilns, стпрус. pllnan, стинд. рйта-, гот. falls, лат. plenas и мн. др.
§ 105.	Доста рано, още през втората половина на X в., първоначал-
ната правилност в отбелязването на твърдостта или мекостта на сонантните
р и л е била нарушена и в ръкописите от края иа X и от XI в. можем да
намерим ръ вм. ^ь, лъ вм. ль (много по-рядко и обратного; написанията
лъ решително преобладават във всички големи старобългарски памет-
ници освен в Сав, а в някои изобщо няма ^ь); по изключение в Мак имаме
bf, т. е. с ерова буква пред сонанта (в същия ръкопис и -ьль-: дьльжлк
А 27). В редки случаи намираме само -р-, напр. мнлм^доунк Зогр и
Мар(но тук и KfRbl), с^дцемь, Клоц, тв^дъ, съмртн Син. do каква степей тези
написания отразяват особености на живата народна старобългарска реч, все
още не може да се установи с пълна сигурност.
101
§ 106.	В старобългарски има и първични групи -уъ-, -^ь-, -дъ-, -ль-
между съгласни. Те са наследници на праслав. -гъ-, -гь-, -1ъ-, 4ь-, срв.
крвь (< праслав. *кгюь), к^ьстъ (< праслав. *krbstt>), плъть (< праслав.
*р1ъ1ь), сльзх (< праслав. slbga, подложено по-късно на третата палатали-
зация). В съчетания като тези ликвидната е била обикновена съгласна, а
ерът е вокал и може да се промени като всеки друг ер в това положение
(напр. крвь, к^естъ и т. н.). Произходът на едно старобългарско съчета-
ние -ръ-, -|>ь- и т. н. между съгласни може да се установи чрез сравнение
с други родствени езици, понякога и чрез съпоставки в рамките на самия
старобългарски език. Най-удобно е сравнението с руски, защото сонорите
р и л са на същото място по отношение на вокала, което са имали в пра-
славянски. Така срещу стбълг. ск^ъвъ, и т. н. в руски имаме скорб,
верх, а срещу к^ъвь, к^ьстъ и т. н. — кровь, крест (така е и в литов-
ски, срв. skufb£, virShs, но krwvl- и т. н.). Данните от руски обаче
не са показателни за твърдия или мекия характер на сонантното л, срв.
волк < *vblkb, докато в пол. wilk, в лит. vilkas. В някои случаи потеклото
на едно съчетание с -f- или -л- може да се види направо от старобългар-
ските фонетични факти: когато старите ьг или ь1 са попадали след веларна
съгласна, те са я променяли по първа палатализация, както е напр. в
чрьнъ (срв. стпрус. klrsnan, стинд. kpsnati), чрьтх (срв. лит. kifstl ’режа,
удрям силно’, стинд. kpntdtt ’реже’, kptis ’нож’ от ие. корен *(s)ker- ’режа’,
от който и ч^ьпхтн, чрьвенъ и др.), жрьтн (срв. лит. glrtl ’възхва-
лявам’, стпрус. gtrtwe (същото), стинд. gpnati ’извиква, замолва, възпява’)
или в Ж|)ьнъ| ’мелница’ (срв. лит. girna ’воденичен камък’, латв. dziTnus,
’мелница’), *жльтъ (срв. лит. geltas, латв. dzqlts, нем. gelb).
Днешният български застъпник и на сонантните р и л, и на първичните
съчетания е един и същи: ръ]ър и лъ/ъл, като мястото на сонора зависи
от съвсем други условия. В редица съвременни народни говори обаче има
сонантни рил; така е и в някои други славянски езици — чешки и сло-
вашки (напр. vrh, vlk), словенски и сърбохърватски (напр. vrh, врх, но
volk [воук], вук).
ОТГЛАС И ОТГЛАСНИ РЕДОВЕ В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК.
КАЧЕСТВЕН И КОЛИЧЕСТВЕН ОТГЛАС*
§. 107	. Отгласът (редуването на гласни предимно в коренни срички) е
морфонологично явление. Фонетичните изменения в коренните, пб-рядко в су-
фиксните, срички на думите променят граматическото, понякога и лексикал-
ното значение на думите.
Различават се два вида редувания — качествени, когато се редуват
различии по акустични качества, но еднакви по дължина гласни, и количе-
ствени, когато се редуват гласни, различаващи се само по дължина.
§ 108.	1. Качествено редуване в индоевропейски наблюдаваме в
следните по-важни случаи:
* Вж. Савченко 1974: 141—162; Рisan i 1961: 111—113; Д обpев 1982. 47—56;
Valliant 1948a: 76—83; Leskien 1981: 14—17; Селищев 1951: 242—248.
102
a)	e:o. При тези случаи се развива обикновено конверсия — глагол-
ните основи преминават към категорията на съществителните:
гр.	фёрсо	’нося’	—	фброд	’данък,	мито’;
гр.	Хёусо	’говоря’	—	Xdyog	’слово,	дума, реч’;
гр.	8ёщо	’строя’	—	Зброд	’дом,	постройка’;
лат. ргесог ’моля, моля се, желая’ — ргосаз ’кандидат за женитба,
кандидат’.
Върху тази основа възникват и съществителни с различно значение,
за което говорят такива примери от латински като: teges ’покривало* — toga
,връхна дреха у римляните, тога’.
Чрез отглас може да се противопоставят основи на съществителни на
основи на прилагателни (респ. причастия), срв. лат. terra ’земя’ — extorris
’прокуден’.
В старовисоконемски редуването е 1:а, конто са наследници на пра-
индоевропейски е, о:
blnta ’свързвам’ — Band ’връзка’;
singu. ’пея’ — sang ’пеене’.
Отгласът може да разграничава и различии темпорални форми.
Това ре дуване е добре застъпено и в старобългарски. Тук също така
чрез отглас глаголите преминават към категорията на съществителните.
Срв.:
|>екж, руешн — п^«ркъ
плетж, плетешн — оплотъ
вред ж, вредешн — вродъ.
Сходството, което се наблюдава при тези отгласи между старобъл-
гарски и литовски, вероятно се дължи на древно родство — балтийските
и славянските езици (праславянски и прабалтийски) са преживели общ
балтославянски период на развитие. В литовски редуването е е:а,
но с резултат, сходен на старобългарския:
tSka ’тече, бяга’ — takas ’пътека’;
v$da ’води’ — vddas ’предводител’;
knepiioja ’диша’ — kndnps ’дихание’.
Редуването е: о не се ограничава само в съотношението глагол—съще-
ствително, респ. съществително—прилагателно или причастие. То играе роля
и при образуването на различии темпорални глаголни форми или различии
оттенъци в значението им:
гр. форёсо ’плата’ — фёроцсч ’страхувам се’;
стинд. cakdra ’направи’ (аорист, по-нататък аор.) — karoml ’правя’
(сег. вр.);
лат. топео ’помня, наставлявам, уговарям’ — memini ’помня, споменавам’.
б)	Гласните е и о в определени позиции, когато са далеч от ударението,
могат да изпадат. Тогава редуването придобива следния вид: е, о: 0. Та-
кива отгласни редове се срещат както в коренни, така и в суфиксни срички:
гр. лёХоцаг ’движа се, идвам’ — ёлХбцеу ’движех се, идвах’.
В старобългарски при тези отгласни редове на мястото на нулевата
степей стой ер:
пекж — пекъ — пьцн
верк — съве^ъ — вь^хтн.
В литовски на мястото на нулевата степей срещаме I, а в готски —
и, от което се вижда, че старобългарските рефлекси от индоевропейско
гледшце са напълно закономерни:
103
лит. telpii ’помещавам се’, talpa ’вместимост’, tilpti < *tlptel ’помеща-
вам се’ (инф.);
лит. sergh ’боледувам’, sdrginu. ’грижа се за болен’, sifgti < *sfgtef.
’боледувам’ (инф.);
гот. bindan ’вържа*, band ’свързах’, budans < *bpdans ’свързан’ и др.
Качествените отгласни редове нарастват и от появата на редуване г: о
(само при дългите гласни). По такъв начин в индоевропейски се получават
пет отгласни степени: ё:о, г:о, (ё, о):в. Корените, конто съдържат всич-
ките пет степени според младограматиците образуват т. нар. леки баз и,
а корените, при конто са застъпени само степените ё:о, без да са пред-
ставени е: о, се наричат тежки баз и. При тежките бази и нормалната, и
отгласната степей на корена е дълга.
§ 109.	2. При количественото редуване дългите гласни се про-
тивопоставят на кратки гласни. Такова редуване се среща както в коренните,
така и в суфиксните срички на индоевропейската дума. И в тези случаи
редуването е свързано с промяна в лексикалното или граматичното значе-
ние на думата:
гр.-дор. л<Ьд ’крак’ — род. п. лоЗбд;
лат. рёз ’крак’ — род. п. pedis',
стинд. pat ’крак’ — род. п. padafy\
стинд. bhardmi ’нося’ — abhdrsam_ ’носих’;
лат. lego ’събирам, свързвам’ — fegl ’събрал съм’ (перфект);
лат. sedёre ’седя’ — seddre ’правя да седне, успокоявам’.
В старобългарски поради изчезването на квантитета следите от това
редуване могат да се търсят върху качествата на гласните:
хедж — (е е наследник на праславянска кратка гласна, ъ — на-
следник на праславянска дълга гласна е)
БОДЖ — БАСЪ
асжатн — нааъгатн; нааожнтн — нааагатн.
§. ПО. 3. Поради монофтонгизацията на праславянските дифтонги в
старобългарски възникват нови отгласни редове. Развитието на дифтонгите
в края на праславянската епоха има следния характер: el, Ц>1; о}, ol>
ё; еу, ёу > ju ; оу, оу > и.
В старобългарски върху тази основа възникват следните отгласни редове:
н: ъ: ь анпнжтн — лъпнтн — прнльпе
го: оу: ъ блгодж — воуднтн — въдътн.
В готски, където дифтонгите са се залазили, намираме много точни
съответствия на основата, върху която почиват старобългарските отгласни
редове:
eliafai — steigan ’вдигам се, качвам се’ — staig ’вдигнах се’ — sti-
gam ’вдигнахме се’;
iu:au:u — biudam ’моля’ — baup ’молих’ — budum ’молихме’.
От всичко това се вижда, че редуването в старобългарски се основава
върху процеси, възникнали в индоевропейски и праславянски. Поради това
данните от старобългарските писмени паметници имат важно значение за
сравнителното индоевропейско и славянско езикознание.
§ 111. 4. Отгласът обаче има важно значение и от синхронно гледище
за обяснението на редица явления от системата на старобългарския език.
Чрез отглас се обясняват различията между сегашната и инфинитив-
ната (перфектната) основа. Характерни са следните по-важни редове: ъ: ы,
ь ; н, о: а, е: ъ. Както беше посочено, от праславянско и индоевропейско
гледище тези редове са наследници на стари количествени отношения. Срв.:
104
НАДЪМЖ СА — НАДЫМАТН СА
ПОУЬТЖ — пфунтлтн
ПОГ |> СЕЖ — ПФГ|>ЪБЛТН.
На тази основа се разграничава и свършен от несвършен вид на гла-
гола, както личи от такива примери:
нлпонтн (еднократно) — напыдгн (многократно)
поклоннтн СА — пфклаш&тн СА. От тези форми възникват контамина-
ции от рода на покллннтн са — покллннтъ са Супр 332.7, пфкланн са (пов.
накл.) Супр 499.8, покллннлн (са) Супр 368.
Чрез отглас се разграничава и основата на сегашно време от основата
на аориста (която е всъщност еднаква с инфинитивната основа). Срв.:
УЬТЖ — VHC2.
ПЦФБФДЖ — П|)0БЛСЪ
кедж — в-всь.
Стара кратка отгласна степей (старобългарски ь, ф, е) е застъпена при
глаголни форми и причастия, а дълга (старобългарски н, а, ъ) — при съ-
ществителни имена:
фушьдъ — оушндъ
ТКФ^НТН — тклрь
|ККЖ — f'BVb
ПФГФуБНТН — ПАГОуБА.
В старобългарски са широко застъпени и други типове редувания, конто
не са така тясно свързани с индоевропейското състояние и възникват след
преустройството на фонологичната система в късния праславянски или пред-
ставляват типични старобългарски явления. Възниква противопоставяне на
предноезични на задноезични гласни в корените, като на тази основа се
различава свършен от несвършен вид на глагола, сегашна от инфинитивна
основа на глагола или се противопоставя глаголна на инфинитивна основа:
е:Ф	принести	—	прннФентн	—	приносъ
текж	—	тфунтн	—	тфкъ
'В ; А	ВЪАЪТ.Ж	—	ВЪААТ.НТН	—	ВЪЛА7,Ъ
а:ж	БААДЖ	—	БАЖДНТН	—	БАЖДЪ
ПФГ^А7,НЖТН — ПФГрЖ7>НТН.
В старобългарски са застъпени и противопоставяния на предноезична
на предноезична, както и задноезична на задноезична. Значението на така
получените форми е сходно с по-горе описаните:
н: ъ	тиуъ — т-кшнтн (прилагателно — глагол)
ь: в свьт’втн са — св-втнтн — ск-втъ
ъ: фу БЪДЪТН — ВЪ7,Б0уДИТН
НТ,ДЪ)(НЖТН — КЪ7,Д2>ХНЖТН — доуХъ
МЪШНЦА — моуул
Ъ1: ©у САЫШАТН (САЪШАТН) — слоушлтн — СЛФуХЪ
НАКЫКНЖТН — нлоууитн.
Характерни за старобългарски са и следните редувания, възникнали в
края на праславянската епоха под въздействието на тенденцията за заси-
лена звучност в края на сричката (отварянето на сричката):
ЬН. А НАУЬНЖ — NAYATH, НАУАТЪ
105
ЬМ : А ВЪТ,ЬМЖ — ВЪТ.АТН, ВЬ7,АТЪ
bf:p:of:p мь^ж — мрътн — оумортн — оумрлъ — съм^ъть
Oj> : |>Ь	Б0|>1Ж — BjJATH
•л: ла -г,АК0Л1Ж — ^аклатн
ол : аъ мелнк — млътн
ок: оу K'fcf окатн — къ|>оунк
плокж — плоутн
ы: ъ: о к^ытн — Kf ъкенъ — к^окъ.
Промените, настъпили с еровите гласни в старобългарски, са преди-
звикали нови редувания. Те засягат както коренните, така и суфиксните
срички. Редува се обикновено рефлекс на вокализиран ер (ъ > о( ь > о)
с нулева степей:
К’врьнъ > въренъ — кърно и пр.
кръпъкъ > кръпокъ — кръпко и пр.
В изолирани случаи срещаме сждьба — сждобь (род. п. мн. ч.), кръкь >
кровь — кръвн — кровник и пр.
СИСТЕМА НА СЪГЛАСНИТЕ
В ИНДОЕВРОПЕЙСКИЙ ПРАЕЗИК
§ 112. В периода преди разделението на индоевропейския праезик на
отделяй езици системата на съгласните е имала следния вид:
I. Сонорни съгласни
1. Носови (назални): т, п
2. Плавни (ликвидни): г, I
II. Сонанти (полугласни): /, у
II!. Шумови съгласни
1. Преградни (експлозивни)
По място на учленение	По звучност			
	звучни		беззвучии	
	ЧИСТИ	аспировани	чисти	аспировани
Лабиални	ь	bh	р	ph
Дентални	d	dh	t	th
Веларни	g	gh	k	kh
Лабиовеларни	&		№	k*h
2. Проходни (фрикативни): s (с алофон z)
Следва да се отбележи, че беззвучните аспировани ph, th, kh и k^h са
реконструирани само въз основа на данните на индоиранските езици, по-
ради което някои езиковеди не ги включват в индоевропейската фонемна
система; срещу тези звукове в другите индоевропейски езици намираме
съответните неаспировани съгласни.
106
§ 113. През балтославянския период, настъпил след разпадането на
индоевропейский праезик, са се развили следните по-важни особености в
областта на консонантизма:
1.	Отстранена е аспирацията при експлозивните съгласни: b:bh> Ь\
p:ph > р\ d:dh > d\ t:th > t. Срв.:
стбълг. б|)ъеь, лит. bravis, стинд. bhrii-fy, вин. п. bh.rti.vam ’вежда’;
стбълг. пънл (< праслав. рШпа), лит. Spdin&, стинд. phtnafy;
стбълг. мъдъ, лит. mediis, стинд. rnddhu- и др.
2.	Сонорите гр, р, р, I се променят в съчетания im, in, ir, it, респ. am,
an, ar, al. В праславянски по-късно тези съчетания се променят в ьт, ьп,
ы, ь1, ът, ъп, ъг, ъ1. В старобългарски са застъпени от: ьм, ьн пред гласна.
А пред съгласна; Ь|>, ьл пред гласна, рь Qb), ль (лъ) пред съгласна. Срв.
примери с плавните съгласни:
стбълг. съм^ьть, лит. mirtl ’умирам’, стинд. tnptd- ’мъртъв’;
стбълг. клькъ, лит. vilkas, стинд. vfka-li. и др.
3.	Лабиовеларите се променят в чисти велари. Процесът обаче не е
бил ограничен само в балтославянската облает:
k — h» > k
g—^>g
Срв. стбълг. уетъуе (стбълг. у от k < лит. ketari, стинд. catv&rah,
лат. quataor и др.
СИСТЕМА НА СЪГЛАСНИТЕ ФОНЕМИ В ПРАСЛАВЯНСКИ
И СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК
§	114. Консонантната система на праславянския език в ранния му пе-
риод е била по-бедна в сравнение с тази на днешните славянски езици.
Тя е била опростена и в сравнение с късния индоевропейски. Съгласните
в праславянски не са притежавали опозицията аспированост—неаспированост.
Веларните съгласни през този период са били само две: k и g. Но още в
края на периода, когато съгласната 5 след I, а, г, k и е променила в х,
веларните съгласни се увеличават на три.
Системата на съгласните в ранния праславянски може да бъде пред-
ставена по следния начин:
I.	Сонорни съгласни:
1.	Носови (назални): т, п
2.	Плавни (ликвидни): г, I
II.	Сонант (глайд): J
III.	Шумови съгласни:
1.	Преградни (експлозивни): b, р; d, t; g, k
2.	Проходни (фрикативни): v, s, z.
Както бе отбелязано по-горе, праславянското $ след /, а, г, ft се е
променяло в х. Срв. напр.:
стбълг. с«уХъ> лит- sausas;
стбълг. ие. * to Isa (мест. п. на показателното местоимение);
стбълг. п^Х7*, праслав. *рагхъ (сканд. fors ’водопад’), ие. *рог-\
107
стбълг. (1 л. ед. ч. I сигматичен аорист), праслав. *гехъ < ие.
*reksom.
Промяната на 5 в описаните условия в праславянски не е съвсем оби-
чайна. С основание А. Мейе посочва: „При тълкуването на славянското х,
s едно нещо е учудващо. Положението на езика, необходимо за I, и, г, k,
обяснява промяната на $ в s. Но не е естествено една шушкава съгласна
(siflante) като s да се превърне в спирант, какъвто е х, с други думи, една
по-затворена съгласна, по-близка до експлозивните (occlusives) съгласни”
(Meillet 1934b:34). Затова френският езиковед търси не фонетични, а
фонологични основания за тази промяна. Наличието на двойки съгласни от
типа k/d, gldz служи за опора да се затвърди двойката x/s. „Така s на
byS$ ще бъде по-древно и именно Ьухъ ще е трансформация от *Ьу§ъ
според общия образец на редуването k/d; тук не се отнася до морфоло-
гична аналогия, но до обобщаване на един тип фонетично редуване. Езикът
е притежавал х, произлязло от khu (Meillet 1934b:34).
Тази промяна обогатява праславянската система на веларните съгласни,
която по този начин става асиметрична:
	Беззвучии	Звучни
Преградни	k	g
Проходни	X	0
За утвърждаването на фонемата х в праславянски са съдействували
следните по-важни условия:
1.	Проникването на чужди думи, съдържащи х:
стбълг.	’обор’, бълг. хляв (диал.) — праслав. *х№оъ, словен.
hl6v, рус. хлев, укр. хл1в, пол. Mew, чеш. chlev, слов, chlev, длуж. Мено,
глуж. klev, гот. hlaiw ’гроб, пещера’.
2.	Появата на х в начална позиция най-често при звукоподражателни
думи. В тези случаи х в праславянски съответствува на kh в староиндийски
и на х в староперсийски, арменски и гръцки:
стбълг. х*Х®тъ (същ.) — праслав. *xoxotatl, рус. хохотать, стинд.
kakhati (от *khakhati), гр. хах<4?ш, арм. xaxankh.
3.	Появата на х в позиция, независима от фонетичните условия на
морфонема:
а) П	о аналогия на *кир1хъ, *р1хъ възниква в праслав. *vbstaxb, стбълг.
къстьХъ (аористна основа къстх-);
б) П	о аналогия на праслав. *вупъхъ (лит. sunusii), стбълг. сътъХ2*,
праслав. *Hrbalsu (мест. п. мн. ч.) < ие. *orbholsu, стбълг. цхбъхъ, възникват
форми от типа праслав. *rqkaxb, стбълг.	(лит. raftkose), срв. стинд.
dSrvaiu (от а&оа ’побила’).
§ 115.	Палатализационните процеси и синхармонизацията на сричката,
конто настъпват по-късно, пораждат и нови консонантни редици. Въздейст-
вието на предните гласни I и е и на съгласната j върху веларните съгласни
k, g, х ги променя в i, д, § (т. нар. първа палатализация — вж. § 123).
Когато възниква старобългарският книжовен език, славянските езици
са били значително диференцирани. Тогава и българският език е притежа-
108
бал най-съществените си отлики — широкого произношение на ё [а] и про-
мяната tj, kt’>st', dj>zd, което личи съвсем ясно от славянобългарската
топонимия в Гърция (вж. Мирче в 1958:45—48).
§ 116.	Старобългарската консонантна система е близка по състав до
системата на късния праславянски. Тя има следния вид:
I.	Сонорни съгласни:
1.	Носови (назални): м, м’, н, н’
2.	Плавни (ликвидни): j>, л, л’
II.	Сонант (глайд): j
III.	Шумови съгласни:
1.	Преградни (експлозивни)
По място на учленение	По звучност	
	звучни	беззвучии
Билабиални	Б	П
Алвеодентални	А	Т
Веларни	г	К
2. Проходни (фрикативни)
По място на учленение	По звучност	
	звучни	беззвучии
Лабиодентални	в	(4»)
Алвеодентални	3	С
Палато-алвеолни	ж	ш
Веларни	—	X
3. Полупреградни (африкати)
По място на учленение	По звучност	
	звучни	беззвучии
Алвеодентални	8	U
Алвеолни	—	V
В тази система трябва да отбележим следните особености:
1.	По диференциалния признак звучност — беззвучност в старобългарски
се различават следните двойки съгласни: в — п, д — т, г — к, в — <£,
3 —с, ж — ш, s—ц.
2.	Веларното и африкатата v нямат съответни звучни съгласни, което
прави системата асиметрична в тези звена.
109
3.	Съгласната <£ не се среща в изконни славянски думи. Тя е била
възприета с чужди заемки, главно от гръцки произход.
4.	Съгласната (сонантът) j, която играе важна роля в праславянските и
старобългарските процеси, няма специална буква в двете старобългарски
азбуки. В кирилицата тя се среща като първи елемент на лигатури, чрез
конто, се изразяват възходящи дифтонги:	к, ю, ia, нк. В глаголицата
на мястото на i& се среща А=ъ (широко е), което е означавало моно-
фтонг, но очевидно е било близко по изговор до i&; за к липсва специал-
на буква, от което може да се заключи, че глаголическите паметници са
отразявали диалект, който не е познавал йотувано е, т. е. дифтонг к. Може
също да се предполага, че в този диалект j е изчезнал рано, преди появата
на глаголическата писменост.
Съгласна s(^) е била в ограничена употреба и започва да изчезва по
всяка верояност рано. Тя се замества от т,, както е в повечето български
говори днес.
ПРОИЗХОД НА НОСОВИТЕ СЪГЛАСНИ
М и Н
§ 117.	Носовите съгласни мин произлизат от индоевропейските и
праславянските тип. Трябва да бъде отбелязана само тази разлика, че в
индоевропейски те са можели да бъдат и сонантични (сричкообразуващи)
т и р. Наследниците на тип и на гр и р в праславянски и в старобъл-
гарски са различии.
Индоевропейските съгласни са дали т и п в праславянски и м и н в
старобългарски.
Ие. т> праслав. т> стбълг. м:
стбълг. млтн — праслав. matt, лит. moti, -eTs ’жена’, стирл. mdthir,
гр.-дор. цатт|р, гр. йон.-ат. ццтт]р, алб. motr& ’сестра’, лат. mater, стинд.
matar—ие. *mater-.
Ие. п > праслав. п > стбълг. н:
стбълг. н«въ — лит. naUjas, лит. novas, гр. у&к, <. *vsFo<;, стинд. ndvas,
арм. пог (сродно със гр. vsapdg ’млад, юношески, нов, подновен’) — ие.
*nepos ’нов’.
По-друга съдба са имали съгласните т и п в краесловието. В това
положение в праславянски настъпва неутрализация на признака лабиалност —
произнасяло се е само л: ие. *bodsom> праслав. badsan', ие. *orbhom (вин.
п. ед. ч.)>*агд». В края на думата след дълга гласна а и дълго и кратко
е п изчезва, но гласните стават назални.
ПРОИЗХОД НА ПЛАВНИТЕ СЪГЛАСНИ
А И Р
§ 118.	Съгласните л и f в старобългарски произлизат от индоевро-
пейски I и г и праславянски /иг.
В застъпването на тези две съгласни в индоевропейски има колеба-
ния — според някои учени в праезика е имало само една плавна. За та-
кова заключение се търси опора в арийската трупа. В староперсийски (и
110
авестийски) е запазена само съгласна г, диалектът на Ригведа също не
познава I — има само г. Източните индийски диалекти познават само
I. Но и в староиндийски се срещат говори, конто различават I и г в
начална позиция и между гласни. Оттук е ясно, че съвсем основателно в
индоевропейски се предполагат две плавни съгласни (Meillet 1934а:
78—79, Pisani 1961: 21).
Произходът на праславянските плавни съгласни I и г, на старобългар-
ските л и j) може да се проследи от следните примери:
стбълг. — лит. raQdas, гот. raup, raudai (дат. п. ед. ч. ж. р.),
лат. ruber, гр. ёриЭрод, стинд. rudhlrd-ие. *ли?А;
стбълг. слоутн, слокж — нбълг. про-словут, гр. хХисо ’слушам, чувам;
прославям се’, хХотб? ’прочут, знаменит’, лат. clueo ’славя се’, ln-clutus ’про-
чут, известен’, стинд. srutafy ’славен, прочут’ — ие. *k’lep-.
В границите на една сричка (в т. нар. тавтосилабична позиция) индо-
европейските съгласни I, г са се соноризирали:
стбълг. клъкъ — лит. vilkas, гот. wulfs, стинд. vpka-h ’вълк’, гр. luxog (с
инверсия ul>lu, породена вероятно от табу) — ие. *ulk^os',
стбълг. с^ьдьце — гр. xapSia, гр. йон. xapSiq ’сърце’, лат. сог (род. п.
cordis), гот. hairto, стинд. hpd, хет. kardi — ие. *k’pd-.
Старобългарските ерове -ь>, -ъ в съчетанията -лк-, -лъ-, -уъ- са
имали по-особено поведение. Така напр. те не са се подлагали на вокализа-
ция в силна позиция, нито са оказвали въздействие върху предходна ерова
гласна. Срв. съм^ъть им. п. ед. ч. — с’м^ьтн род. п. ед. ч. (Супр. 489,16).
На това основание се смята, че еровите гласни в тези случаи са само знак
за сонантността на л и л.
Според Ив. Гълъбов (1980: 159—160) тези съчетания са резултат на
метатеза и не може да се смята, че к и ъ са само знак за сонорност на
плавните съгласни.
ПРОИЗХОД НА ЛАБИАЛНИТЕ СЪГЛАСНИ
Б, П, К
§ 119.	Старобългарската съгласна в произлиза от праславянско Ь и
индоевропейско b и Ыг.
1. стбълг. боаьн ’по-голям’ — праслав. *bol-, лат. de-bilis ’безсилен, не-
мощен, слаб’, гр. рёХтерод (еп.-поет.) = Рг%т(®у (сравн. степей — хетероклит-
на — от йуаЭбд) ’по-добър, по-силен, по-храбър’, стинд. balam ’сила’, bd-
liyan. ’по-силен’, стирл. de-blide ’старост’ — ие. *bol-l*bel-',
2. стбълг. sef ж (вь^атн) — праслав. *ber-, гр. <рёрсо ’нося’, лат. fero, гот.
baira, стинд. bhdrati ’носи’ — ие. *bher-.
Старобългарската съгласна п произлиза от праславянско р и индоевро-
пейско р (и ph)'.
1. стбълг. плокж (плоутн) — праслав. *plav-]plil-, гр. я1ё®(<я1ёЛо),
лат. plmt ’вали дъжд’, лит. pladti ,’изпирам’, стинд. plavati ’плува’ — ие.
*р1ец-;
2. Стбълг. пъна — лит. spaind, стинд. рhe nah. — ие. *(s)phoyna.
Съгласна в произлиза от праславянско w (билабиално v) и индоевро-
пейско ц. (консонантно у).
111
1.	стбълг. везж — лит. veiti ’возя’, гот. ga-mida ’движен’, лат. veh.it
’вози’, стинд. vdhati — ие. *ueg’h-,
2.	стбълг. овьца — праслав. *ав~, гр. otg, лит. avis, лат. ovis, стинд.
dvis, хет. havas — ие. *Н%ец.-.
В старобългарски к възниква и като протеза пред ъ (<й) и ъ (<й).
Срв. въпнтн, но въз-ъпнтн; нхоутитн, но навыкнжтн.
ПРОИЗХОД НА АЛВЕОДЕНТАЛНИТЕ СЪГЛАСНИ
Д, Т, ?, С
§	120. Старобългарските алвеодентални съгласни д, т произлизат от
праславянските d, t и индоевропейските d— dh и t—th.
1.	стбълг. десАтк — лит. desitfit, гр. Зёха, лат. decern, стинд. ddsa, арм.
tasn, гот. taihun. — ие. *dek’mt-\
2.	стбълг. дътн ’поставим; правя; давам’ — лит. ddti ’поставим’, гр.
тШтцм ’поставим’, лат. feci (jacio, factus) ’направил съм’ (’правя, направен’)
стинд. dddhati ’поставим’, dhdma ’закон, ред’—ие. *dheH1-\
3.	стбълг. т^ые — лит. tr$s, гр. tpelg, лат. tres, стинд. trdyafy — ие.
*tre}es.
4.	стбълг. матж, мжтнтн, мдстн — лит. mentiiris ’бъркачка’, гр. рбЭоира
’дръжка на гребло’, стинд. mdnthati ’меси’, ’бърка’ — ие. *menth~.
Групите tt, dt са дали st в резултат на дисимилация. Явлението има
успоредица в балтийските езици:
стбълг. в^ьста ’положение, разположение’< *vrttcr, срв. в^ьтътн ’въртя,
обръщам’, лит. vlTstas ’преобръщане, превъртане’, лат. eversor ’разрушител’,
versus ’обръщане, въртене, при танц’, стинд. vfttd- ’завъртян, кръгъл’ — ие.
*цег1~\
стбълг. вести < *vedtei, ведж — лит. vesti, vedii, стперс. vadhayeiti
’води, въвежда’, стинд. vadhti- ж. р. ’невяста, съпруга’ — ие. *#edh--,
Проходната съгласна с в старобългарски произлиза от праслав. $, което
може да продължава ие. 5 или k’:
стбъ	лг. сынъ, лит. suniis, гр. v 16g, тох. soya, стинд. sunilh. — ие.
*sunu-s;
стбълг. десАть —ие. *dek’mt-.
Старобългарската съгласна з произлиза от праслав. z, което е наслед-
ник на ие. £ или g’h".
стбълг. дима, лит. ziemd, гр. %е!ра, лат. hiems, hiemis ’зима’, стинд.
Ьёпгап ’зиме’, хет. glmmanza — ие. *g'hel-;
стбълг. зжбъ, лит iathbas, гр. убцсрод, убщрюд, стинд. jdtnbhal;.— ие.
*gombho-s.
ПРОИЗХОД НА ВЕЛАРНИТЕ СЪГЛАСНИ
К, Г, X
§ 121.	В индоевропейски е имало два реда гутурали — веларни g, gh,
к, kh и лабиовеларни ^h, kP, k#h. От тях водят началото си прасла-
вянските k, g и старобългарските к, г.
112
Индоевропейските веларни съгласни в положение пред I и е и пред
съгласна I са се омекчавали.
Старобългарските и праславянските веларни съгласни са възникнали от
непалатализирани индоевропейски велари:
стбълг. к^ъвь (<*Агу) — лит. kraUjas ’кръв’, гр. хрёад < *xps/?ag ’месо’,
лат. сгиог ’кръв’, стинд. kravis- ’сурово месо’—ие. *kre#--,
стбълг. влъкъ — лит. vUkas, гот. wulfs, лат. lupus, гр. Хиход, стинд.
v'fkah.,— ие. *^k^os-,
стбълг. остегъ ’вид дреха’ — лит. s to gas ’покрив’, лат. tego ’покривам’,
toga ’връхна дреха, тога’, гр. стёуод, тёуод ’покривка, покрив, таван’, стинд.
sthagdyati ’обвива’ — ие. *(s)teg-;
стбълг. го^ътн, rojiHK — лит. garth, gareti ’горя’, гр. Sspopai ’стоплям
се, разгорещявам се’, гр. Эеррод, лат. formas ’горещ’, стинд. ghpndti ’блещи’,
gharmd- ’пек’ — ие. *g^her-j*g^hor-.
Старобългарската съгласна произлиза от праславянско х и индоевро-
пейско kh (в началото на думата), а също от 5 (след I, а, г, k):
стбълг. пьХь'гн — лит. paisyli ’удрям’, лат. plstor ’мливар’, гр. лтшсяв
’очуквам, смилам’, стинд. pistdh. ’млян, смлян’;
стбълг. снъх* ~ стинд. snusd, гр. vuog, лат. nurus (от nusus);
стбълг.	— лит. стинд. vdrsiyan ’висок, най-висок’;
стбълг. лнХъ ’обилен’, — гр. Xeiyavov ’остатък, останка’ — ие.
HelkPso-.
ВЛИЯНИЕ НА ПРЕДНИТЕ ГЛАСНИ ВЪРХУ ВЕЛ АРНИТЕ
СЪГЛАСНИ: ТРИТЕ ПАЛАТАЛИЗАЦИИ В ПРАСЛАВЯНСКИ
И ТЯХНОТО ОТРАЖЕНИЕ В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
§ 122.	Тенденцията към палатализация се е появила още в праславян-
ската епоха; тя е била предхождана от характерната за трупа индоевро-
пейски езици (балто-славянски, индо-ирански, арменски, албански) асибила-
ция, т. е. от развоя на ие. k' и £ в 5 и z (вж. § 120). По своята фонетична
същност това е стремеж да се измести артикулацията на такива съгласни,
след (по-рядко и пред) конто има предноезична гласна или /, в областта на
твърдото небце (палатума) — следователно явлението има асимилационен
характер. Палатализацията се е осъществявала в течение на доста продъл-
жителен период, вероятно няколко века, поради което нейните резултати не
са напълно еднакви в отделните славянски езикови групи.
В по-тесен смисъл на думата под „ палатализация “ („омекчаване") раз-
бираме само измененията, на конто са били подложени веларните съгласни
k, g и х, когато са стояли пред (или след) гласна от предния ред. Според
характера на съгласнитё, получени след промяната на веларите, а също и
според посоката на асимилационното влияние различаваме три палатализа-
ции— първа, втора и трета. Обикновено се приема, че тези названия съот-
ветствуват и на хронологията, с която са се извършили съответните
процеси.
8 Грам атака на старобългарския език ИЗ
ПЪРВА ПАЛАТАЛИЗАЦИЯ НА ВЕЛАРНИТЕ СЪГЛАСНИ
§ 123.	Първата палатализация е регресивна. При нея артикулацията
на праславянските веларни съгласни к, g и х се е придвижила напред, т. е.
k>k’, g>£, х>х\ после k'>t', g’>d\ x'>s’, след което те са се превър-
нали в шушкавите у, ж, и ш, ако след тях е стояла някоя от старите
предноезични гласни I (от ие. I или от ие. el), ь, е, Q, ё (от ие. ё), ’« (от
ие. ец), т. е.
	11
k	ъ
g	пред	е	v
X	f се превръщат в	ж
	&1	ш
	’а
Примерите са извънредно много, понеже първата палатализация е об-
хванала без изключение всички по-стари славянски съчетания от типа ki,
kb, ke и т. н., срв. уафкъкъ — уловъче зв. п. ед. ч., бфгъ — бфжф, д®уХъ—
дфуше и т. н.,' ^екж —	2 л. ед. ч. сег. вр., мфгж — мфжфшн и т. н.,
улфеъуьскъ, божии и пр., срв. още уютн ’усещам, възприемам’ (от *keyii, срв.
гр. хоесо ’забелязвам’, й-хоб® ’чувам’, лат. ссюео ’внимавам, пазя се’), урьнъ
(от праслав. *кь’гпъ, срв.стинд. kfsndti), ж^ьтн (праслав. *gbrti), жьътъ от
жлктъ (праслав. *gbltb, срв. лит. gelt as, нем. gelti). За хронологията срв.
v^-вда (праслав. *kerda'), ж^вба (праслав. *gerben), жлъстн (и жаастн)
’отплащам’ (праслав. *geltti, срв. ствнем. gSltari), т. е. тук палатализацията
е настъпила преди метатезата на ликвидните съгласни.
Резултатите от първата палатализация — редуванията к-.ч, г:ж, х:
ш — са запазени и до днес в славянските езици, срв. нбълг. око — очи,
моги — может, ухо - уши и т. н.
Приемайки, че стбълг. мочь. и жлъстн са стари германски заемки (пър-
вата дума от гот. mekeis, а втората от гот. glldari), някои слависти
(Diels 1952:129) виждат в тях резултати на първата палатализация (к~>^,
г>ж). Тълкуването на тези две думи обаче е несигурно.
Първоначалният резултат от изменението на праслав. g по първата
палатализация е бил несъмнено африкатът dz (срв. развоя k>d [t§]); по-
късно денталният експлозивен елемент е отпаднал и се е получило чисто про-
ходно г. В класическите старобългарски ръкописи са запазени някои следи
от стария шушкав африкат при наследника на старото съчетание zg: след
палатализацията на g групата през zd£ се е превърнала в zdz (регресивна
асимилация на z под влияние на следващата палатална съгласна dz), след
което второто & е изчезнало (консонантна дисимилация) и съчетанието се е
превърнало в жд, срв. напр. нжденж от *izdzenQ (праслав. корен *gen-*l
*gon-, срв. гфннтн); къжделътн ’поискам’ (праслав. корен *gel-)-, къжда-
датн (праслав. корен *gend- с назален инфикс); ^аждфштн ’разпаля’ (пра-
слав. корен *geg-) и др.‘По същия начин се е развило и старото съчетание
sk по първа палатализация, срв. дъштнцд, умалително от дъска (т. е.
sk>stS>stsz> шт), нштешн 2 л. ед. ч. сег. вр. от нскьтн, срв. и нштез-
нжтн при уезнжтн, нштнстнтн при yhcthth и др. Изпадане на звучната
дентална преградна съгласна имаме и при развоя на праслав. g по втора
палатализация (вж. § 131).
114
Трябва да се изтъкне тук, че глаголическото начертание на знака за ж
(56) е много близко до фигурата за д (л) и, от друга страна, до гръцката
унициална делта (д), до коптската джанджа и до почти идентичного с
нея начертание на армейского че (X) — все знакове, конто предават пре-
градна, респ. преградно-проходна съгласна. Затова може да се предполага,
че с 56 създателят на глаголицата е означил звучен дентален преграден
африкат, т. е. че в средата на IX в. резултатът от първата палатализация
на g е бил все още di.
§ 124.	Старобългарските съгласни у, ж и ш най-напред са били сред-
ноезични, следователно силно палатални, т. е. ч\ ж', ш’-, след тях не са
можели да стоят такива задни гласни като ы, ъ, «. Постепенно тяхната
артикулация се е измествала напред, в областта на алвеолите, и палатал-
ността им е намалявала и се е изгубвала. Само в отделни новобългарски
диалекти, главно югоизточни, се пази старата палаталност на стбълг.
V, ж, ш.
§ 125.	Описаният развой на старите веларни съгласни, намиращи се
пред преднонебните гласни i и е, не е ограничен само в славянските езици —
той е типичен и за някои романски езици, където латинските съчетания ki,
ke, gi, ge са изменени по подобен начин. В източната трупа романски езици
(италиански, реторомански, румънски) латинското k е дало б, срв. напр. нар.-
лат. cervutn ’елен’ (вин. п. ед. ч.) с ит. cervo, ретором. tSerf, рум. cerb, a g
навсякъде е минало през фаза /, от което е днешното италианско и румън-
ско di и по-късното му опростяване в чисто i във френски и др., срв.
напр. нар,- лат. geniem ’род, племе’ (вин. п. ед. ч.) с ит. genie, фр. gent и
т. н. Впрочем такива изменения на старите веларни съгласни се срещат и
в други езици, напр. в индо-иранските, където k, g и gh пред i и е са дали
шушкавите африкати б и di, срв. стинд. catv&r и стбълг. уетъ^е; pdcati
’готви’ и печетъ; jivati ’живее’ и жнветъ и т. н.; аналогични процеси се
наблюдават и в арменски.
§ 126.	В старобългарските ръкописи може да се срещнат и съчетания
ке, кн, ъе, хе» Хн; те се явяват изключително в чужди думи, преминали
в старобългарски като книжовни заемки, напр. кед^ъ, кесарь, кннсъ (гр.
xfjvoog от лат. census) ’данък’, кнтъ, мона и ъеснь ’пъкъл’, Хе^^нмъ,
Хнтонъ. Понякога неславянският характер на такива думи се отбелязва и
чрез написването им с буквата ижица, която се употребява само в чужди
думи, напр. ку^нлъ, курнън ’киренец, жител на Кирена’ (главен град на
областта Киренайка в Либия). В някои старобългарски текстове върху та-
кова к, ь и )( се поставя малка дъгичка, тълкувана като знак за мекост
(в транслитерацията к , ъ , х )•
ВТОРА ПАЛАТАЛИЗАЦИЯ НА ВЕЛАРНИТЕ СЪГЛАСНИ
§ 127.	По посока, на асимилационното влияние втората палатализация,
както и първата, е регресивна. При нея артикулацията на праславян-
ските веларни съгласни k, g, х също се е измествала напред, ако след
тях е имало предноезична гласна; в последния етап от това изменение, след
фазата k', g', х’, са се получавали съскавите съгласни ц, т,- [дз] и с. Както
знаем, на първата палатализация са били подложени всички стари славянски
съчетания от типа ki, kb, ke и т. н.; след монофтонгизацията на индоевро-
пейските низходящи тавтосилабични /-дифтонги от ие. а/ и о/ са се полу-
115
чили две нови преДноезични гласни — Ja и 4- Именно те, когато са се поя-
вявали след	k, g,	х,	са предизвикали	втората	палатализация,	т.	е.
k	,	ч
g пред .2 са се превръщали в
X	**	с.
Тази	палатализация	е	обхванала	всички	славянски	съчетания от типа
k£%, ki2, g&b и т. н., срв. «хреннкъ — о\рсннИ-н им- п- мн- ч-> ®Т|>окъ — «тр-
цн, в«гъ — в«^н, к^агъ — к^а^н, доу^ъ — доусн, или в мест. п. ед. ч.
оученнцъ, во^ъ, доусъ, мест. п. мн. ч. оученнцъуъ и пр., дат. и мест. п.
ед. ч. ^жцъ, но^ъ, пов. накл. рьцн, ш^н и др.
§ 128.	Старите съчетания sk и zg са се променяли по,втора палатали-
зация в sc [sts] и zdz; в класическите старобългарски ръкопиеи на мястото
на sc (за zdz има само един пример) намираме написания сц и ст, като при
второто е налице консонантна дисимилация (т е от ц, т. е. от ts): меди-
цин и людьстнн, пасцъ (мест. п. ед. ч. от паска, а то от визант. яйсжа
вм. лйстха), а когато с е от представката-предлог нз-, възможно е да бъде
изпуснато именно то: нсцълнтн, нстъантн и нцъантн. В отделяйте памет
ници се предпочита едно или друго написание, като в големите глаголи-
чески ръкопиеи Зогр, Мар, а също и в Клоц решително преобладава сц,
среща се и само ц (нцълнтн, н-ц^кве), а ст — много рядко; напротив, в
глаголическото Деем и в кирилския Супр се явява почти навсякъде ст,
както е и в редица среднобългарски ръкопиеи. Единственият пример със
Зд от по-старо зг е в Супр 12.8: къ дрдздъ ’в гората’.
§ 129.	Резултатите от втората палатализация не са запазени така добре
в днешните славянски езици, защото в някои случаи са действували про-
цеси, конто са изравнявали фонетичния вид на основата, срв. рус. ученики
и под. (всъщност стар вин. п. мн. ч.), руке (дат. и предл. п. ед. ч.) и под.,
но пол. r?ce, nodze, чеш. ruce, noze (дат. и мест. п. ед. ч.), а в новобъл-
гарски формите за старобългарските косвени падежи са се изгубили при
съществителните (с изключение на винителния падеж, и то само в отделяй
диалекти). Напълно актуално е обаче редуването к-.ц, г:з, х:с при формите
за единствено и за множествено число на съществителните от мъжки род
като ученик — ученици, рак—раци, влах — власи и под.
§ 130.	Втората палатализация е засегнала и няколко стари общесла-
вянски заемки от германски, като цъса^ь от гот. kalsar (докато книжовната
форма, заета много по-късно от гръцки, е кесА^ь), цуькы от гот. kirko,
цата (пред а!) ’дребна монета’ от гот. kinius.
§ 131.	Праславянското g се е изменяло по втора палатализация най-
напред в африката dz (срв. развоя на k в с [ts], съответно промяната на g
по първа палатализация); след това обаче звучният дентален елемент е
зачочнал да се изгубва и се е получило чисто нроходно з. В някои от най-
старите старобългарски ръкопиеи все още се среща африкатът напр. в
Син, Асем, Охр, Рил, също в Зогр и Мар, но покрай него намираме и
проходното з; в Евх липсва напълно, в Клоц се явява само веднъж.
Знакът не се среща и в големите кирилски текстове Сав и Супр. Съвре-
менният български книжовен език почти не познава този звук (с изключе-
ние на три-четири редки думи: дзвиска, дзивгар, дзън, дзифт), но в редица
народни, предимно западни, говори той е доста разпространен, като често
116
замества по-старото з — тенденция, която се е появила още в старобъл-
гарската епоха (срв. п^две Мт 13.24 Асем).
§ 132.	Африкатът в глаголическата азбука има свой отделен знак, различен
от знака заз(навярно негово 90-градусово обръщане.вж. таблицата на азбуките) >
в кирилицата той се е отбелязвал най-напред с начертание, производно от
буквата а именно или с напречна черта; фигурата в, с която днес пре-
даваме африката, в старобългарски се използува само като числен знак, за
6 (може да бъде и обърнат — г), а като буква започва да се употребява
едва през среднобългарската епоха.
§ 133.	Както получените по първа палатализация у, ж, ш, така и със-
кавите ц, (з) и с първоначално са били силно палатални, т. е. звучали
са като ц’, дз’ (з’), с' и са предизвиквали различии прогресивни прегласи;
по-късно и тяхната артикулация се е измествала напрел, в областта на
алвеолите, и палаталността им постепенно се е изгубвала. Този процес, както
изглежда, е изпреварил затвърдяването на v, ж и ш, срв. напр. появата на
ъ вм. ь след ц, т,-, з, с или написанията старцы Мт 27.41 и пъна^ы
Йо 2.15 още в Мар, където имаме ново ы от н (същинското старо ы<й
изобщо не може да се появи след палатална съгласна). Трябва да имаме
предвид и факта, че в старобългарски са съществували стари сиз, полу-
чени от асибилацията на ие. k' и g’, конто вече са били депалатизирани и
това може да е спомогнало за появата на с и з в резултат от втората
палатализация.
§ 134.	Праславянските k, g и х в южно- и източнославянски са се под-
латали на втората палатализация и когато между тях и предната гласна £а,
съотв. Z2, е стоял сонорът v, т. е групите
д
gv пред .2 се променят в (и ЗВ)
XV	1а	св.
Напр.: цвътъ от праслав. *kv£tb < *kvaitb,	(и звезда) от пра-
слав. *gv$zda<*gvalzda, срв. и каъсвн им. п. мн. ч. при влъХвъ ед. ч. В
западнославянски тази промяна не се е осъществила, срв. пол. kwiat, gwiaz-
da, чеш. kvet, hvezda.
Развой на стари индоевропейски задноезични съгласни, стоящи пред I
и е, в съскави се наблюдава и в други езици. Като не говорим за много
древната индоевропейска асибилация, характерна за т. нар. satom езици,
можем да посочим промяната на лат. ki, ke (латинският е centum език) в
някои западноромански езици, като френски, провансалски и др., срв. нар,-
лат. cervum ’елен’ (вин. п. ед. ч.) и фр. cerf, порт, cervo, исп. cierbo\ лат.
centum ’сто’ и фр. cent, исп. ciento и т. н.
ТРЕТА ПАЛАТАЛИЗАЦИЯ НА ВЕЛАРНИТЕ СЪГЛАСНИ
§ 135.	Третата палатализация на веларните съгласни е прогресив-
на — при нея задноезичните съгласни k, g и х се изменят в ц, (и з)
и с под влияние на намиращи се пред тях гласни I, ь, Забележително е,
че такива типични гласни от предния ред като е и ё не са оказвали ни-
какво влияние върху следходни велари; не е много сигурна и палатализиращата
роля на ьг — ц и 7;, респ. з, след някогашно ы се срещат само в един
морфологичен тип, итеративните глаголи, където е по-вероятно да се търси
117
влияние от страна на установения вече модел с -нцатн, -н^атн (т. е. ц и
в мрьЦАТн и трь^АТН да са образувани по аналогия с форми като нАрн-
цатн и двн^атн). От друга страна, в много случаи третата палатализация
не е настъпила — явно е, че осъществяването й е зависело и от други
условия. Така напр. няма трета палатализация, когато след k, g, х е следвала
още една съгласна: въсканкнжтн, но канцатн; двнгнжтн, но двн^атн и
под. Не се е осъществявала третата палатализация и ако след k, g, х е
стояла гласна ъ или ы (двете са от по-старо н, респ. и): польза, но
льгъкъ (с общ корен); къна^а род. п. ед. ч., но кънагъ1н*н; срв. нбълг.
старица — старик и т. н. В реализацията на третата палатализация има
още множество непоследователности, конто се дължат на изравнявания по
аналогия, респ. на стремежа да се унифицира фонетичният вид на основата.
Това явление постепенно се е морфологизирало, като е надделявал ту един,
ту друг тип. Така е напр. при наставките, получени от ие. -Ik-, където се
наблюдават най-много проявите на третата палатализация. При кратко I
старобългарската наставка за съществителни имена е -ц-, срв. напр. за
м. р. в стАрьць, грАДЬцъ, отьць и др. (но срв. прилагателните тажькъ»
горькъ), за ж. р. »вьца, мышьца ’мишница’ (двата случая с каътька в
Супр са изключение14 *, но срв. нбълг. под мишка, също съвременния вид на
стбълг. наставка -бка в книжка, мотичка, дрешка, дивачка и под.), за
ср. р. сркдьце, слъньце и др. (трета палатализация след кратко i има и в
местоимението кьсь от праслав. *vbx-\ в западнославянски тук се явява J:
пол. wszech-, чеш. vSe). След дълго I има разлики — наставката за м. р. е
-нкъ: еууеннкъ, нсточкннкъ и т. н., срв. и при местоимения и прилагателни
тоанкъ, коанкъ, гелнкъ, селнкъ, кслнкъ, като корАБнць в изключение, срв.
също адвербиално употребяваните снць и ннць, за ж. р. обаче наставката
е -нца : стАрнцА, мъшнца ’комар’, жнтьннца и т. н. (но банжнка ’ближен’16,
жжнка ’роднина’), срв. и единичното лнцс ср. р., в което нямаме наставка
-нце, а корен лнц-, срв. лнкъ. Според изложените по-горе правила вм. ста-
рьцк трябваше да бъде стАрькъ (пред -ъ!), а вм. оучсннкА за род. п. ед. ч. —
оучсннЦА (пред -а !). Най-последователно е осъществена третата палатализа-
ция при итеративните глаголи, срв. нАрнцатн (също про-, оу- отъ-), мрьцА-
тн (и по-) ’потъмнявам’, вр ацатн ’дрънча’ и т. н., дбн^атн (също по-, въз-),
СЪТА^АТН СА (също ВЪС-, НС-, 0-, Пр-) И Др.
§ 136.	Относно хронологията на третата палатализация има различии
схващания, дори че е предхождала първите две. Такива звателни форми
обаче като откус, стАрьус и под. определено показват, че първата палатали-
зация е по-древна и в тях -у- е получено от Л, а не от с. Засвидетелству-
ваните в Южна Гърция българославянски топоними от VI—VII в. ГарбЬа
от *gardbkb, 'APapixog от *avorbkb и под. или в Панония lieznicha от *l£sb-
nik’a, Sabinicha от *zabbnik’a и под. също показват, че по това време пре-
ходът на k в с още не е настъпил. Няколко общеславянски заемки от гер-
мански имат вече dz от g\ става дума за наставката -ing, представена в
14 Другите три появи на думата в Супр са с -ъ-,
15 Думата е съгласувана с определение в женски род — ба1жнкы мога п^банжншьх
сга Син 50а5, същият стих от псалм 37.12 и в Евх; жжнка е била и от женски, и от мъжки род.
118
славянски като -д^ь>: къна^ь (срв. ствнем. kuning), пъна^ь (срв. ствнем.’
стфриз. penning), кллда^к (срв. герм, kaldlng),	’монета, пара,
(срв. герм, skilling).
РАЗВОЙ НА ПРАСЛАВЯНСКИТЕ ЗВУКОСЪЧЕТАНИЯ
ОТ СЪГЛАСНИ С J И ТЯХНОТО ОТРАЖЕНИЕ
В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
§ 137.	Всички съчетания на съгласна или съгласни с йота, която стой
на последно място, са претърпели някакви изменения.
Артикулацията на такива съгласни се е измествала към областта на
твърдото небце, където се е учленявала йотата, т. е. процесът по своята
фонетична същност е регресивна асимилация. Самата йота в някои от слу-
чайте също се е променяла, така че движението е било двупосочно. Това е
ставало преди всичко след устнените съгласни, конто по място на учлене-
ние са много далече от палатума; след тях j се е премествала напред и
се е превръщала в силно палатално Г. След преградните дентали промя-
ната на J е била към палатално z или §, като звучността е зависела от
характера на предходната съгласна.
СОНОРНИ СЪГЛАСНИ ПРЕД J
§ 138.	Сонорни съгласни I, п и г в положение пред йота са се проме*
няли в Я, rf и : срв. напр. 1 л. ед. ч. сег. вр. к»Янк (от *koljo) при клдтн,
при в^хннтн, БО^’нкприв^дтн и т. н. По този начин в старобългарски
са се образовали два реда л, н, у — непалатални (твърди) и палатални
(меки); противопоставянията л:Я, H:rf (напр. село — поХе, където е
е получено от о след палаталното /') са ограничени само при тези старо-
български съгласни, докато в новобългарската фонемна система опозицията
твърдост — мекост обхваща по-голямата част от съгласните (срв. б: б’,
в:в', г: г’ и т. н.). Останалите старобългарски съгласни фонологично са
или само непалатални (твърди), или само палатални (меки).
ЗАДНОЕЗИЧНИТЕ (ВЕЛАРНИТЕ) СЪГЛАСНИ ПРЕД J
§ 139.	В положение пред йота задноезичните съгласни са се изменяли
така, както, когато са били пред стари предни гласни, т. е. както по първа
палатализация, значи
k	ч
g пред J са давали ж
X	ш,
напр. пллтж 1 л. ед. ч. сег. вр. (от *plakjo), но пллклтн, уловъуь прил. от
улов-вкъ (ОТ *clovekjb), ЛЪЖЖ (от *lbgjo), но лъглтн, лъжд същ. ж. р. (от
*lbgja), доушл (от *duxja) и т. н., срв. новобългарското редуване к:ч и
г: ж във форми като плаках — плача, лъгах — лъжа и т. н.
Както и при първата палатализация, полученото от g старобългарско
ж първоначално е било африкат, т. е. dz.
За развоя на групите skj, zgj вж. § 145.
119
ПРЕДНОЕЗИЧНИТЕ СЪГЛАСНИ ПРЕД J
§140.	Проходните предноезични (зъбни) съглаени лиг, след конто е
имало j, са се превръщали в ш и ж, т. е.
л	.	ш
пред j са давали
z	ж,
напр. пншж (от *plsjq) 1 л. ед. ч. сег. вр., но пьсхтн, паша същ. ж. р.
(от *pasja), но пастн ’паса’, мажж (от *mazjo}, но мазатн, нож к също м. р.
(от *nozjb) и т. н., срв. новобългарското редуване писах — пиша, мазах —
мажа, пронизах — пронижа и пр. За съгласната ж, получена по този
начин от z, нямаме основание да приемем първоначален вид di, тъй като
звукът, от който е получена, е бил чисто проходно z.
§ 141.	Промяната на s и z, предизвикана от следходна j, се извършва
по същия начин и когато между тях и j са стояли сонорите I или п, тъй
като в това положение IJ е минало в I’J, респ. nj — в n’J, така
si .	шЛ
. пред j се променят в
г4	жл,
sn .	шн1
пред j се променят в
Zn	ЖН,
напр. мышанка )Съ 1 л- ед- ч* мин- несв* ВР* от мъклнтн, срв. и мышление;
въжакба1ж 1 л. ед. ч. сег. вр. от къзаюбнтн, къшшдлше 3. л. ед. ч. мин.
несв. вр. от късннтн, съБЛАЖН1хетъ 3 л. ед. ч. сег. вр. от събаазннтн, срв.
още нж нЧго и под. вм. нз него. Примерите от този тип не са много-
бройни — доста рано се е установил единен фонетичен вид на съответните
основи.
§. 142. Описаният дотук развой на старите задноезични и на старите
предноезични съгласни е еднакъв във всички славянски езици; изменението
на преградните съгласни t и d пред йота обаче е съвсем различно в от-
отделните славянски езикови групи. В български език наследникът на ня-
когашните съчетания на t и d с J е шт и жд, т. е.
t	.	шт
. пред j са се изменили в
d r J
Преградните предноезични съгласни t и d в това положение са започ-
нали да се артикулират по-назад, а учленението на j е изместено напред;
оклузивният характер на t и d от своя страна е обуславял прехода на / в
звук от типа на Г, респ. z’ в южно- и източнославянски и s’, z’ в западно-
славянски. За българския език — и само за него! — е характерно, че така
полученото §’, съответно 1’, е проявило склонност да се артикулира по-рано,
преди денталната преграда, поради което, като се е минало през фаза S’t’s
и Zd’i, то е прескочило t и d и се е утвърдило пред тях: шт, жд (срв.
подобна антиципация на палаталността в някои днешни български диалекти,
напр. койн от кон' и под.). Така праславянските *sv§tja и *medja са пред-
ставени в старобългарски като свъшта и меж да, нбълг. свещ и межда,
докато в сърбохърватски те гласят ceeha и ме1)а, в руски — свеча и межа,
а в западнославянски вместо шушкави имаме като резултат съскави съ-
гласни : пол. Swleca, rniedza, чеш. svice, meze; срв. още в^аштж (от *vartjq)
1л. ед. ч. сег. вр., но в^атнтн; здпръштж (от *zapertjq), но зап^ътнтн;
внждж (от * vid jo), но вндътн, сжждж (от *SQdJo), но сжднтн, мин. стр.
прич. ^Азк^лштенъ, осжжденъ, пов. накл. внждь, дажда и т. н.
120
§ 143.	Същият резултат, както при развоя на tj, се е получил и от
праславянското съчетание kt пред гласната Z. Тук първата преградна съ-
гласна < (k) се е дисимилирала по начин на учленение и се е превърнала
в х, след което е претърпяла влияние от страна на палаталния вокал (през
t). Затова ие. *noktis в старобългарски гласи ношть, ие. *dhaghHiter —
дъштн и т. н., срв. още инфинитивите рештн, псштн ’пека’, в^-вштн ’хвър-
лям’, моштн (с обеззвучаване на g в k) и 1 л. ед. ч. сег. вр. ркж, пекж,
мвгж, В|*ЬГЖ и пр.
Описаното изменение на праслав. tj, dj и kt’ е настъпило доста рано;
запазените в Гърция старинни български топоними свидетелствуват, че
през VI—VII в. вече са съществували групите st и id, срв. напр. ’Epxitrra от
*rakysta, а то от *rakytja, Пестта от *pesta, Me^Savri от *meidane и др.;
същите групи намираме и в българските местни имена в Албания, Румъ-
ния и Унгария (напр. pest в името Budapest, вж. § 58).
Старобългарските ръкопиеи показват окончателния стадий от развоя
на старите tj, kt’ и dj — шт и жд (първата трупа може да се означи и
с т. нар. лигатурно ш, но едва ли в случая е основателно да търсим тук
друго звучене, различно от шт).
§ 144.	В класическите старобългарски езикови паметници се срещат,
макар и извънредно рядко, написания със з вм. жд. Така сакралната дума
^ждьство (понякога тя е заменена с родьство) е написана един път ^вдь-
ствд в Мт 14.6 Мар (иначе все ^ождьство)и три пъти в Клоц (родьстк» 14а1
с по-късна поправка над реда, ^одьствоу 14аЗ и пордьствву 14а2 — все на
едно и също място!), а в Син 29al 1—12 четем неВ'ЬдеЦство ( края на реда)
вм. нев-вждьство (съвременните български невежество, невежа са кни_
жовни, много късни заемки от руски), срв. и компромисната форма енджь
Йо 20.27 в Мар вм. внждь. Приведените форми обикновено се обясняват
като моравизми — те са проникнали в текстовете по времето, когато се е
развивала славянската писменост в Моравия. Със ц, и д са представени
наследниците на праслав. tj, dj и в Киевските листове.
Известии отклонения в предаването на рефлекса от tj имат и формите
на прилагателното чужд в старобългарски. Покрай штюждь от *tjudjo-
(думата е заета от германски) в ръкописите намираме много по-често
т«ужд-, няколко пъти и стоужд- (в среднобългарски и чюжд-, чоужд-);
те, както и новобългарското диалектно чузд, се дължат на дисимилация.
ГРУПИ ОТ ДВЕ СЪГЛАСНИ ПРЕД J
§ 145.	В старобългарски съществуват и съчетания шт, жд, конто са
получени от двуконсонантни съчетания пред /. Така
st .	шт
пред j са се превърнали в
za	ж	д,,
sk	шт
пред j са се превърнали в
zg	жд.
Протеклите тук фонетични процеси са ясни: при съответната промяна
на преградните съгласни пред йота, описана по-горе, предходните съскави
са се палатализирали в ш и ж, след което е настъпвала консонантна диси-
милация — stj > sts > sst > sst > шт, респ. skj > sd > sc [sts] > шт и пр.
121
Затова 1 л. ед. ч. сег. вр. от поустнтн е п«уштж (от *pustjq}, от пригвоз-
дить! — прнгвождж, а мин. стр. прич. — поуштснъ, пригвождена; прасла-
вянската наставка *-iskjo за nomlna loci в южно- и източнославянски гласи
-нште (жнлнште, гровнште, селнште и т. н.); формата нштж от нскатн
е аналогично образувана по другите лица, в конто има първа палатализация
на k, срв. нштешн (от *iskesi}; за zgj нямаме достоверни примери от старо-
български, но срв. малко по-късно нзмождатн
§ 146.	Въздействие на йота върху предходни t, st или d, когато по-
между им е имало г, също е документирано в старобългарски:
tr
str пред ] се променят в штр,
dr пред j се променя в ждр,
напр.: съмоштрж (Супр 332.20) 1 л. ед. ч. сег. вр. от съмотрнтн; ндоштренъ
мин. стр. прич. от изострнти, пръмжждрАТН с а (Супр 21.24) ’мъдрувам’.
И тези примери са много редки, при това се намират почти изключително
в Супр. В огромния брой случаи с такива съчетания т и д се пазят без
промяна.
§ 147.	Аналогично въздействие на j се открива и в групите tv и stv,
резултатите не са напълно единни — освен очакваното штв намираме и
само шт (с изпускане на билабиалното в), и штвЛ (с епентетично X, вж.
за него §149—151), а също и примери без промяна, срв. различии форми
от «умрьтвнтн—оумрьштвьАктъ 3 л. ед. ч. сег. вр., оумръштвъш- основа на
мин. деят. прич. I, оумръштвен- основа на мин. стр. прич., охрмръштвА'вемн
сег. стр. прич. (само в синайските паметници и в Супр) и от баагов’Бстнтн —
баагословоштваа^ж 3 л. мн. ч. мин. несв. вр., БААГОСАОВеШТВеНЬе същ. ср. р.,
също БААгосАОвештж. Малобройните примери от този вид са ограничени
пак в Син, Евх и Супр.
§ 148.	Прояви на въздействие от страна на j (I) върху предходни ве-
лари или дентали се наблюдават и в историята на други индоевропейски
езици, но никъде не са така пълни и последователи и, както в славянските.
В старогръцки напр. ие. // през с [ts] е дало ст, напр. в яХобстюд ’богат’ от
*лХооцо<;, срв. яХобтод; di е минало в dz и после в чисто z (но невинаги),
напр. в ptya^co ’размесвам’ от *piya3j©, цёаод ’среден’ от ие. *medhlos\ та-
кива са и рефлексите на ие. k, g пред /: лйстстю и яеттсо ’пека’ от *pekwio,
йртга^ю ’грабя’ от *йряйу1<» и т. н. — винаги сибиланти. Подобен развой са
имали тези съчетания — вече много по-късно — в народния латински, като
в повечето случаи наследниците на tj, dj, kj, gj са сибиланти, но може да
бъдат и шушкави, срв. напр. ит. forza ’сила’ от *fortia (фр. force}, mezzo
’среден’ от * medium при raggio ’лъч’ от * radium, glorno ’ден’ от *diurnus
(фр. jour}, braccio ’ръка’ от *brachium (рум. braf} и т. н.; впрочем условията
за споменатите изменения в романските езици не са както в славянските и
там пъстротата е много по-голяма.
ГРУПИ, ОБРАЗУВАНИ ОТ УСТНЕНА СЪГЛАСНА И J
§ 149.	В положение след устнена съгласна артикулацията на йотата се
е измествала много напред, поради което е започнала да звучи като силно
палатално Г, т. е. при съчетания
122
P	n
Ь	Б
v и j промяната e и X,
m	м,
срв. напр. 1 л. ед. ч. сег. вр. коуплнк (от *kupjq) при коупнтн, люблнк при
любнтн, лобана при ловнтн, ломлнк при ломнтн, коцабХь (гр. xapapiov) същ.
м. р., зшмл, притеж. прил. като ав^ аамХь, iakobXk и т. н.
Това X се нарича обикновено „епентетично л“, въпреки че тук няма
никаква епентеза — X не е вмъкнато, а е трансформация на йотата след
изброените лабиални съгласни; понякога се използува и още по-неточният
термин „лабиално ли.
§ 150.	Още в старобългарски X от групите пХ, бХ и пр. е проявявало
склонност да изчезва преди всичко, когато се е намирало пред артикула-
ционно твърде близките до него гласни н и ь, срв. форми като земн вм.
ЗемХн, ко^абн мест. п. ед. ч. вм. ко^абан, оставь мин. деят. прич. I вм.
оставХь, ко^абь вм. ко^абХь и под., а има и единични случаи с изпускане
на епентетичното X и пред други гласни—о, tA, също ia, на. Някои старо-
български ръкописи, преди всичко Сав и Син, показват доста напреднала
фаза от този процес, а за старобългарския говор, отразен в Супр, може да
се приеме, че изобщо не е познавал вече епентетичното X (там на мястото
на X се пише ь, напр. зомыа); появата на написания с X в този паметник
се дължи на графично влияние от страна на неговия оригинал.
В няколко случая изпускането на X е предизвикано от дисимилация —
тогава, когато в предходната сричка е имало вече съчетание от съгласна и
л, напр: баагосаовонъ вм. баагосаовХюнъ (вж. групите бл, сл), възлювенъ
вм. възлювХенъ и под. — най-често в Асем и Сав, но се среща и в Зогр,
Мар, Евх, Син.
§ 151.	В съвременния български език епентетичното X е напълно из-
чезнало; незначителни следи от него се откриват в някои западни диалекти,
и то предимно в местни имена. Такова л обаче се явява в редица късни
(от втората половина на XIX в.) книжовни заемки от руски, като преступ-
ление, удивление и под., срв. днешните поздравявам — поздравление, за-
явявам — заявление и т. н.
Епентетичното л’ липсва и в западнославянските езици, срв. пол. kupfe,
lubfe, чеш. zeme и т. н., докато в източнославянски и в сърбохърватски е
запазено, срв. рус. куплю, люблю, земля.
В коренната сричка на глагола паьватн ’плювам* X е запазено във
всички старобългарски ръкописи, включително Супр, също и в новобъл-
гарски; така е и в западнославянски (пол. pluc, чеш. pliti); срв. още гла-
гола багостн и ранната заемка от готски блюдо.
ОПРОСТЯВАНЕ НА ГРУПИ СЪГЛАСНИ
§ 152.	Голям брой стари съчетания от две или повече съгласни през
по-нататъшните етапи от развоя на праславянския, а след това и на старо-
българския език са били подложени на определен вид промени. Целта на
123
измененията е била да се облекчи артикулацията на тези съгласкови групи.
Явлението е взело по-широки размери, след като е започнала да действува
тенденцията към възходяща звучност, която е установила възможната струк-
тура на старобългарската сричка и е станала причина редица съгласни,
стоящи преди това в края на сричката, да се прехвърлят към следващата
и да влязат в по-тясно взаимодействие с намиращите се там съгласни.
В някои по-късни изменения са участвували като активен фактор и съглас-
ните, появили се в резултат от тенденцията към палатализация.
По принцип влиянието на една съгласна върху друга има регресивен
характер — в групи от две съгласни (с изключение на съчетанието Ьф, вж.
§ 163) се променя първата, т. е. тази, която по-рано е била в края на срич-
ката, а после е преминала към следващата. Когато съгласните са три, на
изменение се подлага по-често първата, отколкото втората.
Едни от отнасящите се тук процеси имат много голяма продължител-
ност и техните следствия могат да бъдат актуални и днес, други са се
осъществявали през по-кратък интервал от време, като някои техни резул-
тати не са еднакви във всички славянски езици (напр. изменението на гру-
пите tl и rfZ), дори в отделяйте старобългарски диалекти (напр. развоя на
съчетания от 5, респ. z, и следваща палатална съгласна, особено когато тя
е африкат, вж. § 169—170).
От друга страна, някои съгласкови натрупвания, конто в по-старата
епоха са били опростявани, по-късно са станали не само възможни, но и
нормални. Това е свързано главно с разрастването на такива словообразу-
вателни процсси, като напр. увеличаването на глаголните формации с на-
ставка -нж- (тип двнгнжтн), на префиксалните образувания (с представки
на -з и особено с об- и от-16) и под. За новите съгласкови съчетания, по»
родени от ликвидната метатеза, от консонантизирането на сонантните f и
/, а по късно и от изпадането на слабите ерове вж. и § 80.
§ 153.	Най-ранна и най-продължителна по действие е асимилацията
на шумовите съгласни по звучност. Явлението не е специфично славянско.
При него първата от две непосредствено съседни шумови съгласни се из-
равнява с втората по отношение на признака звучност / беззвучност. Типично
за старобългарски е обеззвучаването17, напр.: везж ’возя, карам’, 1 л. ед. ч.,
но инфинитивът е вести (праслав. корен *vez- от ие. *veg’h-)> въаъзж
’вляза’, но инфинитивът е въаъстн (праслав. корен */fe-), отв^ьзж ’отворя’,
но инфинитив отвести (праслав. корен *verz-)t срв. и многобройните обра-
зувания с проклитичните морфеми на -з (представки и предлози); вез» въз,
из, ^з, като бкпсчааьнъ, вест^стьиъ, бсс^вааьнъ ’неблагодарен’, вес пе-
чаан; ВЪСП^НГАТН, ВЪСКАНКНЖТН, ВЪСХОДНТН; НСП0\|ЧТНТН, нсточьинкъ, некоим
’отначало, най-напред’, нс теве, нс ко^абаъ и т. н.
16 Особено затруднява тълкуването на представката об-, която се явява в няколко вида —
освен об- и като обь-, респ. объ-, и като о-, така че не можем да бъдем сигурни в кои
именно случаи е настъпило изпадане на -Ь- и в кои от самото начало си е било о*. Освен
това представка о- се е получавала понякога и от ot-.
17 Срв. напр. и стгр. фХеРбс; род. п. ед. ч. при им. п. фХ£у ’жила, нерв’ (у = ps)t Хёусо
’избера’, но Хсхтб? мин. стр. прич. ’избран’, бртгауос; род. п. ед. ч.» но йрла£ им. п. ’граби-
тел, разбойник’ (£ = ks), лат. scribo ’чертая, пиша’, но мин. стр. прич. scriptus, lego ’съби-
рам, избирам; чета’, но мин. стр. прич. lectus, стинд. pad- ’крак’, но patsti мест. п. мн. ч..
yugdm ’ярем’, по yukta- ’съединен’, bhudyate ’бодърствувам’, но bu-bhutsati 3 л. ед. ч. на
дезидератива и т. п. Обратният случай, озвучаването, е по-рядък в индоевропейските езици;
възможните старобългарски примери за озвучаване (като б|>ьзда, п^об^бзгъ ’зазоряване,
разсъмване’, в^здх и под., дори гнездо) са все с несигурна етимология.
124
§ 154.	По същия начин звучат тези отлетания и в съвременния бъл-
гарски език. След изчезването на слабите ерове проявите на регресивна
асимилация по звучност са се увеличили значително.като наред с обеззву-
чаванията многократно е нараснал броят на случайте с озвучаване, срв.
нбълг. сбор [збор] от събо^ъ, сгреиш [згренг4>] при съг^вшнтн, сватба [свадба]
от свхтьвд и т. н. Днешните правописни норми не допускат графично от-
разяване на споменатото фонетично явление (освен в няколко изолирани
примера, като пчела от въчелх или бьчслх, здраве от съд^внк, цъфтя от
србълг. п.ъкт'Ьтн, стбълг. цвьтътн).
§ 155.	В съгласкови съчетания, образувани от проходна и преградна,
регресивната асимилация по звучност е окончателният резултат на фоне-
тичния развой; за старобългарския период единственият сигурен случай е
преходът на з в с. Ако обаче на първо място е стояла някоя от преград-
ните съгласни b, d или g, обеззвучаването е само междинна фаза в процеса
опростяване на съгласкови групи — след това е настъпвала още една про-
мяна, именно дисимилация.
§ 156.	В трупа от две шумови съгласни, първата от конто е преградна,
става дисимилация по начин на учленение, така че на мястото на преград-
ната се явява съответната й проходна съгласна. Това е достоверно засви-
детелствувано при съчетанието tt (от tt или от dt): метж ’мятам, хвърлям’
1 л. ед. ч., но инф. местн (от праслав. *metti), ?ьтж ’броя, чета’, но инф.
vhcth, ведж ’водя’, но вести (от *vetti, а то от *vedtl, значи с предходна
асимилация по звучност, ие. корен *werf-), п&дж ’падам’, но инф. пдстн
и т. н., срв. и образуванията на -тк като уьсть (от праслав. *6bttb) при
уьтж, ст^дсть при ст^дхтн, В'Бсть при в-вдатн и т. н. Тази дисимилация
също е твърде ранна и се отнася несъмнено към предславянската епоха,
за което свидетелствуват напр. такива балтийски форми като лит. metii —
mesti, vedii — vesti и пр., конто са напълно аналогични на праславянските.
§ 157.	По силата на същата фонетична закономерност от праславян-
ските съчетания kt (и g/) трябва да очакваме xt, а от pt (и bt) — <pt (<р е
беззвучен билабиален спирант). Съгласкови групи Хт и фт като заместници
на по-стари kt и pt обаче в старобългарски не се откриват18, така че ета-
пите в развоя на kt и pt не са достатъчно ясни. Известно указание за пре-
ход kt > xt може би е шт, което се получава пред z-гласните, вж. § 159,
срв. и дисимилацията kt> xt в ранните периоди от развитието на някои
романски езици (срв. напр. умбрийското rehte — лат. rede ’направо’; стар.
fahtu от предипшо factum в Западна Романия и под.). Що се отнася до
ф/, трябва да се припомни, че фонема ф не е имало в праславянски, както
и много след това, а <£> се е появило едва през среднобългарския период,
т. е. след пълното изчезване на слабите ерове. Така или иначе, в редица
случаи фонетичното развитие е довело допълно изчезване на редица
съгласни, стоящи на първо място в дву- или трисъгласкови съчетания:
§ 158.	а) Така в групи от две съседни проходни шумови съгласни из-
мененията на първата (освен пред х) довеждат до нейното изчезване. Та-
18 Дисимилация по начин на учленение намираме едва от средпобългарски насам, напр.:
)(т» > кт», а то от къто, срв. и нбълг. диал. нохти вм. нокти (стбълг. ногъть), лахти вм;
лакти (стбълг. лхкъть); вм. хто се среща и фто (напр. fto, nifto и под. в езика на сед-
моградските българи). За старобългарски срв. и единичното khh^vhh в Супр 135.25 за
къннгътнн, както е на 472.9.
125
кива съчетания са можели да се образуват от старите спиранти s' и г, а
също и от по-късно появилите се х и S. На първо място това е групата
ss, чието опростяване в 5 е още предславянско, срв. стбълг. ксн 2 л. ед. ч.
на спомагателния глагол (от ие. *essi) и стинд. asi, стиран, ahi, гр. el от
ёсп, а то от *ёотп. По-късни са напр. нъсъ 1 л. ед. ч. аор., което възхожда
към ие. *nek’som (с асибилация на k’), респ. деснъ (срв. лат. dexter и т. н.,
ие. корен *dek’s-'). За развой zs > 5 вж. млело от *mazsl& през *massla,
весло от *vezsld и др.
По същия начин се е опростила тази трупа и в образувания като нсъ^-
ижтн ’изсъхна’ от праслав. *izsbxnqti през *issbxnQti, въстлтн от *vbzstati,
рлсыплтн от *arzsypati, весъм^ьтьнъ, Бестрлстънъ и т. н. или в предложив
изрази, като ве-етрл^л, ве-стоудл 'без срам’, бо-събллзнл, н-сънкмнштл,
н-свокг« дому, н-сватллго грлдл и др.; навсякъде zs се е променило в ss,
след което удвоената съгласна е опростена в s, стбълг. -с-.
Аналогично е изменението на zz в z, напр.: възьрзтн от 9vbZZbrSti,
Безлконнк, бс-зълобн (род. п. ед. ч. от зъаобь Супр 434.26).
Тук трябва да причислим и опростяването на ss в S, където първото s
е от по-старо s, напр.: ^лшн^ътн ’разширявам’ от *arzsiretl, а то от *arz-
sirSti, ншьдъ мин. деят. прич. I на нзнтн ’изляза’ от *Zss«Zs < *izsbdb
и под.
Приблизително така звучат тези групи при по-небрежно произношение
и в днешния български език: [исъхна], [бесмЪртен] и под., а някои са уза-
конени и от нормите на изисканата книжовна реч, напр. възрение, въс-
пгание.
§ 159.	б) Изменения в групи от шумови преградни съгласни. Най-често
на второ място намираме t.
Съчетанието kt (и от gf) се е развило по два начина. Когато то е стояло
пред Z-гласна, т. е. праслав. Z или ь, се е променило в St, срв. ^ештн,
инфинитив, но ркж 1 л. ед. ч. (праслав. корен *rek-; възможен
е развой *rek^>*rext^>*rex,fi>*restt}, моштн, но могж (значи и с
предхождаща асимилация по звучност *magti>*makti и т. н.), дъштн от
*dbkti, срв. лит. dukte, ношть от *паМь, срв. лит. naktls, пешть от 9pektb
(оттук и пеште^л), мошть ’мощ, сила, здравина’<*/па^а и т. н. Описаното
изменение на kt пред Z-гласна е напълно аналогично с развоя на праслав.
tj и има същите резултати както в старобългарски, така и в другите сла-
вянски езици (напр. нбълг. нощ, схърв. ноН, рус. ночь, пол. и чеш. пос
и пр.).
Групата kt, когато не е била пред Z-гласна, е представена само от Z.
Впрочем в този развой има известии неясноти, а и примерите са малоброй-
ни: плетж ’плета’ се съпоставя с лат. plecto, гр. лХёхю, ствнем. flihtu (ин-
финитивът обаче е плести, следователно там не е имало k!)‘, на летътн
съответствува лит. Uktl, 1 л. ед. ч. lekiir, потъ е от праслав. корен *pek-/
*pok-\ за редното числително патъ ’пети’ се мисли, че е повлияло върху
бройиото пать, в което е имало kt пред ъ, значи би трябвало да се получи
*ПАШть(срв. и обратното влияние при супинната форма на рештн — тя е
^ешть, а не *^еть, както би било, ако развитието е протекло по чисто
фонетичен път).
121
конто на второ място да се явява друга шумова пре-
почти не е имало в праславянски.
на tk в k виждаме при ок^ытн ’открия, покажа, направя
явно’, срв. единичното гь . . . wKfii п^авъдж сванк Син
. . показа своята правда” (но мъшьца гн-в комоу отъ-
' ~	‘; поначало формите на този гла-
Не разполагаме със сигурни примери за праславянска трупа gt пред
други гласни освен I и ь.
Съчетанието pt (и от bt) е опростено също в t: тепж ’удрям, бия, те-
пам’, но инф. тетн. поу^ьпж ’почерпя, гребна’, но инф. по?|>ътн, супин по-
y^-втъ, г^евж, но гртн.
Съчетания, в
градна съгласна,
Опростяване
нещо да стане
12767 „Господ .
са Йо 12.38 Зогр, Мар, Асем и др.);
гол имат втъ-19.
Като пример за стар преход на bd в d се привежда числителното
седм- (и неговите производни), където са налице и някои особености, напр.
положението на групата пред т (вж. § 161), респ. влиянието на редното
върху бройното; срв. и днешните руски семь — с ед мой.
Възможно е същият развой да е довел до од^ьжатн ’обхвана, обзема,
хвана, обкръжа, завладея’, срв. cTf А)(омь. велнемк од^ьжнмн Б-кдуж Лк 8.37
„бяха обхванати от силен страх", шб<дж mia тслъц.1 mhosh . юнъщ тоучън!
одрж\ш1А mia Син 2567 „заобиколиха ме много телци, силни юнци ме
обградиха"; възстановяване на представката има в обьд^ъжа Лк 14.4 Асем20
и четири пъти в Супр.
В противоречие с установената структура на сричката се намира съче-
танието -гд- в местоименните наречия тогда, когда, кгда, в конто поня-
кога може да има -ъ- или дори -о-, което е всъщност недописан глаго-
лически ъ (у някои от писачите на Син). Групата -гд- може да се подложи
и на метатеза — тодга и пр., както е в Унд (Мт 13.43) и редовно в Боян.
Произходът на това -гд- все още не е напълно изяснен; не е съвсем из-
ключена, поне за някои старобългарски диалекти, и спирантна артикула-
ция на г.
§ 160.	в) Съчетания от преградна шумова+сонорна съгласна. Най-съ-
ществени са групите с назална съгласна на второ място. Стари съчетания,
образувани от преградна-Ьп или т, са се опростявали по същия начин, т. е
преградната е изчезвала. Всъщност и тук явленията са малко по-сложни.
§ 161.	Развой на tn и dn в л е документиран в ограничен брой при-
мери, повечето в Супр; така в наречието отв^ьнь ’наопаки, в противополо-
жен смисъл’ (188.2) старият корен е несъмнено (от ие. *vert-)\ въз-
бънжста (536.16) 3 л. дв. ч. от възбънжтн ’събудя се’, където праслааян-
ският корен е *bbd-t срв. бъд-ётн ’бдя, буден съм’; «увАнжшА (164.19)3 л.
12	В Зогр (Мт 10.26) намираме мин. стр. прич. »крк«н» (при «тъкркен» в Мари Асем)
което може би е повлияно от предходното покркшо (пасажът гласи: ннтьт#ж« б» ктъ п»-
крвен». «ж» не «крвен« вждетъ); «кркенне Лк 2.32 в Зогр и Мар е в старозаветен цитат
и с по-различно значение, но и тук в Асем и Сав има отъ-.
22	Тук значението е малко по-различно: гак . . . пртъчж «Бьдржд . как» првд-
с-вдан1-в нзбн^аа)(ж „разказа [им] притча, като имаше предвид как избират по-предните
места*; в Зогр, Мар и Сав обаче е все од^ьжд.
127
мн. ч. аор. на оувднжтн ‘увяхна, йзсъхна’ с праслав. корен	срв.
неоув'вдмжштннмъ въньцемъ в-кньчанн „увенчани с иеувяхващ венец“
(271.12 — 13). В евангелския текст са документирани две аористни форми —
гунсв Аде 3 л. ед. ч. Мк 4.6 и п^нсвадж 3 л. мн. ч. Мт 13.6 (все в прит-
чата за сеяча), чийто инфинитив би бил п^нсванжтн ’завяхна, повяхна’; вед-
нъж в Клоц намираме въсп^анжтн ’изправя се, повдигна се; дойда на себе
си’ (5623), от този глагол имаме в Супр въсп^анжтъ 3 л. мн. ч. (445.1) и
въспрАнжвъ мин. деят. прич. I (103.3); праславянската форма на корена е
*pr$d-.
Съчетания tm и dm също трябва да се променят в т. Старо българ-
кото в^чзма се извежда обикновено от по-старо *verttnen от ие. корен
*<wert- ’въртя, обръщам; продължавам’. Много ранно, още предславянско
изпадане на t има вероятно в редното числително осмъ ’осми’; някогашната
трупа е била *stm<.*k’tm, срв. и лит. asmas ’осми’.
Формите за 1 л. ед. ч. сег. вр. дамь, »амь, В'вмь се извеждат от
*dadmb и т. н., срв. 3 л. мн. ч. дадатъ и т. н.; племА е от ★pledmen срв.
паодъ; в |>оумънъ ’румен, червен’ (срв. NbiNt роумъно лице гемоу кстъ
„сега лицето му е румено”, Супр 133.8) праславянският корен е *rad~, който
е и в |>оудА ’руда’, рждА ’ръжда’ и значи ’червеникав, риж, червено-
кафяв’. Съчетание -дм- е запазено при по-особени условия само в седмь.
Старите съгласкови групи рп и Ьп са опростени в п. Така сънъ е от
по-старо *8ърпъ (срв. гр. Cicvog, стинд. svdpnah и т. н.), срв. още съпатн,
оусъпенше ’заспиване, умиране’, но оусънжтн ’заспя’; коренът в канжтн
’капна, протека’ и в капатн е все праслав. *kap- (икса канжш1А веднъж в
Син 81а9 „небесата протекоха**); вездьнА и вездъннге съдържат *дъно
от *dabna\ ^згънжтн ’разгъна, разтворя; разгърна’ и съгънжтн ’сгъна, за-
твори’ са от *-gbbnqtl (същият корен и в гоувнтн ’губя’, гъ1БАтн ’загивам’,
соугеувь ’двойно’, букв, ’сгънато на две’) и мн. др.
В също много рядко срещаното в старобългарските текстове онъмътн
’онемея’ (два случая в Син и три в Супр) търсят старо опростяване на
трупа Ьп\ глаголът е запазен и до днес в славянските езици все с о-, а не
с об- (ob-).
При по-късни глаголни образувания с наставката -нж- тези съчетания
стават възможни, напр.: нстопнжтн ’издавя се’ (въ деунАВ'В . . . нстфп-
нжшд „издавиха се в Дунав” Супр 197.10, срв. оутопж въ кода^ъ Мт 8-32
Мар, Асем, нствпж Сав, оутопошА Зогр); осльпнжтн ’ослепея’ («сльпнжшд
|>овн Б0ЖН1 „ос лепя ха божиите слуги" Супр 323.5); погыбнжтн ’загина’ (ре-
довно в еваигелските текстове, срв. още не погывнж Евх 836 21—22, 84а6;
погывнжтн и в Супр); прзАВнжтн ’поникна, покарай, прорасна’ (егдА . . .
лнетвне п^озАвнетъ „когато покарат листата” Мт 24.32, вж. и Мк 13.28
Зогр, Мар, Сав, п^ФВАвнетъ Асем; п^»31АВНжш1А г^'вшьнщн ъко трзвА
„грешниците поникнаха като трева" Син 121622).
За разлика от предходните съчетанията kn и gn, в конто артикула-
ционните места на двете съгласни са много отдалечени, не се подлагат на
промени, срв. навыкнжтн, тлъкнжтн, гн-веъ, агньць, огн’ь, двнгнжтн
и др. Отпадане на -k- в трупа skn се приема при iacnz>, nf-вснъ (докумен-
128
тирано само в опръснъкъ ’безквасен хляб’ и прил. оп|>ъснътьскъ), f-вснотл
’истина’ Т'вснь, в конто сравнението с някои други езици установява няко-
гашно sk+n (напр. извеждат от *aiskna, в тъскь търсят корена,
който е и в -тнскхтн, |>ъсн- свързват с лит. raiSkus и т. н.).
§ 162.	Към съчетанията преградна 4- сонорна съгласна се отнасят и
праславянските tl, dl. Добре известно е, че докато в западнославянски те
са запазени без промяна, в южно- и в източнославянски старите tl и dl са
опростени в I. Така плелъ мин. деят. прич. II на плести ’плета’ (примерът
не е документиран в старобългарските текстове, но глаголът е широко раз-
пространен в славянските езици) е от *р1еИъ\ шьлъ мин. деят прич. II на
нтн е от *§ьй1ъ ; гръло ’гърло’ възхожда към праслав. *gbrdla, првнле
’правило, закон’ — към *pravldla, молнтн ’моля’ — към *mddliti и т. н.,
срв. днешните пол. pldtt, szedi, gardio pravldio. modlic, чеш. pletl, Sedl,
hrdlo, pravldio, modliti и т. н.
По-късно появилите се групи -тл- и -дл- обаче не се променят, напр.:
тл’вштн от *telktl; дллнь от *dalnb: скътло от св'втьло (няколко пъти в
Супр при по-често св-втъл [с -ъ-1]; мъдлость ’нехайство, леност’ (само така,
два пъти в Клоц) от мъдьлестъ, срв. нбълг. муден, рус. медленный; длъгъ,
същ. и прил. (когато вече -л- не е било сонантно) и т. н.
§ 163.	Като частей случай може да се разглежда тук и групата bv.
Поради билабиалния характер на старото v [да] и голямата артикулационна
близост между двете съставки Ь и v това съчетание се опростява в Ь,
т. е. единствено в него изчезва втората съгласна. Примерите са многоброй-
ни — явлението се наблюдава при префиксални образувания с об-, напр.:
оботъшлтн ’остарея’ от *ab-vetbSati при ветъ)Съ ’стар, вехт’; окндитн
’обидя’, обндл при вндътн, злвнд'втн, нснлвнд'втн и пр. (праслав. корен
*vid-)\ обллдлтн ’владея, управлявам’, обллсть ’власт’ при вллстн, вллсть
(праслав. корен vald-)\ обллултн са ’обличай се’, обллунтн, обллкъ ’облак’,
облъштн и пр. при вллчнтн, влъштн и пр. (праслав. корен *velk~j*vdlk-)',
об^лтнтн ’обърна’, об^лштлтн, оБ^лштеинк при врсгнтн, врлтъ ’врат’, в^лтл
’врати’, само мн. ч.; объть ’обет, обещание’ при отъв'втъ (праслав. корен
объснтн ’обеся, увися (направя нещо да виси)’ при възвъснтн са
и др. В новобългарски това б е декомпозирано и е отнесено към следва-
щата морфема (напр. беся, о-блека и съ-блека, срв. и о-буя при съ-буя
и др.). По-късно отпадане на в след преграден дентал виждаме в нбългФ>
дигна от стбълг. двнгнж и сторя от стбълг. сътво^нк; в старобългарски
покрай сквозь ’през’ срещаме и скоз'В, напр. в Сав (само така!), Мар и др.
§ 164.	г) Съчетания от преградна съгласна + спирант. От тях най-
старите имат на второ място s, пред което всички преградни след различии
изменения — асимилация по звучност, дисимилация по начин на учленение,
опростяване на двойни съгласни (в праславянски са отстранени всички геми-
нати) — са изчезнали. Останало е само 5, в някои случаи превърнато в х.
Така
ts (и от ds) е дало $: тнсъ 1 л. ед. ч. аор. на vhcth ’чета, броя’ е от
праслав. *dltsb (вероятно през *dlssb), а то е от по-старо *keitsom\ тук ще
приведем и yhcao от *ditsla, yhcma ’число’ от *ditsm£n (т. е. с по три съ-
гласни); (п|>н)-еъсъ, 1 л. ед. ч. аор. на (прн)вктн ’доведа’ е от праслав
9 Граматика на старобългарския език 129
(pri)-vedsb (през *vetsb и *v£tss), дхсн 2 л. ед. ч. сег. вр. на датн
’дам’ е от праслав. * dad,st и т. н., срв. още гасли ’ясли’ от *edsli, гжслн
само мн. ч. 'гусла' от *gQdsli (праслав. корен *gQd- 'издавам звук');
ps (и от bs) също е представено от s: высфкъ е от ие. *Upsok- (срв.
гр. (п|Я]Х6? със същото значение); на нбълг. оса (незасвидетелствувано в
старобългарските текстове, но добре познато на славянските езици) съот-
ветствуват лит. vapsd и ствнем. wafsa със същото значение (срв. и лат.
vespa)\ въскръснтн 'възкреся' е от *vbzkr&psiti (праслав. корен *kr&p-t
може би същият, който е и в к^кпъкъ); г^всъ 1 л. ед. ч. аор. на г^стн,
грБЖ възхожда към *grebsb и т. н.
В ks (и от gs) веларната съгласна също е изчезнала, като вероятно е
минала през фаза х, а стоящото на второ място s е променено в х (зако-
номерно след I, и, г, k)‘, то се е залазило като 5 само пред р, t, kt
1 л. ед. ч. аор. на рештн, ркж е от праслав. *гёкхъ (може би през *гёххъ),
а то е от по-старо *reksom, но 2 л. мн. ч. е от *rekste\ 1 л.
ед. ч. аор. е от тештн, текж 'тичам, бягам’; жа^ъ 1 л. ед. ч. аор. на
жештн, жсгж 'горя' (праслав. корен *ieg-<*geg-) се привежда като пример
за развоя на gs, т. е. от *iaksb, а то от *iags®<*geg5®<*g₽gso/w. Както
е известно, това -х- като показател за аориста (в 1 л. ед. ч. и в 1, 2 и
3 л. мн. ч.) по-късно значително е разширило употребата си, срв. още в
старобългарски образувания с нСфонетично -Х-, като -гаХъ вм- «асъ, ДА^ъ,
кнд'Ь^ъ; -«Х-формите, и особено новобългарските форми за мин.
св. вр., конто във всички посочени лица имат -х-.
§ 165.	В по-късни префиксални образувания с ад- и at- е станало въз-
можно да се получат и нови групи от преградна+проходна съгласна, в
конто на второ място може да се яви 5, х или Такива формации са пред-
ставени в старобългарски по два начина: или съчетанието е опростено и
крайното Ь, респ. t е изчезнало, или тези съгласни са запазени, а след тях
е добавен -ъ-, с което представката е обособена. Примерите от първия тип
са по-редки; обикновено те са лексикализирани (вж. § 166—167).
§ 166.	Тъй като в старобългарски отношенията между представките
о- и фб- не са достатъчно ясни, а освен това ф- понякога съотствува и на
фт-, не можем да сме сигурни за случайте, в конто е протекъл фонетич-
ният процес bs>s (през ps), т. е. кота трябва да се приеме, че представ-
ката е била *ab-, а не само *а. Примерите не са много, срв. фс-бстн 'обгра-
дя’ (напр.: фбафжатъ в^адн твои Фстргъ ф тсб-в . н фбнджтъ та . нфса-
джтъ та въсждж Лк 19.43 Мар ”ще те обградят отвсякъде”), фсвннтн и
фснгатн 'осени; засенча’ (напр.: слаба гни осн-t га Лк 2.9 Мар, но сила
вышьнгллгф фбьсвннтъ та Супр 10.25), фсыпатн 'обсипя, насипя наоколо’
и под.
Опростяване на по-старо bs>s (през ps) можем да търсим в фстжш
3 л. ед. ч. аор. на фстжпнтн 'обградя, заградя’. Единственият несъмнен
случай, в който при фстжпнтн представката не е от *at-, а от *а(Ь)-, е засви-
детелствуван в Клоц 12а20: эдзнамсна! г^фбъ . воины . пфстае! . фстжш
грБЪ "обгради (обкръжи) гроба”.
130
Не разполагаме със сигурни примери за развой Ь£>£, както и за Ьх>х*\
За bz>z срв. одн^хтн (са) ’оглеждам (се), поглеждам, обглеждам’ в Зогр,
Мар и Сав с единичното овьзнр &д сег. деят. прич. в Супр 502.25 (*омь
стога ше . . , обьзн^аа кокгож’де ’’като поглеждаше всеки [от останалите]”),
където имаме и озн^ыж 1 л. ед. ч. сег. вр. От ие *ubz или *ups се извежда
и предлогът-представка въз.
§ 167.	Отпадане на t пред проходна съгласна s, х, § имаме в остжпнтн
от праслав. *atstqplti ’отстъпя, отдалена се; откажа се’ (вероятно през
*asstqpiti и с опростяване на гемираното 5). Този глагол се среща по-често
като отъстжпнтн”.
Съчетанието tx също може да се промени в х: о)Соднтн от пРаслав*
*iitxaditi ’отида, изляза, отдалена се, отместя се’, което преобладава в гла-
голическите ръкописи, но отстъпва решително на отъ)соднтн в Супр и Сав.
Подобии са отношенията и при групата ts\ суплетивното мин. деят.
прич. I на отнтн ’отида (си), отдалена се’ в глаголическите ръкописи, с из-
ключение на Евх, е ошьдъ от *atSbdb, така и в Сав, а в Супр отъшъдъ
има леко надмощие над ошъдъ (единственият пример с това причастие в
Евх е отъшедъ 74а15).
§ 168.	д) Съчетанието от проходна+преградна съгласна е напълно
естествено в късния праславянски и в старобългарски; то не се намира в
противоречие с изискванията за сричковата структура. Но има и няколко
единични старинни и недостатъчно ясни примери, в конто са възможни
различии опростявания, напр. отпадане на сонорното v в трупа vt9 респ. уЦ
какъвто е случаят при жнтн ’живея’ — тук се предполага по-старо *glvtl
(срв. жнвж, жнвешн и т. нм но жнлъ мин. деят. прич. П, жнтнк и пр.); с
паъвх ’плява* е свързан глаголът нсплътн, нспл'квж ’изплевя, почистя от
плевели’, чийто инфинитив всъщност не е регистриран в старобългарските
ръкописи. На стбълг. жнлх съответствуват балтийски форми с трупа -5/-,
напр. лит. gysla и т. н., но едва ли можем да предполагаме тук опростяване
на по-старо -sZ-.
За особенна развой на съчетание s или z+r вж. § 78.
21 Формите ошъд. ошъх-, конто сё срещат пет пъти в Супр, не са към обнтн (както
са посочени в речника на К. X. Майер), а към отнтн (обнтн има значение ’обкръжа, обгра-
дя, заобиколя’, срв. цитирания по-горе пример от Лк 19.43; неговото мин. деят* ?РИ*’ с
объшьд-, документирано само в Син 153.7: шБътедъше обндж мьх .като ме заооиколих ,
обградиха ме”). Също така о)(одхшт*|> в Супр 95.23 не се отнася към ов)<однтн, а Към 0Т"
)(9днтн, срв. примера с’дне женх K'SfHX . . . п^н)соднтъ . о^одаштлс мжжевн . зх аъз-
В|хштенньх мохдштн .тук [при светите 40 мъченици] вярната жена . . . когато мъжът [й]
си отива, ндва да моли [той] да се завърне”. По принцип тази представка се пише в Супр
с добавен ъ (х).
22 Прави впечатление, че във вид отъстжпнтн глаголът се явява, когато е придружен от
косвено допълнение, в което участвува морфемата от-, употребена като предлог, срв. къ
KpMA нхпхстн остжпх!жтъ Лк 8-13 Зогр, Мар, Асем .във време на изкушение отстъпват
[се отказват]” и отъстжпнте отъ мене Лк 13.27 Зогр, Мар, Асем .махнете се от мене”, остж-
пхьшд|д съ ннмь хкхы Евх 5162 .и отстъпилите с него ангели” и дх отъстжпнтъ отъ
кхсъ „да отстъпи [да се махне] от вас” и т. н. Постепенно формите с отъ- надделяват
(напр. в Супр отношснието е 18:2, в Сав изобщо няма остжпнтн).
131
§ 169. В някои случаи опростяването на съгласкови съчетания се
състои в изравняването им по палаталност. И тази асимилация е регресив-
на ; тя засяга проходните s и z, конто, попаднали пред палатална съгласна,
се променят в s и z (т. е. така, както ако се намират пред /), а в опреде-
лени положения може и напълно да изчезнат. Явлением се наблюдава най-често
при крайне z от проклитичните морфеми (представки и предлози) *bez, *vbz,
*lz, *arz, следователно в първата сричка на думата, но е възможно и във
вътрешни срички. Резултатите от тази асимилация не са винаги единни: от
една страна, различия се явяват пред палатален африкат, където често
настъпва консонантна дисимилания било на първия, било на третия член от
групата (вж. § 170, г); от друга страна, на палаталната асимилация се про-
тивопоставя, макар все още в тесни граници, стремежът да се намали раз-
нообразием от аломорфи на една и съща морфема — независимо дали е
корен или префикс.
§ 170. В старобългарски са засвидетелствувани следните типове случаи:
а)	5 или z пред /’ или п': получават се шл’ жл’ шн’ жн’ срв. -мыш-
лении (в стбълг. все с представки — п«- nf«-, ^аз- и др.), въжаюбаж 1 л.
ед. ч. на възаюбнтн, Йо 14.21 Зогр (иначе редовно без промяна, срв. същия
стих пак в Зогр — вьзлюБленъ, както и на останалите места тук и в дру-
гите ръкописи), къшнъАше 3 л. ед. ч. имперфект (по-нататък имперф.) на
късннтн, Лк 1.21 Мар. (и то е единичен случай); по-редовно е (съ)баажг?1Ж
1 л. ед. ч. от (съ)баазннтн (и в други форми на същия глагол), вж. и ня-
колкото примера като нж нЧго, Беж Неге и под. в Зогр, Мар, Клоц и Супр.
б)	или z пред £: след асимилациите по звучност (за z) и по палатал-
ност тези сибиланти се превръщат в S, което после отпада, защото се по-
лучава двойно SS, вж. и § 158.
в)	Съкращаване на £$ в £ и на iz в z имаме и при групите st и zd в
положение пред /; така едно stj е дало sst, от което SSt и накрая st,
стбълг. шт, съотв. zdj през zid и zid е опростено в zd, стбълг. жд- Напр.
пеуштенъ, пригвожден?» мин. стр. причастия от по^стнтн и прнгвозднтн,
срв. и нзоштренъ от нзострнтн, където групата е strj, вж.. и § 145—146.
г)	Когато проходните 5 и z са попадали пред палаталните африкати £
и dz, освен палатализация на s и z в и z е можело да настъпи и друго
фонетично явление — консонантна дисимилация, и по-точно пълно отпадане
на третата или на първата проходна съгласна в така получените групи s£
[JYsj и zdi- Съчетанието Si е представено и като шт (т. е. без второто £),
напр.: дъштнца при дъска, нштнстн ’изброя’ при унстн ’броя, чета’, нш-
тезнжтн ’изчезна’ при уезнжтн, шьтргвА ’от утробата’, Син 25а18; й като
ч (т. е. без първото S), напр.: нчнстн ’изброя’, нуезнжтн, н-уръвл, Супр
64.13, 461.20 и др. Покрай такива варианти в старобългарските ръкописи
намираме и сч, където крайното -z от представката само е обеззвучено в
-с, напр.; сесунннге ’безредие, смут’, бкуаствнк ’безчестие, хула, неуваже-
ние’ ; представката може да бъде и графично унифицираиа, срв. везУАДЬ-
NAIA им. п. ж. р. ’бездетната’, дори везъуоувьствьномъ дат. п. мн. ч. ’на без-
чувствените’. Тези случаи трябва да се смятат за по-нови и са характерни
за Супр.
132
От групата idi са документирани старинки примери с жд (т. е. без
второто 2), напр.: нжденж 1 л. ед. ч. на нзгъньтн ’изгони’, къждадатн
’ожаднея’28.
д)	Съчетанията на $ или z със следващ ги африкат с (за трупа zdz
има само един пример) показва същите разновидности: отпадане на третата
или на първата проходна съгласна, респ. запазване и на двете, но разпре-
делението на тези варианти в ръкописите не съвпада с разпределението на
шушкавите съгласни. Така групата ст (т. е. без второто 5 от състава на
с), напр. типът людьстнн им. п. мн. ч. от людьскъ ’народен; хорски’, е ха-
рактерна почти само за Асем и Супр (в Супр е и единственият пример за
ЗА от zdz'. въ д^дзд'В ’в гората’, 12.8), докато в другите ръкопиеи прео-
бладава сц, при отделяй случаи и ц, (т. е. без първото s), напр. нцълнтн
’излекувам, изцеря’ покрай нсц-ьлнтн и под., срв. и н-ц^ькъве— само така
в Зогр24, Мар и Асем, два пъти и в Супр, където виждаме веднъж и нзъ
ц^ькъве, 236.20, вж. и § 128. 23 * * *
23 Единичною кьжаждстъ са в Мар (Йо 4.13) при яьжд)АЖДстъ са в Зогр и Асем
по-скоро е грешка на писача (вероятно дисимилация на едно от двете -жд-, срв. и не къж-
дадкдтъ са в следващия стих вм. нс нмдтъ пждадктн са, както е в другите текстове).
21 Но в Зогр® (Мт 24.1) нзъ цуккс.
133

m—@-m
МОРФОЛОГИЯ

ИМЕННА СИСТЕМА
§ 171. От индоевропейский праезик старобългарският език е наследил
следните склоняеми граматични категории; имена (съществителни, прилага-
телни и числителни), местоимения и причастия.
Имената (и причастията) се състоят от корен, носител на основного
значение, и афикси, а именно словообразувателни представки (ако има та-
кива) и наставки, както и словоизменителни афикси, т. е. падежни оконча-
ния. Коренът със словообразувателните афикси образува основата на името
(или причастието). Сборът на словоизменителните форми на името (а също
и на местоимението и причастието) се нарича склонение.
Имената и причастията (отчасти и местоименията) притежават следните
граматични категории:
три рода: мъжки, женски и среден;
три числа: единствен о, двойствено и множествено; двой-
ствено число има само три различии окончания: за им., вин. и зв. п., за
род. и мест. п. и за дат. и тв. п.;
седем падежа1: именителен, родителей, дателен, вините-
лен, творителен, местен и звателен.
В старобългарски различаваме три главни вида склонения: именно
(номинално), което се отнася за имената, местоименно (прономинално),
което обхваща местоименията, и „сложно** за изразяване на „определе-
ност** при прилагателните. Първите два вида склонения са наследени от
индоевропейски, а третото представя балтославянско новообразуване.
Според завършека на своите основи имената се делят на две големи
групи: вокални и консонантни основи (склонения), при конто според
гласната или съгласната, с която завършва основата, различаваме няколко
подгрупи. Различните склонения се определят от завършека на основата.
СКЛОНЕНИЕ НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ ИМЕНА
§ 172. От синхронна гледна точка старобългарските склонения на съ-
ществителните по окончанията на им. п. ед. ч. и род. п. ед. ч. могат да се
разпределят по следния начин:
Вокални основи (склонения)
1.	Им. п. м. р. -ъ, ср. р. -е / род. п. -к
2.	Им. п. м. р. -ь, ср. р. -е / род. п. -tx, -х
3.	Им. п. -ъ / род. п. -«у
4.	Им. п. -х / род. п. -ы
5.	Им. п. -ж, -’х (след ж, ч, ш, шт, жд, ц, в) / род. п. -а
6.	Им. п. -н / род. П. -НГА
7.	Им. п. -ь / Род. п. -и
Консонантни основи (склонения)
1.	Им. п. -нь, -ень (-а),-мень или -мы /род. п. -не или -нн
2.	Им. п. -ть / род. п. -те или тн
1 В индоевропейски е имало осем падежа, но аблативът е изчезнал още в балтославянски.
137
3.	Им. п. мн. ч. -Вкне (-хне), -теХе, -хр / род. п. мн. ч. -нъ, -лъ или
-х’ь, -f’b
4.	Им. и. -ма/ род. п. -мене или -менн
5.	Им. п. -а / род. п. -Ате или -атн
6.	Им. п. -о / род. п. -есе или -есн
7.	Им. п. -н / род. п. -р или -^н
8.	Им. п. -ы / род. п. -ъке или -ъкн
Обаче по традиция (младограматична) старобългарските основи или
склонения се разглеждат съобразно с техните индоевропейски праформи,
което дава по-ясна представа за техния произход. Затова и тук те ще бъ-
дат представени по тоя начин, а именно:
Вокални основи (склонения)
1.	о-основи (о-склонение)
2.	/о-основи (/о-склонение)
3.	«-основи («-склонение)
4.	d-основи (d-склонение)
5.	/d-основи (/d-склонение)
6.	/-основи (/-склонение)
7.	/-основи, вж. /d-основи
8.	d-основи, вж. ъв-основи
Консонантни основи (склонения)
1.	л-основи от м. р.
2.	/-основи от м. р.
3.	/ал-//е//-/аг-основи от м. р.
4.	er-основи от ж. р.
5.	ък-основи от ж. р.: по своя произход съществителните от типа
Uf ькъ са d-основи, но в старобългарски те са ък-основи, т. е. консонантни
основи както напр. кхмы, кхмене.
6.	/пел-основи от ср. р.
7.	ел/-основи от ср. р.
8.	до-основи от ср. р.
ВОКАЛНИ ОСНОВИ (СКЛОНЕНИЯ)
о-основи (о-склонение)
§ 173.	Към о-склонение се числят съществителните (и прилагателните)
от мъжки род, окончаващи в им. п. ед. ч. на -ъ, както и тия от среден
род, окончаващи в им. п. ед. ч. на -о, конто в род. п. ед. ч. завършват на
-х, напр.: грдъ, ^хвъ, отркъ, вогъ, вргъ, г|ъХь; аъто, мъсто, село,
къко, ’клепач’, нго и пр. Мъжки и среден род имат различии окончания
само в им. п., вин. п., зв. п. от трите числа.
Промените г, к, X > ж> **• ш пРед «> и s, ц, с пред н, *в се дължат
на звуковите закономерности на старобългарски (и праславянски).
Съществителните от мъжки род, означаващи одушевени (олицетворени)
пред мети, завършват във вин. п. ед. ч. на -х: това е т. нар. родителен-
винителен падеж.
138
Образци за о-склонение	
Мъжки род	
Ед. Ч. ИМ. П. ГрАДЪ	отрокъ	БОГЪ	Г^'В)СЪ Род. П. ГрАДА	отрокл	БОГА	ГръХА Дат. п. грлдоу	отрокоу	БОГоу	Гр-ВХоу Вин. П. грлдъ	ОТрОКА	БОГА	гръуъ Тв. П. ГрАДОМЪ ОТ рок ОМ А БОГОМК гр-вуомк Мест. П. ГрАД-Б	отроц/в	Б08*В	гр-ВСВ Зв. п. грлде	отроче	воже	гр-вше	
Дв. Ч.	Им. п.,	ВИН. П., ЗВ.	п.	гр АДА	отрокл	БОГА Род. п.,	мест. п.	грлдоу	отрокоу	вогоу Дат. П„	ТВ. П.	гр А ДОМА	ОТрОКОМА	БОГОМА	Гр-ВХА гр-вхоу гръуомл
Мн. ч.	Им. П.	ГрАДН	отроцн	bosh	гр-Бсн Род. П.	грлдъ	отрокъ	БОГЪ	rp-вуъ Дат. п.	грлдомъ	отрокомъ	богомъ	гр-вуомь Вин. П.	ГрАДЫ	отроки	вогы	гр-вуы Тв. п.	грАды	отроки	вогы	rp-ьуы Мест. п. грлд-Буъ отроц,*вхь в«в-вх» гр-вс-вХъ Зв. П.	ГрАДН	отроцн	BOSH	rp'BCH	
Среден род	
Ед.ч. Им. п^вин.п.зв.п. село	в-вко	нго	
Род. П.	С ел А	ВИКА	НГА	
Дат. п.	селоу	в-вкоу	нгоу Тв. п.	селомк	в-ккомв нгомь	
Мест. п.	сел-в	в-вц-в hs-b	
Дв. ч. Им. п., вин. п., зв. п. сел-в в-вц-в	
Род. п., мест. п.	селоу в-вкоу Дат п., тв. п.	солома в-вкома	
Мн. ч.Им. п., вин. п., зв. п. ссла в-вкл	
Род. п.	селъ	в-вкъ Дат. п.	селомъ	в-вкомъ Тв. п.	селы	в-вкы Мест. п.	сел-вуъ	в-вц-вхъ	
Произход на окончанията
Единствено число
§ 174.	Им. п. м. р. -ъ се обясняваше обикновено от ие. -o-s, понеже
такъв е завършекът на индоевропейского о-склонение в им. п. м. р. Обаче
това обяснение е невъзможно, тъй като ие. -os в краесловие след изчез-
ване на изгласните съгласни дава правилно в старобългарски -о, срв. стбълг.
ново от ие. *neb^os, слово от ие. *klewos. Всъщност окончанието -ъ е пре-
139
несено от «-склонение: ие. -u-s дава правилно праславянски и в старобъл-
гарски -ъ. Още в късния праславянски първоначалните о- и «-склонения
са се смесили, тъй че относно старобългарски може да се говори за о/и~
склонение, вж. при «-основи (§ 182).
Им. п., вин. п., зв. п. ср. р. -о произлиза правилно от ие. -о-т, понеже
в праславянски изгласното т изчезва след кратка гласна, срв. напр.: нго от
ие. *jugo-m, лат. iugum, гр. £vydv, стинд. yugam, гот. juk. За колебанието
между о- и ^5-основи при склонението на съществителните от ср. р. като
ново, слове и под. вж. при es-основи (§ 214).
Род. п. -л произлиза от индоевропейского окончание за аблатив ед. ч.
-ойЦ, срв. стинд. a&v&t, лат. equo от ие. *ekwodjt аблатив ед. ч. от ие.
*ekwo-s ’кон’. В праславянски -а е имало циркумфлексна интонация, понеже
ие. -od/t произлиза от контракция: праслав. -а от ие. -ddjt<.по-старо -o-odft.
В праславянски индоевропейският аблатив е изчезнал, като само при о-ос-
нови е запазен, но във функцията на род. п. Тази промяна се е извършила
поради обстоятелството, че в индоевропейски в единствен© число освен
при о-основи родителей падеж и аблатив са се изразявали с една и съща
падежна форма.
Дат. п. -оу. Понеже индоевропейского окончание е -dj (с контракция
от по-старо -о-ej), срв. лит. vilkui с -иг от -uoj < -д] от vilkas ’вълк‘, гр.
Xvxcot (=W>x(p) от Хбход ’вълк’, то -оу се извеждаше обикновено от ие. -dj.
Обаче по звуковите закони на праславянски ие. oj трябваше да даде
праслав. aj и по-късно ё = стбълг. ъ, но не оу. Всъщност окончанието -оу
е пренесено в праславянски от «-склонение, а първоначалното окончание е
отстранено, понеже то щеше да съвпадне с окончанията на мест. п. ед. ч.
и им. п., тв. п. мн. ч. (Георгиев 1980 : 477—478), вж. при «-склонение
(§ 183).
Дат. п. при u-основи има две различии окончания -овн и -оу (вж. § 183).
Тези две падежни окончания са били пренесени при о-склонение. Наличи-
ето на две падежни форми с една и съща функция е предизвикало раз-
граничаване в тяхната употреба. Формата -овн се употребява само при съ-
шествителни, означаващи лица (одушевени предмети), дето се среща и
формата -оу, а при неодушевени предмети се употребява само формата -оу.
Примери:
Лдлмоу и ^длмовн от &длмъ
БОГОу и БОГОВН ОТ БОГЪ
ДН1ЛВ0Л0у и ДШЛВОЛОВН ОТ ДНГСьВОЛЪ
доуХоу и доууовн от доуХъ (олицетворено)
Нолноу и Нолновн от Нолнъ
Нсоусоу и Нсоусовн от Нсоусъ
львоу и львовн от львъ
мн|>оу и мн^овн от мн^ъ (олицетворено)
nbTfHbfXttf и ПЛТ|»НЛ|>Х0ВН от ПЛТ|НЛ^ХЪ
Пет^оу и Пет^овн от Пот^ъ
рлвоу (често) И |)ЛБ0ВН (рядко) ОТ |>ЛБЪ
сътьннкоу и сътьннковн от сътьннкъ, и др.
Особено често се срещат форми с -овн при чужди лични имена и на-
рицателни, напр.: Нолновн, Носнфовн, л^Хнс^нлгоговн и др. Понякога те се
140
срещат и при нарицателни, схванати като олицетворени (одушевени), напр.:
хд«ен, мн^фвн; съвсем рядко и при ср. р., срв. тълокн (олицетворено).
Вин. п. м. р. -ъ не може да произлиза от индоевропейский завършек
за вин. п. ед. ч. при о-склонение -о-т, както добре личи от нг« от ие-
*jugo-m и под., вж. по-горе. Както в им. п. ед. ч. и тук -ъ е пренесено от
«-склонение: ие. -и-т> праслав., стбълг. -ъ.
При съществителни, означаващи лица (и одушевени предмети), има
едва особеност, едно общославянско новообразуване: вместо вин. п. ед. ч.
тук се употребява формата за род. п. ед. ч., т. нар. родителен-винителен
(мъжколичен) падеж. Съществителното рхкъ например се среща в старо-
българските текстове рядко като винителен падеж, обикновената форма е
fxs*.
Тв. п. -9мь, вж. при дат. п. мн. ч. (§ 176). Покрай обикновеното окон-
чание -омь рядко се среща и -ъмь, пренесено от «-склонение, напр.:
гльдъмь, гл^съмь, штнтъмь; срв. и ср. р. БОЖССТВЪМЬ вм. -ОМЬ.
Тази старобългарска форма е запазена днес в наречия като бегом,
гербом, пешкдм, рёбром, рёдом хддом, сбдгом и др.
Мест. п. -ъ (в праславянски с акутна интонация) произлиза от балто-
слав. -aj, а то от ие. -oj, контрахирано от -о-/, дето о е гласната на осно-
вата, a, I — окончанието за местен падеж ед. ч. Това окончание съответ-
ствува точно на гр. oTxot ’вкъщи’, стинд. deve ’в (при) бога’ и литовското
наречие namie ’вкъщи’, което произлиза от стар местен падеж.
Това окончание е запазено днес в наречието утре, което представя
мест. п. ед. ч. от «yip (и ют|>о)=упгро.
Зв. п. м. р. -е е наследено от индоевропейски, срв. стбълг. влъче, лит.
vllke, гр. Хохе, лат. eque, стинд. аёоа зв. п. ед. ч. от ие. *ekwo-s ’кон’.
Това окончание се среща по изключение и при ср. р. в израза с» бфлъднн. ..
дньволоу «силе (Супр.) от оснло ’примка’.
В съвременния език, дето падежите са изчезнали, тази звателна форма
е добре запазена, срв. бдже, нардде, Владимире, Стояне и пр. (Стоя-
нов 1983:113), докато в руски например, дето другите падежи добре се
пазят, звателният падеж, завършващ на -е, е изчезнал.
Двойствено число
§ 175.	Им. п., вин. п., зв. п. м. р. -ь произлиза от ие. -б и съответству-
ва на лит. -й от -«о (с акутна интонация), гр. <о (-6), вед. -а от пие. -о-’,
срв. лит. vllkii, гр. X.UXCO, вед. vpka=стбълг. влъкь ’два вълка’. Това старо-
българскс двойствено число е запазено днес в т. нар. множествено бройно,
срв. (два, три и пр-) човёка, вЪлка, но човёца, вЪлца. Освен това то е за-
пазено като множествено число на съществителните крак, рог, при което е
станало едно оСобено разграничение: кракй, рогд, е обикновено множестве-
но, а крдка, рога — множествено бройно.
Им. п., вин. п., зв. п. ср. р. -ъ произлиза от ие. ог<пие. -o-i’. Това
старобългарско двойствено число е запазено днес като мн. ч. в крилё
(обикновено крилй), хралё.
Род. п., мест. п. произлиза от ие. -ow(s) и съответствува на стинд.
-ofy от ие. -ows, авест. мест. п. дв. ч. -д от ие. -ow.
141
Дат. п., тв. п. -омх съответствува на лит. -ат, срв. wilkam и стбълг.
клъкомь; за -т- вж. при дат. п. мн. ч. (§ 176), ср. р. рядко к^нльмх вм.
-омк по /-основи.
Множествен© число
§ 176.	Им. п., зв. п. м. р. -н е пренесено от /о-основи (вж. § 179.). Съ-
ществителното б^кт(^)ъ се употребява рядко в мн. ч.: обикновено то се
замества със събирателното от ж. р. ед. ч. Bf&T(f)Ht&, от което произлиза
днешното братя.
Днес това старобългарско окончание е запазено за образуване на мн. ч.
на многосричните съществителни от м. р., напр. гълъби, работница и пр.,
както и на някои едносрични съществителни от м. р., напр.: внуци, вЪлци,
3i6u, рдби и др.(Стоянов 1983:104, 106).
Род. п. -ъ. В някои индоевропейски езици окончанието за род. п. мн. ч,
при всички склонения произлиза от ие. -от (с циркумфлексна интонация), срв
лит. vilkH от -йот < ие, -от, гр. Хихшу, стинд. vfkam ’на вълците’. В старо-
хетитски обаче при консонантните основи окончанието е -ап от ие. -от, срв.
стхет. siun-an ’на боговете’, а същото се отнася за латински и староир-
ландски. Въз основа на това може да се определи, че -от произлиза чрез
контракция от пие. -о-от, дето първото о е завършекът на основата. Сле-
дователи© в литовски, гръцки и староиндийски -от е било пренесено от
о-основи и при другите склонения. Понеже индоевропейското окончание е
било -от или -от, стбълг. -ъ се извеждаше обикновено от ие. -от или -от,
но това е невъзможно по звуковите закони на праславянски. Най-правдо-
подобното обяснение е, че окончанието -ъ е възникнало при местоименията
и при зд-основи (вж. § 213), отдето е било пренесено и при другите
склонения.
Дат. п. -вмъ съответствува на лит. -ams. ст лит. -amus, гот. ат, срв.
стбълг. клъкомъ, лит. vilkdms, изтлит. vilkamus, гот. wulfam ’на вълците’
(дат. п. мн. ч.). Окончанията, съдържащи фонема т, са характерни за бал-
тославянски и германски, докато в други индоевропейски езици се явява
застъпник на ие. фонема bh, срв. напр. стинд vpkebhyas ’на вълците’ (дат. п.
мн. ч.). Тези /«-окончания представят новообразуване в балтославянски и
германски. Окончанията за тв. п. ед. ч., дат. п. и тв. п. дв. ч. и дат. п.
мн. ч. са пренесени от местоименного склонение, като са били преобразу-
вани, срв. тв. п. ед. ч. тъмъ, мест. п. ед. ч. т«мь, дат. п. и тв. п. дв. ч.
тъмь, дат. п. мн. ч. т-кмъ, тв. п. мн. ч. тъмн, конто съответствуват на лит.
тв. п. ед. ч. tuomi, мест. п. ед. ч. 1атё, дат. п. мн. ч. tiems, ж. р. tdms,
тв. п. мн. ч. ж. р. tomis, гот. дат. п. мн. ч. palm.
Вин. п. м. р. Понеже индоевропейското окончание е -o-ns или -os,
обикновено се приема, че -ы произлизало от -ons>-bs, но по звуковите
закони на праславянски това е невъзможно. Всъщност -ы е пренесено от
«-основи, дето ие. вин. п. мн. ч. -u-ns>-Us правилно дава -ы (вж. § 185)-
Тв. п. -ы. Понеже в други индоевропейски езици окончанието за тв. п. мн.
ч. произлиза от ие. -ojs, срв. напр. лит. -ais, стинд. -aih, авест. -alS и пр., то
и стбълг. -z>i се извеждаше обикновено от ие. -bjs. Но това е невъзможно
по звуковите закони на праславянски: ие. -ojs би дало в праславянски -aj
и по-късно -ё — стбълг. -ъ. Това окончание е било отстранено в праславян-
142
ски — понеже то би съвпаднало с окончанията за дат. п., мест. п. ед. ч.,
им. п. мн. ч., било е заменено със съответното окончание на «-основи (вж.
§ 185) (Георгиев 1969:60—61, 75—76).
Мест. п. произлиза от ие. -ojsu и съответствува точно на стинд.
-esu, авест. deSa, гр. -они (с г по мест. п. ед. ч.), срв. стбълг. ельц-ь^ъ —
стинд. v[ke$u ’във (при) вълци(те)’ от ие. *wl^ojsu.
Особености
§ 177. Редица съществителни от о-основи имат форми и по «-склоне-
ние, напр.:
Род. п. ед. ч.	ГЛАСА	И	глхсоу	от	ГЛАСА
	ДЛАГА	и	длъгоу	от	ДЛАГА
	?ФДА	и	f*Aoy	от	|>0ДА
	«АДА	и	лдоу	от	1лдъ ’отрова’
Мест. п. ед. ч.	AAfts	и	А*ру	от	ДА|)А, срв. гр. Sffipov
	ГрЪМ'К	и	гуъмоу	от	грмъ ’храсталак’
	ДЖБ’В	и	ДЖБОу	от	ДЖБА
	мнръ	и	мнуоу	от	мн^а ’свят’
Тв. п. мн. ч. апостолами, г^вХьмн, датами.
Особено често се срещат окончанията -оке и -ока: длрве покрай
да^н, доуХ^е покрай доусн, попоне, садокс ’насаждения’, сждове ’съдебни
решения’; б-всокъ, гадфва, г^адфва, г^ховъ- Д&рвъ, плфдфва, р«д«въ
и др. покрай БЪСА, ГАДА, Г^АД и пр.
уо-основи (уо-склонение)
§ 178.	Склонението на съществителните, чиято основа завършва на-уо-,
представя разновидност на отклонение. Разликата в падежните форми с
изключение на вин. п. мн. ч. се дължи на въздействието на j върху след-
ващата гласна. Това склонение се нарича още „меко“ поради палаталната
съгласна (или у) в края на основата.
Към това склонение се числят съществителните, завършващи в им. п.
ед. ч. м. р. на -ь или -н (от - jb) и ср. р. на -е или -(н)к, а в род. п. ед. ч.
на -IA или -’а, напр.: в^ачь, конь, kjah, мжжь, «учитель, знлменнк, полк,
жже ’въже’ и пр.
Образци за /о-склонение от мъжки род
Ед. ч. Им. п.	KONE	МЖЖЕ	KfbH
Род. п.	К0Н1&	МЖЖЬ	Kfbtb
Дат. п.	КОНЮ	мжжоу	К^ЬЮ
Вин. п.	K0NE	МЖЖЬ	KfbH
Тв. п.	КОНКМЕ	мжжсме	KfbttME
Мест. п.	КОНН	мжжн	KfbH
Зв. п.	КОНЮ	мжжоу	KfMO
143
Дв. Ч. Им. п., ВИН. п., ЗВ. П. K»NtX		мжжл мжжоу мжжемл	К|МЛ к^лю к^лкмл
Род. п.. мест. п. Дат. п., тв. п.	КОНЮ конкмл		
Мн. ч. Им. п., зв. п.	КОНН	мжжн	к^лн
Род. п.	конь	мжжь	к^лн
Дат. п.	конемъ	мжжемъ	красмъ
Вин. п.	КОНА	МЖЖА	К^ЫА
Тв. п.	КОНН	мжжн	к^лн
Мест. п.	К0Н~Н)(Ъ	МЖЖНХЬ	К^ЛН^Ь
Образци за /о-склонение от среден			род
Ед. ч. Им. п., вин. п., зв. п.	полк	знлменню	жже
Род. п.	полгл	знлменгл	жжл и т. н.
Дат. п.	ПОЛЮ	знлменню	
Тв. п.	полюмъ	знхменкмь	
Мест. п.	полн	знлменнн	
Дв. ч. Им. п., вин. п., зв. п.	ПОЛИ	знлменнн	
Род. п., мест. п.	полю	знлменню	
Дат. п., тв. п,	полкмл	знлменнкмл	
Мн. ч. Им. п., вин. п., зв. п.	полгл	ЗНЛМ6Н1Л	
Род. п.	ПОЛЬ	знлменнн	
Дат. п.	полкмъ	днхменншь	
Тв. п.	полн	знлменнн	
Мест. п.	полная»	знлменнн)съ	
Произход на окончаниями
Мъжки род
§ 179.	Им. п., вин. п. ед. ч. -ь произлиза от раннопраслав. -/& поради
въздействието на предходното j. Окончанието -н в к^хн и под. произлиза
от -]ь. Имена на лица приемат във вин. п. ед. ч. окончанието на род. п. ед. ч
(мъжколичен родителен-винителен падеж/
Род. п. ед. ч. -х, както при о-склонение. Покрай това окончание (а
също и в им. п., вин. п., зв. п. дв. ч. и им. п., вин. п., зв. п. мн. ч. ср. р.)
се явява в кирилски текстове съвсем рядко и --в, срв. мжжъ, а в глаголи-
чески текстове, дето t и а се означават с една и съща буква, не може
да се определи дали например да се чете K»fxsxix, Kfxix или ко^хбхв,
KJX’fc.
Окончанията за дат. п., тв. п., мест. п. ед. ч., за дв. ч. и за род. п.,
дат. п., тв. п., мест. п. мн. ч. съответствуват на тия от о-склонение с про-
мените поради предходното J.
Дат. п. ед. ч. Редките форми в^хтекн, мжжевн са възникнали под влия-
ние на о/а-склонение.
Тв. п. ед. ч. н»жьмъ (с -ь вм. -ъ) е под влияние на /-основи.
144
Зв. п. ед. ч. Окончанието -ю е пренесено от а-основи. Тази форма е
запазена в съвременния език, ср > другйрю, кдню, учителю и под.
Им. п., зв. п. мн. ч. -н произлиза от по-старо -j-ej < ие. -j-oj, понеже
ие. jo преминава в праславянски в ja и сетне в je. Тук е запазено индо-
европейското окончание за им. п. мн. ч. -oj, заето от прономиналното скло-
нение, срв. лит. vilkai, гр. Хохот, лат. lupl (с -I от- -oj) ’вълци’.
Мн. ч. от дътншть ’дете’ гласи дътн ж. р., което се скланя по I-
основи.
Вин. п. мн. ч. -hx (-А) произлиза по звуковите закони на праславянски
от индоевропейското окончание -j-ons, срв. гр. X6xov<; (диал.), лат. lupds>
вин. п. мн. ч. ’вълци’ с -os от ие. -ons.
Тази форма е запазена в съвременния език като множествено число на
съществителни: конё < стбълг. кон’а, мъжё < стбълг. мжжд, князё, кралё,
царё (Стоянов 1983: 104).
Среден род
Окончанията за ср. р. на /о-основи са еднакви с тия за м. р. /о-основи
с изключение на им. п., вин. п., зв. п. на трите числа. Окончанието -к про-
излиза по звуковите закони на праславянски от ие. -j-o-m.
Особености
§ 180.	Съществителното кф^абаь се среща в най-старите текстове със
и без л’ в им. п., вин. п. ед. ч., при което в мест. п. ед. ч. обикновената
форма е ко^абн (също и в мн. ч. им. п., тв. п. кф^абн и мест. п. кф^абнХъ).
Досегашното обяснение беше, че епентетичното л’ е изчезнало. Обаче в
късния праславянски / се поглъща от следващото I, срв. струс. мфсквнтннъ
от -tj-lnb, но мфсквнчь от -tjo-. Въз основа на това може да се заключи,
че формата ко^абн е фонетично правилна, старинна и че тя е оказала влия-
ние за колебачието кф^абаь/кф^абъ, а по-рядката форма кф^аба’н е възник-
нала поради въздействието на корабль. Същото се отнася и за земн покрай
Земли (вж. §192).
Склонението на съществителните, завършващи на -рь, има форми от
„мекото* и от „твърдото* склонение, срв. коумн^ь ’идол’, род. п., вин. п.
ед. Ч. KOyMHjf'K И КОуМН^А, им. п. МН. Ч. KoyMHfH, ВИН. П. МН. Ч. КФуМН^А,
дат. п. мн. ч. коумнрмъ и каумнрмъ, мест. п. мн. ч. коумн^вХъ. Това се
дължи както на „втвърдяването“ на „мекото" р’, така и на въздействието
на консонантните основи, завършващи на -a jib (вж. § 207).
Към това склонение спадат и съществителните от м. р., завършващи
на -нн, като в^абнН, рядко в^абфн ’врабче’, ж^ъбнн, рядко контрахирано
жрвн, змнн ’змей’, чръкнн ’цървул, обувка’; нннн ’скреж’ и др. Така се
скланят и много прилагателни като бфжнн, въанн ’велик, голям’ и др. Тук
-нн (-ен) произлиза от праслав. -bjt>. Те трябва добре да се разграничават
от типа сжднн, който се скланя по /а-основи (вж. § 195).
10 Граматика на старобългарския език 145
Окончанието -ни за ср. р. може да се явява и като -ьк и респ. -ык
-ью, -ьн, -ьнуъ, често с контракция -н)Съ, срв. п^ъд&нн мест. п. ед. ч. от
п^вдъннк ’предателство’, оученн мест. п. ед. ч. от «ученик.
В род. п. мн. ч. покрай -ни се среща и -ьн, -и и -ей, срв. мнлфсрдьн
(-ден) от мнлФсрднм. В тв. п. ед. ч. се явяват скончанията -нгемь, -ыемь,
-ннмь (поради асимилация), рядко -ьнмь и -ник, напр. «в-вдьнннмь (=нкмь),
псхннмь, п^ншьстенмь ; подобно и в дат. п. мн. ч. -ькмъ и -ннмъ, срв.
еъгр вшенннмъ, в дат. п. и тв. п. дв. ч. дзднннмъ; тв. п. мн. ч. често -ннмн
вм. -нн, напр. еученннмн, ц-всг^ьстЕннмн, ф^жжымн и с контракция днкме-
ннмн.
В дат. п. ед. ч. се явяват рядко форми като здхнневн, мф^евн; в дат.
п., тв. п. дв. ч. плештьмь вм. -емъ.
Съществателни от мъжки. род на -ць, -въ « среден род на -це
§ 181. Към /о-склонение с причисляват обикновено и съществителните
от м. р. на -ць, -sb. и ср. р. на -це, като фтьць, кънавь, лице, с^ьдьце.
Обаче те не са /о-основи: -ц(ь), -в(ь), -ц(е) са резултат от въздействието
на предходната предноезична гласна, която палатализира следващата съ-
гласна, а последната от своя страна променя гласната в краесловието.
	Образци за склонението
Ед.	ч. Им. п	етьць	кънавь	с^ьдьце Род. П.	ФТВЦ&	КЪНАВХ	С^ЬДЬЦК Дат. п.	«тьцоу	кънАВФу	с^ьдьцеу Вин. п.	фтьць	кънавк	с^ьдьце Тв. п.	«тьцемь	кънАвемь	с^ьдьцемь Мест. П.	ОТЬЦН	КЪНАВН	с^ьдьцн Зв. п.	Фтьче	кънАже	с^ьдьце
Дв.	ч. Им. П., ВИН. П., ЗВ.	П.	ФТЬЦЪ	КЪНАВЪ	с^ьдьцн Род. п., мест. п.	Фтъцеу	кънАВФу	срьдьцоу Дат. п., тв. п.	Фтьцемк	кънАвемь	с^ьдьцемъ
Мн.	ч. Им. п., ЗВ. П.	ФТЬЦН	КЪНАВН	с^ьдьць Род. П.	«ТЬЦЬ	КЪНАВЬ	с^ьдьць Дат. п.	Фтьцемъ	кънАвемъ	с^ьдьцемъ Вин. П.	ФТЬЦА	КЪНАВА	С^ЬДЬЦЬ Тв. П.	ФТЬЦН	КЪНАВН	с^ьдьцн Мест. п.	фтьцн)Съ	кънавнXъ	с^ьдьцнХъ
Разликата в съгласните при им. п. фтыдк и зв. п. отьче се дължи на
факта, че промяната на к в ч пред е е по-старо явление от промяната при
-ькъ > -ьць (т. нар. трета палатализация), т. е. когато -ькъ е премина-
вало в -ьць, първоначалното -ке е гласяло вече -че.
Покрай зв. п. ед. ч. кънАже се среща рядко и кънАвеу под влияние
на и-основи.
146
Понеже вмеките“ съгласни ц и s твърде рано започват да се „втвър-
дяват**, срещат се и форми като старцы = ста^ьцн тв. п. мн. ч; пънА8ы=
DtHASA ВИН. П. мн. Ч.
u-основи («-склонение)
§ 182.	В индоевропейски към «-основи са се числели съществителни
от мъжки и женски род, завършващи в им. п. ед. ч. на -u-s, и от среден
род, завършващи в им. п., вин. п., зв. п. ед. ч. на -и, напр.: лит. sUnii-s,
стинд. sunu-fy ’син’, лат. friictu-s ’плод’ м. р.; лат. гпапи-s ’ръка’, гот. han-
du-s ’ръка’ ж. р.; стинд. mddhu ’мед’, гр. ’медовина’ ср. р. и пр.
В старобългарски и в късния праславянски обаче има само едно-един-
ствено съществително, а именно сынъ, което е залазило по-добре първо-
началните окончания на старого «-склонение, но има като двояки форми и
почти всички окончания на о-склонение. Всички други съществителни от
«-основи са преминали към о-склонение, като само някои от тях са зала-
зили единични форми на «-склонение. При това обаче, както бе показано при
разглеждането на окончанията на о-основи, «-склонение е оказало силно влия-
ние върху падежните окончания на о-основи. Затова може да се говори за
о/«- склонение (Георгиев 1980 : 471—481).
Образец за склонението на сынъ
Ед. ч. Им. п.	сынъ
Род. п.	сыноу (съвсем рядко), сына
Дат. п.	сынфвн (рядко), обикн. сыноу
Вин. п.	сынъ, обикн. сына
Тв. п.	сыномь (съвсем рядко) (струс. сынъмь)
Мест. п.	сынфу (съвсем рядко), сынъ
Зв. п.	сыноу (рядко), обикн. сыне
Дв. ч. Им. п., вин. п., зв. п.	сыны (рядко), обикн. СЫНА
Род. п., мест. п.	сыновоу (обикн.), рядко сыноу
Дат. п., тв. п.	СЫНЪМА
Мн. ч. Им. п.	сынов е, рядко сыны, сынфвн
Род. п.	СЫНФВЪ, сынъ
Дат. п.	СЫНФМЪ (струс. сынъмъ)
Вин. п.	сыны
Тв. п.	сынъмн, сыны
Мест. п.	СЫНФМЪ (струс. СЫНЪХъ)
Зв. п.	сынфвс
Произход на окончанията
Единствено число
§ 183.	Им. п. -ъ от ие. -u-s, срв. лит. sllnii-s, стинд. sUnufy ’син’.
Род. п. -»у от ие. -ows (или -ews), срв. лит. sttnaUs, гот. sunaus, стинд.
sundti. Обикновеното окончание -а е пренесено от о-склонение.
147
Дат. п. -«кн от ие. -ew-ey, срв. стинд. sHndve, лат. тапил дат. п. ‘на
ръката’ с -al от -(e)w-ey. Второто окончание -«у преди се определяше като
пренесено от о-склонение. Но това е невъзможно: индоевропейското окон-
чание -oj дат. п. ед. ч. на о-склонение в праславянски щеше да даде -aj и
по-късно -ё. Всъщност както окончанието -овн, така и -оу са първоначални
окончания на u-склонение. Окончанието -«у за дат. п. ед. ч. произлиза от
ие. -ow (или -ew) и е било в индоевропейс кия праезик окончание за местей
падеж, запазено и в старобългарски (вж. мест. п. ед. ч.). Обаче както в
латински, дето дат. п. ед. ч. има две форми, срв. fractal и fractu, от fractas
’полза; плод’, при което първото окончание произлиза от ие. -(efw-еу, а
второто — от ие. -ow (или -ew), така и в праславянски и старобългарски
са се появили две форми за дат. п. ед. ч. при «-склонение, конто съответ-
ствуват точно на латинските (Георгиев 1980: 477—478).
Вин. п. -ъ от ие. -и-т, срв. лит. вйпц, стинд. sUnu-m. Окончанието -х е
пренесено от о-склонение.
Тв. п. -омь (съвсем рядко) с о под влияние на о-основи и като ранно
„изясняване" на ъ в о. В староруски сынъмь пази първоначалното оконча-
ние. Това окончание съответствува на литовското -a-ml, срв. лит. siinuml =
струс. сынъмь. За балтославянските и германските падежни окончания с т
вж. при дат. п. мн. ч. о-основи (§ 176).
Мест. п. -»у (съвсем рядко) произлиза от ие. -Gw (или -ew). Обикнове-
ната форма е -t, пренесена от о-склонение (вж. § 147). Днешното наречие
долу произлиза от мест. п. ед. ч. на съществителното долъ.
Зв. п. -«у от ие. -ew или -ow (отгласна степей), срв. лит. siinau, гот.
Sanaa и suna, стинд. sii.no с -о от ие. -ew или -ow. Окончанието -е е пре-
несено от о-склонение. В някои наши говори е запазена формата сйну, но
както и в старобългарски обикновената форма е сйне.
Двойствено число
§ 148.	Им. п., вин. п., зв. п. -ы произлиза от ие. -й < ие. -и’, срв. лит.
suna, стинд. siinii.
Род. п., мест. п. -овоу произлиза от ие. -ow-ows (или -ew-ows), срв.
стинд. sunvofy с -vofy от ие. -w-ows (нулева степей на завършека на ос-
новата).
Цат. п., тв. п. -ъмь, вж. при о-склонение (§ 176).
Множествено число
§ 185.	Им. п., зв. п. -»ке произлиза от ие. -ew-es, срв. стинд. sundvas
’синове’. Окончанието -н при редките форми сынн и сыновн е пренесено от
о-, респ. /о-склонение. В съвременния език окончанието -ове за мн. ч. е
разпространено и при много други едносрични съществителни, срв. синове,
градовё, кдшове, нджове, хлябове и пр. (Стоянов и др. 1983: 104).
Род. п. -«въ, -ъ; на -ъ вж. при о-основи (§ 176).
Дат. п. -омъ, струс. -ъмъ, вж. при тв. п. ед., ч. (§ 183).
Вин. п. -ы произлиза от ие. -us < по-старо -u-ns, срв. гот. sanans, гр.
диал. (критски) viovg вин. п. мн. ч. ’синове’, лат. mantis вин. п. мн. ч. ’ръце’.
Тв. п. -ъмн и -ы съответствуват точно на двете окончания за тв. п.
мн. ч. в литовски, срв. лит. sHnamis и sunuffls-, стбълг. -ы произлиза от
-its < по-старо -urns (Георгиев 1980: 477).
148
Мест. п. -»Хь, струс. -ъХъ, СРВ> стинд. sunti-sir, за стбълг. ф в -оуъ
вж. при тв. п. ед. ч. (§ 183).
Особености
§ 186.	Към това склонение се числят няколко съществителни, конто
обаче са засвидетелствувани само с някои падежни форми и често имат и
окончания по о-склонение:
връуъ ~ лит*	Р°Д* п- ед- ч-	и вр>Х\ мест. п. ед. ч.
и ьсъ. В съвременния предлог върху се пази старият мест. п. ед. ч.
домъ = лат. domii-s, род. п. ед. ч. домоу, дат. п. ед. ч. дфмфен и дф-
моу, мест. п. ед. ч. домоу, род. п. мн. ч- дфмфвъ, мест. п. мн. ч. домоХь,
медъ = лит. mediis м. р., но първоначално ср. р., срв. стпрус. meddo,
ствнем. meta, стинд. mddhu ср. р. Засвидетелствувани са формите медоу
род. п. ед ч. (по-малко вероятно дат. п. ед. ч.; Vaillant 1964:91—92)
и медх.
Други съществителни, конто нямат точни съответствия в други индо-
европейски езици:
вфхъ, род. п. ед. ч. кому, им. п. мн. ч. волоке и вфлфвн, род. п. мн. ч.
воловъ ;
полъ ’половина’, род. п., дат. п. и мест. п. ед. ч. похоу, вин. п. дв. ч.
полы, тв. п. дв. ч. полъмх;
f адъ, род. п., дат. п. и мест. п. ед. ч. f ддоу;
уннъ, зв. п. ед. ч. унне, род. п. ед. ч. унноу и уннл, дат. п. и мест. п. ед. ч.
унноу, им. п. мн. ч. уннокс и уннн, род. п. мн. Ч. УННФВЪ, мест. п. мн. ч.
УИНЫ.
Подобии колебания се забелязват и при някои други съществителни, за
конто не може точно да се определи дали са първоначални и- или о-основи,
напр. оудъ ’член’, схнъ и др.
Тук се причислява и склонението на често срещаното етнично име,
чиято основа е жидок- и вторично жнд- ’евреи(н)’:
Ед. ч. Им. п. жндовннъ (сингулатив, вж* § 207).
Мн. ч. Им. п.	жидов е и жндовн (рядко)
Род. п.	жндовъ
Дат. п.	жндокомъ	(рядко) и жндомъ
Вин. п.	жндокн	и	жиды
Тв. п.	жиды
Мест. п. жндовъХъ и жндоуъ
о-основи (о-склонение)
§ 187.	Към d-склонение се числят съществителните от женски род,
конто завършват на -х, като го^х ’планина’, д^азгх, дъскх, женх, ногх,
ркх, ржкх и под., а също така и малък брой деятелни имена от мъжки
род, конто завършват на х, като влхдыкх ’господар’, въкводх, слоугх.
Изгласното ъ предизвиква промяна на предходните гърлени съгласни,
а именно к, г, X > U., 3, с и ск, зг > ст, ЗА, напр.: ржцъ, hosis, моусъ,
ДЪСТЪ ОТ ДЪСКХ, Д^АЗД-К от Д^АЗГХ.
149
Образци за а-склонение
Ед. ч.	Им. п.	женх	^жкх	ног*	мвух*
	Род. п.	жены	|>ЖКЪ!	ногы	моууы
	Дат. п.	жсвъ	^ЖЦ/Б	NOS'B	моусъ
	Вин. п.	жснж	^жкж	ногж	моууж
	Тв. п.	женоьж	^ЖК01Ж	Н0Г01Ж	моу^окк
	Мест. п.	ЖбНЪ	ржц.'Б	НОВ'Б	МОуС’В
	Зв. п.	жсно	^жко	кого	моуХ®
Дв. ч.	Им. п., вин. п., зв. п.	женъ	|>ЖЦ/Б	NOS'B	моусъ
	Род. п., мест. п.	жсноу	^жкоу	ногоу	м«уХ«У
	Дат. п., тв. п.	женхмх	^жкхмх	ногьмь	м«ух*мь
Мн. ч.	Им. п., вин. п., зв. п.	жены	^жкы	ногы	моухы
	Род. п.	женъ	^жкъ	ногъ	мвух*
	Дат. п.	жен&мъ	^жкьмъ	ногьмъ	меуухмъ
	Тв. п.	жен&мн	^жкхмн	НОГХМН	мвуухмн
	Мест. п.	женх)Съ	^жк^ъ		мвух^х*
Забележка. Покрай окончанието			за тв. п. ед.	ч. -онк се	среща съв-
сем рядко и -ж (вж. § 188).
Произход на окончанията
Единствено число
§ 188.	Им. п. -х произлиза от праслав. -а с акутна интонация — ие.
-а, което от своя страна произлиза от пие. -eh(J), дето ларингалът h про-
меня първоначалното е в а и удължава гласната. Ударението на тия съще-
ствителни в славянски (и балтийски) е обикновено на последната сричка,
срв. водй, жена, мухд., ногй, ръкй и пр., понеже в балтославянски дългата
гласна привлича ударението. Срв. стбълг. глхвх, лит. galvb, гр. х<Ьрб ’земя’,
стинд. d&va ’кобила’, гот. giba ’дар’.
Род. п. -ы. Индоевропейского окончание е -ds (с циркумфлексна инто-
нация, понеже произлиза от контракция), срв. лит. galvos, гот. gibos, гр.
Х<Ьра?, а именно от -a-as < пие. -eh(j)-es (или -05). В праславянски обаче
поради изчезване на изгласните съгласни това окончание щяло да съвпадне
с формата за им. п. ед. и мн. ч. и затова то е било отстранено. Най-правдо-
подобното обяснение за праславянското и старобългарското окончание е,
че е било пренесено от u-основи, дето е било образувано окончание -й(ЛЦ)
по род.п.ед.ч. на о-основи < ие. -odfi (Георгиев 1969: 87—88), вж. при
о-основи (§ 174).
Тази падежна форма е запазена днес в изразите (ох) бдби = (ох) на
бдба (детето), мдми, а също и в до зорй, от зорй, както и в наречия
като настранй, дтръки и под.
Дат. п. -ъ произлиза от (ранно) праслав. -6J с циркумфлексна интона-
ция, а то с контракция — от по-старо Д-ауспие. eh(y)-ej срв. стбълг.
гххкъ, лит. gdlvai, гот. gibai дат. п. ед. ч. от giba ’дар’, гр. x6pai=x<J>P<?
дат. п. ед. ч. от х<$)рй ’земя’, лат. equae дат. п. ед. ч. от equa ’кобила’-
Формата за дат. п. ед. ч. е запазена в архаизми като майце (си).
150
Вин. п. -ж произлиза от ие. йт (с циркумфлексна интонация), което в
късния праславянски в изглас пред назад се съкращава, срв. стбълг. глдвж,
лит. gdlvq (също съкратено), гр. %d)pav ’земя’, стинд. dsvam ’кобила’.
Понеже в много български диалекти стбълг. ж преминава в ъ и вини-
телната форма поема функцията на именителната, старобългарската вини-
телна форма е запазена в разни диалекти, срв. диал. вудЬ от стбълг. в«дж,
главЪ от стбълг. гльвж, ръкЪ от стбълг. ^жкж и под.
Тв. п. -«нк, съвсем рядко -ж. Обикновено се приема, че окончанието
-«нк е пренесено от местоименното склонение, срв. т«нк тв. п. ед. ч. от та
’тази’. Но произходът на местоименното окончание -онк е необяснен. В
старобългарски се среща съвсем рядко и друго (по-кратко) окончание за
тв. п. ед. ч„ а именно -ж, напр.:
съ славж (Сав) = саавонк
многж с ндж (Син)
длъгвтж (Син)
вннж (Супр)
съ вокводж (Супр)
върж свокк (Супр)=в-нронк свокнк
|)ЖКЖ (Супр)
УНСТвТЖ (Супр) и др.
Освен това тази (кратка) форма за тв. п. ед. ч. се употребява редовно
при сложните прилагателни, напр. доб^ж-нк. Тя има точно съответствие в
балтийски, срв. стпрус. rdnkan=зап лит. rankh, източнолит. runkii= стбълг.
^жкж (Супр) тв. п. ед. ч. Освен това окончанието на литовското сложно
прилагателно gerq-jq (тв. п. ед. ч. от gerii ’добра’) съответствува точно на
старобългарското окончание на сложного прилагателно д«б^ж-нк. Балтосла-
вянската морфема, от която произлизат споменатите окончания, е -ап (с акут-
на интонация) от ие. -&т, което се отличава от балтославянского окончание
за вин. п. ед. ч. -ап (с циркумфлексна интонация) от ие. -ат. Подобии две
форми за тв. п. ед. ч. при a-основи намираме и във ведическия староин-
дийски, напр. jihvdya и jihv& тв. п. ед. ч. от Jihva ’език’. От това може да
се заключи, че в старобългарското окончание -«нк и староиндийского -ау-а
се пази като архаизъм праиндоевропейската основа на тия имена, завърш-
ваща на ие -HJ- от пие. -eh(j)- (Георгиев 1969: 90—92).
Мест. п. --в произлиза от ие. -а-i (с акутна интонация) от пие. eh(j)-i,
срв. стлат. Romai—лат. Romae ’в Рим’. Старобългарската форма за мест,
п. ед. ч. е запазена в наречието гдре, което произлиза от стбълг. г«|»ъ ’в пла-
нината’, мест. п. от г«^а.
Зв. п. -« произлиза от праслав. кратко а, а то от пие. h (нулева сте-
пей); затова ударението пада върху предходната гласна. срв. нбълг. жёно,
мухо, ндго, рЪко и пр. Срв. гр. vopcpd от vupcpr] ’нимфа’.
Старобългарската форма е добре запазена в съвременния език, срв.
жёно, мййко, сёстро и пр.
Двойствено число
§ 189.	Им. п., вин. п., зв. п. -t произлиза от ие. -aj или -aj от пие-
-eh-i,’, срв. стинд. й&ие ’две кобили’. В съвременния език то е запазено в
съществителните ръцё, нозё.
151
Род. п.» мест. п. -«у е еднакво с мест, п., род. п. дв. ч. на о-основи
(вж. § 175).
Дат. п., тв. п. -хмх съответствува на литовските окончания за дат. п.
тв. п. дв. ч. -от а -от, срв. лит. galvdni дат. п. и galvorn тв. п. = стбълг.
главами. За това окончание вж. при о-основи (§ 175).
Множествено число
§ 190.	Им. п., вин. п., зв. п. ы. Индоевропейского окончание за им. п.
мн. ч. при а-основи е било -as от пие. -eh(j)es, срв. лит. rafikos от rankd—
стбълг. |>жка, гот. glbos от giba ’дар’, стинд. asvas от asva ’кобила’. По
звуковите закони на праславянски обаче поради изчезването на краеслов-
ните съгласни то би трябвало да съвпадне с окончанието за им. п. ед. ч.
Поради това то е било отстранено. Окончанието -ы, първоначално оконча-
ние за вин. п. мн. ч., се извежда обикновено от ие. -a-ns (Vaillant 1955:
89), обаче по звуковите закони на праславянски ие. -ans не може да даде
стбълг. (и праслав.) ы, а ж, срв. стбълг. гжсь ’гъска’ от ие. * gratis- и под.
Понеже поради звуковите изменения индоевропейските окончания -ат вин. п.
ед. ч. и -ans вин. п. мн. ч. биха съвпаднали в праславянски в -а, т. е. ед. ч.
и мн. ч. вин. п. биха гласели еднакво, то първоначалното окончание -ans е
било заменено с окончанието за вин. п. мн. ч. на й- или а-основи ие.
-В-л$>-й$>праслав. -у=стбълг. -ы (Георгиев 1969: 93—94).
Понеже в историята на българския език стбълг. ы преминава в и, това
старобългарско окончание се пази в съвременния език като множествено
число на съществителните от женски род, завършващи на -а, срв. женй,
реки и под.
Род. п. -ъ (и -ь от -jb) е еднакво за всички склонения. За неговия
произход вж. при о- и es-основи (§§ 176, 213). Това окончание е запазено
като архаизъм в някои вкаменели изрази като мндго гддин, сёдем годин,
сто глав (добитък).
Съществителното сждаба’ присъда, съдебно решение’ се среща в Син
в род. п. мн. ч. като сждобъ с асимилация ь-ъ>ъ-ъ и „изясняване* ъ>о.
Дат. п. -амъ съответствува на лит. -от(и)в,стлатв. -ams, гот. -от, срв.
стбълг. главамъ, лит. galvdms, гот. gibbm от glba ’дар’. За тези падежни
окончания вж. при о-основи (§ 176).
Тв. п. -амн съответствува на лит. -omis, стлатв. -ams, срв. лит. galvo-
mls, стбълг. главами, вж. при о-основи (§ 176).
Мест. п. -аХ2* съответствува на ст лит. и диал. -osu (днес -ose), латв.
-ds, стинд. -asu, съставено от завършека на основата -а и окончанието -su от
пие. -eh(j)su, срв. стлит. raflkosu, стбълг. ^жка)(Ъ, лит. galxx^, стинд. a&oasu
’в (при) кобилите’, гр. ’A8t|vi]cti ’в Атина’. По звуковите закони на прасла*
вянски това окончание трябваше да гласи -асъ : -)<- е пренесено от оконча*
нията на о-основи -вХъ и а-основи (-ъ^ъ) (вж. § 176, 185).
ja- основи (/а-склонение)
§ 191.	Славянского/d-склонение пред став лява разновидност на а-склоне-
ние: разликите в окончанията се дължат почти изключително на звуковите
промени, предизвикани от предходното /. Първоначалното окончание -ia
152
добре личи при съществителните, чийто корен завършва на гласна, напр.
от ие. *sr<yw-ja, а също и при съществителни като коХгь., демХ|&,
KtynXiA ’търговия’. В повечето случаи обаче j се съчетава с предходната
съгласна, като се образува нова палатална съгласна, напр.: доушх с ш от
х/(<ие. sj), кожа, лъжа с ж от gj, пншта ’храна’, ск-вшта с шт от tj,
надежда, одежда, 1ажда ’ядене’ с жд от dj и пр.
Приведените по-горе съществителни са от женски род. Тук принадле-
жат и малък брой деятелни имена от мъжки род като вельможа с ж от gj,
ApBOA'BA’iA ’дърводелец’, п^дьтеуа с v от kj (вж. подобно при d-основи,
§ 187).
Към това склонение се числят и съществителните от типа овьца, дъ-
внца, стаза ’пътека’, конто всъщност не са /а-основи. Палаталните съ-
гласни ц, s в наставките -ьца, -нца, -ьза са възникнали от раннопраслав.
bka, -tka, bga, -iga поради въздействието на предходните предноезични
(палатални) гласни по т. нар. трета палатализация (вж. подробно при jo-
(вж. подробно при jo-
основи, § 181).		Образци за /а-(	склонение		
Ед. ч.	Им. п.	3emXia	CTpyi*	доушь	ДВДНЦД
	Род. п.	ЗЕмХга	CTpytA	ДОуША	ДЪВНЦА
	Дат. п.	земХн(зЕмн)	струн	доушн	дъкнцн
	Вин. п.	земХнк	струнк	доушж	дъкнцж
	Тв. п.	земХкнк	струкнк	доушегж	д^внцсгж
	Мест. п.	земХн	струн	доушн	дъкнцн
	Зв. п.	ЗемХк	струм	доуше	девице
Дв. ч.	Им. п., вин. п., зв.	п. земХн	струн	доушн	дъвнцн
	Род. п., мест. п.	ЗсмХю	струю	доушоу	ДЪЕНЦОу
	Дат. п., тв. п.	3emXiama	струлмх	доушхмх	ДВДНЦАМ&
Мн. ч.	Им. п., вин. п., зв.	п. земХьа	струьх	доушд	ДЕВИЦА
	Род. п.	ЗсмХь	струн	доушь	ДВДНЦК
	Дат. п.	ЗЕМХ|АМЪ	стругьмъ	доушхмь	дъкнцлмъ
	Тв. п.	земХглмн	струями	доушхмн	ДЪВНЦДМН
	Мест. п.	земХг&Хъ	стру^Хь	доуш&хъ	дъвнцдХъ
Проазход на окончанията
Единствено число
§ 192.	Им. п. t и в глаголическите текстове се означават с една и
съща буква, която се транскрибира обикновено с га. Някои слависти смя-
тат, че глаголическите форми означават земХ-в, доушъ и под., конто по-
късно под влияние на d-основи преминават в 3emXia, д«ушл и пр. (V a i-
llant 1958: 86). Завършекът -ыа се явява и като -hia, срв- скнньга =
CBHHHIA.
Род. п. -ьа (-а). Тук има разлика при окончанията в старобългарски
в сравнение със староруски и старочешки, дето се явява -в. респ. *, срв.
153
струс. демл-в, доуш-fe, стчеш. d.us£. Струс. --н ( = стчеш. -ё) произлиза пра-
вилно от праслав. -j-e<zw. -j-as и те съответствуват точно на лит. -ds, срв.
лит. 2етё5=струс. дсма-в род. п. ед. ч. от лит. гётё=стбълг. дш&1а.
Стбълг. -га се извежда обикновено от ие. -jans, но такова индоевро-
пейско окончание за род. п. ед. ч. не съществува. Най-вероятното предпо-
ложение е, че -ia произлиза от ие. -j-dm (или с контракция от ие. -j-a-om),
при което индоевропейското окончание за род. п. мн. ч. е било употре-
бявано и за ед. ч., понеже още в праславянски първоначалното окончание
за род. п. мн. ч. е било заменено с друго окончание (Георгиев 1969:
98). Подобно и в хетитски индоевропейското окончание за род. п. мн. ч.
-ап от ие. -от (вж. при о-основи, § 176) се употребява и за род. п. ед. ч.,
а окончанието -as от ие. -os за род. п. ед. ч. се употребява и за множест-
вено число.
Дат. п., мест. п. -н, както и тв. п. -кнк с промените поради въздейст-
вието на предходното j съответствуват точно на окончанията на -а-основи
-в и -онб.
Покрай обикновената форма за дат. п. и мест. п. ед. ч. демЛн се среща
по един път демн (Клоц и Болонски псалтир). За тези форми вж. при
/о-основи (§ 180), срв. ко^абн=кф^абХн.
Контракции като Ма^н = Ма^нн, дат. п. от Ma^hia, са редки.
Вин. п. -нб (-ж) е пренесено от а-основи.
Тв. п. -нб и -ж покрай -онб, -онб на съществителни, завършващи на
-hia, -•bia (-otA) като Гаана-виб—Гаана'Вонб, конто се смятат за контрахи-
рани (Vai 11 ant 1964:98), сапо-вероятно старннни (вж. при а-основи,
§ 188).
Собствените имена от мъжки род, заети от гръцки, завършващи на
-hia, приемат в тв. п. ед. ч. окончанието -нкмь, -номь, напр.: Нермномь. от
Ho^omhia, Нсанома от Hcahia.
Мест. п. е запазен в съвременния език при вкъщи.
Зв. п. -к (-о) произлиза от праслав. -ja, (вж. при а-склонение, § 188)
Това окончание е запазено в съвременния език при някои съществителни,
срв. девйце, сестрйце, вёщице, но зёмьо, душо.
Двойствено число
§ 193.	С промените поради предходното / окончанията за им. п. вин. п.,
зв. п. -н, род. п., мест. п. -ю и дат. п., тв. п. -гама съответствуват точно
на окончанията при а-склонение --в, -оу и -ама.
Множествено число
§ 194.	Им. п., вин. п., зв. п. -на произлиза от индоевропейското окон-
чание за вин. п. мн. ч. -j-ans, което е било пренесено при им. п. зв. п.
Окончанията за род. п. -ь, дат. п. -»амъ, тв. п. -iamh, мест. п. -1аХъ
с промените поради предходното / съответствуват точно на окончанията
при а-склонение -ъ, -амъ, -амн, -а)Съ.
§ 195.	Към това склонение се причисляват и съществителните от жен-
ски род, завършващи в им. п. ед. ч. на -ън*н, като поустъ1Н*н, ?абъ1Н*н,
както и тези от мъжки и женски род, окончаващи в им. п. (зв. п.) ед. ч. на
154
-н(н), като дл(ъ)днн=ллднн, хлннн ’сърна’, крхвнн ’кошница’, млъннн от
женски род: вхлнн ’лекар’, вътнн ’оратор’, кръмъчнн ’кормчия’, къннгъчнн
’писар’, сжднн от мъжки род. Към това склонение спадат и сравнителната
степей на прилагателните от женски род (напр. вольшн ’по-голяма’), сегаш-
ните деятелни причастия от женски род (напр. несжштн, несъшн) и числи-
телните като тысжштн ’1000’ (вж. § 275, 284, 356).
Окончанията на всичките им форми с изключение на им. п. (зв. п.) ед. ч.
са еднакви с тези на /а-основи. Всъщност те са наследници на един
особен склонитбен тип, различен от тоя на /а-основи. Те имат точни
съответствия в литовски, латвийски и готски, срв. лит. pati ’съпруга’, род. п.
ед. ч. paiSlos, вин. п. ед. ч. patiq.; гот. bandl ’връзка’, род. п. ед. ч. bandjbs,
вин. п. ед. ч. bandja\ освен това стинд. devi ’богиня’, род. п. ед. ч. devy&s,
вин. п. ед. ч. devlm; гр. rcorvia ’господарка’. В индоевропейски завършекът
на им. п. ед. ч. е бил -I от пие. -ih. Особено характерно е сходството на
тоя склонитбен тип в балтославянски и германски, докато в староиндийски,
гръцки и други склонението е по-особено. В старобългарски това особено
индоевропейско склонение се е смесило със склонението на /а-основи
(Vaillant 1958: 96—99).
Освен това има основание да се предполага, че деятелните имена от
типа сжднн се различават по произход от съществителните, завършващи на
-нн. Докато завършекът на последните произлиза от ие. -2<пие. -ih, то тоя
на първите вероятно произлиза от ие. -а$<пие. -eh-s, срв. хет. ishas ’госпо-
дар’ от ие. -eh-s, гр. vsavlag ’младеж’ и под. (Georgiev 1975:117).
Образци за склонението
Ед. ч.	Им. п., зв. п.	^ХБЫН’Н	аадн(н)	сждн(н)
	Род. п.	|>ЬБЪ1Н>1А	ААДНЬЬ	СЖДНЬА
	Дат. п.	^ХБЫН’Н	ААДНН	сжднн
	Вин. п.		ААДН1Ж	СЖДН1Ж
	Тв. п.	^БЪ1Н*К1Ж	ААДНК1Ж	СЖДНК1Ж
	Мест. п.	рХБЫН’Н	ААДНН	сжднн
Дв. ч.	Им. п., вин. п., зв. п.	|>двын’н	ААДНН	сжднн
	Род. п., мест. п.	^БЪ1Н*К	ААДНЮ	сждню
	Дат. п., тв. п.	|>ХБЫН’|&МЬ	ААДН1АМА	СЖДН1АМА
Мн. ч.	Им. п.. вин. п., зв. п.		ААДНЬА	сждньа
	Род. п.	|>ХБЪ1Н’Ь	ААДНН	сжднн
	Дат. п.	|>ЬБЪ1Н’Н<МЪ	ААДНГАМЪ	СЖДНГАМЪ
	Тв. п.	jtXBbIH’tb.MH	ААДН1АМН	СЖДН1АМН
	Мест. п.	^хбънй&Хъ	ааднгаХ2*	СЖДН|А)СЪ
Им. п. ед. ч. сждн се явява твърде често: не е ясно дали се отнася
за старинна форма или за контракция.
Z-основи (2-склонение)
§ 196.	В индоевропейски към Z-основи са принадлежали съществителни
от трите рода. В старобългарски повечето съществителни от тоя тип са
155
от женски род, малко са от мъжки род и няма нито едно от среден род.
Среден род от г-основи е запазен в старобългарски само при числителното
три. Примери за съществителни от женски род: двь^ь, кость, ^еть, твл^ь,
|&дь ’ядене, храна’ и др.; от мъжки род: боль ’болник’, голжбь, гость,
дать, Люднк (ед. ч. Хюдннъ), пжть, тлть ’крадец’, тъсть, уръвь ’червей’,
жгль ’въглен’ и др.
Съществителните от Z-основи имат различии окончания в тв. п. ед. ч. и
им. п., зв. п. мн. ч. според това, дали са от женски или от мъжки род.
Към това склонение се числят и редица съществителни, конто в индо-
европейски са били консонантни основи, срв. вьсь ’село’, стинд. vte- ж. р.
’жилище, къща’, авест. vis- ’къща, село, род’; дв-вр», гр. Sfjp ’звяр’, лит.
iver-es им. п. мн. ч. (zveris им. п. ед. ч. е преминало към /-основи); мышь,
стинд. mils-, гр. цбд, лат. mils, ствнем. тйз ’мишка’. Това е станало поради
съвпадането на някои падежни форми в праславянски, срв. вин. п. ед. ч. ие.
i-m и -т>праслав. -ь, вин. п. мн. ч. ие. -i-ns -^5>праслав. -/.
Тези съществителни не бива да се смесват със съществителните от jo-
основи, конто гласят еднакво в им. п. ед. чп но другите им падежни окон-
чания са различии, срв. гость от ие. *g^ostl-s, род. п. ед. ч. гости, но
вождь от ие. *,woJljo-s, род. п. ед. ч. вождь.
	Образци за /-склонение	
	Женски род	Мъжки род
Ед. ч. Им. п.	кость	пжть
Род. п.	костн	пжтн
Дат. п.	костн	пжтн
Вин. п.	кость	пжть
Тв. п.	К0СТН1Ж, костыж	пжтьмь
Мест. п.	костн	пжтн
Зв. п.	костн	пжтн
Дв. ч. Им. п., вин. п., зв.	п.	костн	пжтн
Род. п., мест. п.	костн», кость»	пжтн», пжть»
Дат. п., тв. п.	костьмь	пжтьмь
Мн. ч. Им. п., зв. п.	костн	пжтнк, пжтьк
Род. п.	костнн	пжтнн, пжтьн
Дат. п.	костьмъ	пжтьмъ
Вин. п.	костн	пжтн
Тв. п.	костьмн	пжтьмн
Мест. п.	К0СТЬ)(Ъ	ПЖТЬХЪ
Покрай окончанията -ню, ж. р. -ннк, м. р. -нк се срещат и -км, -ыж,
-ые, покрай род. п. мн. ч. -нн се явяват и -ьн (рядко), -ен (често) поради
„изясняване** на ь, а н (особено в Клоц) поради контракция, напр.: дьпо-
в-вднн и длпов-здьи, дьпов-вден, л’юднн и люди, люден, людьн; „изясня-
ване“ има в к^овь, род. п. ед. ч. крвн, тв. п. ед. ч. к^овыж; лесть ’ко-
варство, хитрост’, род. п. ед. ч. льстн, тв. п. ед. ч. лестыж.
156
В тв. п. ед. ч. м. р., в дат. п. и мест. л. мл. ч. обикновените окончания
са -шь, -емъ, -е^ь, покрай конто се срещат и -ьмь, -ьмъ, -ь^ъ, напр.:
пжтьмь, звъ^ьмъ, л’юдь^ъ и др. Такива форми се явяват особено често в
Сав и Супр. Те могат да се обяснят като ранно „изясняване* на ь и под
влияние на съответните форми на /о-основи.
Съществителните мьломошть ’бедняк’ и )<оть ’любовник, любовница’
са от ж. р., но в Супр мкломошть е от м. р.
Произход на окончанията
Единствено число
§ 197.	Им. п. -ь произлиза от ие. -i-s, срв. ношть = лит. naktls, звъ|>ь=
лит. zvtris, огнь=стинд. agnify, лит. ugnis, гость = гот. gasts, лат. hostis
’чужденец, неприятел’.
Род. п. -н произлиза от ие. -ej-s, дето -ej- е завършек на основата в
е-степен и-$ е окончанието за род. п. ед. ч. в нулева степей, срв. ноштн =
лит. naktis, огни=стинд. agn.es.
Дат. п. -н, срв. ноштн = лит. диал. ndktei. Понеже редица индоевро-
пейски консонантни основи са преминали в праславянски и старобългарски
в t-основи (вж. § 196), би могло да се предположи, че това е формата на
консонантните основи, пренесена при Z-основи, срв. стб. мыши = лат. тйг-i
дат. п. ед. ч. от ие. *mus-ej.
Вин.	п. -ь произлиза от ие. -1т, срв. нвшть=стпрус. naktin, вгнь=
стинд. agnim, гр. ndXxv от лбХхд ’град’, ось=лит. a Sis,
Тв. п.: тук имената от ж. р. и от м. р. имат различии окончания, а
именно ж. р. -ыж или -шж и м. р. -ьмь.
-ыж	и -ннк съдържат окончанието ж, обяснено при а-склонение (вж.
§ 188), прибавено към завършека на /-основи; -ь-мь съответствува точно
на литовското окончание -i-mi, срв. лит. naktiml от naktis ’нощ’; това са
падежни окончания на -т-, характерни за балтославянски и германски, пре-
несени от местоименного склонение (вж. при о-основи дат. п. мн. ч„ § 176).
Мест. п. -н произлиза от -ej (удължена степей), срв. гр. (хом.) лбЦч
мест. п. ед. ч. от лоАд; ’град’.
В руски и сърбохърватски дат. п. и мест. п. ед. ч. се различават по
своето ударение, срв. рус. дат. п. ед. ч. печи, но мест. п. ед. ч. на печй ’на
печка(та)’, схърв. дат. п. ед. ч. пёйи, но мест. п. ед. ч. пёЛи (с метатония).
Това се дължи на разликата в квантитета на първоначалните окончания, а
именно дат. п. ед. ч. -ej, но мест. п. ед. ч. -ej. Подобна разлика в ударе-
нията се наблюдава в руски и сърбохърватски, също и при имена от други
склонения, срв. напр. рус. дат. п. ед. ч. берегу, гбду, но мест. п. ед. ч. на
берегу, в году, схърв. дат. п. ед. ч. ддму, но мест. п. ед. ч. у ддму (што-
кавски, с метатония). Отнася се вероятно за въздействие на /-основи.
Зв. п. -н произлиза от ие. -ej, което представя е-степен на основната
гласна, срв. стинд. agne зв. п. ед. ч. от agni- ’огън’, лит. а$№ зв. п- ед. ч-
от aSis ’ос’.
Двойствено число
§ 198.	Им. п., вин. п., зв. п. -н от ие. -/<пие. -/’, срв. стинд. agni от
agni- ’огън’.
157
Род. мест. п. -ню, -ью от ие. -ej-ows или -i-ows, срв. стинд. agnyofy
от agni- ’огьн’.
Дат. п„ тв. п. -ьмь, вж. при о-основи дат. п. мн. ч. (§ 176).
Множествено число
§ 199.	Им. п., зв. п. И тук имената от ж. р. и от м. р. имат различии
форми: ж. р. -н е пренесено от вин. п. мн. ч.; м. р. -ню, -ыс произлиза от
ие. -ej-es (или -i-es), срв. гот. gasteis ’гости’ с -eis от ие. -ey-es, гр. лбХец
от лбХг? ’град’, стинд. agndyas от agni- ’огъи’.
Род. п. -нн, -ьн произлиза от по-старо-ь/ь<-ь/б; за -ь вж. § 197.
Дат. п. -ь-мъ съответствува точно на лит. -ims и гот. -int, срв. нош-
тьмъ=лит. naktims, гостьмъ = гот. gastint; за окончанията, съдържащи т
вж. при дат. п. мн. ч. о-основи (§ 176).
Вин. п. -нот ие. -l-ns, срв. стбълг. по штн=лит. naktls, стбълг. гости =
гот. gastins, гр. (крит.) лбХг-vg от лбХк; ’град’, стинд. agnin от agni-
’огън’.
Тв. п. -ьмн съответствува точно на лит. -i-mis, срв. ноштьмн=лит. nak-
timis’, за окончанието вж. при о-основи (§ 176), срв. и «-основи (§ 185).
Мест. п. -ь)(ъ произлиза от ие. -i-su, срв. стинд. agni^ti мест. п. мн. ч.
от agni- ’огън’.
Особености
§ 200.	Съществителните от среден род око и оуХо, конто се скланят
отчасти като о-основи, отчасти като es-основи (срв. род. п. ед. ч. ovecc,
оушссе), се скланят в двойствено число като /-основи: им. п., вин. п., зв. п.
ovh, оушн, род. п., мест. п. о?ню (о?ью), оушню (сушью), дат. п., тв. п. оунмь,
оушнмь; срв. лит. aids, стпрус. ackis ’око’, лит. ausis ’ухо’, конто са
/-основи.
Понеже в им. п. ед. ч. окончанията на I- и /о-основи съвпадат, някои
съществителни от м. р. от Z-основи имат и форми по /о-основи, напр.:
огнЮк, огню, зкъ^|ь. Особено голямо смешение на окончания от разни ос-
нови се явяват при често срещаното съществително господь (Георгиев
1969: 81):
Ед. ч.	Им. п.	господь, обикновено писано съкратено гь, гсдь,		гдь
	Род. п.	(често) и г(оспод)ь (рядко) господь (най-често), господи	(твърде често), господа	
	Дат. п. Вин. п.	(* = *) господи, господю, господски, господоу (рядко) ГОСПОДЬ (съвсем рядко), ГОСПОДЬ, ГОСПОДА (Ъ=1Ь),		гос-
Дв. ч.	Тв. п. Мест. п. Зв. п. Дат. п.	поди (рядко, Супр) господьмь и господемь господи господи господьмь		
158
Мн. ч. Им. п.
Род. п.
господню
господин и господ сн.
Изобщо поради съвпадението на някои падежни окончания, срв. гос-
подь (/-основа), мжжь (уо-основа), дьнь (консонантна основа) и поради
ранното постепенно депалатализиране („затвърдяване") на палаталните („ме-
ките“) съгласни, при Z-, Jo- и консонантното склонение се наблюдава вза-
имодействие и смешение на падежните окончания. Особено силно е повлия-
но консонантното склонение, но това се отнася и до другите две склонения,
напр. стрлжь ’пазач’, което в Супр има следните падежни форми*. род. п.
ед. ч. стрлжл, дат. п. ед. ч. стрлжоу, вин. п. мн. ч. стрлжд, род. п. мн. ч.
стрлжъ, но им. п. мн. ч. стрлжню, тв. п. мн. ч. стрлжьмн; пжть>пжт(ъ),
дат. п. ед. ч. пжтоу (Клоц); пе?лть, дат. п. мн. ч. пеултомъ (Клоц); вождне
(Зогр)=вождн им. п. мн. ч.; пжтн (Супр)=пжтнк; звърн (Син) = догрнк
им. п. мн. ч.; крлуен (Асем)=врл?ъ род. п. мн. ч.
КОНСОНАНТНИ ОСНОВИ (СКЛОНЕНИЯ)
§ 201.	Консонантните основи, конто могат да бъдат от трите рода,
се разпределят на групи, всяка от конто има свои особености. Изобщо
индоевропейските вокални склонения, особено о-и d-склонения, са по-добре
запазени в старобългарски, докато тук склоненията на индоевропейските
консонантни основи са в процес на разлагане (отмиране). Консонантните
основи могат най-добре да се разграничат на съществителни от мъжки,
женски и среден род, при което във всяка трупа се различават подгрупи.
СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ОТ МЪЖКИ РОД
Основи на -л-, -еп-> -теп-
§ 202.	Тук спадат съществителни от мъжки род, завършващи в старо-
български на -нь, -ен-, -мен-, като дьнь, лень, корень, степень, сджень
‘мярка за дължина’, клмень, пллмень, ремень ’ремък’ и др.
Образци за склонението
-еп-
-теп-
Ед. ч. Им. п. (зв. п.) дьнь
дьне, дьнн
дънн
дьнь
дьньмь, дьнемь (коренемь)
дьнн, дьне
Род. п.
Дат. п.
Вин. п,
Тв. п.
Мест. п.
корень, кер а
корене, коренн
коренн
корень, корд
коренн, корене
клмень, камы, ПАЛМЫ
клмене клменн
клменн
клмень, клмы
клменемь, пллмымь
клменн, клмене
Дв. ч. Им. п., вин. п.
(зв. п.) дьнн
Род. п., мест. п.
дъноу, дънню
Дат. п., тв. п. (дъньмл)
Мн. ч. Им. п. (зв. п.) дьне, дьннк
кленн
кленню
кленьмл
(клене, геленне)
159
Род. п. Дат. п. Вин. п. Тв. п. Мест. п.	дьнъ, дьннн (кафннн) дьньмъ, дьнемъ геленсмъ ДЪНН	КАФНН	КХМФНН дъны, дънъмн степенями ДЬНЬ)(Ъ, ДЬН«ХЬ (СТФП«Н«)(Ъ)
Забележка. Формите, поставени в скоби, са по-късни. Празните места показват, че
формата не е засвидетелствувана в стари текстове.
Произход на окончанията
Единствено число
§ 203.	Им. п., вин. п., зв. п. дьнк е първоначалната форма за вин. п.,
която произлиза от ие *din-m-. ие. -т > балтослав.-1п>праслав. -ь. Същото
се отнася и за корень, кхмень и под.” Фонетичното смесване на вин. п. ед.
и мн. ч. (вж. по-долу) при консонантните и при Z-основите е довело до
възприемане на някои окончания на Z-основи от консонантните и обратно,
вж. по-долу.
Покрай корень се среща рядко и им. п., вин. п. кф^а (главно у Йоан
Екзарх). Същото окончание се среща рядко и в староруски; пахма (всъщ-
ност стбълг.), пФломд2>рус. диал. пбломя, пол. strzemi.%, рус. стремя, конто
са били нагодени към съществителните от типа нмд ср. р. Обаче за стбълг.
(и струс.) а при кф^а може да се предположи, че произлиза от балтослав.
-ens и съответствува точно на латв. -ens, срв. латв. asmens, лит. dsmuo
’острие’; латв. rudens, лит. ruduo ’есен’; латв. udens, лит. vanduo ’вода’ и
под. В такъв случай това е по-старата форма за им. п. ед. ч., запазена като
архаизъм.
Обяснението на формата кхмы (само в Супр 15 пъти: 5 пъти им. п.
10 пъти вин. п.; в Македонски апостол 1 път) и плхмы (4 пъти: 1 път,
им. п. и 3 пъти вин. п.) създава трудности. Въз основа на лит. akmuo,
стинд. aSma ’камък’, гр. йхцсоу ’наковалня’ стбълг. ы в споменатите съще-
ствителни се извежда от ие. -д(п), обаче д(п) не може да даде стбълг. -ы.
Същото се отнася и за причастията на -ы като несы, мфгы и под. Освен
това от балтийски личи, че при тия думи се явяват (вторично) различии
окончания, срв. лит. а£тио, но латв. asmens ’острие’ (вж. по-горе). По мое
мнение -ы е възникнало вторично в праславянски от балтослав. -Us<Z-uns<.
ие. -g.s (Георгиев 1969: 121—122), всъщност то е вин. п. мн. ч., който
под влияние на съществителни от типа в^хды се преобразува в им. п.,
вин. п. ед. ч. Срв. и пдхмымъ при тв. п. ед. ч.
Род. п. -е произлиза от ие.-es: дъне от ие. *din-es; второто окончание
-н е пренесено от Z-основи (вж. § 197).
Дат. п. -н от ие. -ej, срв. лат. -I, стлат. el, стинд. -е, напр. лат. triHr-i
дат. п. ед. ч. от mils ’мишка’, стинд. r&jne от г Aja ’цар’.
Тв. п. -ьмь (и с „изясняване" -емь) е пренесено от Z-основи (а -емь и
от /о-основи). Съвременното наречие денем произлиза от стбълг. дьнемъ<
дьньмь тв. п. ед. ч. от день. Покрай съчетанието дёнем и ндщем се среща
и ден'я и нощя, което е наследено от старобългарски, срв. нфштннк н
дьнннк (Супр), дето дьнннк е образувано по нфштннк.
160
В Супр е засвидетелствувана един път и формата за тв. п. ед. ч. пхх-
мымъ (с -ъ вместо -ь). Обикновено се смята, че тая форма е образувана
по пххма (Vaillant 1964 : 106). Обаче тя може да бъде архаизъм с
•мымь от -/пй/иь<балтослав. -mun-mi и по такива форми ще да е възник-
нала формата пххмъ1 (Георгиев 1969: 122).
Мест. п. -н е пренесено от Z-основи (вж. § 197). Покрай -н се среща и
окончанието -е. Въз основа на някои данни от литовския език се предпо-
лага, че -е произлиза от индоевропейския следлог (и предлог) -еп ’в’. По-
добна форма се среща и в оско-умбрийски. Това предположение не е си-
гурно (Vaillant 1958: 184).
Двойствено число
§ 204.	Род. п., мест. п. -оу произлиза от ие. -ows и съответствува на
староиндийского окончание за род. п., мест. п. дв. ч. -о^, срв. стинд. r&jn-ofy
род. п., мест, п., дв. ч. от rfija (основа rajan-) ’цар’, ntimnofy от пата (ос-
нова патап-) ’име’. Окончанието -ню е пренесено от Z-основи (вж. § 198).
Дат. п., тв. п. -ьмх е пренесено от Z-ochobh.
Множествено число
§ 205.	Им. п. (зв. п.) -« произлиза от ие. -es, срв. стлит. и диал. лит.
&kmen-es(>nm. Skmens) ’камъни’, гр. noipev-Eg от noipfiv ’пастир’. Обик-
новената форма дьннк е с окончание -нге, пренесено от Z-основи (вж. § 199);
среща се също и дьнн (Син).
При съществителните кхмень и корень в мн. ч. обикновено може да
се появи едно събирателно име в среден род, завършващо на -нге, срв. кх-
меннге, кореннк, което е запазено в някои български диалекти като кй-
мен(ь)е, кдрен(ь)е.
Род. п. -ъ, вж. при о-основи (§ 176); обикновеното окончание -ин е
пренесено от Z-основи (вж. § 199).
Дат. п. -ьмъ е пренесено от Z-основи; -емъ е с „изясняване* на ь в
е по /о-основи.
Вин. п. -н произлиза от балтослав. -ins<ne. -g.s, срв. стпрус. -ins, лит.
•is, стинд. -as, гр. -ag от ие. -$s, напр.: стинд. rajfi-as, гр. noip^v-ag.
Тв. п. -ьмн е пренесено от Z-основи; рядкото окончание -ы е пренесено
от о/«-основи.
Мест. п. -ь)Съ е пренесено от Z-основи; е с „изясняване" на ь.
II. Основи на -t-
§ 206.	Няколко съществителни от мъжки род, завършващи на -ть и
засвидетелствувани твърде оскъдно, имат падежни форми като консонантни
и като Z-основи. Най-добре засвидетелствувано е съществителното пеухть,
тв. п. ед. ч. петхтемъ, пеухтьмъ, мн. ч. им. п. пеухте и пеухтн, род. п.
пеухтн, дат. п. пеухтьмь и пеухтомъ, вин. п. пеухтн.
Другите са:
голъть ’поледица’ (и гохоть);
11 Граматика на старобългарския език 161
ААкъть, род. П. МН. Ч. ЛАКЪТЪ, ТВ. п. мн. ч. аакгы;
нвгъть и нфгфть, род. п. мн. ч. нфгътнн, тв. п. мн. ч. нфгъты и нфгъ-
ТЬМН;
пазнфгъть и пазнфгъть ’(дървена) обувка’, вин. п. мн. ч. пазнф-
гътн;
трХъть ’малка монета*.
Най-добре засвидетелствувано е склонението на числителното десдть
(вж. § 356).
Основи на -jan-1-telj-l-arj-
§ 207. По консонантното склонение се скланя и множественото число
на съществителните с наставките -гл.ме за образуване на жителски (етнични)
имена, както и на -тфЯф и -Aj>e за образуване на деятелни имена.			
	Образци за склонението		
Мн. ч. Им. п., зв.	П. АЖДАНФ	Д'ВАатфЯф	МЪ1ТАр МЪ1ТА?Н
Род. п.	ГрЖДАНЪ	Д'ЬААТФАЪ, -тфЯь	МЫТАРЬ
Дат. п.	грждАНФМЪ	дъаатфЯфмъ, -льмъ	МЪГГА^ФМЪ, -рмЪ
Вин. п.	ГРАЖДАНЫ	дъаатфЯа	МЪГГА^А
Тв. п.	ГРАЖДАНЫ	дълАтглы, -Ян	МЪ|ТА|>Н, -pi
Мест. п.	ГрЖДАНф)СЪ	ДЪААТеЯн)СЪ (-ЛА^Ъ)	МЫТАр Хъ
Единствено число на жителските имена на -шк се образува с настав-
ката -инь, т. е. -ганннъ, и се нарича сингулатив: наставката -ннъ е всъщ-
ност старобългарското ннъ ’един’ (Георгиев 1969: 112—113). Им. п. мн.ч.
завършва на -е с изключение на бтнопънн. Съществителното крстн1ьнн е
заемка.
Съществителните, завършващи на -тфа’ф, в единствено число се скланят
по образеца на мжжь (jo-основи, вж. § 178): им. п. ед. ч. -теЯь, род. п. ед. ч.
-т«Яь. и пр. Покрай обикновеното окончание за им. п. мн. ч. -тфЯф се среща
рядко и -тфан: съвъдътслн, ваастфан. В род. п. мн. ч. покрай -тфаъ, напр.
дъаатфаъ, жнтфаъ, тажнтфаъ, се среща често и -теЯь: дъаатфЯь, j>«-
днтфЯь.
Съществителните, завършващи на -Ар, се скланят почти изключително
като мжжь (/о-основи) с изключение на им. п. мн. ч. -Ар което се среща
по-често от -а^н. Към това склонение спадат и съществителните БАЪГАр
с късен сингулатив бфага^ннъ и БФАър със сингулатив БФЯ«Арнъ.
СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ОТ ЖЕНСКИ РОД
Основи на -(t)er-
§ 208.	Тук спадат само две съществителни — math и дъштн, конто
са наследени от индоевропейски и имат голяма честота на употреба. Скло-
нението им гласи:
162
Ед. ч.	Им. п.	мхтн	дъштн
	Род. п.	мхтер, -(>н	дъштере, -рн
	Дат. п.	мхтс^н	
	Вин. п.		дъштерь, -ре
	Тв. п.	-ннк	
	Мест. п.	MXTCfH	дъштерн
	Зв. п.	мхтн	дъштн
Дв. ч.	Им. п., вин. п., зв.	п.	(дыитерн)
	Род. п., мест. п.		(дъштерьк, -ню)
	Дат. п., тв. п.		(дъштерьмА)
Мн. ч.	Им. п., вин. п„ зв.	п. мхте^н, -нн	дъштерн
	Род. п.	мьт^ъ, -ен	дъштеръ, -ерь
	Дат. п. Тв. п.	мхтермъ	дъштерьмн
	Мест. п.	мьте^ъ	дъштереХъ
Забележка: Формите, поставени в скоби, са по-късни.			Празните места показват, че
формата не е засвидетелствувана в стари текстове.
Произход на окончанията
§ 209.	В индоевропейски им. п. ед. ч. на съответните съществителни
завършва на -te(r), срв. лит. m6te ’майка’, duktiS ’дъщеря’, стинд. mdtd, гр.
|xf|TT|p ’майка’. В старобългарски (и праславянски) ие. ё би трябвало да
даде ъ. Това окончание е заменено още в праславянски с -н под влия-
ние на съществителни като богын’н, г«спвдън?н, аадн(н) и под.(Геор-
гиев 1969: 129).
Род. п. ед. дъштере, им. п., вин. п., зв. п. дв. ч. дъштерн, дат. п.» тв. п.
дв. ч. дъштерьмА, вин. п. мн. ч. дъштерн, дат. п. мн. ч. дъштеремъ, тв. п.
мн. ч. дъштерьмн съответствуват точно на лит. dukter(&)s, dhkterl, dukte-
rlm, diikteris, dukterlms, dukterlmis.
Вин. п. ед. ч. -ь произлиза от ие. -гр и съответствува точно на лит. diik-
terl, гр. Эоуатёр-а с -а от ие. -т. Окончанието -(р)е е така нареченият роди-
телен-винителен: отнася се за новообразуване под влияние на мъжки род.
За произхода на падежните окончания вж. при консонантните основи
от мъжки род (§ 203—205) и при i-склонение (§ 197—199).
Основи на -ъв-
§ 210.	Тук спадат съществителните врАды, воукы, жрънъвн мн. ч.
’мелница’, афкы, Якбы и пръЛкБЫ ’прелюбодействие’, неплодъ! ’стерилна
жена’, свекры, смокы ’смокиня’, Хоржгы ’знаме, хоругва’, црысы, цълы
’нзлекуване’. Отнася се за индоевропейского S-склонение, което в старо-
български (и праславянски) е било преобразувано в консонантно (-ъв-)
склонение. При това склонение има смешение на консонантни I- и
d-основи.
163
	Образци за склонението
Ед. ч. Им. п. Род. п. Дат. п. Вин. п. Тв. п. Мест. п. Зв. п. Мн. ч. Им. п., вин. Род. п. Дат. п. Тв. п. Мест. п.	цркы цркъве, -вн цркъвн цркъвь, -ке ЦрКЪВЦЖ, -ННБ ЦрКЪВФ, -вн цркы п., зв. п. цркъвн, црквн (Супр) цркъвъ (Супр) ЦрКЪВЛМЪ (Супр) (цркъвлмн) Ц,рк(ъ)вЛ)СЪ (Клоц) Особености
§ 211. В Супр се среща като им. п. ед. ч. смфквн вм. смфкы с -н по
пфустынн, млтн и пр.
Във вин. п. ед. ч. окончанието -е е често, и то не само при означения
на одушевени предмети (нфплфдъвф, свекрве), но и при любьвф, смокъве,
цркъве.
Формата Яюбы се явява като вин. п. в изразите любы д-ылтн или (съ)-
TBOjJHTH и прЯювы д-В1лтн. Има спор между специалистите дали тук
любы, прЯювы са вин. п. ед. ч., или — мн. ч. По мое мнение тези форми,
както и Беукы в лдъ воукы въдъ „аз зная буквите** (Азбучна молитва),
цуькы като превод на гр. вин. п. мн. ч. та? ёхХт]сна<; (в Тълкуванията на
Теодорит Кирски на псалтир в старобългарски превод от XI в.) са залазили
като архаизъм старото окончание за вин. п. мн. ч. на й-основи, срв. стинд.
vadhufy вин. п. мн. ч. от vadhdfy ’жена, съпруга’, гр. спЗс; вин. п. мн. ч. от
аВ<; ’свиня’. Това окончание е било пренесено при d-склонение, срв. жены
(Георгиев 1969: 104—107; вж. при d-склонение, § 190). Но още в
старобългарски това окончание е било почти напълно отстранено и заме-
нено с -ъвн по z-основи,понеже е съвпадало с окончанието за им. п. ед. ч.
Съществителното крвь се среща в род. п. ед. ч. като крве или кр-
ен ; другите падежни окончания на тая дума са по Z-основи: дат. п. мн. ч.
крвьмъ, ТВ. п. мн. ч. крвьмн, род. п. мн. ч. крвъ и крвнн.
СЪЩЕСТВИТЕЛНИ ОТ СРЕДЕН РОД
Основи на -men-, -(e)nt-, -es-
§ 212.	Към тази трупа спадат съществителни от среден род, чиято
основа завършва на -мен-, -ат- и -ее-, напр.: а) врмА, врмд, нма, пле-
ма, съмд и др.; б) лгна, кфзьла, ЖрБА, кЯюса ’магар, фсьла, фт^фча
и др., към тази подгрупа се числят названия за млади същества, особено
малки на животни; в) небо, слфвф, т-ьлф, чоудо и др.
164
Образци за склонението
-теп- Ед. ч. Им. п., вин. п., зв. П. НМА				-(e)nt- втрочА «т^очАте 0Tj>04ATH (9Tf>94AT«Mb) 9Т|>9ЧАТе, -тн (по-често)	-es~ HCB0 невесе, -сн невесн невесьмь, -емь невесе, -сн
	Род. п. Дат. п. Тв. п. Мест. п.		нмене, -нн нменн нменьмь, -емь нменн, -не (рядко)		
Дв.	ч.	Им. п., вин. п., зв. п. Род. п., мест. п. Дат. п., тв. п.	нменъ, -нн		ТЪА'ЁС'В, -сн Т'ВАССОу (ТЪАССЬМА)
Мн.	ч.	Им. п., вин. п., зв. п. Род. п. Дат. п. Тв. п. Мест. п.	нмень нменъ нменемъ нмены нменемъ	(9Т(19ЧАТЬ) 9Т|>9ЧАТЪ (отрчАтемъ) (ет^очАТЫ) (9Т(>9ЧАТеуЪ)	невесх невесъ невесемъ НСБССЫ невесемъ
Забележка: Формите, поставени в скоби, са по-късни. Празните места показват, че
формата не е засвидетелствувана в стари текстове.
Произход на окончанията
§ 213.	Им. п., вин. п., зв. п. ед. ч.: типът н-ма (род. п. нмене) съот-
ветствува по своето образуване на стпрус. semen=стб. съма, лат. пдтеп,
стинд. пйта ’име’ и под. Обаче носовката -а показва, че се отнася за по-
старо -ёп или -g.t, респ. -ent.
Типът -а, род. п. ед. ч. -Ате, като от^оча, отрочАте произлиза от ие.
-gf- или -ent-, срв. гр. 6vopa ’име’, род. п. ед. ч. dvopaxog от ие. -myt-os.
Типът -о, род. п. ед. ч. -«се, като нсбо, невесе съответствува точно на
стинд. nabhas ’облак, небе’, гр. v6cpog ’облак’ от ие. *neb^os ср. р., дето о
е отгласна степей на е.
Им. п., вин. п., зв. п. дв. ч. -ъ е пренесено от о- (и а-) основи (вж.
§ 175, 189); -н е пренесено от Z-основи (вж. § 198).
Им. п., вин. п., зв. п. мн. ч. -к произлиза от ие. -а, както при о-основи
ср- Р-
В съвременния език множествено число от типа нма/нмснх е добре за-
пазено, срв. имена, времена, племена, семена и др.; същото се отнася и
за типа \гна/ьгнат\, срв. агнета, козлёта и др. При типа неБО/невесь се явя-
ват разни колебания, както отчасти и в старобългарски (вж. по-долу), срв.
небё/небесО, обаче слдво1словесй и слова, тяло{телеса и обикновено тела,
чудо)чудеса.
Другите окончания са еднакви с тия на м. р. при консонантните основи.
По-подробно обяснение изисква обаче окончанието -ъ за род. п. мн. ч.
(Георгиев 1969: 135—137).
В много случаи род. п. и мест. п. съвпадат, а именно:
—	в ед. ч. при -I, и-, -й-основи и консонантните основи, срв. стбълг.
костн, сыноу, цуькъве (и ц^ькъкн), дьне (и дънн), невесе (и невесн) и пр.;
165
—	в дв. ч. при всички основи, напр.: г^АДфу, сыновоу, женфу, кфстню,
дьноу и дьнню, тъл«оу и пр.;
—	в мн. ч. при местоименията и сложните прилагателни, напр.: насъ
от ие. *nd-su, касъ от ие. *wd-sii, тчуъ от ие. *toj-su, снХъ, н^ъ, кынХъ,
СНЧ'ЬХЪ-
Както добре личи от формата тъ^ъ, която точно съответствува на
стинд. tesu, авест. tdesu (и гр. toIcti) от ие. *toj-su мест. п. мн. ч., формата
за мест. п. мн. ч. е заменила в старобългарски формата за род. п. мн. ч.,
която трябваше да гласи в стбълг. *тъХж — стинд. tesam, стнорд. peira,
англосакс, para, стпрус. s-telson от ие. *tojsbm. Освен това в по-късни
текстове се срещат случаи на употреба на мест. п. мн. ч. вм. род. п. мн. ч.,
срв. вез сльз^Хъ (Народно житие на Иван Рилски, Мирче в 1978: 162).
Следователно в редица склонитбени система род. п. и мест. п. мн. ч.
се изразяват чрез една и съща морфема. Този факт обяснява произ-
хода на окончанието -ъ за род. п. мн. ч., а именно като пренасяне на мор-
фемата от мест. п. мн. ч. в род. п. мн. ч. по принципа на парадигма-
тичния изоморфизъм.
Всъщност род. п. мн. ч. при «-основи представлява старинният мест. п.
мн. ч., напр.:
невесъ=стинд. nabhassa (гр.хом. уёфЕскя) мест. п. мн. ч. от ие. *neb-
hes-su;
сафв«съ=стинд. Sravassii мест. п. мн. ч. от ие. *klewes-su.
Род. п. мн. ч. невесъ, слокесь са следователно същите форми като
твХъ» насъ, касъ род. п. и мест. п. мн. ч. от ие. *toj-su, *nb-sa, *w6-sa
мест. п. мн. ч.
И така първоначалните форми за мест. п. мн. ч. праслав. *tixb, *пазъ,
*vasb, *nebesb, *slovest са поели функцията и на род. п. мн. ч., като са
изместили първоначалната му форма.
В развоя на праславянски обаче под влияние на I- и yd-основи (срв.
нфшть)(Ъ, неште^ъ от ие. *nokti-su) при консонантните основи, чиято флек-
сия е силно повлияна от споменатите основи, се създава нова форма за
мест. п. мн. ч., срв. дьнкХ2», дьн«Хъ» невес еХъ и пр. Тогава старата форма
за мест. п. и род. п. мн. ч. се специализира за род. п. мн. ч. — така въз-
никва род. п. мн. ч. от типа невесъ, слфкфсъ, при което завършекът -ъ се
пренася и на всички други основи за означение на род. п. мн. ч.
Особености
§ 214.	Колебания между «-основи и о-основи ср. р.
Поради обстоятелството, че в им. п., вин. п., зв. п. ед. ч. «-основи и
о-основи ср. р. имат един и същи завършек, срв. сафеф и нгф, то при скло-
нението на тия имена се явява колебание между формите на «- и на о
основи.
Първоначални «-основи:
нфбф — дат. п. ед. ч. невесн и невфу; род. п. ед. ч. невесе (-сн) и съвсем
рядко нсва;
слово — род. п. ед. ч. сафкссс (-сн) и рядко сафка ; дат. п. ед. ч. сафкф-
сн и рядко сАФКФу; тв. п. ед. ч. сафкфссмъ и сафкфмь; тази двоякост е запа-
зена и в съвременния език, срв. слова и словеса (арх.);
166
тал» — род. п. ед. ч. талесе и по-често талл; дат. п. ед. ч. талесн, но
обикновено тал»у; мест. п. ед. ч. талесе и тал'в; тв. п. ед. ч. талесомь, но
обикновено талемъ; дат. п. мн. ч. талесемъ и рядко тал«мъ; тази двоя-
кост е запазена и в съвременния език, срв. телй и телеса (арх.);
чоудо — дат. п. ед. ч. чоудесн и чоудоу; дат. п. мн. ч. чудес«мъ и чоу-
домъ; тв. п. мн. ч. чоудесы и чоуды.
Първоначални о-основи:
днко ’чудо’ (късна форма) — ср. р. под влияние на чоуде; им. п. ед. ч.
м. р. днкъ;
люто ’лютост’ — род. п. ед. ч. лютее е;
нстес-ь им. пч вин. п,. зв. п. дв. ч. ’бъбреци’, им. п., вин. п., зв. п. мн. ч.
нстесл;
др-вв» — скланя се обикновено като о-основа, но в Супр. род. п. ед. ч.
дръвесс, мест. п. ед. ч. др-вкссн, им. п., вин. п., зв. п. мн. ч. дръвесл, дат*
п. мн. ч. др-ввкемъ, тв. п. мн. ч. др-ьвссы, мест. п. мн. ч. др-ввесеуь. Тази
двоякост е запазена и в съвременния език, срв. дърва и дървеей (арх.), диал.
дряво;
Д'вло — скланя се обикновено като о-основа, но главно в Супр. род. п.
ед. ч. д^лесе, тв. п. ед. ч. Д'влесемь, род. п. дв. ч. дълесоу, им. п., вин. п.,
зв. п. мн. ч. дълесл, род. п. мн. ч. дълесъ, дат. п. мн. ч. дълесемъ, тв. п.
мн. ч. д-влесы, мест. п. мн. ч. дълесеХ^;
коло ’колело’ — мест. п. ед. ч. колесе ’в колело(то)’, но им. п., вин. п.,
зв. п. мн. ч. колл ’кола’, род. п. мн. ч. колъ, мест. п. мн. ч. колъХъ.
Подобно колебание се явява и в съществителното лице, което се
скланя като о-основа, но се срещат и формите лнуесе (Супр 1 път) род. п-
ед. ч. и лнуссл (Супр 1 път) покрай обикновеното лнцл.
§ 215.	По-особено е склонението на съществителните от ср. р. око и
оуХ», конто се употребяват обикновено в дв. ч.:
Ед. ч. Им. п., вин. п., зв. п.	ОКО	«УХ»
Род. п.	оуесе и ок*	(оушесе и вухл)
Дат. п.	0Y6CH	«уХ«у
Тв. п.	окомь	
Мест. п.	оуосо (-сн) и	оц-ь («уев)
Дв. ч. Им. п., вин. п., зв. п.	очн	оушн
Род. п., мест. п.	ОУЬЮ, очню	«ушью, «ушню
Дат. п., тв. п.	ОУНМХ	«ушнмл
Мн. ч. Им. п., вин. п., зв. п. ovecx
Род. п.	отесъ
Дат. п.
Тв. п.	отесы
Мест. п.
(оушесл и оуХл)
оушесы
Забележка: Формите, поставени в скоби, са по-късни. Празните места показват. че
формата не е засвидетелствувана в стари текстове.
167
СКЛОНЕНИЕ НА ЧУЖДИТЕ ИМЕНА
Най-важните особености при склонението на чуждите, главно собстве-
ни гръцки и еврейски, имена са следните (Vaillant 1964:115—119).
Имена от мъжки род
§ 216.	Имена, завършващи на -og, -<ov или на съгласна, се скланят като
о-основи: Пнххтъ = ПгХатод, Бхвнхонъ = ВофиХбу, Agf х(х)мъ = ’Арраац.
Обаче имена, завършващи на -X, се възприемат като -Хь, напр. Нзд^хнХь=
’lopa-qX, но с някои колебания, напр. Дхнн(н)лъ = AavifjX. Имената, завър-
шващи на -ар и -арод, се възприемат като -xfb или -х^ъ: кесх^ь и кесх^ъ.
Името Хрютбд се пише обикновено съкратено като Хъ, което трябва
да се чете Х^ьстъ, срв. род. п., вин. п. ед. ч. Х^ьстх. Среща се и формата
Х^нетосъ, род. п. ед. ч. Х^нстосх. Гръцкото окончание -од е запазено също
в съществителните кхн^осъ = xXfjpog и в някои други като п^охогееъ =
лрбХоуод; по изключение и в ^хх’мосх (Супр 1 път) покрай ухх’мх, оби-
кновено п(ъ)сххъмъ.
Имената на -юд се предават по два различии начина: -нн или -ъ, срв.
Г^нго^нн = Грчубрюд, род. п. ед. ч. Г^нго^нх и Г^нго^х.
Имената на -aiog и -ебд (род. п. ед. ч. -&од) се предават като -ън, -ен,
но имат и някои форми по о-склонение, напр.: фх^нс-вн -(ен) = Фаркташд,
дат. п. мн. ч. фхрсъомъ, рядко (рх^нгвемъ; Hief-вн = ispevg, вин. п. мн. ч.
нерьх, но дат. п. ед. ч. не^ъокн, дат. п. мн. ч. не^-ьомь.
Някои от тия имена окончават в зв. п. ед. ч. на -е под влияние на
гръцки език, срв. Мд-ве, Зхк’ь^’ъе, Арнк = TovSaie, Zaxxate, ’Apete.
Имената, завършващи на -flg, род. п. ед. ч. -ov, се включват в о-скло-
нение, напр. Нохнъ = ’Iraawrjg, род. п. ед. ч. Нохнх. Но завършекът на име-
ната на -fjg се възприема като -нн, напр. Мх^хснн = Mavacrcrfjg. Името М<о-
(v)ofjg се скланя по следния начин: им. п. Мосин, род. п., вин. п. Мосъх,
дат. п. Мос-вю, Мосъовн (и Мосъекн), тв. п. Мосъомь (и Мосеемь, Мосъемь),
мест. п. Мосън, но и род. п. Мшуснд, дат. п. Моснн, Монон, Мосн (Моссокн),
вин. п. Мшусннк, мест. п. MwycHH.
Имената на -ag се включват в d-склонение, напр. Нюдх = ТобЗад, ряд-
ко в о-склонение, напр.: Аг^нппх и Аг^нппъ = ’Aypbwcag.
Завършекът на имената на -lag се предава като -нгх с тв. п. -нкмь,
напр.: Нсхжх = 'Hoalag, род. п. Нсхньх, тв. п. Нсхнемь.
Името ’Av6p£ag се скланя по образеца на a-склонение и на нк^-вн
напр.: им. п. Аньд^вх, вин. п. Аньд^нк, но и Аньд^ъх, род. п. Андрьх
и Анидных.
Завършекът на имената на -6 се предава като -осъ или -онъ, напр.
фх^хосъ или фх^хонъ = Фара®.
Името Nffie се скланя по следния начин: им. п. Noe, Ноге, род. п. Noix,
мест. п. Noh. ZeCg, род. п. At6g се явява като им. п. «Зеуса», род. п., вин. п.
Дн1х.
168
Имена от женски род
§ 217.	Имената, завършващи на -а, -Са, -а(а, се предават като -х, -н,
•hix, -тих (-etx), напр.: Мх^(ъ)тх = МарЭа, Mxjjhix = Мар(а, Гханл-шх (-ъх,
-ех) = ГаХг1а(а.
Имената на -1] и особено на -f] се явяват като имена на -нн, -н, срв*
пх^хскевьънн = xapaoxEuf] ’петък’, Мхгдхлннн (-лннн) = MaySaXrjvf).
Имената на -гд, род. п. -ecog се срещат като имена на -к ж. р., напр.
ерсь = atpeaig. Обаче имената на градовете или стравите, завършващи на
-тгоАдд, се явяват като имена от мъжки род, напр. род. п. Ннкопвль, от
NixditoXig.
Имената на -ig, -vg, род. п. -i3og, -t>3og получават завършек -ндх =
вин. п. -13a, -68a, напр. дспнды род. п. ед. ч. = dareig, -(Зод. При имената на
-ад, -аЗод се явяват колебания, напр.: Нрднъды род. п., срв. вин. п. 'Нрю-
ЗйЗа, но им. п. Н^«днъ, срв. 'HpcoStag.
Несклоняемите имена, окончаващи на съгласна, завършват на -к или
-х, напр. Роуть = 'РоиЭ, но род. п. Рхухвы, срв. *Ра%йр. ЧероиааХтцг, което
е от ж. р. в гръцки и от м. р. в старобългарски, срв. Нк^«усхлнмъ; Вт)ЭХеёц
се колебае между м. р. и ж. р. Кнтлеомъ, род. п. Кнтлешх, но и Кн+ьлеемы.
Имена от среден род
§ 218.	Форми като мур = p6pov ’парфюмирано масло’ представят кни-
жовни заемки. Обикновено такива имена се явяват в мъжки род напр.:
скхн(ъ)дхлъ = oxavSaXov, кнтъ = xfjxog.
Гръцките имена на -pa, -paxog се явяват в старобългарски като имена
от ж. р. на -мх, напр. Хрнзмх = гр. xplopa ’масло’. Обаче Ooplapa се пре-
дава като тьмн1хнъ м. р.
Съществителното EuayyEXiov се явява обикновено като екхн(ь)ылне>
екхггелнк, обаче в Сав и Супр е в ж. р., срв. еухггелньА род. п. ед. ч.
Несклоняеми имена
§ 219.	Рядко несклоняемите съществителни в гръцки и латински ос-
тават несклоняеми и в старобългарски, напр.: отъ Кхнх Гханаънскы = йлд
Kav& xfjg raXiXaiag, къ Кхнх Гххнл-внсц'вн; мхнх и мхн’нх = (то) pawa,
но и мхн(ъ)на вин. п. ед. ч.
Имената Xspovptp и Eepatpip ср. р. мн. ч., конто са несклоняеми в
гръцки, се явяват ту като ед. ч., напр.: нх Хнроувнмк или нх Хе^кнм-в
мест. п. ед. ч. = Ы i&v XspoPip, ту като мн. ч. м. р., напр. Хгрвнмн, или
пък остават несклоняеми, срв. Херкнмъ трпештжтъ.
169
РАЗВОЙ НА СКЛОНИТБЕНИТЕ ТИПОВЕ В ПРАСЛАВЯНСКИ
И СТАРОБЪЛГАРСКИ ЕЗИК
§ 220.	Принципът на разграничаване на отделяйте склонитбени типове
в индоевропейский праезик се основава предимно на различния основооб-
разуващ суфикс, който може да варира в различии степени, служещи като
допълнителна характеристика на отделни падежи с нулева флексия (напр.
от ие. *siinu.-s ’син’ мест. п. ед. ч. е *зйпоц, — стлит. sunuo, стинд. sanau,
стбълг. сыноу; им.-вин. п. дв. ч. *зйпй — лит. sunn, стинд. зйпй, стбълг
сыны; от ие. *ponti-s мест. п. ед. ч. е *pontsi — стбълг. пжтн, стинд. agni <
*agne(i) от agnih ’огън’ и др.). Системата от падежни окончания с малко
изключения е еднаква за всички склонитбени типове, напр. за вин. п. ед. ч.
-т, за род. п. ед. ч. -es, -os, -s, за дат. п. ед. ч. -е/, за род. п. мн. ч. -бт,
за мест. п. мн. ч. -su и пр. Различният флексивен елемент -Ыг- или -т-,
който се среща в тв. п. ед. в дат. п., аблатив и тв. п. мн. ч. и в
дат.-тв. п. дв. ч., отразява по всяка вероятност диалектно различие в ин-
доевропейски (Мейе 1938:307; Гуйер 1953:39). През балтославянския
период се е доразвила падежната система при всички категории имена вър-
ху основата на наследените форми. Въпреки че са настъпили известии про-
мени в склонението през този период (напр. появило се окончанието -mi за
тв. п. ед. ч. при имената от -Z и и-основи, станало известно сближение меж-
ду склонитбените форми на Z-основи и консонантните основи и пр.), общо
взето, то не се отличава съществено в качествено отношение (по звуков
състав на флексията) от индоевропейското склонение. Различаването на
склонитбените типове предимно въз основа на основообразуващия суфикс
се е залазило. В областта на синтаксиса със сигурност се установяват две
общи характерни особености, свързани с именните форми: широката употре-
ба на родителей падеж вм. винителен при глаголи с отрицание и развитие-
то на сказуемно определение във форма иа творителен падеж вм. имени-
телен (Отрембский 1954, 6:40).
§ 221.	В праславянския език в резултат на различните фонетични про-
мени се е извършило срастване на основата с флексията, основообразува-
щият суфикс е бил погълнат от падежното окончание и по този начин се
е стигнало до декомпозиция на основата в полза на флексията (Кузне-
цов 1953:67). Срв. напр.:
Ед. ч. Им. п. *swui-s>syn-b Мн. ч. Им. п. *sUtieu-es> syn-ove
Род. п.	*sunou-s>syn-u	Род.	п.	*suneu-mn> syn-ovb
Дат. п.	*sG.nou,-e>syn-ovl	Дат.	п.	*зйпи-т(и)з>зуп-ътъ
Вин. п.	*зйпи-т> syn-ъ	Вин.	п.	*sunu-ms>syn-y и т.	н.
Същият процес е характерен и за другите основи. По тоя начин	се е
стигнало до ново разпределение на склонитбените типове, конто, общо взе-
то, са се залазили същите, но се отличават вече помежду си не толкова по
основи, колкото по специфичната за всеки от тях система от падежни фле-
ксии. Същевременно при някои от тези склонитбени типове като диферен-
циращ признак започва да служи граматичната катеторня род: напр. име-
ната на -а са в по-голямата си част от женски род, на -ъ са само от мъжки
род, а на -о и -е — от среден род. Характерно за консонантното склонение
в праславянски е, че в някои падежни форми е отразено частично влияние-
то на вокални основи; така напр. тв. п. ед. ч. kameti-ь-ть, mater-b-jQ (срв.
pQt-ь-ть, kost-b-jq), дат. п. мн. ч. kamen-ь-тъ, mater-ь-пгъ, тв. п. мн. ч. ka-
men-b-mi, mater-b-ml, мест. п. мн. ч. kamen-b-chb, mater-b-chb (с -ь- все под
влиянието на Z-основи). Това въздействие от страна на вокалните основи
върху консонантното склонение е било мотивирано от наличието на съв-
паднали общи форми за някои падежи при тези склонитбени типове (V о п-
drdk II 1928:46). И така, вследствие на редица важни фонетични промени
(изчезване на краесловните съгласни, монофтонгизация на дифтонгите, по-
ява на носови гласни, преход на и и I в ерови гласни s и ь и т.н.) падеж-
ните морфеми в общославянския период са станали почти различии по зву-
ков'състав в сравнение със съответната флексия на индоевропейското и
балтославянското склонение. Ще добавим още, че в някои падежи се поя-
вили диалектни различия, напр. в род. п. ед. ч. и им.-внн. п. мн. ч. при
/а-основи -J$ (’-$) в южнославянски срещу -ё в източно- и западнославянски
(същото различие се среща и във вин. п. мн. ч. при /о-основи); тв. п. ед. ч.
при о-основи флексия -оть за южнославянски срещу -ъть за източно- и
западнославянски (Гуйер 1953:69, 82, 111, 112). Друга отлика на прасла-
вянското склонение в сравнение с индоевропейското се отнася до броя на
падежните грамеми: в праславянски липсва аблатив. Както е известно, в
индоевропейски една и съща форма е служела в ед. ч. за изразяване на
род. п. и аблатив на (-es, -os, -s) при всички имении типове с изключение
на о-основи, а също така в мн. ч. е била еднаква формата за дат. п. и
аблатив. Процесът на изравняването на род. п. с аблатив е завършил на-
пълно в праславянския език, като морфемата за род. п. в ед. ч. при о-ос-
нови, при конто единствено е имало различие между тези два падежа, е
била изместена от съответната морфема за аблатив (-orf>a, срв. стбълг.
вльк&), която от своя страна е поела функциите и на родителния падеж.
Както е известно, тази морфема се смята за точно съответствие на литов-
ската морфема -о (vilko от vllkas ’вълк’) и на латвийската -a (vllka). Пъл-
ната омонимия на флексията за тези два падежа в ед. ч. и липсата на спе-
цифична морфема за аблатив в мн. ч. довела до отмирането на последния
в праславянската падежна система.
Друга характерна особеност на праславянското склонение, която има
съществено значение за по-нататыпния му развой, е успоредното съще-
ствуване на продуктивни и непродуктивни склонитбени типове. Противоре-
чието между вокалните и консонантните основи в това отношение услож-
нява настъпилите по-нататък промени в падежната система на съществи-
телните и обуславя появата на някои съществени черти при формирането
на основните типове на склонението в отделяйте славянски езици. Проце-
сът на ограничаване сферата на консонантното склонение е започнал още
в общеславянски. Така напр. имената на tel- и -аг- ед. ч. са били разши-
рени чрез суфикса -jo- и по този начин са преминали към /о-основи, а
имената на -ёп-, -jati- чрез сингулативния суфикс -In- са се свързали в
ед. ч. с флексията на о-склонение ; от склонението на er-основи са отпад-
нали някои съществителни, конто с помощта на съответен суфикс са се
присъединили към о- или а-основи (срв. стбълг. Б^ьтр, сест^х). От друга
страна, влиянието на Z-основи върху консонантното склонение е допринесло
за загубване на индивидуалния характер на неговата флексия. В склонение-
то на прилагателните се наблюдават нови явления във връзка с възниква-
нето на категорията определеност при тях. Тази категория получила мор-
фологичен израз чрез формирането на нов тип склонение, което представ-
лява съчетание от именната флексия на прилагателните и падежните фор-
ми на местоимението (анафорично или относително) *jb, *Ja, *Je: *dabrbjb,
*ddbrarja, * dti.brй-je, род. n. *d&bra-jega (за м. и ср. р.), *ddbry-j? (за ж. р.)
и т. н. от ddbrb = стбълг. доб^ъ.
§ 222.	По-нататъшният развой на склонението в повечето славянски
езици върви, от една страна, по линията на отмиране на непродуктивните
склонитбени типове, процес, който е останал незавършен в различна степей
в отделяйте славянски езици, от друга страна — по пътя на обособяване
171
на малък брой (обикновено три) главни имении типове върху основата на
старите о-, а- и Z-основи, но с преплетени елементи и от някои непродук-
тивни типове. В тази облает старобългарският език заема междинно поло-
жение между праславянски и съвременните славянски езици, като стой по-
близо до праславянски, но не прави отклонение от общите насоки на раз-
витие на наследеното склонение.
§ 223.	Процесът на смесване на старите а- и о-основи, обусловен, от
една страна, от общия граматичен род, от друга — от еднаквата флексия
за някои падежи (им.-вин. ед. ч. -ъ и вин. мн. ч. -ы), е напреднал до та-
кава степей, че е трудно да се отличат първоначалните а-основи, конто са
били малко на брой и поради това са показвали склонност към изравня-
ване с о-основи. Към а-основи са принадлежали съществителните сынъ,
домъ, в^ъХъ> полъ, воль (за първите три това се подкрепи от съответ-
ствия в други индоевропейски езици). Сравнително добре е представено
като a-основа в старобългарските писмени паметници съществителното
сынъ, но и то показва в повечето случаи успоредни форми по о-основи,
напр. (данните са по Diels 1932; Vaillant 1948а):
Ед. ч. Род. п. с(ы)ноу (2 пъти в Сав), но по-често с(ы)на
Дат. п. с(ы)новн (5 пъти), но обикновената форма е с(ы)ноу
Зв. п. с(ъ|)ноу, но по-често с(ы)не
Мест. п. с(ъ1)ноу (по един път в Асем, Сав и Мар), но в другите
случаи всякога с(ы)нъ
Дв. ч. Им.-вин. с(ы)ны покрай с(ъ|)на
Род.-мест. п. с(ы)новоу, но и е(ы)ноу
Мн. ч. Им. п. с(ъ|)нове (редовно покрай сыновн в Син), но един път в Зогр
С(Ъ1)НН
Тв. п. с(ъ1)нъмн (Супр), но и с(Ъ1)ны (Син).
При останалите съществителни от а-основи, конто се срещат сравни-
телно рядко, също се наблюдават форми по о-основи:
домъ: дат. п. ед. ч. домовн (Син), но обикновено домоу.
BfT>X: Р°Д- п- в наречийни изрази съ в^ъХеу, до вр>Х«у, но и до в^ъха
и без предлог връхА (Супр); мест. п. връуоу (наречие), на в^ъ^оу
(Син, Сав), но без предлог в^ъгв (Евх).
поль: род. и мест. п. ед. ч. полоу, но дат- п. полоу (Мар).
Единствено малкото засвидетелствувани форми от съществителното
волъ са без изключение по u-основи: род. ед. ч. волоу, им. п. мн. ч. волове
(покрай воловн Син), род. п. мн. ч. воловъ (Супр). Общото впечатление е,
че тези основи в старобългарски са били на път към изчезване, но не без-
следно: флексията им за някои падежи е прониквала при имената от о-,
и дори jo- и отчасти Z-основи от м. р. Особено разпространение е добила
флексията за дат. п. ед. ч. -овн (и в палаталния вариант -евн), за им. п.
мн. ч. -ове и за род. п. мн. ч. -овъ.
Примери:
Дат. п. ед. ч. -овн, -евн: доуХовн, уаовздовн, б(ого)вн, Нс(оусо)вн, Ноановн,
Н^одовн, мнрвн, адовн, БЛАгед’Втелевн, вннАревн, мжжевн (по-често е
обаче мжжоу, мжжю), цъсАрвн (покрай ц^са^ю), господевн (покрай
господоу, господю).
172
Им. п. мн. ч. -ове: дл^ове, доуХ«**> Попове, змнкве, знокве.
Род. п. мн. ч. -овъ: дл^овъ, Б'всовъ, глдовъ, г^лдовъ, г^в^ова, в^лмевъ,
змневъ.
В тв. п. ед. ч. при о-основи наред с обикновената флексия -омь, -емь
се срещат няколко примера с -ъмь, -ьмь под влияние на zz-основи: гльсъмъ
(Зогр), цлтъмь (Син), гллдъмъ (Супр), пллуьмъ (Супр), ножьмь (Сав).
§ 224.	Тенденцията към обединяване на имената от мъжки род в един
склонитбен тип се е проявила и в проникването на падежни окончания от.
/о-основи при имена от z-основи. Примери:
зв-в^ь; род. п. ед. ч. звъръ (в Супр редовно, с --в поради затвърдяване на
-f-) покрай звърн (или дат. п., Супр); им. п. мн. ч. зв-врье (Син),
звъ^нк (Супр), но и зв^| (Син).
огнь ’огън’ (първоначална z-основа, срв. стинд. agnify, лат. ignis, лит. ugnis)
показва форми почти изключително по /о-основи: род. п. огнв, огн»л
(Мар, Зогр, Син, Супр често), огнл (Син), покрай огни (Супр 3 пъти);
дат. п. ог^ю (и огню).
пжть: дат. п. ед. ч. пжтн (Клоц) покрай пжтоу (пак там): им. п. мн. ч.
пжтн (Евх, Супр), инак по z-основи.
господь: род. п. ед. ч. г[оспод]н (Мар, Клоц, Супр и др. наред с много-
кратного г[оспод]х по о-основи и г[оспод]ё (преобладава в Зогр,
Син, Клоц, Охр); дат. п. ед. ч. г[оспод]н (Мар, Клоц, Супр) наред с
г[оспод]оу (Сав, Супр) и г[оспод]ю (често, Мар, Зогр, Асем, Син).
Покрай господь се среща в ед. ч. и господина, което се скланя
по о-основи.
модые (мн. ч.) редовно като z-основа, но срв. им. п. мн. ч. и людн! (Син).
§ 225.	Малобройните й- (-м?-) основи (св'вк^ы,-ъве) също са били под-
ложени на асимилация от страна на продуктивните склонитбени типове.
Още в праславянски те били силно повлияни от о-основи, от конто заели
флексията за почти цялото множествено число, срв. напр.: дат. п. *2еп-атъ —
*svekrbv-anrb; тв. п. *2en-ami — *svekrbv-ami; мест. п. ien-аскъ—*sveknv-
achh. Тези форми са се залазили в старобългарски. Освен това съществи-
телните от й-основи ж. р. са били привлечени от z’-основи ж. р. поради
сходство между тях в някои падежни форми (напр. дат. и вин. п. ед ч. и
им.-вин. мн. ч.). Така се обясняват по-новите форми на -ъвн за род. и
мест. п. ед. ч., конто се срещат покрай по-старите на -ъве:
Род. п. ед. ч. любьв| (Син; Евх, ако не е дат. п.) от любы, цръкъв) (Син)
от цуъкы 'църква’, локъвн (Евх) от локы ’локва’ — наред с любъво
(евангелски текстове, Клоц, Евх, Рил, Супр), цуъкъве (евангелски тек-
стове, Киев, Евх, Супр), ц/вльве (Евх) .от ц-влы ’лечение, оздравяване’,
смокъве (Супр, многократно) от смокы ’смокиня’.
Мест. п. ед. ч. вь него любьвн (Сав, Асем), въ любьвн моей (Мар, Зогр,;
Асем. Сав), любьвн (Киев, Супр често), цръкъвн (Син често, Супр, Евх
често), въ цуъкъвн (често), о u,f ъкъвн (редовно), смоквн (многократно в
Супр), ж^ънъвн (Супр) от ж^ъны ’мелница, жерка’ — покрай лювъве,
и^ъкьве (често).
173
§ 226.	Консонантните основи показват в старобългарския език неуста-
новеност при образуването на редица форми и са на път да се влеят в
другите склонитбени типове. Така в старобългарските писмени паметници
наред с род. и мест. п. ед. ч. на -о се срещат и форми на -н (клменн,
нменн, невесн, дъште^н, отуочдтн) под влияние на Z-основи, а специално
имената от «-основи проявяват решителна склонност към изравняване с
о-основи ср. р. Картината е следната.
§ 227.	I. л-основи м. р. (тип клмы, -ене):
Ед. ч. Им. п. (= вин. п., както при гость) клмень, корень (Супр) покрай
клмы, пллмы ’пламък’
Род. п. клменн (Син, Супр) покрай клмене; елен| (Син); дьнн (Мар,
Зогр, Син, Евх, Супр често) покрай дьне (евангелски текстове, Син,
Клоц, Евх, Супр)
Мест. п. клменн (Мар, Зогр, Асем, Евх, Супр), клмнн (Син) покрай
клмене (преобладаващо); пллменн (Мар, Сав, Асем, Супр) покрай плл-
мене (Зогр); коренн (Асем); въ дьнн (Мар, Зогр, Асем, Супр), дьнн
(Мар, Зогр, Сав, Асем, Супр)
Мн. ч. Им. п. дьнье (често в Мар, Зогр, винаги Сав, Асем, Евх, Син),
дьне тн ’тези дни’ (Мар, Зогр) покрай дьн1 (Син)
Род. п. дьннн (рядко) покрай дьнь, дьнь, день.
§ 228.	II. Имената на -ън-, -»лн- и тел- в ед. ч. и дв. ч. са преминали
към о-основи, а в мн. ч. са залазили следи от консонантното склонение:
Мн. ч. им. п. -дне е всеобщо (Мар, Зогр, Сав, Асем, Супр), но и етюпън!
(Син) по о-основи
Мн. ч. им. п. на -телк-, -теле, но и съвъдътел1 (Син)
род. п. дъллтелъ, житель, но и дъллтеХь (и -ль) (Сав, Зогр, Супр)»
житель (Сав, Асем), сьвъдътель (Мар, Сав, Асем, Клоц) и т. н.
тв. п. дъллтелы (Мар, Асем) и пр., но и ооднтелн (Сав), дъллтелн
(Зогр6)
Мн. ч. Им. п. мытлр (Мар, Зогр, Сав, Асем), ц/вслр (Мар, Зогр, Асем, Син,
Клоц, Супр) наред с мытл^н (Сав, Асем), цъсл^н (Мар, Зогр, Син
често, Супр), ^ывл^н (Зогр)
Род. п. на -л^ь редовно: мытл^ь (Мар, Асем, Зогр), цъсл^ь (Син,
Супр) покрай цъслръ (Син, Супр)
Тв. п. мытл^ы (Сав 2 пъти), но и мытлрн (Мар, Асем, Зогр, Супр),
цъсл^н (Мар, Зогр, Син)
Мест. п. цъсл^н^ъ (Супр) по /о-основи.
§ 229.	Ш. «-основи ср. р. (тип слово). В старобългарските паметници
тези имена се изравняват интеизивно с о-основи ср. р., като губят харак-
терния за тях основообразуващ суфикс -ес-, а също така и специфичната
флексия за консонантните основи. От друга страна обаче, типични форми на
«-основи се разпространяват върху имената на о-основи ср. р. Поради то*
ва невинаги може да се реши със сигурност кои от имената на -о ср. р.
принадлежат към единия или другая склонитбен тип. В случая единствено
следва да се опрем на съответствия от други индоевропейски езици, както
е напр. имената при нево и слово, конто са несъмнено стари «-основи, срв. за
174
първата дума стинд. ndbhas- ’мъгла, дим, облаци’, гр. v£<po<;-, -eog ‘облай,
мъгла’, а за втората — стинд. sravas- ср. р. ‘слава’, авест. sravah- ср. р.
‘дума’, гр. x№(F)og ‘мълва, слух, слава’. Тук ще бъдат посочени съществи-
телните от ср. р. на -о, конто имат двойни форми в старобългарските
паметници (по данните у Vaillant 1948а:73 и сл.):
ново: ед. ч. род., мест. п. невесе (-сн), тв. п. новееемъ и им. п. мн. ч. невесл
(редовно), също дат. п. ед. ч. невесн, но и невоу.
слово: ед. ч. род. п. обикновено слов осе (Мар, Зогр6 и др.), словссн (Асем),
но също и словл (Супр и др.), мест. п. словесе (-сн), дат. п. словесн,
но и слов оу (Асем), тв. п. словесемъ (Супр и др.), но обикновено сло-
вомь (евангелски текстове); мн. ч. им.-вин. п. словесл, по-рядко
словл (Супр и др.), род. п. словесъ, мест. п. словесе^ъ, тв. п. словесы,
дат. п. словесемъ, но един път и словъмъ (Супр).
тало: ед. ч. род. п. тълссе (-сн), но по-често твлл, мест. п. талесе, но и
твл'в, дат. п. Т’влесн, обикновено твлоу, тв. п. твлесемь, обикновено
тъломь; мн. ч. дат. п. твлесемь (Супр), но и твломъ (Евх, Супр).
уоудо:ед. ч. род. п. уоудесе (Супр), мест. п. уоудесн (Супр), дат. п. уоудесн
(Супр и др.) и уоудоу (Супр, Син), тв. п. уоудесьмь (Супр); мн. ч.
им. п. уоудесл, род. п. уоудесъ, мест, уоудесе^ъ, дат. п. уоудесемъ
(Супр и др.) и уоудомь (Супр), тв. п. уоудесы (Супр и др.) и уоуды
(Супр 323.30, грешка вм. Ноуды).
днво:мн. ч. им. п. джесл (Син); им.-вин. п. ед. ч. днво се среща в по-
късните църковнославянски паметници, инак в старобългарски е за-
свидетелствувана само формата джъ м. р. (Клоц).
А|>ъво:ед. ч. род. п. д^ввл (обикновено), мест. п. д^въ, дат. п. д^ввоу,
тв. п. дръкомь; мн. ч. им. п. д^ввл (евангелски текстове), род. п.
дръвъ (Зогр); но и форми по es-основи: ед. ч. род. п. Давосе, мест.п.
д^весн; мн. ч. им. п. дрввесл, дат. п. д^ввесемъ, тв. п. др^весы,
мест. п. д^ввесе^ъ (примерите са от Супр).
А'Вло.-ед. ч. род. п. дълл, дат. п. дълоу, тв. п. дъломь, мест. п. д-вл’в;
МН. Ч. ИМ. П. Д’ВЛЛ, РОД. П. Д'ВЛЪ, Дат. П. Д'ВЛОМЪ, тв. п. д-влы,
мест. п. д-вл^ъ; форми по es-основи: ед. ч. род. п. Д'влесе» тв. п.
Д"влесемь (Супр); род. п. дв. ч. д-влесоу (Супр); мн. ч. им. п. Д'влесл
(пак там), род. п. д-влесъ (Супр, Син), дат. п. Д'влесемъ (Супр, Син), тв.п.
Д'влесы, мест. п. Д'ВЛ'вееХъ (Супр). Налице е образувание със суфикс
-ле, следователно първоначална о-основа.
люто ’злодеяние’: род. п. ед. ч. лютесе (Супр).
нсто ’бъбрек’: дв. ч. им.-вин. нстес-в (Снн); мн. ч. им. п. нстесл (Супр).
лице обикновено по /о-основи ср. р. (тип с^ъдьце): ед. ч. род. п. лнцл,
дат. п. лнцоу и т. н., но в Супр род. п. лнуесе и им. п. мн. ч. лнуссл
наред с лнцл.
Съществителното коло в значение ’колело’ е залазило форма по es-
основи: мест. п. ед. ч. колес! (Син, Супр); в значение на ’кола’ е pluralia
tantum и образува форми по о-основи: им. п. колл, род. п. колъ, мест. п.
175
колъ^ъ (Супр). Това различие се е залазило в по-късните църковнославян-
ски паметници.
Съществителните око и оуХ® имат в ед> и мн. ч. обикновено форми по
es-основи, но в ед. ч. и форми по о-основи: род. п. ока (Асем, Син), тв. п-
окомь (Мар, Зогр, Син, Супр), мест. п. оцъ (Мар, Зогр, Асем); в дв. ч. се
явяват специални форми (вж. § 215).
Посочените по-горе процеси намират по-нататъшно развитие през сред-
нобългарския период (XII — края на XIV в.). Успоредни явления от същото
естество се наблюдават в историята и на останалите славянски езици (по-
дробности вж. у Дуриданов 1956а: 107 и сл., 122 и сл.).
СЛОВООБРАЗУВАНЕ НА СЪЩЕСТВИТЕЛНИТЕ
§ 230.	Съществителните в старобългарски език са имали основа, със-
тояща се от корен в съчетание с тематична гласна или наставка. В пред-
дисторическия период е имало и имена, чиято основа е била равна на ко-
рена, но от тях в старобългарски има запазени само отделни реликти
(Мейе 1951:272 и сл.; Селищев II 1952:53), например *kry, вин. п.
кръкь — форма, която изпълнявала и функциите на им. п.; очн, оушн
(им.-вин. п. дв. ч.); коренни основи са запазени в някои сложни по произход
думи, като гоумьно — старо образувание с първа част gu-, което се редува
с *g&v- (срв. говадо) и втора част -тьп-о, която произхожда от глагола
math, мьнж, мьнешн ’тъпча, мачкам’. Този състав обяснява значението на
гоумьно — ’харман, място, където се вършее с добитък, където се тъпчат
от добитъка класовете на житни растения’. Безсуфиксни образувания са
били и някои съществителни, получени от редупликация на корена, напр.:
глаголь < *gdlgHlb (срв. корена *g&l- в *gHl-sb > гаасъ) и т. н.
В процеса на именното словообразуване още на праславянска основа
се налага тенденцията за свързване (съчетаване) на корени със суфиксални
елементи, конто имат по-ясна семантико-морфологична характеристика.
Суфиксалните елементи, на конто завършвали именните основи, -а,
-о-, -й (ъ), -й (-у, -vd), ~i, -еп(теп), es- (-os-), -^t-, -ter- са се обединявали c
други суфикси. Така се образували нови суфикси, .достатъчно обемисти и
изразителни, за да се залазят" (Мейе 1951:276). Така например от съче-
танието на суфикс -tb с -os- се е получил суфикс -ostb, характеризиращ
трупа съществителни с абстрактно значение, получени от прилагателни,
напр.: благость (от благъ), тв^ьдость (от тв^ьдъ), юность (от юнъ). В ре-
дица случаи някои суфикси, влезли в състава на корена, са загубили сло-
вообразувателното си значение, напр. суфикс -г-: пн^ъ (срв. пнтн) и са ста-
нали непродуктивни.
В резултат на фонетични промени предишните суфиксални тематични
елементи, характеризиращи основата, получили значение на флексия и про-
минали към окончанията (Селищев II 1952:55, 93), напр. в дат. п. мн. ч.
*g&ra-mb > rof-лмъ, *Шгй-тъ > ток-омъ, *glistb-mb > гост-ьмъ и др.
В словообразувателно отношение съществителните имена в старобъл-
гарския език могат да бъдат: а) безсуфиксни, получени от сливането
на корени с различии тематични гласни; б) суфиксни, образувани от
присъединяването към корена на различии по продуктивност наставки.
176
Съществителните от първия тип се образуват с помощта на тематичнй-
те гласни -а, -о-, -1-, -и-. Една част от тези имена са получени от глаголни
основи (обикновено с редуване на коренната гласна), напр.: ограда — от
ОГ^АДНТН, ПАОТЪ — от ПАОСТН, СААКА — ОТ САОуТН, )(ВАЛА — ОТ ^ВААНТН,
водъ — от вести, ведж, грмъ — от грьмътн, токъ — от тештн, скрвь
ОТ — СК|>ЪБЪТН, TBAfb —от тво^нтн.и др.
Някои съществителни имена, означаващи същества от женски пол, са
образувани от съответните съществителни за мъжки род, напр.: f аба — от
^абъ, 3MHIA — от змии (Мейе 1951:276).
Тук се отнасят и редица думи, конто са немотивирани в словообразу-
вателно отношение: жсна, ^ыба, ^жка, д^оугъ, зжбъ и мн. др.
Трябва да се посочи, че отношенията между съществителните на -а,
производни от глаголи на -нтн, и глаголите на -нтн, производни от съще-
ствителни на -а, са «взаимно еднозначни" (Мейе 1951:276). Така може да
се тълкува ^кааа — като отглаголно съществително, получено от )Сваантн,
а глаголът Х*ьантн — като получен от )Свааа.
Съществителните имена от втория тип са представени в старобългар-
ския език с разнообразии словообразувателни модели. В понататъшното
изложение те ще бъдат разгледани с оглед на техните наставки, дадени
според съгласния звук, влизащ в техния състав. За илюстрация се изпол-
зува материал главно от т. нар. класически старобългарски паметници, т. е.
паметниците от X—XI в. На места обаче за по-голяма пълнота и яснота се
привличат данни и от по-късни преписи на съчинения, възникнали през
старобългарската епоха, за конто има основания да се твърди, че отрази-
ват старобългарски особености.
Наставки на -Ь- (-оба, -ьба)
§ 231.	Образувания с индоевропейский суфикс *-6- < *-bh~, разширен
с гласните о или а в *-bho- или *-bha, в старобългарския език са предста-
вени твърде слабо (Мейе 1951:285; Meillet 1961:271). Праславянските
наставки -oba и -ьЬа са се присъединявали към основа на една гласна и са
образували само имена от женски род.
Наставката -oba още на праславянска почва е загубила своята продук-
тивност. В старобългарските паметници с нея са засвидетелствувани само
две съществителни имена: зъаоба — от зъаъ, и жт^оба — от *qtro.
По-голяма продуктивност в старобългарски е имала наставката -ьба,
получена от присъединяването на -Ьа към основи на -1-. Това са обикно-
вено абстрактни съществителни, конто се съотнасят с глаголи, употрявани
успоредно с тях (Мейе 1951:272). В повечето случаи те означават дей-
ствия, но някои от тях назовават конкретни предмета и явления (Сели-
ще в II 1952:74): аачьба — от *аачь, срв. аакатн, ц.'ёаьба — от цълъ,
срв. ЦЪАНТН, БОРЬБА — ОТ *Б0|>Ь, Срв. Б^АТН, АЬСТЬБА — ОТ АЬСТЬ, Срв. АЬС-
тнтн, сждьба — от сждъ, срв. сжднтн и др. Посочените производни съ-
ществителни често заместват абстрактните съществителни на -ь (Мейе
1951:286). Тук следва да се посочат още: в^ачьба — от в^ачь, гостьба —
от гость, срв. гостнтн, мольба — молнтн, слоужьБА — от слоугл, срв. слоу-
ЖНТН, ТАТЬБА — ОТ ТАТЬ, ПОКраЙ ТАТЬБННА (Супр), СВАТЬБА — ОТ СВАТЪ,
СТ^АЖЬБА — ОТ СТ|АЖЬ, И Др.
12 Граматика на старобългарския език 177
Наставки на о-
§ 232.	С известии резерви в старобългарски бихме могли да отделим
една трупа наставки, в чийто състав влиза индоевропейският формант -г*-:
-ВА, -КО, -АВА, -«ВА.
Съществителни, в който -ва или -во приличат на суфикси, в старобъл-
гарски са изолирана трупа. Съществителни от женски род: вьдовь, глава,
г^нва, Д'ёвх, к^ава, маъва, ннва, паъва, 1Азва (Мейе 1951:371—373).
Съществителни от среден род: д^ъво, пиво, ч^ъво.
С наставките -ава, -ова се образуват ограничен брой съществителни:
дрЬЖАВА — ОТ Д^ЬЖАТН, ДЖБ^АВА — ДЖБЪ, П0Н1АВА ’покривало’. ФорМИ-
рането на тези съществителни е неясно, което поставя под съмнение от-
делянето на суфикси -ава и -ова за старобългарски (Мейе 1951:373).Така
джб^ава е производно от джбъ, но наличието на -у- може да се свърже с
*джвр, получено вероятно под влияние на дьб^ь. Предполага се и обрат-
но влияние: -р- в джб^ъ може да е резултат на въздействието от страна
на джб^ава (Мейе 1951:373). Във всеки случай това е един непродукти-
вен тип още на праславянска почва.
Наставка -tea
§ 233.	Наставката -тва е производна от индоевропейския суфикс *-teu
(Meillet 1961:304). Присъединява се към глаголни основи и образува
съществителни имена от женски род със значение на действие или резул-
тат от действието и оръдие за действие; по-рядко получените имена могат
да означават състояние. Примерите и тук са ограничени, тъй кат0 тази на-
ставка още в праславянската епоха губи своята продуктивност; бнтва —
ОТ БНТН, БРИТВА — ОТ SfHTH, Ж^ЬТВА — ОТ Ж^ЬТН, ЖАТВА — ОТ ЖАТН,
КААТВА — ОТ КААТН, АОВНТВА — ОТ A0BHTH, M0AHTBA — ОТ M0AHTH, ПАС-
ТВА — от пасти, ^ъватва ’разкъсано място’ — ОТ ^ЪВАТН, и др.
Наставки на
§ 234.	Съгласната п влиза в състава на различии наставки, някои от
конто са станали непродуктивни още в предисторическата епоха, а други
са залазили и развили голяма продуктивност както в старобългарски, така
и по-късно.
-нъ, -на, -не
За мъжки род: баазнъ ’заблуждение, прегрешение’, г^анъ ’стих’
грьнъ ’гърне’, стань, сънъ < *$ър-пъ (срв. sbp-ati), паънъ, уаьнъ ’лодка’.
За женски род: б^ана, внна, ваъна, саана, стъна, стьгна, лоунл,
МЪНА, ПАССНА ’ходило’, |>АНА, СТРАНА, THHA, ДОНА.
За среден род: ваакно, въно ’зестра, сватбени дарове’, кфаън»,
З^ьнф, руно, сеукне, сънф и др.
Всички тези съществителни са образувани на праславянска почва — в
старобългарски посочените наставки вече не са продуктивни.
178
-нь, -снь, -ЗНк
С тези наставки се образува доста голяма трупа съществителни от
женски род t-основи, предимно от глаголни корени:
-	нь: Брлнь—Брлтн, дане— датн, ДЛАНЬ, голънь ’пищал’, грЪТАНЕ
’гърло’;
-	СНЕ: БАСНЕ— БА1АТН, ПЪСНЕ — ПЪТН, ПЛЪСНЕ',
-	знь: боязнь — boiath са, kaia3he ’разкаяние, покаяние’; къзнь ’заня-
тие; начин; сплетня, интрига, лукавство, измама’ — коватн, коу!Ж (къ- се
редува с коу-, ков-); жизнь — жнтн; прн>Азнь ’приятелство, дружба, пре-
даност’ — от привстн.
Получените съществителни означават резултата от глаголното действие.
Наставка -ьство
§	235. Наставката -ьство е получена от по-старото -ство, изолиран при-
мер от което е бъство (<*b8g-stvo) от бъжатн. Разширена с гласната
-I- > ь, наставката -ьство става една от най-продуктивните в старобългар-
ския език. С нея се образуват голям брой съществителни от среден род,
означаващи абстрактни понятия, свойства, качества. Прибавя се към съще-
ствителни, прилагателни и глаголни корени.
а)	Производни от съществителни: божество — от богъ, владычество —
от владыка, дъвьство — от дъвл, гоувнтельство — от гоувнтеЯь, ЖеНЕ-
ство — от женл, ИНОЧЕСТВО — от ннокъ, мжжьство — от мжжь, ОТЕЧЕСТВО —
от ОТЕЦЕ, пророчьство — от пророкъ, рнторьство — от рнторъ, съвъдътель-
СТВО — от СЪВЪДЪтеХЕ, ЧЛОВЪЧЕСТВО — ОТ ЧЛОВЪКЪ, ХОДАТАЙСТВО — от
ХОДАТАИ, и др.
б)	Производни от прилагателни: богатество — от богатъ, велнчьство—
от велнкъ, дрлХльство — ОТ ДрА^ЛЪ, ЛЖКАВЕСТВО — ОТ ЛЖКАВЪ, мждрь-
ство — от мждръ, ненстовьство — от ненстовъ, мъножьство — от мъногъ,
п шли ьство — от пшанъ, прострАньство — от прострлнъ, сверъпьство — от
сверъпъ, оуБОЖЕСТВО — ОТ оуБОГЪ, ХУДОЖЕСТВО — ОТ )(ЖД0ГЪ, и др.
в)	Производни от глаголни основи и причастия: рождьство — от роднтн
с вероятно влияние на рождении, кстьство и сжштьство — от бытн, ист-,
сжшт-, прншьльство — от прншьлъ, и др.
г)Прозводни от глаголни и имении корени с отрицание: невърьство, не-
В’ёждьство, неплодьство.
д) Производни от сложни основи: доврородьство, лнхонмьство, сьре-
вролювьство, цъломждрьство и др.
Наставката -ьство може да бъде разширена с вторичния суфикс -ьк и
така придобива вида -ьствнк. От нея се образуват успоредни на -ьство
съществителни със същото значение, но със специфично книжна отсянка:
велнчьствнк при — велнчьство, мыюжьствнге при — мъножьство, владыче-
ствнк — при владычество, нев'врьствнк— при невърьство, лн^онмьствнк—
При ЛНХОНМЬСТВО, ЦЪСАрЬСТВНК — при ЦЪСАрЕСТВО, и др. По този модел
от корен шьд- се образува шьствнк, както и някои префигирани същес-
179
твителни имена: въшьствнк, ншьствнк, п^ншьствнк и др. Мотивираните
думи на -ьство и -ьствнк се отнасят към най-продуктивните словообразу-
вателни типове в старобългарския език (Цейтлин 1977:156). При това в
старобългарските паметници количеството на известните съществителни
имена с формант -ьство превишава повече от три пъти количеството на
съществителните на -ьствнк. Думите на -ьство и сумарно се употребяват
много по-често, отколкото думите на -ьствнге и притежават по-разнообразна
система от значения (Цейтлин 1977:159).
Наставки на -g-
§ 236.	С тази съгласна в старобългарски има образувани съвсем малък
брой съществителни (Мейе 1951:353). Като суфиксален елемент g фигу-
рира в -га, -ага(-ъга), -нга, -егъ, -огъ, -ыга, напр.: слоугл — от корен
слоу- (слоутн, слов», слоууъ) ’слуга, който слуша’ (Селищев II 1952:62),;
потьпъга (подъпъга, подъбъга) ’напусната жена, напущеница, парясница’,
ст^оугл ’вълна’, вс^нга, мн. ч. ве^нгы, ост^огъ ’ограда’ — от ост^ъ, сапогъ
’обувка, ботуш’, ч^ьтогъ ’спалня, брачна спалня’, ковьчегъ ’ковчег, сандък’,
котыга ’риза, долна дреха’, срв. лат. cotuca, к^ъкыга ’носилка, кола’.
Наставка -ндна
§ 237.	Тази наставка е образувана от присъединяването към суфиксал-
ното -л- наедног от неясен произход (Meillet 1961:448). В старобългар-
ските паметници с форманта -нзна има само три съществителни: гаавнз-
на — от глава, със значение ’нещо главно, основно, най-съществено’;
т^нзнд ’награда, голямо, тройно възнаграждение’; оуко^нднА ’силен укор,
оскърбление’ — от оуко^ъ или оуко^нтн (Meillet 1961:448; Цейтлин
1977:179—180). Суфиксът -ндна придава на получените от него абстрактни
съществителни отсянка на усилване (Цейтлин 1977:180).
Наставка -нн-ъ (ьн-ъ)
§ 238.	Тази наставка се прибавя към съществителни от jo основа или
i-основа; служи за образуване на съществителни, означаващи социално
положение, народност и посочва единично лице: ваастсаннъ — от властсль,
господина ’господар, стопанин’ — от господь, поглннна ’езичник’ — от суб-
стант. прил. погань « лат. paganus), бома^ннъ, воннъ « *voj-bnb), онмнна
’наемен войник, боец’, люднна ’свободен човек’ — от събират. люднн ’хора’,
чемлдннъ ’роб’ — от чсмадь, и др.
Наставка -iah-hh-ъ
§ 239.	Тази сложна наставка се състои от два суфикса: -iah- < *-jen-
и -нн- < С първата наставка се получават имена, конто назовават ли-
ца според принадлежността им към населено място, народност, обществена
класа, колектив. Втората наставка служи за означаване на единичност —
180
посочва едно лице от мъжки пол и се прибавя към наставката -iah- само
в ед. ч.: г^ажданннъ, но мн. ч. г^аждам, жатсманннъ — от жатсаь
’жетвар’, гаанаъ1анннъ ’жител на Галилея’, ^нмаганниъ, сама^1анннъ, содом-
АГАНННЪ, С0А0уН1АНННЪ, CAOBIAHHHb, X?fС«Н1АНННЪ, КГЮПТ1АНННЪ И Др.
Вариант на -ннъ е и наставката -овннъ, където -ок- ндва от формата
за мн. ч., напр. жндовннъ — от жндове.
Наставка -нна
§ 240.	Наставката -нна е една от най-продуктивните в старобългарски
за образуване на съществителни от женски род. Получените имена имат
разнообразна семантика;
а)	Абстрактни съществителни за означаване на качества и свойства
или названия на местности. Получават се от основата на качествени прила-
гателни: гажбнна — от гажбокъ (в този случай суфиксът -ок- на прилага-
телното се изпуска и наставката -нна се прибавя направо към корена гажб-),
истина — от нстъ, обьштнна — от фбьшть, отьчнна ’родина’ — от отьчь
’отчески’, с латина ’солена вода, солена земя, сблници’ (праславянско об-
разувание от корен разширен с -t, срв. с прил. саанъ), тишина — от
ти^ъ, и др.;
б)	съществителни с конкретно значение — обикновено за означаване
на продукти, получавани от животни или растения. Наставката -ина се при-
съединява към основата на съществително: влъчнна ’вълча кожа’ — от
клъкъ, звонка ’месо от дивеч’ — от звъ^ь, панкчнна ’паяжина’ — от
ПАНБКЪ, БАЬВОТННА ’бЪЛВОч’ — ОТ БАЬВОТА, (ЯГОДИНА ’роГОЗка’ — ОТ fОГФЗЪ, и др.;
в)	Съществителни със събирателно значение, производни от съществи-
телни : дружннл — от другъ, кжпнна, и др.
Съществителни, конто имат същото или близко на мотивиращата дума
значение. Получават се от съществителни, означаващи помещения, напр.:
Харбина ’жилище, обиталище — от ХЛ'ЬК'Ь ’обор’ (заемка от готски), Хла-
мина — от xfAMb ’дом, къща’, хызнна, колиба, килия’ — от хъ|зъ (заемка
от германски).
Наставка -ынн
§ 241.	В предисторическата епоха имената на -ынн са представлявали
основа на -й > -у (ы); по-късно тази основа била разширена със суфикса
-п‘1 (Мейе 1951:457; Селищев II 1952:67). Имената с този суфикс са
съществителни от женски род. Към тази категория се отнасят: 1) Назва-
ния на съществителни от женски пол, производни от съответни имена за
мъжки пол от същата основа: ^абынн — от ^абъ, богынн — от вогъ,
кънагынн — от къназь (стгерм. kuningaz), господынн — от господь,
СЖСЪДЫНН — ОТ СЖСЪДЪ, ПОГАНЫНН — ОТ ПОГАНННЪ, САМА|ЪНЪ1НН — от
сама^ънннъ, и др. В случай че не е същеетвувала съответна форма за
мъжки род, която да има обща с формата за женски род основна част,
тогава съществителните на -ы не получават разширение с елемента -нн, напр.
нсплоды ’бездетна, нераждала жена; жена, която не може да има деца’,
181
(АТ|>ы ’етърва’, свеклы ’свекърва’; 2) Абстрактни имена, производни от
прилагателни, напр.: бльгынн ’благо, благост’ — от блдгъ, гръдынн ’гор-
дост, горделивост’ — от г^ъдъ, прьвынн ’правота, справедливост; право-
съдие — от п^ьвъ, простыни ’простота; прошка, опрощение’ — от простъ,
льгынн ’облекчение, улеснение, лекота’ — от льгъкъ (с изпускане на су-
фикса -ък-), сватынн — от сватъ, и др. В тази трупа само поустынн
има конкретно значение — ’пустиня’. Тук се отнася и собственото име
Мдгддлынн (гр. Мау8аА,1]УГ]). Съществителните на -ынн са близки по се-
мантика до съществителните на -ость и -оть, образувани пак от прилага-
телни, напр. гръдость, прьвость, простость, скатость; прдвотд, простота,
поустотд и др.
Наставки на -k-
§ 242.	В предисторическата епоха наставката -k- е служила за образу-
ване на производни имена. В славянските, както и в индоиранските езици
формантът -k- разширява различии основи, без да изменя съществено тях-
ното значение (Мейе 1951:289; Meillet 1961:333). Така с предшеству-
ващите гласни на основата о-, н-, ъ-, к-, ы- той образува наставките
-ок-, -ък-, -ьк-, -нк-, -ык- (Селищев II 1952:60).
Най-напред -k- се е прибавило към завършващите на гласна основа
или корен, напр.: днькъ — от днь- (срв. дндтн), кьмыкъ — от кдмы,
стьнъкъ — от стднъ, п-всъкъ — от *pzns-u.-j*pzs-, шнпъкъ — от *шнпъ.
Наставка -ък-ъ
§ 243.	Тази наставка qe присъединява най-често към глаголни основи,
по-точно основи на минали страдателни причастия, подобно на латинските
думи на -tus, но винаги с една глаголна представка (Селищев II 1952:60;
Meillet 1961:333). Получените с тази наставка съществителни означават
действие и резултата от глаголното действие, а също така конкретния
предмет — резултат. Примери с основа -бытъкъ: нзбытъкъ, ’излишък,
изобилие’ ’прнБытъкъ ’печалба’, довытъкъ ’полза’; с основа -внтъкъ: съ-
внтысъ; с основа -стьтъкъ: недостдтъкъ, остдтъкъ; с основа -чатъкъ :
НЬЧАТЪКЫ
Присъединена към редни числителни, наставката -ък- образува съще-
ствителните патъкъ — от патъ, четврьтъкъ — от четврьтъ; а в по-късни-
те паметници е засвидетелствувано дссатъкъ — от дссатъ.
Словообразувателният тип на -ъкъ е слабо продуктивен в славянските
езици, в това число и в старобългарски.
Макар и рядко, в по-късни паметници се срещат имена, образувани от
съществителни, при конто наставката -ъкъ придава умалително значение,
напр.: домъкъ — от домъ, цв'Бтъкъ — от цвътъ.
182
Наставки -ка, -нка, -ъка, -бка, -нк-ъ
§ 244.	Наставката -ka може да се отдели в твърде малък брой думи,
напр.: ^бка — от праслав. *r&ika от ие. корен *roi-lrel-lri-, cf aka ’дреха,
облекло’ (среща се в Шестоднева на Йоан Екзарх).
Съединена с предшествуващ суфиксален елемент -I, наставката -ка
образува разширената наставка -нка. Прибавя се към основи на прилага-
телни, банжнка ’родственик, близък’, жжнка ’роднина, сродник’.
В съчетание с предшествуващ ъ или ь наставката -ка получава вида.
-ъка, -ька. Прибавя се към съществителни, напр.: кфтъка— отпраслав
*katb ’котка, котва’, тетъкл ’леля’ — от теть, клътькл ’къщичка, килия’ —
от клъть ’малка къща, жилище’, fжчека ’съсъд, кана’ — от ^жка, и др.
Наставката -ыка се присъединява към глаголни корени, напр.: вла-
дыка, вьсевлАДЫКА ’владетел, господар, вседържител’ — към корен влад-,
мфтъжа — към корен мет-, и т. н.
С наставката -нкъ в най-старите паметници е зафиксирано само съ-
ществителното златнкъ ’златна пара, жълтица’ — от прилагателното заатъ.
В по-късни паметници наставката -нкъ има умалително значение (срв. нф-
жнкъ в староруски текстове от XII в.).
Наставка -ьннк-ъ (-еннк-ъ)
§ 245.	Наставката -нкъ, разширена с наставката за прилагателни -ьн-
или с наставката за минало страдателно причастие -ен-, е дала сложната
наставка -ьннкъ (-еннкъ) Съществителните, получени от тази наставка, са
един много продуктивен тип в старобългарски. Това са имена на лица и
на конкретни предмети.
1. Съществителни, означаващи лица от мъжки род. Това са имена,
мотивирани от прилагателни на -кн- и причастия на -ен-, напр.: блждьннкъ
— от БЛЖДЬНЪ, rf-БШЬННКЪ — ОТ Г^ЪШБНЪ, ДЛЪЖБИНКЪ — ОТ ДЛЪЖЬНЪ,
ЗАКФНЬННКЪ — от ЗАКФНЬНЪ, ЗАШТНТЬННКЪ — ОТ ЗАШТНТЬНЪ, КФ^АБЬИН-
КЪ — ОТ КФ^АБЬНЪ, К^АМФЛЬННКЪ — ОТ KfАМФЛЬНЪ, КЪННЖЬННКЪ ’КНИЖОВНИК,
писар’ — от къннжьнъ, люБлгеннкъ ’който е обичан от някого, който обича
някого; любовник, почитател’ — от люблкнъ, млъчальннкъ — от млъча-
льнъ, ’който малко говори или се е отдал на мълчание в уединение като
религиозен подвиг’, мфантвьннкъ ’молител’ — от мфантвбнъ, мдтежьннкъ —
от мдтежь, мжченнкъ — от мжченъ, неджжкннкъ — от неджжьнъ, ф^жжь-
ннкъ ’въоръжен човек’ —от ф^жжкнъ, пакфстьннкъ ’мъчител, злосторник’ —
ОТ ПАКФСТЬНЪ, ПЛЪНБННКЪ — ОТ ПЛЪНЬНЪ, ПФСЛФуШЬННКЪ ’ученикъ, слуша-
тел’ — от ПФслФушьнъ, пфзф^кннкъ ’очевидец, зрител’ — от пфзф^бнъ, пфс-
ТЬННКЪ — ОТ ПОСТЬНЪ, П^АВЬДЬННКЪ— ОТ П^АВЬДЬНЪ, П^ЪСТЖПЬННКЪ — ОТ
прстжпьнъ, ^абфтьннкъ ’роб, слуга’ — ОТ ^АБФТЬНЪ, ^атьннкъ ’(противни-
ков) боец, неприятел, враг’ — от ^атьнъ, сваштфннкъ — от свАштенъ,
ст^аньинкъ ’чужденец, странник’ — от ст^анкнъ, ф^гфдьннкъ ’угодник (за
праведници, светци)’ — от оугодьнъ, ^оульннкъ ’богохулник, еретик’ — от
183
Хвулвнъ, ХЖА°ЖЕННКЬ ’майстор’ — от ^ждожвнъ, ьазычбннкъ — от ьазы-
ЧБННКЪ — ОТ ЬАЗЫЧЬНЪ, и др.
Словообразувателният тип съществителни на -ьинкъ (-еннкъ) е най-
продуктивният в старобългарски за означаване на лица, а между производ-
ните думи след имената на -ине те са най-голямата трупа (Цейтлин
1977:90).
2. Съществителни с конкретно значение: ж^ьтвьннкъ ’жертвеник, ол-
тар’ — от ж^ьтвьнъ, ж^ьтва; сь^б^бннкъ ’сребърник, сребърна монета’ —
от cbfecfbHb, сь|>еБ|>о; нсточьннкъ ’извор, източник’, прлздьинкъ, т^бьннкъ
’светилище, храм’ и др. За много конкретни съществителни по-приемлива е
мотивиращата връзка между съществителното и наставката -ьинкъ, от-
колкото между прилагателното и наставката -нкъ.
Наставка -нца (-ьннца)
§ 246. Наставката -нца произлиза от ие. и (праслав.) *-lka, получе-
на от присъединяването на *-ka- към по-стари форми, завършващи на I- с
последваща промяна на к в ц. Посредством тази наставка се образуват
имена от женски род с различна семантика.
1.	Съществителни имена, означаващи лица от женски пол, съотносите-
лни с имената от м. р. на -а^б, -ьць и -нкъ (-ьннкъ). Мотивиращата дума
е прилагателно и полученото съществително означава носител на качество
или свойство, което е посочено от прилагателното, напр.: баждбннца ’блуд-
ница, развратница’ — срв. баждьннкъ, владычица ’владетелка, господар-
ка’ — срв. ВЛАДЫКА, BfATAfHUA ’вратарка’ — срв. BfATAfb, Г^ВШЬННЦА —
срв. rf-вшьннкъ, двьркннцА ’вратарка’ — срв. двь^ьннкъ, мжченнцл— срв.
мжченнкъ, П|>о|)очнцл — срв. пр^вкъ, роднтелцннцл — срв. ^днтель, слоу-
жнтельннцл — срв. слвужнтеХь, станица — срв. ста^бць, «ученнцл — срв.
«утеннкъ, Ц-ВСАРНЦА — евр. ЦЪСА^Ь, ЬННЦА — срв. чр ьньць, и др. Думите
от тази семантична трупа имат относително висока продуктивност (Ц е й-
тлин 1977:133). Някои съществителни от тази категория нямат съответ-
ствия от м. р., напр.: вьдовнца, д-ввнца ; вьдобнца е производно от вьдф-
ва, което е архаизъм и носи стилистична отсянка на тържественост; д-ввн-
ца е производно от д*вва и има умалително значение.
2.	Съществителни, означаващи имена на животни и птици от женски
пол. Повечето от тях имат съответни форми за мъжки род, от конто са
производни, напр.: гфажбнца — от гфажбь, влъчнца — от влъкъ, кву^нцл
’кокошка’ — от коуръ ’петел’, львнца — от львъ, тфлнца — от тельць,
срв. т«ла, минцл — от мнцць, и др. Друга част от тия съществителни
нямат съответствия от мъжки род, напр.: г^ълнца ’гургулица’ — от г^ълф>
пътнца — от пъта, гжсфннца, мьшнца и др., и всъщност са общи назва-
ния за животни.
3.	Съществителни, означаващи конкретни предмети:
а)	Названия на различии помещения (с мотивираща дума прилагателно
на -ьнъ, напр.: гф^ьннца ’горница, стая в горния етаж на къщата’ — от
гф^ьнь, тьмьннца — от тьмьнъ, и т. н. Постепенно наставката -ьн- се
184
слива семантично с -нца и като мотивираща дума по-ясно изпъква съще-
ствителното, към което се е прибавила сложната наставка -кннцд, като
жнтьннца ’хамбар’ — от жнт®, жнтьнъ, къннжьинцк ’библиотека’ — от
къннгь, къннжьнъ, мьздьннца ’митница, бирничество’—отмьздд мытьннца
’митница, бирничество’ — от мыто, ^нзкннць ’съровищница’ — от fнзьно
дреха’ и т. и.
б)	Названия на растения, напр.: пьшеннцд — от корен пь)(-< ие. *pis-
’тъпча, удрям’, срв. рус. пшено ’едро смляно просо’, смфкфвьннца ’смокиня,
смокиново дърво’ — от смокы, смфкъвф и др.
в)	Названия на части на тялото: д «синца — от деснъ.
г)	С различно предметно значение: възглавьинца — калка от гр. яроа-
xecpaXatov, содмнцд — от седмь, нфжьннца — от ножь, фумывхльннцА—
от фумывьтн, жднца — от жда, и др.
4.	Съществителни с умалително значение: дъштнцд — от дъска, к^оу-
пнцд ’трохица, трохичка’ — от к^Фупь ’троха’, рыБНЦА ’рибка’ — от ^ыб\,
аадннца ’ладийка, корабче’ — от ааднн ’ладия, кораб’, ц^ькъвнцд — от
црисы, и др.
Наставка -ьц-ь.
§	247. Старата наставка -ik- е залазила своята продуктивност и в старо-
български, където е дала наставките -ьць- за съществителни от мъжки
род, -ьца — за съществителни от женски род, и -ьце — за съществителни
от среден род.
Съществителни от мъжки род:
а)	Присъединена към мотивираща дума глаголна основа, наставката
-ьць образува съществителни със значение на действуващи лица, напр.:
бф^ьцб — от б^атн ворж, вндьць ’очевидец’ — от вндътн, жьньць— от
ЖАТН, ЖЬНЖ, ГОНЬЦЬ — ОТ ГФННТН ГФН1Ж, жь^ьць — от ж^ьтн жъ^ж,
К«упьць ’търговец’ — ОТ коупнтн КФуПАНК, АФВЬЦЬ — от АФВНТН, CTf-B-
ЛЬЦЬ — от CT^AIATH, творщь — от TBOfHTH Т8Ф|НЖ, шьвьць ’шивач’ —
от шнтн шыж, и др.
б)	Присъединена към мотивираща дума прилагателно, наставката -ьць
служи за образуване на съществителни със значение ’носител на признак
или качество, посочени от мотивиращото прилагателно’, напр.: лютьць ’зъл,
злобен човек’ — от лютъ, м^ьтвьць — от м^ьтвъ, сватьць — от сватъ,
слбпьць — от слъпъ, сть^ьць — от стАр, эдфмьць ’хром, сакат човек’ —
от Xb|Tfbu,b ’изкусен майстор’ — от )<ытр, ч|ьньць ’монах’ — от
ч^ьнъ, и др. Съществителните от тази трупа в старобългарски се употре-
бяват успоредно с еднокоренните субстантивирани прилагателни (Цейтлин
1977:109).
Всички съществителни, получени от прилагателни, означават имена на
лица. Изключение е юньць, което означава животно (юнец), а също и
стоуденьць ’кладенец’ (срв. диал. студенец).
в)	Присъединена към мотивираща дума съществително, наставката -ьць
образува имена с умалително значение, напр.: rf адьць — от г^адъ, сжчьцб
185
’съчка, клечка’ — от сжкъ ’клон, клонче, сък’, цк-ктьцъ — от цдътъ. Тук
се отнася една категория съществителни, означаващи имена на млади жи-
вотни, напр.: агньць — от агна, ж^ъбьць — от ж^ъба, тоаьць — от
тола, и др. с мотивираща дума съществително от -ел/-основа.
В някои случаи наставката -ьць образува съществителни имена, конто
имат различно значение в сравнение с това на мотивиращата дума, напр.*
влъкъ — влъчьць ’бодил’, ргъ — ^ожьцд ’рожков’.
Думи с разширена наставка -ъньи.ь (-еньць). По същество получените
имена с мотивираща дума съществително означават малко дете или младо
животно (птица), напр.: маадъньць ’малко дете, пеленаче’, п^ьвъньць ’пър-
вороден, първородено’, пьтеньиь ’птиче’ и др.
Наставка -ьца
§ 248. Тази наставка се прибавя към съществителни и придава на по-
лучените производни имена от женски род умалително значение, напр:
двь^ьца, мн. ч. дельца ’вратичка’ — от дкь^ь, ^вчьца ’думичка’ — от
ръчь, съньца ’сенце, тревичка’ — от съно, и др.
В някои случаи наставката -ьца има само словообразувателно значение
без отсянка на умалителност, напр.: обща — от ие. *ovlka, срв. стинд-
avlk&: мышьцл ’горната част на ръката’, срв. мышь, стинд. mUslka ж. р.
Една трупа съществителни с наставка -ьца (-)ьца) са имена от мъжки
род. Те означават лица според техния характер, постъпки, занятие и имат
експресивно значение с отсянка на пейоративност, на укор: пнкьца и внно-
пнвьца, вннопннца ’пияница’ (срв. успоредните форми пшаннца, пыаннца),
бннца ’побойник’, съчьца ’палач’, чАрдънцА ’магьосник, фокусник, измам-
ник’, чловъкооуБОНЦА, чловъкооуБННЦА, (адьца ’лакомник’. Ще отбележим, че
паралелните образувания с други наставки са неутралпи в стилистично от-
ношение, напр. съчьць, члрдън (Цейтлин 1977:126); в Супр съчьца
е в контекст, където се говори как палачът извършва екзекуцията: н съчьца
отъсъче глава кн (14.17): с-ьчьць пък е употребено в оня момент, когато
христолюбивите мъже дават на палачите злато, за да получат мощите на
мъчениците: давъшс злато много съчьцемъ (114.21); пак в Супр члрд-в-
нца превежда гр. убтдд ’мошеник, измамник’, а члрдън — гр. ёлаогбо;
’магьосник’.
Наставка -ьце
§ 249. С тази наставка в старобългарските паметници има образувани
сравнително малко от среден род имена. Тя се прибавя към субстантивни
основи и изпълнява словообразуваща функция или придава умалително
значение.
1. В част от думите, наследени от индоевропейския праезик, наставка-
та -ьце се прибавя, за да им придаде по-ясна морфологична характеристи-
ка: анцо— от праслав. *aje (*jae) <от ие. корен *о-/о-, срв. гр. фбу, лат.
ovum; слъньце — от праслав. *зъ1пьсе < от ие. корен -saul~l*sul-, срв. гр.
^Xto<;, лат. sol; срьдьце —от ие. корен *£'/</-, срв. лит. Sirdis, арм. slrb
гр. харЗСа, лат. cor, cordis.
186
2. В повечето случаи наставката -ьце има умалително значение: б^хшь-
ньце ’храница, ядене’ — от б^хшьно, нм-внннце — от нмъннк ’имущество,
имот’, млхдАТЬце ’младенец, детенце’, ЧАДьце ’детенце’ — от чадо, и др.
В по-късните паметници се увеличават случайте на използуване на суфикса
-ьце с умалително значение: блюдьЦС, внньце, з^ьньце. Понякога наред с
него е налице ново значение, напр. в производното от гоумьно — гоумьньце
'обръснато (остригано) място върху темето на монах, тонзура’ (срв. в съвр.
жаргон „[ракетна] площадка"): глхво^ пост^нгхкть, ркьше соуцкк нх гххвъ
гоумьньце (Кормчая на Миханович от 1262 г.).
Наставки на -J-
§ 250. Суфнксът *-/- още в праславянски влиза в състава на редица
наставки за образуване на съществителни от трите рода и се отличава с
голяма продуктивност. Присъединява се към -ь (за м. р.), -а (за ж. р.) и
-е (за ср. р.) и така се получават наставките *-jb, *-Ja, *-je. Под влияние
на J крайната съгласна на корена се подлага на съответни фонетични про-
мени.
1.	Съществителни от мъжки род на -jb. С тази наставка най-често се
образуват съществителни от глаголни основи. Получените имена означават
действуващи лица: вождь — от *vod-jb, срв. воднтн; в^хчь ’лекар, лечи-
тел’, срв. в^хчевхтн; лъжь ’лъжец’, срв. хъгхтн; ст^хжь — от *stdrg-jb,
срв. ст^ьштн, стр'Кгж, -жешн — от праслав. корен *sterg-f*stdrg-; зъло-
Д’ён, аюбодън, п^влюбод-вн — вторият компонент на тези сложни думи е
-AtH < *dei < *d&jb, срв. д-ыхтн; сжпь^ь ’противник, враг’ и др.
С тази наставка са образувани и някои названия на животни и конкрет-
ни предмета, напр.: конь, змнн, нежь (от корен *noz-fnez-, срв. вънознтн
въньзнжтн ’забия’) и др.
Към мъжки род се отнасят и няколко съществителни на -Ja: д^вво-
A'Bxtx ’дърводелец’ п^-вдътечх < *-tekja, срв. тештн, текж, течешн и др.
2.	Съществителни от женски род на -ja. Наставката -ja, непродуктивна
в периода на книжовния език, в праславянски се е отличавала с определе-
на продуктивност. По този модел в старобългарски има голяма група съ-
ществителни, получени от глаголни основи, напр.: хъжх < *lbgja, срв.
хьгхтн; стрхжх < *st&rg-ja, срв. ст^-вштн, стухжь; кожх < *kHzja, меж-
дх < *medja, м^-вжх < *merzjd, доушх < *duxja, соушх < *suxja, пнштх
< *pitja, св-вштх < *svetja и др. По значение тези съществителни могат
да бъдат названия на конкретни понятия, напр.: м^-вжх, св*вштх и т. и.,
абстрактни понятия, напр.: доушх, нжждх; много често те посочват реа-
лизацията или крайния продукт, резултата от дадено действие, напр.: к^хж-
дх, лъжх, пнштх, ^ъждх и др.
3.	Съществителни от среден род на -ге. Наставката -к в старобългар-
ски е получена от о, преминала в е след j-: мо^к, полк, ложе (срв. лежх-
тн, ложнтн), плеште < *pletje (от ие. корен *plet-, срв. гр. яХатЛ; ’плосък’,
пХйтод ’ширина’), В'вште ’съвет, съвещание, вече' < *v$tje, срв. В'Вть
’съгласие, договор’, съв-втъ, жже ’въже’ и др.
187
Наставки -нн, -hia, -нн
Наставките -Jb, -ja, -Je могат да бъдат разширени Чрез сливането на
-j- с предшествуваща редуцирана гласна ъ, която е преминала в I, т. е. -bj >
-i.J. След J са се присъединявали окончанията за м. р. -ь, за ж. р. -к и за
ср. р -« и така са се получили наставките -нн, -Ht&, -нн.
Съществителни от мъжки род. С наставка -нн, отнасящи се към -Jo-
склонение: в^абнн < *ъйгЬ1Л ’врабче, врабец’, ж^бни < *zerbli, гвозднн,
саакнн, ©улнн ’кошер, хралупа’ и др.
С наставката -нн в старобългарски се образуват разширените наставки
-Анн, -ъчнн/-ьчнн за образуване на имена, означаващи лица според тяхната
професия или дейност, напр.: баанн ’лекар, лечител, знахар’ — от baiath,
срв. БААЬСТВФ, КФ^АБЬЧНН ’моряк’ — ОТ КФ^АБЬ, К^ЪМЬЧНН ’корМЧИЯ* — ОТ
крмА, къннгъчнн — от къннга ’книжник’, самъчнн ’управник, управител,
наименование на определено длъжностно лице’ (от санъ?), сфкачнн (готвач
месар’ — от сокъ, ша^ъчнн ’художник, живописец’ — от ша^ъ. Наставка-
та -чнн е от прабългарски произход.
Повечето съществителни с наставката -нн от м. р. се скланят по -ja-
основи: в*втнн ’оратор, вития’, срв. в-втъ, съввтъ, сжднн.
Наставки на -t-
§ 251.	Формантът -t- влиза в състава на няколко наставки, голяма
част от конто на славянска почва са станали непродуктивни.
Наставка -ть. Индоевропейският суфикс *ti-s (на славянска почва >
tb), прибавен непосредствено към индоевропейски корени, образува абстрак-
тни имена от женски род: съмрьть, мьсть, памать, часть и др. Този тип,
станал вече в старобългарски непродуктивен, се е залазил дълго, понеже
много от имената са приели вокализма на съответния глагол, напр.: мфштъ<
срв. мфгж, ваасть <	срв. ваадж, вдеть < *v£d-tl, срв.
g-вмь, в-вд-в, масть < *maz-ti, срв. мадатн, мажж, страсть < *strad-ti>
срв. ст^адатн, ст^аждж; чьсть < *dtt-tl, срв. чьтж и др. (Мейе 1951:280;
MeilUt 1961:276).
Примерите за съществителни от м. р., образувани посредством -тъ, са
съвсем малко: в^атъ, маатъ, пфтъ, пръстъ и др.
Наставка -те. Тук ще посочим няколко древни коренни образувания
като: баатф < *bal-ta, *даатф < *dal-ta, заатф < *zal-ta, снтф, пжтф ’окови,
вериги’, срв. пьыж, пьмшн и т. н.
Тук се отнасят и някои съществителн, производни от прилагателни,
напр.: жнвфтъ — от жнвъ, и др.
Наставка -фта (кта)
§ 252.	От наставките с формант -t- в старобългарски е била особено
продуктивна наставката -фта. Тя образува отвлечени съществителни от при-
лагателни, напр.: вфанкфта ’големина, величина’ — от всанкъ, даъгфта
‘дължина; продължителност’ — от длъгъ, доброта — от дфб^ъ, а*впфта
188
‘красота* — от л'Ьпа, нагота ’голота’ — от нага, ночнстота ’нечистота,
мръсотия; порочност’ — от нсчнста, ннштота ’нищета, бедност’ — от нншть,
правота ’справедливост’ — от прлвъ, свътьлота ’светлина, сияние’ — от
светила, слъпота — от слъпа, соууотл ’сухота, суша, засушаване’ — от
соуХъ, муктА — от соун ’суетен, празен, пуст’, топлота — от топла, ште-
дротл ’милосърдие, акт на милосърдие, състрадание’ — от штедрА, и т.н.
В случаи, когато мотивиращото прилагателно е образувано посредством
наставката -ока, тогава -ота се присъединява направо къмкорена: высота —
от высока, шнротА — от шнрокА. В по-редки случаи се изпуска и настав-
ката -ьна, напр.: красота — от крлсьнА, срамота — от срлмьнА. При об-
разуването на формите в тези случаи може да се допусне влияние от стра-
на на еднокоренните съществителни крлсл, срАМА.
Производните абстрактни съществителни имат значение на признак, по-
сочен от мотивиращото прилагателно. Съществителното рлБотл
образувано от рАБА.
С наставката -ота се образуват и няколко съществителни,
лица, напр.: снротл — от снрА, юнота ’младеж’ — от юна.
’робство’ е
означаващи
Наставка -ост-ь
§ 253.	Наставката *-tb, разширена чрез суфикса *-osj-es, е дала -ость/
-ксть. Тя е придобила голяма продуктивност и е доста разпространена в
старобългарските паметници. Чрез нея се получават абстрактни съществи-
телни на основата на мотивиращи прилагателни — качествени или относи-
телно-качествени. Получените съществителни имат значение на качество
или свойство, посочено от мотивиращото прилателно (Цейтлин 1977:
168): БЛАГОСТЬ — ОТ БЛАГА, гадость — от грАДА, ДОБЛКСТЬ — ОТ ДОБЛЬ,
ЛЕНОСТЬ — От лъна, МЖДроСТЬ — ОТ мждрА, НАГОСТЬ — от НАГА, простость—
ОТ ПроСТА, пр'Кмждрость — от прЪМЖДрА, скътьлость — от СВЪТЬЛА, СТА-
РОСТЬ — от CTAfА, ткрьдость — ОТ ТВрЬДА, ТСПЛОСТЬ — ОТ ТСПЛА, 'ftKf-
ДОСТЬ — ОТ Х«УДА, ЮНОСТЬ — ОТ ЮНА, ЮНОСТЬ — ОТ |дръ, и др. При НЯКОИ
прилагателни на -ака, -ька, -ока наставката -ость/-гесть се прибавя непо-
средствено към корена, напр.: горгесть — от горькъ, кротость — от кротА-
КЪ, ЖССТОСТЬ — ОТ ЖССТОКА, крепость — от КрЪПАКА, и др. В по-късните
паметници се наблюдават съществителни, образувани без изпускане на по-
сочените крайни морфеми, напр.: жестокость, кротъкость, сладакость и др.
Някои от абстрактните съществителни на -ость се употребяват в ста-
робългарските паметници успоредно със своите синоними — съществител-
ните на -ота: в Супр — нагость (1 път) и нагота (2 пъти), в Син —
прлвость (5 пъти) и прлвотл (2 пъти); теплость (1 път в Супр) и топлота
(6 пъти в Супр и 1 път в Син).
Наставка -лр"-ь
§ 254.	По произход тази наставка идва от лат. -arias, навлязла в сла-
вянските езици чрез посредничеството на германските езици, напр.: мАгглрь
189
(както и мыто), срв. гот. motareis, коукл|)ь (както и воукы), срв. гот.
bokareis, ствнем. buohhari (Мейе 1951:299). Наставката -а^ь означава ли-
це според неговата професия (Meillet 1961:211). Всички образувания на
-а^ь в най-старите паметници са мотивирани от съществителни, конто по-
казват обекта на действието (Цейтлин 1977:120). По модела на мытарь,
в старобългарския език се образуват още редица съществителни от мъжки
род, напр.: в^ата^ь — от в^ата, внна^а — от внно, в^ьтфг^ада^ь — от
в^ьтогрдъ, грнь'1А|>ь — от г^ъньць, клевт^ь — от кафвфта, piBA^b—
от |>ыбь, и др.
В по-късни паметници срещаме и влада^ь — от владатн, класть,
ГФВАДА^Ь — ОТ ГФВАДФ, СОКОЛОК — ОТ СФКФЛЪ, ПЖДА|>Б — от пжднтн»
Tj>bnc3bj>b — от т^апсда, и др. Някои от тях, напр.: пжда^ь, могат да бъ-
дат мотивирани и от глаголни основи.
Интересно е да се отбележи конкуренцията между словообразувател-
ните типове с -ь|>ь и тези с наставка -ьннкъ (Meillet 1961:212); втората
наставка обаче има по-широк семантичен обхват. Двете формации се упэ-
требяват в различии значения (напр. клеветав и клеветьннкъ) и затова не
са напълно съотносителни (Цейтлин 1977:118; срв. и Schiitz 1960:410)-
В историята на славянските езици и по-специално в историята на бъл-
гарския език наставката -ь|>ь развива и нова функция във връзка с понятие
за място, т. е. образува и редица жителски имена (Дуриданов 1970:
863—869).
Наставка -нцк
§ 255.	Наставката -нще произхожда от праслав. *-iskjo. С тази настав-
ка в старобългарския език се образуват съществителни имена от среден
род с пространствено значение, означаващи място, където се върши или се
намира нещо, напр. : вьлагалнщф — от въаагатн, г^фбнцк и грвнще — от
грвъ, фБЖ, ЖНАНЦ1Ф — ОТ ЖНТН, НС^ОДНЩе — ОТ	НС)СФДНТН, ка-
ПНЦК — ОТ КАПЬ, П^НБЪЖНЦК — ОТ П^НБЪЖАТН, nf НБЪГНЖТН, п^нстаннцк —
ОТ П^НСТАТН, срв. СТАНЬ, СтДАЛНЦК — ОТ СЪДАЛФ, СЪДАТН, СЖДНЦ1С И СЖ-
ДНЛНЦ1С — от сждь, сжднтн, т^ьжнцн —• ОТ Т^ЬГЬ, ^лннлнцк — от
ХРАНИЛ®, срв. XfbNHTH, жзнлнще — ОТ ЖЗА, жднтн, и др.
Разширението с допълнителния суфикс -1(о) се явява в случаи, когато
основата завършва на гласна (Meillet 1961:350).
Наставка -нщ-ь.
§ 256, Наставката -нщь произхожда от праслав. *-UJo. Чрез нея се
образуват съществителни имена от мъжки род за означаване на млади
същества, напр.: д-втнщк — от дъта, кфдьанщк — от кфдкаь, отрчнщь —
ОТ ФТФФКЬ, пьтнщь — от ПЬТА, и др.
Същата наставка вероятно под влияние на случаи като г^ьлнчнцщ (от
г^ьлнца), отмочишь и др. може да се разшири до -нчнщь: така се образу-
ват съществителните богатнчнщь, дн(аколнчнщь, пьтнчнщь, f фбнчнщь и др.
190
Наставка -м
§ 257.	Тази наставка произхожда от праслав. *-dlo. Чрез нея се обра-
зуват съществителни имена от среден род за означаване на оръдие на дей-
ствието, напр.: б^ък&ло — от в^ыслтн, з^ьцлл» — от з^ьцлтн, клднл« —
ОТ КЛДНТН, МЪ|>НЛ0 — ОТ M-fcfHTH, МЫЛО — ОТ МЫТН, СВЕТИЛО — ОТ СБ'Ё-
тнтн, соушнл» — от соушнтн, точило — от точнтн, рлло, о^лло — ОТ Of ATH,
ХРАНИЛО — ОТ )CfbHHTH, чинило — от чръннтн, и др.
Получените съществителни се мотивират от глаголни основи, главно
от основата на имперфективни инфинитиви (Meillet 1961:315).
Наставка -теХь (-нтеХь, -ьтеЛь)
§ 258.	С тази продуктивна наставка в старобългарски се образуват
доста голяма трупа съществителни — названия на действуващи лица от
мъжки род. Най-често наставката -толь се присъединява към глаголна ос-
нова. При това най-голяма е групата на съществителните, образувани от
глаголите на -нтн: нскоуснтель — от нскоуснтн, крьстнтель — от к^ьстн-
тн, мжчнтсль — от мжчнтн, проситель — от п^оснтн, родитель — от ро-
днтн, нцилнтель — от нц-влитн, овлнчнтель — от «блнчнтн, повидитель—
от побъднтн, свАтнтель — от сбатнтн, еъврьшнтель — от съврьшнтн,
сжднтель — от сжднтн, томнтель — от томнтн, )(рлннтель “ от Хрьнн-
тн, и др. Сравнително по-малко са имената, образувани от безсуфиксни
глаголи: вллстель — от властн, житель — от жнтн, жатоль — от жатн,
пртдлтель — от пръдлтн, и др. Получените nomina agentis означават ли-
ца, конто вършат действието, посочено от мотивиращия глагол. Съществи-
телните с наставка -тель имат повече или по-малко книжен характер
(Цейтлин 1977:106; Гълъбов 1968а:56).
СЛОЖИМ СЪЩЕСТВИТЕЛНИ
§ 259.	В старобългарския език са добре застъпени сложните имена —
това са лексеми, образувани от два пълнозначни елемента (Стоянов
1983:75), от два корена. Изчисленията показват, че от 9616 думи в старо-
българските паметници 611 са сложнн, или всяка шестнадесета дума е об-
разувана от два корена (Цейтлин 1977:186, 273).
Този начин на словообразуване е много старинен, характерен за най-
древните индоевропейски езици (J a g i <5 1898:528; Мейе 1951:300), а съ-
що и за всички славянски езици, в конто сложните думи съставляват зна-
чително количество.
Образуването на сложни думи в праславянски, в славянските езици и
по-специално в старобългарския език е предмет на много задълбочени из-
следвания (срв. напр. Miklosich 18756; 1876; Jagid 1898, 1899; Von-
drdk I 1924; Погорелов 1930; Mastrelli 1952; Hordlek 1956;
Schumann 1958; Сперанский 1960; Вялкина 1964; 1966; 1974;
Baur 1968; Варбот 1969; Pohl 1970; Цейтлин 1977; Trost 1978;
Arutnaa 1985 и мн. др.)
Голяма част от сложните думи в старобългарски имат твърде старинен
произход, наследени са от праславянски, където са били в несъмнена упо-
191
треба (J a gid 1898:535). За това свидетелствува наличието на голям брой
сложни думи в топонимията, антропонимията и в народното творчество
(особено в народните песни от езическия цикъл). Друга част са образувани
по пътя на калкирането на думи от германски и главно от гръцки произ-
ход. По-късно по вече известните модели старобългарските книжовници
създават множество нови сложни думи, употребявани предимно в т. нар.
културен речник (Цейтлин 1977:186) — абстрактна лексика, философски
и религиозни термини, а също и названия на конкретни предмети и явления
от различии области на стопанската дейност, бита, природата и др.
Най-старинен пласт сложни думи в старобългарския език са лексемите
от типа гоумьно, глаголь, медвъдь, чловъкъ и др. Те са образувани от
сливането на два корена още в дълбока древност. Тези думи не са били
схващани в тогавашната епоха като сложни и затова в старобългарските
функционират като прости.
По своята структура сложните съществителни могат да бъдат
със и без съединителна гласна между съставящите основи.
От първия тип в старобългарски са засвидетелствувани сравнително
малко съществителни: грмъъглАсъ, г^^ьпаданню, малъжона’мъж и жена,
съпрузи’, плодътво^кннк, пжтьшьствнге и др.
Много по-широко са застъпени сложните съществителни със съедини-
телна гласна. Обикновено при тях в качеството на съединителен елемент
се е обобщила най-често срещаната тематична гласна — о (след мека глас-
на — е), напр.: благодать, доБророднге, зълоки^нк, любодънство, цъломж-
Д|>НК, ЗОМАКЛ-ВГАННК, ЛНЦСМЪ^НК, ЛЪЖеСЪВЪД'БТеЛЬ, ннштолюбьць и др.
При образуването на сложните съществителни отделните съставки
обикновено влизат в подчинителни синтактично-смислови отношения. В та-
къв случай между основната (опорна) част и подчинения елемент са налице
различии семантико-синтактични зависимости (Стоянов 1983:76—77):
а)	подложна — когато първата съставка по функция съответствува
на подлога, напр.: Богоявлению, коургллшенню, лнстопадъ;
б)	допълнителна — когато първата съставка по функция съответ-
ствува на пряко допълнение, напр.: богородица, врАтолюБьствию, вннопнеьца,
ЗЪЛОД'ЁНСТВО, ПОБЪДОТВОрЬЦЬ, славолюбьць и др.;
в)	атрибутивна — когато първата съставка по функция съответ-
ствува на определение, напр.: БЛАговърнге, Бллгодоушнк, вельлъпотл, до-
БрОВОННЮ, ДЛЪГОТрЬП’ВИНЮ И др.
г)	обстоятелствена — когато първата съставка по функция съо-
тветствува на обстоятелствено пояснение, напр.: пр'ВЖДеЕЪЗЛ'ВГАНнге, ьхдро-
пншьць.
§ 260.	Характерна особеност на старобългарските сложни съществи-
телни е различната степей на повторяемост на първата съставка. При ня-
кои съществителни тя се среща само един или два пъти, напр.: БЛЖ делю-
вию, БрАТрОЛЮБНЮ, Брлтротворюнню, ЗВЪЖДФЗЬрЬЦЬ, ЗЛАТООуСТЪ, МНрОДрЬЖН-
тель, мнротворьць и др. (Според речника на Sadnik-AitzetmiiUer)
Значително по-голям е броят на съществителните, в конто първата
съставка се среща в повече от две думи:
благо- (27 съществителни): благоволюнню, благодать, БЛАгов’врню,
БЛАГОДАрнЮ, БЛАГОДОуШНЮ, БЛАГОНСПЫТАИНЮ, БЛАГОрАСТЕОрюННЮ, БЛАГОрОДНЮ,
БЛАГОСЛОВЛЮННЮ, БЛАГОЧЬСТНЮ И др.
192
кого- (18): soroBopHte, воговндьць, богопознаннк, боголкбьць, богонсЕ'В-
ста, вогороднцд, ВОГОЧЬСТНК, БОГОЛВЛКННК и др.
БрАТО- (3): БрАТОЛЮБЬСТВНК, Брлтосьтворкннк, врлтооуБннство;
вели-, веле-, велнк- (5); всльдлрокАННк, келкл-кпотл и др.
внно- (5): внногрлдъ, кннодатнк, вннопннцд и др.
вод»- (4): водоносъ, еодопннца и др.
вок- (2): воквода, вокводьство
вьсс- (4): вьсселадыка, вьседрьжнтсль, вьсесъжежсннге и др.
длъго- (4): длъгослоужнк, длъготрыгвннге и др.
довро- (9): довровоннк, ДОВроГОЕ-ЕННК, ДОБрОПОМОШТЬННЦА, доврородже,
доврородьство, доврочьстне и др.
злконо- (6): законодавьцъ, законоположении, зАКонопръстжпьннкъ, за-
конооучнтель и др.
ЗЪЛО- (4): ЗЪЛОВ'ЕрНК, ЗЪЛОВ'ВрЬСТВО, ЗЪЛОДЪН, ЗЪЛОДЪНСТВО
нно- (6): ннов-врьннкъ, ннострлньннкъ, нномышлкннге, ннорогъ и др.
кръво- (3): кръвоточеннге, кръкоточнцд, кръвмАденнк
ЛНХ®НМАННК, лнуоклАтвл, лн^олденнк и др.
ЛНЦСМ'ВрНК, ЛНЦеМЪрЪ, ЛНЦеМ'ВрЬСТЕО
лъжссъечзд-бннк, лъжесъвъд'втель
ЛЮБО Д'ЕН, ЛЮБОДЪНСТВО, ЛЮБОСЛЫШАННК И Др.
МАЛОМОЩЬ, МАЛОСЛОВНК, малосъпаннк
лнХ«- (6):
лице- (3):
лъже- (2):
любо- (7):
мало- (3):
мъного- (3): мьноголаголаннк, мъногорлзлнчнк, мъноговожьство
мьздо- (3): мьздодавьцд, мьздонмкцъ, мьздоотъдавьц,ь,
прлко- (2): прАВОвърнк, прлвословБць
пркко- (5): прьвомжчсннкъ, првкокьзл'ЕГАННк и др.
пр-вжде- (3): пр'Вждевъзл'БГАНнк, пръждезъвьннге, пр'БждсевдАннге
Пр-бЛЮБЫ- (пр-ЕЛЮБО-) (3): пр или БОД "ЕН, пр'ЕЛКБОД'ЁНСТВО, пр’ВЛЮБОД'В-
лннн
ржко- (2): ржкопнслннк, ржкоььть
САМО- (5): СЛМОВНДЬЦД, САМОВЛАСТЬЦЬ, САМОД'ЕЛЬННКЪ и др.
СЛАБО- (3) : СЛАВОСЛОВССТВНК, СЛОВОСЛОВНК, СЛАВОСЛОВССНК
стрлсто- (3): стрлстоносвцд, стрлстотрьпнк, стрАстотрьпьцв
сьрсвро- (4): СЬреБрОЛЮВЛКННК, СЬреБроЛЮББЦД и др.
тожде- (3): тожденменнк, тождерожденнк, тождеплеменьннкъ
Ц-ЕЛО- (4): К'бломждрнк, Ц'ЕЛОМЖДроВАННК и др.
члро- (3): ЧАрОД'ЕН, ЧАроД-ЕНЦА, ЧАрОД-ЕЛННК
ЧЛОВ’ЁКО- (8): ЧЛОВ'ЕКОЛЮБНК, ЧЛОЕ'ВКОЛЮБЬЦЬ, ЧЛОВ’ВКООуГОДБННКЪ и др.
чоудо- (5): чоудод'ЫАННк, чоудотворкннк, чоудотворьць и др.
В качеството на първа съставка на сложните съществителни имена
най-често фигурират съществителни и прилагателни: врлтъ (врлто-), вогъ
(БОГО-), ВННО, ВОДА (В0Д0-), НОВЬ (НОВО-), СЛАВА (СЛАБО-), СЬрСБрО, стрлсть
(стрлсто-), довръ (довро-), ЛНХЬ (лнХо-), ц-вль (цъло-); по-рядко се упо-
требяват в посочената функция числителните: трн (трндьневьнъ), дъва
(дъводоушнк), кдннъ (кднносжштнк), четврьтъ (четврьтовлАстьннкъ), шесть
13 Граматика на старобългарския език |93
(шесток^ нАатьць) ; в единични случаи виждаме като първа съставка наре-
чие или местоимение: пръждезъвАННК, ьАдропншьць, вьсед^ьжнтель, нно-
мышлкннк.
§ 261. Във формално-структурно отношение сложните съществителни
могат да бъдат безсуфиксни и суфиксни.
Безсуфиксните образувания са твърде малко на брой: богосаовъ,
богонок-ёста, кодоносъ, ДОБ^ОЧЬСТЬ, внног^адъ, листопада, лнцем-в^ъ и др.
Преобладаващата част от сложните съществителни са суфиксни.
При тяхното образуване са в сила същите закономерности, както при прос-
тите съществителни, т. е. използуват се същите наставки, характерни за
еднокоренните думи. Отделяйте наставки в състава на сложните думи имат
различна продуктивност. Най-често употребявани са наставките -ьць, -ьннкъ,
-тель, -нк, -еннк ,-аннк, -ство, -ьствнк, напр.:
-	ЬЦ,-Ь-: богобо^ьцд, боговндьцк, жнвотворьцд, ЗАКОНОДАКЕЦБ, МЬЗДОДА
КЬЦЬ, првослокьць, САМОЕНДЬЦЬ, CTf АСТОНОСЬЦЬ, Соу)(О1АДЬЦЬ, ЧНСТОЛЮБЬЦЬ-
ч^ьно^нзьць и др. С тази наставка се образуват сложни съществителни,
означаващи лица. В единични случаи -ьцд може да се срещне и при сложни
думи, конто означават предмети — т^ьзжбьць.
-	ЬННК-Ъ: БААГОДАТЬННКЪ, БОГОСВА^ЬННКЪ, ЗАкОНОП^ ЪеТЖПЬННкЪ, НН01А-
зычьннкъ, нноВ'В^ьннкъ, нност^аньннкъ, п^цвомжченнкъ, тождеплеменьннкъ
и др. — също имена на лица.
-	теХ-ь-: бла родитель, вьсед^ьжнтель, ндолослоужнтель, лъжесъв'БД'В-
теХь, мн^од^ьжнтель, ШАрпнслтель. и др. — всичките за названия на лица.
Останалите наставки срещаме при сложни съществителни от среден
род с абстрактно значение:
-	нк: БЛАГО|> одни, БОГОЧЬСТНК, Богорлзоумнк, длъгослоужнк, Д0Б|>0В0ННК,
ЛН^ОНМНК, мнлосрьднк и др.
-	еннк: БЛАГОДА^КННК, BfATfOTEOfKHHK, ЖНТОМЪ^КННК, ПЛОДЪТВО^КННК,
законоположении, пfьвоеъзлеж еннк и др.
-АННК: Б0Г0П03НАННК, Г^Ъ)СОПАДАННК, зсмлклъганнк, ЛЮБОСЛЫШАННК,
П^ЪЖДеЗЪЕАННК, ^ЖКОПНСАННК и др.
-ьство: ЕОКВОДЬСТВО, ЗЪЛОВЪ^ЬСТВО, лнцемт^ьство, мъногобожьстео, пр-к-
ЛЮБОД'ЕНСТВО, 4fbHOfH3bCTBO, ЧЛОВ'ККОЛЮБЬСТВО и др.
-ьствнк: Б|> АТОЛМБЬСТВНК, БЛАГОДА^ЬСТВНК, ЛНХОНМЬСТВНК, цъломжд^ь-
етвнк и др. Двата суфикса -ьство и -ьствнк се коикурират, но явно прео-
бладава употребата на -ьство.
§ 262. Първите съставки в сложните съществителни имат различна
продуктивност, различна способност да се свързват с други основи. Най-
големи възможности за съчетаемост в това отношение имат като първи
съставки основите благо-, бого-, доб^о-, любо-, само- и т. н.
Макар и рядко, наблюдава се словообразувателна синонимия при първа-
та съставка на сложните съществителни — една и съща основа може да
се оформи чрез различии суфикси: вельлъпотА — велнколъпотнк, жестос^ь-
днк ___ жсстоколъгальннкъ. Обикновено когато първата съставка има ус-
ложнен суфикс, той се свързва със също така усложнена основа на вто-
рата съставка.
194
Вторият компонент е по-натоварен семантически (В я л кин а 1974:177)
и той носи оня формален признак, според който сложната дума се отнася
към различните части на речта.
Вторите съставки имат различна продуктивност, различии възможности
да се съчетават с други основи като първи съставки на сложните съще-
ствителни. С най-голяма честота като втори съставки са следните основи:
-А10БЬЦЬ: БОГОАЮБЬЦЬ, ЖНВ0Т0А10БЬЦь, крОТОАЮБЬЦЬ, ННШТСЛЮБЬЦЬ, сьрев-
рОАЮБЬЦЬ, ЧНСТОАЮБЬЦЬ, ЧАОВ-ВКОЛЮБЬЦЬ И др.
-творьць: жнвотворьць, мнротворьць, родотворьць, пОБ-вдотворьць,
чоудотворьць И ДР-
-ЛЮБИВ: ИНШТСЛЮБНВ, СКВрьИОЛЮБНВ, стрлньнолювнв, ЧЛОВЪКОЛЮБНВ и др-
-ДАВЬЦЬ: БЛАГО ДАВЬЦЬ, ЗАНМОДАВЬЦЬ, ЗАКОНОДАЕЬЦЬ И др.
-творвннв: стлъпотворвннв, чоудотворвннв и др.
-иосьць: богоиосьць, стрлстоиосьць
-словьць: богословьць, прАвословьць
-ДЪН: ЗЪЛОДЪН, ЛЮБОД-ВН.
При втората съставка е по-добре проявена, отколкото при първата сло-
вообразувателната синонимия — една основа (при еднаква първа съставка)
може да бъде усложнена с различии суфикси, напр.:
БЛАГО-: БЛАГОДАрНВ, БЛАГОДАрЬСТВНВ, БЛАГОДАрВИНВ
лн^о-: лн^онмлннк, лнХонмнв, лн^онмьствнк
СЛАБО-: СЛАВОСЛОЕОСТЕНВ, СЛАВОСЛОВИВ, СЛАВОСЛОВССНВ
СЬрБр-: СЬреБрОЛЮБЛВННВ, СЬреБрОЛЮБЬСТВНВ, СЬреврОЛЮБЬСТВО
вино-; ВНИОПННЦА, внноПнвьца
довро-: доврородив, доврородьство
дъло-: зълов-врнв, зъловър ьство.
Употребата на различии суфикси с еднакво значение при оформянето
на втората съставка е израз на стремежа на старобългарските преводачи и
изобщо на старобългарските книжовници към езиково разнообразие. Затова
дори в рамките на един паметник се срещат два и три словообразувателни
синонима, напр. в Супр са зафиксирани БЛАГОддрвннв и Бллгоддрьствнв
’благодарност, възхвала’ — и двете сложни думи превеждат гр. е6%аргот1а.
В същия ръкопис е употребено и благодарив, макар че неговото гръцко
съответствие е еберуеспа, срв. ныи1А гнъваашн са о божнн^ъ оучоинн^ъ.
1АК0 ПНШСМН СЖТЪ ИА БЛАГОДАРИВ въроу НКШНТНТмЪ (403.22). Пак в Супр се
срещат довророднв и доврородьство с гръцко съответствие evy^veta. В
Евх са употребени синонимите славословоствнв и славословив, конто калки-
рат гр. So^oXoyia. В Клоц откриваме успоредна употреба на сьревролюБЛВ-
ннв и сьрсвролЮБьство с гръцко съответствие «piXapyopia.
СКЛОНЕНИЕ НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА
§ 263.	Прилагателните имена в старобългарския език притежават граматич-
ните категории род, число и падеж, конто те приемат по съгласуване със
съществителните — следователно те имат форми за три рода (м., ж. и ср.),
три числа (ед., мн. и дв.) и седем падежа, както при съществителните.
195
От праславянски е наследено двойно склонение на прилагателните име-*
на: просто или кратко, наречено още именно, и сложно или дълго, на-
речено още местоименно. Прилагателните от мъжки и среден род се отна-
сят към о-//о-основи, а тези от женски род — към а-//а-основи. Остатък
от й-основи се крие в разширеното чрез суфикса -къ прилагателно сла-
дъкъ, срв. лит. saldiis ’сладък’.
ПРОСТО СКЛОНЕНИЕ НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА
§ 264.	Формите на простите (или имении, неопределени) прилагателни
имена по склонитбен тип се отнасят към имената със стара о-//о-основа —
за мъжки и среден род, и към имената със стара а-/уа-основа— за женски
род: ДОБ^Ъ, ДОБ^А, ДОБ^О, МААДЪ, МЛАДА, МЛАДО, ДЪЛЪ, ДЪЛА, ДЪЛО,
слъпъ, сл-ёпа, сл-ёпо, новъ, ноеа, ново — за твърдия вариант; и Боун, воугл,
воук ’буен, луд, неразумен’, нншть, нншта, ннште ’беден, нищ’, п-ёшь,
п-ёша, п-ёшс, сннь, сннга, сннге, тъшть, тъщта, тъште’празен’ за мекия вариант.
Тези прилагателни се скланят както съществителните ^абъ, конь, кошь —
за мъжки род, глава, ж«на, земл1А — за женски род, и село, полк, ложе —
за среден род.
Единствено число						
	м. р.		ж. р	•	ср.	р-
Им. п.	ДОБ^Ъ	СННЬ	ДОБр	СНН*Х	ДОБ^О	сннн
Род. п	ДОБ^Ь	СННГЬ	Д0Бр1	СННЬХ	ДОБ^А	CHHtb
Дат. п.	ДОБру	СННЮ	ДОБр	СННН	ДОБ^оу	СННЮ
Вин. п.	ДОБ^Ъ	сннь	ДОБ^Ж	СНН1Ж	ДОБ^О	сннн
Тв. п.	ДОБ^ОМЬ	сннгемь	Д0Б^01Ж	СННК1Ж	Д ОБКОМЕ	сннкмь
Мест. п.	ДОБр	СННН	ДОБр	сннн	ДОБ^-Ё	сннн
		Множествено число				
	м. р.		ж. р,		ср.	р-
Им. п.	ДОБ^Н	сннн	ДОБ^Ы	снньх	AOSfA	CHHtfc
Род. п.	ДОВ^Ъ	сннь	довр	сннь	довр	сннь
Дат. п.	ДОБрМЪ	сннгемъ	ДОБ^АМЪ	снн^мъ	ДОБ^ОМЪ	сннгемъ
Вин. п.	Д0Бр1	СННЬХ	ДОБ^Ы	снньх	ДОБ^А	CHHHi
Тв. п.	ДОБ^Ы	сннн	ДОБ^АМН	CHHt&MH	ДОБ^Ы	сннн
Мест. п.	Д0БрХЪ	снин^ъ	доб^аХъ	СИНИТЬ	доб^-ёХъ	СНННХ&
		Двойствено число				
	м. р.		ж. р.		ср. F	1.
Им.-вин. п.	ДОБ^	CHHtb	ДОБ^-Ё	сннн	ДОБ^-Ё	сннн
Род.-мест. п.	ДОБру	СННЮ	довру	снню	ДОБ^оу	снню
Дат.-тв. п.	ДОБрМЬ	СННКМЬ	ДОБ^АМА	CHHI&M&	Д ОБКОМА	сннкмь
§ 265. За звателен падеж на простите прилагателни в м. р. ед. ч. най-
често се използува сложната форма на прилагателното име, напр.: зълы
196
^абф н л'вны (Мт 25.26 Мар), отъчс пф авфдънын (Йо 17.25 Map), w ^фдф не-
к-Е|>ън7>1 н	(Мт 17.17 Мар).
Същото виждаме и за ср. р.: не вен са малфф стад® (Лк 12.32 Мар.)
В някои случаи формата за зв. п. м. р. ед. ч. е засвидетелствувана с окон-
чанието на именното склонение -е от о-основи м. р., напр. фг^нсею слъпе
(Мт 23.26 Мар), везеумьне (Лк 12.20 Мар), или с окончанието -к — за мекия
вариант: воуе (Мт 5.22 Зогр). Веларните съгласни пред -е се подлагат зако-
номерно на палатализация: кдннън баажф (Супр 21.27). Макар и по-рядко
в старобългарските паметници се среща и успоредна употреба на зв. п. със
сложната форма на прилагателното в им. п.: дфбфы фабф баагы н въеьне
(Мт 25.23 Мар).
§ 266.	Простите прилагателни имена в своето склонение споделят
всички фонетични промени, на конто се подлагат и съществителните —
палатализациите на веларните съгласни: баазн в им. п. мн. ч. м. р., баазъ
в мест. п. ед. ч. м. и ср. р., баажф в зв. п., к^фтъцн в им. п. мн. ч. м. р.,
кртъцъ в мест. п. ед. ч., глвусн в им. п. мн. ч. м. р., галнлънстн и галн-
ЛИНСЦН В им. П. МН. Ч. М. р., ГЬЛНЛ'ЁНСТ'ВХЪ и ГЛЛНЛ’ВНСЦ’ВХЪ В мест. п.
МН. ч. м. и ср. р. и др.
§ 267.	Някои прилагателни имена, а именно притежателните прилага-
телни с наставки -фвъ, -jk, -нн, -ннъ, -ьнь се скланят по правило по крат-
кото (именно) склонение: помнлоун нъ1 сноу двъ (Мт 9.27 Мар), снмфнф
нонннъ (Йо 21.15 Мар), съткорн кфанк фтьчж (Мт 21.31 Мар) и др. Сложни
форми от тези прилагателни се срещат рядко.
Прилагателните на -ьскъ, когато имат притежателна отсянка (като за-
местници_на род. п. мн. ч.) обикновено се скланят по простого склонение»
напр.: цсрк нюдънскъ (Мт 27.11 Мар), цср нюдънскъ (Мт 27.29 Мар),
СТАрНШННАМЪ ГААНАЗДКАМЬ (Мк 6.21 Мар, Зогр (nfH ГААНАЪ1СКЪ1НМЪ
в Асем).
СТЕПЕНИ ЗА СРАВНЕНИЕ
НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА
§ 268.	Качествените прилагателни в старобългарски са имали специални
форми само за сравнителна степей. Те са се образували по два начина,
поради което са съществували две разновидности — кратка (неопределена)
и дълга (определена).
§ 269.	1. Кратките форми за сравнителна степей са се образували
с наставките -jbs (за м. и ж. р.) и -Jes (за ср. р.), срв. в латински съответ-
ните наставки -jos>Jus: maior, mains. Този начин е по-старинен и по-рядко
срещан — в старобългарски той вече не е продуктивен. Образуването на
сравнителна стелен по този начин е ставало по следния механизъм:
а) З	а м ъ ж к и род ед. ч. им. п. Към основата на прилагателното се
прибавя наставката -jbs. Под влияние на J крайната съгласна на корена се
подлага на палатализация. По закона за отворената сричка крайното -5 от
наставката изпада, напр.: д^агъ— *д^аг-у’65>д^ажь, Х«у Дъ Х®УжАк«
лнХь — лишь, г^жбъ — гржкль, и т. н. По-късно под влияние на дългите
форми на сравнителната степей от типа дфб^ън към така получената форма
се прибавя допълнителната гласна н: д^ажьн, Х°уждьн, лншьн, г^жбаьн
и т. н.
197
Ако основата на прилагателното е усложнена от някоя наставка, като
-ъкъ, -ькъ, -окъ, -ьнъ и др., при образуването на сравнителната степей
тази наставка изпада и -jbs се присъединява направо към корена, напр. от
высокъ: *nK~Jb(s)-Jb > вышьн. По същия начин от саадъкъ > слаждьн,
кръПЫХ7><К|>15ПЛКН, горккъ>горкшкн, ТАЖЬКЪ > ТАЖЬШЬН, ГЛЖБОКЪ < ГЛЖБ-
АКН, шнрокъ> шнрьн и т. н.
Окончанието -ьн често се среща и под формата -нн: дрджнн, лншнн,
саажднн, вышин и др.
б) К	ратката форма на сравнителната степей за женски род също се
е образувала с наставката -jbs, като към нея се прибавяла характерната за
им. п. ед. ч. на редица думи от ж. р. гласна -н, напр.: ааднн, богын’н
и др. Така наставката за сравнителна стелен в им. п. ед. ч. ж. р. става
jbs-l. В предисторическата епоха -s- от тази наставка след jb<jl е преми-
нало в х, а то от своя страна под влияние на следващата предна гласна I
се е променило в S, т. е. *-jbsl>*-jbxi>-jbiuu. Както и в м. и ср. р., / про-
меня предходната съгласна, като я подлага на омекчаване. При прилага-
телните на -ъкъ, -ькъ, -окъ наставката -jbSi се прибавя непосредствено
към корена. Така се получават формите дрдгл — др ажьшн, Х°удь — )С9уж-
ДЬШН, АН^А — АНШКШН, грЖБА — грЖБАЬШН, СААДЪКА — СААЖДЬШН, кръ-
ПЪКА — кр'ВПАЬШН, —ВЫСОКА — ВЫШЬШН, ШНроКА — ШНрЬШН, ЛЮТА — АЮШТЬШН,
И Т. Н.
в) К	ратката форма за сравнителна степей на прилагателните в среден
род се образува с наставката -jes. И тук j предизвиква вече посочените
промени, а крайното 5 от наставката изпада по закона за отворената сричка:
-jes>je', напр.: от дрдго— *дрлг-/в > дрАже, от уоудо—уоужде, °т
ГрЖБО — ГрЖБАЮ, ОТ ЛЮТО — ЛЮШТО, ОТ кр’ЁПЪКО— КрПЛЮ, ОТ СЛАДЪКО—
слаждс, от тажько — тлже, от высоко — выше, от шнроко—шире, и т. н.
§ 270.	По такъв начин именителният падеж на простата сравнителна
степей на прилагателните в старобългарски е представен със следните
форми:
Положителна степей Сравнителна степей
м. р.	М. р.	Ж. р.	Ср. р.
А^ГЪ	дрАЖЬН, дрлжнн	ДрАЖКШН	д^же
ХоуДЪ	уоуЖДЬН (-НН)	уоуждкшн	Х^ужде
	КрПАЬН (-НН)	кръпльшн	
лютъ	АЮШТЬН (-НН)	АЮШТЬШН	люште
высокъ	вышьн (-нн)	вышьшн	выше
шн^окъ	ШНрЬН (-нн)	шнрьшн	шнр
§271. Склонение на кратката форма на сравнителната степей
М. р.		Ж. р.	Ср. р.
Ед. ч. Им. п.	вышки, -нн	вышьшн	выше
Род. п.	ВЫШЬША	ВЫШЬША	ВЫШЬША
Дат. п.	вы ш к шоу	вышьшн	вышьшоу
Вин. п.	вышин (н вышьшь)	вышьшж	выше (н вышьше)
198
	Тв. п. Мест. п.	вышьшемь вышьшн	вышьше1ж вышьшн	вышьшемь вышьшн
Мн. ч.	Им. п.	вышьше	ВЫШЬША	ВЫШБШ&
	Род. п.	вышьшь	вышьшк	вышьшь
	Дат. п.	вышьшемъ	вышьш&мъ	вышьшсмъ
	Вин. п.	ВЫШЬША	ВЫШЬША	вышьшь
	Тв. п.	вышьшн	вышьш&мн	вышьшн
	Мест. п.	ВЪ1ШЬШН)СЪ	ВЫШЬШ&ХЪ	ВЪ1ШЬШН)СЪ
Дв. ч.	Им.-вин. п.	ЕЫШЬШЬ	вышьшн	вышьшн
	Род.-мест. п.	ЕЫШЬШОу	вышьшоу	вышьшохр
	Дат.-тв. п.	вышьшемь	вышьш&мь	вышьшемь
Кратките форми на сравнителната степей, в образуването на конто участ-
вува J, се скланят по мекия вариант, т. е. по /о-основа за м. и ср. р. и по
/d-основа за ж. р. — като мжжь, дф^ша, ложе.
§ 272.	Дългите форми за сравнителна степей на прилагателните
се образуват със същата наставка, която се използува при кратката срав-
нителна степей, но тя се прибавя към една основа на прилагателното, раз-
ширена с -в. При това /б>н, а крайното 5 от наставката изпада. Така се
получават формите: от доб^ъ— *дфб^-,в-/65> доб^ън. В женски род по вече
посочения механизъм се получава довръншн, а в среден род — доб^ък;
от новь — нфв-bh, нфв'Вншн, нов-вге; от ста^ъ — ста^вн, СТА^НШН, CTAf’BK;
ОТ ЗЪАЪ — ЗЪАЪН, ЗЪАЪШН, ЗЪА1зК; от юнъ—юн-вн, юн-вншн, юнък, и т. н.
Когато прилагателното е удължено с някаква наставка, тя се запазва и
формантът --вн, -тншн, --вк се присъединява към нея: от богатъ— бога-
т-ен, БФГАТ’ВНШН, БФГАТ’ВК, ОТ СНАЬНЪ—СНАЬНЪН, СНАБН'ВНШН, СНАЫГВК.
К рай ни те задноезични съгласни на основата пред t се омекчават в ж,
ч, а гласната -в преминава в а: от мъногъ — мънфжан, мънфжаншн, мънф-
ЖАК; ОТ СААДЪКЪ — СААДЪЧАН, СААДЪЧАНШН, СААДЪЧАК; ОТ К^ФТЪКЪ — К^Ф-
ТЪЧАН, КрОТЪЧАНШН, к^фтъчак; ОТ ГФ^ЬКЪ — Г0()ЬЧАН, roj> ЬЧАНШН, гончак; от
ВФАНКЪ — ВФАНЧАН, ВФАНЧАНШН, ВеАНЧАК; ОТ ВЫСФКЪ — ВЪКФЧАН, ВЫСФЧАНШН,
ВЪКОЧАК, И др.
Склонение на дългата форма за сравнителна степей
	М. р.	Ж. р.	Ср. р.
Ед. ч. Им. п.	ДФБ^ВН	ДОБрзНШН	Д0Б|>ЪК
Род. п.	ДФБ^ВНША	ДОБ^НША	ДОБ^НШХ
Дат. п.	ДОБрЪНШОу	ДОБ^НШН	ДОБ^НШОу
Вин. п.	ДФБ^ВН	ДОБ^НШЖ	доБ^ъге
Тв. п.	доврншемь	доБ^ншенв	доБрншемь
Мест. п.	ДФБ^ЪНШН	ДОБ^НШН	ДОБрНШН
Мн. ч. Им. п.	ДФБр’ВНШФ	ДОБ^НША	ДОБ^НШХ
Род. п.	ДОБАВИШЬ	ДОБрНШЬ	ДОБ^НШЬ
Дат. п.	ДОБ^’ВНШСМЬ	ДОБ|ГБНШЬМЪ	доврзншемъ
Вин. п.	ДОБ^’ЕНША	ДОБ^НША	ДОБ^НШЬ
199
Тв. п.	ДОБ^ЪНШН	ДОБрНШЬМН	ДОБ^НШН
Мест. п.	Д0БрШШН)(Ъ	ДОБ^КНШЬХЪ	ДОБ^НШН^Ь
Дв. ч. Им.-вин. п.	ДОБ^ЪНШЬ	ДОБ^НШН	ДОБРЫНИН
Род.-мест. п.	ДОБ^ЪНШОу	ДОБ^ЪНШОу	ДОБ^НШОу
Дат.-тв. п.	доБ^ъншемь	ДОБ^ЪНШЬМЬ	докрмшемь
§ 273.	Както се вижда, и кратките, и дългите форми на сравнителната
степей на прилагателните се скланят като съществителните от /о-основа за
м. и ср. р. и /о-основа за ж. р. Първоначално обаче те са се водили по
консонантното склонение поради консонантния завършек на наставките -Jbs,
•jes. Остатък от този стар модел е формата за м. р. мн. ч. на -е вм. -н (срв.
клмене). Именно от мъжки род по правило прилагателните не притежават
удължени форми, както в женски и среден род, където се наблюдава новън-
шн1х, большие — за ж. р. и Большей — за ср. р. (За м. р. се среща мъ-
ножъншн! Мт 21.8 Зогр6.)
§ 274.	Една малка трупа прилагателни в старобългарски нямат форми
за положителна степей:
М. р.	Ж. р.	Ср. р.
боЛьн (боЛнн) ’по-голям’	боХьшн	БОЛК
ВАШТЬН (ВАШТНН) ’ПО-ГОЛЯМ*	ВАШТЬШН	ВАШТО
го^ьн (горнн) ’по-лош’	го^ьшн	ГО^К
лоучьн (лоучнн) ’по-добър’	лоучьшн	лоуче
мы?ьн (мы?нн) ’по-малък’ оун’ьн (оун*нн) ’по-добър’	мьн’ьшн	мы?к
	оун’ьшн	oyrfte
соуХьн (соуХнн) ’по-добър’	соуХьшн	соуые
Тези форми се употребяват успоредно с форми за сравнителна степей
от други основи със същото значение, напр.: велнчлн, вслнчлншн, велнчлге;
мъножлн, мъножлншн, мъножхк; дов^-вн, доб^-вншн, доб^вк; ЗЬЛЪН,
зъл-вншн, ЗЪЛ-ВК.
§ 275.	Склонение на больн	(болнн) —кратка форма	
	М. р.	Ж. р.	Ср. р.
Ед. ч. Им. п.	БОЛНН	БОЛЬШН	ноле
Род. п.	БОЛЬШЬ	БОЛЬША	БОЛЬШЬ
Дат. п.	БОЛЬШоу	БОЛЬШН	БОЛЬШоу
Вин. п.	БОЛНН (большь)	БОЛЬШЖ	ноле
Тв. п.	Большемь	Большенк	Большемь
Мест. п.	БОЛЬШН	БОЛЬШН	БОЛЬШН
Мн. ч. Им. п.	Больше (большн)	БОЛЬША	БОЛЬШЬ
Род. п.	БОЛЬШЬ	БОЛЬШЬ	БОЛЬШЬ
Дат. п.	Большемъ	БОЛЬШЛМЪ	Большемъ
Вин. п.	БОЛЬША	БОЛЬША	БОЛЬШЬ
200
Тв. п.	ВОЛЬШН	БОЛЬШИМИ	Б0ЛЫ11Н
Мест. п.	БОЛЬШНХЪ	ВОЛЫНЬ Хъ	БОЛЬШИХ &
Дв. ч. Им.-вин. п.	БОЛЬШЛ	Б0ЛЫ11Н	БОЛЬШН
Род.-мест. п.	БОЛЬШОЕ	БОЛЬШОу	ВОЛЬШОу
Дат.-тв. п.	вольшемл	БОЛЬШЬМЬ	вольшемь
В отделните старобългарски паметници се наблюдават известии разли-
чия в окончанията на някои падежи.
В им. п. ед. ч. м. р. окончанието -ьн се среща още във варианти -н
(боХн в Зогр), -ен (волен в Мар), -ьн (волы в Сав).
Формата за ср. р. оунк се употребява успоредно с оун-вк (в Мар,"Асем
и Сав — оуне и оун-ье, Клоц — оунъе, Супр — оуне, оуньше); соуле — в Супр,
а в Зогр, Мар и Асем — соул-ве, соул'внше (-ншн, -нш1).
Вин. п. м. р. ед. ч. приема формата на им. п. или род. п. (за лица):
волнн (Йо 19.11 Мар), отьцл ... стл^вншл(Супр278.15).ВКлоцсре-
щаме в този падеж и окончанието -ьшь: лоучъшъ (194).
Вместо дов^'ве срещаме няколко случая с форма доб^ъл (Мт 18.8,
Мт 21.24 и др. — адвербиализирано в Мар), резултат от асимилация.
Макар и рядко, за вин. п. ср. р. ед. ч. се среща формата Больше (Лк
20.47 Мар, тук в Асем — воле, в Зогр и Сав — Большее).
В им. п. м. р. мн. ч. наред със старого окончание -е се среща, и дори
преобладава, новото окончание -н, което се явява под влияние на другите
прилагателни: в Мар и Зогр — и двете окончания, в Асем и Сав — само
-шн, в Супр надделяват формите с -шн.
В им.-вин. п. ср. р. мн. ч. покрай формите на -шл се срещат и форми
като вольшн Супр 23.12, го^ьшн Лк 11.26 Зогр (при го^ьшл^в Мар).
В род. п. мн. ч. се наблюдава на някои места вокализация на ь в е
(гореть Лк 11.26 Мар, при го^ьшь в Зогр).
	§ 276. Склонение на	волнн — дълга (определена) форма	
	М. р.	Ж. р.	Ср. р.
Ед. ч.	Им. П. Б0ЛНН	ВОЛЬШНГЬ	Большей, волен
	Род. П. БОЛЬШЛКГО. . .	БОЛЬШАЬА. . •	БОЛЬШЛКГО. ..
Мн. ч.	Им. п. большой	БОЛЬШАГА...	Б0ЛШЛ1Л. . .
	Род. п. вольшннуъ.. .	вольшнн^ъ. . .	Большннуъ. . .
И в определеното склонение също виждаме някои отклонения от пара-
дигмата.
В им. п. м. р. ед. ч. се употребяват успоредно същите варианти, конто
посочихме при неопределеиото склонение: -нн, -ьн, -ен, -н.
В им.-вин. п. ср. р. ед. ч. наред с обикновената форма Большей (Зогр,
Сав) се среща и волен — в Супр, срв. и го^ее — в Асем.
В им. п. ж. р. ед. ч. Асем представя новите форми вольшлл (Мт 22.38)
срещу вольшнъ в Мар и Зогр6.
201
§ 277.	Превъзходната степей в старобългарски не притежава спе-
циални форми. За нейното изразяване са се използували различии начини.
Относителната превъзходна степей, при която има някакво сравнение, се
предава с формата за сравнителна степей. Най-често тя е в съчетание с
род. п. ед. ч. на местоимението вых— вхсъХъ:	мьн”нн ’най-малък’
(Мк 9.35 Мар, Зогр); кртчхн пхче кьсъХъ чхвв-вкъ. нже нх земн ’най-кро-
тък’ (Супр 383.23); схмн сжште вьсъХъ нечнст-внше ’най-нечисти, най-грешни’
Супр 358.15.
Превъзходната степей от гръцкия оригинал се предава в старобългар-
ския превод с просто прилагателно: нже б» ^хз«)*нтъ кдннж зьпов'вднн
мххынХъ (Мт 5,19 Мар — за гр. xfiv fiXa/icrccov).
Абсолютната превъзходна степей, при която не е налице сравнение с
нешо, се изразява с наречията въхе (най-често) или веххмн ’много, твърде’,
прибавени към простого прилагателно, напр.: нх ге^ ж въкфкж зъло (Мт 4.8
Зогр, Асем, Сав); посъххХфмъ ... мжжх чхстнвх н Бххговърьнх, кыГнжхнх
въхф н <£>нхос»<£>х (Пространно житие на Кирил).
За предаване на абсолютната превъзходна степей се използува също и
представката пр-в-: пр’ввехнкъ, пръмнхостнвъ, пръвъ1шы?нн. Образуваните
с тази представка прилагателни пръсвАтъ, пръподоБКнъ, пр’вмждръ имат
специфична религиозна употреба: пръсвАтъ е определение-епитет на лицата
от св. Троица, на Богородица, пръподоБЬНъ — на християнските мъченици и
светци и т. н.
Частицата нхн засилва сравнителната степей, като й придава смисъл
на превъзходна. Тя се среща само при наречия, и то предимно в кирил-
ските паметници: нхнпхче ’най-много’ — нх р«дъ чховъчхскын нскомн
воБКАн днгхколъ. н нхнпхче нх ровы с'пхсх нхшего (Супр 514.19); нхнвдште
’най-много, болшинството’: отъ н’нх'ь же нхнвдште отъ ехнспФнтъскынХъ.
н отъ хсннскынуъ грхдовъ Б'ВхХж (Супр 201.20); нхнскорък ’най-бързо’:
въ ты нмскоръе въХ®А,тъ дх-ввфхъ (Клоц 8а37); формата нхнтр-ВБьшн’най-
подходящ, най-добър, най-полезен’: |&же сжтъ нхнт^ъбхшн пжтн «учению
(Супр 339.30), където тя е определение на съществителното пжтн, е изклю-
чение.
НЕСКЛОНЯЕМИ ПРИЛАГАТЕЛНИ ИМЕНА
§ 278.	Една малка група прилагателни, завършващи на -х, не притежа-
ват словоизменителни форми, а именно:
нспхънх ’пълен*: мжжъ нспхънх прокхженнъ (Лк 5.12 Мар, Зогр);
скръвн нспхънх (им. п. мн. ч. ср. р.) сръдъцх вхшх (Йо 16.6 Мар, подобно
Сав); ржцъ кръве нспххнх (дв. ч.) (Супр 136.4). Среща се няколко пъти при
числителни, в неясна конструкция: седмх кошъннцъ нспххнх (Мт 15.37 Мар,
Зогр, Асем); дъвх нх десдте к«шх нспЯънх (Мк 6.43 Мар, Зогр; Мт 14.20
Мар, Зогр).
f х з х н ч ь ’различен’: многоу н ^хзхнчх (дат. п. ед. ч.) гнъвоу ^хздр-
шеннк . . . дхктъ Супр 303.4; стхдх ^хзхнчх (род. п. мн. ч.) коховъ
(Супр 42.29).
202
свободе ’свободен’: ъко свободе бждстс (Йо 8.33 Мар, Зогр, Асем);
оуво свободе сжтъ сыновс (Мт 17.26 Асем); дь мы отъ осжжденыь свободе
бждсмъ (Супр 484.4).
соугоувь ’двоен’: соугвувь . . . п^ншьствнге (Супр 449.1) (вариант соу-
гоуво Клоц 12b 37).
оудобе ’удобен’: виды . . . оудовь погыбсннс (Евх 24а8).
Като наречия се употребяват най-често ^дзлнчь, соугоувь и оудовь.
Наред с посочените несклоняеми прилагателни се срещат и съответни скло-
няеми от същата основа или корен като: плънъ, своводьнъ, ^зднчьнъ,
соугоувь и соугоувьнъ, оудовьнъ.
СЛОЖНО СКЛОНЕНИЕ НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА
§ 279.	Сложните форми на прилагателните имена в старобългарски
съдържат именна и местоименна основа. Такъв тип прилагателни вън от
славянските езици е познат в балтийските езици, при това най-добре е запа-
зен в литовски.
Според Й. Курц (Kurz 1958а:211) сложните форми на прилагателните
имена са древни по произход, но при тяхното тълкуване трябва да се раз-
граничат три неща: 1) старата тенденция прилагателното да се свързва със
съществителното, към което се отнася, посредством анафоричното место-
имение; 2) синтактичното свързване на прилагателното и анафоричното
местоимение; 3) здравото свързване на прилагателното с местоименния еле-
мент вече като проява на морфологичния развой.
В посочените три особености са отразени и трите етапа в развоя на
сложните форми на прилагателните. Синтактичното свързване на местоиме-
нието и прилагателното е етап, преживян в балтославянската епоха. Трай-
ното свързване на двете основи настъпва през самостоятелния развой на
балтийски и славянски.
В литовски и старобългарски независимо от срастването на двете
основи те си запазват почти пълна парадигма на именната и местоимен-
ната част:
Падеж	Старобългарски език		Литовски език	
	и. р.	Ж. р.	и. р.	|	ж. p.
Ед. ч. Им. п.	БОСЪН	Б0СЫ&	basds-is	basd-ji
Род. п.	Б0С&КГ0	БОСЪНА	baso-jo	basos-ios
Дат. п.	БОСОукМОу	БОС'БН	basdm-jam	bUsal-jai
Вин. п.	БОСЪН	БОСЖНК	b&sq-ft	basq-jq
Тв. п.	БОСЫНМЬ	БКЖ1Ж	basiio-ja	basq-jq
Мест. п.	БОСЪКМЬ	БФСЪН	basaih-jame	baso-joje
Мн. ч. Им. п.	БОСНН	БОСЪИА	basle-jie	basos-ios
Род. п.	босънХъ	БОСЪН)СЪ	basfy-Jn	basfy-jq
Дат. п.	БОСЫНМЪ	БОСЫНМЪ	basiems-iems	basoms-ioms
Вин. п.	БОСЪИА	БОСЫЬХ	basdos-ius	basds-ias
Тв. п.	БОСЫНМН'	БОСЫНМН	basats-iais	basoms-iomls
Мест. п.	Б0СЪ1Н)(Ъ	босынХъ	basuos-iuose	basos-iose
203
Дв. ч. Им.-	БОСЫ*	БФСЪН	}
вин. п.		1 basiio-ju,	baste-ji
Род.-	БОСОуЮ	Босоую	I
мест. п.		
Дат.-тв.	Б0СЫНМ&	восынмь	baste-jienv	baso-jom
п.		
Склонението	на сложните	форми на прилагателните показва различия
при твърдите и при меките основи. Тези различия са свързани с пронесите
на синхармонизация на сричката, осъществени в праславянски и оставили
трайии следи в структурата на старобългарската дума.
	Сложно (	склонение на	прилагателни с твърди основи	
		М. р.	Ср. р.	Ж. р.
Ед. ч.	Им. п.	НОВЫЙ	новой	новьгь
	Род. п.	новькго	новхкго	НОВЪНА
	Дат. п.	новоукмоу	новоукмоу	НОВЪН
	Вин. п.	НОВЫЙ	новой	Н0ВЖ1Ж
	Тв. п.	новынмь	новынмь	новонк
	Мест. п.	нФК-шемь	новъюмь	НОВИН
Мн. ч.	Им. п.	N0BHH	новы*	НОВЪИА
	Род. п.	новынуъ	НОВЫЙ ХЬ	НОВЫНХЪ
	Дат. п.	новътмъ	новынмъ	новынмъ
	Вин. п.	НОВЪНА	Н0ВЫ&	НОВЪНА
	Тв. п.	новынмн	новынмн	новынмн
	Мест. п.	новынмъ	новынмъ	НОВЫНХЪ
Дв. ч.	Им.-вин. п.	НОВЫ*	новин	новън
	Род.-мест. п.	новоую	новоую	новоую
	Дат.-тв. п.	НОВЫНМХ	новынмь	новынмь
	Сложно	склонение на прилагателни с меки		основи
		М. р.	Ср. р.	Ж. р.
Ед. ч.	Им. п.	ннштьн	ннштеге	ннштыь
	Род. п.	ннштдего	ннштьгего	ННШТА1А
	Дат. п.	ннштоукмоу	ннштоунмоу	ннштнн
	Вин. п.	ннштьн	ннштек	ННШТЖ1Ж
	Тв. п.	ннштннмь	ННШТННМь	ннштенк
	Мест. п.	ннштннмь	ннштннмь	ннштнн
Мн. ч.	Им. п.	ннштнн	ННШТМЬ	ННШТА1А
	Род. п.	ннштнн у ъ	ННШТННХЪ	ннштннуъ
	Дат. п.	ннштннмь	ННШТННМЬ	ННШТННМЪ
	Вин. п.	ННШТАЬЬ	ннштыь	ННШТАЬХ
	Тв. п.	ннштннмн	ннштннмн	ННШТННМН
	Мест. п.	ННЦГГННХЪ	ннштни^ь	ННШТННХЪ
Дв. ч.	Им.-вин. п.	ннштмь	ннштнн	ннштнн
204
Род.-мест. п. ннштоуй
Дат.-тв. п. ннштннмх
ннштоую
ннштннмх
ннштоую
ннштннмх
Особености
§ 280.	1. В им. п. м. р. се срещат следните окончания: -ън<-т>]Ъ;
-ынс-yju; -ын>ы (резултат на контракция) и -он < -«ju <-ъ)ь (вокализация
на стегнат или напрегнат ер): новън, новый, новы, новой. Четирите форми
са засвидетелствувани в Зогр.
Меките основи в им. п. м. р. ед. ч. познават следните окончания: -ьн,
-нн, -н (след контракция) и -кн<-мь (след вокализация на ера). Най-често
срещаното окончание по паметниците е -нн.
В им. п. ж. р. ед. ч. наред с окончанието -ыь се среща и -ьх (с изчез-
нал интервокален йот). Контрахирано окончание -х се среща извънредно
рядко.
2	. В род. п. ед. ч. м. и ср. р. наред с -хкго се среща и -ххго (асими-
лация след изчезването на интервокален йот). Като по-късен резултат може
да настъпи и контракция, която откриваме в често срещаното оконча-
ние -л го.
3	. В дат. п. ед. ч. м. и ср. р. наред с -оуюмоу се среща -оуоумоу и
-оумоу (чрез контракция).
4	. В мест. п. ед. ч. м. и ср. р. се срещат следните окончания: -ъкмь,
-•вимь (след асимилация), -Ъ1&мь, -здмь и -ъмь (чрез контракция).
Спорадично срещаме и окончание -ого (род. п. ед. ч. м. и ср. р.) и
-омоу (дат. п. ед. ч. м. и ср. р.) под влияние на твърдите местоимении основи
(образец тъ).
5	. В тв. п. ед. ч. ж. р. са широко разпространени окончанията -онк (при
твърдите основи) и -кнк (при меките основи) вместо очакваното окончание
-жнк. Разширението на това окончание вероятно е предизвикано от стре-
межа да се разграничи винителния от творителния падеж.
6	. В косвените падежи -ын- често се контрахира в -ы-, срв. новыми,
новы)Съ, новыми, новыми, новыми. При меките основи при същите усло-
вия се наблю дава контракция нн>н: ннштнмь, ннштнХъ, ннштнмъ, ннш-
тнмн, ннштнмх.
§	281. Разпределението на посочените окончания в старобългарските
паметници е следи ото:
Най-разпространените окончания за род. п. м. и ср. р. ед. ч. са -ххго и
-хго. Окончанието -хкго е много рядко в Мар и Клоц и е застъпено с
около 50 примера в Зогр. Окончанието -ого се среща в Сав, срв. живого
Лк 10.30.
Дателното окончание -оуоумоу преобладава в Супр, но по-често се
среща контрахирано.
А. Ваян (Valliant 1948а: 119) посочва първично окончание -оукмоу
като извънредно рядко. Наброява 12 примера в Зогр, 4 в Мар и 6 в Син
наред с единични примери в Супр. Срв. млхвленоуемоу Мт. 9.2, Зогр, Мар.
205
В Мар се среща спорадично окончание -ооумоу, срв. сл-вп»»ум«у, което
отразява една тенденция, намерила широко развитие в среднобългарски
(там става обичайно окончанието -омоу).
Окончанието --вгемь за мест. п. м. и ср. р. се среща по-често без интер-
вокален йот и с асимилация и контрахирано. Редовната форма в Супр е
-здмь, срв. кдьстздмь 461.1.
В Супр срещаме и два случая на -ою (за род. и мест, п.): гршьною
391,16 и 506.21.
ЗНАЧЕНИЕ И ФУНКЦИЯ НА СЛОЖНИТЕ ФОРМИ
НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА
§	282. Съществуват няколко теории относно значението и функцията
на сложните форми на прилагателните. Според някои учени (L о $ 1922:97;
Diels 1932:192; Vaillant 1948а: 166) сложната форма на прилагател-
ното за разлика от простата изразява определеност, а местоименната основа
-jb изпълнява ролята на член („une sorte d’article defini1*).
Според други схващания (Iv§i6 1970: 231—232, Vondrdk 1912: 477)
възникването на сложного склонение е свързано с тенденцията да се раз-
граничи парадигмата на прилагателните от парадигмата на съществителните.
Както е известно, простите прилагателни се скланят като съществителните
по о- и /о-основи.
Трети виждат във възникването на сложните форми на прилагателните
стремежа да се разграничи и на морфологично равнище атрибутивната от
предикативната им функция в изречението (Kurz 1958: 211—219). Срв.
ЪКО ТЪ БАХГЪ КСТЪ. NX НеЕЪЗБХХГОДЪТЪНЪНА Н ЗЬЛЪПА (Лк 6.35 Зогр,
Мар, Асем) — би абтб;	£cmv...; н пньхн монк к^ъвь-нмхтъ жн-
ытх въ?ьнхего Йо 6.54 Зогр — xai ntvcov роб то alpa S/ei £<of]v aid>viov.
Но дори и от посочените примери се вижда, че определените форми на
прилагателните не във всички случаи съответствуват на гръцките члену-
вани прилагателни.
Затова Й. Курц (Kurz 1958л: 211—219) разглежда сложните форми на
прилагателните като изразители на особен вид определеност. Те разграни-
чават обект с определено постоянно качество от подобен обект с друго
качество. Употребена самостоятелно,' сложната форма на прилагателното
придобива субстантивно значение и определя означения предмет като при-
тежаващ дадено постоянно качеството.
Макар че употребата на сложните форми на прилагателните е зависима
от гръцката основа, тя не е подчинена изцяло на чуждия образец. В ней-
ните синтактични особености се отразяват чертите на българската реч
от IX—XI в.
СКЛОНЕНИЕ НА СЕГАШНО ДЕЯТЕЛНО ПРИЧАСТИЕ
§	283. Причастията условно се определят като глаголни прилагателни.
От една страна, те притежават особености, присъщи на глагола — време,
залог, а от друга страна, притежават род и падеж, което ги свързва с име-
ната. Поради това още М. В. Ломоносов остроумно ги нарича съкращение,
създадено „от съединението на името и глагола в едно изказване** (Ко-
жин 1974: 305).
206
Тази особеност на причастията намира отражение и в синтактичната
им употреба: те могат да изпълняват атрибутивна функция (да определят
дадено име, обикновено съществително), но могат да образуват и предика-
тивен център в синтагма, с функция близка до глаголната. Могат да бъдат
употребени и самостоятелно (да бъдат субстантивирани). Срв. вънемъте
wt2> къннжьннкъ ^отдщнн^ъ къ одсжда^ъ )(«д|Т1 (Лк 20.45 Асем)—Про-
оёхЕте &п6 xffiv урарцатёшу t65v SeXovtcov nsputatstv Sv oroXatg (при-
частие в приименна употреба, съответствува на гръцко членувано при-
частие).
н посьаа ьх пропокъдАТН цуство ежи • н цъааща(а (Лк 9.2 Асем) (при-
частието образува втори предикативен център, подчинен на сказаумото в
главната синтагма посьаа). В гръцкия текст му съответствува нечленувано
причастие: xai dnSoxetXsv aBxoix; xt]p6astv xf]v PacnXeiav тоВ Эеоб xai
IfioSai.
же ВНДЪ ВЪМЪТА1ЖШТА1А КЪ ГА30<£|ААК1 ДА|>Ъ1 CBOtA БОГА-
TbitA (Лк 21.1, Асем) — ’AvaPlSyag SS siSev той? PdXXovxag sig rd ya£oq>v-
X6xtov тй 8йра аитйу xXovcnoug (субстантивирано причастие, съответству-
ващо на гръцко членувано причастие).
Простите (кратките) форми на причастията се скланят като съществи-
телни от /о-основи със следи и от старото консонантно склонение, към
което са принадлежали в индоевропейски.
Образуване на причастните основи
Глаголно спрежение	Окончание в им. п. м. р. ед. ч.	Основа за косвените падежи
Глаголи от I и II трупа на съгласна, атематични глаголи	-Ы	-жшт-
Глаголи от III трупа	-А	-НКШТ-, -’жшт-
Глаголи от IV трупа	-А	-ашт-
§	284. Сегашно деятелно причастие се образува от сегашната основа.
Причастната основа е сходна с формата на 3 л. мн. ч. сег. вр., срв. ве-
джтъ — веджшт-, глАгелжтъ — глагфажшт-, ^еааатъ — Хвьлашт-.
Просто склонение на сегашно деятелно причастие
Падежи	М. р.	Ср. р.	Ж. р.
Ед. ч. Им. п.	несы	несы	несжштн
Род. п.	несжштх	несжшть	несжштА
Дат. п.	несжштоу	несжштоу	несжштн
Вин. п.	несжшть	несжште	несжштж
Тв. п.	несжштемь	несжштемь	несжштыж
Мест. п.	несжштн	несжштн	несжштн
207
Мн. ч. Им. п.	несжште	несжштх	несжшТА
Род. п.	несжшть	несжшть	несжшть
Дат. п.	нкжштемь	несжштемь	несжштхмъ
Вин. п.	несжштд	несжштх	несжштд
Тв. п.	несжштн	несжштн	несжштьмн
Мест. п.	несжштнХъ	несжштнхъ	несжшт&Хъ
Дв. ч. Им.-вин. п.	несжштх	несжштн	несжштн
Род.-мест. п.	несжштоу	несжштеу	несжштоу
Дат.-тв. п.	несжштемь	несжштемх	несжштьмь
Особености
§	285. 1. В им. п. м. р. ед. ч. при причастията от типа несы се появява
ново окончание, отбелязвано със специална буква за Носова гласна *6, която
се предава в кирилицата с а, срв. нес а (Мк 14.13 Зогр.)
2.	Окончанието -ы за им. п. м. р. ед. ч. се замени често с -а по ме-
ките основи, тип Хвхаа, гахгоаа, с -ж по косвените падежи и с формата
за вин. п. м. р. тип несжшть. Тази тенденция е намерила широко развитие
в среднобългарския период.
3.	В ср. р. ед. ч. вм. формата за им. п. се появява формата за вин. п.:
сжцк (Супр 544.22), ньдндменоункше (Супр 560.27). Срещат се и обратни слу-
чаи — срв. сы вин. п. ед. ч. ср. р. (Супр 327.16).
4.	Им. п. м. р. мн. ч. има окончание -е, което е по консонантните
основи.
Сложно склонение на сегашно деятелно причастие
§ 286.	Склонението на сложните сегашни деятелни причастия е сходно
със склонението на сложните прилагателни имена от меките основи. Слож-
ното склонение и тук се образува от склонението на простоте причастие и
склонението на анафоричното местоимение.
Падеж	М. р.	Ср. р.	Ж. р.
Ед. ч. Им. п.	НССЫН	несжштек	несжштн|&
Род. п.	несжштыего	несжштыего	НССЖШТА1А
Дат. п.	несжштоугемоу	несжштеукмеу	несжштнн
Вин. п.	несжштнн	несжштек	несжштжнк
Тв. п.	несжштннмь	несжштннмь	несжштжнк, -енк
Мест. п.	несжштннмъ	несжштннмъ	несжштнн
Мн. ч. Им. п.	несжштен	несжштыь	несжштАьь
Род. п.	несжштннХъ	несжштннХъ	несжштннХъ
Дат. п.	несжштннмъ	несжштннмь	несжштннмь
Вин. п.	несжштАьх	несжштыь	несжштАьх
Тв. п.	несжштннмн	несжштннмн	несжштннмн
Мест. п.	несжштннХъ	несжштннХъ	несжштннХъ
208
Дв. ч. Им.-вин. п.
Род.-мест. п.
Дат.-тв. п.
несжштмк
несжштаую
несжштннмь
неежштнн
несжштФую
несжштннмх
несжштнн
несжштоую
несжштннмь
Особености
§ 287.	1. В Зогр и Мар вместо окончанието -ын (<eSUU, <6Ж8) се среща €8,
предавано в кирилски прение с -дн: сан Йо 1.18 Зогр, (Асем сын), жнвдн
Йо 6,57, г^дддн Мт 11.3 Зогр и др.
Наред с формите на -дн (€8, т. нар. глаголическа носовка с опашка)
се срещат и примери с нормална малка насовка: г^дддн Лк 13.35. Йо 12.13
Мар, Клоц 1а 39, жнвд| Йо 11.26 Сав.
Срещат се и форми с голяма носовка — -жн: ежн Йо 6.46, жнвжн
Йо 6.57 Мар, могжн Мт 19.12 Зогр6, ст^ъгжн Син 76.2.
2.	В им. п. ед. ч. ж. р. вм. -штн|& се появява спорадично -штыа, срв. сж-
щыь Супр 570.1 l.To е евързано с развитието на имената от стари 1-осно-
ви, конто се изравняват по-късно изцяло с /а-основи.
3.	Окончанието за вин. п. ед. ч. м. р. в писмените паметници е пред-
ставено със следните варианта; -штнн, -штьн, штсн и след контракция
-штн.
4.	Дублета от рода -штен/-штнн са застъпени и при други падежи:
мест. п. ед. ч. м. и ср. р. кыжштенмь сд Лк 15.10 Зогр, бывмжштоХъ
Лк 13.17 Сав и др.
5.	В им. п. мн. ч. ср. р. вм. -штыь се срещат няколко примера на
-ШТН1& (вероятно влияние на ж. р. ед. ч.): п^вбывыжцж-в Евх 24.11, двн-
ждштта сд Син 68.35 и др.
ОБРАЗУВАНЕ И СКЛОНЕНИЕ НА МИНАЛО
ДЕЯТЕЛНО ПРИЧАСТИЕ
§ 288. Минало деятелно причастие се образува от миналата (претерит-
ната или инфинитивната) основа на старобългарските глаголи. Наставките
-ьш-/-ъш-, респ. .въш- на това причастие съответствуват на раннопраславян-
ските -its-, -yds- и на индоевропейските -us-l-uftsluos. Срв. гр. eiScbg, е!86-
тод (< *Fei8-F«x;), ср. р. el 86g, ж. р. ISvia < *Л8-оо-1а и др.
В балтославянски е обобщена наставката -us-, срв. лит. род. п. ед. ч.
nSSusio, стбълг. несъ, род. п. несъшх.
В старобългарски миналите деятелни причастия се образуват с настав-
ките -ъ, -ь, -въ за им. п. м. р. ед. ч. и -ъш-, -ьш-, -вьш- в косвените
падежи.
Падеж, число	Основа на съгласна	Основа на гласна (без z)	Основа на	•Z*-
	м. р. ср. р. ж. р.	м. р. ср. р. ж. р.	I м. р. Ср. р.	ж. р.
Им. п.»	-Ъ -Ъ -Ы11Н	-ЕЪ -ЕЪ -ЕЪШН	-’ь -’ь	-\шн
ед. ч.			-въ -въ	-ЕЪШН
14 Граматика на старобългарския език 209
Род. п., -ъшд.	-ЪШХ -ЪША	ВъШь -ВЪШЬ -£ЪША	-*ьшь -*ьшь	-*ЬША
ед. ч.			-къшь -въшь	-ВЪША
Им. п. -ъше	-ЪШЬ -ЪША	въше -къшь -въша	-ьше -ъшь	-ЬША
мн. ч.			-ВЪШЬ -ВЪШЬ	-ВЪША
Им. п. -ъшх	-ъшн -ъшн	ВЪШЬ -ЕЪШН -ЕЪШН	-’ьшь -’ьшн	-’ьшн
дв. ч.			-ВЪШЬ -ВЪШЬ	-ВЪША
Това причастие, както се		вижда от тази таблица, има мека		основа.
Склонението му е сходно със		склонението на jo и	/d-основи с остатъци	
от окончания	по консонантното	склонение.		
Г	1росто склонение	на минало деятелно	причастие	
	М. р.	|	Ср,	р.	|	Ж.	р.	
Ед. ч. Им. п.	несъ	НССЪ	несъшн	
Род. п.	несъшь	несъшь	несъшА	
Дат. п.	несъшоу	несъшоу	несъшн	
Вин. п.	несъшь	несъше	несъшж	
Тв. п.	несъшемь	несъшемь	несъшенк	
Мест, п	несъшн	несъшн	несъшн	
Мн. ч. Им. п.	несъше	несъшь	несъшА	
Род. п.	несъшь	несъшь	несъшь	
Дат. п.	несъшемъ	несъшемъ	несъшемъ	
Вин. п.	МСЪША	несъшь	несъшА	
Тв. п.	несъшн	несъшн	несъшьмн	
Мест, п	с. несъшн)Съ	несъшнХъ	несъшь)съ	
Дв. ч. Им.-	несъшь	несъшн	несъшн	
вин. п. Род.-	несъшоу	несъшо^	несъшоу	
мест. п. Дат.-	несъшемь	несъшемь	несъшьмь	
тв. п.				
Особености
§. 289. 1. Причастията, образувани от глаголите от IV спрежение с
основа на -н-, имат окончания -к, -ьш&, -ьшх и -нкъ, -нвъшх :
и Хвьлнкъ, )(Ехлнкъшх. Според някои автори (Селищев II
1952:192; Kurz 1969:151) формите на .нкъ, -нвъшь са по-нови.
Но тъй като тези форми са характерни преди всичко за паметниците
от Преславския кръг (в Супр има 598 примера на -нкъ срещу 117 на -’ь),
изказвани са предположения, че разликата между тях е диалектна, а не
хронологическа.
В Мар се среща само един пример на -нвь, а в Сав—два примера на
-нкъ срещу 69 на -ь.
2.	Глаголите от II спрежение със сегашна основа -не-, инфинитивна
основа -нж- при образуването на минали деятелни причастия изпускат су-
210
фикса -нж-, срв. двнгъ, двнгъшх и пр. Срещат се обаче и по-нови форми
от типа двнгнжвъ, дрът,нжвъ, вът,дъХнжвъ и пр.
3.	Окончанието за им. п. ср. р. ед. ч. е -ъ, -въ, -нвъ и пр. : -бывъ,
въпхдъ. През среднобългарския период се наблюдава стремеж окончанието
за вин. п. да измества именителното окончание. Формите о? типа вывъше
за им. п. ед. ч. ср. р. стават обичайни.
4.	Във вин. п. ед. ч. м. р. и род. п. мн. ч. за трите рода се наблюдават
форми с вокализиран ер в силна позиция — -ошь, срв. оумершь Лк 7.12 Мар.
5.	Окончанието за им. п. м. р. мн. ч. е -е: -уивъше и пр. Тези форми,
както и сегашното деятелно причастие на -ште могат да се употребяват
и в ролята на деепричастие (gerundivum).
§ 290.	Сложно склонение на минало деятелно причастие
	М. р.	Ср. р.	Ж. р.
Ед. ч. Им. п.	несът	несъшеге	несъшнн
Род. п.	несъшыего	несъшыеге	нссъшага
Дат. п.	несъшоугемоу	несъшоукмоу	несъшнн
Вин. п.	несъшнн	несъшеге	несъшжнк
Тв. п.	несъшннмь	несъшннмь	несъшжнк
Мест. п.	несъшннмь	несъшннмь	несъшнн
Мн. ч. Им. п.	несъшен	несъшмь	нссъшага
Род. п.	несъшнн)(ъ	несъшнн^ъ	несъшннмъ
Дат. п.	несъшннмъ	несъшннмъ	несъшннмъ
Вин. п.	НССЪШАЬЬ	несъшмь	несъшАьь
Тв. п.	несъшннмн	несъшннмн	несъшннмн
Мест. п.	несъшннХъ	несъшннХъ	несъшннХь
Дв. ч. Им.-	несъшмь	несъшнн	несъшнн
вин. п.			
Род.-	несъшоую	несъшоую	несъшо^
мест. п			
Дат.-тв. п.	несъшннмь	несъшннмь	несъшннмь
Особености
§ 291.	1. Сложната форма на причастието в им. п. ед. ч. м. р. съдържа
в окончанието си -ы (ъ) в напрегната позиция. Поради това се подлага на
вокализация, срв.	Йо 12.1 Мар.
Причастията, образувани от основата на глаголите от IV спрежение на
-н-, имат в тази позиция *н- (-ь-), което се вокализира в -е-: створТ, 1т,-
b»mi, отклонен. Но такъв род промени са сравнително слабо застъпени по
паметниците.
По-разпространени са следните окончания: -ън, -ын, -ы (последното
след контракция); при глаголите от IV трупа на -н-: -ьн, -нн, -н (послед-
ното след контракция).
2. О	кончанието за им. п. ср. р. ед. ч. е -ъшек, -въшеге (във всички
случаи равно на винителното окончание).
211
3. В	ъв вин. п. м. р. ед. ч. наред с по-разпространената форма -шнн се
среща и *шьн, срв. бывъшьн Супр 482.18; след вокализация— -шен, срв.
п^нмпъшен Лк 6.12 Мар.
4. Д	ублети на -шен-/-шнн- се срещат и при мест. п. ед. и мн. ч., спо-
радично и при други падежи, срв. одъшенмъ (дат. п. мн. ч.) Йо 6.13 Мар
срещу ъдъшннмъ Асем.
СЛОВООБРАЗУВАНЕ НА ПРИЛАГАТЕЛНИТЕ ИМЕНА
§ 292.	Прилагателните имена в старобългарски се образуват от съще-
ствителни, от други прилагателни, от глаголни основи и от някои слово-
съчетания посредством редица наставки, някои от конто още на старобъл-
гарска почва са били вече непродуктивни. По структура наставките се де-
лят на прости и сложни (Brodowska-Honowska 1960 : 9—10).
1. Продуктивни наставки
	а) Прости (12)	
	-нтъ	-Ь)Ь
-ьтъ	-мъ	-ьнъ
-НЕЪ	-«въ	-ьскъ
-ннъ	-jb б) Сложни (21)	-ънъ
-ХЕЬНЪ	-лнвъ	-ть
-нвьнъ	-нь	-тнн
-ннь	-ннчь	-ьльнъ
-нньнъ	-ннчьскъ	-ьнхтъ
-ННЬСКЪ	-овнтъ	-ьнь
-нчь	-овьнъ	-шьнь
-нчьнъ	-овьскъ	-штьнь
	2. Непродуктивни наставки	(11)
-0	-АЪ	-тъ
-въ	-нъ	
-дъ	-окъ	-ъкъ
-къ	-р	
Сложните наставки са получени обикновено чрез сливане на крайния
елемент на основата с простата или непродуктивната наставка.
Наставка -хк-ъ
§ 293.	В старобългарските паметници с тази наставка са засвидетел-
ствувани 6 прилагателни (Sadnik, Aitzetmuller 1955:206). Образуват
се от съществителни със стара d-основа: ажкавъ—от лжкх, скв^ьнавъ —
от скв^ьнь, евднньвъ — от с’кдннх, тннхвъ — от тннх. Основата може да
бъде усложнена от префикс: прлжкхвъ. От к^ъвь (/-основа, някога й-
основа) е образувано прилагателното к|ъвьвъ. Прилагателно от този тип
може да се образува и от глаголна основа: келнчхкъ — от велнчхтн с А
212
(Brodowska-Hono wska 1960: 146; Давидов 1976:51; 1981:108).
Ёелнчлвъ може да се тълкува и като производно от величин с изпадане на
края на основата -и (j) (Шведова I 1982:287). Наставката -лвъ има зна-
чение ’притежаващ или съдържащ това, което е означено с мотивиращата
дума’ с отсянка ’в по-голяма степей на проява’ (Леков 1958:54). Повечето
от прилагателните на -\въ могат да имат успоредни образувания с настав-
ката -ьнъ, запазвайки най-често същото значение: лжклвъ/лжклвьнъ, ск^ь-
нлвъ/скв^ьньнъ, кръвлвъ/кръвьнъ, тннлвъ/тнньнъ.
Наставка -лт-ъ
§ 294.	В старобългарските паметници с тази наставка са засвидетел-
ствувани 5 прилагателни (Sadnik, Aitzetmiiller 1955:206). Образуват
се обикновено от съществителни: крнллтъ— от криле, сжклтъ— ’чепат,
съковит’ — от сжкъ, воглтъ — от богъ, което някога е имало и значение
’богатство’. Основата може да бъде префигирана или сложна: осжклтъ,
шестокрнллтъ. Наставката -лтъ има значение ’снабден с това, което озна-
чава мотивиращата дума’.
Наставка -ьилт-ъ
§ 295.	В старобългарските паметници с тази наставка е засвидетел-
ствувано само едно прилагателно — перкнлтъ (Sadnik, Aitzetmiiller
1955:206). Тя представлява разширение на наставката -лтъ. За това прила-
гателно А. Мейе предполага контаминация между наставките -ьнъ и -лтъ:
*перьнъ и *перлтъ (A. Meillet 1961:290). Мотивиращата дума е същест-
вително. Някои автори виждат в случая „нерегулярно нарастване на осно-
вата на мотивиращата дума" (Шведова 1982:290).
Наставка -нк-ъ
§ 296.	В най-старите паметници на старобългарския език с тази на-
ставка се срещат около 50 прилагателни (Sadnik-Aitzetmilller 1955:
206-207). Към тях следва да се прибавят още десетина прилагателни, упо-
требени от Презвитер Козма в неговата Беседа (Давидов 1981:108).
Образуват се от съществителни, глаголни основи, прилагателни и слово-
съчетания.
С мотивираща дума съществително : гллднвъ — от гллдъ, зълобнвъ —
от зълобл, лъжнвъ — от лъжл, льстнвъ — льсть, неджжнвъ — от неджгъ,
МИЛОСТИВ Ъ — от МИЛОСТЬ, прлвьднвъ, НСП|>ЛВЬДНВЪ — ОТ П^ЛВЬДЛ, П'ЬГОТНВЪ—
от п’вготл ’проказа’, п^вмьднвъ ’длъжен, задължен, упълномощен’ — от *п^в-
мьдл (срв. Diels 1963:51), плмдтнкъ — от плмдть, п^ннсзинсъ — от п^н-
(лзнь ’приятелство, преданост’, п^оклзнвъ — от п^оклзл, прныцнвъ ’зъл, ко-
варен, подъл’—от прнъ^ъ, п^онъ^нк, не;лз»умнвъ — от рлзоумъ, л-ьннвъ —
отлънь'.в старобългарските паметници линь не е засвидетелствувано, но се
среща в по-късни преписи (срв. Slovnik jazyka staroslo уёпзкёЬо: 1986, z. 17).
М. Бродовска-Хоновска смята за мотивираща дума на л-вннвъ прилагател-
213
ното лънъ (Brodowskа-Нonowska 1960:150), лфпфтнвъ — от *лфпфтъ
’заекване, пелтечене’, фпаснвъ ’старателен’ — от фпасъ, въстхннвъ ’усърден,
мъжествен’ — от въстхннк, стуоупнкъ — от строупъ ’гнойна рана, струп’,
fьвьннвъ ’усърден, ревностен’ — от fьвьннк, (>ъчнвъ — от ^чь, чьстнвъ —
от чьсть.
С мотивираща дума глаголна основа: гжгъннвъ — от гжгънхтн, лю-
бнвъ — от любнтн, неп^впь^нвъ — от прпьртн ’победи, оборя никого в
спор’, ПрЪТрЪБНВЪ ’любопитен’ — ОТ П|>ЪТ|>ЪБНТН, CTf АШНВЪ — ОТ CTfAUJHTH,
тъштнвъ ’бърз, припрян’ — от тъштхтн, въстфчнвъ ’бесен, ‘луд’ — от
въсточнтн (?).
С мотивираща дума прилагателно: нап^асьннвъ — от нап^асьнъ ’вне-
запен, неочакван’, жрднвъ — от жрфдъ ’глупав, безумен, безразсъден’.
В някои случаи е възможна двойка мотивация — от глаголна основа и от
прилагателно име, както при лъннвъ, ж^фднвъ.
С мотивираща основа словосъчетание: първи компоненти обикновено
са благо-, вого-, дфв^ф-, любо- и др., а втори—глаголни основи като -любнвъ,
-^вчнвъ,-носнвъ,-чьстнвъвъи др., напр.: блхгочьстнвъ,боголюбнвъ, богоноснвъ,
БОГОЧЬСТНВЪ, БСЗМНЛОСТНВЪ, ДОБ^О^ЛЗО^МНВЪ, ДОБрчЬСТНВЪ, ДЛЪГОТ^Ь П'ЁЛНВЪ,
Б^АТФЛЮБНВЪ, ЭДНСТОЛЮВНВЪ, Х^МЛЮБНВЪ, УАДФЛЮБНВЪ, ЧЛФВЪКФЛЮБНВЪ, ЗЛХ-
ТФ^ВУНВЪ, (Нф)П^'ВКФ^’ВЧНВЪ, зллтоноснвъ и др.
Наставката -нвъ може да се усложни с прибавяне на форманта -л-,
зает от минало деятелно елово причастие в случаи като млъчалъ — от
млъчлтн: млъчллнвъ; т^ыгвлъ— от т^ьп'втн: трьпълнвъ и под. Офор-
мена като самостоятелна наставка, -лнвъ се прибавя по-нататък пак към
глаголни основи, напр. послоушьлнвъ, пооучллнвъ, или към съществителни
имена: завнстьлнвъ. От тук наставката може да се разшири до вида -ьлнвъ
и да се прибавя към съществителни, напр.: гнъвьлнвъ — от гн'ёвъ, по-
БЪДьАНВЪ — ОТ ПОБЪДХ, И Др.
Наставката -нвъ/-лнвъ/-ьлнвъ има значение ’притежаващ свойство, ка-
чество, означено с мотивиращата дума’. Успоредни на образуванията с тази
наставка са прилагателните, образувани посредством -ьнъ, напр.: любнвъ/
ЛЮБЪВЬНЪ, ЛЪЖНВЪ/ЛЪЖЬНЪ, МЛЪЧЛЛНВЪ/МЛЪЧАЛЬНЪ, )(ЖДоЖНВЪ/)(ЖДОЖЬНЪ,
ст^лшнвъ/ст^лшьнъ и др. В някои случаи получените прилагателни имат
еднакво значение, напр. нсджжнвъ и неджжьнъ — ’болен, недъгав’, а в
други случаи те се различават семантично: ст^лшнвъ ’изпитващ страх,
страхлив’ и ст^хшьнъ ’всяващ страх, страшен, ужасен’.
Наставка -нн-ъ
§ 297.	Тази наставка се прибавя най-често към съществителни имена
от стари d/yd-основи, а в някои по-редки случаи и към Z-основи и консо-
нантни основи: вфквфдннъ — от вфквфда, гфльгфтннъ — от Гфлъгфтл (Гфль-
готл), нгълннъ — от нгълл, нфнннъ, ноудннъ, Н^ФДНЪДННЪ, млмфнннъ,
СФТФНННЪ; БФГФ^ФДНЧННЪ, ЗАХХ^НННЪ, ЗМНННЪ, НЛНННЪ, НСЛННЪ, ЛАДВННЪ, — от
ЛАДВН1Х ’вътрешности на човешкото тяло (в мн. ч.)’, гфлжбннъ, зв'Ьрннъ, щ-
ПрПХЗНННЪ, ФСЬЛАТННЪ, СМФКВННЪ.
214
Наставката -ннъ има значение ’конто принадлежи или се отнася към
лицето или предмета, назовани с мотивиращата дума’. Успоредни на прила-
гателните на -ннъ са прилагателните, образувани с наставките -овъ/квъ,
-ьскъ, -ьнъ, -jb, -нньнъ, -нньскъ, напр.: ноудннъ/ноудовъ, нсаннъ/нсаювъ,
ВОКВОДННЪ/ВОКВОДЬСКЪ, СМОКЪВННЪ/СМОКЪВЬНЪ, ХФуЗ^ДНННЪ/)С«уЗХНЬ, ЗВ'В^ННЪ/
ЗВ'ё^нньнъ, зК'Б^ннъ/зК'ё^ннкскъ. Значението на получените прилагателни е
в посочените семантични граници и в едни случаи то е напълно еднакво
(ноудннъ/ноудовъ), а в други случаи е про карам а семантичната корелация
„лична принадлежност—обектна съотнесеност" (вокводннъ— вокводьскъ:
вокводннъ! слоугъ) Супр 18.28 — той т)уецбуо<; и глаголъ ете^ъ крпокъ. н
А^хьнг’ельскъ. н вокводьскъ Супр 464.14 — отратг]у1Х(втатг|у-
Наставка -ннь
§ 298.	Т ази наставка е рядко срещана в старобългарските паметници —
от нея има по едно прилагателно в Син и Евх и три в Супр. Нейната поява
може да се обясни по-скоро с иновационни диалектни процеси в старо-
български (В г о d о wsk a-Honowsk а 1960:171), отколкото с грешки на
преписвача. Наставката се прибавя към имена на животни (голжбннь — от
голжбь, змнннь — от змнн) или към собствени имена (ку^естннь, рувннь,
феонннь). Получените прилагателни имат значение ’отнасящ се до или при-
тежаван от това, което е назовано с мотивиращата дума’.
Наставка -ьн-ъ
§ 299.	Наставката -ьнъ има твърде широко разпространение в старо-
български. С нея се образуват голямо количество прилагателни от различии
части на речта. Прибавя се към имении основи (главно съществителни, по-
рядко прилагателни), глаголни основи и сложни основи.
С мотивираща дума съществително; Б^'вжьнъ — от в^гъ, вът|>ьнъ — от
B'fcTfb, ВЪЧБНЪ — ОТ В'ЬКЪ, Гj> ОБЬНЪ — ОТ ГрБЪ, ЗЖБЬНЪ, — ОТ ЗЖБЪ, КЛАСЬНЪ —
ОТ КЛАСЪ, М^АЗЬНЪ— ОТ М|)ЛЗЪ, ПЛОДЬНЪ — ОТ ПАОДЪ, Х^ЪБЬНЪ — ОТ
и др. (всички от стари о-основи м. р.); ле^ьнъ — от хер, оцьтьнъ — от
оцьтъ, талантьнъ — от ТАЛАНТЪ и др. (от чужди думи); внньнъ— от
ВННО, ЖНТЬНЪ — от ЖНТО, МЛЪЧЬНЪ — от МЛЪКО, сельнъ — от село, и др.
(от стари о-основи ср. р.); дъждьнъ — от дъждь, пештьнъ — от пешть,
капнштьнъ — от капншт*, слъньчьнъ — от слъньце, и др. (от стари jo-
основи м. и ср. р.); глнньнъ — от ГАННА, ГО^ЬНЪ — от rofА, къннжьнъ —
от КЪННГХ, лозьнъ — ОТ ЛОЗА, ржчьнъ — от ^ЖКА, Т^ЖБЬНЪ — ОТ Т^ЖБА,
ПО^ОДЬНЪ — ОТ ПОВОДА, сжботьнъ — от сжбота; воурьнъ — ОТ BOyftA, пьше-
ннчьнъ — от пьшеннцд, тжчьнъ — от тжча, и др. (от стари а//а-основи
Ж. р.); ОГНЬНЪ — ОТ ОГНЬ, ПЖТЬНЪ — ОТ ПЖТЬ, М’ЬДЬНЪ — от м-ёдь, ноштьнъ —
от ношть — (от стари t-основи); жрнъвьнъ — от ж^ьнъ>, црькъвьнъ — от
ц^ькъ1, клменьнъ — от камъ|, очесьнъ — от око, в^вменьнъ — от в^мд,
и др. (от стари съгласкови основи).
Една малка част от прилагателните могат да имат за мотивираща дума
пак прилагателно, напр.: златбнъ — от златъ, лжкавьнъ — от лжкавъ,
215
аъженъ — от аъже, младкнъ — от младъ, ^азанченъ — ОТ ^АЗАНЧЕ, сво-
БОДЕНЪ — ОТ СВОБОДЕ, CKBfENENb — ОТ CKBfENb, И Др.
Няколко прилагателни са образувани от наречия: нсконьнъ — от нсконн,
отънжденъ — от отънждъ, пртнвьнъ — от п^отнвъ, и др.
Мотивираща основа може да бъде предложен израз: за гц а день, подъ-
нобосенъ, п^ёдъпаеченъ, съп^встоаенъ и др. Голямо количество прилага-
телни от тази категория се образуват по модела: вез + съществително +
-енъ (Вг о d о wska-Но п о ws к а 1960:98), напр.: бсзбъденъ, БездоушЕнъ,
БСЗГ^'ЁШЕНЪ, Безмърьнъ, БССПАОДЕНЪ, БССЪМ^ЕТЕНЪ, БОСЧАДЕНЪ И Т. Н.
Прилагателните с мотивираща дума глаголна основа са значително по-
малко от отименните образувания: боаенъ — от вол’втн, достоннъ — от
ДОСТОВкТН, Д^ОБЕНЪ — ОТ Д^ОБНТН, нжжденъ — от нжднтн, осжденъ — от
осжднтн, отъмотенъ — от отъмотатн, ПОДОБЕНЪ — от подобнтн, оугодЕнъ —
от оугоднтн, и др.
Около двадесетина отглаголни прилагателни са образувани посредством
отрицателната частица не и съответна глаголна основа: нсзавнденъ — от
Зхвнд'Ктн, непоко^ьнъ — от поко^нтн, неп^нстжпьнъ — от п^нстжпнтн, не-
П^ХОДЕНЬ — от П^ёХ®ДНТН, Н^АЗАЖЧЕНЪ — ОТ ^АЗАЖЧНТН, и др.
Наставката -енъ се свързва и с причастия, най-често минали страда-
телни: възд^ ежаненъ, забъд'ёненъ (в съчетание моантва забъд’Внена1А ’мо-
литва при бодър<ртвуване’ — от забъдътн ’стоя буден, бодърствувам’),
нснзд^еченЕНЪ, аюбодъ1аненъ, нонзгаагоааненъ, нсосжжденЕнъ, нсп^ёстаненъ,
П^НЬАТЕНЪ, СЖШТЕНЪ И др.
§ 300.	Прилагателните, образувани с наставката -ьнъ, се характери-
зират с широк диапазон от значения, общото за конто е означаване на
признак, който се отнася към предмета или явлението, назовани с мотиви-
ращата дума. По-конкретно те могат да означават:
а)	Обща принадлежност, т. е да имат значение ’принадлежащ, свойствен
на това, или характерен за това, което е назовано с мотивиращата дума’.
Примери: воденъ, г^аденъ, огненъ, зжбенъ, ноженъ, с^едеченъ, Т'Ваосенъ,
А'ЁТЕНЪ, ЗНМЕНЪ И др.
б)	’Направен, приготвен от това, което означава мотивиращата дума’:
ВННОГ?АДЕНЪ, ГАННЕНЪ, ЖОАЪЗЕНЪ, КАМСНЕНЪ, М'ЁДЕНЪ, МЖЧЕНЪ, ПЕШСННЧЕНЪ,
CEfCBfENl, Х^БЬНЪ И др.
в)	’Предназначен за това, което е назовано с мотивиращата дума’:
МОАНТВЕНЪ (ДОМЪ, Xf^Mb МОАНТВЕНЪ), |>АСПОуСТЬНЪ (КЪННГЪ) fАСПОусТЕНЪЬА
’бракоразводно писмо’) и др.
г)	’Който предизвиква явлението, назовано с мотивираща дума’: па-
ГОуБЕНЪ, МАТСЖЕНЪ, ПОБ'ЁДЕНЪ, ПОГЫВЪЛЬНЪ (побъдьнок о^жжнк ’победо-
носно оръжие’, ПАГОуБЕНЫН змнн и др.).
Наред с тези основни значения, носители на конто са повечето прила*
гателни, функционират и други, засвидетелствувани в по-малко примери.
Както се вижда, мотивиращите думи са от различии семантични гнезда:
природни дадености и явления, растения, части на тялото, облекло, веще-
ство, материал, понятия за време, абстрактни понятия и др.
216
§ 301.	Прилагателните на -ьнъ имат редица словообразувателни дуб-
лета. Такива са -ьнъ/-«въ, -ьнъ/-/&, -bjb, -ьнъ/-ьскъ, -ьнъ/-»вьскъ, -ьнъ/ннъ
Прилагателните, образувани с наставките -ьнъ и -овъ се различават по това,
че първите подчертават глаголната същност на думите («учнтельнъ, съпхсьнъ),
а вторите — именната същност (о^чнтелевь, съпасоеъ) (Brodоwska-Ho-
nowska 1960:112). Относно дублетите на -ьнъ/-ьскъ: при прилагателните
от имена на лица -ьскъ носи значение на притежание (замени род. п.), напр.
зълодънскъ, докато -ьнъ има лека отсянка на вербалност — ’който
върши зло, зъл, коварен’, напр. зълодъннъ (Brodowskа-Нопоwskа
1960:112). При прилагателните, образувани от названия на животни, форма-
циите на -ьскъ имат лексикализирано, преносно значение или застъпват
род. п. мн. ч. (коньскъ)нмь Х*Домъ Супр. 31.6); коньнъ пък замества гр.
род. п. ед. ч. («тъ «узды квньныд Супр 193.9 тоо Тллоо). При дублетите
от -ьнъ/-овьскъ диференциацията е подобна на дублетите -ьнъ/-ьскъ от имена
на лица (бъсьнъ/б'Всфкьскъ). Дублетите -ьнъ/-ьскъ най-често са словообразува-
телни и не показват различия в семантиката: земьнъ/земьскъ, нсбссьнъ/нс-
бссьскъ, плътьнъ/плътьскъ и др. Дублетите -ьнъ/-ънъ се покриват почти
напълно по значение в семантичната трупа, означаваща материал, вещество *•
Д^'ВБЬНЪ/Д^’ВЕЪНЪ, мъдьнъ|/мъд внъ и др. При дублетите -ЬНЪ/-АВЪ(К^ЪВЬНЪ/
к^ъвавъ) има известна идентичност в значението ’кървав’: тъ не п^оснтъ ж^ътвъ
кръвлвъ Супр. 28.14; не погуби ... съ мжжн к^ъвьнынмн живота св«кго
Супр 434.11. Значение ’кръвен, на кръвта’ има само кръвьнъ. Дублетите
с -ьнъ/-нвъ, -ьнъ-/овнтъ, -ьнъ/-нмъ не показват семантични различия:
неджжьнъ/неджжнвъ, неплодьнь/непмдовнтъ, неподвнжьнъ/непедвнжнмъ
(Brod о vska-Hono vska 1960:115).
§ 302.	Наставката -ьнъ притежава най-голяма склонност да приема като
свое разширение други суфикси, с конто образува сложни наставки: -овьнъ,
-нвьнъ, -нньнъ, -нчьнъ, -ьльнъ. Това се обяснява, от една страна, с факта,
че -ьнъ е наставка с голяма валентност — тя образува множество прила-
гателни от различии основи; от друга страна, като една от най-старите
наставки придобива по-общо значение без някаква семантична специализация
и става в голяма степей „неутрален формант" (Brodowska-Honowska
1960:178).
Наставка -»вьн-ъ/-евьн-ъ
§ 303.	Тази наставка възниква като разширение на-ьнъ. Формантът -ов-
може да дойде от съществителни от стара й-основа: в«лъ — воловьнъ,
в^ьХъ — В|>ь^овьнъ, домъ — дфмфвьнъ (Meillet 1961:439). От такива
случаи се обособява самостоятелна наставка -«вьнъ, която се прибавя и
към съществителни от стари о-/уо-основи: адфвьнъ — от адъ, г^ъХовьнъ—
ОТ Г^-В)(Ъ, В|>АЧеВЬНЪ — от в^ачь, пллчевьнъ — ОТ ПЛАЧЬ, СЛОНОВЬНЪ — от
слонъ, по-рядко - към съществителни от първоначална «-основа: дьневьнъ,
т^ндьневьнъ — от дьнь. За образуването на наставката -«вьнъ влияние
вероятно е оказало наличието на форми с -«в- в косвените падежи (напр.
217
род. п. мн. ч. г^вХовъ). Има и случаи, когато наставката -овьнъ се свързва
и със съществителни от d-основа: въ^овьнъ — от внновьнъ — от
вина. Тук е възможно влиянието на глаголни форми като в*врвАТН.
Наставка -нчьн-ъ
§ 304.	Среща се твърде рядко — 2 примера, и то само от Супр: не-
^Азоумнчьнъ и nf ннмнчьнъ. Възниква на основата на форми като мжченнчьнъ.
На тези прилагателни има паралелни, по-често употребявани форми. Така
срещу не^Азоумнчьнъ има не^Азоумьнъ и по-рядко не^Азоумнвъ, а срещу
п^ннмнчьнъ (и баагоп^ннмнчьнъ) наблюдаваме прнььтьнъ и БЛАГопрньАтьнъ
в най-старите паметници, п^ннмьнъ — в Пандектите на Антиох. Употребяват
се в идентични ситуации и с идентични функции.
Наставки -нньн-ъ, *нвьн-ъ
§ 305.	Те са разширения на наставката -ьнъ, която се прибавя към
прилагателни с наставка -нн-, респ. -нв-: звъ^нньнъ (единствен пример —
в Супр). Единичен пример има с наставката -нвьнъ: ^ъснотнвьнъ в Син,
получено от ^снота.
Наставка -ьск-ъ
§ 306.	След -ьнъ наставката -ьскъ има най-широко разпространение в
старобългарските паметници (Brodowska-Honowska 1960:62). С нея
се образуват неограничен брой производни прилагателни (Meillet 1961:
330). Прибавя се почти изключително към съществителни.
С мотивираща дума сыцествително от мъжки род (имена на лица, жи-
вотни, абстрактни имена» местни наименования и др.): божьскъ — от богъ,
ВАЪШЬСКЪ — от влъувъ, нночьскъ — от ннокъ, мьнншьскъ — от мънн)Съ,
nfOfOHbCKb — ОТ П^ОКЪ, ^АБЬСКЪ — ОТ j)АБЪ; БОМА^ЬСКЪ — ОТ SOAtAfHHb,
ЗЪАоДЪНСКЪ — от зълодън, мжжьскъ — от мжжь, рднтельскъ — ОТ ро-
дитель; крЬСТЩАНЬСКЪ — ОТ KfbCTHtAHHHb, ПОГАНЬСКЪ — ОТ ПОГАНННЪ, гос-
ПОДЬСКЪ — от господь; ВААДЫЧЬСКЪ — ОТ ВААДЪ1КА, вокводьскъ — от
воквода; АПОСТОАЬСКЪ — ОТ АПОСТОАЪ, демоньскъ — от демонъ епнскоупь-
СКЪ — от СПНСКоуПЪ, <£>АрНСЪНСКЪ — ОТ фдрнСЪИ, >увнмьскъ — ОТ Xef*y-
внмъ; львьскъ — ОТ АЬВЪ, ОСЬАЬСКЪ — ОТ ОСЬАЪ, коньскъ — от конь: грлдь-
СКЪ — ОТ Г^АДЪ, МНрЬСКЪ — ОТ МНръ, АДЬСКЪ — ОТ АДЪ, НДОАЬСКЪ — ОТ
ндолъ, коумнрьскъ — от коумнръ: геннслретьскъ — от Геннсдретъ, декл-
ПОЛЬСКЪ — ОТ ДеКАПОАЪ, НАЗАрТЬСКЪ — от Нлзхреть, Рнмьскъ — от Рнмъ,
Херсоньскъ — от Херсона, солоуньскъ — от Солоунъ, сьунптьскъ — от €kv-
птъ, и др.
С мотивираща дума съществително от женски род: баньскъ — от bahia,
лоуньскъ — ОТ лоунх, ЗСМАЬСКЪ — ОТ 3CMAIA, ГСОНЬСКЪ — ОТ ГООНА, БрАНЬ-
СКЪ — ОТ Bf АНЬ, ПЛЪТЬСКЪ — ОТ ПАЪТЬ; АНТНОХННСКЪ — от AhthoXhia, етнопь-
218
скъ — от 6тнопн|&, пллестнньскъ — от Пллсстннл, слмл^ьскъ — от Слмл-
(Ж1Л, Л^ЛВЬСКЪ — ОТ AfXBHfo., и др.
С мотивираща дума съществително от среден род: морьскъ — от морк,
польскъ — от полк, невесьскъ — от ново, жнтннскъ — от жнтнн.
За голямата трупа прилагателни, означаващи местни наименования —
градове, планини, страни, е характерен преход към названия на хората, на-
селяващи тези страни (Brodowska-Honowska 1960:61): нюденскъ
’отнасящ се до Юдея’ и ’отнасящ се към юдеите’. В такива случаи и моти-
вацията може да е двойна — от названието на страната (Нюденц Нюдъа),
и от названието на жителите на тази страна (нюден, ноудън). Структурата
на някои прилагателни от тази категория посочва и техния произход, напр.:
слмл^ньскъ — от слмл^нннъ, нлнньскъ — от клннъ, и др.
§ 307.	Най-общото значение на наставката -ьскъ е: ’конто се отнася,
който е характерен или който принадлежи на това, което е назовано с мо-
тивиращата дума’. Успоредни на прилагателните с наставка -ыкъ са фор-
мациите с наставките -jb, -ь]ь. Но докато прилагателните от типа помочь,
отьчь, «сьль означават принадлежност на едно лице, прилагателните от типа
пррчьскъ, «тьчьскъ, осьльскъ означават колективна принадлежност (Мейе
1951:287, 292; Meillet 1961:331). Често срещани дублети са още -ьскъ/
-окъ, -ьскъ/-ннъ, -ьскъ/-ьнь, -ьскъ/-ьнъ. Дублети от типа -ьскъ/-«въ са ре-
гистрирани главно в прилагателни от чужди корени: \pXHef енскъ/л^хн^еввъ,
в^лчевьскъ/в^лчевъ, ^>л^нс'внскъ/<£>л^нс'вовъ. Образуванията на -ьскъ най-
често имат преносно, обобщаващо значение: Х(>&ннте са ... отъ «учение
флрнсснскл Мт 16.12 Мар; срв. домъ	Лк. 7.36 Зогр (Brodow-
s к а-Н о п о w s к а 1960:63). Дублети на -ьскъ/-ьнъ в старобългарски са
засвидетелствувани само два: вллдъ1чьскъ/вллдычьнь и госпфдьскъ/гос-
подьнь, и по значение почти се покриват — превеждат най-често гръцки
род. п. ед. ч. Прилагателните с наставка -ьскъ обаче имат и по-общо зна-
чение — наред с вллдъ1чын& сьм^ьть Супр 489.17 виждаме нлсллднша
же са вллдъ>чьскл облазь. н гллсх Супр 502.16 и вллдычьскъ1Н слнъ Супр
463.6 (Brodowska-Honowska 1960:64). За различието в значението на
дублетите -ьскъ/-ннъ вж. при наставката -ннъ (§ 297). За дублетите -ьскъ/
-ьнъ вж. при наставката -ьнъ (§ 301).
Наставка -ок-ъ, -ев-ъ
§ 308.	Наставката -овъ, означаваща принадлежност, произхожда от
старите й-основи: петрвъ — от Петуъ, дат. п. Петрвн (Мейе 1951:275).
Прибавя се предимно към съществителни нарицателни и собствени от мъжки
род, в редки случаи към имена от женски род и към основи на прилага-
телни и местоимения.
С мотивираща дума съществително от мъжки род: а) нарицателно;
а^ангсаовъ— от дрххнгелъ> ^Хнс^фвъ —от Л|»хне?ен, к^лчевъ — от в^лчь»
ДННкВФЛФВЪ — от ДН1ЛВ0ЛЪ, змнквъ — ОТ ЗМНН, нгемоновъ — от нгсмонз»
львфвъ — от львъ, кесл^евъ — от кесл^ь, плст«уХовъ — от пхствухъ,
219
днтслквъ — от рднтель, съпаснтсаквъ — от съпаснтсаь, скждьльннк9въ—
от скждьльннкъ, съпасовъ — от съпасъ, кнтовъ — от кнтъ; б) собствено:
адамоеъ — от Адамъ, амосовъ — от Лм9съ, а^новъ — от А^9НЪ, ваа-
лэвъ — от Каааъ, давнд9въ — от Давндъ, ен9Х»въ — от Сн«Хь> зек«-
деовъ — от Заведен, нес«9Въ — от Несен, нлневъ — от Hahia, Неыюкъ —
от Н9анъ, нродокъ — от Нрдъ, нсаак9ВЪ — от Нсаакъ, конон98ъ — от
Коненъ, мт»вь — от Летъ, месеевъ — от Месен, нлоумовъ — от Ньоумъ,
неевъ — от Нее, павьа9Въ — от Павьаъ, Петрвъ — от Петр», пнаат9въ—
от Пнаатъ, снменевъ — от Снм9нъ, и др.; в) местно наименование: не^еу-
саанм9ВЪ — от НерусАлнмъ, нс^ъдан9ВЪ — от Нс^ъданъ, Х^наан9ВЪ — от
Ханаанъ, сненевъ — от Сненъ, и др.
С мотивираща дума съществително от женски род: аспндовъ — от
аспнда, кхндьневъ — от к^ндьнх, а^тсмндовъ — от Артемндь.
С мотивираща дума основа на прилагателно или местоимение: гетевъ,
нстевъ, ненстевъ, сеурвъ, так9ВЪ, снцевъ, как9въ.
§ 309.	Общото значение на прилагателните, образувани с наставката
-9ВЪ, е: ’отнасящ се до това, което е назовано с мотивиращата дума’. На-
ставката -9въ образува предимно притежателни прилагателни, конто замест-
ват род. п. от имена на лица и живи същества (Meillet 1961: 369). Успоредни
на прилагателните с наставка -евъ са дублетите, образувани с -Jb, -bjb, -ьскъ,
-ннъ, -ьнъ, -’бнъ. Дублетите -wbl-jb, -bjb са най-често срещани. Те не по-
казват никакви семантични различия (Brodowsk а-Н о п о w s k а 1960:20),
напр.: на лоне abjjamoru и на лоне ав^аман. Чести са и вариантите с -овъ/
-ьскъ. Прилагателните на -овъ имат притежателна функция, заместват гръц-
кия посеснвен генетив, докато прилагателните на -ьскъ носят по-лексикали-
зирано, преносно значение (Вгodowska-Honowska 1960:21), напр.: въ
домъ <Ьа^нс-вовъ Лк. 7.36 Мар и «тъ оученнъ фА^нсенскА Мт 16.12 Мар.
Подобии примери има и в Супр: лрнведошд на д$9^ъ ь^не^еовъ (471.28)
и б-бжнтс д^ьдфстн ^’Хн^енскъ! (472.4).
Дублетите с -овъ/-ннъ имат идентични функции само при формациите,
производни от съществителни собствени имена м. р.: нюда — нюдовъ/ню-
дннъ, нлнв» — нлнгевъ/нлнннъ, напр.: нанннн оученнцн Лк 4.25 Мар и
снъ ... нлневъ Лк 3.23 Мар.
При дублетите -овъ/-ьнъ прилагателните имена от типа съпас9ВЪ, оучн-
телквъ заместват гръцкия род. п. (при имена на лица). Притежателна функ-
ция има -98ъ и при прилагателните, образувани от персонифицирани съще-
ствителни, като г^омовъ, дъждевъ (Meillet 1961:369) напр.: въ оБрАЗ'В
дъждевъ Супр 250.27 и на п^ннманнк дъждьнъ>нхъ В9дъ Супр 549.14
(В г odowska-Honowska 1960:24).
От дублета -9въ/-*внъ има само един пример: туыювъ/туьн'внъ — и
двете прилагателни означават материал, от който е направено нещо (Meillet
1961:369), напр: туъновъ в-ьнецъ Мк 15. 17 Мар, тук в Сав — т^ьн'кнъ
в-кньць.
От дублета -9въ/-9вьнъ има прилагателни, конто се покриват напълно
по значение: адовъ/адовьнъ, дъждевъ/дъждевънъ, напр. в^ата адова
220
Клоц 13а3 и и^л.тьнщн ьдввьшн Клоц 13а32. Други дублети като в^хчевъ/
в^чевьнъ показват известии семантични различия (в случая: ’лекарски, на
лекаря/лечебен’). Възникването на суфикса -фвьнъ като комбинация от -вв-f-
-ьнъ се свързва с необходимостта да има особена наставка за неодуше-
вени предмети, след като -овъ се е специализирала за лица и животни
(Vondrdk I 1924: § 472).
Наставка -нт-ъ
§ 310.	Наставката -нтъ произхожда от индоевропейския суфикс
който още на праславянска почва престанал да бъде продуктивен. Прибавя
се към основи на съществителни: нменнтъ — от нма, знъменнтъ — от днд-
меннк, мъстнтъ — от мъсть, нъ^фчнтъ ’определен’ — от нд|окъ ’опреде-
ление, название, решение’, племеннтъ — от племА, с^ьднтъ — от с^ьд-ьце,
свменнтъ — от с-ёма, частнтъ — от часть, и др. При имената от стари
м-основи наставката -нтъ се прибавя към разширена с форманта -«в- ос-
нова: ДФМФВНТЪ — от д»мъ, сънфёнтъ — от СДНЪ, (ЬДОКНТЬ — от (ЪДЪ,
и др. Сложните прилагателни, образувани с този суфикс, имат като първи
компонент прилагателно, наречие, местоимение или числително: лъженменнтъ,
т#жденменнтъ, блъгфнмсннтъ, мъногоочнтъ, двв^Фндрвчнтъ, дъкопомос-
тнтъ и др.
Наставката -нтъ има значение ’снабден, притежаващ достатъчно това,
което е означено с мотивиращата дума’.
Наставка -»внт-ъ
§ 311.	От прилагателните, образувани от съществителни на «-основа,
се обособява наставката -овнтъ, която започва да функционира самостоя-
телно и се прибавя към съществителни от други основи, взаимодейству-
ващи си с о-основи: плодовнтъ — от пмдъ, рдовнтъ — от р«дъ, трж-
доинтъ ’болен от дизентерия; мъчителен’, вфдьнот^ждфкнтъ ’болен от во-
дянка’ — от т^ждъ, чеснфвнтъ — от чеснъ, и др.
Наставка *-jb, *-ь/ь
§ 312.	Суфиксите *-jb и *-ь]ь са наследени в праславянски от индо-
европейския праезик — ие.-lo- и Техните застъпници на Славянска почва
обаче са си взаимодействували и са се смесили, и така първоначалното им
разпределение вече не личи (Meillet 1961: 377). Макар че в старобъл-
гарски формално двата суфикса може да се отделят, по функции те са
идентични (Brodowska — Honowska 1960: 30). Прилагателните се
образуват чрез прибавяне на тези суфикси към различии основи — същест-
вителни за лица и животни, предложни изрази, наречия, словосъчетания,
прилагателни, глаголни основи и др. Наставките *-jb и *-bjb- запазват своята
продуктивност и по-късно, доколкото служат за образуване на прилагателни
със значение на принадлежност (Мейе 1951: 287).
§ 313.	1. Прилагателни на -н<*-/ь.
221
С мотивираща дума съществително от мъжки род: г^ъшьннкь—от
rf-вшьннкъ, дн1аефль — от дн(аефлъ, епнскоупль — от епнсквупъ, нгвумень —
от нгфуменъ, кънажь — от къназь, лфеьчь — от лфеьць, мжченнчь — от
мжченнкъ, МЛАДЬНЬЧЬ — ОТ МЛАДЬНЬЦЬ, «ТЕЧЬ — ОТ ФТЬЦЬ, npfOYb ОТ —
П^ФКЪ, СТА^ЬЧЬ. — ОТ СТАрЬЦЬ, ТЕФ^ЬЧЬ — от ТЕФ^ЬЦЬ, протвьннчь ОТ —
ПрФТНЕКННКЪ, оукнлчк — от «уЧФНЧКЪ, ЧЛФЕВЧЬ. — ОТ чл»в-в«ъ, и др.; от лич-
ин имена и местни названия: аа^фнь — от Ахрнъ, ае^аамль — от Ае^аамъ,
НнъКФВль — от Н|акфеъ, е^ъмоунь — от бръмфунъ, НероусАлнмль — от Hef«y-
САЛНМЪ, МАКФДФН*Ь — ОТ МАК6ДФННН и ОТ МАКеДФНША, СНФ1?Ь — от Снфнъ,
сфлфмфн'ь — от Сфлфмфнъ, и др.; от названия на животни: кфдьль — от кфдьлъ,
вфльвжждь — от ефльбждъ ‘камила’, оеьн’ь — от феьнъ, фсьаь — от фсьаъ,
юньчь — от юнми, клен’ь — от гелень, и др.
С мотивираща дума съществително от женски род: еьдфенчь — от
ЕЬДФЕНЦА, Д'ВЕНЧЬ — ОТ Д'ВЕНЦА, МАТФ^Ь — ОТ MATH, ФЕЬЧЬ — ОТ ФЕЬЦА.
С мотивираща дума съществително от среден род: агньчь — от агна,
ГФЕАЖДЬ — от ГФЕАДФ, И Др.
С мотивираща дума прилагателно със същото значение: бъжд^ь
(Супр) — от бъд^ъ ’бодър’ (в евангелския текст), пффчнн (в повечето ста-
робългарски паметници) — от п^фкъ ’останал; друг5 (гр. 1оиг6<;) (само в
Супр). Прилагателните бъд^ъ и бъжд^ь поясняват сходни понятия — доу^ъ,
ДфуША.
С мотивираща дума глаголна основа: лъжь — от аъгатн, нфгыбЛь
’който не се прегъва; неподатлив, непреклонен’ — от гъ(в)нжтн.
С мотивираща основа словосъчетание: ннф^фжь ’еднорог’ — от ннъ ’един’
и ^фгъ.
Други прилагателни, образувани със същия суфикс, са: довль ’хра-
бър, доблестен’, срв. дфб-^ъ; нншть, фбьшть, пъшь ’пеши’, т®уждк (стоуждь-
штоуждь) ’чужд’, тъшть ’празен’.
§ 314.	2. Прилагателни със суфикс -нн<*-ь/б.
С мотивираща дума съществително от мъжки род — названия на лица
и животни: БФЖНН — ОТ ВФГЪ, В^АЖНН — от Е^АГЪ, ФТ^ФЧНН — ОТ ФТ^ФКЪ,
^абнн — от ^абъ, кфу^нн — от к®уръ ’петел’, АНСНН — ОТ АНСЪ, ЛЕВИН — от
АЬЕЪ, ПЬСНН — ОТ ПЬСЪ.
С мотивираща основа предложен израз: бфдъ^атнн (Супр) ’невоенен,
мирен’.
С мотивираща основа сложна дума: пФЛФудьннн (Син) ’полудневен’ —
от ПФАФудьнь ’обедно време’, срв. ПФАФудьньнъ.
С мотивираща дума глаголна основа: несът^ьпвтнн (Супр) ’нетърпим’,
срв. от същата глаголна основа нффът^ьпнмъ и нффът^ьпънъ (страдателни
причастия по произход); пнтнн (Супр, Григорий Назиански) ’пивък’ — от
причастието пнтъ (Meillet 1961: 379).
Други прилагателни: ефлнн ’голям, велик’, срв. вфанкъ; днвнн ’див,
свободно растящ, свободно живеещ’.
§ 315.	Прилагателните с наставка -jb, -bjb- имат значение ’свойствен,
характерен или притежаван от това, което е назовано с мотивиращата дума’.
222
Образуваните по този начин прилагателни имат дублети с наставките -овъ,
-ьскъ, конто са най-често срещани, и по-рядко с -ьнъ, -ьнь. Случаи като
снмфн*ь/снмфнфвъ показват пълно съвпадение на значението. Пълна семан-
тична идентичност наблюдаваме и в случаи като члок'вчь/чловвчьскъ. В при-
мера макфдфыь/макфдфньскъ има съвпадение на значението при означаване
на народност: от . . . макфдфн’а страны Супр 201.16 и женж макфдфнь-
скж Супр 133.26. Дублетът дъвнчь/дъвнчьскъ показва явно различие в от-
деляйте примери: -jb означава принадлежност (лнцс дъвнчс Супр 240.11),
а -ьскъ има преносно значение (кь пеште^-ь . . . на^нцакмъ! дъвнчьска1а
Супр 535.23) (Вгodowska-Honowska 1960 : 45). Различие се открива и
в двойката пррчь/гуо^очьскъ: първото прилагателно съответствува на гръц-
кия род. п. ед. ч. (нма прсуочд), а второто — на гръцкия род. п. мн. ч.
(кън’нгы п^фчьскъпа). Дублетите -jb, -ь}'ь/-к»ъ и jb, -bjb/-ьнъ се срещат
рядко (Вг odowska-Honowska 1960: 47), напр.: скфтнн/скотьнъ,
матф^ь/матф^ьнь. В системата на старобългарските прилагателни има и
няколко образувания с три различии наставки към една мотивираща дума:
аьвфвъ/аьвнн/аьвьскъ, СНМФНФВЪ/СНМФЬ7ь/(НМФНЬСКЪ, ЦЪСА^еВЪ/Ц-ЁСА^Ь/Ц'ВСА^ЬСКЪ.
При тях мястото на -jb-, -bjb- по отношение на семантиката се намира по
средата между притежателното и преносното значение (Brodowskа-Но-
novska 1960: 49).
Наставка -ьн’-ь
§ 316.	Тази наставка е образувана от сливането на -ьнъ+-/ь.
Прибавя се към наречия, в няколко случая — към съществителни, озна-
чаващи лица, и в един случай — към предложен израз.
С мотивираща дума наречие : баньнь — от банжф, в^ьХфвьнь — от
ВрХ®У> ВЪНЖТ^ЬНЬ — ОТ ВЪНЖТ^Ь, ВЪППЬНЬ — ОТ ВЪ1ШС, гф^ьнь — от гф^-к,
ДААЬН*Ь — от даа’ф, HCKfbHb — от HCKfb, ннжьнь — от ниже, фк^ьстьннн —
от ФК^ЬСТЬ, ПФСАЪДЬННН — от ПФСА'ВДЬ, пфсаъдн, п^вждьнь — от пржде,
WfTfbHHH — ОТ фут^ъ, и др.
С мотивираща дума съществително: б^ат^ьнь, б^атьнь — от б^атъ,
Б^АТ^Ъ, ВЪТ^ЬНЬ — ОТ ВЪТр, ВААДЪНЬНЬ — ОТ ВААДЪ1КА, ГФСПФДЬНЬ — ОТ
ГФСПФДЬ, Д^фужьнь — ОТ Д^фугъ, МАТС|)ЬНЬ — ОТ MATH.
С мотивираща основа предложен израз: бфзг^ъшьнь.
По значение прилагателните с тази наставка са близки до образува-
нията с наставка -ьнъ. Прилагателните, образувани от наречия, обикновено
означават място, напр. дфаьнь, с^ъдьнь, въск^анннн и др., или време —
вече^ьнь, ЗАФут^ьнь, дьньсьнь и др. В някои случаи те са носители и на
преносно значение, напр. банжьнь ’ближен, който е в тесни роднински или
приятелски връзки’. Прилагателните, образувани от съществителни, означа-
ват отношение към лицето, означено с мотивиращата дума.
223
Наставка -шьн-ь, -штьн-ь
§ 317.	Тази наставка всъщност е разширение на -ьнь, -ьннн. Съглас-
ната ш (шт) се прибавя в случаи, когато трябва да се запази крайната
гласна (а, -ь) на наречието, от което е образувано прилагателното (Meillet
1961: 382). Примери; ввче^АШЬНБ и вьче^АШТКНБ, вьнъшьнь и вьн-вштьж,
дфмашьнь и дфмаштьнь, кромъшьнь и крмвштьнь, НЫНЕШЬНЬ И НЫН-ЁШТЬНЬ
от^вшьнь и оут(> ЕШТЬнь. Тези прилагателни имат значение ’отнасящ се
до или свойствен на това, което е назовано с мотивиращото наречие’-
От тях само оут|гвшьнь има словообразувателен вариант — оутркнк,
срещан в евангелския текст, Син, Евх; оут^шьн’ь. е зафиксирано само в
Супр, в който виждаме и «руьнь: на оутрьннн дьнь (226.6) — тг|
СЛОЖНИ ПРИЛАГАТЕЛНИ ИМЕНА
§ 318.	Типологичните принципи при образуването на сложните съще-
ствителни в общи линии важат и за сложните прилагателни имена.
В семантично-синтактично отношение двете съставки на сложното при-
лагателно име се свързват обикновено с подчинителна връзка. В смислово
отношение най-често втората съставка е главна, независима, а първата —
подчинена, и определи, пояснява втората (Стоянов 1983: 158—159).
1. С	ложни прилагателни имена с независима част на основата съще-
ствително име. При такива прилагателни първата част, която спрямо
втората част е в отношение на определение към определяемо, може да
бъде прилагателно или наречие, по-рядко — числително или местоимение:
БААГФЕФНЬНЪ, ВААГФЕ^АНЪ, БААГФФБ^ АЗЬНЪ, БААГФрДЬНЪ, ВСАНКФДфуШЬНЪ,
десАтнст^фунъ, дъефпфмфстнтъ ’двуетажен’, дфб^фпфв'БДЬнъ, дфврфв^азьнъ,
ЖФСТФС^ЬДЪ, ЗЪАФСЪМ^ЬТЬНЪ, ЗААТООуСТЪ, НДФАФЖ^ЬТВЬНЪ, ННФЕЧ^ЫЧЪ, ННФМЫ-
САЬНЪ, ННФ^ФЖЬ, ННФ1АЗЪ1ЧЬНЪ, МАЛОЕ ^вменьнъ, мнлосрьдъ, МЪНФГФДБНЬНЪ,
МЪНФГФФЧНТЪ, АЮТФВ-ЬТ^ЬНЬ, СВОКВФЛЬСТВЬНЪ и др.
2. С	ложни прилагателни имена с независима част на основата прила-
гателно име. При такива прилагателни първата част е носител на до-
пълнително, уточняващо значение спрямо втората (главната) част, като
посочва някакъв нюанс, степей или количество на признака, означен от нея.
В качеството си на първа съставка в тези случаи фигурират съществителни
прилагателни или наречия: балгоаъпьнъ, бфгфмжд^ъ, БФГФФугФДьнъ, бфгф-
ЧБСТНЕЪ, ЕОЛЬЛЪПЪ, ДАЪГФТ^ЬП-ЁАНЕЪ, ДФБ^ ФГФЕ-ЬННЪ, ЗАКФНФП^ВСТЖПЬНЪ,
МЪНФГФЦ-ЁНЬНЪ, МЪНФГФМНАФСТНВЪ, МЪНФГФСНАЬНЪ, лъженменнтъ, АЮБФСТ^АНЬНЪ
(тук прилагателното ст^аньнъ е субстантивирано) и др.
3. С	ложни прилагателни с независима част на основата глаголен
корен. При такива прилагателни независимата част играе ролята на ска-
зуемо, а подчинената — на допълнение или обстоятелствено пояснение. Като
първа съставка на сложни прилагателни имена се явява съществително или
наречие: ваагфдътьнъ, ваагфп^жатьнъ, благфтвф^неъ, бфгфбф^ьнъ, бфгфнф-
СЬНЪ, ДОуШеГоуБЬНЪ, ЗААТФНФСНВЪ, ЗЬЛФДЪННЪ, ЗЪЛФДЪНСКЪ, К^ЪВФПНЕЪ, Кр-
ВФ1АДНВЪ, МФДФТФЧЫЧЪ, ПЛЪТОЛЮБНЕЪ, ПАЪТФ»АДНВЪ, чадфаюбнеъ, чадф-
ЛЮБЪ И др.
224
4. С	ложни прилагателни имена с независима част на основата при*
частие. Този тип е близък до предходния — в него се проявяват същите
синтактично-семантични отношения между двете съставки. При такива при-
лагателни първата, зависимата част бива обикновено съществително име,
по-рядко — наречие или местоимение; вогодъ)Сновенъ, богозъванъ, бого-
нлоученъ, кьсенз'БдмАН, вьсежегомъ, вьсфсъжагакмъ, доб^одчиан, даъгот^ьпан,
ЖНК0ТК0|)АН, ЗАК0Н0ДА1АН, звир^днмъ, новоосваштфнъ, новорожден?» и др.
В някои случаи не може да се определи категорично как са мотиви-
рани сложните прилагателни имена, от каква изходна основа са получени.
Така на пръв по/ лед водьнот^ждовнтъ ’болен от водянка* би могло да се
тълкува като сложно прилагателно с главна част прилагателно име, но
всъщност то трябва да се изведе от водьнъ трждъ ’водянка, красник’ (гр.
бброу); достоннов-Ёрьн'А (гр. й^ебягснод) с по-голямо основание може да се
мотивира от съчетанието *достоннъ В'ьръ ’достоен за вярата’, отколкото от
ВЕрьнъ-(-подчинена част достойно- ’достоверен, заслужаващ доверие’; прх-
вовврьнъ е по-приемливо да се обясни като производно от прАВОВ-крнк, а не
от в-врьнъ+прАВо и т.н. Именно в такива случаи може да се яви колебание
при определяне на морфологичната характеристика на главната част — при-
лагателно или съществително име, глаголен корен или съществително име.
§ 319.	Първите съставки на сложните прилагателни имена имат раз-
лична степей на повторяемост. В някои случаи първата съставка се свързва
само с една или две основи като главни части, напр.: вслнкодоушьнъ, ндо-
афж^ьтвьнъ, подобфанчьнъ, ПФДФБФНрьвьнъ; прилагателни от този тип са срав-
нително малобройни. В старобългарския език преобладават сложни образу-
вания, при конто първата, зависимата част на прилагателното име се среща
повече от два пъти (според речника на Sadnik-Aitzetmilller):
БЛАГО- (21 :) БЛАГФДАТЬНЪ, БЛАГОГОЛ’БНЬНЪ, БЛАГОЛЪПЬНЪ, БЛАГОП^цЛФ-
ЖЬНЪ, БЛАГФП^ШАТЬНЪ, БЛАГО j) ОДЬНЪ, БЛАГОСЛОВФСТВЬНЪ, БЛАГФСЛФВКЬНЪ, БЛА-
ГФТВФ^НВЪ и др.
бфгф- (23:) БФГовесельнъ, бфгфл-кпьнъ, бфгфлюбнвъ, бфгфм^ьзъкъ,
МЖД^ОСТЬНЪ, БОГФФБ^АЗЬНЪ, БФГФСЛФВЬНЪ, ВОГОДЪ^НФВФНЪ, БОГОЗЪВАНЪ,
МЖД^Ъ, БОГФНАоуЧСНЪ, БФГФрдНУННЪ, Богооученъ и др.
воль-, вело-, велнк- (5): вслс^бчнвъ, велнкнменьнъ, велнк1лдъ,
ГЛАСЬНЪ, ВСЛЬЛЪПЪ
вьсе- (8): вьсовндан, вьссд^ьжан, вьсемогъ1Н, вьсенощьнъ,
с^ьдъ и др.
AOBfO- (15): ДОБ^ОГОВ'ЕННЪ, ДОВ^ОДА^ЬСТВЬНЪ, Д0Б|>0Д'В1АН, ДОБ^ОЛНЧЬНЪ,
AOSfOOSf АЗЬНЪ, ДФБрПОБ-КДЬНЪ, ДФБ^ФПФТ^БЬНЪ, ДОБр Of АЗОуМНВЪ, AOEfOfO-
дьнъ, дфб^фд’ВТ'Вльнъ и др.
доуше- (3): доушегоувьнъ, доушспАГоувьнъ, доушеоуспишьнъ;
ЗЪЛФ- (8) ; ЗЪЛФБ'БСЬНЪ, ЗЪЛОКЪЗНЬНЪ, ЗЪЛОН^АВЬНЪ, ЗЪЛОСЪМЦЬТЬНЪ, ЗЪ-
ЛОЧЬСТЬНЪ и др.
ННФ- (7) : ННОВЪ^ЬНЪ, ННОМЪКЛЬНЪ, ННФСЪКАЗЫФМЪ, ННОСТАНЬНЪ, HHOfA-
ЗЪ1ЧЬНЪ и др.
Kfъво- (4): к^ъвопнвъ, к^ъвфтфчнвъ и др.
ЛЮБО- (7) : ЛЮБОД ЕННЪ, ЛЮБОНМ'БНЬНЪ, ЛЮБОННШТЬ, ЛЮБФПЬ^НВЪ, ЛЮБО-
СТ^АНЬНЪ и др.
15 Граматика на старобългарския език 225
БОГО-
БФГФ-
вель-
вьсс-
МЛЛО- (3): МЛЛОВ^-ЬМОНкИЪ, МЛЛОГОДЬНЪ, мллфчнсмоиьнъ
МЪНОГО- (19): МЪНОГОВЛЪНЬНЪ, МЪНОГОЛ'ЬТЬНЪ, мъногомнлостнвъ, мъно-
гоочнтъ, мъногоочнтельнъ, МЪНОГОПЛОДЬНЪ, МЪНОГОПЛЛЧЬНЪ, мъногопьрнкъ,
МЪНОГОСНЛЬНЪ, МЪНОГОЦ'ННЬНЪ и др.
ново- (6); новоосв’вштенъ, новорожден?,, новосвитклт, и др.
прежде- (4): пр-ьжденьреченъ, приждесвАШтент, и др.
Р&вьнф- (3): рхвьнодоушьнъ, рдвьнФчьстьнъ, ^лвьнокстьствьнъ
сл.мо- (4): слмовллстьнъ, схмотворьнт, и др.
трн-/трь-(5): трндьневьнъ, трннмфньнъ, трьвльженъ и др.
Хоудо- (5): Х°уА°Е1!|’кН'ь, )<оудоснлъ, х*уА®снльнъ и др.
кднно- (4): кднносжштьнъ, кдннооумьнъ и др.
кдьно- (6): кдьнодоушьнъ, кдьнорожденъ, кдьночадъ и др.
Както се вижда, в качеството си на първа съставка на сложните при-
лагателни се явяват съществителни и прилагателни имена, наречия, место-
имения и числителни.
По своята структура сложните прилагателни имена биват безсуфиксни
и суфиксни.
Безсуфиксните образувания са сравнително малко: вслнк1лдъ, вель-
Л’впъ, вьсесрьдъ, ннорожь, иночадъ, toyХ’ржкъ, уоудоснлъ и др.
Повечето сложни прилагателни имена са суфиксни. Най-често упо-
требяваната наставка е -ьнъ (Блхгопрнлежьнъ, довролнчьнъ). В единични
случаи се срещат още и -ьскъ (вокводьскъ), -нвъ (злхтоноснвъ), -нтъ (мъ-
ногоочнтъ), -овить (водьнотрждовнтъ), -ьствьнъ (своквольствьнъ) и др.
В някои случаи е налице синонимна употреба на първите съставки при
сложните прилагателни имена, напр.: кллговъгодьнъ и доврвъгодьнъ — и
двете като съответствие на гр. ебйреото?; Блкгородьнъ и доврородьмь —
като превод на гр. svyevrig; иночадъ и кдьночадъ ’единствено дете (на
родителите)’ — като съответствие на гр. povoysvf|<j: дъштн иночадь (Мар
и Зогр), снъ ед nova дъ (Супр). Обикновено отделяйте синонимии сложни
прилагателни се употребяват в различии паметници, но има единични случаи
на употреба в един и същи паметник и на двете образувания, напр.: влл-
гочьстьнъ (Супр, Хил) и доврочьстьнъ (Супр) като съответствие на гр.
e(xrePf|<;.
По-особен е случаят с двойката вель-(веле-, велик-) и мъного-. И двете
основи имат значение ’много’, но докато воль- съответствува на гр. реуаХо-
и означава степей, то мъного- има гръцко съответствие лоХо- и обикновено
означава количество.
И при сложните прилагателни имена се наблюдава синонимна употреба
на вторите съставки, напр.: бллговоньнъ и вллгооухлньнъ ’благоуханен’,
БОгоБо^ьнъ, богфсвл^ьнъ и Богокото^ьнъ 'борещ се против бога, хулещ бога’,
БОГОГОДЬНЪ, БОГОВЪГОДЬНЪ и вогооугодьнъ ’богоугоден’, мллов^&меньиъ и
мллогодьнъ ’кратковременен, преходен’, мъногонол-ьзньнъ и мъноготрудьнъ
’многострадален’, мънфгфоб^лзьнъ и мъноголнчьнъ, мъного^лзлнчьнъ ’много-
образен’, вьсежегомъ н вьсесъжлглкмъ ’изгарян изцяло’ и др.
При сложните прилагателни имена е застъпена и словообразувателната
синонимия. Тя е резултат от редуване на суфиксите -ьнъ/-ьскъ, -ьнъ/-нвъ,
226
-ЬнЪ/-атъ, -нвъ/-ьствы<ъ и др. при еднакви първи съставки, при еднаквн
сложни основи, напр.: зълфд'БНнъ/зьлфд-внскъ, бфгфнфсыть/вфгфнфснвъ, вла-
гфчьстьнъ/влагфчытнвъ, дФврчытыгь/дФврчьстнвъ, шсстфк^нльнъ/цкстфк^н-
ЛАТЪ, П|>'В,\ЮБ0Д'ЬНН7>/П рЕЛЮБ9Д15НСТВЬН7>, ЧЛФВ-ВКФЛ1ФБНВЪ/ЧЛФВЪКФЛ1ФБЬСТВБНЪ.
Най-често синонимии композита се получават от редуването на безсуфиксни
сложни прилагателни имена със суфиксни образувания: бфгфмжд^ъ/бфгф-
мжд^фстьнъ, жестФс^ьдъ/жестФс^ьднвъ, мнафс^ьдъ/мнафс^ьдьнъ, Хоудмумь/
Хфудффумьнъ, ЧАДФМФВЪ/ЧАДФА1ФБНВЪ И др.
МЕСТОИМЕНИЯ
§ 320.	Старобългарската местоименна система се характеризира с раз-
нообразие на семантични и структурни групи. Тя е представена с два типа
местоимения: 1) Групата на личните местоимения и на възвратното место-
имение (безродови); 2) Групата на показателните, въпросителните, анафорич-
ното, относителните, неопределителните, отрицателните, обобщителните и
притежателните местоимения (родови). По произход местоименните корени
са наследени от индоевропейския праезик, но редица падежни форми са
възникнали на славянска почва.
В сравнение със съществителните местоименията имат някои харак-
терни особености: 1) В повечето случаи окончанията на местоименното
склонение са различии от окончанията в склонението на съществителните
(В ай ан 1952:165); 2) С изключение на им. и вин. п. падежните оконча-
ния са двусрични; 3) Формите за мн. ч. и дв. ч. не се различават по род с
изключение на им. и вин. п.; 4) В род. и мест. п. мн. ч. местоименията
имат еднакви форми.
Подобно на съществителните и прилагателните и местоименията имат
твърда и мека разновидност в склонението. Това се проявява чрез редува-
нето на гласните ф : е и -в : н, а също и чрез опозицията на окончанията
-Ы И -IA.
ЛИЧНИ МЕСТОИМЕНИЯ
И ВЪЗВРАТНО МЕСТОИМЕНИЕ
§ 321.	Към личните местоимения в старобългарски се отнасят адь, ты,
дв. ч. в-в, ба, мн. ч. мы, вы и възвратното местоимение с а. Тези место-
имения нямат граматичен род. Местоимението азъ означава самото гово-
рещо лице; местоимението ты означава лицето, към което говорещият
се обръща, събеседника. Местоимението в-в означава говорещият заедно с
още едно лице — ’ние двамата’; местоимението ва означава събеседника
заедно с още едно лице — ’вие двамата*. Местоименията мы и вы озна-
чават групи лица, повече от двама. Мы посочва говорещото лице съв-
местно с други лица, а вы — събеседника заедно с други лица. За посоч-
ване на трето лице в старобългарски се използуват показателните место-
имения.
Към групата на личните местоимения по общия структурен тип, зна-
чение и синтактични връзки се отнася и възвратното местоимение. То няма
форми за именителен падеж и не се измени по число.
227
§ 322.	Най-характерна особеност в склонението на личните местоимения
в старобългарски е наличието на суплетивизъм, т. е. на форми, образувани
от различии корени — както в рамките на едно число, така и в съотноше-
нието между единствено, множествено и двойствено число. В ед. ч. лич-
ното местоимение за 1 л. в им. п. има основа аз-ь, в род.-вин. п. мен-е, в
дат.-мест. п. мьн-ъ; личното местоимение за 2 л. в им. п. има основа ты,
в род. п. теве, в дат. и	мест. п. тев-ъ,	в тв.	п.	тов-о1Ж и т. н. Възвратното
местоимение в род. п. има основа сев-е,	в тв.	п.	сов-онк, във вин. п. са. Суп-
летивни са формите и в	мн. ч- — мы,	вы за	им. п., насъ, васъ за род. и
мест, и., намъ, вамъ за	дат. п. и т. н. В дв.	ч.	личното местоимение за 1 л.
има различии форми за им. и вин. п., докато за 2 л. те са еднакви.
Склонение на личните местоимения и на възвратното местоимение					
			Ед.	ч.	
Им. п.		хзъ		ты	—
Род. п.		мене		тевс	севе
Дат. п.		мьнъ, мн		тев'Ь, тн	севъ, сн
Вин. п.		ма, мене		та, теве	са, севе
Тв. п.		мъионк		Т0Б01Ж	СФБ01Ж
Мест. п.		мьнъ		тев'Ь	севъ
	Мн. ч.			Дв. ч.	
Им. п.	мы	вы		Им. п.	81J	8Х
Род. п.	нхсъ	8ХСЪ		Вин. п.	НХ	8Х
Дат. п.	НХМЪ, НЫ	вхмъ,	вы	Род.-мест. п.	НХ»	8X10
Вин. п.	нхсъ, ны	вхсъ,	вы	Дат.-тв. п.	НХМХ	8ХМХ
Тв. п.	нхмн	8ХМН			
Мест. п.	нхсъ	8ХСЪ			
§ 323.	Формите за род.-вин. п. мене, теве, насъ, васъ, за дат. п. мьнъ,
тевъ, намъ, вамъ и т. н. имат собствено ударение. Формите за дат. п. мн,
тн, сн, ны, вы са енклитики — стоят след думата, с която образуват
една ритмична трупа и нямат самостоятелно ударение, напр.: повели мн
nf-вжде нтн Мт 8.21 Мар; не достонтъ тн нмътн eiA Мт 14.4 Мар; 1з-
въстьно ны есть по вжнъмъ къннгамъ Евх 9564.
Покато енклитиките мн, тн имат редовна употреба, местоимението сн
се среща обикновено свързано с конструкции с някои глаголи от типа
пожаантн сн, съжаантн сн, сътжжнтн сн (Вайан 1952: 176, 385), напр.:
клев^ътн. . . сыкаанша сн В'Ьао (Мт 18.31 Мар; ты же сн пожаан Супр
16.2 — гр. oi> 8ё	; множество ГААгоЛемын^ъ вы отджкчАВА1ете сн
Супр 405.10 — гр. бцй? PapCveods.
В редица паметници обаче (Евх, Сав, Супр) сн започва да се употре-
бява във функция на притежателно местоимение, напр.: вьзлювншн влн-
жън(аго сн, н ненАвндншн В|>ага своего Мт 5.43 Сав; тук Зогр има под-
роугА своего, Мари Асем — нск^ьнъго своего; възложн на нж ^жкж сн н
ожнветъ Мт 9.18 Сав, тук Мар — ^жкж тво!ж.
228
Във вин. п. ед. ч. (наред с мене, теве, севе) в старобългарските памет-
ници по-често се срещат енклитиките мд, та, са, конто по произход са
по-стари. В ранния старобългарски те не са били енклитики, а са имали
самостоятелно ударение и са можели да стоят в началото на изречението,
напр.: еже вы прнемлетъ ма прнемлетъ Мт 10.30 Мар и Зогр (тук Сав
има мене прнемлетъ); н ма единого осткыте Йо 16.32 Асем, също и в Сав
(тук в Мар и Зогр — мене); та молнмъ п вже Евх 8а6; подобии при-
мери има и с мы и вы: вы же fttyb дреугы Йо 15.15 Мар; кште mia
нзгънаша. н вы нжденжтъ Йо 15.20 Асем (тук в Мар и Зогр — кште
мене нзгънмна н вксъ нжденжтъ) и т. н.
Когато местоимението е свързано с предлог, обикновено се употребя-
ват кратките форми: на ма, на ны и т.н., напр.: •вко прнджтъ дьнье на
та Лк 19.43 Мар.
По-късно с развитието на родително-винителната форма местоименията
ма, та, са, ны, вы започват да сс употребяват подобно на дателните
енклитики мн, тн, сн и да се поставят след първата ударена дума на фра-
зата или след глагола, като придобиват значение на кратки форми по отно-
шение на мене, теве, севе, насъ, каст», напр.: пФВ'ВДААшете . . . ько са
пфзна има въ пръАемленнн ^лъва Лк 24.35 Мар; ты въсн -вкф мовлнк та
Йо 21.17 Мар; нын’В же сьде ф^т-ьшаать са Лк 16.25 Мар. Примери с
посочената топика са най-характерни, но се срещат и някои колебания: кт»
пр1КФснЖ са мн-к Мк 5.31 Асем, Сав, Унд; тук Зогр има кът» са прнкфснж
мнЧ, а Мар — кът» са прнкФснж са мгни.
Личните местоимения в старобългарски се употребяват само в служба
на подлог и допълнение, напр.: азъ баагъ есмъ Мт 20.15 Мар; дроуже не
фбнждж теве Мт 20.13 Мар; съказанк же вкмъ Лк 12.5 Мар.
Кратките форми за дат. п. мн. ч. ны, вы в старобългарски имат рядка
употреба — в Мар не се срещат, в Сав са употребени по веднъж: дестоннъ
лн ны датн црю кнньсь Мт 22.17; късплАче вы са н въздр|дьете
Йо 16.20; тук Зогр има въспААЧете са i къздр>дАете. В Евх: ег’дА пфнф-
сатъ вы (86а 6); сзвъстьно ны есть (95Ь5). Повече примери има в Супр:
певелън» ны кстъ (200.21); что вы вродъ тв»рдтъ пнсменыь 404.3.
Формата за 1 л. ед. ч. род. п. мене се среща и във вида мне — често
в Син (16 пъти), напр.: Г| не -врфстнж тв»енк фвмч1 мне Син 6.1; в Евх е
преобладаваща (Вайан 1952:176), напр.: грдды вьсл-ндь мне (33b 3):
нн пръзьрн мне (39а 13). В Син е честа употребата на род.-вин. п. във ва-
рианта м’не, напр.: Нзбакн ма отъ сити локАщннуъ м’не (85аЛ6); Пр ни-
ми м’не забажждьшаагф (85а 22) и др. Формите мне, м’не са възникнали
най-вероятно под влияние на дателната форма м(ь)н-ь.
Формата за дат. и мест. п. в старобългарските паметници е зафикси-
рана с ь и ъ — мьнъ, мънв. Тъй като това е отражение на състояние в
XI в., когато слабите ерове са заглъхнали, може да се предположи тяхното
смесване. Трябва да смятаме, че първоначално, етимологически тук стой
малък ер (ь). Основание за такова заключение дава съотношението между
формите за дат.-мест. и тв. п. тев-ь, сев-в— тфвфнк, с»бф1ж, където има ре-
229
дуване на предноезичната гласна е със задноезичната ф. Наверно подобно
редуване е имало и за формите на 1 л. мьн-ь — мънфнк (С е л и щ е в П,
1952: 113).
В Мар, Зогр, Сав (Мт 25.35—36) има пФсвтнсте мене покрай напфнстс
ма, вькъсте ма, ФД-всте ма; Асем във всички тези случаи има само ма;
Лк 10.16 в Мар, Зогр, Асем и Сав има слеушАГАн васъ мене слоушААТъ,
но пфсъаавъшаагф ма. Преобладаваща е употребата на ма.
Личното местоимение за 2 л. ед. ч. в род.-вин. п. теве, та показва съ-
щото съотношение в употребата както мене, ма. В Мар напр. теве във
функция на_вин. п. се среща само веднъж: да знанктъ теве едннеге нс-
тнньнаагф ба (Йо 17. 3); тук очевидно формата теве е под влияние на род. п.
в следващите думи. В този текст Зогр и Сав имат също теве, Асем — та.
За 1 л. мн. ч. им. п. се среща, макар и изолирано, вм. мы формата ны
(Мирчев 1972: 55) — в Киевски листове 6 пъти, в Клоц: hi съкрв)ште
^аскфпавасмъ (1618) (Вайан 1952: 177; Ван-Вейк 1957: 282; Diels
1963: 214; въпреки мнението на Weingart 1937 : 202). Наверно тази
форма е била развита в старобългарски, но трудно е прониквала в книжов-
ните паметници. В историята на българския език тя постепенно се налага
и в новобългарски се установява (с удължен облик ние) почти повсеместно
(Мирчев9 1963: 163).
От формите за вин. п. мн. ч. ны, насъ, .вы, васъ в старобългарските
евангелски текстове са предпочитани формите ны, вы. В Мар няма вини-
телна форма насъ, а с васъ има само пет случая: сАФушАЬМ васъ (Лк 10.16;
също и в Зогр, Асем и Сав); васъ нжденжтъ (Йо 15.20; също и в Зогр
и Сав; тук Асем — вы). В сравнение с Мар, ‘Зогр и Асем Сав предлага
повече примери с употреба на васъ, напр.: п^немлА) васъ Мт 10.40 Сав
срещу еже вы п^немлетъ Мар, Зогр и Асем; всакъ фувнвы васъ Йо 16.2
Сав срещу вьсвкъ нже еувнетъ вы Мар, Зогр и Асем.
Има и примери, когато в Мар има васъ, а в Асем и Сав — вы: дф
кфаъ т^ъпыж васъ (Мт 17.17). Заслужава внимание употребата на васъ в
Мт 6.30 Мар; Аще же сън о . . . въ тако [ю]дъетъ, кфаьмн ПАче васъ
маафвъ^н, така е и в Зогр, Асем и Сав. Тук е предпочетена формата васъ
пред вы, тъй като липсата на глагол в изречението би могла да доведе
до неправилно разбиране на текста, т. е. мааовъцн да се възприеме като
подлог.
В дв. ч. покрай редовно употребяваните форми за вин. п. на и им.-вин. п.
ва се срещат в същото значение формите от мн. ч. ны, вы: н се в
СА-БПЬЦА . . . ВЪДЪ "сТА ГАЖЦ1А ПФМНАФун на гн Мт 20.30, 31 Сав; тук
Мар, Зогр6 и Асем — ПФМНАФун ны; анъаь рче жснама. не бфнта вы са
Мт 28.5 Мар, Зогр, Сав; ^АДФуггА ва с а Мт 28.9 Сав; ва фба слоуЗ'Ь сф-
тфннн-ь Супр. 75.1; дьл'В ва пфг8бьнк Супр. 181.9; въшедъшемА вама [Пе-
тър и Йоан] въ г^адъ съ^дштетъ вы чкъ Лк 22.10 Зогр, Мар.
В Супр състоянието е следното:
В ед. ч. определено са предпочитани употребите на ма, та срещу
мене, теве (159 случая с ма и 22 с мене; 106 случая с та срещу 84 с
230
тесе). Местоименията ма и та тук са енклитики — стоят след глагола или
ако са в препозиция спрямо него — след първата ударена дума в съчета-
нието; посъаа ма покуытн та (3.5); съпасн ма н съХ^анн ма (18.2);
обаодн ма (64.14) (след пов. форми); оставнвъшо ма (32.11) (след прич.);
вндаштс ма (154.13) (след прич.); във^ъже та (1.6), моХж та (101.29);
АНШНТН МА Х9ТАТЬ СЛАВЫ Х£0ВЪ1 (1-30); ГОСПОДЬ МА B’S ПОСЪЛАЛЪ
(122.24); ты ма п^нноудншн (149.13); вогъ та п^оклънн (102.20); нсволенк
та п^нноуждж (149.11).
Местоименията мене и теве имат собствено ударение и обикновено
стоят в препозиция спрямо глагола; моно пръовнд'В (42.2); н мене г^-вш-
наг« нзбавнвъ «тъ влька (144.4); Аште мене высосать (510.30) и др.;
н теве вы пожеглъ (23.2); теве самого внднмъ (157.5); теве же нматъ п^н-
частьннка (4.11). Като изключим примерите след отрицание, случайте с
постпозиция на мене и теве са единични: оуслышн мене (158.12); веджш-
тн! мене (20.16); ^вдддтъ теве (232.25); да нсц-вЯж теве (469.20). В еван-
гелските цитати Супр следва традицията на старобългарските евангелия,
срв. прнсътнсте мене (123.23), но напонстс ма (123.21), нАведосте ма
(123.22), овлъкосте ма (123.23) — така, както е в Мар, Зогр и Сав.
Местоименията ны, насъ, вы, еасъ в Супр са застъпени с почти ед-
накъв брой употреби, с лек превес на ны, вы (ны — 52, насъ — 50; вы —
26, васъ — 21). След лични глаголни форми се употребяват еднакво както
ны, така и насъ: оуштед^нтъ ны (75.21); п»^АЗ«ум'Шжтъ ны (130.13), нз-
бавн нъ1 (178.11) (след пов. форми) наред с н Тзвждн насъ (21.23); ожн-
вншн насъ (74.4); нз'мн насъ гн (70.15) (след пов. форми), мжчнтн насъ
(71.29) (след инф.); погоувыж вы (176.15), моаж вы са (498.20) наред с
НАоучж васъ (28.4), пръльстнтн Х0ШТ6Т2> васъ (34.10). След причастия се
употребяват обикновено ны и вы: п^естнвъшн ны (3.20) л^нсвонствнвъ
ны (109.25); оуунвън вы. кт« оумжд^нвын вы (321.2); пфсъааан вы (467.7).
Мы, вы могат да бъдат в препозиция спрямо глагола, но пак следват
правилото за енклитиката — стоят след първата ударена дума на фразата:
вез «умА ны мжчнте, вез «умА ны съчете (134.23); тъ ны стрнтъ (27,8);
к*то вы оув« веде (435.21).
Насъ, васъ също могат да стоят пред глагола, обикновено при изтък-
ване: н насъ бы огнь тъ пожеглъ (23.1); насъ оуслышн гн (77.19); васъ
во могжтъ пйъльстнтн (127.14); васъ пнтактъ улъвъ а мене слово вжнк
(19.13).
§ 324.	Произход на основите и падежната флексия. Местоимението
за 1 л. ед. ч. им. п. азъ в старобългарските паметници се среща винаги
без йотация на началната гласна а. Само в един случай се открива форма
1АЗъ: въп^ошж н взъ Мк 11.29 Мар, където очевидно йотацията е под
влияние на предходното н. В другите славянски езици пред началното а се
развива протетичен йот: рус. я, пол. ja, чеш. jd, схърв. ja. В праславянски
това местоимение е имало формата *jazb с протетичен j- в началото на
думата. В другите индоевропейски езици негови съответствия са гр. ёую,
231
лат. ego, стинд. dham, лит. as (от по-старо е§), стпрус. es и т. н. В солун-
ския диалект, както и в другите източнобългарски диалекти, легнали в осно-
вата на Кирило-Методиевите преводи, това местоимение не е имало начална
йотация. В българските диалекти на запад и югозапад личното местоимение
за 1 л. ед. ч. е било представено с формата jazi>. Това е във връзка с
колебливото и непоследователно предаване на начално \ — със и без
йотация (напр.; лгодх и (ьгодх, хвнтн са и i&bhth са, лгна и ъгна).
В останалите форми на косвените падежи личното местоимение за 1 л.
се отличава с начално м.
На формата за 2 л. ед. ч. ты (< праслав. *ty) съответствуват гр. то
(и сто), лат. til, ствнем. du, стирл. til.
На родителните форми мене, теве, севе съответствуват стинд. mama
(<*тапа), авест. тапа, лит. тапё\ стинд. tdva, авест. tava, лит. tave-, лит-
savb. Появата на б срещу индоевропейското v е станала на славянска
почва под влияние на формите за дат. п. Флексията -е съответствува на
окончанието за този падеж при консонантните основи.
На формите за дат.-мест. п. мьнъ, тевъ, севъ съответствуват стпрус.
mennel, tebbel, sebbei, стинд. mdhy-a(m), tiibhy-a(m), лат. tibl, sibi.
На енклитичните форми мн, тн, сн (с н от дифтонгичен произход)
съответствуват гр. рог, тог, аог, стинд. те, te, пракр. se (показат.), лит.
ml, tl, si.
Кратките винителни форми ма, та, са имат съответствие в стпрус.
mien ( < *nien), tlen (<*teri) и slen (<*sen). За с а срв. и лат. възвр. место-»
имение se, гр. ёаотбд < *обаотб<;.
Формите за тв. п. нямат точни съответствия в индоевропейските езици.
В множествено число формите на старобългарските лични местоимения
за им. п. гласят мы и вы. Тези форми са характерни и за останалите
славянски езици, в някои от конто ы е премии ало в н, срв. рус. мы, вы,
пол. ту, wy, чеш. ту, vy, срхърв. ма, ва. На мы съответствува ие. форма
*mes (срв. лит. mSs, стпрус. mes, арм. mekh). Тук ы се развива по модела
на вы. За второ лице вы има индоевропейско съответствие *yUs (срв-
лит. jas, гот. Jus, авест. уй$, лат. vos или по-старото *us). На славянска
почва вм. протетичен J пред а (напр. в гот. и лит.) се развива протетично v.
За останалите падежи в мн. ч. (а също така и в дв. ч.) са характерни
индоевропейските корени *п- за 1 л. и *v- за 2 л.
Във вин. п. мн. ч. в старобългарски има ны и вы (срв. лат. nos, vos,
стинд. па/г, vah, авест. пэ, vs, а също по, vb — форми, конто възхождат
към *nbs, *wbs, при конто крайното съчетание *bs>-y (-ы). Възможно е
обаче и влиянието на *-ns, срв. стпрус. mans, vans.
Формите за останалите падежи в мн. и дв. ч. са били образувани от
основи их (за 1 л) и вх- (за 2 л), конто възхождат към коренните еле-
менти *пд-, *wb-. На тази база се изгражда на славянска почва ново скло*
нение на личните местоимения (Мейе 1951: 366) с окончания от именното
и отчасти от местоименното склонение.
Окончанията на личните местоимения и на възвратното местоимение за
дат., тв. и мест. п. свидетелствуват за тясна връзка с именното склонение,
срв. в ед. ч. мьнъ, тевъ, севъ, мънонк, т#вонк, coboix с женъ, ржцъ, же-
N0HK, |ЖК»НК ; в мн. ч. н\мъ, нхмн, н\съ, в\мъ, вхмн, в&съ с ^жкхмъ,
^жкхмн,	(с окончание -)Съ вм. очакваното -съ под влияние на други
232
склонитбени типове); в дв. ч. нхмх, вхмх с дат.-тв. п. ржкхмх, където
ясно личи връзката с а-основи.
В род. п. мене, теве, севе виждаме еднакви окончания с консонантните
основи — кхмене, словесе.
Израз на влиянието и на другите имении склонитбени типове върху
падежните форми на личните местоимения и на възвратното местоимение е
употребата на родителната форма във функция на вин. п., напр.: мене,
теве, севе.
§ 325.	По склонитбен тип възвратното местоимение се отнася към
личните но неговата прилика с тях — с флексията в ед. ч., е само фор-
мална. То няма форми за им. п. ед. ч., а също и за мн. ч. и дв. ч. За раз-
лика от личните възвратното местоимение с А, севе не притежава морфо-
логичните категории род и число. То се употребява за трите лица в трите
рода: нхрекж сд, нхречешн са, нхречетъ са и т. н.; мжжь крьстнтъ са,
женх крьстнтъ са, етречА крьстнтъ с а.
Възвратното местоимение севе посочва предмета, който е обект на
своето собствено действие (обектът съвпада с глаголното лице) или по-
казва, че глаголното действие се върши за глаголното лице.
Като силна форма във вин. п. се използува род.-вин. п. севе, а в оста-
налите падежи — съчетанието схмъ са : съпхстн са (севе) и съпхстн схмъ
са, пегеувнтн са — севе погоувнтн, нхрештн са — севе нхрештн, напр.: прн-
еврАщетъ весь мнръ. х севе пегеувнтъ Лк 9.25 Мар, Зогр, Асем; дх отвръ-
жетъ са севе Мт 16.24 Мар, Зогр; въдмевншн нскрънъхге своего хко н
схмъ са Мт 19.19 Зогр, Асем (тук Мар има -вке схмъ севе); сны съпхсе
хан севе не можетъ съпхстн Мк 15.31 Мар, Зогр; съпсн севе Мт 27.40 Мар,
Зогр, както и дх спсетъ н са Лк 23.35 Мар, Зогр, Асем и Сав; съпстъ са
Йо 10.9 Зогр; въдмжт! са Йо 11.33 Асем (в Мар, Зогр и Сав — въдмжтн
са схмъ); едх с а схмъ оувнетъ Йо 8.22 Мар, Зогр, Асем.
Понякога, макар и рядко, вместо възвратното местоимение се среща
личното местоимение за 1 и 2 л., което се отнася към подлога, напр.; хдъ
съвъдътельствоу|ж е мьн-ь Йо 5.31 Мар, Зогр. Асем; връдн отъ теве Мт 5.29
Мар при отъ севе Зогр.
Синтактично възвратното местоимение изпълнява служба на допълне-
ние — пряко или косвено, с предлог или без предлог, напр.: не пьцъте
са . . . въ что овхъчете с а Мт 6.25 Мар, Зогр, Асем, Сав; нхрещн са снъ
твои Лк 15.19 Мар, Зогр, Асем, Сав; не вьзаша съ совоик охех Мт 25.3
Мар; дх коупАтъ врхшънх сев-в Мт 14.15 Мар, Зогр „да си купят храна”.
Възвратното местоимение може да изразява също взаимност, съвме-
стно извършване на някаква дейност, обикновено при глаголи за говорене,
напр.: гххХж оучсннцн къ севъ Йо 4.33 Мар, Зогр, Асем „говореха си [го-
вореха помежду си]“; ТАЖхтехе къ с ев в ршд Мк 12.7 Мар „казаха по-
между си [казаха си]”.
§ 326.	По-особени случаи са причастните или инфинитивните конструк-
ции, в чийто състав влиза възвратното местоимение, употребено факулта-
тивно (Вайан 1952: 202), напр.: вндъ нс грдджштх къ севъ Йо 1.29 Мар.
Зогр, Асем (Сав — нджщх къ севъ); нсъ певелъ привести н къ севъ
233
Лк 18.40 Мар, Зогр, Асем. Такива примери са твърде редки — по-често
виждаме съчетания като: съглдддвъ сто1АштА1А окрсть «го Мк 3.34 Мар
„като огледа седещите наоколо си [около себе си]“; повели мн прптн къ
т«в-в по воддмъ Мт 14.28 Мар, Зогр, Асем (тук в Сав — къ севъ) „да
дойда при тебе".
§ 327.	В историческото развитие на българския език енклитичната
форма на възвратното местоимение сд (вин. п.) постепенно поема функцията
на показател за възвратните и средните глаголи и, употребена в непосред-
ствен контакт с тях, се превръща във възвратна частица. Процесът на това
преосмисляне е бил в ход още в старобългарската епоха, за което свиде-
телствуват случаи на дистантна употреба на сд спрямо глагола: възллклХ7*
во сд Мт 25.35 Мар; молите же сд Мт 24.20 Мар: что сд клмъ мьинтъ
Мт 26. 66 Сав; не стъ1Дншн (л)н сд nf-внсподьннн Супр 74.26; хште сд
бн не ^однлъ чкъ тъ Мт 26.24 Мар; отъпоуштыжтъ тн сд гр-кой Мк 2.9
Мар, Зогр, Асем, Сав.
НЕЛИЧНИ (РОДОВИ) МЕСТОИМЕНИЯ
§ 328.	За разлика от личните местоимения и възвратното местоимение
неличните се характеризират с морфологичните категории род, число и
падеж — те приемат рода, числото и падежа на съществителните, към
конто се отнасят като техни съгласувани определения. Въпросителните
местоимения къто и чьто обаче не притежават категориите род и число.
Неличните местоимения се скланят по твърдия или по мекия вариант
на местоименното склонение. Различията в отделяйте падежи се проявяват
като редувания на гласните ъ: ь, о: о, ъ: н, ъ>: А.
Анафорично местоимение
§ 329.	Анафоричното местоимение *н, *1Л, *к по произход е старо по-
казателно местоимение. В старобългарски обаче то е загубило показател-
ната си функция и служи за означаване на лица или предмети, конто са
споменати по-рано и не са граматичен субект. В изречението то изпълнява
служба на третолично местоимение в косвените падежи. Няма форма за
им. п. — в тази функция се употребяват показателните местоимения, най-
често тъ и онъ.
Склонение на анафоричното местоимение
	Ед. ч.			Мн. ч.		
	м. р.	ср. р.	ж. р.	м. р.	ср. р.	ж. р.
Им. п.	*Jb >*н		*л>*ъ	*/7>*н		*/е>*Ь*
Род. п.	кго	НГО	KIA	н)<ъ	нХъ	н)<ъ
Дат. п.	кмоу	кмоу	КН	нмъ	нмъ	нмъ
Вин. п.	н	к	НК	ьх	1Д	ЬХ
Тв. п.	нмь	нмь	К НК	нмн	нмн	нмн
Мест. п.	кмь	кмь	КН		Н^ъ	н)Съ
234
Дв. ч.
Им.-вин. п.
Род.-мест. п.
Дат.-тв. п.
м. р.
кю
нмх
ср. р.
*Jl >*н
кю
нмх
ж. р.
*7?>*н
№Ю
нмх
Употребено след предлог, анафоричното местоимение развива епенте-
тично п, което пред коренния j се палатализира’. до тго, здэ nwx, Vb
къ пнмъ. Това епентетично п идва от старата форма на предлозите *фъп,
*къп, *зъп, завършващи на назална съгласна. Във връзка с действието на
закона за отворената сричка, когато тези предлози предшествували анафо-
ричното местоимение, настъпило преразлагане на основата — крайното п
преминало към местоимението (къп+}етажъ немоу, *58/г+/г/пь>съ ннмь)
и започнало да се схваща като иегова съставна част. По аналогия епенте-
тично п се настанява и след останалите предлози, конто не са завършвали
на -л: нз неге, «тъ ннхъ, пръдъ ннмн.
Във вин. п. се получават формите въ нк < *vbn+jb — за м. р., въ
ннк < *vbn+jQ — за ж. р., въ не < *ъъп + je — за ср. р.; аналогично —
нх нь.
Формите за вин. п. ед. ч. са енклшики и стоят винаги след първата
ударена дума на фразата, обикновено глагол или предлог: бн^хж н по хх-
ннтхмх Йо 19.3 Мар, Зогр; «усъкнж н въ темьннцн Мк 6,28 Асем; тоу
прпАСА н Лк 23.33 Мар; хште деснх твоъ ржкх събххжнххтъ та еусъцн
1Ж Мт 5,30 Мар; вьзаса тъхо его н погр-ьсд е Мт 14,12 Мар; възхожн нх
ник ^жкж твонк н ожнветъ Мт 9.18 Мар.
Успоредно с формата н във вин. п. ед. ч. м. р. започва да се употре-
бява като неин заместник родително-винителната форма кго. Отначало тя
се явява след сложната форма на причастията, но скоро разширява своята
употреба — с предлог или без него (Вайан 1952 : 208), напр.: остхвьше
н отндж Мт 22.22 Мар, тук Зогр — остхвъше н, но Сав — остхвхьше «г»;
срещу B'B^tytAH в нь Йо 6.40 Асем, в Мар и Зогр виждаме въ^«у1А въ
неге; ннкътоже не възхожн нх нь ржкоу Йо 7.44 Мар, също и в Зогр,
Асем и Сав.
Сказуемното определение към н често пази формата на вин. п., но заедно
с това се използува и род.-вин. форма: «Б^ъте н съд^хвъ Мт 8,13 в Мар
срещу съд^хвх в Зогр; съд^хвх н п^ньхтъ Лк 15.27 Мар, Зогр, Асем и
Сав; вндъша н юже оумь^ьшъ Йо19.33 Мар, Зогр, Асем, тук Сав —
вндъша । юже 8м^ьшх.
Характерна особеност, която започва да се проявява още в старобъл-
гарския период, е появата на съкратени форми на анафоричното местоиме-
ние — с изпадане на началното к: го вм. (его, моу вм. гемоу и т. н. Това
се наблюдава главно в случаи, когато думата, предшествуваща местоиме-
нието, завършва на е или н; съединението на тази крайна гласна с начал-
ното е на местоимението създава предпоставки за контракция (Diels
1963:115, 208). Изпадане на начално е: зхпЛьвхша лице г« Мт 26.67 Зогр
235
(тук Map — лице «г#); не п^нв-всте го Йо 7.45 Зогр — буквата е в его е
надписана после (бел. на Ягич); ж1АНШТ-е-го Син 75.3, спм-е-го Син 77.22,
ва^мъ лнц-е-го Син 94.2; везоумье-го Клоц 4637, и др.; п^ннесвте г» саавж
1мен1 го Син 95.8; i (ьц-вте моу Мт 26.18 Зогр — буквата е в емоу е
написана над реда (бел. на Ягич); не в(Аннте моу Мк 9.39 Мар (тук в
Зогр — емоу); онъ же рче моу Лк 22.33 Мар (тук в Зогр — емоу); за-
стжплен!-е-моу Син 83.6; не досто«тъ th см-втн га Мт 14.4 Зогр (тук в
Мар — еьх); нз дъште(е-1А Мк 7.26 Мар; остАнгте eiA Мк 14.6 Мар —
тук в etA буквата е е добавена над реда (бел. на Ягич); гнъ есть земъ*в
н-спАЪнень-е-1А Син 23.1; ссъ же рче-н Мк 7.27 Мар (тук в Зогр — ен)-
Подобно изпадане на началното е от его се среща, макар и в по-редки
случаи, и след други гласни — а, -в, а; п^авьда го Син 102,18; оп^авъ-
данъ-в го Син 17.23; сктыньа го Син 29.5. Изпадане на начално н: по
мьножьствоу нечьст!-н-Хъ Син 5.11; не оувн-ь^ъ Син 58.12; во съм^ът-|~хъ
Син 72.4; отъ зъаобъ-|-Хь Син 34.17; оц’встн г^В)(ъ-1-Хъ Син 77.38; ч-bujia
Хъ Син 10.6 и др.
Тази тенденция до вежда до установяването на формите го, му, й, я в
съвременния български език.
Показателни местоимения
§ 330.	В старобългарски има следните показателни местоимения: тъ,
та, то;онъ, она, оно; овъ, ова, ово; св, сн, се. Показателното местоимение тъ
’този’ се употребява за общо посочване на предмета, без да се определя по-точно
неговата отдалеченост. Местоимението онъ ’онзи’ означава отдалеченост на
предмета, а сь ’този (тук)’ посочва близост. Местоимението овъ се употре-
бява само при изброяване и противопоставяне: овъ... овъ же или овъ .. •
д(оугъ— ’единият . . . другият’, ’първият . . . вторият’, напр.: i овомоу же
ДАСТЪ ПАТЬ ТАААНЪТЪ. ОВОМОу же ДЪВА. ОВОМООу Же едннъ. комоужъдо П|>0-
тнвж cha^ своей Мт 25.15 Мар.
§ 331. Склонение на показателните местоимения
(твърд вариант)
	Ед. ч.			м. р.	Мн. ч.	
	м. р.	ср. р.	ж. р.		ср. р.	ж. р.
Им. п.	тъ	то	тх	TH	тх	ТЪ1
Род. п.	того	того	Т01А	тъ)съ	тъ^ъ	т^хъ
Дат. п.	TOMOXf	томоу	тон	тъмъ	тъмъ	Т'ЬМЪ
Вин. п.	тъ	то	тж	ТЪ1	тх	ТЪ1
Тв. п.	Т'ЬМЬ	ТЪМЬ	Т01Ж	тъмн	тъмн	тъмн
Мест. п.	ТОМЬ	ТОМЬ	тон	т^Х2*	т^Хъ	т^Хъ
236
	Дв. ч.		
	м. р.	ср- р.	ж. р.
Им.-вин. п.	тх	ТЪ	тъ
Род.-мест. п.	TOW	тою	тою
Дат.-тв. п.	ТЪМХ	тъмь	тъмх
По същия начин се скланят и местоименията онъ, онх, оно; овъ,
овх, око.
От местоимението тъ има сложна форма подобно на сложните прила-
гателни, напр. за им. п. ед. ч. м. р. вм. тъ — тъ1 < тън (тън въ| Kf тнтъ
д^омъ стымъ н шгнемъ Мт 3.11 Мар; тукЗогр — тъ), както доб^ын; за им. п-
мн. ч. м. р. вм. тн — тнн, както доврнн (дв-к^нк тн! Супр 15.3, тнн Супр
228.9); за им. п. мн. ч. ж. р. вс а дъвъ1 тыа Мт 25 7 Сав, както доб^ъна ;
ВИН. П. МН. Ч. М. р. ВМ. ТЪ1 —ТЪНА (ВЪ ТЪ1А дънн Мт 24.19 Зогр6— ОуБНЦА
тъна Мт 22.7; тъ1А п^нлюБЫ&ше Супр 214.17; п^ннмъ влднвъшаа тыл
Супр 215.126; н\ тыл’ въплъчн Супр 538.21; тъ!а* въложн въ оушн Супр
552.28. Употребата на подобии сложни форми е ограничена само в посоче-
ните падежи.
В старобългарските паметници се срещат случаи, когато разширената
форма за м. р. ед. ч. проявява тенденция да приеме значение на лично
местоимение за 3 л. ед. ч. (срв. напр. по-горе Мт 3. 11). В тези случаи трябва
да виждаме наченки на третоличното местоимение в съвременния български
език (Мирчев 1972:56).
§ 332. Склонение на показателното местоимение сь
	м. р.	Ед. ч. ср. р.	(мек вариант)			
			ж. р.	Мн. ч.		ж. р.
				м. р.	ср. р:	
Им. п.	сь, снн	се	сн	снн(сн) сьн	сн	CHIA, СЫА
Род. п.	сего	сего	ceiA	снХъ	сн)<ъ	сн^ъ
Вин. п.	семоу	семоу	сен	снмъ	снмъ	снмъ
Дат. п.	сь, сего	> се	СН1Ж,СЫЖ	CHIA, СЫА	сн	CHIA, СЫА
Тв. п.	снмь	снмь	сенк	снмн	снмн	снмн
Мест. п. Им.-вин. п. Род.-мест. п. Дат.-тв. п.	семь	семь м. р. CHIA, сых сею снмь	сен Дв. ч. ср. р. сн сею снмь	снх&	СН^Ъ ж. р. сн сею снмь	СН)(Ь
Формата за им.-вин. п. ед. ч. м. р. сь се среща постоянно в Мар, Зогр,
Асем, Сав. В Син сь е употребено 5 пъти срещу 6 пъти съ; съ |>одъ
(23.6); съ прнметъ БльгеслФвественъс (23.5); 2 пъти се: кътф се естъ ц*кр
237
слав-ь (23.10); в Супр срещаме и с»; бждстъ день с’ (429.6). Наред с
тези форми, конто се смятат за по-стари, виждаме удължените снн (и кон-
трахирано сн) и сен с изясняване на еровата гласна в е. В Евх и Супр:
к’то (есть CIH апоаонъ Супр 27.5; снн творить Супр 308.15 — гр. аитод
noifl; довьА’ёктъ намъ сн Супр 102.18 — гр. абтбд; н мъста не къдь сн
вогъ Супр 304.11 — гр. обход 0е6д; п-ьтн весь псаъмъ сен Евх 11Ы7;
прнпввАРК стн сен Евх 11Ы9. В Супр срещаме веднъж и формата сын;
вечерь сын бъ тъгда (416,1) — гр. п еотсёра аитц. За образуването на
формите снн, сен вероятно е повлияла тенденцията към установяване на
двусрични форми, изразена в стремеж към форми с еднакъв брой срички
в различните падежи (Ван-Вейк 1957:288). В им. п. ед. ч. ж. р. редом със
сн (което е преобладаващо) се среща и снн, напр, в Асем: нднде в-всть
си (Мт 9.26), он (Мт 26,12), chi (Мк 12.30). В им. и вин. п. ед. ч. ср. р. се
срещат единични примери със снн (Diels 1963:209): дн’вконъство сне
Евх 58Ы9, на chic стАръншннъство Супр 47.15. В им. п. мн. ч. м. р. Мар,
Зогр и Асем имат както снн (в повечето случаи), така и сн; в Супр чувстви-
телно преобладават случайте със снн (32) срещу 7 примера със сн, напр.:
сн вьен атн бывъшс (69.17). В Сав н Син има само сн (ci, ci), така ве-
роятно и в Унд (Ван-Вейк 1957:289); в Клоц — само снн (3 пъти), също
и в Евх (1 път). В им. п. и вин. п. дв. ч. има сн, ci — в Евх за ж. р.: въ
ржцъ сн (31а7), H03t сн (35а2), и в Син за ср. р. — само веднъж. Им. и
вин. п. дв. ч. м. р. е обикновено chia (снъ) и сыа; Мт 10.5 Сав има сн:
сн оба на десдте посъаа, тук Мар и Зогр — chia, Асем — era. Във вин. п.
мн. ч. м. р. покрай обичайното chia (ceia) се срещат единични случаи със
снн: сЪБАЮДААше глы ciH Лк 2.19 Асем, тук Мар,— chia, Зогр — сыа;
пак в Асем вм. очакваното chia в Лк 2.51 виждаме съблюдаашо вса глън
сг, срв. с Мар — chia, Зогр — сыа.
Не е съвсем ясна единичната форма сегА — за род. п. ед. ч. вм. сего:
I сегА рАДН силы дънктъ са о немъ Мк 6.14 Мар. Възможно е влияние
на окончанието -а от имепното склонение.
Произход на основите и падежната флексия
на показателните местоимения
и на анафоричното местоимение
§ 333.	Старобългарската местоименна система пази сравнително добре
старите по произход индоевропейски основи на показателните местоимения.
В основата на показателното местоимение тъ, та, то стой ие. корен
*io, срв. стинд. tarn, гр. t6v, лат. lstum(<.*to-m).
Стара особеност, свойствена за редица индоевропейски езици, било на-
личието на форми за им. п. ед. ч. м. и ж. р., различии от формите за им.
п. ед. ч. ср. р. и за косвените падежи, за конто е характерен елементът t-.
Така в стинд. им. п. м. и ж. р. има съответно зй и sd срещу вин. п. tdm
и Нт, им.-вин. п. ср. р. tdt; в гр. им. п. ед. ч. м. и ж. р. б, т| срещу им.-
вин. п. ср. р. тб. В славянските езици (както и в балтийските) индоевро-
пейските форми за им. п. ед. ч. м. и ж. р. били изместени от нови форми,
238
образувани с корен */-: тъ, тх, както и в ср. р. то и в косвените падежи
того, томоу, тон и т. и. (Подобии новообразувания в литовски са формите
за м. р. tiis и за ж. р. td.) По такъв начин настъпило изравняване на фор-
мите за им. п. ед. ч. м. и ж. р. според основата на останалите падежни
форми.
Старобългарското показателно местоимение онъ, онх, оно възхожда към
ие. корен *опо-, срв. стинд. and, лит. ans, арм. ауп и па.
Местоимението овъ, овх, ово възхожда към ие. корен *owo-, срв. аве-
стийската основа ava- в косвените падежи.
При местоимението сь, сн, се коренът $ -идва от ие. k, срв. лит. §is,
Si за им. п. ед. ч. м. и ж. р., лат. cl-tra ’отсам’. Формите на останалите па-
дежи са образувани от две основи: *se — сего, семоу и т. н., и *st>j-
сыа, сыж и т. н.
Формите на анафоричното местоимение н, ix, ie са образувани от две
основи: *i(i), срв. стинд. irn-dm, лит. jls, гот is, лат. is, или *je(<jo), срв.
стинд. yds за им. п. ед. ч. м. р. и yad — за ср. р., гр. б<;. На балтославян-
ска почва настъпва изравняване на местоименните основи *jb и *je.
§ 334.	В отделяйте падежи местоименната флексия има следния произ-
ход:
В им. п. ед. ч. м. и ж. р. окончанията на местоимението тъ, тх са
аналогични по произход със съответните форми от о- и а-основи. Формата
за ср. р. то възхожда към ие. *tdd (срв. лат. istud < *istdd, стинд. tdi).
Крайната съгласна d по закона за отворсната сричка изпада.
Им. п. мн. ч. м. р. тн възхожда към *tdi (срв. гр. то(, лит. tie). Диф-
тонгичният произход на н обуславя палатализацията на к в ц при местои-
менията с основа на к: тхкъ — тхцн, вьоъкъ — вьихцн, тохнкъ —
тохнцн, и т. н.
Им. п. мн. ч. ср. р. тх има съответствия в стинд. td, гр. тй.
Им.-вин. п. мн. ч. ж. р. ты (= вин. п. мн. ч. м. р.) идва от *tons>
*tons>*tuns>*tu>*ty = ты (срв. крит. диал. rdvg, гот. pans). Окончанието
за им.-вин. п. дв. ч. тх, тъ, тъ е образувано по образеца на именното
склонение.
В косвените падежи старата основа на неличните местоимения е била
разширена с гласната -о-, което се вижда в род., дат. и мест. п. ед. ч. и
род.-мест. п. дв. ч.: того, томоу, томь, то».
В род. п. ед. ч. окончанието -го (того, оного, ового, сего, юго и т. н.)
съответствува на стинд. *-so. В старобългарски това окончание се пази само
при въпросителното местоимение чьто — чьсо или чссо, наред с чьсого,
чесого. По произход окончанието *-go е индоевропейска частица (срв.
стинд. gha, ghd стпрус. an-ga ’дали’).
В дат. п. ед. ч. м. и ср. р. окончанието на местоименното склонение
е -моу < *-ти (томоу, ономоу, овомоу, семоу, кмоу, чемоу и т. н). В индоев-
ропейски окончанието е *oi (срв. стинд. tdsmdi, стпрус. stesma, стлит.
Ш.ти.1), но изглежда старобългарското -оу не възхожда към него. Харак-
терна славянска особеност тук е липсата на я пред т.
§ 335.	Окончанията за тв. п. ед. ч., дат., тв. и мест. п. мн. ч. и род.-
мест., дат.-тв. п. дв. ч. са образувани от основа *toi\ дифтонгът oi е по-
лучен от основного о, към което е присъединено -i. Пред гласна този
239
дифтонг се запазва, като крайното i преминава в j. Така се получават фор-
мите тогл, оноьх и др. за род. п. ед. ч. ж. р., тон « *toj-i), онон — за дат.
и мест. п. ед. ч. ж. р., то» — за род.-мест. п. дв. ч. Пред съгласни диф-
тонгът oi се монофтонгизира и дава ё (-ь) — в тв. п. ед. ч. м. и ср. р.
тъмь (> toirni), род. и мест. п. мн. ч. (<*toj.-xb<.4olsu), дат. п. мн.
ч. тъмь, тв. п. мн. ч. тъмн. Именно дифтонгичният произход на t в тези
падежи обуславя промяната на коренното к в ц по втора палатализация;
тьцъмь — тв. п. ед. ч. м. и ср. р. от тмсъ,	— род. и мест. п. мн,
ч. на трите рода, тхц-ьмн— тв. п. мн. ч. на трите рода и т. н., колнцъмь,
НкЦЪМЬ и др.
§ 336.	Формите за мекия вариант са образувани под влиянието на /,
под чието въздействие дифтонгът oi се променя в jei. В положение пред
гласна дифтонгът се запазва, като краткого крайно I преминава в j: така
за род. п. ед. ч. ж. р. от анафоричното местоимение имаме kia <*jej-$, за
дат. и мест. п. ед. ч. ж. р. K\\<*jej-i и т. н.
ПРИТЕЖАТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ
§ 337.	Към склонитбения тип на анафоричното местоимение се отнасят
и старобългарските притежателни местоимения мфн, moi&, мок; твои, tkoia,
твои; свои, свонц свок; нхшь, н\шх, ньше; к\шь, вхшх, вхше. По същия
образец се скланя и въпросителното местоимение чнн (чьн) (чы&),
чнк (чьи).
Притежателните местоимения водят своя произход от стари лични ме-
стоимения, към чиято основа била прибавена наставката с притежателно
значение *-jo>*-je (срв. старобългарската наставка за притежателни при-
лагателни -jb). Наставките *)ь, *Ja, *je са се присъединявали към основата
на личните местоимения за 1 и 2 лице и така са се получили мон, твон,
нлшь, в&шь; местоимението свои е получено чрез прибавяне на посочените
наставки към възвратното местоимение. Склоняемите форми *jb, *ja, *je
са се присъединявали към основата на родителния падеж на личното мес-
тоимение, една от най-старите функции на който е притежателна. Фор-
мите твфн, свои имат родствена връзка с индоевропейската форма за род.
п. *teue, *8еце (срв. стинд. tdva, лит. вин. п. зачё)-, мон < ие. *moj-
os: *mel- (от ие. лично местоимение *moi- мн); срв. гр. ёцбд, стпрус. mats,
гот. meins, лат. mens', нлшь е получено от съчетанието на *nas+jb, вьшь —
от *vas+jb', тук ш е резултат от палатализацията на s пред /.
Склонение на местоимението мон
Им. п.	Ед. ч.		Мн. ч.			
	м. р. мон	ср. р. мок	ж. р. MOtK	м. р. мон	ср. р. MOt*	ж. р. моьх
Род. п.	мокго	мокго	MOKhX	мон^ъ	мон)съ	мон)<ъ
Дат. п.	мокмоу	мокмоу	MOKH	монмъ	монмъ	монмъ
Вин. п.	мон	мок	МОНК	моьх	M0JX	моьх
Тв. п.	монмь	монмь	мокнк	монмн	монмн	монмн
Мест. п.	мокмь	мокмь	MOKH	мон)съ	мон)Съ	мон^ъ
240
Дв. ч.
Им.—вин. п.	м. р. MOtb	ср. р. МОН	ж. р. МОН
Род.—мест. п.	МОНЮ	МОНЮ	МОНЮ
Дат.—тв. п.	МОНМЛ	монмх	монмх
Склонение на местоимението нлшь
Ед. ч.			Мн. ч.		ж. р.
м. р.	ср. р.	ж. р.	м. р.	ср. р.	
Им. п.	НЛШЬ		нхшх	нхшн	ньшь	НХША
Род. п.	нлшег«	нашего	нхшеьх		Н\ШН)СЪ	НХШН)СЪ
Дат. п.	нлшемоу	1 нхшемоу	NM1KH	нлшнмъ	нхшнмъ	нхшнмъ
Вин. п.	НЛШЬ	нхше	нхшж	Н&ША	нхшх	НХША
Тв. п.	нлшнмь	нхшнмь	НМ1ШЖ	ихшнмн	нхшнмн	нхшнмн
Мест. п. нлшемь	нхшемь	нхшен	НХШНХЬ	ньшн^ъ	н\шн)съ
		Дв. ч.			
	м. р.	ср. р.		ж. р.	
Им.-вин. п.	нхшх	нхшн		нхшн	
Род.—мест. п.	ньшею	нхшею		нмшю	
Дат.—тв. п.	нхшнмл	нхшнмх		нхшнмх	
Останалите притежателни местоимения се скланят по същия образец.
Притежателните местоимения нямат форми за звателен падеж. Във
функцията на зв. п. се използуват формите на им. п., напр. ютьче нлшъ
Мт 6.9 Мар.
От местоименията за 3 л. и от относителните и показателните местои-
мения в старобългарски няма производни притежателни местоимения. Тях-
ната роля изпълнява родителният падеж на съответното местоимение, напр.:
«учитель его Лк 6.40 Мар; въ ч^ъвъ еьл Лк 1.10 Мар; п^ъбывлнк въ неге
лкБЬве Йо 15.10 Мар; бъ же ете^ъ цс^ь мжжъ. его же снъ Б»лълше Йо
4.46 Мар; женл... еьлже дъштн нмъше Д)съ нечнстъ Мк 7.25 Мар; г^всн
влю «стлвылнктъ с а Супр 211.12.
§ 338.	Притежателното местоимение обикновено се употребява в изре*
чението като съгласувано определение към дадено съществително, напр.:
се лзъ посълнк лньлъ мен п^вдъ лнцемъ твфнмъ Мк 1.2 Мар; тук Зогр
има лнцемь м«1мь; рлдостъ влшл Йо 16.24 Мар. Наред с това има и слу-
чаи на самостоятелна употреба на притежателното местоимение, най-често
субстантивирано, напр.: отъ моего п^ннметъ i вьзвъстнтъ влмъ Йо 16.14
(и 15); Мар вьзлюбль своьх сжщаьл во вьсемь мн^ъ Йо 13.1 Мар.
Вместо притежателно местоимение в служба на съгласувано опреде-
ление към съществително в старобългарски може да се употреби кратката
форма на личното местоимение в дат. п., напр. срещу снъ твон жнвъ естъ
Йо 4.51 Зогр, в Мар стой снъ тн.
Покрай обикновеното субектно (активно) значение притежателното ме-
стоимение може да има и обектно (пасивно) значение (В ай ан 1952:178),
16 Граматика на старобългарския ези к 241
напр.: пр1гвозд< етрлсъ твоемь плъть мож. (Л>тъ повелъне! во ткоТхъ бо-ь^ъ
с га Син 118.120; тук стрлХъ твон означава ’страхът от тебе, страхът,
който ти внушаваш’, а пФВелънн>А тко^ — ’твоите заповеди, повеления»
повеленията, конто ти издаваш’; срв. още: I отъ стрл)<А твоего ърость твонк
НШТКТ1 Син 89.11.
§ 339.	Отклонения от правилните парадигми са някои случаи със съ-
кратени форми в резултат на хаплология: род. п. ед. ч. м. р. нн оца мего
Йо 8.19 Зогр вм. мокго; род. п. ед. ч. ж. р. tboia Лк 14.12 Зогр вм. тво-
kia; отъ врлтнА сса мод Супр 123.25 вм. mokia; своа връстъ< аъта
Супр 279.14 вм. cbokia; гръХъ iohocti mooia Син 24.7 — тук е е написано
допълнително над реда; снъ рАБЫ tboia Син 115.7; кь день печАМ tboia
Син 109.3; твоа доушд мысли Супр 393.8 — тук в твоа между о и а
по-късно е добавено к; твоа бозаконныа повъдн Супр 510.12 вм. tbokia;
срв. още своа сьвъстн Супр 424.9; дат. п. и мест. п. ед. ч. ж. р. tboi Клоц
4а30 вм. твокн; женъ свои Мт 19.5 Асем вм. свокн; на свои земн Супр 61.2;
свон въръ Супр 200.16; тв. п. ед. ч. ж. р. монк вм. мокнк — незълоБО1ж
монк XeA'Xb Снн 25.1; род.-мест. п. дв. ч. на мою ржкоу Супр 503.9 вм.
МОНЮ.
В някои паметници (Син, Евх и др.) за мест. п. ед. ч. м. и ср. р. се
срещат форми, завършващи на -нмь вм. -кмь: въ сръдъц) сво)мъ Син 9,27,
13.1; в същия паметник (9.34) в аналогично положение върху । стой по-
правка е, но поправеното i не е унищожено (Северьянов 1922:10);
въ м’нъ гръшъиъ рлвъ твонмь Евх 72625; о спньн твонмь Евх 74а7;
о х^ нсъ г| нашнмь Евх 2668. Това явление е свързано очевидно с източ-
нобългарската редукция на неударено е (Vondrdk 1912:465).
ВЪПРОСИТЕЛНИ МЕСТОИМЕНИЯ
§ 340.	Към системата на въпросителните местоимения в старобългар-
ски се отнасят: къто. чьто; кын, kaia, кон; который (который) которл!А,
которой; какъ, кака, како; каковъ, какова, каково; коанкъ, колика, ко-
лнко; чнн (чьн), чн!А, чнн.
Местоимението который (который) ’кой’ е образувано от местоименна-
та основа ко- и суфиксите -тор-, -тер-. Скланя се по сложного склонение
на прилагателните, напр. род. п. ед. ч. м. и ср. р. которлкго, дат. п. котороу-
кмоу и т. н. Познати са и контрахирани форми: которлго (от которААГО), ко-
тороумоу (от котороуоумоу) в Мар. Местоименията какъ и коанкъ се скла-
нят по типа на тъ, того и пр.; каковъ — (рядко) по простого склонение
на прилагателните; чнн — по типа на нже (вж. § 347), напр. род. п. ед. ч.
чнкго, среща се и контрахирано чн (Мт 22.20 Мар).
Местоименията къто и чьто
§ 341.	Въпросителните местоимения къто и чьто възхождат към две
индоевропейски основи, образувани от корена 1) *kwo- (ж. р. *Awa-):
242
от нея са образувани старобългарските местоимении основи ко- и че-
(срв. стинд. kdh, лит. kas, гот. fcwas, лат. quae, quod; 2) *^1, от която е
образувана местоименната основа чь- (срв. авест. HS, хет. kuiS, knit, гр.
Tig, т( лат. quis, quid.
В именителен падеж основите къ- и чь- били разширени с местоимен-
ния елемент *to: им. п. къто и им.-вин. п. чьто. Местоимението за лица
винаги е с частицата то: къто; покрай формата на местоимението за пред-
мети чьто ще е съществ увала и „проста форма** (неразширена с частицата
-то) (Мейе 1951:356). Свидетелство за това е формата ннчьже вм. ннчьтоже
(Син 38.6 и Клоц 262), където -чь е в съчетание с отрицанието нн- и ча-
стицата же; от ннчьже е получен производният глагол оуннчьжнтн.
§ 342. Склонение на местоимението къто
Им. п.	къто
Род. п.	кого
Дат. п.	комоу
Вин. п.	кого
Тв. п. цъмь
Мест. п. комь
Въпросителното местоимение къто ’кой’ се употребява вместо съще-
ствителни от мъжки и женски род, и то само за лица. То има форми само
за единствено число, конто се употребяват и във функция на множествено
число. Затова с къто могат да се задават въпроси за лица в единствено и
множествено число: къто кстъ ’кой е ?’, къто сжтъ ’кои са ?’. Примери:
кто естъ 8да^ьн та Мт 26.68 Сав; кто оуво естъ въ|>ънъ| ^абъ н мждр<
Мт 24.45 Мар; къто естъ math мои н кто сжтъ врт^нъ моъ Мт 12.48.
Мар; кто н какова жсна п^нкасаатъ са емь Йо 6.64 Зогр.
Местоимението къто се скланя по твърдото местоименно склонение
За вин. п. се употребява винаги формата за род. п. кого (В а н-В е й к 1957:
289). В тв. п. ц е резултат от втора палатализация на коренното к пред и
от дифтонгичен произход.
§ 343. Основната функция на местоимението къто е въпросителната.
Когато обаче то е употребено след съюзите ашто и да или след някои
местоимении и адвербиални елементи, като едА, егдА, како и под., къто
придобива значение на неопределено местоимение: мыте къто ’ако някои’,
да но къто ’да не би някой’, сда къто ’нима някой, да не би никой’, кгда
къто ’когато някой’, како къто ’как някой’, напр.: ацк къто ^оцктъ по
мьн-в нтн Мт 16.24 Мар — el ng (тук Зогр^ — нже); ацк ан есн посъаанъ
ц-ьмь Евх 546 2; баюдътс с а да не кто польстить васъ Мк 13.5 Мар—
jrf) Tig; ...се гестъ. да бы кто бвн оугоднлъ Супр 570.22; егдл дъванъ
вждешн цъмъ на б^акъ. не садн на п^ъдьннмь мъстъ Лк 14.8 Мар —
6tav xXr]9fjg бяб Tivog; кгда кто н ^аботаа |>АДоуктъ са Супр 447.15 —
6tav Tig; ода къто чьстьнън теве вждетъ зъваны)(ъ Лк 14.8 Мар — ропоте...
243
fl; кхк» межстъ кът» Вьннтн кг домъ Мт 12.29 Мар — лйд Svvatal Tig
eIcteXSeiv.
Кът» има значение на неопределено местоимение и в някои отрицател-
ни изречения като: I ннктоже не знхетъ сынх. тъкм» отцъ. нн »тцх кт»
знхетъ. тъкм» снъ Мт 11.27 Мар — ойбв t6v Патвра Tig fhuyivcboxEi; н-естъ
кт» мнлоуА. н нъстъ к*т» мнлос|>ъдоуА Супр 57.9—10 — ovx flv 6 ifa&v;
тук къто превежда гръцкия член 6; н’встъ бф семоу отьцх нх земн. нн дроу-
гх кого Супр 455.24 — об tpiXog Tig; не отъ к»г» оуЕъдъкъ. нъ «тъ севе
^хзоумъвъ Супр 404.14 — ойх яарй Tivog paSwv; тук къто има значение
’някой друг’.
Твърде чести са в Супр конструкциите с къто 4- съществително (обик-
новено в постпозиция), където къто е употребено вм. нъкъто напр.: пжт*-
ннкъ же к’т» (40.25) — 65о1я6род Tig; несторъ к’т» (24.20) — Necttcop tig;
мхгнъ к’т» вокводх кьземъ вххсть... прнде къ нк«нн?ск»у грхдоу (45.16) —
payvog tig; подобна употреба е под гръцко влияние (Вайан 1952:171).
§ 344. Склонение на местоимението уьтф
Им. п.	уьто
Род. п.	уесо,	уьсо,	vec»re, уьсогф
Дат. п.	уесомоу, уьсвмоу, уемоу
Вин. п.	УЬТО
Тв. п.	унмь
Мест. п.	усмь,	уесомь
Въпросителното местоимение уьто се употребява вместо съществителни
от среден род — за неодушевени предмети. То има форми само за един-
ствено число, конто служат и за множествено число. Затова с него се за-
дават въпроси за предмети в ед. и мн. ч.: уьто кстъ ’какво е?’, уьтф сжтъ
какво са?’, напр.: утф пръмждр»сть дхнхъ емоу Мк6.2 Мар — Tigfl aocpia
„коя е [каква е] [тази] премъдрост, която му е дадена ?« ; уьто оуво сн сжтъ
Лк 15.26 Зогр — т1 &v еТт] табта „какви са тези неща [какво е това] ?“;
ут» сжтъ сховесх сн о ннХъже сътазххтх с а Лк 24.17 Мар — Tiveg ot
X6yoi „кои са думите [какви са думите]?*; уто же ежтъ знхмснхныа ты
кьнгы Супр 246.10.
Склонение на местоимението кын
§ 345.	Характерните форми на местоимението кын, kxix, кок биха мог-
ли да се обяснят като съчетание в една сложна дума от формите на двете
стари местоимения *къ (въпросително) и *Jb (анафорично), конто първона-
чално са пазели своята флексия, напр. *kogojego. По-нататък тази флексия
е останала непроменена в кратките двусрични форми като кхгх, кок, Цнн;
в удължените форми е изпаднала повтарящата се сричка, напр. в род. п.
ед. ч. м. и ср. р. *Kogojego> Kojego (Diels 1963:211). По такъв начин
склонението на кын в старобългарски има следния вид:
244
Ед. ч.	Мн. ч.
	м. р	ср. Р	ж. р.	м. р.	ср. р.	ж. р.
Им. п.	кын	кок	кьъ	ЦНН	КМ*	кыга
Род. п.	КОНГО	КОНГО	КОКЬХ	кын)съ	кын)Съ	кын^ъ
Дат. п.	кокмоу	кокмоу	КОНН	кынмъ	кынмъ	кынмъ
Вин. п. =	Им./Род.	кон	КЖНК	кыга	кы&	кыга
Тв. п.	кынмь	кынмь	КОКНК	кынмн	кынмн	кынмн
Мест. п.	кокмь	кокмь	КОНН	кын)Сь	КЫН^Ъ	КЫН^Ъ
Двойствено число е засвидетелствувано само за вин. п. ж. р. цън в
Супр — в слятата форма ^ж-цъ-н (в ръкописа ржцън) вм. ржцъ цън (431.19)
и за тв. п. м. р. кынмь — дьвъмь къжмь лжкъвомъ Супр 40.10.
Пред н и t от дифтонгичен произход коренното к се променя по вто-
рата палатализация в ц: цнн — за им. п. мн.ч. м.р., и цън — за им.-вин.
п. дв. ч. ж. и ср. р.
Едни от формите на кын, а именно им. и вин. п. ед. и мн. ч. за м.
ж. и ср. р. са образувани по образеца на твърдото склонение на сложните
прилагателни: кын, кмь, кок — както доб^ын, доб^мь, доброй; цнн, кыьх,
кыь — както доб^нн, доб^ъпа, доб^ыь. Останалите падежни форми са
изградени върху двете основи къ- и ко-. От основата къ- са образувани
формите за тв. п. ед. ч. м. и ср. р. и за косвените падежи в мн. ч. Те се
скланят също по образеца на твърдото склонение на сложните прилагател-
ни. От основа ко- са образувани формите за род. и дат. п. ед. ч. за трите
рода и тв. и мест. п. ед. ч. ж. р. В исторический развой на местоименната
система се налага основата ко-, която измества основата къ-. Така вместо
по-старата форма за вин. п. ж. р. кжнк (напр.: кжнк мъддж Мт 5.46 Мар;
кжнк вннж Супр 42.19, и др.) виждаме и конк (напр. в Клоц 4а37); вм.
кын за им. п. ед. ч. м. р. в Зогрб виждаме кон: кон отъ обою ство^н
воанк очнк Мт 21.31; вм. кын)<ъ в род. п. мн. ч. ср. р. в Зогр се среща
ко1)(ъ Лк 24.19.
§ 346.	При местоимението кын се срещат, макар и рядко, и по-новите
стегнати форми: вм. кын за им. п. ед. ч. м. р. —кы (в Мар Мт 21.31,
въ къ< чьсъ Лк 12.39, кы члвкъ отъ васъ Лк 15,4, Лк 22.27; в Зогр Лк 12.39,
кы црь Лк 14.31), в Асем се среща и къ вм. кын: въ къ ча тать п^|дет
Лк 12,39. Вм. конго в Зогр срещаме кого за род. п. ед. ч. м. р.: кого д)(а
Лк 9.55. За дат. и мест. п. ед. ч. ж. р. наред с кокн се среща и кон,
напр.: въ кон |>жцъ вь н’енжо вьс^ытн дааожсно нмъньс Супр 512.4. Вм.
кокнк за тв. п. ед. ч. ж. р. срещаме конк, напр. конк ваастннк Лк 20.8 Мар;
конк сьвъстннк Супр 528.4, и др. Покрай кын^ъ за род. и мест. п. мн. ч.
се среща кы^ъ, напр.: отъ кы)(Ъ пркмлнк дьнн Мт 17.25, Лк 24.19 Мар;
отъ кыХъ Клоц 1463. Наред с формата кынмь за тв. п. ед. ч. м. и ср. р.
се среща и стегнатата кымь, напр.: ннъмь об^адомь кымь Евх 1868; како
> кымь об^азомь Клоц 8618; кымъ об^адомъ Супр 421.25.
245
Местоимението къж може да получи, както и местоимението къто в
сочетание с някои наречия и съюзи (кдд и под.), неопределително значение,
напр.: кдь кыд вдсъ доветъ Супр 27.2 „да не би някаква битка да
ви зове".
В Супр се срещат случаи на употреба на кын, подобно на къто, в
значение на относително местоимение ’който’: под^джнвъ бо^ьца пц-ьдъ-
паьчьнъ|А. цнн... ндпльнздтъ т^жтъ (93.28), гр. ol, „борците. . . конто";
кште н дшдмн влдстн покоушькте сд. цнн бх нашего вышьшн сд тво-
рите (88.16)., гр. ol.
Относителни местоимения
§ 347.	Въпросителните местоимения къ>н и которъш (который) са из-
пълнявали в старобългарски и функцията на относителни. Наред с тях
старобългарският език е разполагал и със специални относителни местои-
мения: нже, (джс, (еже; >дкъже, имидже, >дк«же; клнкъ, клнкд, клнко.
Склонението на нже, >дже, нже е еднакво с това на анафоричното ме-
стоимение, от което е образувано чрез прибавяне на частицата -же.
	М. р.	Ср. р.	Ж. р.
Ед. ч. Им. п.	нже	нже	»ьже
Род. п.	кгоже	кгоже	кььже
Дат. п.	кмоуже	кмоуже	ниже
Вин. п. =	им./род.	нже	нкже
Тв. п.	нмьже	нмьже	кнкже
Мест. п.	нмьже	нмьже	ниже
Мн. ч. Им. п.	нже	1ьже	ььже
Род. п.	н)Съже	н)съже	н^ъже
Дат. п.	нмъже	нмъже	нмъже
Вин. п.	ььже	гьже	ььже
Тв. п.	нмнже	нмнже	нмнже
Мест. п.	н)съже	н)Съже	н)Съже
Дв. ч. Им.-вин. п	. гьже	нже	нже
Род.-мест.	п. ниже	ниже	ниже
Дат.-тв. п	. нмьже	нмьже	нмьже
Наред с нже за им. п. ед. ч. м. р. се среща и формата нжь (|жь),
засвидетелствувана в Зогр (напр. Мт 5.16,6.1 и др.) общо 16 пъти и в
Енин 2 пъти. За тази форма Й. Курц предлага две обяснения: -жь може
да бъде фонетичен вариант на частицата -же или е възникнало под влия-
ние на местоименните форми вьсь, снць (Kurz 19306). В Супр се среща
един път и формата нжето (536.12), която намира подкрепа в значителен
брой случаи в Шестоднева на Йоан Екзарх и Беседата против богомилите
(вж. Гълъбов 1957; Мирче в 1974). Тази форма е очевидно ново явле-
ние, което бележи началото на една тенденция към разширяване на отно-
246
сителните думи чрез частицата «/по в български, срв. нбълг. коапго, която,
което, където, когато и др.
Форми от н без же, като напр. им. п. мн. ч. ср. р. ъ (Мк 8.33 Мар),
род. п. ед. ч. ср. р. «го (Супр 423.5), в релативна употреба са архаизми,
срещат се съвсем рядко. Засвидетелствувани са в Мар (2 пъти), Зогр (3),
Асем (6), Унд (1), Супр (4).
Местоимението ьлкъже ’какъвто’ е образувано от гакъ чрез добавка на
същата частица -же. Скланя се по типа на тъ, того и пр. Примери: вждетъ
во тъгда ск^ъбь велнъ ъкАже не была wTb начала всего мнр доселъ
Мт 24.21 Зогр, Мар „защото тогава ще бъде голяма скръб, каквато не е
бивала от началото на света досега" — ёотаг уар тбте SMtytg цеуйХц ola об
yeyovev &я’ fipxfjg ибоцои; i нже п^ъвъе вълажаашо по въдмжштеннн во-
ды. съд^авъ БЪ1ВААШе ъцъмъже неджгомъ одржнмъ БЫВААше Йо 5.4
Мар „и който пръв влизаше след раздвижването на водата, оздравяваше,
от каквато болеет и да бе налегнат" — otco беСлоте хатесхето уосттщати
Местоимението гелнкъ ’колкото голям, колчав’ се скланя по типа на тъ,
того и пр. Пример: примышлен оуво мжкъ| «лнкы ^оштешн Супр 12.22
„помисли за мъките, колкото големи ги желаеш" — ’Emv6et TOtyapoUv ti-
luopiag бегад Povlei.
В старобългарски e имало и относителни местоимения с модална отсянка:
нже колнжьдо, >лже колнжьдо; «же колнжьдо; нже лште, елже лште, «же лште.
При тях се е скланяла само първата част (нже и пр.). Примери: I нже ко-
лнжьдо рчетъ слово на снъ чскъ. отъпоустнтъ сд емоу Мт 12.32 „И ако
някой каже дума против сина човечески, ще му се прости" — xai 6g ёау
еЬц) X6yov мата тоб о1об тоб dvSpcbnov, d<ps8f|<J6Tai абтф; въ ньже колнж(ь)
ДО Г^АДЪ АН ВЪ ВЬСЬ ВЬННДСТС. IXnbITAjTe кто вь н*емь достоснъ естъ
Мт 10.11 Зогр, Мар „в който град или село влезете, разпитвайте, кой в
него е достоен" — eig i)v 8’ fiv л6Алу i) хйщт]у е1стёХЭцте, ё^ётастате rig ёу
ai)Tfj a^i6g loxiv; лште дъва отъ васъ съвъштаатс на земн о вьсъкон ве-
штн еьхже колнжъдо просите вждетъ нма Мт 18.19 Мар „ако двама от
вас се съгласят на земята да поискат нещо, каквото и да било, ще им
бъде дадено...“ —ёауббо сящсршу^стамлу ё£ бцфу ёя1 xfjg yfjg Я8р1 navrdg ярбу-
ypatog об ёау airfiaovTai, уву^стетаг абтоТд.
Отрицателни и неопределителни местоимения
§ 348.	Отрицателните и неопределителните местоимения в старобългар-
ски са образувани от основата на въпросителните местоимения къто, чьто,
КЪ1Н и се скланят напълно по техен образец.
Отрицателните местоимения се образуват, като пред въпросителното
местоимение се прибави отрицателната частица нн-, а след него — части-
цата же: ннкътоже ’никой’, ннуьтожс ’нищо\ ннкъжже ’никой’.
Неопределителните местоимения се образуват, като пред въпросител
ното местоимение се прибавя частицата нъ-: нъкъто ’никой’, нъуьто ’нещо’,
Н'БКЪ1Н ’някой’.
Ако след въпросителното местоимение се прибави наречието любо, по-
лучената форма има също неопределено значение — къто любо ’никой’,
247
уьто любо нещо, напр.: отъ конго любо съмсне кжнк любо вннж дл оук^л-
детъ Супр. 42.19; реуетъ кто любо Супр 546.4.
Местоименного числително гедннъ (гедннъ любо) може да се употреби
като неопределително местоимение — ’никой, някакъв’, напр.: i прнстжпь
едннъ къннжъннкъ fete емоу Мт 8.19 Мар; к-ьл^ж же едннн отъ къннжъ-
ннкъ тоу сидАШте Мк 2.6 Мар; nf нде едннъ i... въп^лшллше н Мк
10.17 Мар; текъ же едннъ нсплънь гжвж оцътл .. . нлплъше н Мк 15.36
Мар. В съчетание с гете^ъ: едннъ юношл стер Мк 14.51 Мар.
Неопределително местоимение в старобългарски е и гете^ъ ’никой, ня-
кой-си, някакъв, един’. Употребява се самостоятелно като чисто местоиме-
ние и като местоименно прилагателно, напр.: i се ете^ъ п^нстжпь рче емоу
Мт 19.16 Мар; злконьннкъ етер въстл Лк 10.25 Мар; слъпецъ ете^ъ съ-
дълше пр пжтн Лк 18.35 Мар; дъвл длъжьннкл в-ксте злнмодлвъцоу
ете^оу Лк 7.41 Мар; <нъ етер крпл-влше са Лк 22.59 Мар; ’другнякой’;
окрлзъ гестъ стер доушевьнллго оустргеныл Супр 497.29; грзл стер
Супр 464.25; етер оржьннцн Супр 463.26; грмъгллсомъ етермъ слънпа-
штемъ Супр 465.2: нн ннъмъ етермъ сжштемъ кндзн Супр 465.16.
Местоимението гетер се скланя по образеца на простите прилагателни
от о- и	а-	основи:
Ед.	ч.	Им. п.	гетер
Род. п.	гетер
Дат. п.	гетеру и т. н.
Изключение прави им. п. мн. ч. м. р., където има етер| :о тъвъштлша етер|
отъ къннжьннкъ Мт 12.38 Зогр. Тази форма, изглежда, не е първична—тя е
възникнала по аналогия на формите н-вцнн, друзнн (В ай ан 1952:181).
Когато отрицателните и неопределителните местоимения са в предлож-
ив съчетания, предлозите стоят между частиците нн- и нъ- и въпросител-
ното местоимение, напр.: нн къ комоуже, н-ь отъ кого, нн о комъ же и т.н.
Ето примери от старобългарските паметници: hi о чесомъже cneuii ia Син
55.8; hi о уемьже оувоу (така) вргъ 1}(Ъ съмърлъ Б1мь Син 80.15; не глл-
голд нн къ комоуже ннчъсоже Супр 276.28; нн къ комоуже съпрстл гллгоХд
Супр 288.7; н ннклкоже не врдн гего нн пр чесомьже Супр 268.28.
Ако отрицателното местоимение е в началото на изречението, пред
сказуемого може да няма отрицателна частица, напр.: ннкъ| же рвъ мо-
жетъ дьв-вмл господьмл рвотлтн Мт 6.24 Мар и Сав, на това място Зогр
има ннкъе же рвъ не можетъ, Асем — ннкотоже бо рвъ не можетъ; срв-
още ннкын же рвъ не можетъ Лк 16.13 Мар, и в Асем — жкън же бо
рвь не можетъ; ннктоже вьзьметъ etA отъ мене Йо 10.18, Мар, Зогр и
Асем; ннкъ1же лн теве осждн Йо 8.10 Зогр; тук Мар — ннкын же лн теве
не осждн.
Отклоненията от парадигмата на отрицателните и неопределителните
местоимения в старобългарските паметници са резултат от изпадането на
гласни. Така в Зогр има форма ннкъсже Мт 6.24, тук Мар и Сав — ннкъь
же; в Лк 4.24 Мар — ннкотор) же, тук Асем — ннтор| же (така), Сав —
ннкъ) же; в Лк 16.13 Сав — ннкъ! же, същата форма и в Йо 8.10 Зогр,
248
Евх 69а25, Клоц 2626 — нжыже; Лк 16.13 Асем — нжънже; в род. п.
ед. ч. ж. р. срещаме стегнатата форма ннкедже Йо 16.29 Мар вм. ннкокьх-
же; в тв. п. ед. ч. м. р. ннкъ1мъже нжднмъ Евх 96а14, същата форма в
Супр 218.8: невнднмь ннкымьже.
Формата н’ькы виждаме в Лк 9.8 Зогр и Мар, в Лк 22.50 Мар —
едннъ нъкы «тъ ннуъ. В Супр — нъкън (518.18, в края на реда) при
обикновена употреба на нъкын: в същия паметник: «увФГъ же нъкы (551.27),
п^нмнкнрнТ н-ккы (552.19).
§ 349.	Под въздействие на формите чьто и при отрицателните и нео-
пределителните местоимения се явяват варианти с чес-/чьс- (ь е резултат на
редукция на е, предизвикана от съкращаването на ударението и дължината
в по-дългата дума ннчесеже; Ван-Вей к 1957:138). За Асем, Син, Евх,
Клоц и Сав е характерно само -чес за род. п. ед. ч.; в Мар се срещат,
макар и по-рядко, ннчьсеже (9 пъти), ннчъсеже (2) и ннчесеже (30); в Зогр в
евангелието от Йоан — само ннчесоже (18 пъти — Vondrdk 1912:468), в
останалите части — ннчесеже (5) и ннчьсеже (15) (Ван-Вейк 1957:138).
В старобългарските паметници се наблюдава различие не само във връ-
зка със застъпването на чес-/чьс-, но и по отношение на употребата на
род. или вин. п. при местоимението ннуьтеже. Така в Мт 27.19 Мар и Зогр
има ннуьсоже тевъ i п^ьведьннкеу темоу срещу ннуьтеже в Асем и Сав; в
Лк 9.3 Мар има ннчьсеже не вьземл'вте нь пжть, Зогр — ннуьсеже, Сав —
ннуесеже, срещу ннуьтеже в Асем.
За Супр са обикновени по-новите форми — ннуьсеже (58 пъти), ннуь-
согеже: нн ннеге ннуьсегеже (267.26); рядко се среща hhycco (7 пъти).
Обобщително местоимение вьсь
§ 350.	Местоимението вьсь, вьсж, вьсе в старобългарски има обобщи-
телно-определително значение ’цял, целият; всичкият’. По склонитбен тип
то е хетероклитично (разносклоняемо) — в едни падежи приема формите
на мекия вариант, а в други — на твърдия вариант.
Ед. ч.	Мн. ч.
	м. р.	ср. Р-	ж. р.	м. р.	ср. р.	ж. р.
Им. п.	вьсь	вьсе	ВЬСГЬ, ВЬСЬ	вьсн^	вьсж, вьсь	ВЬСЬХ
Род. п.	вьсеге	вьсеге	вьсеьх	вьс^Х2*	вьс*вХь	ВЬСЪ)(Ъ
Дат. п.	вьсемеу	вьсемеу	вьсен	ВЬС'ЁМЪ	вьсвмъ	ВЬСЪМЪ
Вин. п.	вьсь	вьсе	ВЬСНК	ВЬСГА	вьсж, вьсь	ВЬСГА
Тв. п.	ВЬС'ВМЬ	вьсъмь	ВЬСС1Ж	ВЬСЪМН	вьсъмн	вьсъмн
Мест. п.	вьсемь	вьсемь	вьсен	вьс^ъ	ЕЬСЧзХЪ	вьсъ^ъ
Окончания		по мекото	склонение са:	в им. п. ед.	. ч. вьсь, вьсе, вьсж	
в род. п. ед. ч. вьсеге, вьсеьь; в дат. ед. п. ч. вьсемеу, вьсен; във вин. п. ед. ч.
вьсь, вьсе, вьснк; в тв. п. ед. ч. вьсенк; в мест. п. ед. ч. вьсемь, вьсен;
в им.-вин. п. мн. ч. вьсж, вьсъх.
249
Окончания по твърдото склонение са: в тв. п. ед. ч. м. и ср. р. вьс*вмь;
в им. п. мн. ч. м. р. вьсн; в род. и мест. п. мн. ч. за трите рода вьев)Съ
и в дат. п. мн. ч. за трите рода вьс'вмъ.
Местоимението вьсь не притежава форми за двойствено число. В този
случай вместо него се употребяват формите на местоименно числително
оба, объ ’двамата, двете’, което се скланя така:
Дв. ч.
Им.-вин. п.	м. р.	ср. р.	ж. р.
	0Б\	ОБ'Ё	ОБ'Ё
Род.-мест. п.	ОБОЮ	ОБОЮ	ОБОЮ
Дат.-тв. п.	ОБЪМЬ	ОБЪМЬ	ОБЪМЬ
§ 351.	В някои падежи се употребяват успоредно форми по твърдия
и по мекия вариант, напр.: в им. п. ед. ч. ж. р. вьсь и вьс1Ъ, в им. и вин. п.
мн. ч. ср. р. вьсвк и вьсь, във вин. п. ед. ч. ж. р. вьснк и вьсж. Твърдият
вариант възниква по-късно и се обяснява с причини от фонетичен характер.
Различията в двата варианта са свързани с образуването и развитието на
основата вьс-. Тази основа произхожда от *vbxb, получено от по-старо
*ъъзъ (срв. лит. visas) в резултат от промяната на 5 след 1(ъ) в х. Нали-
чието на веларното х в основата отнася това местоимение към твърдия
вариант — като тъ, та, то. В старобългарските паметници няма форми с
(такива се срещат в староруски, напр. вь)С»го, вь)Соу). В положение пред
t и н от дифтонгичен произход по силата на втора палатализация у е пре-
минало в с в тв. п. ед. ч. м. и ср. р., им. п. мн. ч. м. р. и род., дат., тв. и
мест. п. мн. ч., напр.: вьсъмь < *Фьхёпгь, вьсн < *vbxi, вьс^ъ < *ъьхёхъ,
вьсодн < *vbxSmi и т. н. Както се вижда, това са окончания на твърдия
вариант. По-късно хронологически под действието на третата палатализация
се появяват форми със с, което е от х след ь (ако след х няма ъ или
ы) — както s < gt польза < *polbga, срв. льгъкъ. Такива са формите
вьил (вьса), вьснк (вьсж) и др. В останалите форми във връзка с тенден-
цията към унификация на основите по посока на закономерните форми със
с от х пред -Ва по аналогия се налага меко с’, различно от с (напр. в самъ):
вьсь, вьсего, вьсемоу и т. н. Етапите на този развой са следните: *vbsogo>
*vbxogo > *vbs’ogo > Vbsego — вьсего (Weingart 1937:214). Получените
форми са с окончания на мекия вариант.
Във връзка със затвърдяването на с (както и на ц) още в старобъл-
гарски се появяват по-новите форми като вьса, вьсж.
В им. п. ед. ч. ж. р. по правило в глаголическите паметници се употре-
бява вьс-в (вс-в), т. е. с меко с’, но се срещат написания вьса — Мт 13.33
в Зогр, срещу вьгв в Мар; вьса —в Клоц 5а38, 6а32. Формата вьса е ха-
рактерна за Сав и Супр.
За вин. п. ед. ч. ж. р. меката разновидност вьсенк се употребява в
Евх — в’снк: в’снк д-вт-вль (25624), в’снк нощь (4865) и др., в Син има 3 при-
мера с вьсж (18.5; 70,14; 104.35) и 2 с вьснк (74.14 и 131.1). Мар, Зогр, Сав и
Супр имат вьсж (вьсж, веж).
250
В им. п. ед. ч. м. р. покрай обикновената форма васа се срещат и
форми с изпаднал ер (появили се под влияние на случайте с фонетично
оправдано изгубване на еровите гласни в косвените падежи): в Сав с малки
изключения — само век (при това и за вин. п. ед. ч. м. р.); един случай
кьеь (Йо 14.17), един — все (Лк 8.37); в Евх преобладават примерите, в
конто на мястото на коренния ер стон паерчик: в’са, в’съ, наред с 5—6
случая с вокализирани ерове: весь., весь. В останалите паметници вса се
среща спорадически (напр. Мт 8.34, 13.38 Зогр; Ван*Вейк 1975:291).
§ 352.	По образеца на высь, се скланя и местоименното прилагателно
снца, снца, енце ’такъв’. Тук ц е получено от старо к под действието на
третата палатализация. По-късно ц е затвърдяло и затова след него не се пи*
шат знаци за йотувани задни гласни: снца знАменнъ Йо 9.16 Мар; на енцж
смокве Супр 350.12 и др.
ДУМИ С МЕСТОИМЕННА ФЛЕКСИЯ
§ 353.	Към думите с местоименна флексия в старобългарски се отна-
сят местоименията-прилагателни самъ, сама, само; какъ, кака, какф ’какъв,
каква, какво’; bjci, iaka, iako ’какъв’; такъ, така, такф ’такъв’; ннакъ,
ннака, ннакф ’инакъв’ — образувани посредством старинната наставка -ак-;
енкъ, снка, снкф ’такъв’; васъкъ, васъка, васъкф ’всеки’ — производно от
основа вас-; ннъ, нна, нно ’друг; кдннъ, кднна, кдннф. Всички те се
скланят по типа на местоимението тъ, та, то-
м. р.	Склонение на самъ				ср .р.
	Ед. ч. ж. р.	ср. р.	Мн. ч		
			м. р.	ж. р.	
Им. П. САМЪ	сьмь	ехмо	ехмн	ехмы	ехмх
Род. п. САМФГФ	сьмоьь	самого			
Дат. п. сам ©моу	сьмон	сьмомоу	сьмъмъ	сышъмъ	сьмъмъ
Вин. П. САМЪ		ехмо	сьмы	ехмы	сьмх
Тв. П. САМЪМА	С&М01Ж	сьмодь	елмъмн	сьмъмн	сьмъмн
Мест. п. самфма	СХМОН	сьмомь			
		Дв. ч.			
м.	р.		ж. и	ср. р.	
Им.-вин. п.	сьмь			CAM'S		
Род.-мест. п.		сьмою			
Дат.-тв. п.		елмъмь			
Местоименното прилагателно снца, снца, енце ’такъв’, производно от					
са, се скланя по	образеца	на васа:			
Е.	л. ч.			Мн. ч.	
м. р.	ж. р.	ср. Р-	м. р.	ж. р.	ср. р.
Им. П. СНЦА	енцд	енце	енцн	СНЦА	СНЦА
Род. п. снцегФ	енцеьх	снцег«	енцъ^ъ	СНЦЪ)(Ъ	снцъуъ
251
Дат. п. снцемоу	снцен	снцемеу	снцъмъ	снцъмъ	СНЦЪМЪ
Вин. п. = им/род.	снцж	снце	СНЦА	СНЦА	снцд
Тв. п. снцъмь	снценк	снцъмь	снцъмн	снцъмн	снцъмн
Мест. п. снцемь	снцен	снцемь	СНЦЪХЪ	СНЦЪХЪ	
ЧИСЛИТЕЛНИ ИМЕНА
ПРОИЗХОД И ОБРАЗУВАНЕ НА ЧИСЛИТЕЛНИТЕ БРОЙНИ ИМЕНА
§ 354.	Системата на числителните имена в старобългарски е била де-
сетична. Такава система е била вече добре развита в индоевропейски.
Както посочва В. Пизани (Pisani 1961:160), следите от смесвания с шестич-
ната система в древността са малко вероятии или поне много ограничени.
Връзката на старобългарските числителни с индоевропейските е про-
зрачна. Неслучайно названията на числата от 1 до 10 са подсказали идеята
на първите идоевропеисти да търсят езиковото родство и на по-широка
основа. Срв.:
ие. *oino-, стлат. olnos > Unas, гот. ains, лит. vienas, стбълг. нне-^егъ
’еднорог’, стбълг. кд-ннъ;
ие. *du#O]*diid, стинд. d(u)va(u), ср. и ж. р. dve, гр. 86<о, лат. duo,
duae, гот. twat, ж. р. twos, ср. р. twa, лит. dit, стбълг. дъвь, ж. р. дък-е;
ие. *trei-, стинд. trdy-afy, гр. ат. трей;, лат. tris, tria, лит. trys, стбълг.
т^ые, трнк;
ие. *k!^etuores, *fyPetiir, стинд. catvdrafy, гр. тестстаре;, лат. quattuor, лит.
ketur-i, стбълг. уеты^е;
ие. *penk?-e, стинд. pdiica, гр. itevre, лит. penki, стбълг. пать ;
ие. *sek’~, стинд. sat, гр. лат. sex, лит. §eSi, стбълг. шесть;
ие. *septm, стинд. saptd, гр. ёлта, лат. septem, лит. septynl, стбълг.
седмь;
ие. *ok’to(u), стинд. a$td(u), гр. бхтсо, лат. octo, гот. ahtau, лит. astuo-ni,
стбълг. есмь;
ие. *neqq, стинд. ndva, гр. £vvea, лат. novem, гот. niun, лит. devyni,
стбълг. додать (d- възниква чрез дисимилация спрямо втората назална
съгласна и под влияние на десдть);
ие. *dek'm-t-, стинд. ddsa, гр. 8£ха, лат. decern, гот, taihun, лит. dSSlmt,
стбълг. десдть.
Названията на числата от 11 до 19 са сложни (двуосновни) думи (сот-
posita) или словосъчетания — срв. стинд. eka dd&a ’единадесет’, dvd-dasa
’дванадесет’, гр. gv-Зеха (11), трш-хаЬЗеха (13 — ’три и десет’).
Старобългарските числителни от 11 до 19 са словосъчетания. Състав-
ните им части запазват относителна самостойност, при което главна част
(управляваща падежа на втората съставка) е названието на единиците —
мдннъ нь десАте, дъкх нь деслте и пр.
Числителните от 20 до 90 се образуват, като съществителното десАть
се брой за самостоятелна дума, напр. дъвх деслтн (дв. ч.) ’20’, т^ьк
десАТн (им. п. мн. ч.)’ 30’, veTiifH (-|>е) дссатн ’40’, но патьдссатъ (род. п.
мн. ч.) ’50’, срв. гр. nev-rag 8exd8ov.
252
Названието на стотицата показва различия, конто са по-скоро фоне-
тични:
ие.	стинд. &atdm, лат. centum, лит. Siffitas, гр. ё-xcrcov, стбълг.
съто.
Стбълг. тъкаштк (тъкжштк) ’1000* е родствено с гот. piisundi, лит.
tdkstantis, латв. tUkstudt(l)s от стара основа *-ejontla (Pisani 1961:
160—163).
СКЛОНЕНИЕ НА ЧИСЛИТЕЛНИТЕ БРОЙНИ ИМЕНА
§ 355. В старобългарските названия на числителните, както видяхме,
влизат прости и съставни имена:		
Едносъставни числителни	Сложни числителни	имена
имена кдннъ ДЪВ&, 0Б&	от 11 до 19 гедннъ нь десАте дъвь нь десАте	от 20 до 1000 дъвь десАтн
TfbK, TfHK TfH	об\ н\ десАте т^ше н\ десАте	TfHte десАте
уетыр, уетъун	устъуе н\ десАте	уетыр десАте
ПАТЬ	пать н\ десАте	ПАТЬ Д€САТЪ
шесть	шесть н& десАте	шесть дссатъ
седмь	седмь н\ десАте	седмь десАтъ
осмь	осмь н\ десАте	осмь десАтъ
дсвать	дсвать нь десАте	девАть десАтъ
десАть		съто дъвъ сътъ TfH съть ПАТЬ СЪТЪ
тысдштх/тысжштх, десдть тъкжшть/тъмк
Означението на цифрите в старобългарските паметници става с букви
Начинът на означаване вж. в таблицата с азбуката.
Числителните от 1 до 4 са прилагателни и се съгласуват със същест-
вителното, към което се отнасят.
Числителното гедннъ освен цифрового си значение, има характер и на
неопределително местоимение в значение ’някой, който и да е’. В писмените
паметници се редува с гетер. Срв. едины Лк 11.36 Мар срещу етер> в
Зогр (род. п. ж. р.).
Скланя се по твърдата местоименна основа (образец тъ): им. п. м. р.
КДННЪ, ср. р. МДННО, Ж. р. МДННХ, род. П. кднного/кдь.н»г», КДННФ1А, дат. п.
кднномоу, КДННФН и пр.
253
В Супр вече е широко застъпено редуването кдннъ/кдьн- — срв. кд-
ног» (50.16), ср. р. кд’но (9.7), ж. р. кд’нх (92.3), наречието кдифик ’вед-
нъж’ (227.29).
В други паметници примери от този род се срещат само в производни
от това числително, и то спорадично, срв. ннеднФГФже Йо 10.41 Зогр., едъ-
нхуф Мт 15.16 Зогр и др.
В немногочислени примери се среща и множествена форма на кдннъ със
значение ’никои, едни’: нф^вфмъ едннъмъ Лк 6.4 Зогр; рн^ы едины Лк.
24.12 Зогр; ну, ндннъ^ъ оустъ Супр. 59.20.
В производни с представка нн- думата придобива отрицателно значе-
ние: ннкдннъже ’никой’. Формата без -же — ннкдннъ е равна на ново-
българското ’нито един’ (V a i 11 a n t 1948а: 151; Супрун 1961:45—47).
Числителното дъвъ/фбъ се скланя по твърдото местоименно склонение
само в двойствено число:
М. р.
Им.-вин. п.	дъвъ/фбъ
Род.-мест. п. дъвфю/фбфю
Дат.-тв. п.	дъвъмъ/фб'Вмъ
Ср. р.
ДЪВЪ/ОБЪ
ДЪВФЮ/ФБФЮ
ДЪВ'ВМЪ/фБЪМЪ
Ж. р
ДЪКЪ/ОБЪ
ДЪЕОЮ/ОБОЮ
ДЪВ'ВМХ/ФБ'КМК
Тази парадигма е запазена добре в старобългарските писмени па-
метници.
Числителните т^нк и уетъ^е имат смесено склонение (по консонантни и
по кратки Z-основи). Имат форми само за множествено число:
	М. р.	Ср. р.	Ж. р.
Им. п.	TfHK TfbK	TfH	TfH
Род. п.	TfHH TfbH	TfHH TfbH	TfHH TfbH
Дат. п.	трмъ	трмъ	ТръМЪ трмъ
Вин. п.	TfH	TfH	TfH
Тв. п.	TfbMH	TfbMH	TfbMH
Мест. п.			Tfbjcfc TfeJCb
Им. п.	уетыр	YSTblfH	YtTfclfH
Род. п.	уетыр	YGTfcip	YCTfcljlL
Дат. п.	уетырьмъ	YCTLIjJbML	уетъ^ьмъ
Вин. п.	YCTblfH	уетъун	уетъун
Тв. п.		YCTfclfbMH	уетырьмн
Мест. п.			HSTblfbJCfc
Числителните от 5 до 9		са съществителни от	женски род. Скланят се
само в единствено число по Им. п.	ПАТЬ. Род. п.	ПАТН Дат. п.	патн Вин. п.	ПАТЬ Тв. П.	ПАТЫЖ Мест. п.	патн		кратките t-основи:	
254
Числителиото десать по начало е от мъжки род и се скланя в един-
ствено, множествено и двойствено число по консонантните основи, но със
силно влияние на кратките Z-основи:
Ед. ч.		Мн. ч.		Дв. ч.
Им. п.	десАть	десАте	Им.-вин. п.	ДЕСАТН
Род. п. Дат. п.	дссатс, -н десАтн	десАтъ дссатьмъ,	-емь Род.-мест. п.	(досАТоу)
Вин. п. Тв. п.	дкать дссатыж, -шж	дссатн ДеСАТЪ!	Дат.-тв. п.	ДЕСАТЬМА
Мест. п.	десате, -н Окончанието за тв. п. ед.		десАть^ъ Ч. -ЫЖ, -Н1Ж	е по парадигмата за	женски род
и се е установило тук под влияние на пать (патыж).
Сложните числителни от 11 до 19 при склонение променят само пър-
вата си съставка: гедннъ на десАте, геднного на десАте и пр. Съществи-
телното, което се свързва с тях, управлява също така само падежа на пър-
вата съставка: оба на десато оууеннкА своъ Мт. 10. 1 Зогр, дькъ на
десате лътъ Мт. 9.20 Зогр и др. (и в двата посочени примера съществи-
телното е в двойствено, а не в множествено число).
Числителните от 20 до 90 управляват съществително в род. п. мн. ч.:
। покржЕ .к. сърв^ьннкъ 5611 Клоц, vETbifi деоатн лът негодовать (>ода
того Син 94.10.
Числителиото съто е съществително от среден род и се скланя по
о-основи: срв. дат. п. ед. ч. сьтоу Мк 6.40 Зогр, мест. п. сътъ, род. п.
мн. ч. сътъ Лк 7.41 Зогр и др.
Числителиото тъкжц1н/тысац1Н се скланя по образеца на старите дълги
i-основи (вогынн): им. п. ед. ч. тък(аштн Син 90.7, вин. п. ед. ч. тъкжштж
Лк 14.31 Зогр, им. п. мн. ч. тысжшта Мк 8.20 Зогр, тъкаща Евх
15а14 и др.
Числителиото тьма се скланя като обикновено съществително от fl-
основа (V a ill ant 1948а: 152—156; Супрун 1961:50—56).
ЧИСЛИТЕЛНИ РЕДНИ ИМЕНА. ОБРАЗУВАНЕ И СКЛОНЕНИЕ
§ 356. Числителните редни по своите морфологични особености са вид
прилагателни, конто обозначават реда на конкретни или абстрактни обекти
в пространството и времето. Произходът им в старобългарски е също така
древен — тяхната връзка с индоевропейските числителни е в повечето слу-
чаи очевидна. Най-често се образуват по суфиксален път от числителните
бройнн. Срв.:
ие. *рН^г-у.-, стин. ptirva-, гр. лрйтод, дор. лрйтод, стбълг. прьвь.
Старобългарското числително въто^ъ няма преки съответствия в индо-
европейски: лат. alter! alius, гот. an par, лит. antras, гр. Зебтерод;
ие. стинд. tftiya-, гр. триод, лат. tertUis, лит. trSdias, стбълг.
третьи.
ие.	стинд. caiurthd-, turya-, гр. тётратод, тётартод, лат. quar-.
ins, лит. ketviTtas, стбълг. уетк^ьть;
255
ие. *penktH-, стинд. рас пата-, pancatha,-, гр.	лат. qtilntus, лит.
peiiktas, стбълг. пдть.
ие. *sek’t-, стинд. ^a?-thn-, гр. ёхтод, лат. sextus, лит. SSStas, стбълг.
шесть;
ие. * sebd-l*sept-, стинд. saptamds, гр. ёрЗоцо<;, лат. Septimus, лит. sep-
tintas, стбълг. седмь;
ие. *ok’t-, стинд. aftamas, гр. буЗоод < *6y8oFog, лат. octavus, лит.
aStuiitas, стбълг. фсмь;
ие. *пец-, стинд. navamds, гр. slvatog, gvaw<;, лит. devintas, стбълг.
девдть ;
ие. *dek’m-, стинд. dasamdfy, гр. Зёхатод, лат. decimus, гот. taihunda,
лит. deSlifdas, стбълг. десдть.
Склонението на тези числителни не се различава от склонението на
простите прилагателни.
Числителните редни в старобългарски също така биват прости и съ-
ставни. Те имат определена (именно-местоименна) форма.
Ето най-често срещаните по паметниците числителни редни — в пъл-
ната им форма (при съставните числителни) местоименната основа може
да стой след първата или след втората съставка на числителното:
Числена стойност	от 1 до 10	Числена стойност	от 11 до 19
I	FlffcBfclH	XI	кдннын десАте
II	вътор1н		геднноньдссАтын
III	тртнн	XII	BbTOpiH N\ ДКАТе
IV	уетв^ътын		ВЪТОрНЬДССАТЫН
V	ПАТЫН		---------	
VI	шестын	XIX	деваты нх десдте
VII	седмын		девдтьнхдесдтын
VIII	осмын		и пр.
IX	девАтын		
X	десАтын		
При числителните от двадесет и нагоре пълна форма има само втората
основа: дьвхдесдтьнын, дьводесдтьнын, т^ндесдтьнын и пр.
В старобългарските паметници се срещат и числителни редни с по-
високи стойности, конто показват следните примери: сьтьнын (стотен)
пдтьсьтьнын (петстотен), тысжц)Ь.нь (хиляден) и др.
Склонението на тези числителни не се различава от склонението на
сложните прилагателни.
Съставните числителни изменят и двете си съставки, както личи от
следните примери: седмьдесдтФе н девдтоге Супр 295.6; сьтьнххгф тет-
вртххгФ Супр 302.19.
Неопределените форми се срещат сравнително рядко, срв. кх-в естъ
тдпфвъдь првх вьскХь Лк 12.28 Мар (вероятно под влияние на гръцката
нечленувана форма ярйтг| jrdvrov), Зогр — п^ьех’ё, Асем п^ьвъншн; првъ
сьздхнь бысть Супр 482.22; дх не вьтф^н (хвнмъ сд мжусннкфмь Супр
63.16 (Pisani 1961:163—164; Vailla nt 1948а: 157-158; Су пру н 1961:
23—29).
256
ГЛАГОЛНА СИСТЕМА
ГРАМАТИЧНИ КАТЕГОРИИ НА ГЛАГОЛА
В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
§ 357.	Основните категории на старобългарския глагол са вид, време
и наклонение. Категориите залог и преходност (непреходност) са второ-
степенни. Видът и залогът са свойствени на всички глаголни форми. Онези
форми на глагола, конто имат само тези две граматични характеристики,
се наричат неопределени. Неопределени форми на глагола в старобългарски
са инфинитивът и супинът. Спрегаемите форми на глагола имат още лице,
число, време и наклонение. Освен залог и вид причастията, конто не са
спрегаеми, имат род, число, падеж и време. Спрежението на старобългар-
ските глаголи в дадено време се състои от 9 форми — за първо, второ и
трето лице единствено, множествено и двойствен© число. В повелително
наклонение старобългарското спрежение се състои от по-малък брой лични
глаголни форми.
В старобългарски категориите вид и време са взаимно свързани. Се-
гашните форми на старобългарските глаголи от свършен вид имат значение
на бъдеще време. Глаголите от свършен вид по правило нямат сегашно
деятелно причастие и минало несвършено време. Някои глаголи от свършен
вид са начинателни (двнгнж, гыбнж). Обикновено началото на действието,
неговата ограниченост във времето или еднократността му се изразяват с
представки (зд-жегж, за-чьнж, по-въждж, по-кажж, съ-плетж). Добавената
представка по правило превръща глаголите от несвършен вид (пншж,
творнк, ндж) в глаголи от свършен вид (ньпншж, сътво^1ж, отндж). От
глаголите, конто съобщават за краткотрайно или еднократно действие
(пршж, ^ождж) могат да се образуват глаголи, конто съобщават за дълго-
трайно или многократно действие (прыиыж, ^ьждыж). Често обаче и из-
ходният (еднократният) глагол, и производният (многократният) глагол
съдържат представки (съкажж— съкьзыж, съзовж — съзыкыж, ю^екж—
нхрщыж, НААОЖЖ — НАААГЫЖ).
§ 358.	Основните времена в старобългарски са:сегашно (ве^ж), минало
несвършено (вьр^ъ) и минало свършено (бь^а)СЪ). Както бе вече посо-
чено, бъдеще време се изразява със сегашните форми на глаголите — обик-
новено от свършен вид (съверж) и по-рядко от несвършен вид. Спомага-
телният глагол има две сегашни форми: семь и бждж, втората от конто е
от свършен вид и означава бъдеще действие, и още две форми за минало
време (бъ^ъ и бы^ъ). Формите от спрежението на бъ>Хъ са 39 минало
свършено време. Най-често се употребява 3 л. ед. ч. бъктъ и 3 л. мн. ч.
быша. Както показват съпоставките с гръцкия текст на Евангелието, зна-
чението на быстъ е ’стана, случи се’, срв. напр.: i выстъ тншнна велнъ
Мт 8.26 Зогр — xai ёуёуето yaXrjvr] реуй1г|; вьсъ тъмь быша Йо 1.3
Зогр — лйута 8i’ айтои ёуёуето; спснн быша Мт 14.36 Мар — 5iso69r|oav.
Формите на бъ^ъ (2 и 3 л. ед. ч. ви, 3 л. мн. ч. б-вша) произхождат от
старо минало свършено време. В старобългарски те обаче се употребяват
като форми за минало несвършено време и в 3 л. променят окончанията 17
17 Граматика на старобългарския език 257
си, срв. иапр.: кк«нн въхше слов©. t слов» Б*ьхше от бх Йо 1.1 Зогр —
6v 6pyfj fjv 6 Xdyog, xai 6 Xoyog fjv лрбд xdv 9edv, но Асем искони fit
слово и слово бъ ©у вл; бълХж во mhhosh. i по немь ндж Мк 2.15 Мар,
Зогр, Асем — fjcav yap jroXXoi xai fpcoXovSov абтф, но Сав бъша бо
мнозн и по немь пдж. В тези примери 3 л. ед. ч. кълше и 3 л. мн. ч.
бълХ'Б са с окончания за минало несвършено време.
§ 359.	С помощта на времената на спомагателния глагол (сег. вр. семь,
мин. несв. вр. б-вхъ и бъд. вр. бждж) и формите на миналото деятелно
причастие 11 (бь^хлъ) се образуват описателните форми на още три старо-
български времена, а именно: минало неопределено време (семь бь^ллъ),
отдавна минало време (б**х& бь^хлъ) и бъдеще предварително време (бждж
бь^ллъ). По значение миналото неопределено време не се отличава съще-
ствено от миналото евършено време и обикновено, както и миналото евър-
шено време, е превод на гръцкия аорист, напр.: ък» ты по^хз! вьсга врлж-
ду>жцпА1А мгге въс«уе: з«бы г^ъшьныХъ съкроуцллъ eci Син 3.8 — бп
аб enaxa^ag xavxag той? £%9paivovxag poi paxaicog, dSovxag 6papt(»A.&v ctd-
vexpiyag. Но докато nofX3i в горния превод съобщава за минало действие,
сък^оуш(лъ eci изразява резултат. Минало неопределено време се използува
главно във 2 л. или в отрицателно изречение, когато е необходимо да се
изтъкне не самото минало действие, а резултатът от него или това, че ни-
кой (нещо) е деятел (не е деятел) на привършило действие. Освен в се-
гашно време отъждествяването с деятел на привършило действие може да
бъде в минало време (в^Хъ бь^хлъ) или в бъдеще време (бждж бь^хлъ).
В първия случай в гръцки съответствува имперфект в подчинено изречение,
наир.: вндъ дъвх лнклх въ б-влхХъ с-вдаштх . едннег» оу гллвы . i еди-
ного оу иогоу . сдеже бъ лежхл© т-вло нсв» Йо 20.12 Мар — бяоо exetxo
хб оФца той ’1г|стоб, или перфект (спомагателен глагол в имперфект и пер-
фектно причастие) в главно изречение, напр.: ©ученнцн бо его ошълн бъл^ж
въ г^хдъ Йо 4.8 Мар — oi yap pa9i]xai абхои йтгеХцХбЭеитау sig xf|v jcoltv;
ъко снъ мон сь м^ътвъ бъ н ожнве. 13ГЪ1БЛЬ в-в н ов^ъте с а Лк 15.24
Мар — отд б аЗеХфбд стой обход vexpdg fjv xai 6ve^T|aev, xai блоХсоХЛд xai
s6ps9r|. Във втория случай, който се среща много рядко, предимно в пре-
славските старобългарски паметници, в гръцки съответствува аористна
форма на глагола yiyvopai в конюнктив и прилагателно, напр.: отъ смфковь-
ннца же нхоучнте с а п^нтъчн . кгдх ©уже вчиа кьх отъмлхдълх вждетъ. и
лнетвню п^озАвнетъ. в-встс 1хко блнзъ кстъ жатвх Мт 24.32 срещу бж-
детъ млхдх в Кирило-Методиевските текстове — oxav jjSq б хХйбод avxfjg
y^vexai алХбд, или обикновена аористна форма едх вждетъ сълъгхлъ п^н-
^однвын Супр 239.25 — si ye бра ёфебстахо б еХЭсоу.
§ 360.	Със спрегаемите форми на глаголите Х’штж или нмхмъ в се-
гашно време и инфинитива на даден глагол (напр. бь^лти) се образуват
формите за описателно бъдеще време (нмхмь вьрлтн, )<оштж бь^лти). Напр.:
слоух^мь «услышите. t не емхте ^хз©умътн. зь^Аште ©узрите, i не нмхте
внд'втн Мт 13.14 Зогр — dxofj йхобстехе xai ov pf| стоуцхе xai pXenovxeg рХёуехе
258
kal oi> pi] 1<>т|те; чето )<оштете Мн ДХТн . I хзъ вхмъ п^-кдаме н Мт 26.15
Зогр — ti ЭёХетё poi Souvai, х’йуй vpiv яарабйстсо avxdv.
В ролятз на спомагателен глагол при образуването на описателно бъ-
деще време могат да се срещнат и формите на начатн (въчатн) : н тогда
наченсшн съ стоудомЕ посл-вдЕнее мъсто д^ъжатн Лк 14.9 — xai tote
бр^т] цата aioxi,VTK Tdv ео%атоу tottov хатЁ/eiv; ннкы же ^абъ не можетъ
ДВЪМА ГМА |>АВ0ТАТН . АН ВО единого ВЪЗНСНАВНДНТЪ . А дроугАго въз-
аюбнтъ . ан единого д^ежнтъ са . а о д^оуевмЕ не в^вштн въченстъ
Мт 6.24 Зогр — ооЗец 8vvarai Suoi xvpiotg Sovleueiv, i] yap t6v eva pi-
of]<T£i xai Tdv etepov ayairf|G£i i] evo<; йуЭЁ^втас xai той ЁтЁрои xaTa<ppovr]osi.
Съчетание на наченж и у отит и има в повъснвъ же ia повела дъ^атн же-
А-ВЗНЪ! НОГАТЫ ДОНДСЖС чръвх НАЧЪШЖТЪ УЪТ'ЁТН НЗВААНТН СА НА ЗСМЕ1Ж
Супр 113.29—114.2 — со; об та вухата аитйу gpelXov tutcteiv ёл1 tt|v yfjv.
§ 361.	Освен изявително наклонение в старобългарски има още пове-
лително и условно наклонение. Простите форми на повелителното накло-
нение са засвидетелствувани в почти всички лица, но най-често се употре-
бяват формите за 2 л. ед. и мн. ч. (ве^н, верьте), а в 1 л. и 3 л. мн. ч.
обикновено се употребяват описателните форми за повелително наклонение,
образувани с частицата да, конто постепенно са изместили простите форми,
напр.: lm'Kiah оушн слышатн да саышнтъ Мт 11.15 Мар — б £x<ov йта
dxovsiv йхооЁтсо; тогда сжште въ нюден да беганктъ въ горы . i нже
по сръдъ его да не нсуодАтъ . н нже въ стрАНАуъ да не въсуодАтъ
вънъ Лк 21.21 Мар — тйте oi iv Tfl ’Iov3a(<? (рЕоуЁтохтау sig та брт], xai
ol ЁУ рЁоср abTfjg exxcopsiTcooav, xai oi ёу Taig Х^Р«Ц р) sioEpxaoStoaav
Eig auTiqv.
§ 362.	В старобългарски има три залога — деятелен, възвратно-среден
(медиален) и страдателен. Глаголите във възвратно-среден залог показват,
че субектът е средище на действие, което не се разпростира извън него.
Граматичен признак на възвратните глаголи е местоименната форма за ви-
нителен падеж са, която се добавя към глаголните форми в деятелен
залог, Срв. напр.: БАЮСТН И ВЛЮСТН СА, врАТНТН И ВрАТНТН са, кр'кпнтн и
крпнтн С А, ГААГОААТН И ГААГОААТН С А, ДВН8АТН И ДВН8АТН С А, КОСНЖТН
и коснжтн са, оба’КШтн и овлъштн с а. Този признак характеризира лич-
ните глаголни форми, деятелните причастия, инфинитива и супина. При ня-
кои глаголи, конто се съчетават с дателен падеж, формата на възврат-
ното местоимение е сн, напр.: пожаантн сн, съжаантн сн, сътжжнтн сн,
0ТАЖЕЧАВАТН СН. Напр.: ВНДЪВЪШС же 0уВ0 КАеВ|)'БТН БЪ1ВЪША СЪЖААНША
сн s’Bao Мт 18.31 Мар; не понеже множество ГААГОАемынуъ вы отажеча-
ВАКте сн Супр 405.10; тъ> же сн пожаан нм’же посаъждс възъванъ ксн
Супр 16.2—3.
§ 363.	Много старобългарски глаголи са media tantum, напр.: soiath
СА, В'ВСНТН СА, ГН'ЕВАТН СА, ДНВНТН СА, ЧоуднТН СА, ^ЖГАТН СА, СМНГАТН
СА, СТЫДЪТН СА, СЖМЬ.Н'ЬТН СА, ВАНСЦАТН СА, СВЕТ^ТН СА, ЛЕШТАТН СА,
НАДЪ1АТН СА, ОуЖАСНЖТН СА, KAtATH СА, ПОСТНТН СА, рАДОВАТН СА, КЛЮ-
чнтн са. Има и глаголи, при конто добавляете (пропускането) на възврат-
ното местоимение са не променя смисъла, напр.: нисте ан челн . чето тво^н
259
Дадъ . er да въдаака самъ Мт 12.3 Зогр, но въ^аака^ь Б® СА 1 н« дастф
мн ъстн Мт 25.24; нападж на Х|>амннж тж . н не па де ед . фснфвана бф
st на к хм е не Мт 7.25 Map, i п^шьдъ малф падс ннцъ мфла са н гла Мт
26.39 Мар; фучнтеАю мфакк th са Пк 9.38 Мар, но мфа>ж та Асем; i пргъшхнк-
ште кфазда пфкаанъаХж «м®у Мк 15.19 Зогр.но поклан'ёаХж са емоу Асем.
В други случаи обаче добавянето на възвратното местоимение с а променя
лексикалното значение на глагола, напр. пекж ’пека’ и пекж са ’грижа се’.
Редица старобългарски глаголи нямат възвратна форма, напр.: жнтн,
НТН, мрътн, IACTH, БЪД'ВТН, ВААСТН, ВОК КАТИ, В^АЧСВАТН, Б'ВГАТН, летътн,
МФШТН, НМ’ВТН, КЪСН’ВТН, АСЖАТН, Ф^АТН, |>Ъ1ДАТН, уоТ'ЬТН, внсьтн, вёднтн,
ГФК’Ьтн, г^астн, деснтн, т^ьп’ётн. В отделни случаи възвратното местоиме-
ние може да се прибави само ако се добави и представка, напр.: гф^тн
и КЪЗГ0|>ЪТН СА, БЬ^АТН И СЪБЬ|>АТН СА, вести и привести СА, ГААДАТН и
О ГААДАТН СА, НТН И СЪННТН СА, БЪ1ТН И СЪБЪ1ТН СА, БФА’ВТН И рАЗБОЛЪТН
са, тештн и сътештн са.
При съчинително свързване на два възвратни глагола е възможно въз-
вратното местоимение са при втория от тях да се изпусне, напр. да не
съмжциетъ са . срдце ВАше нн оуст^АШАетъ Йо 14.27 Сав.
Личните глаголни форми на страдателния залог са образувани от лич-
ните форми на спомагателния глагол в сегашно време (семь), минало не-
свършено време (б’ВХъ), минало свършено време (въ1уъ) и бъдеще време
(бждж) и форми на сегашно страдателно причастие (мьннмъ) или минало
страдателно причастие (пфсъаанъ) на даден глагол, напр.: мкннмъ кемк,
мьннмъ б-в, МЬННМЪ БЪ1СТЪ, мьннмъ вждетъ, пфсъаанъ семь, ПФСЪААНЪ
бъ, пфсъаанъ бъютъ, пфсъаанъ вждетъ. Тези форми показват, че глагол-
ното лице не извършва действие, а над него самото се извършва действие
от страна на друго лице (предмет), което може да бъде изразено грама-
тически от:
1. Име в творителен падеж без предлог, ако страдателното причастие е
сегашно, напр.: вьнемА'Вте мнафстына eaukia не твф^нтн п?ъдъ чавкъ)
да внднмн Бждете нмн Мт 6.1 Мар — яросгёхете 8ё tfjv 5txaioouvr]v up&v
|if| noisiv ёрярооЭеу t®v dvSpcbncov ярд? то Seadfjvcti auxoi;.
2. Име в родителей падеж след предлог отъ или име в творителен
падеж без предлог, ако страдателното причастие е минало, напр.: въ шестън
м-всацъ ^ече пфсъаанъ быстъ аггсаъ гау^ннаъ фтъ ба Супр 244.3—4 —
тф ЦЦvi тф ёхтоо, <рт|ст(у, аяесттаХц 6 йууеХо; ГаРрецХ ияо тои ©еои; кт-
ругев-в бф БФГФу 1АКФ ПФВ’ВЖДенъ Бждешн нама Супр 12.23—24 — яиттеб-
opev yap тф 0еф oti 1]ттг|Эг|ох1 бф’
Лицето (предметът), от което изхожда или чрез което се осъществява
действието, се изразява по същия начин и когато страдателното причастие
не е част от описателната форма за страдателен залог, напр.: н тн д-ваф
В'ВТ^Ъ! Н ВАЪНАМН МБЧНМН ВЪ^В^АШТАА^Ж СА ВЪСПАТЬ Супр 151.13—15 —
xai аита ст<ро8р&<; то!; dvspoi; xai той; xujxam Paoavi^dpsva SxaXivSpdpovv
sig тойя(<пв.
Описателните форми за страдателен залог, образувани със сегашно
страдателно причастие, показват, че външното въздействие е незавършено
260
спрямо момента, изразяван от спомагателния глагол, а описателните форми
за страдателен залог, образувани с минало страдателно причастие, показват,
че външното въздействие е завършено спрямо момента, изразяван от спома-
гателния глагол. Затова напр. посъххнъ есть има значение на страдателно
минало неопределено време, посъххнъ въ — значение на страдателно от-
давна минало време, а посъххнъ быстъ — значение на страдателно минало
свършено време. Многократността или продължителността на въздействието
се изразява чрез глагола бывхтн, напр.: ксвко «усе д^вво . еже не тво|итъ
пходх дов^х . посикхемо вывхетъ н кь огнь въмътхемо Мт 3.10 Асем —
nav o6v SevSpov pi) noto6v xapnov xaXdv ixxoxxexat xai eb; ябр РйХХетас.
Страдателно значение имат и някои възвратни глаголи,вж. напр.: ^хж-
дхктъ са оть сватххго д)сх . н отъ непо^очьныд н п^ичнстыд д-ввы
Супр 10.27—29 — yewaxat o6v ... 3ia xfjg d%pavxoD xai хаЭарбд ларЭёуоо;
ТОГДХ прндс нс ОТЪ ГХХНХС1А нх юр’дхнъ . къ юхноу КрЬСТНТН СА отъ
него Мт 3.13 Зогр — xdxs xapayivexai 6 ’Тцстоб; ало xffc ГаАлХаса; ini xdv
’Iop5avr|v ярд; xov ’Ioawr]v хоб PanTioSqvai бя’ абхоб. На някои места, на
конто в останалите старобългарски евангелски текстове се употребява стра-
дателен залог (страдателно причастие), в Сав се употребява възвратна форма
на глагола, напр.: не осжждхнте . дх не осжжденн вждете Мт 7.1 Зогр,
Асем, Мар — pf| xpivsxe, Iva pi) xptSfjxs, но не осжждхнте дх не осж-
днте с а Сав; х снове ц^ствнъ сзгънхнн вжджтъ къ тъмж к^омъшьн1Ж1ж
Мт 8.12 Зогр, Мар, Асем — ot 5ё viol xfj; PaoiXeiag ixpXr]9f|crovxai ei<; xd
oxoxo; xd i^dnepov, но снове же цуьствшх нжденжтъ са . въ тъмж к^о-
мъшьнж1ж Сав; хцк тъкмо п^нкоснж сд его спсенх бждж Мт 9.21
Асем, Мар, но хще тъкмо коснж сд k^xi ^нз'Ь его спсж сд Сав — iav
povov бусорси хоб ipaxiov абхоб, aw9r|oopai. Същата особеност се наблю-
дава и в преславския превод на Даниловото пророчество, съпоставен с
превода на Кирил и Методий (и двата текста са запазени в късни преписи,
посочените примери са с нормализиран правопис): тхко оувнкнъ быстъ
звт^ь н погыб'В . х тъхо кго дхно быстъ въ съжьженнк ОГНЮ . Н П^ОЧННХЬ
ЗВ'В^нн п^ъстхвхено быстъ вххдычкство Дан 7.11—12 (Методиев превод)*
но доньде оувн сд звърь, н погыве . н тихо кго дхстъ сд въ жкженнк
огньно. н прчнн)(ъ зк^нн п^стхвн сх вххсть (преславски превод) — ёах;
dvflpeSri xd 9r|piov xai алсоХехо xai xd стйра абхоб б5бЭт| el; xa6aiv лирсх;
xai xftv XoutSv 9i]pia>v f| арх?) рехеохаЭц ; дхнъ быстъ нх ж^ьтвж г^Х2»-
н пов^ьженх БЫСТЪ НХ земхн п^хвьдх . Н СЪТВО^Н H ПОСПЪШЬНО БЫСТЪ
Дан 8.12 (Методиев превод), но н дхстъ сд нх т^ъбж г^в)(ъ . н пов^ьже
сд нх земмж п^хвьдх . н сътвор . н посп-в сд емоу (преславски превод) —
xai ёбоЭг] ini xf|v Qvcriav dpapxia xai i^ptyr] x^M^i 8txaioo6vr|v xai dxoi-
i]oe xai eu<o8(69r|.
Отделяй гръцки глаголни форми за 3 л. ед. ч. на страдателния или
възвратно-средния залог са предадени на старобългарски с 3 л. мн. ч. на
деятелния залог, напр.: всъко д^ъво еже не сътво^нтъ пходх доврх пос-в-
кх1жтъ i въ огнь BKMtTXHBTb Мт 7.19 Зогр, Мар — navSevSpov pf| лоюбу
xapndv xaXdv ixxdnxexai xai сц лбр pdXXsxat; нхченъшоу же емоу съта-
261
Затн са о слвкссн . при веса емоу длъжъннкь едннъ Мт 18.24 Мар, Асем —
npooqxSri el<; айтф dtpeiXerrig, но п^нведе са ем«у едннъ длъжъннкъ Сав;
не нмжштю же емоу въздатн . певелъ гъ его дх прдхдАтъ i Мт 18.25 Мар,
Асем — рт) £%оуто<; 8ё аитоб djcoSoBvai, ёхйХеостеу abtdv 6 xvpiog xpo&fjvai,
но певелъ емоу гь п^одатн са Сав.
ВИД НА ГЛАГОЛА И ВИДОВИ ДВОЙКИ
§ 364.	Старобългарските глаголи саот свършен или от несвър-
шен вид. Видът на даден глагол проличава от употребата му и от него-
вите формообразуващи възможности. Както бе посочено, сегашните форми
на глаголите от свършен вид имат значение на бъдеще време, глаголите
от свършен вид по правило нямат сегашно деятелно причастие и форми за
минало несвършено време. Класификационен признак може да бъде и упо-
требата на инфинитивите след глагола начатн (въчатн), тъй като много
глаголи от свършен вид са начинателни, след начатн (въчатн) могат да се
употребят само инфинитиви на глаголи от несвършен вид.
По правило старобългарските глаголи образуват видови двойки. Във
всяка двойка единият от глаголите е първичен или изходен, а другият е
вторичен или производен. Първичният глагол може да бъде както от свър-
шен, така и от несвършен вид. Втората трупа видови двойки, с първичен
глагол от несвършен вид, е по-многобройна. Видови двойки с първичен
глагол от свършен вид са: дамб. датн (св. вид) и дай», даьатн (несв.
вид); ладж, пастн и падай», падатн; нмж, атн и кманс, нматн; аагж,
асштн и лъжж, лиг атн; в^аштж, к^атнтн и к^аштан», в^аштатн; мьштж,
МЬСТНТН и МЬШТАИ», МЫНТАТН; В^ВЖДЖ, К^ЪДНТН и В^ВЖДА1Ж, в^ъждатн ;
КФНЬЧЖ, КОНЬЧНТН И КФНЬЧАН», КОНЬЧАТН; ЛОБЪЖЖ, ЛОБЪЗАТН и Л«БЪ13А1Ж,
л»бъ1затн. Вижда се, че изходният глагол от свършен вид не съдържа
наставка -а- в инфинитивната си форма и че производният глагол получава
такава наставка в инфинитивната си форма (напр. нмж, атн и кмЛнк, нматн).
Някои изходни глаголи от свършен вид с инфинитивна наставка -нж- и с
корен, който завършва на гласна, образуват несвършен вид, като запазват
наставката -нж-, а в инфинитивната си форма добавят наставката -а-, напр.:
мннж, мннжтн (св. вид.), но мнноунк, мннокатн (несв. вид.); покннж, повн-
НЖТН, но ПОВННОу1А СА. ПОВННОВАТН СА.
§ 365.	Ако изходният глагол от свършен вид има инфинитивна форма
с наставка -н-, производният глагол от несвършен вид обикновено е с на-
ставка -а- не само в инфинитива, но и в сегашните си форми, напр.: поуштж,
поустнтн (св вид), но ПвуШТАНК, лоуштАтн (несв. вид), от *poy^t-l-a- > *ро-
^st-j-a-, където -I- > -/-, което е наставката на първичния глагол от свър-
шен вид; АВА1Ж, АКНТН, НО АВА1А1Ж, АВAfATH; ПАЪН1Ж, ПАЪННТН, НО ПА'Ь-
HtAHf», ллъшлтн; RAfHR, ВА^нтн, но ВА|НА1Ж, ba^iath. Изключение е стжпЛнк,
стжпнтн (св. вид), но стжпанк, стжлатн (св. вид), където наставката -I- на
първичния глагол липсва в производния глагол с наставка -а-. Наставката
-н- (-г- > -/-) не се появява и при някои глаголй от вторичен несвършен
вид със или без представка, чийто корен завършва на задноезична съгласна,
262
напр.: ск»чж, скочнтн (св. вид), но скькыж, скмсьтн (несв. вид); п«ложж,
п»л«жнтн, но п«лъгл1Ж, нолхгхтн; «м»чж, «м«чнтн, но »м\кхнк, омъкътн.
От глагола с представка въсхыштж, въс^ытнтн (св. вид) се образуват два
глагола от вторичен несвършен вид — въсХыштыж, въсХь1Шт\тн и въс-
Хытънк, въсХъ,тхтн*
§ 366.	Начинът за образуване на производни глаголи от несвършен вид
от първичните глаголи от свършен вид с изпадане на инфинитивната на-
ставка -н- е по-древен от начина, при който инфинитивната наставка -i- >
-j- се пази. Х\о-новинт начин, със запазване на -I- > -j-, се е подвил като
обобщение на начина, по който в старобългарски от глаголите с наставка
-н- от несвършен вид се образуват производни глаголи, означаващи много-
кратност, напр.’. гкхшж, гмлнтн (несв, виду но гкмнмж, гдкшктн (много-
кратен глагол); пртнвмж са, пртнкнтн са, но пртнклгмж, п^отнвлв,тн са.
Двойствените отношения от типа поуштж, поустнтн (св. вид): поуштмж,
пвуштътн (несв. вид) и гльшж, гласнтн (несв. вид): глашанк, гаашатн
(производен глагол, означаващ многократност) са причина от някои пър-
вични глаголи от несвършен вид с наставка -н- да бъдат образувани нови
глаголи пак от несвършен вид, напр. в^ждж, връднтн (несв. вид) и кцъж-
дыж, в^кждатн, или пък някои глаголи от свършен вид с наставка -н-,
като к^кштж, кръстнтн (срв. производния глагол от несвършен вид к^ьш-
та»ж, к^ьштатн), да бъдат схващани като глаголи от несвършен вид и
да имат еегашни деятелни причастия — вж. напр.: быстъ ноанъ к^ьста
въ поустынн. Мк 1.16 Мар. — — ---------
§ 367.	От някои глаголи от свършен вид с цачинателно или еднократно
значение с наставка -н- могат да се образуват производни глаголи от не-
свършен вид с наставка -je-1-jo- в сегашните си форми, напр.: кънж, къ-
нжтн от *kap-n~, но кхимж, кхплешн, къпътн; двнгнж, двнгнжтн, но
двнжж, двнжсшн, двнвхтн; м^ькнж, м^ькнжтн, но м^ьчж, м^кчешн, Ufb-
цьтн. Други глаголи от свършен вид с наставка -н- пък са произлезли от
първични глаголи от несвършен вид, напр.; тлькнж, тлькнжтн (св. вид) от
тлькж, тл'бштн < *telk-tl. Някои глаголи с наставка -н-, като гыбнж, гыб-
нжтн, съх’нж, съхнжтн, выкнж, выкнжтн, са от несвършен вид.
§ 368.	От първични глаголи от несвършен вид се образуват производни
глаголи от свършен вид, като се добавят представки, напр. от тв«^1Ж, тво-
рнтн (несв. вид) са образувани вторичните глаголи сътво^>ж, сътворстн,
П|>ЪТВ0|НЖ, П j>rfiTROj>HTH,	зхткорнтн, П0ТК9|ПЖ, п»тв»^нтн, п^нтво-
^нк, П|»нтвв^нтн. Добавената представка променя не само вида, но и лек-
сикалното значение на глагола. Има и производни глаголи с представки от
свършен вид, изходният глагол на конто, в праславянската епоха без пред-
ставка, през старобългарската епоха вече нс се употребява, напр.: нъчьнж,
нхчатн, въчьнж, въчатн, оучьнж, оучАтн. Някои първични глаголи от не-
свършен вид с инфинитивна наставка -ъ- може и да не променят вида си,
ако се прибави представка, напр.: в^мь, въдитн (несв. вид), съвъмь, съ-
263
вид-ътн (несв. вид), нзкъмь, нзсвд'втн (несв. вид), но поввмк, пов^дитн (св.
вид)» еув-ьмь, оуквд-втн (св. вид).
§ 369.	От производните глаголи от свършен вид, образувани с пред-
ставка, могат да се образуват производни глаголи от вторичен несвършен
вид, означаващи многократност, като се добави наставката -к-, напр.: с-вкж,
с'ёштн (несв. вид) — песвкж, посъштн (св. вид) — песъкмж, пес’вкдтн (несв.
ВИД); КЛАДЖ, КААСТН— КЪСКААДЖ, ВЪСКЛАСТН— ВЪСКААДАИК, ВЪСКААДАТИ.
Ако коренът на глагола съдържа праславянска гласна е (е), а (»), I (ь)
или и (ъ), в основата на глагола от вторичен несвършен вид тя е в удъл-
жена степей г (в), д (а), I (и) или й (ы). Напр.: грвж, г^етн— пегрвж,
посети— пог^ъвмж, пфг^батн; плетж, плести — съплетж, съплестн —
съпаъта1ж, съплвтлтн; метж, мести — въметж, къместн — въмътабк, въм-в-
татн; гнетж, гнести — еугнетж, «угнести — еугнътАга», оугнвтАтн; к«А1Ж,
клдтн < *kal-ti — закфанк, закадтн— закааанк, закааати; б«дж, вести —
нзведж, извести — нзбадмж, нзбадатн; мегж, мештн — пемогж, пемештн —
пемлгыж, пфмагатн; чьтж, чисти — печьтж, печнстн — почитан», пфчитатН;
цкьтж, цкнстн— п^оцкьтж, п^ецвнстн — прцкнтАга», прцвнтдтн; съанс»
съаатн — песъЛ1Ж, пфсъаатн — пест>1АА1ж, посылатн; зевж, зыслтн — съ-
ЗЪВЖ, СЪЗМАТН — СЪЗЫВА1Ж, СЪЗЫВАТН.
§ 370.	Глаголите с наставка -«в. (-?-) в инфинитивната си основа обра-
зуват вторичен несвършен вид с наставка -А- във всичките си форми, като
удължават праславянската кратка корепна гласна, напр.: мынж, мы?'Втн —
пемьнга», пемьн-втн — пеммнАИ», пемнндтн; зь}ик, зьрггн — назван», назв-
ffcTH - HA3HfAt*, назн^атн; пь^нк са, пьрътн СА —	СА, прпк-
|>ътн са — п^ъпн^ыж са, п^пн^ати са ; ге^вк, горгтн — ^лзге^нк, рдзге-
||'ётн — рзгл|шж, fазга^атн. Глаголите с наставка -и- (-/-) в инфинитив-
ната си форма при образуването на вторичен несвършен вид запазват тази
наставка, която се слива със следващата наставка -а-, и се образува слож-
ната наставка-н»- (t+a>Ja), пред която стават омекчителни промени.
И тук коренната гласна, ако е била кратка, по правило се удължава, напр.:
тверж, тве^нтн— сьтве^га», сътве^нтн— сътвАр1ыж, сътвАрдтн; геннк,
геннтн — нзген1ж, нзгеннтн — нзгднгмж, нзглн1дтн; пега», пентн — напфн»,
напонтн — ндпыыж, напасти; цздга», ц-вантн—нц-ваик, нцвлнтн — нцв-
лн»га», иц-baiath; нешж, неснтн — п^ннешж, п^ннеснтн — п^нндшмж, п^ннд-
шдтн; течж, точнтн — ^дстечж, ^дстечнтн — ^дстдчыж, ^дстдчдтн; чнштж,
чистнтн — «чнштж, ечнстнтн — ечнштыж, ечнштдтн; мышлга», мыслнтн —
пемышлик, пемысАнтн — пемышмыж, помышличтн; еучж, оучнтн — пееучж,
пееучнтн — пееучдга», пееучдтн; Хъиитж, Хытнтн — къс^ыштж, късХы-
ТНТН — ВЪСХЫШТМЖ, ВЪС^ЫШТАТН; С^АММЖ, с^дмнтн — пес f А МА(Ж, песр»-
МНТН — noCfAMAHtra», neCfAMAI&TH; МЖШТЖ, МЖТНТН — СЪМЖШТЖ СА, СЪМЖ-
264
тнтн са, съмжштанк са, съмжштатн са. Колебание в удължаването на
коренната гласна се наблюдава в льштж, льстнтн от льсть — п^вльштж,
П^ЪАЬСТНТН — П^ЛЬШТМЖ, П^ВАЬШТАТН, НО П^ВАНШТМЖ, ПЦЬЛНШТАТН
(Супр). Някои отименни глаголи, като гфтовлнк, готокнтн (несв. вид) —
фугФТФКМЖ, оуготовнтн (св. вид), при образуването на вторичен несвършен
вид (оу готов анк, ФугФТФКАТн) не удължават коренната гласна.
Ако в сегашните форми или в инфинитивната форма има редуцирана
гласна ь (= праслав. ?), при образуването на вторичен несвършен вид на
удължаване подлежи тя. Напр.: верк, бь^атн — събс^ж, събь?атн — събн-
fAHK, CbSHfATH; КАЬНЖ, KAATH— П^ОКАЬНЖ, HfOKAATH — П^ОКАННЫЖ, П^-
KAHHATH; ПЬНЖ, ПАТН — прпьнж, прпАТН— П^ПННМЖ, ПрПННАТН; мьрж»
мртн — оумьрж, «умртн — оумн^АН», оумнрлтн ; тк^ж, трътн — нсть^ж,
HCT^tTH — HCTHfAKK, HCTHjJATH. В групите |>Ь (уъ) и ль (ль), получени от
праславянските групи 1г (иг) и И (ill), при образуване на глаголи от втори-
чен несвършен вид ь и ь не се удължават в н и ы, напр.: пльнж, пль-
ннтн — напльннк, нлпльннтн — напльн1А1ж, нхпльшдтн. В чешки обаче в
глаголите от вторичен несвършен вид има дълго сричкотворно / и /, напр.
pint?, но napl'nat’. В среднобългарските паметници на мястото на глагола
пфч^ьпанк, поч^ьпатн (вторичен несвършен вид от *уьпж, ч^втн — поч^ьпж,
печати) се среща глаголът п»ч^нпа1ж, пфч^нпатн.
§ 371.	Когато вторичният несвършен вид се образува от глагол, чийто
корен завършва на задноезична съгласна, а коренната гласна е ь, н или
А, във всички форми на глагола от вторичен несвършен вид настъпва трета
палатализация, напр.: лакж, лаштн — налакж, налаштн — налацанк, на-
ЛАЦАТН; ДКНГЖ, ДВН8АТН — ПФДВНГЖ, ПФДКН8АТН — ПФДВН8А1Ж, ПФДКН8АТН.
По образец на б^ж, бь^атн — събн^анк, събн^атн, мь^ж, м^-ктн — оумн^АНк,
«умн^Атн са били образувани глаголи от вторичен несвършен вид от типа
жегж, жештн — съжсгж, съжештн — съжнэай», съжнзатн (наред с фоне-
тично закономерного съжага)Ж, съжагатн) ; ^екж, рштн — на^скж, ма-
fCUJTH — НА^НЦАНК, НА^НЦАТН (срв. фонетично закономерного nf’Bf'BKAHK,
п уъуък АТН); ГуСБЖ, г^етн — ПФГ^СБЖ, ПФГ^СТН — ПОГОНЕ АКК, пфг^нбатн (Супр,
някои среднобългарски паметници), но обикновено пфг^батн. По аналогия
при глаголите с наставка -п- трета палатализация може да стане и след
други гласни, напр.: кыкнж, выкнжтн (несв. вид) — навыкнж, наеыкнжтн
(св. вид) — навъща1Ж, накъщатн (Супр). Има и случаи, в конто пак по
аналогия трета палатализация е настъпила и след праславянска трупа ъг
ИЛИ Ы, ВЖ. нстргнж, нстргнжтн — НСТ^ЪГА1Ж, НСТ^ЪГАТН, НО 8ЪСТ|>Ь-
8А1Ж, KfcCTfbSATH.
§ 372.	Удължаване на коренната гласна има и при образуването на
производни глаголи от глаголите от първичен свършен вид с инфинитивна
наставка -н-,напр.: fфждж, ^фднтн (св. вид), но f ажданк, f аждатн (несв. вид);
СКФЧЖ, СКФЧНТН, НО СКАКАНК, СКАКАТН; СВФБФЖДЖ, СВФБФДНТН, НО СВАБФЖДАНК,
свабфждатн. От глагола куьштж са, к^ьстнтн са (св. вид) от *krbst- <
лат. Cristus в Симеоновия изборник (староруски препис от 1073 г.) е засви-
детелствуван производен глагол от несвършен вид XfHUJTAtA са, Х(нштатн
265
са (замяна на к с х под влияние на гр. Хршгб^), съответният глагол от
свършен вид там е эдьштж са. В редица случаи изходиият глагол от
първичен несвършен вид с инфинитивна наставка -н- и без представка или
не се среща, или има доста различно лексикално значение, напр.: заштн-
ШТЖ, ЗАШТНТНТН и заштншта!Ж, заштнштатн (в Супр има и ЗАШТНЦАТН);
ЕЪП^бШЖ, въгуоснтн И КЪП^АШМЖ, КЪП^АШАТН; ЗАТЕ«|НЖ, ЗАТВб^НТН И ЗА-
ТВАрАНК, ЗАТВAjHATH; рАДОрЖ, j>A3Oj>HTH И fАЗАрМЖ, |> АЗ A (HATH, положж,
положнтн и пфлаганк, пфлагатн. Производните глаголи, означаващи много-
кратност, с удължена коренна гласна блнсцмж са, бансцатн са и cbhtahr
са, свнтатн са са без представка. Техните изходни глаголи са от несвър-
шен вид, с наставка --в- в инфинитивната основа — вльштж, бльштатн от
*bllsk-e- и свьштж, свктътн. Други производни глаголи, означаващи много-
кратност и образувани с наставка -а- от глаголи от несвършен вид, са:
8АЛ1ЫЖ СА, KAAfATH СА ОТ ВАЛ1Ж, ВАЛНТН; BAj>tAI?h, В A (HATH от ВА^НК. ва-
^нтн; врвждА1ж, в^ждатн от в^ждж, в^-вднтн; к^ьштмж, к^ьштатн
от К^ЬШТЖ, К^ЬСТНТН.
§ 373.	Глаголите от свършен вид с наставка -н- образуват вторичен
несвършен вид по същия начин — добавят наставка -а- във всичките си
форми (наставката -н- се пропуска) и удължават праславянската кратка
коренна гласна, напр.: п^нквснж са, п^нкфснжтн са (св. вид) — п^нкасанк
СА, П^НКАСАТН СА (НвСВ. вид): ВЪДДЪХНЖ. ВЬЗДЪХ’НЖТН — ВЪЗДЫХМЖ, ВЪЗ-
дыХ^тн; пфтъкнж, пфтъкнжтн — потъжмж, потыкатн; оутомж, оутФнжтн
от *tup-n	оутхпмж, оутАПАТн; нштезнж, нштезнжтн — нштазанк, ншта-
3ATH; БАЬСНЖ, БАЬСНЖТН — БАНСКА1Ж, БАНСКАТН ; оуЖАСНЖ С А, «уЖАСНЖТН
СА — фуЖАСАМч С А, «уЖАСАТН СА; ПФГЫВНЖ, НФГЫБНЖТН — ПФГЫБА1Ж, ПФГЫ-
БАТН; ДВНГНЖ, двнгнжтн — ДВН8А1Ж, двнватн.
§ 374.	Обикновено добавената представка не променя вида на произ-
водима глагол от несвършен вид, напр.: нмж, атн (св. вид) — кммж,
нматн (несв. вид) — въземмж, възнматн (несв. вид). По образец на гла-
голите от вторичен несвършен вид могат да се появят и по-нови форми
като възнмалж, възнматн. Въз основа на производния инфинитив на^нцатн
(1 л. ед. ч. сег. вр. на^нцанк) и на глаголи като клнчж, канцатн, пфдвнжж,
пфдвнватн са се появили по-новите форми на|*нчж, на^нчсшн (Супр), конто
за разлика от нг^нцыж, на^нцакшн са от свършен вид.
§ 375.	Глаголите, чиито корени завършват на гласна н, обикновено
образуват форми за вторичен несвършен вид с наставка -ка- вм. с наставка
-а-, напр.: БН1Ж, бнтн (несв. вид) — фувннк, оувнтн (св. вид) — оукнвА»ж,
ФувнвАтн (несв. вид). Отделни примери като сег. деят. прич. им. п. м. р. ед. ч.
оуБН-шжште (Мк 12.5 Мар, Зогр) са изключение. При глаголите, чиито ко-
рени завършват на друга гласна, наставката -ва- във вторичния несвършен
вид се среща най-последователно, напр.: мънж, мытн —оумъпж, оумытн —
«уМЪ1ВА1Ж, «умЪ1ВАТН; грнк, rjl'KTH — СЪГ^1Ж, СЪГ|Н8ТИ — съгргвмж, СЪГ|В-
266
BXTH; ПЪЬЖ, ПЪТИ — ВЪСПЪНК, ВЪСПЪТН — ВЪСПЪВЫЖ, ВЪСПЪКХТН; ДМЖ,
ДЫ&ТН — СЪД'ШЖ, СЬДТНкТН — (ЬДЪЕМЖ, сгд-ьвьтн.
§ 376.	По същия начин са образувани и формите на глаголите от вто-
ричен несвършен вид, чиито изходни глаголи съдържат наставка -х- или
-•в- в сегашните си форми, напр.: копхнк, квпхтн (несв. вид) — п«копмж,
П9К0ПХТН (св. вид) — покопхкх1ж, покопхкхтн (несв. вид); клеветмж, кмке-
тхтн— оклеветыж, окмвет&тн — мсмветхвхнк, оклсветхкхтн; цъп-внънк,
ЦЪПЪНЪТН — ОЦ'ВП'ВН'ВНК, ОЦЪПЪНЪТН — ОЦЪПЪНЪКХНК, ОЦЪПЪНЪКХТН; K9NK-
ЧХНК, к»ньчхтн — СЪКОНЬЧМЖ, СЪКОНЬЧХТН — СЪК0НЬЧХКХ1Ж, СЪКОНЬЧХВХТН.
Онези от тях, конто са образувани от глаголи от несвършен вид с пред-
ставка, означават многократност, напр.: п»велъ!ж, повехътн — пфвсл’БВЫж,
ПОВеЛЪВХТН; |)Х30уМТ1Ж, ^М«уМ*ТН — (>Х30уМТВХ1Ж, рхзоумъкхтн; ОТЪК'ВШ-
тхнк, отъвтштхтн — «тъвъштхвыж, отъвъштхвхтн; обстъшмж, «кетъ-
шхтн — «Бетъшхвыж, обстъшхвхтн.
§ 377.	В отделки случаи, засвидетелствувани предимо в Супр, настав-
ката -оу- в сегашните форми и наставката -евх- в инфинитивната форма,
конто изпърво са били характерни само за произведшие глаголи от не-
свършен вид от типа мнноу1Ж, мнновхтн, са изместили наставката -х- на
глаголите от вторичен несвършен вид от типа прпевъдмж, проповтдхкшн,
прповъдхтн — срв. ВЪМБ, В'ЁД’ЬТН (несв. вид) — проповъмь, П^ОПОВЪД'ВТН
(св. вид); вм. прповъдыж, п^оповъдхтн (вторичен несв. вид) все по-харак-
терни за българския език в неговото историческо развитие са ставали фор-
мите от типа nf опокъдоу|ж, пропокъдовхтн, нбълг. проповядвам. Вж. още:
нштж, нскхтн (несв. вид) — ВЪЗНШТЖ, ВЪЗНСКХТН (св. вид) — възнскмж»
възнскхтн (несв. вид) — възнскоунк, възнсковхтн; кхжж, кхзхтн — покхжж.
нокхзхтн — покьзыж, покхзхтн — покхзоунк, лекхз«вьтн, нбълг. показвам;
^ЪЖЖ, ^ЪЗХТН — ОТЪ^КЖЖ, ОТЪрДХТН — ОТЪ^ЪЗМЖ, «тъ^ъзхтн— ♦тъ^ъз»унк,
втъръзовхтн, нбълг. отрязвам. Причина за бързото развитие на този по-
нов тип глаголи от вторичен несвършен вид са многобройните отименни
глаголи от несвършен вид с наставка -оу- в сегашните форми и с на-
ставка -евх- в инфинитивната форма, като напр.: ^хдоунк, рхдовхтн от-
(>ХДЪ, БССЪД0у1Ж, весъдевхтн от весъдх, схеугеунк, слоугевхтн от слеугх>
Btfoyift, ВЪ^еВХТН от ВЪ^Х, съв-ктоунк, СЪВЪТвВХТН ОТ СЪВЪТЪ, ОБЪДОу1Ж,
екъдевхтн от объдъ. Един отименен глагол от несвършен вид като напр.
прповъдоу|ж, п jienoBt довхтн от п^опокъдь лесно е могъл да се възприеме
като глагол, който произхожда от п^опевъмь, прповъдхтн и е употребен
в значение на вторичен несвършен вид. От друга страна, редица инфини-
тиви, като напр. покхзхтн, етъ^взхтн, възнскхтн, съвдзхтн, са форми както
на глаголи от евършен вид (напр. пекхжж, отъ^ъжж, възнштж, съвджж),
така и на глаголи от несвършен вид (напр. покхдмж, отъръзмж, възнскхнж,
еувдзх>ж) и сами по себе си не съдържат ясен видов признак, какъвто
има напр. в покхзокхтн, етъргзевхтн, възнскевхтн, съвдз«к^тн. В един
случай с наставка -су-/-ов-х- е образуван глагол от вторичен несвършен
вид -- квупсунк, коуповхтн от изходен глагол с наставка -н- в сегашните
си форми и в инфинитива — кеупмж, кеупншн, коупнтн, Има и примери,
267
в конто от един и същи изходен глагол от несвършен вид с наставка -н-
в сегашннте си форми и в инфинитива са образувани две форми за втори*
чен несвършен вид •— с наставка -х- и с наставка -оу-/-ок-х-, напр.: ктнж,
мънншн, М'Вннтн (несв. вид) — пръмъник, п^вмънншн, п^ъмъннтн (св. вид) —
пръмъшмж, ПрЪМЪННчКШН, nf-ВМЪШАТН И пръмъноунп, nfBM'BHOyreUJH, П|>ъ-
мънокхтн (несв. вид.) В отделни случаи наставката -оа-х- е пренесена и в
сегашната основа, напр. 3 л. ед. ч. сег. вр. рст^ ьзфвакть. (Супр 350.28) вм.
|>хст|Н>зоуктъ по аналогия с инфинитивната форма (>хст|>ьзокхтн. Наставката
-ЫЕХ-, с която се образуват глаголи, означаващи многократност, е засвиде-
телствувана в единични форми на глагола ц.ъхывх№, ц-вхыкдтн като 3 л.
мн. ч. сег. вр. и,ъхыкхнктъ (Супр 542.22).
§ 378.	Незначителна част от старобългарските видови двойки са обра-
зувани от различии корени, напр. мсмь, ксн (несв. вид) — бждж, Бждешн
(св. вид); врьгж, в^ъштн (св. вид) — мештж, метхтн (несв. вид, има и
метж, метешн, също от несв. вид); ^екж, |кштн (св. вид) — гххгомж,
глхгохешн (несв. вид); внждж, кндътн (несв. вид) — оудьрж, «узь^етн
(св. вид). В старобългарски има малко двувидови глаголи. Във всички слу-
чаи формите им са получени по различен път, напр.: ^хзоумънк, ^хзоумътн
(св. вид) идва от оум-ыж, оумътн, а рхдоумъБк, f хз«умътн (несв. вид) идва
от ^хзоумь.
ГЛАГОЛНИ ОСНОВИ
§ 379.	Старобългарските глаголи имат две основи — сегашна(напр. 1 л.
ед. ч. сег. вр. бс^ж, 2 л. ве^ешн) и инфинитивна (напр. 1 л. ед. ч. мин.
св. вр. бь^х)(Ъ, инф. БЬ|>хтн). От сегашната основа се образуват формите
за сегашно време (1 л. ед. ч. ке^ж, 2 л. ве^ешн) и повелително наклонение
(2 л. ед. ч. б«^н, 2 л. мн. ч. ве^кте), сегашно деятелно причастие (м. р.
ед. ч. им. пф бс|)ы, род. п. вержштх) и сегашно страдателно причастие (м. р.
ед. ч. им* п. Бермъ), а от инфинитивната основа се образуват формите
за минало свършено време (1 л. ед. ч. бь^хъ> 2 л* минало нес-
вършено време (1 л. ед. ч. бь^хх^ь, 2 л. вьрххше), инфинитивът (бБ(>хтн),
супинът (бк^атъ), минало деятелно причастие I (м. р. ед. ч. им. п.
съ-Бьрхвъ), минало деятелно причастие II (м. р. ед. ч. им. п. бъ^ааъ), ми-
нало страдателно причастие (м. р. ед. ч. им. п. съ-бь^анъ) и свързаното с
него отглаголно съществително (съ-бб^аннк).
Малък брой старобългарски глаголи образуват форми за минало свър-
шено време не от инфинитивната, а от сегашната основа на глагола. Това
са т. нар. прости форми за минало свършено време без наставка -Х/-Ш-/Ч-,
конто произхождат от прастари форми за минало несвършено време. Част
от тези глаголи могат да образуват форми за минало свършено време и от
инфинитивната основа на глагола, но във 2 и 3 л. ед. ч. техните форми са
винаги от сегашната основа, напр. 2 л. ед. ч. сег. вр. ^ечешн, 3 л. ^ечетъ
268
и 2 и 3 л. ед. ч. мин. св. вр. рч«, но 1 л. ед. ч. мин. св. вр. 3 л.
мн. ч. ръшд; 2 л. ед. ч. сег. вр. п^фбфдфшн, 3 л. првФдетъ, 2 и 3 л. мин.
СВ. вр. ПрБФДФ, но 1 Л. МИН. СВ. вр. ПрБХСЪ, 3 л. МН. Ч. прВХСД.
§ 380.	Сегашиата основа на старобългарските глаголи с окончание за
2 л. ед. ч. сег. вр. -шн може ясно да се види, след като от съответната
форма се отстрани окончанието -шн. В праславянски е имало четири на-
ставки за образуване на сегашни основи, а именно -е-/-о-, -пе-/-по-, -je-f-jof
и -1-, конто в повечето случаи добре личат и в старобългарските форми за
сегашно време, напр.: sef-e-шн, дкнг-не-шн, знх-к-шн, ХвА-н-щн. Единст-
вено глаголът нмхмк образува сегашиата си основа с наставка -х- (2 л.
ед. ч. сег. вр. нм-х-шн). Много малко старобългарски глаголи като 1 л. ед. ч.
сег. вр. ксмь, 2 л. ксн, къмь, въсн, дхмь, дхсн, жмь, жсн образуват сегашните
си форми без наставка. Тези глаголи се наричат атематични. Някога те
са били по-многобройни — на някои старобългарски глаголи с наставка
-е-1-о- (-je-f-jo-) в сегашиата основа, като напр. ве^-е-шн, пн-к-шн (пь-к-шн)
от *pej.-e-, слов-е-шн от *к’1ец.-е-, в други стари индоевропейски езици
съответствуват форми от сегашна основа без наставка, напр. лат. 3 л. ед. ч*
сег. вр. fert ’носи’ от ие. *bher-t; гр. 2 л. мн. ч. сег. вр. <рёр-те ’носите’ (у
Омир); гр. 2 л. ед. ч. пов. накл. ‘пий’ от *pi-, xXD-Si ’чуй’ от *k’Ui-.
Постепенно обаче в сегашиата основа на известна част от тях се е наста-
вила наставката -ej-o- (-je-f-jo-). Пример са и сегашните форми на глагола
ндж, ндешн, чиито индоевропейски съответствия са атематични, напр.
стинд. 1 л. ед. ч. сег. вр. ёт.1 от	3 л. tti от *ei-tl', гр. 1 л. ед. ч.
сег. вр. alpt; лит. 1 л. ед. ч. сег. вр. eimi.
§ 381.	Инфинитивната основа на старобългарските глаголи може да се
види, след като от инфинитивната форма се отдели инфинитивното оконча-
ние -тн (напр.: вь^-х-тн, дкнг-нж-тн, знх-тн, х®А-н-тн) и се възстанови
крайната коренна съгласна в случай, че тя е изчезнала или е променена по
закона за отварянето на сричката (напр.: бфс-тн от *bad-ti, срв. 1 л. ед. ч.
сег. вр. водж, бодсшн). В един случаи инфинитивното окончание е приба-
вено направо към корена, напр.: нес-тн, рш-тн от *rek-tl, пхс-тн от *pad-tl,
знх-тн, пн-тн, а в други случаи пред него се намира наставката, с която
се образува инфинитивната основа, напр.: къд-ъ-тн, хфА-н-тн, Sbf-x-тн,
двнг-нж-тн. Често наставката в инфинитивната основа (вь^-х-тн, пьс-х-тн,
зъв-х-тн, дкнг-нж-тн, кнд-ъ-тн), ако изобщо е налице, се различава от
наставката в сегашиата основа (вер-е-те, пнш-е-те, зфк-ф-тф, двнг-не-те,
Енд-н-те), само глаголите с наставка -н- в инфинитивната основа (Х°А-н-тн,
лов-н-тн, нос-н-тн) имат същата наставка и в сегашиата си основа (^од-н-шн,
афв-н-шн, нфс-н-шн). При много глаголи сегашиата основа се отличава от
инфинитивната не само по наставката, която в инфинитивната основа може
и да липсва, но и по коренната гласна, напр.: ве^ж, вершн, но вь^хтн;
пншж, пншешн, но пьсхтн; зфвж, зовешн, но зъвхтн; чьтж, чьтешн, но
чнстн от *kit-ti.
§ 382.	В сегашиата основа на някои глаголи е имало Носова съгласна,
която се е сляла с коренната гласна и е образувала носовка, напр.: хдгж,
аажфшн от *leng-e-, но хештн от	сддешн от *send-e-, но
свстн от *sed-ti\ фб-^дштж, фв-^дштфшн от *-rent-je-, но фб-^бстн от
269
*-ret-ti. Вмъкнатата Носова гласна ё сродна с наставката -ne-l-ho- в сегаш-
ната основа на глаголите от типа коснж, кос-нс-шн и придава на глаголните
основи в сегашно време значение на едпократност, поради което те са от
свършен вид. Глагол с някогашен носов инфикс е и г^адж, г^Адешн (срв.
лат. gradior ’вървя, крача’), от който са засвидетелствувани предимно форми
от сегашна основа. Видът на този глагол, който не образува форми за
минало свършено време, е несвършен. В глаголите п^нсагж, прнсАжешн,
п^нсаштн и Н-САКНЖ, Н-САКНСШН, н-сакнжтн носовият инфикс е обобщен
и в инфинитивната основа, срв. лит. инф. segti ’пристягам, пришивам’ и sektl
’спадам’. В основата на глагола от свършен вид бждж, бждсшн от *bund-e-
има стара основна съгласна (инфикс), каквато липсва в инфинитивната
основа, срв. инф. вы-тн.
§ 383.	Според разпредялбата на Миклошич (Мiklosich 1875а:420),
частично подобрена и видоизменена от други учени, в старобългарски има
пет класа инфинитивни основи.
I клас. Инфинитивната основа не съдържа наставка, а коренът за-
вършва на съгласна, която за целите на класификацията следва да се въз-
станови, ако е изчезнала или е променена по закона за отварянето на срич-
ката, напр.: нес-тн от *nes~ti, кк-тн от *ved-ti, рш-тн от *rek-tt, о-в^вс-тн
от	в,с-тн от *ed-ti, гр-тн от *greb-tl, те-тн от *tep-tl.
11 кла	с. Инфинитивната основа не съдържа наставка, а коренът за-
вършва на гласна, напр.: днх-тн, дх-тн, пъ-тн от *poi-tl, мы-тн, пн-тн,
жа-тн от *gen-ti, мръ-тн от *mer-tl, кхх-тн от *kol-ti, в^х-тн от *bor-tl.
Ill	клас. Инфинитивната основа съдържа наставка -нж-, напр.: инф.
д^ьд-нж-тн, но мин; стр. прич. м. р. ед. ч. им. п. д^ьд-н«в-енъ.
1 разр	ед. Глаголният корен завършва на гласна, а наставката -нж- ха-
рактеризира всички форми, конто се образуват от инфинитивната основа,
напр.: инф. пхннжтн 3 л. ед. ч. мин. св. вр. пхн-нж, мин. деят. прич. м. р.
ед. ч. им. п. пхн-нж-въ, отглаг. същ. пхн-нок-еннк.
2 разр	ед. Глаголният корен завършва на съгласна, а наставката -нж-
задължително характеризира само инфинитива и супина, напр.: д^ьд-нж-тн,
дкнг-нж-тн, дъХ-нж-тн, п^одаб-нж-тн, кос-нж-тн, въс-к^ьс-нж-тн, а в оста-
налите форми, конто се образуват от миналата основа, тя може и да липсва,
напр.: мин. деят. прич. д^ьд-нж-въ, 3 л. ед. ч. мин. св. вр. д^ьд-нж, п»д-
ВНГ-НЖ, отглаг. СЪЩ. ДЪ)С-НОВ-еНН№, 3 Л. МН. Ч. мин. СВ. вр. ПрДАБ-НЖ-ША,
3 л. ед. ч. мин. св. вр. кос-нж, 1 л. ед. ч. мин. св. вр. въск^ьс-нж-Хъ, от-
глаг. същ. въс-К|»ьс-н«-еннге, но 3 л. ед. ч. мин. св. вр. дкнжс, нддъше,
П^ОДАБС, косе СА, отглаг. СЪЩ. BbCKfbCCHHIC.
IV клас. Наставката на инфинитивната основа е гласна.
1	разред. Инфинитивната основа съдържа наставка -ъ-, напр.: внд-ъ-
тн, съд-ъ-тн, сххв-'Ь-тн, лет-1:-тн, мьн-ь-тн.
2	разред. Инфинитивната основа съдържа наставката -х- (-tx-), напр.:
чнт-х-тн, вьр-х-тн, пьс-х-тн, хеж-х-тн от *leg-e-ti, мхьч-х-тн от *mblk-e-ti,
схыш-х-тн от *slils-e-ti, п^хш-х-тн от *pros-i-a-ti, сто-не-тн от *staje-ii,
KX-IX-TH СА, ЧХ-1Х-ТН.
3	разред. Инфинитивната основа съдържа наставка -н-: ХвД‘н-тн>
Хвхх-н-тн, МЖД-Н-ТН, ХЮБ-Н-ТН- воуд-н-тн, nfOC-H-TH.
270
И клас. Инфинитивната основа съдържа наставка -фк-х- (-ев-х-), напр.:
ке^п-ФВ-х-тн, весъд-фв-x-i н, в^хч-ев-х-тн.
Класификация на старобългарските глаголи
по сегашна основа
§ 384. Принципът за разпредялба на старобългарските глаголи по ин-
финитивна основа, предложен от Миклошич, намира приложение при описа-
нието на начините, по конто се образуват формите за минало свършено
време. По-важна е обаче класификацията на старобългарските глаголи по
сегашна основа, осъществена за пръв път от Шлайхер (Schleicher 1852:
287). Според общоприетата класификация, въведена от Лескин (Leskien
1871:74), глаголите с праславянска наставка -е-!-о- са от 1 спрежение
(ве^-е-ши), с праславянска наставка -ne-f-no- — от 11 спрежение (двнг-не-шн),
с праславянска наставка -je-1-jo- — от III спрежение (знх-к-шн), и с пра-
славянска наставка (I--от IV спрежение (^фд-н-шн).
Глаголи от I спрежение
§ 385. Старобългарските глаголи, конто в сегашиата си основа имат
праславянска наставка -е-/-о-, са от I спрежение, напр.: нес-ж, нес-е-шн,
rjes-ж, грв-е-шн, плфв-ж, пафв-с-шн- зфв-ж, зов-е-шн, вер-ж, вер-е-шн. В за-
висимост от характера на миналата основа тук се разграничават три
разреда.
1	разред. Инфинитивната основа не съдържа наставка, а коренът за-
вършва на несонорна съгласна (I клас в разпредялбата по инфинитивна
основа). При образуването на формите на инфинитива и супина с крайните
коренни съгласни обикновено стават асимилационни промени. Запазва се
неизменна само крайната коренна съгласна с, напр.: несж, несешн, нести,
пхсж, пхсешн, пхстн, т^асж, т^Асешн, т^астн. Крайната коренна съгласна
3 се обеззвучава в с, напр.: везж, везешн, вести, въл-взж, въхтзеши, въ-
х'встн. Съгласните т и д се променят в с, напр.: пхетж, пхетешн, плести‘.
цвьтж, цвьтешн, цвнстн; водж, бодсшн, вести; ведж, ведеши, вести;
к^хдж, к^хдешн, кухстн; пхдж, пхдешн, пхстн. Крайните коренни съгласни
п и б изпадат, напр.: тепж, тепешн, тети; ч^ьпж, ч^ьпешн, чрътн от *kerp~
tr, грвж, г^евешн, г^етн. Крайните коренни съгласни к и г минават в ш,
напр.: влвкж, вл*вчешн, вл-вштн; ^екж, fсчеши, |>ештн; пекж, печешн,
пештн; стрзгж, ст^жешн, ст^штн ; могж, мфжсши, мфшти, ст^нгж, стре-
жешн, ст^нштн. Към този разред спадат и два от глаголите с носов инфикс
в сегашиата си основа — лагж, лажсши, лештн и садж, садсшн, свети.
Глаголите ндж, ндешн, нтн и жнвж, жнвешн, житн са неправилни — ди
в от сегашните основи нд-е- и жнв-е- са стари коренни разширители, конто
липсват в инфинитивната основа. От ндж, ндешн не могат да се образу,
ват форми за минало свършено време. Глаголът бждж, бждсши от свър-
шен вид има само форми за сегашно време. Той се употребява в значение
на бъдеще време на глагола ксмь, ней.
2	разред. Инфинитивната основа не съдържа наставка, а праславян-
ският корен е завършвал на сонорна съгласна или на консонантно g. В ин-
271
финитивната основа праславянските сонори т и п образуват заедно с пред,
ходната коренна гласна носовка а, с праславянския сонор г става метатеза,
а след монофтонгизацията на дифтонгите ец. и og от коренната гласна и
крайната коренна съгласна ц. се получава су или ю. Напр.: нмж, нмешн, атн
(възьмж, възьмъшн, въддтн); кльнж, кльнешн, каатн; пьнж, пьнешн,
патн; нлчвнж, нлчкнешн, начатн; мь^ж, мь^ешн, мцбтн от * тег-41 \ п«жь|ж,
п«жьршн, псж^ътн; плсвж, плевешн, плсутн от *р1оц-И', слсвж, смкешн,
смути; ^свж, ^евешн, ^ютн (рвж, (>«всшн, рутн). Глаголът дъмж, дъмешн,
дсутн е неправилен — м от сегашната основа е стар коренен разширител,
който липсва в инфинитивната основа *dou-. Глаголите от този разред са
от II клас според разпредялбата по инфинитивна основа.
От историческо гледище към 2 разред на I спрежение спадат и глаго-
лите п«1ж, пекшн, пвтн от *poi-tl, бн!Ж (выж), бнкшн (бькшн) от *bei-e-
чнтн от вник (выж), внкшн (вькшн) от *vei-e-, внтн, пннк (пыж),
пнкшн (пккшн) от *pei-e-, пнтн, гнн1ж (гныж), гннкшн от *gnei-e-, гннтн,
лн1Ж (лыж), лнкшн (лькшн) от *lei-e-t лнтн, пвчжж (печыж), почнкшн
(почькшн) от *kei-e~, почнтн, шн>ж, шнкшн от *siu-e', шнтн от *$/£-#,
МЪПЖ, МЫКШН, МЪ1ТН, ^ЪНЖ, |2>1КШН, |>ЫТН, чсу1Ж, чоукшн, чсутн, свсукк,
СБоугешн, свсутн. В една част от тези глаголи, като напр. по-к-шн, вн-к-шн,
съгласната j е била част от корена, а наставката на сегашната основа е
била -е-, при други глаголи пък, като напр. мы-к-шн, шн-к-шн, има про-
тетична йотация в началото на сричка пред праславянска мека гласна -е-.
Според разпредялбата по инфинитивна основа това също са глаголи от
II клас. От гледище на старобългарската графика (нормата на Супр) обаче
сегашната основа на споменатите глаголи съдържа к. Това е довод те да
бъдат причислени към III спрежение, към което спадат глаголите с прасла-
вянска наставка -je-1-jo-.
3	разред. Инфинитивната основа съдържа наставка -л-. Напр.: тъкж,
тъчешн, тъклтн; кевж, ксвешн, кевлтн; вс^ж, верши, вьртн;
держ, дершн, дьртн; жьдж (жндж), жьдешн (жндешн), жьдлтн;
женж, женешн, гънлтн; з»вж, зовешн, зъвлтн. Според разпредялбата по инфи-
нитивна основа това са глаголи от IV клас 2 разред. Глаголът гл дж, глдс-
шн, 1лултн е неправилен, в инфинитивната основа той е изгубил стария ко-
ренен разширител д (вж. същия коренен разширител в ндж, ндешн, но
инф. нтн) и е получил коренен разширител s>y..
Част от глаголите от I спрежение, в това число и някои глаголи о г
III спрежение, конто от историческо гледище са от I спрежение 1 разред,
са с е-степен на коренната гласна. Напр.: нес-е-шн, вере-шн, т^АС-е-шн от
*trems-e-, бн-к-шн от *bei-e-. Те са от несвършен вид и са тясно свързани
с имената от о-основа м. р., конто обикновено имат о-степен на коренната
гласна. Напр.: ве^ж, ве^ешн и съ-воръ, ^екж, feveuiH и от-ркъ, плетж,
плетешн и е-плетъ, г^евж, фвешн и гровъ, текж, течсшн и тскъ, де^ж,
де^ешн и рлздор, несж, несешн и водо-носъ, везж, кезешн и ведь, нл-
ЛАКЖ, НЛ-ЛАЧеШН и ЛЖКЪ, БЛАДЖ, БЛАД6ШН И БЛЖДЪ, Т^АСЖ, Т^АССШН
и т^жсъ, пе^ж, тршн и съ-п«^ъ, ^вж, ^овсшн от *гец-е- и рвъ, гнинк,
гннкшн от *gnei-e-, и гн»н, еннк, бнкшн от *bei-e- и су-вен от *boi-jb,
272
Вл-ккж, Еличсшн от *velk-e- и «бллкь от *йЬ-ъо1к-ъ. Някои глаголи от
I спрежение, крайната коренна съгласна на конто е н (м) или са с ре-
дуцирана степей на коренната гласна в сегашиата основа и с е-степен на
коренната гласна в инфинитивната основа, напр.: нмж (въз-ьмж), нмешн
(въз-ьмешн), атн от *jtnb-e-, кльнж, кльнешн, клдтн от *klen-tl, про-пкнж,
пр-пьнешн, пр-ПАТН от *pen-tl, съ-жьмж, съ-жьмешн, съ-жатн от *gem-tlt
нл-чьнж, нл-чьнешм, нл-чдтн от *ken-tt, «тъ-тьнж, «тъ-тьнешн, «тъ-тдтн
от *ten-tl, мь^ж, мьршн, м^ктн от *mer-tl, зл-вь^ж, зл-вь^ешн, зл-в^ктн
от *ver-ti, по-жьрж, пе-жьршн, П9-ж^втн от *ger-tl, 9-пьрж, 9-пь^ешн,
о-п^втн от *per-tll пр-сть^ж, п^9-сть^ешн, n^o-ст^ътн ov*stertl. Според
Айцетмюлер(Aitzetmiillerl978: 165) тези глаголи саозначавали моментно
действие и някога са били praeterita tantum с г-степен на коренната гласна.
Сегашното им спрежение с редуцирана степей на коренната гласна е
по-ново.
Глагола от II спрежение
§ 386. Старобългарските глаголи, конто в сегашиата си основа имат
праславянска наставка -пе-рпо-, са от II спрежение, напр. двнгнж, дкнг-
не-шн. В инфинитивната си основа глаголите от II спрежение имат на-
ставка -нж-. В зависимост от това, дали коренът пред праславянската на-
ставка -ne-f-no- завършва на гласна или на съгласна, глаголите от II спре-
жение се разпределят в два разреда.
1	разред. Коренът пред праславянската наставка -пе-рпо- завършва на
гласна, напр.: зннж, зннешн, зннжтн, мннж, мннешн, мннжтн, плннж, плн-
нсшн, плннжтн, рннж, |>ннсшн, |>ннжтн. В този разред наставката -нж-
характеризира всички форми, конто се образуват от инфинитивната основа.
Вж. напр. наставката -нж- във формите за 3 л. ед. ч. на мин. св. вр. доунж,
зннж, мннж, плннж, която липсва в съответните форми на глаголите от
II спряжение 2 разред. Глаголът стлнж, стлнешн, стлтн е неправилен, сегаш-
ните му форми са образувани с наставка -яе-/-ло-, но в миналата му основа
няма наставка -нж-.
2	разред. Коренът пред праславянската наставка -пе-рпо- завършва на
съгласна, напр.: нлвыкнж, нлкыкнешн, нлкыкнжтн, двнгнж, двнгнешн,
двнгнжтн, нштезнж, нштезнешн, нштезнжтн. Ако праславянският корен е
завършвал на р, b, t, d или k, крайните коренни съгласни по закона за
отварянето на сричката изчезват (при някои глаголи обаче има частично
възстановяване на съгласните п и в). Напр.: 1 л. ед. ч. сег. вр. оу-сънж)Съ
от *sap-n-, мин. деят. прич. съ-гънжвъ от *gub-n-, инф. въз-вънжтн от
*bad-n-, 3 л. мн. ч. мин. св. вр. оу-вднжшд от *vend-n-, клнжшд от *kap-n-,
инф. свьнжтн от *svit-n-, тнснжтн от *tojsk-n-, но 3 л. мн. ч. мин. св. вр.
пр»-здвнжшд, 9-сльпнжшд, нс-тФПОшд. В този разред наставката -нж- ха-
рактеризира само инфинитива и супина. В останалите форми, конто се обра-
зуват от инфинитивната основа, тя може и да липсва, вж. III клас 2 разред
в разпредялбата по инфинитивна основа. Повечето глаголи от II спрежение
са от свършен вид. Известна част от тях имат съответствуващи глаголи от
несвършен вид в III спрежение, напр.: двнгнж, двнгнешн, двнгнжтн и
18 Граматика на старобългарския език 273
дВнЖж, двнЖешн, дВнбатН; канж, кьнеШН, канжтн и капмж, кхплешн,
капатн; гъ1внж, гыбщшн, гыбнжтн и гыбмж, пыБлешн, гывхтн; тагнж,
ТАГНСШН, ТАГНЖТН и СЪ-ТАЖЖ, СЪ-ТАЖ«ШН, съ-сътаватн; клнкнж, клнкне-
шн, клнкнжтн и клнчж, клнчсшн, клнцдтн. Вж. още стхнж, стАнешн, статн
и стыж, стхкшн, стыдтн. Несъмнсна е и връзката на глаголите от II спре.
жение 2 разред с глаголите от I спрежение 1 разред, с конто имат форми
от еднакъв тип напр. за 2 и 3 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. мин. св. вр. и минало
страдателно причастие (отглаголно съществително). Напр.: ^екж, ртшн,
2 и 3 л. ед. ч. мин. св. вр. ^ече, мин. стр. прич. ^еченъ; пхдж, пхдешн,
2 и 3 л. ед. ч. мин. св. вр. пхде, 3 л. мн. ч. мин. св. вр. фу-пхдж; двнгнж,
двнгнешн, 2 и 3 л. ед. ч. мин. св. вр. двнже, 3 л. мн. ч. мин. св. вр. въз-
двнгж, мин. стр. прич. двнженъ; п^одабнж, п^ФЗАБнешн, п^одАве, прдАвж,
п^фдабснню; коснж са, коснешн са, косе са; къск^ьснж, въск^ьснешн, въс-
KfbtiKHHie; осльпнж, осльпнешн, осльпе, ослкпеннк; постнгнж, постнгнешн,
постнже, постнженъ, постижению; исакнж, нсАКнешн, нслче; пртлгнж,
пртАГнешн, п^отАже. Също като глаголите от I спрежение 1 разред
глаголите от II спрежение 2 разред имат успоредни имена от о-основа
с о-степен на коренната гласна, напр.: дъхнж, дъ^нешн и доуХъ от
*do#s~, м^ькнж, м^ькнеши и м^акъ от *mork-, м^ьднж, м^кзнешн и
м^хдъ от *morz-, тнснж, тнснешн и т-ьскъ от *toisk-, свьнж, свьнешн и
свътъ от *svoit-, съ^нж, съХ«шн и соуХъ, сльнж, сльнешн от *sllp-n- и
слъпь *sloip-, пльднж, пльднеши и пладъ от *polz-. Тези взаимоотноше-
ния подсказват, че известна част от глаголите от II спрежение 2 разред са
образувани от прастари глаголи от I спрежение 1 разред. За редица гла-
голи от този разред е характерна редуцираната коренна гласна. Вж. още:
съгънж, съгънешн, п^нльнж, прнлкнешн от *lip-n-, тлькнж, тлькнешн, jac-
Т^ЬГНЖ, fKCTfbrHCUIH, ПФТЪКНЖ, ПОТЪКНСШИ, МЛЬКНЖ, МЛЬКНСШН, ВЪДБЪНЖ,
въдвънешн, идмъкнж, ндмъкнсши, бльснж, бльснсши от *blisk-n-. Други
глаголи пък са с удължена коренна гласна (напр. ^дбвгнж са, f АДБЪГнешн
СА, НХВЫКНЖ, НХВЫКНСШИ, ГЫБНЖ, ГЫБНСШН, ПОСАГНЖ, ПФСХГНСШИ, кьнж,
кхнешн от *kap-n-, гхснж, гаснсшн) или с о-степен на коренната гласна
(напр. кфснж, кмнсшн, нстфнж, нстонешн от *top-n-). Коренна гласна в
г-степен се наблюдава рядко (напр. нсусзнж, нсусднсшн, нсуеднжтн).
Глаголи от III спрежение
§ 387. Старобългарските глаголи, конто в сегашната си основа имат
праславянска наставка -je-j-jo-, са от III спрежение, напр.: глдгфмж, гла-
Г»А-«-ШН, ПНШЖ, ПНШ-С-ШН ОТ *plS-je-, ПААЧЖ, ПААЧ-С-ШН от *plHk-je-, К»у-
п«\|чж, квупву-ю-шн. В старобългарските паметници йотацията на е се отбе-
лязва непоследователно само след гласна, и то в част от кирилските текстове
(в глаголицата изобщо няма знак за йотувано е), форми като днакшн, оумък-
шн, отъвъштакшн със знак к са характерни за Супр. Наличието на пра-
славянско йотувано е след съгласна се установява въз основа на шушка-
вите съгласни ш и ж, получени от 5 и z, напр.: пншж, пншешн от *pls-je,
274
Мажж, мажфшн от *maz-je-, въз основа на омекчителните промени във
формите за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. сег. вр., напр.: плачж от *plak-Jq, пла-
чжтъ (такива омекчителни промени не стават с глаголите от I спрежение,
където йотацията липсва, напр. 1 л. ед. ч. сег. вр. ркж, 3 л. мн. ч. сег. вр.
ркжтъ), въз основа на знака за мекост над сонорите л, f и н главно в
Супр и в Зогр (напр. гаагоа-с-шн, жьн-е-шн, воре-ш н) или въз основа на
знака нк във формите за 1 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. при този тип глаголи
(гаагоа1ж, гаагоанктъ, жьшж, жыпжтъ, вв^нк, во^нктъ). Към III старобъл-
гарско спрежение са преминали и част от глаголите с праславянска наставка
•e-f-o- като вник (быж), бнкшн (бькшн) от *bei-e~, вж. I спрежение 1 раз-
ред. В зависимост от характера на сегашната основа в старобългарското
III спрежение се разграничават 4 разреда.
1	разред. Сегашна основа с наставка -ъ- (-а- след шушкава съгласна)
пред праславянската наставка -je-1-jo-. Наставката -ъ- характеризира и ин-
финитивната основа. Напр.: вум-и-нк, вумъ-к-шн, вум-ъ-тн, встъш-а-1Ж,
ветъш-А-к-шн, в«тъш-а-тн. Повечето глаголи от този разред са образувани
от имена, напр.: оумъ1Ж, оум-вкшн от »умъ, ветъшмж, встъшакшн от ве-
тъХь> предимно от прилагателни, и в този случай означават придобиване
на качество или снабдяване с качество. От прилагателни имена са образу-
вани: БвГХТ'ВНК, БФГАТЪКШН ОТ БФГАТЪ, Н.ЪА'ЫЖ, Ц'ЁАЪКШН ОТ Ц-ЬАЪ, В«-
лнчмж, всанчакшн от велнкъ. Много често производният глагол съдържа
представка, напр.: ЗАп«устъ1Ж, зАпоустъкшн от поустъ, рАзгръД'Ыж, ^аз-
грдъншн ОТ Г^ЪДЪ, ОСЛАВЫЖ, ОСЛАБ-ВКШН ОТ СААБЪ, «Н'ЁМ’ЫЖ, ОНЪМЪКШН
ОТ НЪМЪ, 0Б«у1А1Ж, «Б«у>АКШН ОТ Боун, ФСКЖД’ШЖ, ОСКЖДЪКШН ОТ СКЖДЪ,
0умЪН«ЖА1Ж, оумЪНФЖАКШН ОТ МЪНФГЪ, ОТЛЪСТЧЛЖ, ФТАЪСТЪКШН ОТ тлъстъ,
•ЖКТФЧА1Ж, ФЖ9СТ0ЧАКШН от жфстфкъ, фтажьчанб, фтажьчакшн от тажькъ,
ФБННШТА1Ж, ФБННШТАКШН ОТ ННШТЬ, BfcCECf ЪП’В1Ж, ВЪСВФ^'ЁП'ЁКШН ОТ св^ъпъ.
От съществителни имена са образувани: б^адънб, б^адъкшн от Б|*ада,
^АЗОуМ'ШЖ, ^АЗОуМ'ВКШН ОТ ^АЗФуМЪ, ТЬЛ'ШЖ, ТЬЛЪКШН от ТБЛ1А, въньчмж,
В'ЁНЬЧАКШН от В^НЬЦБ, КФНБЧА1Ж, КФНЬЧАКШН ОТ КФНЬЦЬ, СЛФуШАНК, СЛФу-
шакшн от слоуХК И тук производният глагол може да съдържа пред-
ставка, напр.: ОТАГФТТИЖ, ФТАГФТЪКШН от ТАГФТА, ВДЗМЖЖА1Ж, ВЪЗМЖЖАК-
шн от мжжь. Без съответствуващо име са «удол'т, ©удолъкшн (срв. рус.
ддля, пол. dola), гф№ШЖ, гфнъкшн, гфв-шж, гфвъкшн, зь^ё1ж, зь^ёкшн. Най-
близка успоредица на старобългарските глаголи от този разред са литов-
ските отименни глаголи от типа senSju, senfti ’старея’ от sSnas ’стар’,
подобен на старик, ста^ътн.
2	разред. Сегашна основа с наставка -a- (-ia-) пред праславянската
наставка -Je-j-jo-. Наставката -a- (-ia-) характеризира инфинитивната основа.
Част от тези глаголи са образувани от имена. Напр.: нг^А1ж, нг^акшн,
НГ^АТН ОТ НГ^А, ^АБФТА1Ж, ^АБФТАКШН, fABOTATH ОТ fABOTA, ВФЧФ^1А1Ж, Вф-
че^1Акшн, вече^гАтн от вечерА, в«н>а1ж, вфшакшн, вфнгатн от bohia, дъаа1ж,
ДЪААКШН, Д'ЁААТН ОТ ДНАО, НГ^АЬЖ, НГ^АКШН, НГ^АТН ОТ НГ(>А, ВЪШТА1Ж,
ВЪШТАКШН, ВЪШТАТН ОТ ВЪШТе, ГНЪВА1Ж, ГНЪВАКШН, ГН'ВВАТН от гнъвъ,
275
готокхьж, готовхкшн, готовхтн от готовь, НСПЫТЫЖ, НСПЫТХКШН, нспытхтн
от нспыть (срещат се и формите без представка пытмж, пъпъкшн), объ-
ДЫЖ, ОБЪДЫОШН, ОБЪД&ТН от ОБЪДЪ, ^ЖГЫЖ- |ЖГЬКШН, ржгхтн от ржгь.
Безсъответствуващо имеса гладхнк, гладхкшн, гладхтн; копыж, копыошн
копхтн; ^ыдмж, р|длкшн, ^ыдхтн; сшыж, сшлкшн, снвсгн. Глаголите
ЖСЛЫЖ, ЖСЛХКШН, жольтн и пнтмж, пнтхкшн, пнтьтн имат форми и като
глаголите от 1 разред (жсл^нк, желъншн, жслътн; пнт’ШЖ, ннттгешн, пн-
Т’втн). Начинът да се образуват производни отименни глаголи от Ш спре-
жение с наставка -х- пред -je-[-jo- е много старинен и има успоредица в
старогръцки, където изходното име е от a-основа, напр.: 1 л. ед. ч. vixdw
’побеждавам’с vixa-i-a> от гр. дор. vixa ’победа’, пцасо’ почитам’ < xlpa-i-o
от гр. дор. гщй ’почит’.
Повечето глаголи от този разред са от вторичен несъвършен вид и
означават многократност, напр.: сънъдмж, сьнъдхкшн, сънъдхтн от съ-
нъмь, сьнъстн; въмътмж, къмътхк-шн, вьмътхтн от въметж, вьместн;
посъкмж, посъкдгешн, посвкхтн от посъкж, посъштн; п^оклннмж, прклн-
НЛ.КШН, проклнньтн от пркльнж, прклАтн; оумн^мж, оумн^хкшн, оумн^хтн
от iyMbfX, оумрвтн; П0ДВН8МЖ, П0ДВН8ХКШН, ПОДВНЗДТН от ПОДВНГЖ, ПОД-
ВНЖСШН, П0ДВН8ДТН; П^ОЗАБМЖ, проЗАВХКШН, ПрЗАБХТН ОТ ПрДАБНЖ,
3 Авнсшн, проз абнжтн ; ды^мж, Д'Ы^хкшн, ды^ьтн от дъ^нж, дь^нжтн;
ЗЬКЬЛЫЖ, ЗЬКХЛЛКШН, ЗХКХЛХТН ОТ ЗХК0Л1Ж, зхклдтн; ^ЗБНКЫЖ, рлз^н-
ЕХКШН, рхзвнвгсгн ОТ рдЗБННБ, РАЗВИТЫ; ВЪСПЪВМЖ, ВЪСП'КВХКШН, въспъ-
вхтн от вьспчиж, въспътн; нсцъмгиж, нсцтл^кшн, нсц-былтн от исцилив,
НСЦЪЛНТН; НХПМ&1Ж, НХПМА.КШН, НХПМКТН ОТ НХП01Ж, нхпонтн; прннхшмж,
прннхшмсшн, nfHHMIUTH от прнношж, прнноснтн; в^ниж, в^гхкшн, вхрхтн
ОТ ВХ^1Ж, B&fHTH; ВЪЗЛХГМЖ, ВЪЗЛЬГЫ«ШН, възлхг\тн от ВЪЗЛФЖЖ, ВЪЗ-
ЛФЖНТН; НХСЫШТМЖ, НХСЪ1ШТХКШН, НХСЫШТХТН ОТ НХСЪ1ШТЖ, нхсытнтн;
ПОДЪКОПХВМЖ, ПФДЪКОПХВХКШН, ПОДЪКОПХВХТН ОТ ПОДЪКФПМЖ, подъко-
плтн.
3	разред. Сегашиата основа е с наставка -оу- (-ю-) пред праславянската
наставка -je-j-jo-. В инфинитивната основа наставката е -ов-ь (-ев-ь-), напр.:
коупоунк, коупоукшн, коуповхтн, в^чоунк, в^хчоукшн, в^ьчевьтн, воюгж,
воюкшн, вогевьтн. По-голямата част от тези глаголи са образувани от имена
напр.: въ^оунк, върукшн, въровьтн от въ^л; Бссъдоу1ж, кссъдоукшн, ве-
съдовхтн от бссъдь; в^хжьдоунк, в^жьдоугешн, В^ЖЬДФКАТН от в^хжь-
дх; тржоу1ж, Т^воукшн, Т^ЪБОВХТН от Т^ВБЬ; к^моунк, к^хсоукшн, Kfb-
C0BVTH ОТ KfXCX; П0ЛЬ80у1Ж, польвоукшн, ПОЛЬВОВХТН ОТ П0ЛБ8Х; дх^оугж,
дьругешн, дьрвхтн от дх^ъ; неджгоу1ж, неджгоугешн, неджговхтн от
ноджгъ; ОБ^ХЗОуНК, оврхзоукшн, 0Б^ХЗ«Б\ТН ОТ ОБ^ЗЪ; д^Аселоунк, Д^АСС-
лоукшн, д^асоловхтн от д^асслъ; оБЪдоу1ж, овъдоукшн, объдовьтн от
ОБЪДЪ; В0Ю1Ж, ВОККШН, ВОКВХТН ОТ вон; ЛН)(0у1Ж, лнХоукшн, лн^овгсгн от
ЛН)(Ъ; нимоунк, нъмоукшн, нъмовхтн от нъмъ: съвътоунк, сьв-втоукшн,
съвътовхтн от съвътъ; ^хдоунк СА, ^доукшн СА, ^ХДОВХТН СА ОТ |ХДЪ.
БЪСЬН0у1Ж, въсьноукшн, БЪСЬНОВХТН ОТ БЪСЬНЪ; П^ХЗДЬНоу1Ж, п^хздьноукшн’
276
nf АЗДЬНФВАТН ОТ nf АЗДЬНЪ ; f БВЬНФуНК, f ЬЕБНФукШН, fbKMttKATH от |»ЬЕЬНЪ; БА-
Л«у|Ж, БАЛФуКШН, БАЛОВАТН ОТ БАЛНН; С’ВТФуНК, сътоукщн, СЁТФВАТН от сит к;
ЖАлеунк, ЖАлеукшн, жьмкатн от жааь ; нменфунк, нменеукшн, НМеНФКАТН ОТ
нма; знАменФунк, знАменФукшн, знАменФБАТН от знама; НАСЛ'Ъдьствоунк,
нАсл'Бдьствоукшн, насл-ёдкстефватн от насл'Вдьстбф ; п^очкствоунк, пр-
^Фчытв®укшн, п цо^фчкствфватн от пррчьствФ; ПФслФушьстЕФунк, ПФслеушьст-
ВФунШН, ПФСЛФуШЬСТЕФВАТН от послоушьство; ЦИСА^ЬСТВоуНБ, Ц-КСА^ЬСТЕФукШН,
циСА|)ЬСТВОВАТН ОТ ЦБСА |>БСТВФ; ШЬСТВфуНК, ШЬСТЕОуКШН, ШЫТЕФЕАТН от
шьсткнк. В някои случаи производният глагол съдържа представка, каквато
няма в изходното име и която променя лексикалното значение, напр.: пфен-
н«унк СА, ПФЕННфуКШН СА, ПФВННФЕАТН СА ОТ ВИНА’, НАСА'ВДФу1Ж, НАСА'ЬДфук-
ШН, НАСАЪДФВАТН ОТ СЛИДЪ; неГФДФуй», НСГФДФуКНШ, НеГФДФЕАТН от годъ.
Отглаголен произход имат коупоунк, коуп®укшн, коупоВАТН от кФупыж, к®у-
пнтн (срв. обаче нбълг. куп), непиштеунк, непкштфукшн, непьштеЕАТН от
непкштж, нспбштатн (този глагол е засвидетелствуван в Кирило-Методие-
вия превод на Апостола). Най-близка успоредица на старобългарските от-
именни глаголи с наставка -оу-у-ек-А- са литовските отименни глаголи от
типа tarnauju ’слугувам’ от tafnas ’слуга’.
Друга част са глаголи от вторичен несвършен вид от типа пФКАзеунк,
ПФКАЗ»уКШН, ПФКАЗФВАТН, ЕДЗНСКОуНБ, ВЪЗНСКоукШН, ВЪЗНСКФВАТН, ОТЪ |>'БЗФу1й',
ФТЪ^ЗФукшн, Фтър взовАТн, който постепенно е започнал да измества типа
ПОКАЗАВ, пфказакшн, ПФКАЗАТН, възнсканк, възнскакшн, възнскатн, фтъ-
|-ёзак1Ж, фтъ^закшн, фтъ^'Ьзатн. В Супр има отделни примери, в конто
наставката -фв-а- от инфинитивната основа е изместила наставка -«у- от сегаш-
ната основа, напр.: fаст|>бзфвактъ (350.28) вм. fАстуьзоуктъ, сег. деят. прич.
да^феаа (481.22) вм. да оу а. В историческия развой на българския език в
този разред в сегашните форми е била обобщена наставката -фв-а-, проме-
нена по-късно в -ува- под влияние на наставката -®у- в сегашните форми,
напр. купувам, диал. купдвам, дару вам, диал. даровам.
4	разред. В сегашната основа наставката 'je-f-jo- е прибавена направо
към корена. В зависимост от начина, по който е образувана инфинитивната
основа, в старобългарски има два подразреда.
А. Инфинитивната основа се състои само от корен, напр.: кфанк, кф-
лешн, каатн от *kol-tl, мели, мелешн, мл-ьтн от *mel-tt, бф^нк, бф^шн,
Б|*АТН от *bor-tl, ЖЫНЖ, ЖЬНеШН, ЖАТН ОТ *gen-tl, ЗНАЙ, ЗНАКШН, ЗНАТН,
rjj'birK, rf'tteuJH, гр'втн, сьм^нк, сьм-нкшн, съмитн, сп-шж, спекши, сп’втн,
Д^НК, Д'БКШН, д-ктн, ПФ1Ж, ЛОКШН, П'ВТН, ВНИК (БЫЖ), БНКШН, БНТН, ПН1Ж
(пыж), ПНКШН, ПНТН, Ч»у1Ж, чоукшн, Чфутн, к^ъиж, к^ъжшн, к^ытн, мъпж,
МЫКШН, МЪ1ТН, ШН1Ж, ШНКШН, ШНТН, ЗАБЪНЖ, ЗАБЪНеШН, ЗАБЫТН. ФБ^АШТЖ,
ФБ^АШтешн, фб^встн от *ret-tl.
По произход този подразред е твърде разнороден. В него влизат непра-
вилни глаголи, като фб-^аштж (съ-^аштж), фб^аштсшн, фб^стн или гла-
голи с представки, образувани от инфинитивната основа на неправилни
глаголи, като забънж, забыкшн, забытн (срв. инф. бытн, който е без
съответни форми за сегашно време, в такова значение се употребява ксмь,
277
ксн), глагсли от праславянско I спрежение, 1 разред като пн>ж (пыж,),
пнкшн<*/?е/-е-, пнтн, п«нк, п«кшн<*рО1-е-, пътн, вторично преминали към
групата глаголи с праславянска наставка -je-j-jo-, прастари атематични г ла"
голи като д-ыж, дшшн, дътн, конто са образували част от формите си
с удвояване на корена (вж. напр. стинд. 3 л. ед. ч. сег. вр. dddhati ’поставя.
слага’, гр. 1 л. ед. ч. сег. вр. т!Эт|Ц1, стлит. 1 л. ед. ч. сег. вр. deml с окон-
чание -mi на атематичното спрежение), старо удвояване се вижда и в произ-
водите глаголи с представка едеждж, «деждешн <*ded-je-, одътн, въз-
деждж, къддеждешн, възд’втн, глаголи като знмж, знхкшн, зндтн,
конто в праезика не са имали проста сегашна основа, срв. наставката -sk-
в гр. 1 л. ед. ч. сег. вр. yiyvcbozco, лат. 1 л. ед. ч. сег. вр. nosco, gnosco,
сродно със знлтн (старогерманският глагол kann ’зная’, сроден със знлтн,
в сег. вр. има перфектно спрежение), от старо атематично спрежение е и
глаголът жьн’1Ж, жьн’ешн, жатн, срв. стинд. 3 л. ед. ч. сег. вр. hanti, хет.
kuanzi ’бие, убива’ от *g^hen-ti.
Б. Инфинитивната основа е образувана с наставка -х- (след гласна -t\-),
напр.: гллгфмж, глдголешн, глдгвлдтн; пншж, пншешн, пьсхтн; млжж>
млжешн, мкдктн; двнжж, двнжешн, двнвдтн; дмж, ддкшн, дмдтн;
чмж, члкшн, чмлтн; в-шж, еъкшн, бтлдтн.
И този подразред е твърде разнороден по произход. В него влизат гла-
голи, конто имат успоредни съществителни имена, като глдгоыж, гллгф-
лешн, глдголлтн и гллгвлъ; клевештж, клевештешн, клеветлтн и клеветл;
ск^ьжьштж, скрыкыитешн, ск^ьжьтдтн и cKfьжьтъ; Tfепештж, трпештешн,
т^епетдтн и т^петъ; ^ъпъштж, рпъштешн, ръпътлтн и ^ъпътъ; шьпъш-
тж, шьпъштешн, шьпътлтн и шьпътъ; клфкоштж, клокоштешн, кмкотлтн
и клокфтъ; клпмж, клплешн, клпхтн и кдпыд; лъжж, лъжешн, лъглтн и
лъжь; клнчж, клнчешн, клнцдтн и кличь; мджж, мджешн, млдлтн и млжл;
ЖАЖДЖ, ЖАЖД6ШН, ЖАДЛТН и ЖАЖДД; КДЖЖ, КЛЖЕШН, КЛДЛТН И П|>0-
клзл; знждж, знждешн, зьддтн и зьдъ; производни глаголи от първични
глаголи от свършен вид като въстыж, вьстлкшн, еъстдтн от стлнж, стл-
нешн, стлтн; дмж, ддгешн, дмдтн от дхмь, ддсн, длтн; кммж, кмле-
шн, нмлтн от нмж, нмешн, атн, или производни глаголи със значение на
многократност като ч^пл1Ж чръплсшн, чрьплтн от чрьпж, ч^ьпешн, чрътн,
стари атематични глаголи като дънк, дъкшн, дътн (успоредният глагол
д-ыж, дикшн, д-шьтн е всъщност от старо I спрежение) и быж, бдкшн,
бы&тн, срв. гр. дор. cpajii ’говоря’ от *bha-mi, новообразувани глаголи като
ндрнчж, нл^нчешн, нл^нцатн; глаголи, конто имат успоредици във II спре-
жение 2 разред като напр.: п»гыбл1Ж, погыблсшн, п«гъ)блтн и пфгыбнж»
пфгыбнжтн; нсъшж, нсъшешн, нсъ^^тн и нсъХнж, нсъ^н*™. нсачж, нса-
чешн, НСАЦЛТН И НСАКНЖ, НСАКНЖТН*, ЕЫЧЖ, вычешн, ЕЫЦЛТН и выкнж,
кыкнжтн; ннчж, ннчешн, ннцдтн и ннкнж, ннкнжтн. С изключение на фор-
мите на гыбмж. гыБАешн, гыбдтн формите на останалите глаголи от
последний м тип се срещат рядко, с разночетения в отделяйте паметници
(иъшетъ Йо 15.6 Мар, Зогр, Сав, но Асем — нсъ^нетъ; нсачфтъ Мт 24.12
Сав, но Мар — иАкнетъ).
278
Една част от глаголите от този подразред имат стара е- степей на ко*
ренната гласна в сегашиата си основа, напр. знждж, p,wiv.\i\iM<*ze id-je-, но
зьдлтн; пншж, пншсшн < *peis-je-, но пьслтн; лнжж, лнжешн < *leiz-je-,
но льзлтн; КМЛ1Ж, кмлешн, но нмлтн < *jbm-a-tt (срв. къзьмлтн); стели»,
стелешн, но стьллтн; плъжж, пл’Вжешн < *pelz-je-, но плкзлтн < *рь1г-а-
къслъплнл, въсл-вплешн < *sleip-je-, но въсльплтн < *slip-d-tl-, въстргжж,
къстръжешн< *terg-je~, но къстрьзлтн < *tbrg-a-ti\ почршмж, п»чршл~ешн<
*kerp-je-, но поЧ|>ь.плтн<*Абг/7-а-/г. Подобии глаголи са и блкиж, бХюкшн <
*blieu-je-, но бльклтн <Ыщ-а-ИЛ плюкк, плюкшн <*pie#-Je-, но пльклтн —
през старобългарската епоха сегашиата основа завършва на гласна, а ин-
финитивната основа — на съгласна. Гласната н от сегашиата основа пнилж,
пншешн е започнала да измества гласната к от инфинитивната основа пьс-л-,
а гласната * от сегашиата основа кмлн», кмлешн е започнала да измества
н (ь) от инфинитивната основа нмлтн, напр,:емлтн Мт 21.14 Сав, п^немлтн
Йо 3.27 Асем. От друга страна, гласната н от нмлтн е започнала да из-
мества гласната ь във формите с представка, напр.: въннмлтн, съннмлтн.
Глаголите л-шж, лък-шн < лнв»тн (лылтн) < li-a-tt, зинк, З'ккшн <
zei-e-, зн1лтн (зылтн) < *zi-d-ti, смтн» са, смъкшнса <smej-e-, смнн»тн
(смылтн) са < smi-a-tl са от по-старо I спрежение с е-степен на ко-
ренната гласна в сегашиата основа. Инфинитивната основа на глагола
rm, сккшн е с-в- и св-|д-. Глаголът нштж, нштешн, нсклтн има
и форми от I спрежение 1 разред, напр. 1 л. ед. ч. сег. вр. нскж. Ня-
кои глаголи от този подразред имат и форми от III спрежение 2 разред,
напр. 3 л. ед. ч. сег. вр. жаждстъ и жадлктъ, инф. жадлтн, нл^нчетъ
и нл^нцлктъ, инф. нл^нцлтн. В сегашиата основа на Х®штж, Х®штешн,
^отитн и довьмж, докьлешн, доеклътн наставката -je-1-jo- е прибавена
направо към корена, а инфинитивната основа е образувана с наставка --к-.
Спрежението на х*штж,	е неправилно (3 л. мн. ч. Х»татъ).
Глаголи от IV спрежение
§ 388. Старобългарските глаголи, конто в сегашиата си основа имат
праславянска наставка -Z-, са от IV спрежение. В зависимост от наставката
в инфинитивната основа» тук се разграничават два разреда.
/ разред. Инфинитивната основа е с наставка -и- (-л- след шушкава
съгласна и след трупа шт), напр.: внждж, вндншн, внд-ктн; т^ьплнк,
т^кпншн, трмгвтн; ммиж, мьнншн, мьнътн; бъждж, бъдншн, бъдътн;
стмж, стеншн, стмлтн; лежж, лежншн, лежлтн. Това са предимно глаголи, конто
означават състояние. Глаголът съпмж, съпншн, съплтн има в инфинитив-
ната си основа наставка, -л-. Глаголите нмлмь, нмлшн, нмътн и къмк,
в-всн, В'Бдътн имат в инфинитивната си основа наставка -t-, но сегашиата
им основа не е от III спрежение — първият от тях образува сегашиата си
форма с наставка -л-, а вторият е атематичен. Глаголът г«рж, ге^ншн,
ге^втн образува основата на сегашното си деятелно причастие (г»|жшт-)
279
както атематичните глаголи и глаголите от I спрежение. Глаголът внждж,
вндншн, вндътн образува сегашното си страдателно причастие (кндомъ
Супр наред с енднмь) и формата си за 2 и 3 л. ед. ч. пов. накл. енждь
също като атематичните глаголи. Най-близка успоредица на старобългарс-
ките глаголи от този разред са литовските глаголи за състояние с
наставка -ё- като ЬиЛёН^ьъ&ътн, sed€tl=*vbb,’VTH, gar€tl—rtfътн, minetl—
мьнътн, $/п/гЛ?//=см^ьд,втн, както и латинските глаголи за състояние със
същата наставка като doleo, dolere ’боля’ (срв. воаттн), taceo, tacere
’мълча’ (срв. маьчатн), video, videre ’виждам’, сродно с вндътн. Редица
праславянски глаголи с наставка -•в- в инфинитивната си основа са с
редуцирана степей на коренната гласна, напр.: е^ьштж са, в^ьтншн са,
Е^ЬТ'ВТН СА, грмлкж. грмншн, Г^ЪМ-ВТН, БЪЖДЖ, БЪДНШН. БЪД-ВТН,
3bfHK, зьрншн, зьрътн, м^ьжж, мрьзншн, М^ЬЗЪТН, ПЬ^НБ, пь^ншн,
пкрътн, Т^ЬПАНК, Т^ЬПНШН, Т^КПЪТН, вьрж, ЕЬ^НШН, Bbf-BTH, МАЬЧЖ,
МАЬЧНШН, МАЬЧАТН, Д^ЬЖЖ, Д^ЬЖНШН, Д^ЬЖАТН, КЪШШЖ, КЪСННШН, късн'втн,
аьштж, аьстншн, аьштатн от *lisk-e-, тъштж, ТЪШТНТН, ТЪШТАТН
от *tusk-e. Други глаголи пък са със стара удължена коренна гласна
(напр. КЫПА1Ж, КЫПНШН, КЫГТКТН, Б'ВЖЖ, Б'ВЖНШН, БЪЖАТН, С’ЁЖДЖ, съ-
дншн, съд'ётн) или с о-степен на коренната гласна (напр. го^нк, го|>ншн,
горггн, бонк са, боншн са, boiath са, бомж, боаншн, боаътн). На отделяй
глаголи от този разред съответствуват имена от о-основа със стара о-сте-
пен на коренната гласна, напр. стыждж са, стыдншн са, стыд'втн са и
стоудъ ОТ *stoud~, САЫШЖ, САЫШНШН, САЫШАТН и САОуХЬ от *sloifs-,
см^ьждж, смркдншн, см^ьд-втн и СМ^АДЪ от *smord; В АЬШТЖ, ВАЬШТН-
ШН, БАЬШТАТН И БА-ВСКЪ ОТ *bloisk-> СВЬШТЖ, СВЬТНШН, СВЬТ'ВТН И СВ'ВТЪ
ОТ •svoit; ШТАДЖ, ШТАДНШН, штад-втн от *skend-e- и скждъ. Някои
глаголи от този разред, вж. напр.: бъжж, Б'ВЖНШН, въжатн и поб-вгнж, по-
БЪГНСШН, ПбБ'ВГНЖТН; МАЬЧЖ, маьчншн, маьчатн и маькнж, маькнсшн,
МАЬНЖТН; БЪЖДЖ, ВЪДНШН, БЪД'ВТН и ЕЪЗБЪНЖ, ВЪЗБЪНСШН, еъзбънжтн;
мрьжж, м^ьзншн/м^ьзътн, Mfьзнжн, м^ьзнешн, м^ьзнештн; баьштж, баьстншн,
БАЬШТАТН и БАЬСНЖ, БАЬСНСШН, БАЬСНЖТН; СВЬШТЖ, СВЬТНШН, СВЬТЪТН И СВЬНЖ,
свьнешн, свьнжтн; вж. и неправилния глагол съпанк, съпншн, съпатн и
оусънж, оусънешн, оусънжтн.
2 разред. Инфинитивната основа е с наставка -н-, напр.:	Х°-
ДНШН, Х'ДНТН, НОШЖ, НОСНШН, НОСНТН, )(ВААНБ, ХВ&АНШН, )(ВААНТН. Тук има
три подразреда.
А. Отаменни (деноминативно,) глаголи. Напр.: аьштж, аьстншн, аьс-
ТНТН ОТ АЬСТЬ; ЖАЛИВ, ЖААНШН, ЖААНТН ОТ ЖААЬ; МЪ1ШАНК, мысаншн,
МЫСАНТН ОТ МЪ1САЪ; Б^АН1Ж, Б^АННШН, Б^АННТН ОТ Б^АНЬ; В'ВШТЖ, ВЪСТНШН,
Е-ЁСТНТН от в-всть; МЖЧЖ, МЖЧНШН, мжчнтн от мжка; бажждж, баждншн,
БАЖДНТН от БАЖДЪ; Е^ЖАЖ, В^ТДНШН, Ef-ВДНТН ОТ Ef-ВДЪ; ПААШТЖ, ПААТН-
ШН, ПААТНТН ОТ ПААТЪ *, fАЖДЖ, |>АДНШН, ^АДНТН ОТ fАДЪ; ПАОЖДЖ, ПАОДНШН,
ПАОДНТН ОТ ПАОДЪ; С^АМА1Ж, CfAMHUIH, CjtAMHTH ОТ CfAMb J ^«ЖДЖ, |>0ДНШН,
280
рднтн ОТ рдъ; СЖЖДЖ, СЖДНШН, СЖДНТН ОТ СЖДЪ; троуждж, троудншн,
т(>оуднтн от чуеудъ; чоуждж СА, чоудншн С А, ЧоуднТИ с а от чоудо;
велнчж, келнчншн, келнчнтн от велнкъ; весели», веселншн, веселнтн от вс-
сель; Ц^МЖ, ЦТЛНШН, ЦЪЛНТН от цълъ; мжждж, мждншн, мжднтн от
мждьнъ; пльннй, пльнншн, пльннтн от пльнъ. Една част от производните
глаголи съдържат представка, напр.: овсглштж, обфгатншн, сбоглтнтн от
бсглтъ; «п^леьждж, опрлвьдншн, ОП^ЛВЬДНТН от п^лвьдл; п^лбсштж,
ПС^ЛБФТНШН, ПС^ЛБФТНТН ОТ ^ЛБОТЛ; НАСЛЪЖДЖ, НАСЛТЕДНШН, насл’ВДИтн от
слчздъ; нлсыштж, нлсытншн, нлсытнтн от сыть; еутв^ьждж, оутв^ьдншн,
оутврьднтн от тв^ьдъ; ЗАШТНШТЖ, ДЛШТНТНШН, ЗЛШТНТНТН от штнтъ.
При образуването на отименни глаголи от прилагателни с наставка -ък-
съответните прилагателни губят наставката си, напр.: п^ък^лштж, п^-бк^л-
тншн, п^вк^лтнтн от к^лтъкъ; кршлнк, кувпншн, кргпнтн от кр-впъкъ;
НАСЛАЖДЖ, НАСЛАДНШН, НЛСЛЛДНТН ОТ сллдъкъ; ТЬН1Ж, ТЬННШН, ТЬННТН
от тьнъкъ; вышж, высншн, выснтн, от высекъ. Първоначално отименните
глаголи наставка -н- са се образували само от имена от Z-основа, вж. напр.:
чьштж, чьстншн, чьстнтн, от чьсть; гоштж, гостншн, гостнтн от гость;
мьштж, мьстншн, мьстнтн от мьсть; П^НЧАШТЖ, П|1НЧАСТНШН, П^НЧАСТНТН
от часть; оск^ъбХ|ж, «скрвншн, оск^ьбнтн от ск^ьбь; сьблажИ1Ж, събла-
знншн, сьблазннтн от съблазнь. Най-близка успоредица са отименните
глаголи с наставка 4- в латински, конто изпърво са се образували от имена
от Z-основи, напр.: finlo ’заграждай’ от finis ’граница’ sortior ’хвърлям жре-
бие’ от sors, род. п. sortis ’жребие’, lento ’ускорявам’ от lenis ’кротък,-
ТИХ’, сродно С Л'ЬИ’Нй, а-внншн, лъннтн от л-ьнь.
Старобългарските отименни глаголи с наставка -н- са преходни и показ-
ват, че никой прави някого някакъв. Това им значение ги отличава от гла-
голите от III спрежение 1 разред, конто нямат такъв смисъл. Срв. напр.:
ц-влеж, ЦИАНШН, ЦЪЛНТН и цъл-шж, Ц-ВАШШИ, цил-вти от цълъ; «у оу Ж ДЖ,
оуоудншн, оуоуднтн И ОуоуДБ1Ж, оуоудъкшн, ОХоуДЧТГН от Х0УАЪ; вслх-«
бД|Ж, «СААБНШН, ОСААБНТН и ОСААВЫЖ, ОСЛЛБ'БКШН, ОСААБ'БТН ОТ СЛАБЬ.
Б. Причинителни (каузативна.) глаголи. Произлизат от други глаголи
и показват, че извършваното действие е причина за действие от страна на
друго лице (друг предмет). Напр.: понк, поншн, понтн от пннк, пнгешн,
пнтн. Причинителните глаголи съдържат о-степен на коренната гласна,
която може да бъде и удължена (б>л). Понякога удължената степей на
коренната гласна промени съществено значението на изходнии глагол. При-
чинителните глаголи са образувани от:
б) Първични непреходни глаголи от I спрежение, напр.: т«чж, точншн,
твчнтн от текж, течешн, тештн; «у-мо^нк, оу-м^ншн, оу-м^нтн от мь^ж,
мьршн, мритн, МЖШТЖ, МЖТНШН, МЖТНТН ОТ МАТЖ, МАТСШН, масти;
поко1Ж, поконшн, поконтн от печник, пфчнкшн < *kei-e-, почнтн; плаванк,
ПЛАВНШН, ПААВНТН ОТ плввж, пловешн <	плвутн.
б) Непреходни глаголи с наставка -не- в сегашната основа (II спреже-
ние), напр.: гоуклгж, геувншн, гоувнтн *ро^Ь- от гывнж, гывнешн, гыб-
281
нжтн; пег^жжж, лег^жзншн, пег^жзнтн от пог^азнж, пргАзнешн, пвг^АЗ-
нжтн; ВЪСК|>ЪШЖ, ВЪСК^СНШН, EbCKjCHCHTH <*&rois- от въск^ьснж, въск^ьс-
НСШН, ВЪСК^ЬСИЖТН; М^ЛЧЖ, М|>АЧНШН, М^ЛЧИТНС/ИОГб- ОТ М|1ЬКНЖ, м^ькнешн,
МрьКНЖТН; НСЖЧЖ, НСЖЧНШН, НСЖЧНТН ОТ НСАКНЖ, НСАКНЕШН, нсакнжтн;
нсклжж, нсклжешн, нсклзнтн от нсчезнж, нсчезнешн, нсчезнжтн.
в) Непреходпи глаголи с наставка --в- в инфинитивната основа (IV спре-
жение 1 разред), напр.: веуждж, воудншн, веуднтн < ЬоцЛ- от бъж дж,
БЪДНШН- ВЪД-БТН; ФБ'ВШЖ, еБ'ВСНШН, •B'BCHTH <*a-VOj.S- ОТ ЕНШЖ, ВНСНШН,
ЕНС15ТН; П^НА’БЛМЖ, ПрНЛЪПИШН, П^НЛЪПНТН < *loip- ОТ П^НЛЬПЛ1Ж, ПрНЛЬПИ-
ШИ, П^НЛЬПИТН <*11р-; ПФ-ЛФЖЖ, Л»-Л»ЖНШН, ПО-ЛОЖНТН от лежж, лежншн,
лежлтн; в^лштж са, е^лтншн са, в^лштлтн CA<*wrZ- от в^ьштж са,
BfbTHLUH СА, В^ЬТЪТН СА; СЛЖДЖ, СЛДНШН, СЛДНТН от СЪЖДЖ, СЪДНШИ,
СЪДЪТН; ПЛЛ1Ж, ПЛЛИШН, ПАЛНТН ОТ П0Л1Ж, пелншн, полттн; ЕЛ^1Ж, влипши,
ВЛ^НТН от ЕЬ^НК, BbfHUJH, ВЬ^ЪТН.
Индоевропейските причинителни глаголи са с о-степен на коренната
гласна, която може да бъде и удължена (б>л). Образувани са с наставка
-eiji-, към която може да бъде добавена и тематичната гласна -е-/-о-. В пра-
славянските причинителни глаголи тя липсва, поради което наставката -ei-
пред окончанията, започващи по правило със съгласна, е дала и. Старобъл-
гарските причинителни глаголи имат успоредици в почти всички стари индо-
европейски езици. Вж. напр. лат. inoneo<*mon-ei-d ’напомнят, карам някого
да си спомни’, срв. мьн1ж, мьнншн, мьнътн, torreo<*tors-ei-5 ’суша’, do-
сео <*dok-ei-d ’обучавам’, срв. 3 л. ед. ч. сег. вр. decet ’подобава’; гр.
<ро₽еор(П < *bhog^-ei-b ’карам някого да бяга, подплашвам* от фёроцоп ’из-
плашен съм, бягам’, срв. бъжж, бъжншн, бъглтн; стинд. 3 л. ед. ч. сег. вр.
bhodhaydtl<*bhoydh-ei-e-tl ’буди’, срв. въждж, въдншн, въдктн. В ста-
рогермански наставката, с която се образуват причинителните глаголи, е -Z-,
напр. гот. lagja < *log-i-b 'полагам, правя нещо да лежи’ от llga<*legd
’лежа’, срв. лежж, лежншн, лежлтн. Между причинителните и отименните
глаголи няма рязка граница нито по начин на образуване, нито по значение,
напр. соушж( сеушншн, се^шнтн може Да се разглежда и като отименен
глагол от с»уХъ> и като причинителей глагол от съХнж, съ^нешн, съхнжтн.
На причинителните глаголи еутъшж, еутъшншн, еутъшнтн<*/015- и ец.'вш-
тж, оц-ьстншн, »ц,ъстнтн<*£ойй-, без изходен глагол с непричинително
значение, съответствуват прилагателните имена vwfib<*teis-o-, чисть <
*keidt-o~.
В. Повторителна (итеративна) глаголи. Те означават повтарящо се
или многократно действие и също като причинителните глаголи са с о-сте-
пен на коренната гласна (на удължената о-степен в старобългарски съот-
ветствува л). Изходните глаголи са от I спрежение 1 разред с е-степен на
коренната гласна. Напр.: нешж, носншн, носнтн от несж, несешн, нести;
веждж, водншн, Еоднтн от всдж, ведешн, вести; е»жж, везншн, везнтн
от везж, везешн, вести; геннк, генншн, гоннтн от женж, женешн, гьнлтн; вллчж,
вллчншн, вллчнтн<*‘г'о/Л-от вл'Екж, влъчешн, вл-бшти < *velk-; блжждж,
БЛЖДНШН, БЛЖДНТН ОТ БЛАДЖ, БЛАДСШИ, ВЛАСТИ; ВЪЛЛЖЖ, ВЪЛЛЗНШН,
282
къльднтн от вълъзж, вълъзешн, вълъстн. Някои от повторителните гла-
голи са били преосмислени в глаголи за движение без определена насоче-
ност за разлика от изходните глаголи, който означават движение с опреде-
лена насоченост, срв. н«ж, несешн и н»шж, носншн, ведж, всдешн и в«ждж,
ведншн, женж, женешн и гони, гонншн. Повторителният глагол ^ождж,
^одншн, Х°АКТН няма изходен глагол от I спрежение. Той се употребява
като глагол за движение без определена насоченост спрямо ндж, нд«-
шн, нтн.
§ 389.	Глагола без праславянска наставка -е-!-о-> -пе-!-по-, -jej-jo-
ила -I- в сегашната са основа,
Към тази трупа спадат само пет глагола, четири от конто са без на-
ставка в сегашната си основа — ксмь, ксн, бытн, дьмь, дьсн, дхтн,
|&мь, н<сн, tJktTH, въмь, въсн, Е'ВД'Втн, и глаголът нмхмь, чиято сегашна
основа е образувана с наставка -а-. Поради липсата на основна гласна пър-
вите четири глагола се наричат атематични. В някои старобългарски
граматики атематичните глаголи и глаголът нмьмь са обединени в отделно,
V спрежение, чиято отличителна черта е окончанието -мь за 1 л. ед. ч-
сег. вр.
ЛИЧНИ ОКОНЧАНИЯ НА СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ ГЛАГОЛИ
§ 390.	В индоевропейския праезик в единствено число и в 3 л. мн. ч.
е имало два вида глаголни окончания — първични и вторични. Тези окон-
чания са били наследени и в праславянски и в отделни случаи ясно личат
и в старобългарското спрежение.
Първични окончания	Вторични окончания
1 л. ед. ч.	-ml	-m
2 л. ед. ч.	-si	-s
3 л. ед. ч.	-ti	-t
3 л. мн. ч.	-nil	-nt
Първичните окончания са били характерни за спрежението на глаголите
в сегашно време на изявителното наклонение, като с окончанието за 1 л.
ед. ч. -ml са били образувани предимно формите на атематичните глаголи.
Формите за миналите времена и за повелително наклонение са били обра-
зувани с вторичните глаголни окончания.
§ 391.	Старобългарските окончания за сегашно време са:
Ед. ч. 1 л. -ж (-нк), -мь Мн. ч. 1 л. -мь	Дв. ч. 1 л. -в-в
2 л. -шн, -сн	2 л. -те	2 л. -тх
3 л. -тъ	3 л. -жтъ (-нктъ), -дтъ 3 л. -те
Те имат следния произход:
1.	Окончанието за 1 л. ед. ч. -мь от -mi се среща във формите на
атематичните глаголи (ксмь от *es-mi, къмьп от *ved-mi, жмь от *ed-ml,
дьмь от *dad-mt), както и в глагола нмьмь. Било е пренесено по анало-
гия и във формата за 1 л. ед. ч. внмь, с която се образуват описателните
форми на условното наклонение. Съответствува на окончанието -mi в индо-
европейското атематично спрежение, напр. стинд. 1 л. ед. ч. сег. вр. dsmi,
гр. elpi, стлит. esml. Окончанието за 1 л. ед. ч. сег. вр. -ж (-я»), напр. ве^ж,
283
молнб, произлиза от индоевропейского окончание -о на тематичното спре-
жение (вж. гр. 1 л. ед. сег. вр. срера», лат. fero ’нося’), към което по-късно
е било добавено окончанието -т, характерно за редица форми 1. л ед.ч. Най-
близка успоредица са староиндийските форми от типа 1 л. ед. ч. сег. вр.
bhdrami, където формата за 1 л. ед. ч. сег. вр. *bher-b е усилена с първич-
ното окончание на атематичното спрежение -/иг. Освен формата за 1 л.
ед. ч. сег. вр. въмь има и форма еъд'В, която се среща предимно в Супр
(там изобщо няма 1 л. ед. ч. сег. вр. къмь) и в Сав. Характерно е и за
редица староруски преписи от старобългарските преславски книги, както и
за старочешки (до XVI в.) — 1л. ед. ч. сег. вр. vidi, nevedZ, povgd&,
odpoved'c. Обяснява се като остатък от индоевропейското медиално спре-
жение, точно съответствуващо на лат. 1 л. ед. ч. перфект vldl ’видях’, от
*voidai.
2.	Окончанието за 2 л. ед. ч. -сн от -si или -sei се среща във формите
на атематичните глаголи (ксн от *es-sl, в-всн от *ved-sl, tA.cn от *Sd-sl,
дхсн от *dad-sl). Окончанието на останалите старобългарски глаголи е -шн,
напр.: всршн, нмдшн, х®дншн. Окончанието шн/-сн няма преки индоевро-
пейски съответствия, първичното индоевропейско окончание за 2 л. ед. ч.
сег. вр. е -si, от което би следвало да се получи -шь/-сц срв. напр.: стинд.
2 л. ед. ч. сег. вр. dsi от *es-si ’ти си’ = гр. ёсто! (у Омир), сродно с ксн;
стинд. bhdrasi от *bher-e-si ’ти носиш’, сродно с верешн. Мейе (Meillet
1934: 317) допуска, че освен старо окончание за 2 л. ед. ч- -si, което е
било характерно за атематичните глаголи, е имало и старо окончание за
2 л. ед. ч. -ei, с което са се образували формите на тематичните глаголи.
Мнението му се основава на ясната разлика между окончанията за 2 л.
ед. ч. сег. вр. на атематичните и тематичните глаголи в старогръцки (напр.
1 л. ед. ч. сег. вр. sipi 2 л. tocrt, но 1 л. ед. ч. сег. вр. срерсо, 2 л. cpepstg)
и в старолитовски (1 л. ед. ч. сег. вр. esmi ’съм’, 2 л. esi от *es-si, но 1 л.
ед. ч. сег. вр. veiii ’возя’, 2 л. veil). Възможно е във 2 л. ед. ч. сег. вр.
Х«штн от неправилния глагол )(оштж (Хъштж)» Х®штешн (Хоштн), х0'
Т'Ьтн, в случай, че това Х°штн е пряк наследник на *hut-je-ei, а не е ня-
каква стара оптативна форма, да е засвидетелствувано древното окончание
за 2 л. ед. ч. -ei. Двата единствени примера за Хоштн са в Супр: дште мн
сд х*штн нзвъстнтн (65.21) — el ЭёХец pot nXiipocpopfjcrai и ендътн
kocthi нштешн н Х°штн внд-втн (504.11) — d>g табта ^т]тт]стс1; xai ЭвЦ-
aeig ISetv; формата ^оштн се среща и в Симеоновия (Святославов) избор-
ник — староруски препис от 1073 г. Ако ХоШТН е със старо окончание
-ei за 2 л. ед. ч. изяв. накл., най-близки успоредици биха били литовските
форми за 2 л. ед. ч. сег. вр. от типа veil ’возиш’, сродно с везешн, къ-
дето окончанието -i произлиза от -ei, както и старогръцките форми за 2 л.
ед. ч. сег. вр. от типа <pspsi<j, където окончанието за 2 л. ед. ч. -ei е било
усилено с окончанието за 2 л. ед. ч. -$. В праславянски двете окончания за
2 л. ед. ч. сеч. вр. -si и -ei са се контаминирали и се е получило сложного
окончание -$е/>сн/-шн, засвидетелствувано в старобългарските паметници.
В живите славянски езици то е засвидетелствувано като останка само в
сегашните форми на атематичните глаголи, напр. нбълг. 2 л. ед. ч. сег. вр.
си, чеш. jsi, рус. диал. дасй, ecii ’си’, ecu ’ядеш’, брус. диал. dacii, пол.
диал. dasy, jisy, jesy. Окончанието за 2 л. ед. ч. сег. вр. -ш в живите сла-
вянски езици, напр. нбълг. берет, рус. берёш, чеш. beres, едва ли е пряк
284
наследник на ранното праславянско първично окончание за 2 л. ед. ч.
сег. вр. -si. Според Младенов (Mladenov 1929:255) окончанието за 2 л.
ед. сег. вр. -шн, което е било общославянско, се е съкратило в -шь>ш
успоредно с изчезването на крайната ерова гласна във формите за 3 л-
ед. ч. сег. вр. от типа ве^етъ (нбълг. бере, рус. берёт, чеш. Ьегё), за да
станат формите за 2 и 3 л. ед. ч. сег. вр. равносрични. Ранни примери за
нового общославянско окончание за 2 л. ед. ч. сег. вр. -ш са засвидетел-
ствувани във Фрайзингенските листове от X в.: prides (=п^ндешн), vzo-
vues (=възовешн), но lezi (=ксн).
3.	Окончанието за 3 л. ед. ч. сег. вр. -тъ (кстъ, ве^етъ, нмьтъ, Хо-
дить) произлиза от праславянското окончание -ti, от което би следвало да
се получи -ть. Такова окончание -ть има в староруските преписи от старо-
българските оригинали и в някои от живите източнославянски езици, напр.
рус. есть ’е’, укр. есть, дасть, Теть, садить, лйзить, терпшпь (в украин-
ски то е характерно за атематичните глаголи и за глаголите от IV спреже-
ние). Среща се, макар и рядко, в Сав и Супр, предимно при атематич-
ните глаголи и глаголите от IV спрежение, напр.: есть, нъсть, въсть,
мьннть, мжднть (Сав), «есть, нмьть, осолнть сд, мелить (Супр). Най-
близка успоредица на старобългарските форми кстъ, вертъ са гр. 3 л.
ед. ч. сег. вр. ёст, стинд. 3 л. ед. ч. сег. вр. dsti, bhdratl.
4.	Окончанието за 1 л. мн. ч. -мъ (ксмъ, вермъ, нмьмъ, Х«Днмъ) е
присъщо както на атематичните, така и на тематичните глаголи. То произ-
лиза от индоевропейското окончание -mesl-mos, срв. лат. ferimus ’носим’,
сродно с ве^емъ от ие. *bher-e-mos, срв. гр. дор. фёр-o-peg с е-степен на
гласната в окончанието -mesl-mos. Освен окончание -мъ във формите за 1 л
мн. ч. сег. вр. в старобългарските паметници, предимно в Супр, се среща и
окончание -мъ|, получено от по-старото окончание за 1 л. мн. ч. сег. вр.
-мъ под влияние на личното местоимение за 1 л. мн. ч. мы. То се среща
не само при глаголите с окончание -мь в 1 л. ед. ч. сег. вр. (воды, «увъ-
мы, нмхмы), където -мы би могло да се появи, за да се разграничат
формите за 1 л. ед. ч. сег. вр. гесмь, дъмь, водь от формите за 1 л. мн. ч.
сег. вр. гесмъ, дъмъ, въмъ, 1лмъ, нмлмъ след изпадането на крайните
ерове, но и във форми като въштлгемы, ньклжемы, нлплънъкмы, на конто
в 1 л. ед. ч. сег. вр. съответствуват въштьнк, нлкьжж, ньплън,в1Ж. Същото
окончание -мы се наблюдава и в някои староруски преписи от старобъл-
гарските преславски книги. Разпространението му извън атематичните гла-
голи и глагола нмьмь е особеност на старите североизточни български
говори.
5.	Окончанието за 2 л. мн. ч. -тс произхожда от индоевропейското окон-
чание -te. Най-близки успоредици на кете, ведете, везете са гр. 2 л. мн. ч.
сег. вр. ёсттё ’сте’, фёрете ’носите’, стлит. 2 л. мн. ч. сег. вр. estb ’сте’, лит.
2 л. мн. ч. сег. вр. vSiate* возите’.
6.	Окончанието за 3 л. мн. ч. сег. вр. -жтъ (-ььтъ) произлиза от съ-
четанието на първичното индоевропейско окончание -nti с гласната о, сте-
лен на е, в сегашната основа на глаголите от I, II и III спрежение. Срв.
напр. ве^жтъ от *bher-o-nti с гр. дор. 3 л. мн. ч. сег. вр. фёроуц ’носят’,
стинд. bhdranti ’носят’, лат. ferant ’носят’. Най-близка успоредица на 3 л.
285
Мн. ч. сег. йр. сжтЪ е стинд. 3 л. мй. ч. сег. йр. sdntl ‘те са‘, вж. и гр. Дор.
3 л. мн. ч. сег. вр. svti ’те са’. При глаголите от IV спрежение от съчета-
нието -l-nti, където -I- е наставката в сегашиата основа, е получено -атъ,
срв. напр. молатъ от *niol-i-nti. Същото окончание -атъ, но от по-друг произ-
ход имат и част от атематичните глаголи — 3 л. мн. ч. сег. вр. выдать,
лдатъ, дхдатъ от *ved-i}ti, *ed-nti, *dad-$ti. Както и във формите за
3 л. ед. ч. сег. вр., крайното съчетание -te от -ti е дало -тъ.
7.	Старобългарското окончание за 1 л. дв. ч. -вт е от праслав. -ve.
Точни индоевропейски съответствия липсват. Най-близки успоредици на ста-
робългарските форми за 1 л. дв. ч. сег. вр. ксвъ и кедего са стлит. 1 л.
дв. ч. сег. вр. esva ’ние двамата сме’ и лит. 1 л. дв. ч. сег. вр. vSiava
’ние двамата возим’. Навярно по-старото окончание -vo или -ve е било про-
менено във -въ под влияние на личиото местоимение за 1 л. дв. ч. -в*в.
8.	Старобългарското окончание за 2 л. дв. ч. е -та от праслав. -te. И
то е без точно индоевропейско съответствие. Най-близки успоредици на
старобългарските форми за 2 л. дв. ч. сег. вр. кста и ведетА са стлит. 2 л.
дв. ч. сег. вр. esta ’вне двамата сте’, vezata ’вие двамата возите’, чието
окончание е наследник на индоевропейското окончание -to.
9.	Старобългарското окончание за 3 л. дв. ч. е -те. То произлиза от
индоевропейското окончание за 3 л. дв. ч -te-j-to-. Най-близки успоредици
на старобългарските форми за 3 л. дв. ч. сег. вр. кете и верте са гр. 3 л.
дв. ч. сег. вр. £<rtdv ’те двамата са’ и срёретоу ’те двамата носят’ и стинд.
3 л. дв. ч. сег. вр. bhdratah ’те двамата носят’, където окончанието -tel-to
е било разпространено с -п или -$.
Окончанията за 1 л. мн. ч. сег. вр. -мъ, 2 л. мн. ч. сег. вр. -те, 1 л
дв. ч. сег. вр. -В'ё, 2 л. дв. ч. сег. вр. -та и 3 л. дв. ч. сег. вр. -те са свой-
ствени и на старобългарските минали времена. Останалите глаголни форми
в минало време се образуват с вторичните окончания.
СЕГАШНО ВРЕМЕ
§ 392. В сегашно време старобългарският глагол има следните форми:
I спрежение	II спрежение	Ш спрежение
стара основа *Ьвг-е-	стара основа *dvlg-ne-	стара основа *plS-e-
Ед. ч. 1 л. ве^ж	двнгнж	пншж
2 л. верши	двнгнешн	пншешн
3 л. вертъ	двнгнетъ	пншетъ
Мн. ч. 1 л. вермъ	двнгнемъ	пншемъ
2 л. верте	двнгнете	пишете
3 л. ве^жтъ	двнгнжтъ	пншжтъ
Дв. ч. 1 л. вервъ	двнгневъ	пншек-в
2 л. вертА	двнгнетх	пишет а
3 л. верте	двнгнете	пишете
286
IV спрежение Спомагателен глагол Глагол в-вд'КтН
стара основа	*vod-l-	стара основа *es-	стара основа *ved-
Ед. ч. 1 л.	ВОЖДЖ	ксмь	ВЪМЬ
2 л.	ЕОДНШН	ксн	ВЪСН
3 л.	ВОДНТЪ	кстъ	В’КСТЪ
Мн. ч. 1 л.	ЕОДНМЪ	ксмъ	
2 л.	водите	кете	Е'Бсте
3 л.	БОДАТЬ	ежтъ	ВЫДАТЬ
Дв. ч. 1 л.	БОДНЕ'К	КСЕ'Ь	ВЪК'Б
2 л.	ЕОДНТА	КСТА	в^сть
3 л.	ведите	кете	в^сте
При глаголите от I, II и III спрежение основната гласна е в е-степен
във всички форми с изключение на формата за 3 л. мн. ч., където е в о-
степен, и в 1 л. ед, ч„ където прастарото окончание след корена е о. При
глаголите от IV спрежение наставката -I- от сегашната основа се съкра-
щава в j, пред който стават омекчителни промени, напр.: ношж, носншн,
80ЖЖ, ЕФЗНШН, KfbUJTM, КрЬСТНШН, ЛОБАНЕ, АОЕНШН.
§ 393. Глаголът нмамь от *jbtn-a-mi е единственият старобългарски
глагол с наставка -а- пред окончанията за сегашно време. Формите му са:
1 л. ед. ч. имдмь, 2 л. нмашн, 3 л. нмлтъ; 1 л. мн. ч. имьмъ, 2 л. нмате,
3. л. нмжтъ; 1 л. дв. ч- нмаеъ, 2 л. имата, 3 л. нмхте. Глаголът Х®штж,
Х»штешн, хот'кги е неправилен. Формите му за сегашно време са от III
спрежение С изключение на формата за 3 л. мн ч. х9Татъ. която е еднак-
ва със съответните форми на част от атематичните глаголи и на глаголите
от IV спрежение. Освен 2 л. ед. ч. сег. вр. Хоштешн има и форма х®штн,
която се среща в единични случаи в Супр. В същия паметник има и при-
мери, в конто коренната гласна на този глагол не е о, а ъ — хъшт-е"»
Хъг-ъ-. Старобългарските форми за сегашно време на този глагол произ-
хождат от прастаро желателно наклонение, с което се обяснява и откло-
нение™ от спрежението на останалите глаголи. Към старата наставка
1-, с която са се образували желателните форми, в някои лица е била
добавена наставката -е-, с която се образуват глаголи от I спрежение.
Руските форми за 1 и 2 л. мн. ч. сег. вр. хотим и хотите конто не
съдържат наставка -е- след някогашната наставка за желателно наклоне-
ние -1-, са по старинни от съответните старобългарски форми Хоштсмь
и х«шт«те.
§ 394. В Мариинското евангелие и в Супрасълския сборник и рядко в
Зографското евангелие основната гласна к във формите за сегашно време,
когато се предхожда от а, може да се промени в д. Вж. 3 л. ед. ч. подо-
ЕААТЪ ВМ. ПОДОБАКТЪ, еьмътаатъ вм. еьмътактъ, ЦЪАЪАТЪ ВМ. Ц.ЪАЪКТ'Ь,
БЫВААТЪ ВМ. ВЫВАКТЪ, оуМЫЕААТЪ ВМ. оуМЫЕАКТЪ,	ВМ. OTEfb-
ЗАКТЪ, СЪБН^АЛТЪ ВМ СЪБН^АКТЪ, 2 Л. МН. Ч. ОТЪЕЫНТЛАТе ВМ. ОТ'ЬЕЪШТАК-
те, дллте вм. дактс, т^оуждАдте вм. тружддкте, оскждълте вм. оскгкдъ-
кте. Само в Мар подобна промяна се наблюдава и във формите за 2 л.
ед. Ч. СЪЕЪШТААШН ВМ. СЪЕ'ЁШТАКШН, ГНЪЕААШН СА ВМ. ГНЪЕАКШН СА.
В редица случаи в Супр съчетанието -да-, получено от -дк-, се стяга в
287
-А-, напр. 3. л. ед. ч. нзёаВъ&тЪ вм. нзбавмактъ, п^вставыатъ вм. П|»±с-
ТАВА1АКТЪ, (АВЫАТЪ ВМ. 1АВЛ1АКТЪ, ПОГОуБь1АТЪ ВМ. neroycXfAKTb, 2 Л. МН. Ч.
ctabiat? вм. стхвЛ|&гете. Тези форми са предвестници на нбълг. избавят,
поставяте и под. Само в Мар съчетанието -сук- понякога се променя в
-оуеу-, напр.: 3 л. ед. ч. В'Вруеутъ вм. въ^оугетъ, т^воуеутъ вм. т^воугетъ,
2 л. мн. ч. въ^еуоуте вм. вч^еукте, т^ввоуоуте вм. т^ввоукте.
§ 395.	В 3 л. ед. ч. окончанието -тъ понякога липсва. Най-много при-
мери с изпаднало окончание -тъ във формите за 3 л. ед. ч. има в Супр:
меже вм. можетъ, отъгонн вм. отъгеннтъ, еутвА^АК вм. еутвА^АКТъ, жел'вк
вм. жел'вгетъ, повъдоук вм. повидоуктъ, к вм. кстъ, ни вм. н'встъ. Такова
изпадане се наблюдава и в някои староруски преписи от старобългарските
оригинали, предимно преписи от преславски паметници. Вж. напр. к вм. к-
стъ (много често), пфмагак вм. помагактъ, прлък вм. прл-вктъ, НА^нчевм.
нернчетъ, сътво^н вм. сътв»|>нтъ в Симеоновия (Святославов) изборник (ста*
роруски прение от 1073 г.). В Асем при глаголите от Ш спрежение, чийто
корен в сегашната основа завършва на епентетично л или на шушкава съ-
гласна, има отделни случаи, в конто окончанието за 3 л. мн. ч. е -атъ вм.
-жтъ или -нбтъ, напр.: помажатъ (Мк 16,1) от помажж, пемАжешн, въспаа-
чат са (Мт 24.30) от въспаачж са, въспААчешн са, п^кмаатъ (Мт 17.25)
от П^НКММЖ, П^НКМАСШН. Случаи като оуБНАТЪ ВМ. 0уБН1ЖТЪ И «уБ^’ВЖАТЪ
вм. об^вжжтъ има в Боян.
По-старинното отклонение за 3 л. дв. ч. е -те. То е характерно за
Мар, Клоц, Евх, Охридското евангелие, преобладава в Зогр и Асем. Под
влияние на местоимението за им. п. м. р. дв. ч. та окончанието -те (3 л.
дв. ч. Бждете) е било заменено с -та (3 л. дв. ч. бждста), вж. тег да бж-
дста в на сеА'В. едннъ пеемсАстъ са. а Д|>аугъ1 естАвлъетъ са Мт 24.40
Сав, Зогр (Мар — вждете). Среща се както при подлог в дв. ч. м. р., така
и при подлог в ж. р. дв. ч. Напр.: агглъ же f ече жснама ... е-бмъ iako ica
1ЦКТА 9 АС ПАТА Ге . . . ПЙНДЪТА ДА ЕНДНТА МЪСТФ. НДСЖС ЛСЖА гк Мт 28.
5-6 Сав.
МИНАЛО СВЪРШЕНО ВРЕМЕ (АОРИСТ)
§ 396.	В праславянски е имало два начина за образуване на форми за
минало свършено време — без наставка и с наставка -$-, напр. 2 л. мн. ч.
мин. св. вр, ПАД-е-те от падж, пастн и ръ-с-те <*rek-s-te от рекж, рштн.
И двата начина по произход са много старинни. Наставката -8- характери-
зира част от формите за минало свършено време в староиндийски, старо-
гръцки, латински, вж. напр.: стинд. 1 л. ед. ч. мин. св? вр. d-vdk-s-ат ’до-
карах*, сродно с везж, везешн, лат. 1 л. ед. ч. перф. vsxl ’довлякох’ от
*vvgh-s-, сродно със същия старобългарски глагол, гр. 1 л. ед. ч. мин. св.
вр. ё-5ег^а ’посочих’ от *deik-s-m. В индоевропейский праезик обаче форми-
те за минало свършено време са можели да се образуват и без наставка
-5- вж. напр.: стинд 2. л. мн. ч. мин. св. вр. d-rucata ’светихте’ от *luk-e-te,
сродно с АеучА, гр. 2 л. мн. ч. мин. св. вр. ё-Алл-е-те ’оставихте*.
288
Глаголи от I клас
§ 397.	Формите за минало свършено време без праславянска наставка -S-
се наричат прости. Такива форми имат глаголите, чиято инфинитивна основа
е от I клас, но прастарата коренна гласна не е е, о или I. С изключение на
неправилните глаголи оврдштж, «б^аштсшн, ев^-встн, 1адж, 1адсшн, tA)(A-
тн, ндж, ндешн, нтн това са все глаголи от I спрежение 1 разред. Прости
форми за минало свършено време, но предимно във 2 и 3 л. мн. ч. имат
и част от глаголите с наставка -н-, чийто корен завършва на съгласна
(това са глаголи от II спрежение 2 разред = III клас 2 разред в разпре-
дялбата по инфинитивна основа). Простите форми за минало свършено вре-
ме са образувани от сегашиата основа на глагола, съдържаща тематичната
гласна и вторичните окончания, конто се отличават от окончанията
за сегашно време само в 1 л., 2 л., 3 л. ед. ч. и 3 л. мн. ч. По-долу за
съпоставка са посочени и формите за минало несвършено време на глагола
със сегашна основа *bher-e 'нося’, сроден с ве^ж, вершн, в старогръцки и
староиндийски. За разлика от съответните форми в старогръцки и старо-
индийски праславянските прости форми за минало свършено време, образу-
вани от сегашиата основа, не са имали аргумент.
Прости форми за минало свършено време (прост аорист)			
Сегашна основа *pad-e (падж, пад-с-шн)		Индоевропейска сегашна основа *bher-e- (срв. ве^ж, ве^-е-шн)	
	стбълг.	гр.	стинд.
Ед. ч. 1	л. падь < *pad-o-m	ё-фер-o-v	a-bhar-a-m
2	л. па де < *pdd-e-s	ё-фер-е-д	d-bhar-a-h
3	л. па де < *pad-e-t	ё-фер-е	a-bhar-a-t
Мн. ч. 1	л. падомъ < *pad-o-mos	ё-фйр-o-pev	d-bhar-a-ma
2	л. пАдете < *pad-e-te	ё-фёр-8-те	d-bhar-a-ta
3	л. падж < *pad-o-nt	ё-фЕр-о-v	d-bhar-a-n
Дв. ч. 1	л. падфвъ <*pad-o-v£		a-bhar-a-va
2	л. падста < *pad-e-to	ё-фбр-8-TOV	d-bhar-a-tam
3	л. ПАдете <*pad-e-te	^-ф8р-8-ТТ|У	d-bhar-a-tam
§ 398.	В старобългарските паметници извън 2 и 3 л. ед. ч. има срав-
нително малко прости форми за минало свършено време. По-разпростране-
ни са формите за 3 л. мн. ч. като ндж (Мар, Зогр, Асем, Сав) от ндж,
ндешн, нтн; въаъзж (Мар, Зогр, Асем) от въаъзж, ЕЪА'Взешн, еъаъстн;
п^шадж (Зогр, Мар) от п^гшадж, пр-тдешн, п^-ш^атн ; въ-к^ыж (Мар,
Зогр, Асем), нз-в^ьгж (Мар, Асем), отъ-в^ьгж (Евх) от врьгж, В|>ьжешн,
в^ъштн; мегж (Мар, Сав), възмогж (Мар, Зогр), п^-могж (Син), нз-не-м»гж
(Син) от мегж, межешн, моштн; падж (Син), на-падж (Зогр, Мар, Асем)
от падж, падсшн, пастн;свдж (Син, Зогр, Мар) от садж, садсшн, с-встн;
«в-^ътж (Сав, Мар, Асем, Евх), съ-^втж (Мар, Зогр) от об^аштж (съ^аштж),
ев^Аштешн (съ^аштсшн), ев^встн (съ^встн); еук^Адж (Мт 28.13 Мар) от
о^адж,	«ук|мтн; сът^асж са (Мт 28.4 Асем) от сът^асж
са, сът^Асешн са, сът^астн са; възасгж (Мк 6.40 Мар) от еъзаагж,
възаажсшн, възасштн; оуньзж (Син, Евх) ог оункзнж. оуньзнешн, оуньз-
19 Граматика на старобългарския език 289
НЖТн; отъв-вгж (Ёвх) от отъв'ПгнЖ, втъв'ьгнешн, оТъбынЖтн ; набыкж (Син)
от н&въиснж, ньвыкнешн, наеыкнжтн: штезж (Син, Клоц) от нштезнж,
нштезнешн, нштезнжтн; погъ)бж (Син) от погывнж, погыБнешн, пвгывнж-
тн; «ужхсж са (Мар, Зогр) от «ужхснж са, о^жхснсшн са, оужхснжтн tA>
въздвнгж (Сав, Син) от въздвнгнж, въздвнгнешн, въздвнгнжтн; прзлкя»
(Мар) от прзАБНж, прзАвнешн, прзАвнжтн; въскысж (Асем) от въскыснж,
въскыснешн, въскъкнжтн; оумлъкж (Син) от оумлькнж, оумлькнешн, «умльк-
нжтн; възннкж (Син) от възынкнж, възннкнешн, възннкнжтн; п^нсвадж
(Мар, Зогр) от п^нсванж, п^нсваисшн, п^нсванжтн; нсъ^ж (Мар), сос&хж
(Син) от н-съ^нж (съ-сг>Хнж)> нсъ^нешн, нсъ^нжтн; потъкж са (Син, Сав)
от пфтъкнж са, п»тъкнешн са, потъкнжтн са; «у-т«пж (Мар, Асем), нс-т«пж
(Асем) от оу-тонж (нс-тонж), оутонсшн, оутонжтн; охръмж (Син) от«Х^ъмнж,
«Хръмнсшн, оХръмнжтн.
В 1 л. ед. ч., 1 и 2 л. мн. ч. и дв. ч. извън формите на глагола ндж,
ндешн, нтн — 1 л. ед. ч. мин. св. вр. ндъ, прндъ, вънндъ, възндъ (Зогр,
Мар, Асем, Сав), 1 л. мн. ч. нд«мъ (Мт 19.27 Мар, Асем), п^ндомъ (Мт 25.39
Зогр, Мар, Асем), 2 л. мн. ч. идете, придете, вънндете, нзндете (Мар,
Асем, Зогр), 3 л. дв. ч. идете (Мт 9.27 Зогр, Мар, Асем, Сав), в старобъл-
гарските паметници простите форми се наблюдават само в отделим случаи,
напр.: 1 л. ед. ч. възмегъ (Син 39.13), 1 л. мн. ч. възмогомъ (Мк 9.28 Зогр,
Мар, Асем), 1 л. мн. ч. с'Ьдемъ (Клоц 350, Син 136.1), 1 л. ед. ч. съдъ
(Син пс 25.4), 1 л. ед. ч. еврътъ (Мт 8.10 Мар, Зогр, Асем, Сав, Син 88.21.
68.21, 114.3), 1 л. ед. ч. прновр втъ (Мт 25.20 Мар, Сав), 1 л. мн. ч. овр-ьтомъ
(Йо 1.42 Мар, Зогр, Асем), 3 л. дв. ч. сърътете (Мт 8.28 Мар, Син пс 84.11),
1 л. ед. ч. еътр1Асъ cia (Син 108.23), 1 л. ед. ч. нее^ъ (Син 101.12), 1 л-
ед. ч. оуглевъ (Син 68.3) от «угльвиж, «угльвиешн, «углквнжтн, 3 л. дв. ч.
«ужксете са (Лк 8.56 Мар), 3 л. дв. ч. нштезете (Син 68.4).
§ 399.	Глаголите от I спрежение 1 разред, чиято праславянска коренна
гласна в сегашната основа е е, о или I, образуват форми за минало свър-
шено време (без формите за 2 и 3 л. ед. ч.) с наставка -5- и с удължаване
на коренната гласна е (е) в г (ъ), о (о) в о (а) и I (ь.) в I (и). Тук не спа-
дат глаголите с носов инфикс в сегашната си основа садж, садсшн, све-
ти, аагж, аажсшн, лештн, както и глаголът м«гж, м«жешн, моштн, чиято
индоевропейска коренна гласна е а. Има два типа форми за минало евър-
шено време с удължаване на праславянската коренна гласна е, о и i — с
фонетично запазена праславянска наставка -5- и с праславянска наставка -s-,
фонетично променена в -Х-/-Ш-. Промяната на -5- в -^-у-ш- е настъпила
след гласна, след г и след задноезичните съгласни k и g при условие, че
следващият звук не е съгласна. Пред наставката -s- крайните праславянски
коренни съгласни s, z, р, b, t и d са изчезнали. Праславянските окончания
са същите, както при простите форми на минало евършено време. Във 2 и
3 л. се употребяват простите форми за минало евършено време без настав-
ка -5- и без удължаване на коренната гласна. Най-близка успоредица на
старобългарските форми за минало евършено време с наставка -s- и с удъл-
жаване на коренната гласна са перфектните основи на латинските глаголи
от г-спрежение в сегашно време, напр.: 1 л. ед, ч. перфект rexl<*r~eg-s- от
rego, regere ’управлявам’, text < *teg-s- от tego, tegere ’покривам’, vexi <
290
*vegh-s- or veho, vehere ‘влача’, сродно с везж, везешн, 3 л. мн. ч. мин-
св. вр. B'BtA от *vez-s-t}t. Подобно удължаване на коренната гласна се на-
блюдава и във формите на староиндийското минало свършено време, обра-
зувано с наставка -s-, напр.: 1 л. ед. ч. мин. св. вр. d-vak-s-am. от *vsg’h-s-,
срв. 3 л. ед. ч. сег. вр. vdhati от *,veg’h-e-ti, сродно с 3 л. ед. ч. сег. вр.
везстъ. По-малко близки до старобългарските форми от този тип са старо-
гръцките форми на сигматичния аорист (с прастара наставка -s-, но без
удължаване на коренната гласна), като напр. 1 л. ед. ч. от *delk-s-m
Форми за минало свършено време с наставка -s-
и с удължаване на праславянската	коренна гласна	et о, и i
Основа *ved-s- Основа *bod-s-	Основа *kit-s-	Основа *rek-s-
(ведж, вед-е-шн) (ведж, вод-е-шн)	(чьтж, чьт-е-шн)	(ркж, |>€Ч-е-шн)
ЕД. Ч. 1 Л. R'BCb<*^?zZ-5-0/n	БАСЬ	чнсъ	
2 л. m^,i<*vsd-e-s	веде	чьте	^ече
3 л. Kt^,t<*wd-e-t	воде	чьте	рче
Мн. ч. 1 л. в-всомь < *ved-s-o-mos басомъ	чнсомъ	^Хомь
2 л. в'всте < *ved-s-te	бастс	чнсте	
3 Л. B’BCA<*Wrf-S-9<	БАСА	ЧНСА	^ША
Дв. Ч. 1 Л. B'BC«B-B<*V?rf-S-O-W БАСОВВ	чнсовъ	рХ08,6
2 Л. ВЪСТА < *W(/-5-/o	БАСТА	чнстх	f'fcCTX
3 л. в'всте	вАсте	чнсте	
§ 400. Глаголи с подобии форми за	минало свършено време са още	
иесж, несешн, нести (3 л. мн. ч. мин. св.	вр. OfH-N'BCA),	г^евж, грвешн,
г^етн (3 л. мн. ч. пе-грсА), тек», течешн, тештн (3 л. мн. ч. -гвша), жегж
(жьгж), жежсшн, жештн (3 л. мн. ч. вь-жъша), цкьтж, цкьтешн, цвнстн
(3 л. мн. ч. пр-ц,внсА), т^асж, Т|>Асешн, т^астн < *trems-ti (3 л. мн. ч.
СЪ-Tf АСА СА < *trems-s-^t), МАТЖ, матсшн, мастн (3 Л. МН. Ч. ВЪЗ-МАСА
са < *men-s-&f), баюдж, баюдсшн, блюсти (1 л. ед. ч. баюсь < *be(fd-s~).
Глаголът от-К|>ьзж, «т-в^ьзешн (I спрежение 1 разред) е с е-степен на пра-
славянската коренна гласна в инфинитивната основа («т-к^стн < *verz-tl).
Той образува форми за минало свършено време, като удължава праславян-
ската коренна гласна в инфинитивната си основа (напр. 1 л. ед. ч. отвръсъ,
3 л. МН. Ч. «ТВ^ВСА са, 3 л. дв. ч. откроете СА).
§ 401. Трупа старобългарски глаголи от I спрежение 1 разред като
ВЪА'ВЗЖ, ВЪА'ВЗеШН, ВЪА'ВСТН, К^АДЖ, К^АДСШН, KfACTH, ПАДЖ, ПАДСШН,
ПАСТН, могж, можешн, моштн, в^ьгж, вцьжешн, в^вштн, аагж, аажсшн,
лештн, садж, садсшн, с-встн, ндж, ндешн, нтн, 1адж, (адсшн, iajcath,
както и неправилният глагол от III спрежение »б-^аштж, об-^аштсшн, об-
fuCTH образуват форми за минало свършено време без удължаване на пра-
славянската коренна гласна, която в едни случаи е била в дълга степей в
самата сегашна основа, а в други случаи е била последвана от носов ин-
фикс. Наставката -S-, която пред гласна е променена в -^-/-ш-, в тоя слу-
чай не се прибавя към корена от сегашната основа непосредствено, а с
помощта на съединителната гласна -о-, като формите за 2 и 3 л. ед. ч.
остават от простия тип (без наставка -5-), а праславянските окончания за
291
останалите лица са същите, както във формите на простото минало свър-
шено време. Всички старобългарски глаголи, конто имат прости форми за
минало свършено време или форми за минало свършено време с наставка
-S- и с удължаване на коренната гласна, както и атематичните глаголи |&мь,
tAXH < *ed-sl, ikcth и дхмь, дхсн < *dad-sl, дхтн могат да имат и форми
за минало свършено време с наставка -к-/-»х70Ш--
	Форми за минало свършено време с наставка -®с-/-оХ-/-«ш-				
	Основа *pOd-os	Основа *wd-os-	Основа *rek-os-	Основа *ktt-os-	Основа *ed-os-
Ед. ч.	1 л. пла-ох-ь	ВСДО^Ъ	рко^ь	чктоХ’ъ	|\ДОХЪ
	2 л. пхд-е	веде	^ече	чьте	ГАДС
	3 л. пхд-«	кеде	^ече	чьте	|АД«
Мн. ч.	1 л. пьд-оХ-омъ	вед^хомъ	^СКО^ОМЬ	чкт»х°мъ	гьдоХомъ
	2 л. плд-»с-те	ведосте	Декосте	чьт»ст«	гьдосте
	3 Л. ПХД-ОШ-А	ведошА	fCKOUJA	ЧЬТОША	ГЬДОША
Дв. ч.	1 л. пхд-оХ-®в,в	ведоХов'б	рКО^ОВ'В	ЧЬТОХ’К'В	(АДОХОВ'В
	2 л. пхд-ос-тх	вед-ос-ть	^ек-ос-ть	чктостх	ГАДОСТЬ
	3 л. пхд-®с-те	ведосте	Декосте	чьтосте	гьдосте
И така, всички глаголи от I клас според разпредялбата по инфинитивна
основа, а също и някои неправилни и атематични глаголи, като ньдж, &де~
шн,	ндж, ндешн, нтн, дьмь, дхсн, дхтн имат форми за минало
свършено време с наставка -ос-/-ох-/-°ш-, като част от тях образуват и
прости форми за минало свършено време (без наставка -5-), а останалата
част от I спрежение 1 разред с праславянска коренна гласна е, о или I,
образуват и форми за минало свършено време с наставка -s- и с удължа-
ване на коренната гласна. Различните типове минало свършено време, конто
образуват глаголите от I клас и посочените по-горе неправилни глаголи, не
са разпределени по паметниците еднородно. Типът с наставка -«с-/-«Х-/-0ш-
е характерен за старобългарските паметници от Североизточна България
(Супр, редица староруски преписи от старобългарските преславски ориги-
нали), а останалите два типа са характерни за някои глаголически паметни-
ли от западните старобългарски земи. В Мар, Клоц и Син формите за ми-
нало свършено време с наставка -«с-/-«х7'0Ш‘ липсват изобщо. В Зогр,
Асем и Евх се срещат и формите с наставка -вс-/-0Х7*ош'» 11 Другите два
типа. В Сав с изключение на формите за минало свършено време от ^екж,
f ечешн (1 л. ед. ч, мин. св. вр. 3 л. мн. ч. |>ъша) и някои други еди-
нични случаи всички глаголи от I спрежение 1 разред с праславянска ко-
ренна гласна е, о или i образуват форми за минало свършено време с на-
ставка -фс-/-оХ-/-«ш-. От разпределението на формите с наставка -ос-/-°Х7"ош‘
става ясно, че те не са били присъщи на ранните старобългарски глаголи-
чески книги в югозападните ни земи, но под влияние на онези старобъл-
гарски говори, в конто същите форми са преобладавали, те постепенно са
се настанили в старобългарския книжовен език. Като тип старобългарските
форми за минало свършено време с наставки -вс-/-ох-/-0Ш‘ са много древ-
ни, но са били обобщени само в старите североизточни български говори,
където при глаголите от I спрежение 1 разред са изместили формите за
минало свършено време от останалите два типа. Обратно, в една част от
292
старите български говори в западните ни земи другите два типа са измес*
тили формите с наставка -вс-/-»х-/-®ш-. По-късно, с течение на времето, е
било създадено общобългарско спрежение с наставка -ох-. За праславян-
ското потекло на тази наставка свидетелствува нейното общославянско раз-
пространение. Срв. стсловен. 3 л. мн. ч. мин. св. вр. donesoSe. В по-голямата
част от западнославянскнте езици под влияние на формите за 2 и 3 л. ед. ч.
(срв. несе, нде, чьте) гласната е се е наставила и в останалите форми,
напр.: стчеш. 1 л. ед. ч. мин. св. вр. nesech, 2 и 3 л. nese, 1 л. мн. ч. пе-
sechotn, 2 л. neseste, 3 л. nesechu, 1 л. дв. ч. nesechovi, 2 л. nesesta; длуж.
1 л. ед. ч. мин. св. вр. nasech, 3 л. мн. ч. nasechif, стпол. 3 л. мн. ч. id-
sziechq. Срв. подобно обобщаване на гласната е и в някои новобългарски го-
вори, напр.: 1 л. ед. ч. мин. св. вр. дойдех вм. дойдох, 3 л. мн. ч. дойдёа
вм. дойдоха.
Форми за минало евършено време с наставка	могат да об-
разуват и глаголите от III клас 2 разред ( - II спрежение 2 разред), конто
имат и прости форми за минало евършено време. Напр.: 1 л. ед. ч. д^ьз»Хъ
(Супр) от д^ьзнж, д^ьзнжтн; 1 л. ед. ч. нхкт>1кохъ (Супр), 2 л. мн. ч.
нькыккте (Супр), 3 л. мн. ч. нлвыкфшд (Супр) от нхвъжнж, ныгыкнжтн;
2 л. мн. ч. отьБЪГосте (Супр), 3 л. мн. ч. отъбъгошх (Супр) от отъбъгнж,
втъкъгнжтн; 3 л. мн. ч. пфдвнгоша (Супр) от подкнгыж, подвнгнжтн; 3 л.
мн. ч. оутопошА (Мт 8.32 Зогр) от оутонж, оутонжтн; 3 л. мн. ч. нсъ^оша
(Мт 13.6 Зогр) от нсъ^нж, нсъунжтн; 3 л. мн. ч. нштсзфша (Супр) от нш-
тезнж, нштезнжтн; 3 л. мн. ч. погыбоша (Супр), 3 л. дв. ч. пвгывостд
(Супр) от пегывнж, погыбнжтн ; 3 л. мн. ч. потъксш а са (Супр) от потък-
нж сд, потъкнжтн сд; 3 л. мн. ч. вугхеошд (Супр) от оугхенж, оуглхнжтн;
3 л. мн. ч. оувдзошА (Супр) от «увдзнж, еувдзнжтн.
Глаголи от II клас
§ 402.	Това са глаголи, чиято инфинитивна основа в праславянски не е
съдържала наставка, а коренът е завършвал на дълга гласна, напр.: пни»,
ПНКШН, ПНТН, МЪНЖ, МЪЖШН, МЪ1ТН, ЗНХ1Ж, знхкшн, ЗНХТН, Г|>Ъ1Ж, Г|)ЪК-
шн, г^втн, на двугласна, напр. пек», пеншн, лътн <*poi-tl, или на сонор-
на съгласна г, /, т, п, напр.:мьрж, мь^ешн, мрътн < *nier-tl, коЛнк, кеЛешн,
клхтн < *kol-ti, нмж, нмешн, дтн < жьн*гж, жь^ешн, ждтн < *geti-
tl. Формите за 2 и 3 л. ед. ч. на голяма част от тези глаголи, предимно на
онези, чийто корен в праславянската инфинитивна форма е завършвал на I,
дифтонг или сонорна съгласна, са се образували, като към инфинитивната
основа направо се е прибавяло окончание -тъ. В останалите форми към ин-
финитивната основа се е добавила наставка -S-, а след нея — окончанията
за минало евършено време на простите форми. Пред гласна след /пил
наставката -5- може да се запази непроменена, а в останалите случаи пред
гласна тя се е променила в -Х-/-Ш-. Глаголите от II клас, чиято инфинитив-
на основа завършва на стара гласна а (дн\-тн), й (мы-тн) или ё (г^ъ-тн),
имат форми за 2 и 3 л. ед. ч. без окончание -тъ.
293
	Инфинитивна основа *ет-	Инфинитивна основа *тег-	Инфинитивна основа *р?-	Инфинитивна основа *zna-
Ед. ч.	1 л. асъ, аХъ	мрХъ	пнхъ	змьХъ
	2 Л. АТЪ	мртъ	пнтъ	знь
	3 Л. АТЪ	мртъ	пнтъ	знь
Мн. ч.	1 л. АСОМЬ, АХ»МЪ	мрхомъ	пнх«мъ	ЗньХомъ
	2 л. лете	мрсте	пнете	зиьете
	3 Л. АСА, АША	МрША	ПНША	ЗНЬША
Дв. ч.	1 Л. АСОВЪ, АХ’ОКЪ	мрХов'*	ПНХФВ-В	зиьх^'ь
	2 Л. АСТА	мреть	пнста	зиьеть
	3 л. астс	мрете	пнете	зньете
В	редица старобългарски паметници		наставката -з-	във формите за
минало свършено време от типа 1 л. ед. ч. асъ, ^спасъ, жасъ, нхчасъ,
3 л. мн. ч. аса, ьспаса, жаса, н хч ас а под влияние на останалите типове
(напр.: 1 л. ед. ч. пнХь, мрХъ, 3 л. мн. ч. пиша, м^ъша) пред гласна е
заменена с наставка -Х-/-Ш-, напр.: 1 л. ед. ч. а^ъ, ^дспа^ъ» жаХъ, нь-
чаХъ, 3 л. мн. ч. АША, рхспАША, жаша, нхчАША. Запазено с има в Син,
с известии отклонения — в Асем и Мар, и рядко — в Зогр. За Сав и Супр
е характерна наставката -х-/-ш-. Окончание за 2 и 3 л. ед. ч. мин. св. вр
-тъ имат глаголите мь^ж, мрвтн (3 л. ед. вум^втъ), п^остьрж, простьртн
(3 л. ед. ч. п^ст^ътъ) пежьрж, пеж^втн (3 л. ед. ч. пежртъ), прокльнж,
П^ФКААТН (3 Л. ед. Ч. ПрКЛАТЪ), ЗЪЧЬНЖ, ЗЛЧАТН (3 л. ед. ч. зхчатъ),
въсп'шж, въспътн (3 л. ед. ч. къспътъ), пннк, пнтн (3 л. ед. ч.
пнтъ), повн1ж, повнтн (3 л. ед. ч. повнтъ), п^нжнвж, п^нжнтн (3 л. ед. ч.
п^нжнтъ). Понякога обаче, най-често в Супр, окончанието -тъ липсва и
съответните форми са оумрт (Супр), претив (Супр, Син 79.12, Мк 3.5 Мар,
Зогр, Сав), поа, въза, п|>на, а, нъча (Супр, в единични случаи и
другаде), въепъ (Супр, Йо 18.27 Сав). В Супр окончанието за 2 и 3 л. ед. ч.
мин. св. вр. -тъ при споменатия тип глаголи се среща предимно в онези
четива, конто са били взети от състава на първоначалния панегирикомино-
логий (с. 243—251, 447—471, 479—498). Формите за 2 и 3 л. ед. ч. мин. св.
вр. от глагола вннк, бнкшн, бнтн във всички старобългарски паметници са
вн (нзбн, побн). Освен при глаголите от И клас окончанието за 2 и 3 л.
ед. ч. -тъ се среща още във формите на: а) атематичния глагол &мь, »хсн>
ксетн < който е от V клас, но в минало свършено време има непра"
вилно спрежение — 1 л. ед. ч. ^съ, в^ъ, 2 и 3 л. |кстъ, но и нзъ (Супр
138.27, 300.25), 1 л. мн ч. в^семъ, 1&Х*мъ, 2 л. t&CTC, 3 л. iaca, imua, но ос-
вен това и форми с наставка -м-/-«х7-®ш-; б) атематичния глагол дынь,
дьсн, дьтн — 1 л. ед. ч. мин. св. вр. д\Хъ. 2 и 3 л. дытъ, но и да,
отъда и под. (Супр), въздь (Лк 17.16 Сав), прдь (Мт 13.46 Зогр), отъда
(Лк 7.47 Мар). Формите за минало свършено време, образувани от инфини-
тивната основа въ1тн, са 1 л. ед. ч. быхъ, 2 и 3 л. бъктъ, 1 л. мн. ч.
бъ|Х«мъ, 2 л. высте, 3 л. выша. Форми като 3 л. ед. ч. пръвы, съвы са,
избы вм. п^ъвыстъ, съвъктъ са, нзбъктъ се срещат предимно в Супр
(вж. и Йо 6.56 Зогр п^бъ|). В Супр има и форма за 3 л. ед. ч. бы, която
294
се среща и в Симеоновия изборник (староруски препис от 1073 г.). В Сав
има само един подобен пример (Лк 16.22). Обаче формите за 2 и 3 л. ед.
ч. мин. св. вр. на глагола с представка з\-быХъ, зъбытн са забъ! без окон-
чание -тъ в много старобългарски паметници.
Глаголи от III клас
§ 403.	Глаголите от III клас 1 разред с гласна пред наставката -нж- в
инфинитивната основа запазват тази наставка във формите за минало свър-
шено време. конто се скланят както глаголите от IV клас. Напр.: 1 л. ед. ч.
п«М'ёнж)Съ, 2 и 3 л. помтнж, 1 л. мн. ч. помънж^омъ, 2 л. помънжсте, 3 л.
ПФМЪНЖША от пем-виж, помтнжтн.
Глаголите от III клас 2 разред образуват или прости форми за минало
свършено време, или форми за минало свършено време с наставка
-«ш-, напр.: 3 л. ед. ч. оутопе, 3 л. мн. ч. оутопж или оутвпвША от оутонж,
оутонжтн. В отделни случаи са засвидетелствувани и форми за мина-
ло несвършено време с наставка -нж-, напр.; 3 л. мн. ч. въсклнкнж-
ША (Супр) от клнкнж, клнкнжтн, 3 Л. ДВ. Ч. ВЪЗБЪНЖСТЪ (Супр) ОТ ЕЪЗ-
бънж, възбънжтн, 2 и 3 л. ед. ч. штъ^нгнж (Син пс 44.2, Супр) от отърн-
гнж, т^нгнжтн, 3 л. ед. ч. подвнгнж (Супр) от поденгнж, подвнгнжтн,
3 л. мн. ч. оужъснжшА са (Мк 5.42 Мар, Зогр) от «ужъснж са, «ужъснжтн
са, 3 л. мн. ч. прзАБнжшА (Син 91.8) от п^озабиж, прзАБнжтн, 3 л. ед. ч.
коснж, коснж са (Мк 1.41 Мар, Зогр, Асем, Сав и др.) от коснж, коснжтн,
1 л. ед. ч. въск^ьснжХь (Супр) от въск^ьснж, въск^ьснжтн, 3 л. ед. ч. оу-
МАЬКНЖ (Супр) ОТ оуМАЬКНЖ, оумлькнжтн, 3 Л. МН. Ч. оуМАКНЖША (Син 54.22)
от оумдкнж, ОуМАКНЖТН, 3 л. мн. ч. оусльпнжшА (Супр) от оусльнж, оусль-
нжтн, 3 л. ед. ч. постнгнж (Супр) от постнгнж, постнгнжтн, 3 л. ед. ч. оу-
съХнж (Супр) от оусъХнж, вусъхнжтн, 3 л. ед. ч. нсакнж (Мк 5.29 Зогр,
Мар, Асем, Сав) от нсакнж, нсакнжтн, 3 л. мн. ч. нстопнжша (Супр) от
нстонж, нстонжтн, 3 л. МН. Ч. ПОТЪКНЖША СА (Супр) ОТ ПОТЪКНЖ СА, потъ-
кнжтн СА, 3 л. ед. Ч. П^ОТАГНЖ (Супр) ОТ ПОТАГНЖ, ПОТАГНЖТН, 2 л. дв. ч.
ВЪЗБЪНЖСТА (Супр) ОТ ЕЪЗБЪНЖ, ЕЪЗБЪНЖТН, 3 Л. МН. Ч. вуВАНЖША (Супр)
от оувднж, оувАнжтн, 1 л. ед. Ч. оусънжхъ (Син) от оусънж, оусънжтн.
Глаголи от IV клас
§ 404.	Тези глаголи образуват форми за минало свършено време с на-
ставка -S-, която пред гласна се променя в -х-/-ш-, и с личните окончания
на простите форми за минало свършено време.		Инфинитивна основа	Инфинитивна основа
Инфинитивна основа	Инфинитивна основа		
МОА-Н-	ВНД-t-	БЬ^-А-	B^f-OB-A
(МОА-Н-ТН)	(ВНД-'Б-ТН)	(ВЬ^-А-ТН)	(в^-ое-а-тн)
Ед. ч. 1 Л.	< inol-1-s-otn вндт^ь		ВЬ^А)(Ъ	В-В^ЕАХЬ
2 л. моан < *mol-l-s-s	вндъ	ВЬ|А	B'BfOBA
3 л. моан < *mol-l-s-t	ВНДБ	BbfA	B'BfOBA
295
Мн. ч. 1 л. 1мм1^9мъ<*то1~1-5-ото5 вндъХвмъ
2 л. мФАНСте < 3 Л. МФАНША <	*mol-l-s-e	вндъете ВНДЪША
Дв. Ч. 1 Л. МФАНХФКЪ	< *mol-l-s-ove	ВНДЪХФВЪ
2 Л. МФАНСТА <	: *mol-l-s-to	ВНДЪСТА
3 л. мфанстф <		вндъете
ВЬ^АХфМЪ
Бь^сте
БЬ^АША
БЬ^Х08^
БЛАСТА
бь^астф
къ^фвахфмъ
въ^фвастф
ВЪ()0ВАША
K'EjJOEXX08^
въ^фваста
вървАСте
От глагола фтъвъштанк, фтъвъштакшн, фтъвъштатн покрай формите
за 3 л. ед. ч. мин. св. вр. «тъвъшта, 3 л. мн. ч. фтькъшташа са засвиде-
телствувани и форми за 3 л. ед. ч. фтвъ (Йо 1.21, Йо 10.25 Асем, Йо 1.48»
Йо 18.37 Сав) и за 3 л. мн. ч. штъвъша (Йо 8.28 Асем), конто са по-ста-
ринни.
§ 405.	В отделяй случаи в Супр окончанието за 1 л. мн. ч. мин. св.
вр. е -мы (напр.: побыхомы вм. пфбыхфмъ, сънндфхфмы са, нцъаъхфмы,
пфмънжХфмы). В отделяй примери в Зогр и Асем при подлог в м. р. окон-
чанието -те за 3 л. дв. ч. мин. св. вр. под влияние на местоимението за им. п-
дв. ч. м. р. та е заменено с окончание -та. В Супр и в Сав това окончание
преобладава, напр.: съ^ътфста, въдъпнстх (Мт 8,33,34 Сав) срещу съ^ъте-
те (Мар), сърътосте (Зогр, Асем), възьпнсте (Зогр, Мар, Асем).
При подлог в ж. р. дв. ч. окончанието за 3 л. дв. ч. мин. св. вр. в Супр
и в Сав може да бъде и -тъ под влияние на местоимението за им. п. ж. и
ср. р. дв. ч. тъ, напр.: пффъаастъ же сест^ъ Йо 11.3 Сав, вндъстъ фчн Лк
2.30 Сав, фнъ же прнстжпьшн. астъ са за нфзъ «гф. н пфкафннстъ са
Мт 28.9 Сав. Подобии примери с окончание -тъ при глаголи в 3 л. дв. ч.
с подлог в ж. и ср. р. има и в староруското Остромирово евангелие, което
е препис от стар източнобългарски оригинал. Същото окончание е харак-
терно и за редица среднобългарски паметници.
МИНАЛО НЕСВЪРШЕНО ВРЕМЕ (ИМПЕРФЕКТ)
§ 406.	Старобългарските форми за минало несвършено време, конто се
образуват предимно от глаголи от несвършен вид, имат следните окончания:
Ед. ч. 1 л. -ахь Мн. ч. 1 л. -аХфмт» Дв. ч. 1 л. -аХ®въ
2	л. -хше	2 л. -хшете	2 л. -ашфта
3	л. -ашс	3 л. -ах»	3 л. -Ашете
В тези окончания лесно може да се види: 1) старата наставка -Us-,
променена в -ах-/-аш- под влияние на прехода -s- > -Х-/-Ш-, който е ста-
нал във формите за минало евършено време, и 2) старите окончания на
простоте минало време. Старобългарските форми за минало несвършено
време (1 л. ед. ч. бь^аахъ, нссъаХъ, хожд^аХ7») нямат близки индоевро-
пейски успоредици. Обикновено още от времето на Боп (В о р р 1 1833:403)
те се разглеждат като съставени от спрегнатите форми на глагола гесмь,
ксн в минало време и от чиста глаголна основа, употребена като име или
инфинитив (вж. Schleicher 1852:369; Schmidt 1883:394; Meillet
1902, 1905:140; Hirt 1928:306 и др.). Подобен начин за образуване на
форми за минало несвършено време е засвидетелствуван в латински — вж.
1 л. ед. ч. ат-а-Ьа-т ’обичах’, топ-ё-Ьа-т ’съветвах’, ag-ё-Ьа-т ’возех’, къ-
дето наставката -ba- от -Ыга- се тълкува като минала основа на спома-
296
гателния глагол *bhU-a > *Ыщ£- > ba-, сроден с вытн, а основата — като
стара неизменяема (инфинитивна) форма на спрегаемия глагол, напр.: ат-а-,
топ-ё-, ag-ё- (спрежението в сег. вр. на ago, agere ’водя’ от основа ag-e-
съответствува на старобългарското I спрежение 1 разред, срв. основата за
мин. несв. вр. в 1 л. ед. ч. нес-ъ- < nes-ё- от несж, несешн).
§ 407. Общо взето, старобългарските форми за минало несвършено
време се образуват от инфинитивната основа. Глаголите от IV клас 1 и 2
разред образуват форми за минало несвършено време, без да прибавят към
миналата си основа наставка, напр.: ве^ж, вь^-а-тн— 1 л. ед. ч. мин. несв.
вр. бь^-а-ахь; внждж, вндттн — вндъх^ъ; нмамь, нм'втн— нм’бг^ъ;
квупеунк, коуповАтн— кеупевААх?»; (двЛгмж, (авХгатн—	Глаголите
с наставка -н- в инфинитивната си основа (IV клас 1 и 2 разред) образуват
форми за минало несвършено време, като след наставката -н- прибавят на-
ставка -х- (пред -а- праславянската наставка -?- минава в j: la > Ja), а с
крайната коренна съгласна стават омекчителни промени, напр.: моЛ>ж, мг
лнтн — 1 л. ед. ч. мин. несв. вр. moX-ia-a-Х'ь; к^ьштж, к^ьстнтн — к^ь-
штААуь; Х®ждж, Х®Днтн — х®жаь*Хъ > н#шж. неснтн— ношааХъ. Глаго-
лите от II клас също образуват основата си за минало несвършено време с
наставка -х-, понеже е след гласна, тя се йотува, напр.: вн»ж, внтн — 1л.
ед. ч. мин. несв. вр. вн1ааХъ; крнж, к^ытн — криэдхъ; чеунБ, чоутн—
чеу»ААХь. Глаг°лите от I клас образуват форми за минало несвършено вре-
ме, като към праславянската минала основа прибавят наставка -*в-, напр,;
несж, нести — 1 л. ед. ч. мин. несв. вр. нес-ъ-Ауъ; iamb, iacth < *ed-tl —
lAATAyb. При някои неправилни глаголи, както и при глаголите, миналата
основа на конто съдържала стара двугласна или пък праславянска трупа
er, el, ar, al, еп, основата за минало несвършено време е по-близка до се-
гашната основа (праславянската основна гласна е > е е заменена с наставка
-ё->-ъ-), напр.: ндж, ндешн, нтн — 1 л. ед. ч. мин. несв. вр. нд-’В-аХъ,
жнвж, жнвешн, жнтн — жнв-ваХь; мь^ж, мь^ешн, мр-втн > *mer-tl— мь>|>ъ-
аХь; кеЯнк, кеХешн, каатн < *kol-tl — кол-ВАуъ; верж, во^ешн, в|атн
< *bor-tl—меЛнк, меХешн, млътн <	— мел'ВАХъ; кльнж,
кльнешн, каатн <*Ыеп-И — кльн'ВаХъ; жьИнк, жьнЧшн, жатн < *gen-tl —
жьн-вахъ; сл®кж, слевешн, смута < *sloy,-tl — сл»е-вахь; пои», поншн, пъ-
тн < *poi-tl —
В отделни старобългарски паметници, главно в Супр, се срещат вто-
рично образувани форми за минало несвършено време от сегашната основа
на глагола, напр.: 3 л. ед. ч. зов-ввше вм. зъваашс от зовж, зовешн, зъка-
тн; женэдше вм. гънаацк от женж, женешн, гънатн; Бесидоу1Аше вм. ве-
с-вдфваашс от весъдоу1Ж, вес'вдоукшн, всс-вдоватн; KfAcoytMue вм. к^асова-
Аше от к^Асеунк, к^Асеукшн, к^асоватн; |>Адоу1Аше са вм. ^адоваашс са
от ^Адоунк са, ^Адеукшн са, ^адоватн са: TfBSoyi&uie вм. т^'ВБ»ВААШе
от т^веунк, т^ввоукшн, т^вевАтн.
297
Форми на глаголите в минало несвършено време
Основа вь^-х- Основа ^»жд-х- Основа кнд--в- Основа нес--в-
(ве^Ж, BbfXTH) (Х»ЖДЖ, Х’ДНТН) (внждж, внд-втн)			(несж, нести)
Ед. ч. 1 л. вь^ххХъ	Х«ЖДХХ)СЪ	КНД-Б-ВХ^Ъ	нес-вх^ъ
2 л. вьрххше	Хождххцк	внд-вхше	нес-вхше
3 Л. БЬ^ХХШС	Х»ждххше	внд-вхше	нес-вхше
Мн. Ч. 1 Л. Бьрхххоиъ	)(0ЖДХХХ0МТ>	вндкх^омъ	нес-вхХемъ
2 л. вь^ххшете	Х»ждххшете	внд-вхшете	нес-вхшете
3 л. вь^ххХж	Х»ждххХж	внд-вхХж	нес-вхХж
Дв. Ч. 1 Л. БЬ|>ХХХ98Ъ	ХождххХок-в	КНД-ВХХОК'Б	несъхХов-в
2 л. вь^ххшетх	Х»ждххшетх	внд-вхшетх	нес-вхшетх
3 л. вь^ххшете	Х'ождххшете	внд-вхшете	нес-вхшете
§ 408. Освен неконтрахираните форми		от типа на 3 л.	ед. ч. вь^хше,
Хеждххше, кндъхше, нес-вхше, 3 л. мн. ч. бьцххХж, Х’^дхх^ж, кнд-вх)(ж,
нес-вхХж в старобългарските паметници се срещат и контрахирани форми —
със стягане на -хх- и -х»х- в -х- и на --вх- в -и-, съответно вь^хше, )(»ж-
дхше, кнд-вше, нес-вше, вь^х^ж, )<еждхХж, кнд-вХж, несъхж. Контрахира-
ните форми са характерна за Сав, напр.: по|хсхше сд, ^еждхше, х®т’6ше»
люБх-вше, стогхше, пекххшхше сд, мок'-вше, нскхХж, въп^хшх^ж, -вд-в^ж,
мфл’В^ж, мхьчхХж. Те са по-близки до нбълг. спгоеше, покланяше се, мо-
леше, искала, ядяха, мълчаха от съответните старобългарски неконтрахн-
рани форми. В останалите старобългарски паметници се срещат и контра-
хирани, и неконтрахирани форми, като контрахираните форми преобладават.
В Супр съчетанията -хх- и --вх- обикновено не се контрахират, напр.: хн-
дххше, съпххше, межххше, пххвхх)(ж, съпххХж, к-кххж, вкдкххж, мьн-вхХж,
нм'вхше. Съчетанието -txx-, което се наблюдава във формите на част От
глаголите от IV клас 3 разред (понякога в този паметник то се записва с
-•вх-), често се контрахира в чх- (--в-), напр.: м«Х»хше, днвХ-вХж «а, г«т»-
выхше са, сххвыххж, стхвыхХж, тверхше, крмыхше, KXXtltxX* СА>
mz»icXixuic.
§ 409.	Във 2 л. мн. ч„ както и във 2 и 3 л. дв. ч. старите окончания
за минало несвършено време, съответно -хшете, -хшетх и -хшете понякога
се заменят с окончания -хсте, -хстх и -хсте, конто приличат на съответни-
те окончания за минало свършено време. Напр.: Мк 9.33 Асем — помы-
шХ-вхсте, но Зогр, Мар — пемышХ-вхшете (2 л. мн. ч). Лк 2.49 Мар, Асем
—-нскххшетх, но Сав — нскхстх (2 л. дв. ч.), Мт 20.31 Мар — въпн-ьшете,
но Сав — въпшхстх (3 л. дв. ч.). Новите окончания за минало несвършено
време не Са разпределени по еднакъв начин в старобългарските паметници.
Те са характерна за Сав и в по-слаба степей за Супр и Асем, но почти
липсват в останалите текстове.
§ 410.	Постепенно окончанията за 3 л. ед., мн. и дв. ч. мин. несв. вр.,
съответно -хше, -хХж и -хшете, са се настанили и при глагола от минало
свършено време Б-ВХ&, чиито по-стари форми са 1 л. ед. ч. в-в^ъ, 2 и 3 л.
в-в, 1 л. мн. ч. б-вХ«мъ, 2 л. в-всте, 3 л. в-вшд, 1 л. дв. ч. в-вХ^в-в, 2 л.
298
бъстл, 3 л. въсте По-широко разпространенпе е получила новата форма за
3 л. мн. ч. Б'ЬьХ'К вм. бъша, която се среща в евангелските текстове и в
Супр(Йо 10.6 Зогр бълша е контаминация между бода и бълХк). Формата
Бздше е характерна на Супр, където се употребява неравно с st, в еван-
гелските текстове тя се среща по-рядко. Наред с 3 л. дв. ч. въсте в еван-
гелските текстове се срещат и форми къмште и бблстл.
МИНАЛО НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ (ПЕРФЕКТ)
§ 411.	Перфектът в старобългарски, както и в другите славянски ези-
ци, не е наследник на старите индоевропейски форми за това глаголно вре-
ме — той е новообразуване, възникнало на славянска почва. Перфектът
означава не действие, а състояние, което е налице в момента на говоренето
и е резултат от извършено в миналото действие. Това значение намира
формален израз в структурата на минало неопределено време — сегашното
състояние се изразява чрез сегашно време на спомагателния глагол бытн
(немь, ксн и т. н.), а резултатът от миналото действие — чрез минало де-
ятелно второ (елово) причастие на спрегаемия глагол (дхлъ, пршьлъ, съ-
тве^нлъ и др.). Въпреки своята семантична близост с аориста двете глагол-
ни времена не са тьждествени по значение. Докато за аориста е характер-
но „значението на абсолютно минало време", чрез перфекта се посочва
пряко „връзката на миналото действие не със ситуацията на даден период
от миналото, а със ситуацията на „настоящий период" или „настоящий мо-
мент" (Бунина 1959:75), напр: п^нстжпь же н приемы дъвл тьллнъть
рече. гн б тлльнътл мн есн пръдллъ. се дреуглъ дъвл прноврътъ нмл
Мт 25.23 Мар; съ прнде къ немоу нфштннк. н речс ем«у рлвьвнн. въмь
ък» «тъ вл прншелъ есн «учитель Йо 3.2 Мар. Перфект имат глаголите
както от свършен, така и от несвършен вид, напр.: гн не дввр» лн съма
сълъ есн нл селъ ткоемь Мт 13.27 Мар, Зогр; i лзъ сллвж я»же дллъ
есн мънъ			Д\)(Ъ нмъ	Йо 17.22	Мар.		
			М. р.	Ж. р.	Ср. р.		Отрицателна форма
Ед. ч.	1	Л.	дьлъ	дьл\	дьло	немь	нъемь
	2	Л.	дьлъ	д\л\	дхло	ксн	нъен
	3	Л.	дхлъ	д\л\	дхло	кстъ	нъетъ, нъ
Мн. ч.	1	Л.	дьлн	дллы	д\л\	ксмъ	нъемъ
	2	Л.	дхлн	Д\ЛЪ1	дхл\	кете	нъете
	3	Л.	дхлн	Д\ЛЪ1	дхлх	ежтъ	нс ежтъ
Дв. ч.	1	Л.	дхлх	ДЬЛ15	дьлъ	КСВ'Ё	
	2	Л.	дхл\	ДЬЛ'Б	дхли	кст\	
	3	Л.	дхл\	дьлъ	ДХМ5	кете	
Еловото причастие в състава на перфекта има отделяй форми за трите
рода и за трите числа.
§ 412.	Мястото на спомагателния глагол е свободно — той може да
стой пред или след причастието (Мейе 1951:212, 387), но обикновено се
държи като полуенклитика (Вайан 1952:280): сътвернлъ ia есн Мт 20.12
Мар, чт» есн сътв»рнлъ Йо 18.35 Мар. При отрицание са възможни две кон-
299
струкции: а) Когато отрицателната частица tie стой пред спомагателния гла-
гол и се слива с него — не 4- ксмь > нисмь (нъсмь. н-ксн дааъ, Н'ьсмк,
HtCH сътвф^наъ), напр.: фт^фкфкнца нъстъ Фум|ЪАА нъ съпнтъ Мк 5.39
Мар. Това е обикновената употреба в старобългарски: б) Когато не стон
пред причастието, напр.: мьн’В ннкфанжс не даль есн кфдьлатф. да съ
д^оугъ) мфсмн къзкеселнлъ са бнмк Лк 15.29 Зогр.
В старобългарските паметници най-често се срещат формите на пер-
фекта за 2 и 3 л. ед. ч., и то обикновено в диалогична реч. Те са предпо-
читани пред формите на аориста, конто са еднакви в тези лица, с оглед
избягването на смислови неясноти.
Изпускането на спомагателния глагол във формите на перфекта е ряд-
ко явление в старобългарски — среща се само в 3 л. ед., ч., напр.: вждетъ
б» тъгда скръвь велн'Б. -бкажс не была Мт 24.21 Зогр (в Мар обаче е
н’встъ въ1Аа). В по-късните паметници като Супр се откриват форми за
3 л. ед. ч. к, е вм. кстъ: к п^ншъаъ, nt дн п^ншъаф, к пфсъаааа наред
с примери като прсшелъ кстъ, пфсъаааъ кстъ. По-чести дори са формите
без спомагателен глагол: чеудо сътвф^наъ зъ^дштнмъ. чнсма же напак-
ннаъ н печАль . . . «угвшнАЪ Супр 93.23—26; съг^-вшнаъ /\дамъ н eywps-
тъ. не сьг^бшнаъ Къ н оум|>ътъ Супр 493.26—27. Макар и рядко, пак в
Супр спомагателният глагол се изпускаи в 3 л. мн. ч.: съб^аан, вфС'Вдфбаан,
наред с форми съб^аан с а сжтъ, сж п^ншкан. Подобии примери предлага
и Евх: въп^Фшенне. нспъггааъ ан есн манастъ^ъ. ф ве . нспытааъ(92а16).
МИНАЛО ПРЕДВАРИТЕЛНО ВРЕМЕ (ПЛУСКВАМПЕРФЕКТ)
§ 413.	Плусквамперфект в старобългарски означава действие или съ-
стояние, предшествуващо друго минало действие, т. е. действие, извършено
преди друг минал момент. Поради сходството му с перфекта плусквам-
перфектът бива иарнчан още „перфект, пренесен в миналото* (Von dr 4k II
1908:279).
Образуването на плусквамперфекта е аналогично на перфекта — от
спомагателния глагол бъггн в имперфект б-ка^ъ, б-кашс и т. н. или аорист-
ната форма с имперфективно значение въ^ъ, st и т. и. в съчетание с
минало деятелно второ (елово) причастие на спрегаемия глагол: внд*еаъ
б-каХъ (б-в^ъ). В по-късните паметници се среща (по-рядко) и друг начин
за образуване на това глаголно време — посредством перфекта на спома-
гателния глагол: ксмь бъ)аъ твф^наъ.
Ед. ч.	1 л. ДААЪ, 2 Л. ДААЪ, 3 Л. ДААЪ,	-А, -а, -А-	-0 БЪА)(Ъ -о вздше -о Б'ёашс	(б^Хъ) (ЕЪ) (St)	ИЛИ КСМБ БЪ1АЪ,			-а, -А, -а,	-0 -0
					или КСН		БЪ1АЪ, БЪ1ЛЪ,		
					или	кстъ			
Мн. ч.	1 Л. ДААН,	-Ъ1,	-А БЪА^ОМЪ (Б'В^ФМЪ)		или	ксмъ	БЪ1АН,	-Ъ1,	-А
	2 Л. ДААН,	-Ъ1,	-а Б-ВАШете	(EtcTe)	или	кете	БЫЛИ,	-Ъ1,	-А
	3 Л. ДААН,	-Ъ1,	-А БЪАуЖ	(StUUA)	или	сжтъ	БЪ1ЛН,	-Ъ1,	-А
Дв- ч.	1 Ч. ДААА,	-ГБ,	-t БЪАХФБЪ	(BtX®Bt)	или	КСЕЪ	БЪ1ЛА,	-’fc,	-’В
300
2	л.	дала,	--t,	-ь екашста (st ста)	или кста eaiaa,	--б,	--б
3	л.	дала,	-и,	-и ЕКАшете (висте)	или кете была,	-t,	-t
Както и в перфекта миналото елово причастие има три форми — за
единствено, множествено и двойствен© число и за мъжки, женски и сре-
ден род.
§ 414.	Плусквамперфектът има честа употреба в старобългарски, осо-
бено в подчинени изречения за означаване на действие, извършено преди
действието, изразено чрез сказуемото на главното изречение: i б-ва^ж с-к-
дашт» флркьн. i дАКонооучнтеАе. 1ЖС еъа\'ж прншълн отъ кьсекога к ecu
Лк 5.16 Мар „и седяха (там) фарисеи и законоучители, конто бяха дошли
от всички села"; сжс'вдн же н нже н ебаХж кнд-клн прнкде ько слъпъ
её. глаа)(ж Йо 9.8 Мар „а съседите и онези, конто го бяха виждали по-
преди, че (когато) беше сляп, говореха..."; съвлъкъше со мни честънжнк
твонк од еж дж. еккже ма st оук^лснлъ Евх 78а24 „съблякоха от мене
твоята празнична дреха, с която ме беше украсил". Заедно с това плусквам-
перфектът може да се употребява и в независимо изречение, напр.: i мънобн
ОТЪ НЮДСН Б-ВА^Ж П^НШЪЛН КЪ MAfTt H МА^НН. ДА OXfTtlUATbl-H О Б^АТ^’В
ею Йо 11.19 Мар.
Както перфектът, така и плусквамперфектът са времена на „относи-
телно предшествие" (Бунина 1959:79). Разликата между тях е в отнесе-
ността на изразяваното действие (състояние) към различии ориентационни
моменти.
И двете сложни минали времена — перфект и плусквамперфект —
оставят иапълно живи категории в цялата история иа българския език.
БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ
§ 415.	Индоевропейските форми за бъдеще време са изчезнали в пра-
славянски. Затова и старобългарският език няма снециални футурни форми
за изразяване на това глаголно време. В най-старите Кирило-Методиеви
текстове са били използувани различии описателни средства за изразяване
на бъдещи действия. В съответствие с пронесите в живия български език
и с обособяването на бъдеще време като граматична категория тези сред-
ства се развиват и установяват като форми за бъдеще (Иванова-Мир-
чева 1962а:4). Така старобългарският език е притежавал следните форми
за изразяване на бъдеще време: 1) Прости (презентни) форми — чрез формите
за сегашно време на глаголите от свършен и несвършен вид, и 2) Сложни
(описателни) форми — съчетания на нмътн, ^отитн, начатн (въчатн) +
инфинитив или съчетания на бждж + причастия.
Презентни форми за изразяване на бъдещо действие
§ 416.	Презентните форми за изразяване на бъдещи действия в старо-
български са много по-разпространени, отколкото сложните, конто са били
все още в зачатъчно състояние (Иванова-Мирчева 1962а: 11). За целта
се използуват формите за сегашно време (без да са футурни форми), и то
най-често на глаголи от свършен вид. Видът на глагола обаче не е „пълно-
ценно и единствено, основно разграничително средство" на сегашно от бъ-
деще време. Основен критерий за това е бил смисълът на цялата фраза,
301
контекстът и неговйят конкретен семантичен Диализ (Иванов а-М и р ч е в а
1962а: 17—18). В началния етап от развоя на славянските езици сегашното
време на глаголите от свършен вид още не е било граматикализирано като
футурна форма — тази граматикализация е по-късно явление (К г i z к о v d
1960:28—29). Възможности за изразяване на бъдещи действия имат всички
глаголи в сегашно време — както от свършен, така и от несвършен вид.
При свършения вид обаче тези възможности са по-големи поради специфи-
ката изобщо на свършения вид—„той изразява действието като вътрешно
завършена цялост, която по-лесно може да бъде проектирана като извърш-
ваща се в бъдещето" (Иванова-Мирчева 1962а:25). Заедно с това и
несвършеният презенс (който поначало показва действието като процес)
може да изразява (наистина в по-редки случаи) действие, което ще про-
дължи да се извършва или периодически ще се повтаря в бъдещето.
В този смисъл естествено е преобладаващото наличие на прости форми
за бъдеще време от свършен вид: i пот^ввнтъ геумънФ свфо. i съве^етъ
пьшсннцж къ жнтьннцж а плъвы съжежетъ ФгИемь ногаонмымь Мт 3.12
Зогр (гр. SiaxaOapteT, ovvdljei, xaraxauoet); кьск сн дамб тн. ашто падъ
пфкафнншн мн са Мт 4.9 Зогр (гр. Зшото); ваажонн чнстнн с|> цемъ (акф
тн ба оуз|>Атъ Мт 5.8 Мар (гр. oyovrai); i ж она твоъ еАНСАВеть (юднтъ
снъ тев-в. с НА^ечешн нма емоу нфанъ Лк 1.13 Мар (гр. yevvf|<5et, xaX&yeig);
отъпоуштАИто н отъпоустАтъ къ) Лк 6.37 Мар (гр. &яоХ»Э(|ОбоЭе); тфнк бф
M'Bfm енкже м^нте вьзмъ^нтъ са вамъ Лк 6.38 Мар (гр. йутщетрт|Эт]а£та1);
н азъ оузьрж в^агы мфа Супр. 18.1; н ®усАЪ1шнтъ нас н пфмфжоть намъ
Супр 73.14; ндешн бф на рАть н сьнндешн сд. н не възмфжсшн статн п^ф-
ТНВЖ Bf АГФМЪ СВФНМЪ. Н ПФБЪГНСШН ФТЪ ЛНЦ.А н)Съ. Н ПФЖСНЖТЪ ТА H въ-
въгнешн въ ^амннж. н toy жнвъ Фгн’емъ съгф^ншн Супр 195.9—14.
Презентни форми за бъдеще действие от несвършен вид в старо-
български са регистрирани сравнително малко на брой. Това са следните
типове случаи: а) бъдеще пророческо (Мирчев 1972:80) — изразява дей-
ствие, което се предсказва като абсолютно осъществимо в бъдещето: пф
въск^[ьснфвонн же моемь. ВАр'ЫЖ вы въ гаанлсн Мт 26.32 Мар (гр. ярой£ш)
„след моето възкресение ще ви предваря в Галилея";
б)	близки до този тип са случайте, когаго се изразява трайно дей-
ствие, продължаващо и в бъдещето: се аз сели» къ вамъ п^кы. н п^в-'
МЖД^ЪН Н КЬН1ГЬЧНА н фтъ шуъ оуБюте н ^АСПЬНСТС. н ФТЪ Н1)(ъ
тепете на сьньмнц)нн)(Ъ ваинхъ Мт 23.34 Асем (тук в другите старо-
български евангелски текстове стон оутепете) „... и някои от тях ще уби-
вате на вашите сборища"; еште малф н мн|>ъ к томфу не внднтъ мене,
вы же внднте ма ккф азъ жнвж н въ: жнвн вждете Йо 14.19 Мар
(гр. £й);
в)	смисълът на бъдеще време се схваща от допълнителни лексикални
единици: се вф фтъ coats ваажатъ ма вьсн ^фдн Лк 1.48 Мар (гр. paxapi-
ovcnv) „защото, ето, отсега ще ме облажават всички родове";
г)	при някои глаголи като пнтн, гастн, смятани за двувидови (Dost41
1954:126.142—143) контекстовата употреба показва значение на бъдеще
време, напр.: не пьи/вте са дшенк ВАшенк. чтф тзсте ан что пнете Мт 6.25
Мар (гр. т( yuyriTE, т1 я(г)те) „не се грижете за душата си, какво ще ядете
302
или какво ще пнете11; можетх лн Чмшж инти 1жже пн!ж Мт 20.22
Зогр (гр. цсХХи niveiv) „можете ли да пиете чашата, която аз ще пия“;
в Мар на това място стой формата нмхмъ пнтн;
д)	случаи, показващи преход от сегашно към бъдещо действие: се хзъ
П«СЪл’>Ж ККЛЪ МОН. П^ЪДЪ ЛНЦеМЬ ТК01МК. 1ЖС оуГОТОКХОТЪ ПЖТЬ ТВ 01
tosohk Лк 7.27 Зогр; сжп^жгъ воловънынхъ коупн^ъ пдть. н гуддж нс-
коуснтъ нуъ Лк 14.19 Мар (гр. лореиоцси); въстьвъ ндж къ отцю моемоу
1^екж емоу отъус съгръшнХъ их ново н пръдъ тобой» Лк 15.18 Мар
(гр. 7tope6oo|w.i, ёрЛ).
Описателни форми за изразяване на бъдещо действие
§ 417. В по-редки случаи в старобългарски се употребяват и описателни
форми за изразяване на действие, което ще се извършва след момента на
говоренето, в бъдещето. Това са съчетания на глаголите нмътн и нхчдтн
(вьуатн) в сегашно време и ^от'втн в сегашно време, в имперфект
или в сегашно деятелно причастие + инфинитива на глагола (от свър-
шен или несвършен вид). Лексикалното значение на съчетанието се носи
от инфинитива, а футурното значение — от спомагателния глагол, който в
повечето случаи може да пази различии модални отсенки — на желателност,
необходимост, принудителност, начинателност, намерение и др., т. е. тези
глаголи все още не са напълно граматикализирани.
1	§ 418. Парадигмата на	описателните форми за изразяване на бъдещи
действия има следния вид: Ед. ч. 1 л. НМХМЬ творнтн		Мн. ч.	Дв. ч. нмхмъ	твернтн нмхвв	тве^нтн
2 л.	нмхшн	„	НМХТС	„	НМХТЬ	„
3 л.	нмьтъ	„	нмжтъ	„	нмхте	„
1 л.	Х«штж тве^нтн	(нм-ыжть) Х»штемъ тве^нтн Х®штевъ	творнтн
2 л.	Хештешн	^оштете	„	^ештетх	„
3 л.	Х»штетъ	„	Х»татъ	„	х0Штет*	»
1 л.	Н&ЧЬНЖ TBtpiTH	нхчьнемъ тве^нтн нхчьневъ	тве^нтн
2 л.	нкчьнешн „	нхчьнете	„	нхчьнетх	„
3 л.	нкчьнетъ	нхчьнжтъ „	нхчьнете	„
§ 419.	1. Съчетания от нмхмь + инфинитив.
Тези съчетания са най-разпространени измежду описателните форми за
изразяване на бъдещо действие в старобългарски. Различават се два типа
конструкции — без отрицание и с отрицание. И в двата типа конструкции
са регистрирани съчетания, при конто нмътн е почти напълно граматикали-
зиран и десемантизиран, и съчетания с непълна граматикализация.
а)	Без отрицание: ьдн п^одхждъ нмънне твое, i дхждъ ннштннмь.
lhm'Kth нмхшн сък^овнште нь невсе Мт 19.21 Мар. (гр. ё^ец); i вы не
нштете что нм&те iscth . н что пнтн Лк 12.29 Мар. (гр. фйуцте, Ttirjxe);
г»ЗЪ вг» нмхмъ мжчнтн . дх ннктеже възмежетъ помоштн вхмх Супр. 2.15
(гр. Растау(стш); н н\ ржкеу неснтн нмхшн мл&денншть Супр 237.21 (гр.
Paatdaeig); не «вртыие чт» нмдгъ сътве^нтн . пмсы вь темннцж ведошд
303
Супр 138.29 (гр. noif|Gtooiv); н хдъ в» ^въ тог» ксмъ. кгеже ты нМхШН
зь^тн хкы вегх вь сев-ь д-влыжитх Супр 239.20 (гр. цё?.Хец t(xtsiv) ;
т» кмсе нмхмъ рхзоумътн рече ixko ты ма пеустн Супр 309.30 (гр. £Хо-
pcv yvcovai); п|>нтн во нмьтъ снъ члокъчскы . въ слыгв отцд своего Мт 16.27
Мар (гр. peXXei ёрхеоЭсп); теве же нмьтъ nf нчастьннкх сътво^нтн огню
въчьноуоумоу Супр 4.12 (гр. ёхес xli]povopfjaai); кько во нмхтъ сът^ъпътн
толнкъ пжть Супр 31.9 (гр. exei eurovfjcrai). Както се вижда, старобългар.
ските форми за бъдеще време с нмъмь съответствуват на гръцките съче-
тания с глаголите ёх® ’имам, притежавам, владея, мога’ и цёХХсо ’мога, имам
възможност, в състояние съм, възнамерявам, искам, длъжен съм’ или на
простоте бъдеще в гръцки. Както гръцките глаголи ёх® и ргАХи, така и
нмхмь в старобългарските съчетания за бъдеще време носи освен своето
основно значение и различии модални отсенки — за необходимост, възмож-
ност, намерение, желание и др., свойствени на гръцкия оригинал. Когато
съчетанията с нмътн превеждат просто бъдеще време в гръцки, то в по-
вечето примери в старобългарски изразяват чисто граматическо значение
за бъдеще време.
б)	С отрицание: сжтъ едннн отъ стоьхштнн^ъ съде нже не нмъть въкоу-
снтн съм^ътн . доньдеже оузь^Атъ цс^сткне вжне Лк 9.27, Мар (гр. об
yetiawvTai;) пьсе н въс^ыштьннче не нмъшн so мене п^льстнтн Супр 102.10—11
(гр. об щ) crovvapitaaiji;); не нмъмъ пнтн юже отъ сего плодь лозънъхго.
до того дьне егдъ пыж съ въмн новъ въ цс^ствнн отцх моего Мт 26.29
Мар (гр. об рц nico); не нмъмъ сьмктн съ къмене сего . нн нмъмъ юлтн.
нн пнтн доньдеже оумь^ж Супр. 173.5 (гр. об хатарй, об <рауо, об тисо);
хште не внждж въ ^жкоу (его знхменнн гвозднннынХъ не нмъмъ в-к^ь-
ствовътн Супр 500.25 (гр. об цц тгшгебасо).
По отношение на словореда съчетанията с нмхмь представят два типа:
когато са без отрицание, мястото на нмхмь е свободно; когато са придру-
жени с отрицание, на първо място е групата на не нмъмь и след това
идва глаголът с инфинитив (присъединен непосредствено или разположен
дистантно).
Може да се предполага, че в тези случаи спомагателният глагол нмътн
е граматикализиран. Съчетанията с нмъмь в старобългарските паметници
се срещат успоредно с простите презентни форми на глаголи от свър-
шен и несвършен вид и еднакво могат да изразяват бъдещи действия.
§ 420.	2. Съчетания от х«штж + инфинитив.
В сравнение с конструкциите нмътн + инфинитив съчетанията на ^оштж
с инфинитивните форми на глаголите са по-слабо разпространени в старо-
българските паметници. При това голяма част от примерите нямат значение
на форми за чисто бъдеще време, тъй като носят и отсянка на желание
или намерение. „Но и те, както и формите с нмътн, са криели големи въз-
можности да се развият в чисти футурни форми** (Мирчев а1963:202).
а) Съчетания с Хвш'гж като сегашна форма: t мьнъх^ж -ько хвне х»ш-
тетъ цс^ствне вжне хвнтн са Лк 19.11 Мар (гр. dvacpaivsOat); схмъ
в» въдъхше чьто хотатъ сътво^нтн Йо 6.6 Зогр (гр. egfilXev xoietv); когдх
304
сн вжджтъ. н что есть днхменне егдх ХвтАТЪ Сн вытн Лк 21.7 Мар
(гр. цШ.г] yiveaSai); кже отъ мене Х«шт*тъ СА 1хк«же гххголешн ^однтн
с а нх земн Супр 239.10 (гр. jieAAcov ... •ихтестЭои).
В съчстанията, конто имат значение на бъдеще време, ^ештж превежда
гръцките глаголи ёЭёХи, рёХХсо, робХорсн — и трите глагола се обединяват
от общото значение ’искам, желая’ и заедно с това носят и своята специ-
фична семантика: ёЭёХса ’желая, искам, имам намерение, склонен съм, готов
съм, решен съм, мога, способен съм, в състояние съм; р&ХАхо ’мога, имам
възможност, в състояние съм, искам, възнамерявам, длъжен съм’; pouXopai
’искам, желая, възнамерявам, готов съм, решен съм’. В старобългарските
конструкции с Хвт'ьтн (х®штж) + инфинитив, конто съответствуват на
гръцките съчетания със спомагателен глагол, значението за бъдеще време
е започнало да се развива от ония случаи, в конто отначало господствуващо
е било модалното значение за желание или необходимост от изършването
на действието в бъдеще. Ние обаче нямаме сигурни критерии, за да опре-
делим степента на граматикализация на спомагателния глагол. Затова са
възможни съчетания на Х*штж с инфинитив, употребени във функция на
бъдеще време наред със съчетания без ясно изразено футурно значение.
В старобългарски преобладават случайте, когато граматичното значение на
бъдеще време се преплита с различните модални значения, напр.: чьт«
тете мн дхтн. i хдъ вхмъ п^ъдхмъ н Мт 26.15 Зогр (гр. ЭёХетё pot
SoOvai) „какво ше ми дадете [какво възнамерявате да ми дадете]“; ^ощетъ
во Н|>одъ нскхтн wTpHATC дх погоувнть к Мт 2.13 Мар (гр. peXXsi yap
*Нрф8т]д £r]T6tv тб naiSiov тоВ dwroleoai абтб) „Ирод ще търси Младенеца,
за да го погуби*, но е възможно тълкуване „... желае, има намерение да
го търси". Може би най-близко до граматичното значение за бъдеше време
е семантичната отсянка за начало на извършващо се действие, напр.: хште
къто Хвшт6тъ вохнк ег» твв^нтн Йо 7.17 Мар (гр. gdv тц ЭёХт] *6 ЭёХтща
абтоб noietv) „ако някой иска да изпълнява волята му" или „ако някой
почне да изпълнява волята му".
Глаголът Хот'ьтн дълго време пази своето лексикално значение — не-
говата пълна десемантизация и граматикализация се осъществяват едва в
среднобългарския период.
§ 421.	б) Съчетания с Х’Т'Втн в имперфект (бъдеще в миналото).
Тясно свързани с Хоштж-съчетанията са съчетанията на
инфинитив или т. нар. бъдеще в миналото. Това време означава действие,
което е предстояло да се извърши след определен минал момент, за който
се говори; то е време със сложна ориентация — действието се изразява в
два плана. Бъдеще в миналото като част от системата на миналите времена
се схваща още при създаването си като чиста глаголна форма (Андрей-
чин 1944:206 — 208; Иванова-Мирчева 1962а: 124). Старобългарското
бъдеще в миналото се образува от съчетанието на ^«тътн в имперфект и
инфинитив на спрегаемия глагол, който може да бъде от свършен (в пове-
чето случаи) и от несвършен вид: ^вт-вх^ъ сътворнтн ’щях да направя’
Ед. ч.	Мн. ч.	Дв. ч.
1 л.	ХОТ'ВЬХЪ сътво^нтн	Х«ТЪХХ«МЪ сътв^нтн	Хвтехх»** сътвв^нтн
2 л.	ХОТ'Ёкше	п	Х»тъхшете „	Хвтъхшетх „
3 л.	Хотихше	п	Х«тъхХж	Х»тъхшет« „
20 Граматика на старобългарския език
305
За илюсТрация Привеждамё няколко примера от старобългарски памет-
ници с гръцките им съответствия: i выстъ воуръ вът^ъна велнъ. влънъ!
же вьлнвааХж с а къ ладннк. гак» юже пвг^лднжтн Х’тълше Мк 4.37 Мар
(гр. боте i]8r] уец^встЭас тб jcXoIov). .. вълните се вливаха в лодката, така
че вече щеше да потъне**; начать нмъ глтн . еже хот'6лШ€ бытн ем«у
Мк 10.32 Мар (гр. тй цёХХоута аьтф cmppaiveiv) „почна да им говори, което
щеше да стане с него**; се же гаашс каспаа кеенк съмртннк уотълше
«умь^ътн Йо 12.33 Мар (гр. ^peXXev ctTtoSvnaxetv) „и това говореше, като
показваше от каква смърт щеше да умре“; н дожн н де места ндеже
Хотълше съконьчатн с а Супр 119.7 (гр. gpeXXev TsXeioDaSat) „... където
щеше да умре**.
В съчетанията Х«тъа^ъ 4- инфинитив със значение на бъдеще в мина-
лото спомагателният глагол Х°тътн е напълно лишен от своето конкретно
значение и е изцяло граматикализиран.
§ 422.	в) Съчетания със сегашно деятелно причастие от ^етвтн.
В старобългарските паметници се среща и една друга характерна кон-
струкция за бъдеще време — съчетание на сегашно деятелно причастие
от Х’Т'Втн с инфинитив. Тя е възникнала очевидно под влияние на съот.
ветните гръцки съчетания с инфинитив (В i г n b a u m 1958а: 232—235) и имат
книжен характер. Съчетанията на х«тан + инфинитив имат значение на
бъдещо действие, обикновено бъдеще в миналото, т. е. действие, което
предстои да се извърши след даден момент, минал спрямо момента на гово-
ренето (Иванов а-М и р ч е в а 1962а: 131). В синтактично отношение тези при-
частии конструкции изпълняват службата на съкратени подчинени изречения,
предимно определителни, например: тъ «тъ нанъ уотАН п^нтн Мт 11.14
Мар (гр. 6 psXXcov ёрхестЗси) „този е Илия, който щеше да дойде**. Прича-
стието може да се свърже с глагол от свършен или от несвършен вид.
Примери: i тн начаса нскатн вь севъ. кфт«^ы оув» вждетъ от ннхъ.
Х»тан сътворнтн се Лк 22.23 Мар (гр. 6 peXXcov jcpdooeiv); как» б«жнн
сваты двухъ... Х«ташта1А бъ1тн п^оповъдаанн Супр 323.10—11 (гр. та
цёХХоута KpoexijpvTTev); н таннаа к^ьштеныА. пр оп овъ дан а вжджтъ. н бла-
годать X^TAUJTHtA BbCHtATH Супр. 483.3 (гр. рёХХоиета ХбртП))*
Както и при Х«штьж-съчетанията, и тук се наблюдават случаи, ко-
гато уотАН е в различна степей граматикализирано.
§ 423.	3. Съчетания от начатн, въчатн с инфинитив
Бъдещи действия в старобългарски се изразяват и чрез съчетания
начьнж (въчьнж) + инфинитив. В периода на още неустановените форми за
бъдеще време съчетанията с начатн (или въчатн) означават начало, започ-
ване на действие, посочено от инфинитива на глагола, с който са свързани
(И ванова-Мирчева 1962а: 136).
За разлика от спомагателните глаголи нмътн и уотътн, конто в съче-
танията, изразяващи бъдеще време, са носители на футурно значение и
техният вид не играе никаква роля, при начатн (въчатн), който е перфек-
тивен глагол, определяща роля играе видът — свършеният вид пренася
действието в бъдещето Dostdl 1954:613).
В старобългарски паметници начатн пази напълно своето лексикално
значение и не се превръща изцяло в спомагателен глагол за образуване на
306
футурни конструкции. Впрочем при начинателните глаголи липсата на гра-
матикализация е нещо естествено. Дори в случаи като Нъ въ тъ) дьнн по
ск^ъбн тон слъньце помочить са. i лоунх не дастъ св-вта своего. i звезды
НАЧЪНЖТЪ ПАДАТН СЪ НЕСС. I СНАЪ1 1АЖС СЖТЪ НА НБСХЪ ПОДВНЖАТЪ СА
Мк 13.24—25 Мар (гр. Sgovtoi л1ятоут8<;) няма пълна десемантизация. При
глаголите нхчатн, въчатн значението на бъдеще време се извлича от
собствената им семантика — те маркират началото на действието, което
трябва да бъде естествено завършено изцяло в един бъдещ момент (Ива-
вова-Мирчева 1962а: 141).
В старобългарски начатн (въчатн) в съчетание с инфинитив се упо-
требява не само в сегашно време, но и в други глаголни времена, напр.
аорист: начатъ п^връкхтн емоу Мт 16.22 Мар; начаса негодовлтн Мк 10.41
Мар, и др. Тук начинателният характер е напълно очевиден; той се пази
в известна степей и при съчетанията, изразяващи бъдеще време, но вече
на преден план излиза футурното значение, съчетано с отсянка на необхо-
димост: отънелнже оуво въстанстъ гь домоу . н затво^нтъ двь^н. н начь-
нете вьн'Б стоътн. н тлъштн въ двьр гмжще. гн гн отв^ьзн намъ
Лк 13.25 Мар (гр. йр^цоЭе ёсггйусп); тогда нлчьнете глатн. ишь п^вдъ
тобонк н пнХомъ Лк 13.26 Мар (гр. Spreads XSysiv); i п^ншедъ зъвавъ!
та н оного рчетъ тн. даждъ семоу мисто, н тогда нлчьнешн съ стоудомъ
посл-кдьнее М'всто дуъжхти Лк 14.9 Мар (гр. йр£ц xarexeiv); ннкъ! же ^абъ
не можетъ дъвъма гьма ^аботатн ... лн единого д^ъжнтъ са. а о дроу-
Б'Вмь не рднтн нлчьнетъ Лк. 16.13 Мар (гр. хата<рроуг]сте1).
§ 424.	4. Съчетания на бждю с причастия
Други аналитични конструкции за бъдеще време са съчетанията на
спомагателния глагол бъ>тн в специалната си форма бждж + причастие.
а) Бъдеще предварително (futurum exactum) се образува от свързва-
нето на глагола бждж с миналото деятелно причастие (на -ль) на спре-
гаемия глагол:
Ед. ч.	Мн. ч.
1	Л. БЖДЖ ГААГОЛААЪ, -А, -О	БЖДСМЪ ГЛАГОЛАЛН, -Ъ|- -А
2	л.	бждсшн	и	БЖдете	„
3	л.	вждетъ	„	бжджтъ	в
със значение ’ще бъда казал, ще бъдеш казал’ и т. н.
Бъдеще предварително е рядко употребявано време в старобългарски.
В евангелските текстове то изобщо не се среща (Мирчев 1972:90). Ето
примери от Евх, Син и Супр: прклонжтъ cia i падстъ. сгда оудовлълъ
вждетъ оуБогъшмь Син 9.31; да ащс нъ> дсснтъ день съм^ътьнъ! въ
г^бсъхъ. то въскж1ж са н |>однлн бждсмъ Евх 71а6; ащс на то сътво-
|>нмъ. владъ!къ1 подражали Бждемъ Супр 379, 11; лще к’то ^азбон сът-
BOfH ... 1И ДА ПОКАбТ’ СА. ВЪ ННОН ОБЛАСТН. ТОЛН ПОТОМЬ ДА при/
Бжде в свое отечество ащс бждс п^авс но покаал . о Хл^бъ о водъ
Евх 102а11.
307
Бъдеще предварително време означава действие, което се е извършило
преди друго бъдещо действие. Съчетанията на бждж с елово причастие
могат да имат както чисто темпорална, така и чисто модална функция»
като при това са възможни и междинни случаи (Иванова-Мирчева
1962а: 146—147).
Интересен е примерът от Супр 239.23—26: н ма^шх ва сеВ'В сн ^аз-
мъ1ША1ле. пвВ'ВД’В лн се 1юснфоу. нлн плче «ък^ънж тлннон се. едл вж-
детъ сълъгалъ п^н^одивын. почто мн гн'вкнтн адънсъ стлрцоу »ако бъде
излъгал [ако се окаже, че е излъгал], Мария допуска възможността [надява
се], че дошлият може да е излъгал*. В този израз се изказва надежда в
осъществяването на нещо, че нещо ще се случи или се е случило, но това
ще стане ясно в бъдеще.
б) Съчетанията на бждж със сегашни деятелни причастия също
могат да имат значение на бъдещи действия — това се обуславя от соб-
ственото значение на глагола бждж. При някои от тези съчетания може
да се допуске известна десемантизация на копулата бждж; нъ еже лште
дхстъ са вамъ въ тъ часъ те гллголете. не въ> во вждете гллголнкштен.
нъ Д)(ъ сты Мк 13.11 Мар (гр. ои естте XaXoOvreg); i рче къ снмоноу нсъ.
не бон са отъ сел-в члкы вждешн лова Лк 5.10 Мар (гр. йох1 ^wyp&v).
Ясно е обаче, че тия случаи са буквален превод от гръцки (Иванова-
Мирчева 1962а: 148).
ИНФИНИТИВ И СУПИН
§ 425.	Инфинитивът и супинът спадат към неличните глаголни форми —
те нямат морфема, която да насочва към субекта на действието. За разлика
от причастията, конто имат падежни окончания, инфинитивът и супинът в
старобългарски са напълно неизменяеми. Наставката за инфинитива е -тн,
а за супина — -тъ. По произход това са вкаменели падежни форми от
стари глаголни съществителни с абстрактно значение (nomina actionis); ин-
финитивът се е отнасял към /-основи (някои изследователи виждат в него
консонантна основа на -t-\ а супинът — към й-основи. Супинът несъмнено
е стар винителен падеж, за което свидетелствува както формата, така и
употребата му след глаголи, изразяващи насочено действие. В инфинитива
обикновено виждат някогашен дателен падеж, но някои учени го обясня-
ват като форма за местен падеж.
По своята морфологична структура инфинитивът има две разновид-
ности — основата му може да съвпада с корена на глагола (нес-тн, пн-тн),
а може и да е разширена с някаква стара наставка (нос-н-тн, гаагоа-а-тн,
ВИД-Ъ-ТН, двнг-нж-тн, оувн-вл-тн, ^ад-ова-тн); основите от типа HSC-TH
са първични, докато сред основите от типа нос-н-тн има много вторични.
Във формирането на инфинитивната основа са играли роля различии процеси,
протекли през праславянския период — изравнявания по аналогия, разши-
ряване функцията на отделни форманти и др. Като цяло славянската инфи-
иитивна система е всъщност праславянско новообразуване, а не е пряко
наследена от индоевропейската епоха.
Основната функция на инфинитива в старобългарски е да бъде обект
на други глаголи, като субектът на двете думи е един и същ, напр.: могж
308
се сътко^нтн Мт 9.282 „мога да направя това”; можешн ма нштнстнтн
Мт 8.2 „можеш да ме излекуваш”; къто . . . можетъ п^наожнтн тълесн
скоемь аакъть едннъ Мт 6.27 „кой може да прибави към тялото си един
лакът” и т. и.
Освен на глаголи инфинитивът може да бъде допълнение на имена —
съществителни и прилагателни (рядко), напр.: нмъан оушн саышатн
Мт 11.15 (13.19, 43, Мк 4.9 и др.) „който има уши да слуша [<за слуша-
нс]” ; ДА1Ж КАМЪ ВЛАСТЬ НАСТЖПАТН НА ДМН1А н CKOfnHI Н НА ВЬС1Ж СНАЖ
в^ага Лк 10.19 „давам ви власт да настъпвате [<за настъпване] на змии
и скорпиони и на всяка вражеска сила”; нъсмь достоннъ от^шнтн ремене
сдпогоу еге Лк 3.11 „не съм достоен да развържа ремъка на обувките му”.
От своя страна самият инфинитив може да има различии допълнения,
вж. горните примери.
В съчетание с някои глаголи (^от'ктн, нм'втн и др.) инфинитивът обра-
зува описателните форми за бъдеще време, срв. и връзката със спомага-
телния глагол в Супр 51.2 прежде во въдъхше iako семоу кстъ бытн
„защото от по-рано знаеше, че това ще стане”. Когато зависи от спомага-
телния глагол, инфинитивът може да изразява и възможност, напр.: се
оуво вы кстъ ненАВНД’ВТН н лювнтн Супр 71.15 „защото от вас зависи да
[ви] мразя или да ви обичам”.
В някои случаи инфинитивът се доближава по смисъл до повелител-
ното наклонение; тогава той е самостоятелен (подразбира се ’трябва’), напр.:
ннкътоже не къанкастъ внна нова въ мъХы ветъ)Съ1 . . . нъ внне ново въ
мъ^ъ! новы еъанватн Лк 5.37-38 „никой не налива ново вино в стари
мехове ... но новото вино [трябва] да се налива в нови мехове”.
Инфинитивът участвува и в конструкциите с име в дателен падеж
(много рядко във винителен), вж. дателен с инфинитив (§ 542—544).
В по-сетнешния развой на инфинитивните форми крайното -н, ако е
неакцентувано, се е съкратило в -ь-, който после е отпаднал (защото е бил
в слаба позиция); специалн© в български след това изчезва и -т- и така се
получава т. нар. съкратен инфинитив, чиято употреба днес е извънредно
рядка (възможна е само след глагола мога, респ. смея, след недей и в
още по-ограничените форми за бъдеще време от типа видя щем и под.).
§ 426.	Супинът в старобългарски е близък по форма и по функция до
инфинитива. Той завършва на -тъ: вндътъ, ловить и т. и., но понеже пред
това окончание старите k и g по аналогия с инфинитивните форми се из-
менят в ш, окончанието може да бъде и -ть: |>ешть като ^ештн, жешть
като жештн и под.
Тази форма на супина се среща само след глаголи, конто изразяват
движение в определена посока (нтн, п^ннтн, г^астн, (по)съаатн и под.),
особено ако не е много отдалечен от тях; неговото допълнение по принцип
е в родителей падеж, напр.: ндж |>ыбь ловить Йо 21.3 „отивам да ловя
риба [букв, за ловене на риби]”, пришьлъ есн съмо . . . мжчнтъ насъ
Мт 8.28 „дошъл си да ни мъчиш”, прнде жсна ... печать коды Йо 4.7
„дойде жена да [си] налее вода”, не прндъ къв^вшть мн^а . нъ мечь
2 Когато не е посочен отделният ръкопис, се има предвид познатият старобългарски еван-
гелски текст.
309
Мт 10.34 Мар „не мир дойдох да донеса, а меч”, «гни п^ндъ във|>ъшть
въ з«манк Лк 12.49 Мар „дойдох да донеса огън на земята”.
В старобългарските текстове супинът изобщо се среща рядко; с тече-
ние на времето той е бил изместен от инфинитива, като прояви на този
процес се виждат още в старобългарски, и то в такива старинни ръкописи
като Зогр, срв. напр. приведения тук пасаж от Лк 12.49 Мар, който в Зогр
гласи югнъ П|Гедъ (погрешно вм. п^ндъ) във^ъштн въ землнк, Мт 10.34
е с друг глагол и инфинитив (не супин): не мьннте ъко п^ндъ положнтн
мир а (род. п.!) на земн . не п^ндъ поаожнтн мн^а . нъ мочь; срв. още
п^нде нс ... крьстнтн са Мт 3.13; нс ... възведенъ бъктъ ... нскоу-
снтн с а Мт 4.1; такива случаи има и в Мар: нзндете ... гатн ма Мт
26.55 (вин. п., а не род. п.!) така и в Зогр, но в Асем нз1Д«сте . . . 1АТЪ
мене; вкзнде же носнфъ ... иапсатн са Лк 2.4—5, така и в Зогр, но в
Асем напкатъ са и др. В тези примери можем да виждаме не само стре-
меж към опростяване на системата (т. е. към отстраняване на супина), общ
на всички славянски езици (където супинът също не е запазёк), но и етап
от отслабването усета за разликите между насочено и ненасочено движе-
ние, което е характерно за развоя на българския език.
ПОВЕЛИТЕЛНО НАКЛОНЕНИЕ (ИМПЕРАТИВ)
§ 427.	Старобългарските форми за повелително наклонение произлизат
от сегашните форми на старото желателно наклонение (оптатив), което се
е характеризирало с наставка -l-j-lec-je- и по правило с вторични глаголни
окончания. Старата наставка -I- личи добре във формите за 2 л. мн. ч. на
атематичните глаголи — видите, (Аднте, даднтс. Остатък от варианта
на същата наставка може да се види в наречието кша от *es-je-
(11 jinskij 1911). Вж. ч’то же гааг»аа)(ж . ч’то сътвормъ . кша н не съ-
Б^ААН СЪБО^А . КША H СНЦ6 Не БСС'БДФВААН Супр 386.5—6—-Xai £Tl glgyov.
tl noiT]o<op8v ; glOe povov tov ouv£3ptov cruvi'iyayov el9s povov gXeyov raOra;
niWHHH рче . США МОГАЬ БЪ|Хь АДЕ ВАСЬ «уВ'ВШТАТН К |> ЬСТШАНОМК БЪ1ТН
Супр 131.9 — IIi6vio<; slnev. et9g f|3vv<!tpT|v ёуй бра? леТстоп xptoriavoig
yevgffSat. Срв. стинд. 3 л. ед. ч. syat ’да бъде’, както и стлат. 3 л. slet<
siet ’да бъде’ с по-късен преход в sit. При глаголите, чиято сегашна основа
е образувана с тематична гласна -е-/-о-, наставката за желателно наклоне-
ние -I- е била присъединена към о-степента на основната гласна и се е
получила двугласната ol, срв. гр. 1 л. ед. ч. сег. вр. жел. накл. фёроци, 2 л.
фёрог^, 3 л. фёрос. От тази праславянска двугласна при старобългарските
глаголи от I и II спрежение се е получила гласна н във формите за 2 и
3 л. ед. ч., напр.: 2 л. sej>H<*6Aer-o/-s=rp. 2 л. ед. ч. жел. накл. фёрок;, и
гласна ъ в останалите форми, напр.: 2. мн. ч. ве^ъте < *bher-o-i-te = гр-
2 л. мн. ч. жел. накл. фёросте. При глаголите от I спрежение, чиято крайна
коренна съгласна е задноезична, настъпва втора палатализация, напр.: 2 л.
ед. ч. ва’Вцн, 2 л. мн. ч. влъцъте от ваъкж, ва-бчсшн, ва’Бштн, 2 л. ед. ч.
mosh, 2 л. мн. ч. MOStTC от могж, можсшн, моштн. Ако коренната гласна
в сегашната основа е е, в старобългарските форми за повелително накло-
нение с втора палатализация има редукция на е в ь, напр.: 2 л. ед. ч. ^ьцн,
310
пьян, тьцн, 2 л. мн. ч. ^ьцъте, пьц-вте, тьцъте от ркж, ^ечешн, рештн,
пекж, печешн, пештн, текж, течешн; тештн.
§ 428.	При глаголите от III спрежение от двугласната oi след j е
получена гласна н (/-о-/>/ег>н), която в началото е характеризирала
всички форми на старобългарското повелително наклонение от споменатите
глаголи, напр. 2 л. ед. ч. пиши, 2 л. мн. ч. пишите. Глаголите от IV спре-
жение, конто нямат тематична гласна -e-f-o- в сегашиата си основа, обра-
зуват форми за повелително наклонение, като прибавят съответните окон-
чания направо към сегашиата основа, напр. 2 л. ед. ч. 2 л. мн. ч.
родите. Формите за 2 и 3 л. ед. ч. на атематичните глаголи |дмь, г&.сн,
въмь, въсн и длмь, длсн са съответно н^ждь, внждь, дьждь. Съответ-
ната форма на глагола от IV спрежение внждж, вндншн, кндътн е внждь.
Старобългарското повелително наклонение се употребява най-често във
второ лице. Всичките лица на старого желателно наклонение, от което е
произлязло старобългарското повелително наклонение, са запазени само при
спомагателния глагол бждж, вждешн. Формата за 3 л. мн. ч. пов. накл.
кждж<*&А«/м1-о-/г/ не произлиза от стара основа на желателно наклонение.
§ 429.	Форми за повелително наклонение
Сегашна основа	Сегашна основа	Сегашна основа
*bher-e-!*bker-o-	*rek-e-el*rek-o-	* bhund-e-/ * bhund-o-
(ве^ж, BefeUlH)	(^екж, рчешн)	(вждж, вждешн)
Ед. ч. 1 л.		БЖДЪМЬ
2 Л. БС(>Н	уьцн	БЖДН
3 Л. БС|>И	|>ЬЦ,Н	БЖДН
Мн. Ч. 1 Л. БС^ЪМЪ	рЬЦ/ЁМЪ	БЖДЪМЪ
2 л. ве^ьть		вждъте
3 л.		БЖДЖ
Дв. ч. 1 Л. БерЪВА		БЖДЪВА
2 Л. Бе^ЪТА	fbULUTb	ВЖДЪТЛ
3 л.		ВЖДЪТА
Сегашна основа	Сегашна основа	Сегашна основа
* met- je-/ * tnel- jo-	* поз-1-	*ed-
(меХнк, меЛешн)	(мошж, мосншн)	(«ЛМЬ, t&CH)
Ед. ч. 2 л. мелн	NOCH	1ЛЖДЬ
3 л. мелн	моей	АЖДЬ
Мн. ч. 1 л. мелнмъ	неенмъ	(ДДНМЪ
2 л. мелнте	N0CHTC	ЛДНТе
Дв. ч. 1 л. мелнви	ЬЖНВЪ	одне-в
2 л. мелнтл	N0CHT\	ЛДНТЛ
§ 430. В Евх. вм. 2 л. ед.	ч. дхждь, повъждь,	внждь се употребяват
дхждн, певъждн, внждн. В Супр окончанието за 1 л. мн. ч. може да
бъде и мы, напр.: видимы, подь^нмы, нмъмы са, поспъшнмы, п^ъбж-
дъмы. Глаголите от III спрежение 4 разред под влияние на глаголите от
311
I спрежение често образуват форми за мн. ч. и дв. ч. с наставка --в- (-»х-,
-х-) вм. с наставка -н-, напр.: 2 л. мн. ч. гххгол/ьте (Супр гххгмихте) вм-
гххгохнте вънемльте вм. вънемхнте, з^кох-вте вм. зхкохнте, нштъте вм.
нштнте, нхкхж-вте вм. нхкхжнте, еъвджхте вм. съвджнте, въспхешткте вм.
въспхештнте, Бшхте вм. вннте, пжхте вм. пинте, пек^н-вт'К вм. пек^ннте,
пххчхте вм. пххчнте, 1 л. мн. ч. о^БНгЁиъ вм- «увннмъ, въпшхмъ вм. въ-
ПННМЪ, ПОСТ^ХЖДХМЪ ВМ. ПОСТХЖДНМЪ, П|)ОСЪ|ПХ'ЬМЪ ВМ. П^»СЪ1ПХНМЪ. По-
добии форми се срещат във всички старобългарски паметници без Син и
Клоц. В Супр те преобладават, а в Сав са единственият тип. Много от
тях, напр. нхкхжхте, пххчхте, зхкох-вте, са предвестници на съвременни
български форми като накажете,t плачете, заколете. В единични случаи
във формите на повелително наклонение за мн. ч. при глаголите от I спре-
жение има наставка -и- вм. наставка --в-, напр.: Лк 5.4 Асем — въметите
вм. въмет-вте; Мт 22.9 Зогр — призовите вм. прнзовъте.
§ 431.	През старобългарската епоха извън 2 л. ед., мн. и дв. ч. в зна-
чение на повелително наклонение са се употребявали и описателни форми,
съставени от дх и изявително наклонение в сегашно време, напр.: 3 л.
ед. ч. дх вждетъ вм. вждн, 3 л. мн. ч. дх бжджтъ вм. бждж, 1 л. мн. ч.
дх оукнкмъ вм. оукннмъ или оувн1хмъ. С течение на времето тези форми
са станали единствен начин да се изрази увещание или пожелание в 1
или 3 л.
§ 432.	Отрицателните форми на повелителното наклонение се образуват
обикновено с частицата не: мохн — не мехн, съкрывхнте — не (ъкрывхнте.
В Супр има и описателни форми за отрицателна зацовед, образувани от
повелителните форми на глагола могж, можешн (2 и 3 л. ед. ч. mosh, 1 л.
мн. ч. MostsMb, 2 л. мозъте) след отрицание и инфинитивна форма, напр.:
не мозн не вьровхтн (239.3), не моз-вте нзмъннтн (86.29). Този начин е ха-
рактерен и за някои староруски преписи от старобългарски оригинали,
както и за редица среднобългарски паметници. Пряко наследство са
българските диалектни форми, съставени от немой (не mosh), не мойте
(не мов-вте) и съкратената инфинитивна форма, напр.: немой ода (не mosh
Ходнтн).
УСЛОВНО НАКЛОНЕНИЕ
§ 433.	Условного наклонение в старобългарски се образува чрез съче-
тание на минало деятелно второ (елово) причастие със специалната условна
форма на глагола бытн— бнмь, бн и т. н. Възможно е формантът бн- да
наследява старинни форми на някогашния оптатив (желателно наклоне-
ние от бытн, срв. лит. форми -Ыте (1. л. мн. ч.), -bite (2. л. мн. ч.) и пр.,
конто в комбинация със супин образуват оптатив (Brugmann 1922:587).
Формите на спомагателния глагол бнмь, бн и др. почти не се срещат в
самостоятелна употреба. В старобългарсите паметници за условно наклоне-
нение са зафаксирани примери само за единствено и множествено число:
312
Ед. ч.	Мн. ч.
1	Л.	АЮБНАЪ,	-X,	-Ф	БНМЬ	1 Л.	АЮБНАН,	-Ъ1,	-А БНМЪ
2	Л.	АЮБНАЪ,	-А,	-О	БН	2 Л.	АЮБНАН,	-Ы,	-А, БНСТС
3	Л.	АЮБНАЪ,	-А,	-О	БН	3 Л.	АЮБНАН,	Ъ1,	-А БЖ
Твърде рано формите за условно наклонение с бнмь биват нодложени
на конкуренцията на аористните форми с быха, кы и т. н., конто в по*
късните старобългарски паметници стават господствуващи.
Ед. ч.	Мн. ч.
1	л.	кыуъ	бы Хома (внХомъ)
2	л.	бы	Бъкте
3	л.	БЫ	БЫША (БНША)
За двойствено число е засвидетелствувана само формата кыХовъ — 1л.
(Супр). Под влияние на формите с -и (бнмь, бн и т. и.) възникват и форми
като бнх»мъ, БНША.
Във 2 и 3 л. ед. ч. се среща само вы, никога быстъ.
В състава на условно наклонение от глагола бытн може да бъде из-
пуснато еловото причастие быаъ — обикновено в съчетание с инфинитив
или след съюзите Аште и да: бн ф^бф бматн са плче бфга Супр 149.5;
колнко пачс бн оужАСАТн са намъ Xх нсоусА Супр 149.1; оуне бы снцс
гн'ЬВАтн с а на Супр 403.186; ДА БЫ ТЪЧЫЖ КЪ1НМЪ НДБЫТН кмоу
жъаа Супр 361.20; слфугъ> оуво мф*а пфдвнбалы с а быша. да ие пр*
дань бнмъ нюдъомъ Йо 18.36 Мар; не нмашн фбаастн на мьн-в ннкфнажс.
ац)ф не бн тн данф съ выше Йо 19.11 Мар.
Като контаминирана може да се тълкува формата аштн — съчетание
от ашт€+бн(бы) в Супр: аштн сь ие быаъ зъафд*вн. тф не быХфмы тн
кгф прДААН (433.1); аштн не быаф къстаннк. се нн слова трБФуктъ
(442.7). Пак (и само) в Супр от съчетание на аштф+бнша е получена фор-
мата АШТНША: АШТНША БФ КД’НН ВФННН ПеЧАТЬАЪАН. могли быша гаагф-
лнтн (441.1).
В отрицателните конструкции на условного наклонение частицата не
няма определено място — тя може да стон както пред еловото причастие,
така и пред спомагателния глагол бнмь, бн: Аше не бнша пркртнлн са
дъне тн. ие бн оуво съпсаса вьсъка паъть Мт 24.22 Мар; доврл бн
быаф емоу Аште са бн ие роднлъ чкъ тъ Мт 26.24 Мар;
§ 434.	Условно наклонение в старобългарски се употребява преди всичко
за изразяване на неосъществено условие, напр.: ацк ан висте в-ьдилн. чъто
естъ мнафстн уощж х Ne жртвъ. ннколнже оуво внсте осжднлн неповннъ-
ныуъ Мт 12.7 Мар; аш« ма внсте в-вдълн. н фтца мфсгф внсте въдълн
Йо 8.19 Мар; Аште не вн вылъ сь зълодтн. не бнмь (вм. бнмъ — 1л.
мн. ч.) прдАлн еге тевъ Йо 1830 Мар.
Освен това формите на условно наклонение в подчинени изречения
могат да изразяват отсенки на желателност, възможност, цел, намерение:
ПФДФБЪАше тн оуБФ въдатн съ^сб^ф мое ... т^ъжъинкфмъ. l п^ншьдъ адъ
313
вьзалъ «увв бнмк св»е съ лнхвенк Мт 25.27 Мар; «нн же нсплъннша са
БСЗФуМЬ'Б. I ГЛуЖ другъ къ другоу. ЧТО БНША СЪТВФ^НЛН нсвн Лк 6.11
Мар; п«млвллХж же «тъцю его. кхко бн Х«тилъ нд^ештн е Лк 1,62 Мар,
и др. В тези случаи глаголът на главного изречение е в минало време.
Условно наклонение може да се употреби и за изразяване на неосъ-
ществено желание, напр.: ешь м»гль быХь лзь влсь оуктгштлтн К|>ьстн1л-
номь бытн Супр 131.9.
НАРЕЧИЯ
§ 435.	Наречията се отнасят към неизменяемите части на речта; някои
от тях обаче подобно на прилагателните могат да се степенуват. Тяхната
основна функция е да уточняват някой признак, изразяван с друга дума в
речта, най-често глагола (оттук и името им: adverbium буквално означава
„приглаголие", т. е. дума, която стой при глагола), и да го поясняват откъм
място, време, начин, количество и степей и др., затова се казва, че наре-
чието означава признака. Освен с глагола, наречието може да бъде свър-
зано и с други думи, напр. с прилагателно или с друго наречие.
В състава на старобългарските наречия участвуват имении или место-
имении основи, към конто е прибавена някаква морфема; в някои случаи
това е обикновено именно окончание, в други — съставка с неясен произ-
ход. С оглед на това наречията се делят на първични, местоимении и наре-
чия, образувани от имена.
ПЪРВИЧНИ НАРЕЧИЯ
§ 436.	Тези наречия с а най-архаични; често произходът им е неясен
а етимологията — несигурна. Тук се отнасят:
лбьк (по-често се пише лвне, лбнк) ’веднага, в същия момент, на часа’,
напр.: ннсоусъ кеснж н ... н лвне нштнстн са «тъ п^«кдзы (Мт 8.3) „Исус
го докосна ... и веднага се изчисти [оздравя] от проказата". Наречието е
документирано само в старобългарски; за вероятна етимология се сочи
гр. й<рар ’веднага’, &<pve>, 6<pvax; ’внезапно, изведнъж’.
лкы ’като, както, подобно на’, извънредно рядко в глаголическите
ръкопиеи, където обикновено в тази функция е 1зк«, напр.: сотонх прсн
влеъ . дх бн евллъ дкы пшениц, ж Лк 22.31 Зогр „сатаната иска да ви
сее като пшеница" (Мар ък«); поушен п«тъ свои ... лкы к^ъвь Евх 47а22
„който изля потта си ... като [както се излива] кръв"; наречието се среща
много по-често в Супр (напр.: п»к«^нте са лкы н вьсн (126.2)„покоретесе,
както [се покориха] всички"), където може да се яви и като «кы (в края
на ръкописа). Ако е получено с отпадане на началната йота, което е много
възможно, трябва да се евърже с местоимението |лкъ ’какъв’ и ще бъде
стар творителен падеж мн. ч., вж. и плкы.
кдъвл ’трудно, с мъка, едва’, напр.: д«уХъ «млеть н . . . н едъвл
сводить «тъ неге Лк 9.39 „[злият] дух го хваща ... и с мъка излиза от
него”, п^нлежън» нща ц-влител-к. едъвл п«л«учнтъ «сллбж врдоу св«ем«у
Евх 68аЮ „[дори и) когато упорито търси лекар, трудно ще получи облек-
чение за болката си”. Наречието се среща много рядко в старобългарски —
по веднъж в евангелския текст и в Евх и няколко пъти в Супр, където
314
може да има значение ’щом като, веднага след като’; в новобългарски то се
среща много по-често и има различии фонетични вариаити в диалектите
(едвам, одвай и др.,). Етимологията му е несигурна (срв. втората част -ах
с лит. vds ’едва’).
кште ’още’, както в новобългарски. Запазено е в славянските езици,
като в южиата трупа началното е- е заменено с о-, респ. Jo-. Съпоставят го
със стинд. dti ’доста, повече’, гр. ётг ’още’, лат. et ’и’ и др.
не оу (явно двусъставно, както е юже, вж. по-долу) ’още не’, напр..
ж^-вещь ... нх ньже н-кстъ не оу ннкътоже въскхъ от чхов'вкъ Мк 11.2
„жребец, на който още никой от хората не е сядал”; не оу п^нде годннх
мо-s Йо 2.4 «още не е дошъл моят час”; не оу хн ^хзоумъсте Мт 16.9 «още
ли не сте разбрали”.
нынт ’сега’; има и усилена форма нынъчю в Рил (веднъж) и няколко
пъти нын1хчоу в Златоустови слова (втората част на Супр), срв. и прилага-
телното нъ1Н1хшь.нъ пак в Супр. За етимологията вж. лит. пй, латв. пи, стинд:
пй, гр. w; точно съответствие е лит. пипаТ, и тук имаме поне два фор-
манта.
пхкъ) ’отново, пак, още, още веднъж’, както новобългарското пак\
неговата сравнителна степей пхче (<*pakje) има значение ’повече, по-скоро,
по-добре’, напр.: кохьмн пхче отьць съ некесе дхстъ п^осаштннмъ оу него
Лк 9.13 «колко повече . . . ще даде”; х^не^ен помхнжша нх^одоу дх
пхче вх^хвж поустнтъ нмъ Мк 15.19 «. . . по-добре Варава да им осво-
боди”; идите пхче къ продхнкштннмъ Мт 25.9 «идете по-добре при про-
давачите”; пр)(ождххше же пхче схово о немь Лк 5.15 «слухът за него се
разпространяваше все повече” и др.; в Син и Супр (последните три жития)
срещаме и нхнпхче ’преди всичко, най-много, най-вече’, напр.: нхшхче омън
MiA отъ везхконеньъ моего Син 6467 „изчисти ме преди всичко от безза-
коние™ ми“; нъ нх рдъ чховтчьскъш нсконн В01ЖАН [така!] дтхвохъ н
нхнпхче нх ^хбъ| с’пхсх нхшего X* Супр 514.7 „но дяволът, който се бори
срещу човешкия род и най-вече срещу слугите на нашия спасител Хрис-
тос”; н нхнпхче нспов'КдххХж сд бвн ixko тхкъ дх^ъ дхнъ бъктъ пух-
нхмъ нХъ (568.18) „и най-много възхваляваха бога, задето . . .”; въ пеш-
Tcf-s тон . нхнпхче же рекж въ г^обт (528.24) „в тази пещера, а по-скоро
ще кажа в [този] гроб” и др. Етимологията и на това наречие не е сигурна;
сравняват го със стинд. dpaka- ’отстрани, далече’, араПс ’обърнат’.
поздт ,късно‘, употребява се само в конструкцията дателен самостоя-
телен (поздт сжцнто и сжштн, поздт бъ1Въш1о и бъ1Въшн ’когато стана
късно, когато настъпи вечерта’). Съпоставят го с пхзоухх, но етимологиите
са твърде разнообразии и много съмнителни.
понт ’поне, дори, най-малко’, както в новобългарски, напр.: хште п^н-
коснж са понт рнзт ere . съпхсенх бждж Мк 5.28 «ако се докосна поне
до дрехата му . . .”; н не кт нмъ кохн пони тстн Мк 6.3I „и нямаха въз-
можност дори да хапнат” (гр. ои5ё eoxaipcag efyov). Наречието е много
рядко в старобългарски и се явява само в евангелския текст (три пъти) и
двайсетина пъти в Супр; етимологията му е неясна.
315
юже и оуже (т. е. ю+же] ’вече’, напр. :нлнт> юже п^нде н не поднлша
его Мт 17.12 „Илия вече дойде и не го познаха”; не нмлмь пнтн юже
отъ плодл сего лодьнлего Мт 26.29 „няма да пия вече ...” и др. Форми с
начално ю- се срещат само в евангелските текстове, където оу же е доста
по-рядко; в Супр е само с оу- (така и в малките Хил).
МЕСТОИМЕНИИ НАРЕЧИЯ
§ 437.	Този вид наречия са образувани от местоименна основа, доуточ-
нена обикновено от две (или повече) други морфеми, конто стоят след нея.
На първо място намираме корените *t-, *оп-, *ov~, *s'-, *j-, *in- и *jed-in-,
а също основата на местоимението-прилагателно *VbS- и на числителиото
*oboj-\ във втората съставка срещаме най-често *-d-.	*-т-, *-1~, чиято
етимология не е достатъчно ясна, макар че функциите им са добре разгра-
ничени. На последно място в тези образувания стоят различии гласни —
-е, -о, -х, -оу- -ъ, -ь, -Ъ1, някои от конто напомнят определени падежни
окончания. Към някои от тях се присъединява и частицата же, която им
придава оттенък на относителност; нерядко такива наречия се употребяват
по-често след предлог (отъ, до и др.), отколкото самостоятелно.
1. Мес	тоименните наречия за място завършват на -(ъ)де, -лмо и ждоу,
като всеки от тези форманти е имал специализирано значение.
Така -(ъ)де е показвал мястото на действието без оглед на посока
(отговаря на въпроса къде?), напр.: дште къто |>ечетъ влмъ . се сьде
Х^нстосъ . се овъде . не нмъте вт^Ъ1 Мк 13.21 „ако някой ви каже:
„Христос е тук или там", не вярвайте" (срв. и Лк 17.21, 17.23). Към тази
трупа се отнасят:
онъде ’там’, само в Супр, и то веднъж, 370.22; два пъти и оноуде
373.26, 376.7 (в едно и също слово на Златоуст);
окъде ’тук, там’, само в евангелския текст, вж. по-горе;
сьде ’тук, наблизо’, понякога и ’сега’, много често — еде имат го
всички Старобългарски ръкопиеи;
нде (от *jb-de), ’където’, по-често с прибавена частица -же: ндеже
(заради семантиката на относителност, която съдържа; срв. нбълг. където};
среща се във всички големи старобългарски паметници, като в Клоц, Евх
и Супр е само ндеже. Покрай нде има и форми нжде и нждеже (липсват
само в Сав);
къде ’къде’, въпросително наречие, както в новобългарски, но и ’къ-
дето’ (срв. и единичного к*деже в Супр 151.1);
ннъде ’другаде’, веднъж в Клоц 3615, и три пъти в Супр;
вьсьде ’навсякъде’, веднъж в евангелски текст, Мт 25.29, два пъти в
Клоц, рядко и в Супр (изобщо липсва в синайските паметници и в Сав).
От много честия показателен корен *t- съответното наречие за място
е образувано по друг начин — то гласи тоу (от *1оц) и не маркира бли-
зост или отдалеченост, т. е. има значение и ’тук’, но и ’там’, срв.: ндеже
во есте дъвл лн трне въ нмд мое . тоу есмь пос^дъ н^ъ Мт 18.20
„защото където сте събрани двама или трима в моето име, тук [там] съм
и аз сред тях”; п^ншьдъ въ отьчьствне ... не сътво^н тоу енлъ мъногъ
316
Мт 13.58 «като се върна в родното си място ... не направи там [тук]
много чудеса”.
Формантите -амо и -ждоу са показвали движение в определена посока —
към говорещия (или към някакъв друг обект) или от говорещия, срв. нбълг.
насам и оттук, но тези отсенки доста рано са започнали да се изгубват
в старобългарски.
там» ’нататък’, но и ’там’, напр.: аштс нмлте в-врж ... н ренете гор-в
сен . пр-вндн «тъ сжд-в тьме Мт 17.20 „ако имате вяра и кажете на тази
планина: „Премести се от тук на там“; с-вд-вте тоу доньдеже шьдъ п«-
м«А1ж ед тамо Мт 26.36 „. . . докато се помоля там” (там» е отдалечено
от шьдъ; н п-вшн ... пр-вт-вшл там» Мк 6.33 „и. . . изтичаха нататък”
нын-в нскаа^ж теве клменнемь повнтн нюден . н пакы ан ндешн там»
Йо 11.8 „. . . пак ли отиваш натам [там]”; нюда же прнемъ спнрж ... прн-
де там» Йо 18.3 „а Юда ... отиде там [натам]”;
тжд»у и тжд-в ’оттук, тук’, среща се само в евангелския текст и по
веднъж в Клоц (тук се чете само т», За28) и в Супр, 151.6. Редовно пред
него стой предлогът «тъ, само веднъж намираме тжд-в без «тъ: къзл-взе
НА СуК»М»рН1Ж ДА ВНДНТЪ Н . -ВК» ТЖД-В Х’Т'ЬЬШ® мннжтн Лк 19.4 „качи
се на смоковницата, за да го види, понеже оттам щеше да мине”; пр-в^о-
ддштю тжд-в ннсоусфвн Мт 9.27 само в Мар има тжд-в (за fexetOev; в Зогр,
Асем и Сав наречието липсва);
«нам» ’нататък’ се среща много рядко — има го три пъти в Супр (все
противопоставено на ’тук’ или ’насам’), срв. вьзьр-ввъ с-вмо ннамо 193,11
„като погледна насам и натам”;
онждоу ’от другата страни’ се среща само в Сав, и то веднъж; рлс-
паша ... съ ннмь нна в* сждоу н онждоу Йо 19.18 „разпънаха ... с него
други двама от едната и от другата му страна”, Зогр, Мар и Асем имат
сждву н овждоу;
»ВАм« ’натам', зарегистрирано само веднъж: воды р-вчьнънА ..«с-вм»
н овамо тск»ша Евх 164 „речните води затекоха насам и натам”:
овждоу ’от другата страна’, вж. онждоу Йо 19.18;
с-вм» ’тук, насам’, срв. нбълг. насам, диал. сам, напр. прнведн мн съ>нъ
твои с-вм» Лк 9.14 „доведи ми сина си тук [насам]” и мн. др.; наречието
се среща във всички големи старобългарски ръкописи;
сждоу и сжд-в ’тук’, почти винаги след предлога «тъ, срв. тждоу и
тжд-в; среща се само в евангелския текст;
1Аможе ’където’, също само в Евангелието; има оттенък на относител-
ност, може да бъде следвано от колнжьдо;
нкдоуже и «жд-вже ’където’, напр.: члов-вкъ ... жьна ндеже н-всн
с-вллъ н съвнрА1А нлдоуже не рАсточь Мт 25.24 „човек . . . който жъне,
където не е сял, и събира, където не е разпръснал”, вж. и 25.26; среща
се само два пъти в евангелския текст, веднъж в Клоц (14а29 нкдоуже) и
три пъти в Супр, където има и вариант нкд-вже, 507.22;
камо ’накъде, къде’, напр.: в-вмь «тъ кждоу прндъ н кам» грддж .
вы же не в-всте отъ кждоу грддж н камо ндж Йо 8,14 „знам
откъде съм дошъл и накъде отивам, а вие не знаете откъде идвам и
317
накъде отивам”; среща се в евангелския текст, и то само в четвъртото
евангелие (Йоан), и няколко пъти в Супр, обикновено с глаголите нтн, X9-
ДНТН ИЛИ Г^АСТН.
кждоу и кждъ ’къде, откъде’, в евангелския текст редовно след пред-
лога «тъ, в Супр без него (три пъти, срв. х ты кждоу хрне бххзньнн нх-
вы || кжд«у оув'кдк |хже п^опввъдхкшн (511.30—512.1) ’къде научи’) и
«тъ кждеуже веднъж бъ ... не нмъьан нн отъкждоуже нхчат’кх Евх
67а5 в „бог ... който от никъде няма начало”;
ннхм» ’другаде, на друго място’, зарегистрирано само в Супр, и то
веднъж: нъстъ мн льдъ ннхме нтн ^хзвъ сьде (170.22) „не ми е позво-
лено да отида другаде, освен [да бъда] тук”;
ннждоу и ннждъ ’от друго място, другаде’ веднъж в Зогр и Мар.
не къХодан двь^ьмн въ дворъ овьчнн . нъ п^ёххза ннждеу . тъ тхть
естъ Йо 10.1 „не [този], който влиза през вратата в овчия двор, но [този],
който прескача от друго място, той е крадец”; същият пасаж в Асем е с
ннжд'К; ннъдоу в Супр (467.21);
вьс-вм» ’навсякъде, във всички посоки’, един път в Супр: жнтюе ...
вьсжд«у же н вьсъмо прповъдхкмо (206.25—26) „житие . . . което бива
проповядвано навсякъде”;
вьсжд«у и вьсждк ’навсякъде’, напр.: «нн ... п^елввчгдхША въсждк
Мк 16.20 Мар, въсждеу Асем и др.; и това наречие освен в евангелския
текст се появява още само в Супр;
«Б«м»д«у ’от двете страни’ се среща само в Супр (три пъти), срв.
мечх оконкдоу «стрх (351.4) „меч, остър от двете страни [двуостър]”, «тъ
•Бонкдеу кхмъ оуспъуъ Бждетъ (406.18) „от две страни ще имате успех
[полза]”.
Формантът -гдх е придавал на местоименните основи значение за
време; ня^ои го извеждат от корена *god-, който е и в гедннх, но това не
е сигурно.
тогдх и тъгдх ’тогава’, среща се във всички ръкописи, като има и
варианти тегдхже, тъгдхже, тегдхжде, тъгдкжде;
«вегдх ’понякога, ту . . . ту’, се среща само в Супр, винаги с алтерна-
тивно значение, срв. нже п^ътвхрше са «вегдх тоу^«мъ бывъ . «вегдх же
к^нххтхмъ птнцхмъ п«д«ба са (7.23—24) „който се променяше, като по-
някога ставаше бик, понякога се оприличаваше на крилатите птици”; «вегдх
же s«fx са «вегдх же хестьмн хьста (56.21—22) „ту се биеше, ту си слу-
жеше с измами”; срв. и жндове же ... «вогдх кхменнкмъ Бнгхуж гх .
д^вугенцн же окоушхххж сд съ стънъ съ^ннжтн (480.29) „в един случай
биеха бога с камъни, а в друг се опитваха да [го] хвърлят от стените”;
ннегдх и ннъгдх ’някога, по-рано, едно време’, напр.: въса н къ <£х|>н-
съемь . нже въ ннегдх схъпъ Йо 9.13 „заведоха го при фарисея, който
някога беше сляп”; ^хзг^ъдъвъшнн 1н«гдх х^Хнст^хтнгъ Евх 51а19 „въз-
горделия се някога военачалник"; в Супр е само ннъгдх (7 пъти), напр.:
ннъгдх б» сумешнъ стх^ьць съ^ътъ съпхсх . н нх ^жкеу прндтъ „някога
си старецът Симеон, като срещна Спасителя, и [го] взе на ръце”;
318
Вьсегдл ‘винаги* се употребява във всички големи старобългарски ръ-
кописи освен Син.
Формантът -лн, -ль с вариант -л-в е изразявал количество и степей,
свьрзани първоначално с понятието за време.
толн ’тогава’, редовно след отъ, напр.: отътолн нскААше подобьна
Bf-вмене да н п^-вдастъ Мт 26.16 „оттогава [от този момент] търсеше
удобно време да го предаде” и др.; вариантът отъ толь се среща също в
евангелския текст, още и в Клоц 8а27, и два пъти в Евх (в Сав, Клоц и
Евх е само така — няма отъ тоан) ; в Супр имаме само толь ’толкова, до
такава степей’, напр.: како oyso сьм-ва)(Ж нже толь ст^ашнвн пунетжпнтн
(441.16) „как смееха тези, конто са толкова страхливи, да отидат”, вж. и
кьто же толь дьрь ксть Мак А 21 „кой ли е толкова смел”; наречието
толь е било подсилено с формант -мн, -ма (наподобяващ окончанието за
тв. п. дв. и мн. ч.); тольмн намираме веднъж в Клоц 5аЗ и няколко пъти в
Супр, където е по-разпространена формата толь-ма;
сели ’сега’, редовно след предлозите оть или до, напр.: отъ еел-в чло-
в-вкъ! бждошн лова Лк 5.10 „отсега нататък ще ловиш човеци”; ты же
съБлюде доБ^ое внно до сел-в Йо 2.10 „а пък ти запази хубавото вино
досега” и т. н.; в Асем се среща и рядко селн, което обаче е обикновено
за Супр (тук има до селн и до сел-в, но само отъ селн);
кл-в, «ель; с първото е преведена думата f|pi3avf|(; (букв, ’полужив’,
срв. лат. semivivus) ел-в жнкъ сжшть Лк 10.30; ель намираме в Син със
значение ’колко’: ель дллече отъстоьхтъ кьстоц! отъ западъ 132а13 „колко
далече се намира изток от запад!”. Разширените форми кльма, кльмлже
’доколкото, тъй като, щом като* и под., срв. кльма не Хоштсшн повнноватн
с а цвсл^оу . вь ^-вкж във^ъженъ вждешн (253.28) „щом като не искаш да
се пбдчиниш на царя, ще бъдеш хвърлен в реката”, са типични за Супр,
където намираме и два пъти клмн (и веднъж клмнже 429.20), срв. не толмн
БОГОЧЪСТНО ОТЪК-ВШТАША • клмн в^ачьбно (314.13) „не толкова ... колкото”
коан, отъ кол-в и коль ’колко; кога; когато; щом като; дали; да не
би ня как’; и трите форми се срещат в евангелския текст, като колн —
много рядко (два пъти: едл колн Лк 14.12 „да не би”, срв. Супр 516.23,
568.12, и не б-в нмъ колн пон-в -встн Мк 6.21 „нямаха възможност”), коль
намираме в израза коль крты ’колко пъти’, срв. и докол-в ’докога’, напр.
до кол-в съ вамн бждж , до кол-в т^ьплнк вы Мт 17.17 „докога ще бъда
с вас, докога ще ви търпя”, в Супр докол-в и доколн; подсилената форма
кольмн ’колко’, често следвана от плче, се среща в евангелския текст и в
Супр. напр.: лште оуво вы лжкавьнн сжште . о^м-вете да-внн-в блага-в
дл-втн чадомъ вашим . кольмн плче отьць вашь . нже естъ на невесь^ъ
Мт 7.11 „ако вие, конто сте лукави, можете да давате ... колко ли повече
[ще дава] вашият баща. . .”.
От наречията на -I- са образувани и няколко прилагателни (толнкъ,
селнкъ, клнкъ, колнкъ).
С форманта -ако се образуват местоимении наречия за начин; по вид
това са форми за среден род на няколко местоимения-прилагателни (такъ,
319
снць, шсъ, кекъ, весь), срв. наречията, образувани от прилагателни; за
тази връзка говорят и вариантите с -ечф, конто напомнят сравнителната
степей (<-еко?), макар че произходът им не е напълно ясен.
тек# ’така’, среща се във всички старобългарски паметници, има и
форми те коже и текождс; двайсетина пъти в Супр се явява и тем# ’така
че; и тогава; след това’;
енце ’така’, има го във всички достатъчно големи ръкописи освен Син;
tEK# ’както’, като; приблизително, около’, наречие и предлог, употребя-
ва се и като съюз; има и форма (екфжф, а също и гекы, веднъж в Супр
•Ече день «Ече дене (548.10 „ден след ден, с всеки ден”); една от най-
честите думи в старобългарски;
кеко ’как’, широко разпространено в текстовете, срв. и кде кеко ’да
не би никак’;
вьс-еко и весеко ’всякак, във всеки случай; изцяло; така или иначе’,
употребатата му е ограничена главно в Супр, напр.: бъсекф мн кстъ н гее-
гфеетн н меечетн бъде (240.20) „всякак е зле за мене — и да говоря, и
да мълча”; беждннкъ б» кстъ н пшенице н всъкф оудЕвнтъ н иметь
е-есъ (564.17) «... и във всички случаи злият демон ще го удуши”;
кдннеко и ге денек о ’едиакво, по равно; същевременно’ са редки напр.;
ФБЕЪЦЪТС (А БЕ 0(>ЖЖЬе СВЕТЕ . . . Н еДННЕКФ МФЕНК СЪВЕЕЦЪМ’ СА БФТЕ-
^есго чке Рил 3.35 „облечете се [влезте] в оръжието на светлината ... и
същевременно моля да се съблечем [да се освободим] от предишния човек”;
има го и в Супр. Малко по-разпространен е вариантът кдннечф, кдьнечс
’също така; все още’, напр.: единичното евангелско сдннечф eh н бы б«з-
д-^ЕдоумЕ ссте Мт 15.16 „и вие ли също така сте без разум”; повече
случаи има в Супр, където преобладава формата кднечс, напр.: снъ нн«-
чедъ нднечс съсы (43.12) „единствен син, който все още сучеше”.
Само в Супр намираме и обогеко ’двойно, два пъти повече’ напр.
ЕШТС ТСБС П0СЕ0уН1Е1Ж Т Е ЕС С Н МН ПЕКФСТЕ . НЪ ЕШТС БОГЕ П^ЪСЕ#уШЕ1Ж .
фбфнсКФ въ мжце ксмъ (367.2) „ако послушам тебе, ще пострада тялото
ми, но ако не се подчини на бога, два пъти повече ще съм в мъка”.
НАРЕЧИЯ, ОБРАЗУВАНИ ОТ ИМЕНИИ ОСНОВИ
§ 438. Според произхода им можем да разделим тези наречии на две
групи: едните са образувани от прилагателни, другите са различии падежни
форми на съществителни имена.
§ 439. А. Наречия, образувани от прилагателни. Както и в новобъл-
гарски, всико качествено прилагателно може да се употреби като пояснение
не само на съществително, а и на глагол. В такъв случай специфичните
имении свойства на прилагателното — род, число, падеж — отстъпват на
заден план. Както знаем, още в старобългарски са съществувал прилага-
телни, конто не се изменят по форма — това са прилагателните със стара
I-основа, конто функционират често като предикативни имена, напр.: сбфбфде
бждфтс Йо 8.33 и 36 „ще бъдете свободни”; сефбфдъ сжтъ снфвс Лк 17.26
Асем; ннсоусъ ж« нспеъне доухх свате бъзб^етн са фтъ нф^дене Лк 4.1
320
"върна се изпълнен”; « темь ^адлнч!» наМ2» съклдЫжштл Супр 370.12 ”по
различен начин”; Mvfo ... нже кстъ ^ьзлнчь eohiamh еустркно и др. Тук
се отнасят такива наречия като:
ыдоуть ’напразно’ (Сип, Клоц)
блнзь ’близо, наблизо’
БЪХЪМЬ. ’изцяло, напълно’ (Супр)
еаснь ’бързо; може би, навярно’ (Супр)
гладь ’чрез глад’ (Супр)
нскуь ’близо’
ннць ’по очи’
ок^ьсть ’наоколо’
ОСОБЬ ’отделно’
очнкнсть ’очевидно, явно, ясно’ (Супр)
прмь ’направо’ (Супр)
ст(>ьмь ’напълно, изцяло’ (Супр)
соугоувь ’двойно’ (Супр)
жт^ь н вънжт^ь ’вътре, извътре’.
При някои от тези наречия ясно личи префиксацията, срв.:
въкоупь ’заедно’
вънсзаапь ’внезапно, изведнъж’
вънжтрь ’извътре’
еъспать ’назад’
нзд^адь ’извънредно’ (Супр)
етъв^ьнь ’обратно’ (Супр)
етънждь ’напълно, съвсем, изцяло, изобщо’
послъдь ’след, после’
п^п^ость ’съвсем просто’ (Супр)
рлзлнчь ’по различен начин’ (Супр)
сжп^отнвь ’насреща’ (Супр)
оудовь ’лесно’ и неоудовь ’мъчно, трудно’ вж. още.
кысп^ь (от *ФЪ-1г-ргь) ’напред, нагоре’, с две представки, срв. и вьсес-
|>ьдь ’от цялото сърце’ (Супр)
ст^ьмоглакь ’стремглаво, презглава’ (Супр), конто имат по две основи.
Някои от тези стари Z-основи са разширени с наставката -ьнъ и са
типични прилагателни с форми за трите рода, напр.: гаадьнъ, особьнъ, п^-
мьнъ, ^азлнчьнъ, стрьмьнъ и др.; тяхната форма за среден род също може
да служи като наречие.
Наречията от този тип са много широко разпространени в старобъл-
гарски (и в новобългарски, също и в останалите славянски езици). Те за-
вършват на 9, а след палатална съгласна на -е (форма за вин. п. ед. ч.)
или на -'Ь (вероятно форма за тв. п. ед. ч.), напр. Безвръмьньно, везконьчьно
’безкрайно’, баагоб-в^Н’В, Б'вдьно, блждьно, богочьстьно, боголъпьно, велнге
’много, доста’, весел», въчьно, къ^ьно и мн. др.
Наречията на -•ь в старобългарски са значително повече, отколкото по-
късно (срв. нбълг. добресдов^в, злесзъл'В), но все пак наречията на -о
21 Граматика на старобългарския език 321
са най-многобройни. От никои прилагателни са мбжели да са образуват и
двата вида: довр и дов^ъ, п^аво и п^ав-в, саадъко и саадьи-в и няколко
други; не може да се установи разлика в значението между формите на
-о и на -'t-
Окончанието -е се явява най-често при наречия, образувани от степену-
вани прилагателни: воле ’повече’, ваштс- ’повече’, пр-вжде, оуне ’по-ху-
баво’, респ. довр-вк, суд овин и др., срв. и запазените до днес български
далече < дааече и далеко, бърже и бързо и под.
Освен с тези окончания в старобългарски намираме и наречия, образу-
вани от прилагателни, но с други завършеци.
-ы се явява по правило при основи на -ск , напр. в^ажьскы ’враждеб-
но’, равьскы, мжжьскы, вьс'вчкскы; окончанието е като на тв. и. мн. ч.
на о-основи.
-ж виждаме в п^отнвж ’насреща, срещу’, тъчннк ’само, освен’, въшыж
’изцяло’ (Супр); това окончание наподобява вин. и тв. п. на имена от жен-
ски род (а- и Z-основи).
тъкъмо ’само’ и веакмн ’доста, много’ имат общо със старото оконча-
ние за тв. п. мн. ч., срв. и появяващите се в Супр форми на -ма: тъкъма,
ноудьма ’насила’, къХъма ’изцяло’,	‘за, заради’ (срв. задлога
р.дн).
§ 440. Б. Наречия, образувани от съществителни. Различии падежни
форми на съществителните са функционирали в изречението като обстоя-
телствени пояснения; по-тясната връзка с глагола постепенно е откъсвала
някои така употребени съществителни от тяхната морфологична категория
и ги е превръщала в наречия. Този именно начин за формиране на наречия
се е оказал продуктивен и е бил използуван в развоя на нашия език и след
{Сато флексията е отпаднала. В самия старобългарски невинаги може да се
определи дали такава падежна форма е вече наречие, или е още съществи-
телно, особено ако е предхождана от предлог, напр.: п^нде ннсоусъ н ста
по с^д-в н гаагоаа нмъ Йо 20.19 „дойде Исус и застана в средата и им
каза“; срв. палса дъштн нрдн-вднна по с^-вд-в Мт 14.6 (и Мк 9.36) „дъ-
щерята Иродиадина танцува в средата"; ндеже н прпАСА. н съ ннмь нна
дъва. еждоу н овждоу. по с^-вд'В же ннсоуса Йо 19.18 „където го разпъ-
наха и с него други двама, отсам и оттатък, а в средата Исус“ (по-често
изразът по cf-вд-в е в служба на предлог, вж. § 451); жена . . . п^нетжпъ-
шн съ задн п^нкоенж са въек^нанн его Мт 9.20 „жената, като се
приближи отзад [откъм гърба му], докосна се до края на дрехата му*;
жена . . . съ задн прнсоснж са |>нз'В его Мк 5.27 „жената . .. отзад се
докосна до дрехата му* (вж. безпредложната употреба на незасвидетеству-
ваното другояче съществително задь в жена . . . ставъшн съ задн . п^н
ногоу его Лк 7.38), срв. и същата ситуация в жена . . . п^нетжпъшн съ
са-вда . п^нкоенж сж въек^нанн рнзв его Лк 8.44 (по-често въ саидь
функционира като предлог (вж. § 451); съществителното савдъ ’следа’ се
явява винаги с предлог, единственото изключение е в Супр не в-в тъгда
тоу нн са-вда ч^ъно^нзъчьска (192.5) „нямаше и следа от монаха*). За ета-
па, в който са се намерили тези съществителни наречия срв. от того до
дьнесъ Супр 420.26, т. е. неизменяемо (би трябвало до дьне сего).
322
От безпредложно или предложно употребени падежни форми са напр.
наречията:
—	от стар винителен падеж (според някои именителен) — дьньсь ’днес’,
дьнь н нфшть, кече^ъ, ютр, пфсл-вдь ’после, след това’, срв. нбълг. днес,
кощее, лятос, есенес, зимъс(ка), пролетес, вечер, с у трин, заран и др;
—	от стар родителей падеж — некоим (от *konb ’начало’), нсп^ьвл и
фтъп^ьвл (от *рьгиъ), вьче^л и др., срв. нбълг. довечера, отглади, дтръки,
ддпъти и т. н.;
—	от стар местей падеж — гф^-в (от гф^л ’планина, възвишение’), дому
(от дфлъ по й-основи; някои предполагат дателен за цел), в^ь^фу, нндоу
’долу’, помуноштн ’полунощ’ (букв, ’в половината на нощта’), полоудьнс
’пладне’ (от *paldbne), п|гвдн (от *perdb по г-основи), льни (от *alnl), срв.
и нбълг. утре (от оутръ), зиме (от днмъ), лете (от лът-в), вкъщи и др.;
—	от стар творителен падеж са днешните български денем (от дьньмь),
нощем (по аналогия на денем, а би трябвало нощя срв. нбълг. деня и но-
щя), словом (от слфвфмь вм. слфвфсьмь), цифрам (новообразуване по анало-
гия на словом), редом, гърбом и др.
§ 441.	В. Наречия, образувани от числителни. В състава на няколко
старобългарски наречия намираме и корени на числителни — бройни и редни.
Така например с наставка >шьдн, за която обикновено се приема, че въз-
хожда към корена *xbd-j*xod-, са образувани дъвьшьдн ’два пъти, дваж’,
трншьдн, характерни за езика на Супр (няма ги в евангелския текст), напр.:
петръ ... не кд’ненк н д’влщдн . нъ н т^нш’дн кг® фтъв^ъгъ са (526.29)
„. . .който неведнъж и не два пъти, а три пъти се отрече от него". На-
ставката може да се яви и като -штн, респ. -щн, напр. т^нцж Евх 4665,
4861, срв. и мъноглштн — по веднъж в Асем, Сав, Клоц и Супр; промяна-
та се тълкува, макар не съвсем убедително, като прогресивна асимилация.
В днешния български език покрай дважди, трижди имаме и съкратени
форми дваж, триж (срв. и честото веднаж, веднъж, а също и без на-
чалното в-).
Като наречие се е използувала и формата за тв. п. ед. ч. на съществи-
телни с наставка -нцд, конто са имали корен на числителио име; доста ре-
довно пред -нцл намираме наставката -ф^-, срв. вът®|>нц,е»ж, т^етннце1Ж, че-
твФрще1Ж . . . сътсунце1Ж, напр : п^ндъкьша же въто|Шце1Ж чкл Йо 9.24
Мар „втори път [повторно] повикаха човека"; пькы шедъ пфмфлн са т^е-
тнценк тежде слфвф |»екъ Мт 26.44 Мар „. . . помоли се за трети път, като
каза същите думи"; лште есмь кфгф чнмь обндёлъ . възв^лштж четвФ^нце1Ж
Лк 19.8 Мар „ако съм обидил някого с нещо, ще [му] върна четворно";
лште седмФ^нце1ж съг^вшнтъ въ та. i седмф^нц,е1ж св^лтнтъ са къ тев-к.
гла кыж са. ФтъпФустн емоу Лк 17.4 Зогр „и ако седем пъти на ден съ-
греши против тебе и седем пъти се обърне към тебе, като ти каже „раз-
кайвам се", прости му", срв. същия израз в Асем: лште седмькрл’нцож
. . . съг^-кшнтъ .. . н седмнце1Ж фв^лтггъ са . . ., ив Сав — на двете
места има седмнценв; л друг®е льде нл земли довртз . i . . . сътвф^н
плфдъ . сътф^нце>ж Лк 8.8 Зогр, където в Мар има сътФК^лтнц,е1ж, срв. още
и телнцж дл жл-вдетъ седмер седмнце1Ж . . . злкфнъ четвер четве^нценк
323
оу^оче Супр 390.13—15 «да заплати телицйта седморно [седмократно, седем
пъти] . . . докато законът постанови четворно" (гр. ётгтатАаотод и гетраяХй-
mog). В съвременния български език е запазена формата първица (напр. не
му е първица, т. е. не му е за пръв път), която обаче не е документирана
в най-старите паметници.
Старо творително окончание намираме и в наречието геднно>ж ’веднъж;
някога си’, което се явява по два пъти в Син и Клоц: единое гъъ въ
дъвое ci съышъуъ Син 7567—8 “веднъж каза бог, два пъти чух това“;
еднно1ж къгасъ сга свтмъ мошъ Сии 118619 „веднъж [някога] се заклех в
светостта си“; рчено вы едннмж . . . сь гъъсь ед1но>ж реченъ вы Клоц
8а23 и 25 „някога си беше казано ... и този глас [заповед] беше речей
някога си“; това наречие е по-разпространено само в Супр, където има вид
ЮДНОНБ < №ДЬН01Ж.
Средният род на прилагателното *дъвон във вин. п. ед. ч. също може
да има значение на наречие; освен като цитираното по-горе дъвое в Син
7568, то се явява и в съчетание с предлога нх, напр.: кътъпетъзмъ ц^ков-
нъъ . f ъздъ^ ъ са . съ въ)шьн'кг« к^ъчг , до ннжкнъъго . нъ дъвое Мт 27.51
Зогр (също Мк 15.18, Лк 23.45) „църковната завеса се разкъса . . . надве“;
гн кто тн кстъ ръздъ^ъъъ коты г ж . онъ же ^ече ъ^нн ^ъздъ^ъ мн нъ
двою Супр 187.13 ". .. Арий ми разкъса [туниката] на две“.
Съвсем обикновени са адвербиални изрази с числително, като дъвъ
кръты, т^н к^ъты (и три к^ътъ), пать к^ъты, седмь к^ътъ (и седмь
к^ътъ|) и т. н., на конто точно съответствуват нбълг. два (три, четири и
т. н.) пъти, срв. поштж с а дъвъ к^ъты въ сжботж Лк 18.20 Зогр. „постя
двф пъти в седмицата“; въ сннк ношть . . . тон коъты отъв^ъжешн са
мене Мт 26.34 Зогр (също Мт 26.74, Мк 14.30, 72, Лк 22.34, 61, Йо 13.38)
„тази нощ . . . три пъти ще се отречеш от мене“; гн коъь кръты (Зогр —
к^ътъ) съг^-кшнтъ врътръ мон въ ма. I отъпоуштж емоу. до седмь к^ъ-
тъ ън . гъъ емоу нсъ . не гмж тев'К до седмь к^ътъ . нъ до семдь
дссатъ к^ътъ седмнценк Мт 18.21—22 Мар „господи, колко пъти като
съгреши брат ми срещу мене [трябва] да му простя? До седем пъти ли?
Рече му Исус: Не ти казвам до седем пъти, но седемдесет пъти по седем".
СЪЮЗИ И СЪЮЗНИ ДУМИ
§ 442.	Възникването и развитието на старобългарските съюзни средства
са обусловени от формирането и развоя на славянского сложно изречение.
Процесът на оформяне на сложното изречение е същевременно и процес
на образуване на съюзните средства (вж. Бауэр 1961:333). В генетично
отношение съюзите са вторична морфологична категория. Те са възникнали
постепенно през различии периоди на езиковия развой от думи, принад-
лежащи към други части на речта: от относителни местоимения и наре-
чия, от неотносителни наречия, от частици, понякога даже от различии фор-
ми на пълнозначни думи, от съчетания (вж. Bauer 1960:375). Всички тези
изходни единици в една или друга степей са притежавали семантични пред-
324
поставки за изразяване на връзка със съседните изречения. Те са отпраща-
ли смислово към вече изказаното или са изразявали емоционална реакция
спрямо него. По този начин те са могли да развият свързваща синтактична
функция и да преминат в категорията на съюзните средства. Наченките на
този процес се отнасят към късната индоевропейска епоха (вж. Bednar-
czuk 1968:123), а оформянето на сложного изречение и съответно на съ-
юзната система — към праславянския период (вж. Hermann 1894; Fra-
enkel 1926; Младенов 1936:434—438; Мейе 1951:387—391; Бауэр
19636; Bauer 1962а, 19626; Bednarczuk 1963; 1971; Мельничук
1966а: 194—196, 201; Bar tula 1972; Савченко 1974:350). Съюзната
система се е развивила непрекъснато чрез възникване на нови съюзни сред-
ства, чрез семантична специализация и конкретизация на съществуващите
съюзни средства, чрез обособяване на нови самостоятелни типове и подти-
пове. Съществена роля за развоя и усъвършенствуването на унаследената
от праславянски съюзна система изиграват възникването и развитието на кни-
жовния старобългарски език. Многобройните обществени задачи на пис-
меността активизират цялостно езиковите процеси, особено в областта на син-
таксиса. Писмената форма на езика изисква ясна и установена структура.
Интелектуализацията на езиковите прояви обуславя обогатяването, специа-
лизирането и усъвършенствуването на съюзната система. Плодотворна е
ролята'на гръцкия език с неговата развита съюзна система. Гръцките об-
разци, от конто се е превеждало, са давали подтици и са предлагали мо-
дели за създаване на липсващи съюзни средства. Решаващо значение за
правилните насоки на гръцкото влияние има активната позиция на старо-
българските книжовници. Те умело са охранявали славянската специфика
на старобългарската съюзна система. За това свидетелствува фактът, че
основният съюзен фонд е славянски, а образуваните по гръцки подтик съ-
юзни средства са сравнителна малко и се отнасят до второстепенни яв-
ления. Красноречиво свидетелство в това отношение е фактът, че не е зает
пряко нито един гръцки съюз. Въздействието на гръцките образци се е
появило предимно на речево равнище. То е обуславяло избора при дублет-
ните средства или е повишавало употребителността на отделяй съюзи.
§ 443.	Старобългарският език е съхранил различии хронологически Пла-
стове от историческия път на съюзната система. Изходните езикови едини-
ци на повечето старобългарски съюзни средства трябва да търсим в индо-
европейската езикова общност, но оформянето им като съюзи се е извър-
шило в хода на по-късния езиков развой. Най-архаични са съчинителните
съюзи, възникнали от емоционални частици — же, н, л (вж. Bauer 1963b:
370—373; Bednarczuk 1963:61; 19687123) Към най-ранните съюзни
средства се отнасят и относителните местоимения и наречия (вж. Г ъ л ъ-
бов 1957; Александров 1958; Bauer 1962а; 19626; 1967; Бауэр
1967; Благова 1963; Gabka 1965; Мельничук 1966а; 19666; Бую-
клиев 1968; 1969; 1972; 1977; Bujukliev 1970; Vederka 1983).
Твърде старинни са и съюзите с местоименен произход — съчинителни
дл, тх, тн, те, н<ко. През праславянския период са се оформили и съю-
зите от частици: во от усилителна частица, нъ от ограничителна частица,
подчинително дх и дхж« от желателна частица, л»вв, хште от модални
частици, ин, ниже от отрицателни частици, лн, нлн от въпросителни части-
ци (вж. Bednarczuk 1962: 13—20). През периода, непосредствено пред
хождащ старобългарския, и през самия старобългарски период съюзната
система също се е обогатявала. Новите съюзи обикновено пазят жива връз-
ката си с изходната езикова единица. Така е в случайте, когато желателна-
325
та частица да и въпросителната частица лн придобиват стойност на усло-
вен съюз или пък в случайте, когато съчинителните разделителни съюзи лн
и нлн са натоварени с функцията да отразяват подчинително степенуване.
Сравнително нови вероятно са и съчинителните съюзи със сложен състав
невонъ, оуво, а не нъ или сложните съюзи лште н, л н, цъ н, н теже,
пргжде длже, прьвш ДАже, тъчмж лште, тъчыж а, съотносителните
съюзи не тъкъмо . . . нъ н, не тъчыж . . . нъ н. От именно съчетание се
е оформил съюзът сн^чь, а от глаголна форма — ^екъше. В преходен
етап са фиксирани в старобългарския език местоименната форма тъмь/тт-
мьже и местоименните съчетания да не, теге рлдн, того ^адьма, того ди-
AtA, того д’Ваама, сего ^адн, сего дел1А, сего д-вльма. в начален етап
на преминаване от наречие в съюз са засвидетелствувани тлже, тлче, тоже,
толн, овАче, тъкъмо, тъчыж. По гръцки модел (xai ydp) е създаден в
книжовния старобългарски език съюзът нво, а като съответствия на гръц-
ките сложни модални релативи със съставка fiv/^dv са възникнали старобъл-
гарските сложни модални релативи със съставка лште или колнжьдо. По
гръцки подтик е увеличена чувствително употребителността на во, оуво, же,
Аште:
Старобългарският език е разполагал с богата и значително развита
съюзна система, унаследена от праславянски и доразвита в процеса на въэ-
никване и обогатяване на книжовния старобългарски език (вж. Азбучен спи-
сък на съюзните средства в старобългарските паметници). В нея са се включ-
вали няколко морфологически типа съюзни средства: а) съюзи — съчини-
телни и подчинителни; б) съюзни думи — относителни местоимения, наре-
чия,' неизменяеми форми, местоименно-субстантивни съчетания; въпросител-
ни местоимения, наречия и частици; адвербиални местоимении съчетания и
наречия със съюзна употреба. Съчинителните отношения се изразяват със
съчинителни съюзи, а също с наречия и адвербиални съчетания със съюзна
функция. Подчинителните отношения се означават с останалите типове съ-
юзни средства — подчинителни съюзи; относителни местоимения, наречия,
неизменяеми форми и съчетания; въпросителни местоимения, наречия и час-
тици със съюзна функция. Съюзните средства стоят в началото на изрече-
нието, чието синтактично отношение изразяват, а ако са енклитики, се на-
мират след първата ударена част на това изречение.
СЪЮЗИ
§ 444.	Старобългарските съюзи са разнообразии по състав: прости,
сложни (няколко типа), съотносителни (няколко типа). Простите съюзи
се състоят от една словесна единица. Съчинителни прости съюзи са: а, во,
да, же, н, нее, нлн, лн, любо, невенъ, нн, ниже, нъ /но/ нж, ^екъше, сн-
^ёчь, та, тн, те, оуво, а също така наречията със съюзна функция тлже,
тлче, теже, телн, тъкъмо, тъчыж, евлче и наречните местоимении форми
със съюзна функция тъмь и тъмьже. Подчинителни прости съюзи са: а,
лке, лкеже, лкъ1, ац-в, лште, лштн, аштнша, да, длже, де, лн, цъ,
(АКО, (АКОЖе , (АШТе, КГДА вм. кда.
326
Сложните съюзи представляват съчетание на прост съюз с друга
съставка. От два съюза е образуван съчинителният съюз любо лн. От съ-
чинителен съюз и наречие е образуван съюзът нъ «влче. От два съчини-
телни съюза и отрицателна частица е съставен съюзът л не нъ. От подчи-
нителен съюз и отъждествяваща частица са съставени съюзите л н, лште
н, н лште, nt н, »лште н. От подчинителен съюз и желателна частица са
образувани съюзите лште дл, «лко дл, >лкоже дл. От подчинителен съюз
и наречие за време (първите два случая) или за ограничаване (вторите два
случая) се състоят съюзите n^bstie длже, п^ъжде длже, тъчьнк л, тъ-
чьнк лште. От отъждествяваща частица и отъждествяващо наречие е об-
разуван съюзът н тоже. От причинен предлог или задлог и показателно ме-
стоимение са съставени адвербиалните съчетания със съчинителна съюзна
функция дл не, еего дилкмл, сего ^лдн, того дъльмл, того дълга., того
^лдн, того ^ЛДБМЛ.
Съотносителните съюзи се състоят от две части. Едната е вклю-
чена в първото от свързаните изречения, а другата — във второто. По
този начин се осъществява взаимно съотнасяне на обединените предикатнв-
ни единици. Старобългарските съотносителни съюзи спадат към съчинител-
ните съюзи. Те са два типа: а) съотносителни съюзи с еднакви съставки—
н. . . н, нлн. . . нлн, лн. . . лн, любо. . . любо, нн. . . нн; б) съотносителни
съюзи с различии съставки — любо. . . лн, любо. . . любо лн, лште. . . лн,
лн . . . нлн, юдл. . . лн, не просто. . . нъ н, не тъкъмл. . . нъ н, не тъкъ-
мо. . . <нъ н, нс тъчыж. . . нъ н.
Всички старобългарски съюзи свързват изречения, а еднородни части
се обединяват само от няколко типа съчинителни съюзи — съединителните,
съпоставително-противопоставителните, разделителните и пояснителните;
напр.: лювлълше же к. мл^’тж. i сест^ж еьл. i ллзл^-к Йо 11.5, Зогр;
оуже бо нн онъ нн онъ. нъ вксн к^ьстнглнн нл^нчсмн бъжллХж Супр 86.20,
н кслкъ нже остлвнтъ. болтни; нлн еестръ!. нлн оцл лн мт^е. нлн женж.
нлн чддл. лн селл. нлн эдлмы нмене моего ^лдн. съток|*лтнце1Ж пртметъ.
мкздж Мт 19.29 Сав; н 1оулн1лнн1Ж повел-к постлвнтн нл блжднлнштн.
^ек’ше нл цатонмь.ствъ Супр 2.25. Свързването на еднородни части е вто-
рична служба на съчинителните съюзи по отношение на свързването на из-
речения (вж. Бауэр 19636:372).
Според типа отношение старобългарските съюзи се разделят на два
основни класа: съчинителни, когато свързват синтактически еднорангови
езикови единици, и подчинители и, когато свързват синтактически раз-
норангови езикови единици. Всеки от основните класове съюзи от своя
страна се подраздели на подкласове.
СЪЧИНИТЕЛНИ съюзи
§ 445.	Съчинителните съюзи в старобългарски са в прочее на разви-
тие. Те са с различна степей на оформяне и на семантична специализация.
По семантичен признак съчинителните съюзи се разделят на 7 класа:
съединителни, съпоставително-противопоставителни, разделителни, мотивира-
щи, заключителни, резултативни, пояснителни.
327
1.	Съединителни са съюзите н, н. . . н, нн, нн. . . нн, ниже, дл,
тх, тн, те, тхже, тхче, тоже, тохн, ибо. Те изразяват съединително отно-
шение между свързаните синтактични единици. Отношението е пределно
широко и недиференцирано. Съединяването се основава на наличието на ка-
къвто и да е вид връзка между изразените явления. Основен е съюзът н,
който най-пълно пред ставя съединителното отношение. Той е най-често
употребяваният съюз в старобългарския език именно поради широкия си
семантичен обсег, напр.: i сънндж дъждн i п^ндж f-вкы. i вьзвъхша
вът|>н. i нхпхдж нх Х?*мннж тж. I не льде са оеновхнх бо бъ нх кхменн
Мт 7.25 Зогр. Негов съотносителен вариант е н. . . н, напр.: тхкожде н
о хдхм'В быстъ. н о быстъ Супр 496.6. Отрицателен вариант на н е
нн с дублет ннже и съотносителни варианти нн. . . нн и нн. . . ниже, напр.:
не подихша нн ^хзоумътн нзвехншд Супр 334.15; не п^ъодохыетх т-вмь.
ннже нх’ повъднтх Супр 210.28; нн хзъ ксмъ съдъдхкын севе, ин хзъ
погоувьлхнк севе Супр 269. 17; дх быша нн тоа трепезы гонезнжхн. ннже
тоа дх отъпхджтъ. ноуждх дьнесь сътко^нтн объдъ Супр 405.17. Те
свързват винаги две отрицателни изречения и функционират едновременно
като съюз и отрицателна частица. Затова въведеното от тях изречение ня-
ма друг изразител на сказуемното отрицание освен тях. Съюзите дх, тх
(засвидетелствувани само при еднородни части), тн, то се употребяват срав-
нително рядко, напр.: кназн гесмъ. дх юже хоштж тве^ж Супр 137.10;
нже п^ннуъ н въ^овхвъ. отъ богх бытн въ^ъноуоумеу п^ъдхнню. н чнстн
н прннмхтн певехъннкмъ же цъсхремъ вьсждоу по вьсен земн. тх др-
жхтн коуп’носжштжнк въ^ж. отьцх н сынх н сватх’го доухх. зхпов-вдх
Супр 189.22; н се сь е-умн1хтосьннмъ пепехомъ ^хетхв-одше тн тхко »хдъ-
ише Супр 297.14; невесьстнТ н земьстнн коньцн. не кбм-встат’ теве вхх-
дыко. то кхко та вьмъстнтъ ч^ъво Супр 50. 8. Като съединителни съюзи
се използуват и показателните наречия за време тхче и тохн и за логическо
уточняване тхже и тоже, поставени в началото на изречението (т. е. в съ-
юзна линейна позиция), напр.: тъгдх еуво вндъХъ с a ixko вьнндохъ еусты
монмн. н ХБНК НХЧАХЪ зъкхтн н гххгоххтн. мнхоунте ма мнхоунте ма. тхче
нзведостемАСупр168.2: хште к’то помысхнтъ нх женж. тохн не можетъ съ ненк
съг^ъшнтн. хът дх покхетъ сд Евх 103а6; цн! же отъ нсхв^ъ пог’нхша
вьсхчздъ вогеводж ath tero н оувнтн. тхже не пост!гъше об^хтнша са
Супр 51.5; въп^хшхтн уотъхше. тоже мхьчхтн кмоу ноуждх втхше Супр
240.5. Чрез местоименния си характер те осъществяват връзката с предход-
ното изречение, но същевременно пазят наречната си употреба в състава
на второто изречение. Следователно те не са същински съюзи, а наречия
със съюзна функция, засвидетелствувани в преходния период на премина-
ването им от една морфологична категория в друга. Спорадична е употре-
бата на мотивиращия съюз нбо като съединителен съюз. Вероятно тази
употреба е ограничена, индивидуална проява, защото е регистрирана самов
3 случая в едно произведение от Супр — Житие на Анин: 553.9, 564.13,
564.17. Само в Супр са засвидетелствувани също тх, тхже, тхче, а само в
Евх — техн.
328
Степента на семантична специализация на съединителните съюзи е раз-
лична. Най-древният съединителен съюз — н. изразява съединителното от-
ношение в чист вид, без конкретизация. В употребата на съюзите да и то
се установява тенденцията да изразяват съединение на основата на резул-
тативна връзка. Съюзите тлже и тдче съединяват синтактичните единици на
базата на темпоралната последователност, а тоже и толн — на основата на
несъвместимост на явленията, конто въпреки своята несъвместимост се
осъшествяват заедно.
2.	Съпоставително-противопоставителни са съюзите а, же,
лн, нъ с дублети но (Супр) и нж (Енин), нъ обачс, а не нъ, тъкъмо,
тъчыж, не тъкъмо/тъкъма. . . нъ н, не тъчыж. . . не н, не просто. . . нъ н.
Те изразяват съпоставително отношение, чрез което се установява разликата
между явленията, отразени в свързаните изречения, а като частей случай —
противоположност между тях. Съпоставителното отношение във всичките
му разновидности се изразява чрез съюзите же, а, ан, напр.: тъ) оученнкъ
есн того. мъ| же мосеовн есмъ оученнцн Йо 9.28 Мар; азъ оуво к^ьстнуъ
ВЪ1 Е0Д01Ж. А ТЪ К^ЬСТНТЪ ВЫ дуомь СТЪ1МЬ> Мк 1.8 Зогр; АШТе ЗЪАЪ
гааХъ сьвидетельствоус о зьлчз. .аштс ан доб^в чьто ма Бнешн Йо 18.23
Зогр. Съюзът же е един от най-употребителните старобългарски съюзи.
Само противопоставително отношение се изразява от останалите съюзи.
Осиовен противопоставителен съюз е нъ/но/нж, напр.: люта кстъ зима нъ
сладъка повода Супр 91.3; нынгл же о селнц-к доб^в не ^Адоунктъ са.
не плачжтъ с а Супр 386.21; не остдвн млстн (!) wt насъ. нж млтвамн
1Хъ. въ мн|>ъ оуст|>он дшд наша Енин 3362. Противопоставително отно-
шение се изразява и от сложния съюз нъ евлче, напр.: сь. же о сект: ве-
ЛЬМЖД^ОВА ТН ПОБЪДН ЛЖКАВЫН. НЪ ОВАЧе ЕеЛНКАГА ДАруНКШТААГО Хсл.
п^ввелнкфге члколювнк. вьсъуъ члкъ cncHHie плче. нежели погъ)венню Хота-
штнн. податн жзннкоу. н доли лежАШтоуоумоу ^ЖКЖ Н ПОКААНЫА БЪ1АЫе.
НеНСЦ,ЪАНМЪ1А Н СМ^ЬДАШТАА СВОКА TBAfH НСЦ/ВЛН СТ^ОуПЪ! Супр 522.11.
В противопоставителна съюзна функция се употребява и наречието за про-
тивопоставяне фбачс и за уточняване тъкъмо с дублет тъчыж в съюзна ли-
нейна позиция, напр.: i п^нде п^ъжде къ г^овоу. t п|>нннкъ вндъ ^нзъ|
лежАШТА. фбачс не вьннде Йо 20.5 Мар; ннктоже баагъ тъкмо едннъ въ
Мт 19.17 Мар; н отътолъ маьчатн нача въ Хызннъ. нн въ црькъве прн-
ХФДА. HH КЪ КОМОу СЪП^ФСТА ГЛАГОЛА, f АЗВЪ КЪ СЛОуЖАШТвОуМОу кмоу ДФ
ЧеТЪ1|>Ь ЛЪТЪ. ТЪЧЬНВ ВЬ ДЬ>НЬ> СВАШТеННГЛ. БЪ1ВЪШААГ0 въ манасты^н
чытьнън цуькъвн. п^стъ1А богородица н прнснодъвы млрнА Супр 288.4;
Семантично специализирани за градационно противопоставяне са сложният
съюз а не нъ и съотносителните съюзи не тъкмф/тъкъма. . . нъ н, не тъ-
чыж. . . нъ н, не просто. . . нъ н, напр.: а лште н кдинъ вн вылъ чоу-
днмъ(н. дФВьл*ВАше нлшен снлъ одолктн. а не нъ тфлнкф множьство Супр
82.30; ъко не тъкъмо рлзАр-вше сжботж. нъ i оца своего гллше ба Йо 5.18
329
Зогр; но тъкмл же сльньце бъжл. нъ н де мыл т^Асълше са Супр 485.35
дов^ъ. |ько нс тъчьнк вогы п^ъовнд'влъ ксн. нъ н цуъ по)<оулн Супр 165.7;
нс so ^ече шъдъ просто. нъ приложи тъгдл шъдъ Супр 408.3.
3.	Разделителям са съюзите лн, лн. . . лн, лн. . . нлн, лште,
»лште. . . лн, ндл. . . лн, нлн, нлн. . . нлн, люке, любо. . . любо, любо лн,
любо. . . лн, любо. . • любо лн. Те изразяват разделително отношение в два
семантични варианта — редуване и взаимно изключване (несъвместимост).
Простите разделителни съюзи изразяват и двата семантични варианта, напр.:
чьто -вмъ лн чьто пнемъ Мт 6.31 Зогр; кто внд-n нлн кто слышь Супр
453.4; в’сего еже ьдъ помьжж. любо не помьник Евх 72а11; сукон са ве-
ЛНЧЬСТВЬ БОГЪ. . . ЛЮБО ЛН ПОКЛОНН СА СЛЬНЬЦОу СВЬТАШТОуоуМСу СА ПО
бьссн вьселенън Супр 115.6. Съотносителните разделителни съюзи са спе-
циализирани да изразяват взаимно изключване, напр.: ты лн есн г^адын
лн иного чьемъ Лк 7.19 Мар; повъд-в лн се iwcH<£oy. нлн плче сък^ънж
тлннон се Супр 239.23; въпрошж вы. лште достоетъ въ сжботы довро
творнтн. лн дъло сътворнтн Лк 6.9 Зогр; гь съ нбс! пршче нл сны члч«д.
В1Д-КТ1 ынте есть рлдоумъвыА! Л1 въднскььы бл Син 13.3; котерььго же
отъ влсъ оцл въпроснтъ снъ хл^Бг<- едл клмень подлстъ емоу. лн рыбы
Лк 11.11 Мар; повелъ бо вокводл нлн жъръше нзбытн тн. нлн не жъръ-
ше дьлт оумрътн Супр 20.8; о вьсъкомъ бо крьстн1ьнъ. клднь цъсл^ьскл
лежнтъ. любо оувогъ КСТЪ ЛЮБО БОГЛТЪ. ЛЮБО СЛНОВНТЪ ЛЮБО СМрЪДЪ Супр
101.21 ; ЛЮБО СД1Н0Г0 ВЬДНеНЬВ1Д1Т. Л Друглго ВЪЗЛЮБНТЪ. ЛН СД1Н0Г0 дръ-
ж|тъ са Лк 16.13 Асем; дл любо бллжсннк дътьско прннмете лкы лъпо.
ЛЮБО ЛН СЪ БЛЛГОЧЬСТННМЪ н дътн нлмъ длднте Супр 326.3. Когато пър-
вото изречение е въпросително (с въпросителни частици лн, кдл лште),
съюзите лн или нлн, въвеждащи второто изречение, одновременно функци-
онират като въпросителна частица и като разделителен съюз. Когато свър-
заните изречения са невъпросителни, съюзът лн се е освободил вече от из-
ходната си въпросителна семантика и изцяло е преминал в категорията на
съюзите, напр.: не бон с»а егдл рлдвоглт-ветъ чвкъ. лн егдл оумънож|тъ
сьл съ н|мъ сллвл домоу его Син 48.17; лн сътворнте др-ьво довро. i плодъ
его довръ. лн сътворнте дръво дъло. i плодъ его зълъ Мт 12.33 Зогр.
В този случай старобългарският език е регистрирал две степени от развоя
на разделителния съюз лн — по-стара и по-нова.
4.	Мотивиращи са съюзите во, нво, невонъ, оуво. Те изразяват обо-
сновка на предходното изказване, напр.: лште не отъпоустнип врьгоу твое-
моу. не того eci об|дълъ. нъ слмъ севе ономоу во мъноглштн нл семь Ж1тн
плкость твор|лъ eci слмъ же севе eci створ)лъ вед отъвътл нл сждъны
день Клоц 9а6; въ итннж отъ ннуъ есн. iso гллнлелнннъ есн i весъдл
твоъ подовнтъ тн са Мк 14.70 Зогр; внждъ же кго вьсьжде не вьскоръ
въстадыжшть. не во нъ н о внногрьдъ отъдл дъллтелемъ н отнде н сьде
вьвърнвъ отнде. дл оувъсн tero длъготрьпъннк Супр 376.11; к’де же
330
сжтъ пожъръшен. не внждж нуъ еуво Супр 106.30. Частей случай е моти-
вировка чрез причина, напр.: не могж рече чнстн. книги во сжтъ печлть-
лънъ| Супр 247.4; многлшдн върлшА са съ мнокж нбо не nptMorouiA мене
Супр 113.9; върьствоукмъ те сътворншн. не б« н’ нн блждннца съ
слкзлмн к Test прнвъгъшА к Test не отъвъже Супр 507.12; не оувосте
са оуво мноз^ъ птнць лоучьше есте вы Мт 10.31 Зогр. Основен мотиви-
ращ съюз е в». Той е един от най-често употребяваните старобългарски
съюзи. Той лежи и в словообразувателната основа на останалите мотивиращи
съюзи. С ограничено разпространение е невонъ, засвидетелствуван само в
Супр и Мак. Съюзът оуво се употребява много рядко като мотивиращ
съюз, основното му значение е заключителното.
5.	Заключителни са съюзите оуво и в». Те изразяват разказвателен или
логически завършек, напр.: послоушлн слмого глкголжштл желхннТмъ вкж-
делъуъ плсуж сыж сь. клмн ^стн. хште оуво плсуж вьжделълъ »лстн-
жвъ кстъ ixko н сьпрлзд’новхтн Супр 490.30; помъннте лн кгдл с а б’-
рлуомъ НЛ ВеЛНЦЪН БрлН1. съ слъзлмн мол t у ом’ вл. н дхстъ нхмъ вгъ
снлж. дл ово оть нну’ оувнуомъ. овы прог’нхуомъ. н нн кдннъ отъ нхсъ
не вы ньзвьнъ. отъ толнкх нхродх. нын1л оуво трон сжтъ пхкостн дънкште
нлмъ. сотонх н доуйъ н вокводх Супр 72.26; пнсмд едино, лн едннл
чрътл не пръсдетъ отъ зхконл. досдеже Bet вжджтъ. еже во рхзврнтъ
едннж зхповъдь. i снуъ мллыуъ. i нлоучнтъ тлко чкы. mbhhi нхречетъ
са въ црен HBCUtMb Мт 5.18—19 Зогр. Съюзът во се употребява много
рядко със заключително значение, основното му значение е мотивиращото.
Както може да се установи от съпоставка с предходния съюзен клас, моти-
виращото и заключителното отношение още не са формално разграничени.
Използуват се един и същи съюзни средства — во и ovbo, като с налице
тенденцията во да се специализира за изразяванс на мотивиращото отно-
шение, а оуво — за изразяване на заключителното отношение. Нововъзник-
налите съюзи нво и невонъ вече семантически са специализирани за изразя-
ване на мотивиращо отношение.
6.	Истински резултативни съюзи старобългарският език не прите-
жава. За изразяване на резултативно отношение в него се използуват адвер-
биални показателни форми и съчетания с причинно значение — тъмь с
дублет тъмьже, сего рхдн, сего Atxix, сего дъльмл, того рхдн, того рх-
дьмх, того Atxtx, того Д'вльмх, зл tfe Съчетанията с Atxix, дъльмл,
рхдьмх са регистрирани само в Супр. Всички тези форми и съчетания са
обстоятелствено пояснение за причина във второто изречение, но чрез ме-
стоименния си характер осъществяват връзка с предходното изречение и,
изнесени на първо място в изречението (т. е. в съюзна линейна позиция),
придобиват и функция иа съюз. Като съюз те изразяват последиците от
явлението, отразени в предходното изречение, напр.: молнтвл не омачнтъ.
проштеннк же rptyoub врхгх отъмачнтъ. тъмь оно тьмж тлллнтъ нхрече
вогъ. 1лже къ влхдъщъ съгръшеннгл л сн р дннхрнн Супр 407.17; въен
тъчнн дроугъ дроугоу рхвьнн. волей* рхвьнн н стрхстннк. тъмже н рхвь-
331
кечьстьнву виньцоу сллбъ) съп»д»биша сд Супр 82.21; лште лн мнмешъ-
ДЪШСМЪ БЖДЖТЪ. ст^лжемъ ^вт^ше ЗЛДОрБНО Д-КЛО БЪ1ТИ. тег» |>ЛДН н
печлтн прости 1лкожс Хот'ёлХж. н веннн прнс-Бдилуж Супр 443.30;
1а.шс же сд под не хоужде нежели ддъ. того ^лд’мл бытн с ннмъ Боу
къру|ж Супр 550.11; сн! келннствемъ Т'ёлл. н юностннк ^лштеннгл. н снл»1ж
тъченъ вьсъут. свонуъ. еуньше кьсн въ онмъство въчьтенн БЪ1ША. Н зл
Б^ХНЬСКЖ1Ж ХЪ|Т1*СТЬ- н 2* МЖЖЬСТВ» ДША, ТОГО Д'ВЛЬМЛ велнд чкстн
нмчглхж 9ТЪ	нмсннтн сжште зл д»б^ж Д’ЪТ'ёль Супр 84.26; лште
Б» н НЛШЛ БЛЛГОДЁТЬ КСТЪ. |лже ОТЪ ВЛЛДЪ1КЪ1. НЪ н Т-ЁМК СЛЛД0СТБ
быкллтъ. сег» ^лдн не стыдатъ са сь нлмн п^лздьневлтн Супр 490.23;
пльзъкъ нлшъ оумъ. в^лткл нлшл мысль. сег» дъльмл вьсждоу слмъмъ са
въсждоу »утврьднтн н »г^лднтн лтп»Супр 4Ю.4; въ тъ вьлтзъше жндове окл-
мень ОБрлднвъше са. о втцт нстопнша. сег» дтл». нын1лчоу въ глжбннт
не^лз»умьел пллвллХж Супр 401.1; д^ъ стъш вьнндетъ въ та н силл
въ1шьн1ллг» «бьстннтъ та. злне н |>лждлкмок «тъ теве ст», нлречетъ са
снъ бжнТ Супр 10.24.
7.	Поясни тел ни са съюзите сн^вчь и ^екъше. Те изразяват поясни*
телно отношение чрез отъждествяване. Въведеното от тях изречение раз-
крива същото явление като в предходното изречение, но го характеризира
откъм друга иегова страна и по този начин го доизяснява. Пояснителните
съюзи са с очевидна изходна основа, което говори, че тс са възникнали
сравнително късно. Съюзът сн^ъчь е произлязъл от именно съчетание сн
f-S4b. Но през старобългарския период то вече е граматикализкрано — със-
тавките му са загубили първоначалното си значение и в своята цялост са
придобили съюзна фунция. Съюзът ^екъше е по произход минало деятелно
причастие им. п. мн. ч. от глагола |>ештн. Думите сн^ъчь и ^екъше не зае-
мат синтактична позиция на част на изречение, а са изолирани от остана-
лите части на въведеното от тях изречение и, изведени в началото на пре-
дикативната единица (т. е. в съюзна позиция), изразяват отношението й към
предхолиата предикативна единица, напр.: не пншн Ц|>ъ жнд»въскъ. сн род
не клжн истины нн дрзневенньл нлшег» б«гл «блнчи Супр 403.15; п»д»бл
тн б-ё положнтн сьрБр м»к п^дъ прдлнкштннмн. ркше п»д»бл th st
гллгфллтн п»»устнти. сьв-втъ тве^нтн Супр 377.7 Статусът им на гъюзи е
особено очевиден, когато свързват еднородни части, напр.: t кнд-ввъше е-
днны «тъ оученнкъ его. нечнстлмл |>жклмл. си |гкчь не «умьвенлмл •вджшта
Хл'ёбы злзь^лхж Мк Мар; нл В|>ЬБ1Н п» c^At еьх вБ-коХемь о^глны
нлша. суичъ псллтъ^ъ. । гжсл! Клоц 7а31; м»лн кг» попештн са » пе-
штс^'ё. рек’ше » rpst Супр 531.27. Съпоставката с гръцките оригиналы
потвърждава тяхната съюзна стойност — те превеждат не~съответно имен-
но съчетание или причастна форма, а съюзни средства: tout’ ёсгпу, -qroi,
6vcl тоб.
332
ПОДЧИНИТЕЛНИ СЪЮЗИ
§ 449. Подчинителните съюзи се разделят по синтактичен признак —
според вида на подчиненото изречение, на два оеновни класа: изяснителни
и обстоятелствени. Изяснителните съюзи въвеждат субстантивни подчинени
изречения, а обстоятелствените — адвербиални подчинени изречения. Изя-
снителни съюзи в старобългарски са глко/лко със словообразувателни
дублети 1лкоже/лкоже, дл с дублет до, в,ко дл, кдл. Те въвеждат подчи-
нени изречения, конто заемат именна синтактична позиция в състава на
главното изречение — на подлог, на сказуемно име, на сказуемно опреде-
ление, на допълнение, на определение. По модален семантичен признак из-
яснителните съюзи се делят на немодални и модални. Немодални изясни-
телни съюзи са вас» /лко и к,коже/ лкоже, напр.: въдомо дл вждетъ тевъ.
глко богомъ твонмъ нс жъ^ж Супр 104.16; въ въвъ. ъко съ есть снъ нл».
н лко слъпь |>одн са Йо 9.20 Асем; мы многлшдн ръуомъ тн. н въ
п^ъвок тн въп^лшлннк ьлкоже к^ьстшлнн ксмъ Супр 177.25; дл лште н
Хоудъ са къде об^аштсть. приложено . . . а то то дл |>лзоумъкть чьтан
лкоже по ноуждн те . . ксть сьтво/нло л не дьростнж нн сьмъ|>еннкмь
Мак А 18. Модални изяснителни съюзи са дл/де, глко дл. Те допълни-
телно изразяват семантичен признак ’предположителност’, напр.: девр кстъ
дл жнвешн. н свътл сего вндътн Супр 129.29; съвъштлша же л^Хне^ен.
до н ллдл^л оуБННктъ Йо 12.10 Мар, също в Зогр, но дл в Асем и Сав;
шедъшемл же нмл вънъ г^лдл. стын плулъ оумолн съчьцж (лко дл
нулн<лнн1Ж п^ъжде кго оусък’нжтъ Супр 14.12. Отрицателен модален изяс-
нителен съюз е кдл, напр.: влюдн оуво едл свить нже есть въ тевъ тъмл
есть Лк 11.35 Мар.
Обстоятелствените съюзи по семантичен признак се разделят на
6 групи: за време, за причина, за следствие, за цел, за условие, за отстъп-
ване. Съюзите за време според вида на темпоралната характеристика се
разделят на две подгрупи: за обща темпорална ориентация и за краен тем.
порален предел. Обща темпорална ориентация се изразява от съюзите 1лко/
лко и >лкожс, напр.: i ъко съде п^нстжпнша къ немоу оученнцн его
Мт 5.1 Зогр; дл лко нлча снопы вазлтн. оуслышл гллсъ гллголжшть
довьлетъ тн н мннн Супр 41.1; дл 1лкоже ^лзоумъ се вокводл /ече. сжш-
тнТмъ съ ннмъ въ ко^лвн Супр 151.3. Краен темпорален предел, означен
със следходно явление, се изразява със съюзите длже, п^ъжде длже»
п^ьвък длже (срещат се само в Син, обаче са засвидетелствувани много-
бройни случаи и в Слова против арианите), напр.: ндъмъ оуво б^лтн>л монс
въкоупъ. длже не п^ндетъ въ комлнъ вокводл Супр 16.18; не остлвн нлсъ.
п^ъжде длже не възк^тнмъ са вь земляк Евх 62Ь5; п^ъвъе длже не
съмъ^нХъ «а лзъ пргрвшн)съ Син 118.67. Причинни съюзи са >лко и
словообразувателният му дублет >лкоже, напр.: вьднте оуво ъко не въсте
дьнн нн члсл Мт 25.13 Мар; ^вллнмъ та п вже нлшъ. ъкоже еднномоу
жнвотъ Бесъм^ътенъ есть Евх 58а9. Следствени съюзи са |лко, гл коже/
333
лкоЖс, дх, напр.: t хвье събъ|>хша са mhosh. ико къ томоу нс вьмОДххХж
са нн п^-ьдъ дверьми Мк 2.2 Мар; пноннТ зхтво^н очн. >хкоже нх^одоу
мн-ктн н нздъшх Супр 141.15; хкожс по ноуждн то - - ксть сктвоунло х
не дьростнж нн сьмъннкмь. нево -- кьтоже толь дьрь ксть н зхбыль
с- хкоже вез ноу-д— нлхгхтн нлн оунмхтн слове- - Мак А 19; кназн ксмъ.
дх нже уоштж тво^ж Супр 137.10. Съюзите за цел в семантично отноше-
ние се разделят па две подгрупи: неутрални и за предотвратяване. Неутрални
са съюзите ixko, (хкоже, дх/до, ixko дх, (хкоже дх, напр.: i съважхтс н
въ снопы, -вко съжештн ia Мт 13.30 Мар; н стздвхХж ок|»жг’ т-влесоу к».
1хк»же н моуХ'ы отъ tfew отъгоннтн Супр 14.29, нъ ндж дх възкоуждж н
Йо 11.11 Мар; п^ослхвн снх своего, до i снъ tboi прослхвнтъ та Йо 17.1
Зогр (в Мар, Асем и Сав — дх); н съподоен ма нскоушеннк мжкъ п|>на-
тн. гхко дх н хзъ нскоушенъ вждж Супр 78.21; нъ нх кд’но тъчыж
ЗЬ^вхХж нх свою прнъ1|1ьство. гхкоже Т'вмь дх одел'внктъ Супр 444.6
Тези съюзи не дават сведение дали въведеното от тях подчинено изрече-
ние е оформено положително или отрицателно. Тази информация се преда-
ва по морфологичен път — чрез положителна или отрицателна форма на
глагола сказуемо. Съюз за предотвратяване е кдх с дублет кгдх (2 случая
в Зогр и 1 в Син). Те изразяват стремежа да не се осъществи предпола-
гаемото събитие, напр.: помнлоун ма ^хве вжнн едх кхко звт^ьмн
нз-вденх вждж п^дъ глхвонк твоей» Супр 515.19; дх вндлште
вндатъ. i не оузь^Атъ. i слышлште слышатъ. i не ^хзоум'внктъ. егдх
ОБ^ХТАТЪ СА. I отъпоустлтъ СА 1МЪ г^-всн Мк 4.12 Зогр (Мар — едх).
Тези съюзи едиовременно изразяват модалното финално отношение и отри-
цателпата характеристика на подчиненото изречение. Условните съюзи се-
мантично се обособяват в три подгрупи: неутрални, модални и ограничи-
телни. Неутрални условии съюзи са хште/1хште с морфологични дублети
хштн и хштнша (само в Супр), х, лн, напр.: вьсн сн дхмь тн. хште
пхдъ поклонншн мн са Мт 4.9 Зогр; тите въстхнетъ нх мьх б^хнъ нх нь
хзъ оупъвхнк Син 26.3; хштн во не въстхл’. то нн тх )(от-вх^ж нмъ в-ь-
^ьнх бытн Супр 442.17; хштнша бо кд’нн воннн печхтьл’влн. моглн быша
глхголхтн Супр 441.1; гн х бы былъ сьде. не бы оум|>ълъ мн в^хтъ
Супр 306.24; )<оштешн лн нсплъннтн. ндн прдхждъ все нм-вине свое Мт.
19.21 Сав (Мар, Зогр, Асем — хште). Тези съюзи изразяват чисто условие
Модални условии съюзи са хще дх и дх. Те изразяват допълнително се-
мантичен признак ’предположителност’, напр.: хште лн дх вч^оукшн въ
господ’ нхшъ 1с ^с. то нзвждешн болезни тоа лютыа Супр 222.24 ;тхко
МН В'ВНЬЦЪ Ц'ВСХ^Х пе|>СЪСКХ CXBOfHX. глко хште нс пхзоу^ы нст^Асешн
любо н кдннъ съвхлъмъ. н дх пхдетъ нх земн. то дх В'всн i&ko оуже в*вмъ
нзв'всто 1хко отъв^ъже са богх свокго Супр 264.1. Ограничителни условии
съюзи са тъчыж хште и тъчыж х. Те представят условието като един-
ствено възможно, напр.: н стх^ншннъск8моу схноу бждж тн Х®ЛЛтгкИ-
тъуьнк хште вгы влхгодх|Ц.ствншн Супр 100.15, не мол1ххше лн госпож-
ах cBoix зъло. н своводж об-вштхвхгжштн. тъчыж х вы ка послоушхлъ.
334
тн оуг«днк кн сътвв^нлъ Супр 365.25. Отстъпителни съюзи Са лште Н/
1лште и, н лште, лште, л н, л, цъ н, цъ, лцъ, н теже, ъке, напр.: лште
н сь^ев^е пов^же жндемъ н рче нм’, съгръшн^ъ п^ъдлвъ крьвъ вез ви-
ны. овлче не вьстл нн къспллкл ед. нн сътве^н ннчсеже дев^ы п»кл1лзнн
Супр 362.29; ъште во i п«|дж песлъдъ сън! съм^ътънъна. не оусо1Ж cia
зълл вко ты се мнопк eci Син 22.4; н лште вьсн съвллзнатъ са нъ не
лзъ Мк 14.29 Мар; лште лзъ съвъдътельствеунк о мьнъ слмемь. съвь-
дътельство мое нстннъне есть Йо 8.14 Мар; еулг’гелннске во пнслные глл-
гелетъ. мллл вывъшл злк’ХЧл по въз^лстеу. л н 1лвыла велнчьстк» вел а.
стл^ъншнны нзаштъннчъскл Супр 545.27; нн лште н м азыцн девьлъ-
лн быша темкж дев|1ж дътъль мжжь вьспътн. л лште н кдннъ вн
вылъ чоуднмын. декьлълше нлшен снлъ еделътн Супр 82.25; не тъм’же
тъчыж ж^еднвы. нъ пенеже нлдълша са кьзатн оу тъ^ъ. н не въ гедъ
п^оснша. цъ н ннчтеже ен-в^ъ дъкнцъ члев'вкеыевнв'ше. бъша Супр 372.25;
телмн не меже п^ъдлтн кге нюдл. елке н не вндълше тоу сжштл к гоже
^отълше пръдлтн. ц,ъ свъштлмъ сжштлмъ н Сватоу телнксу Супр 412.14;
плкы хоти рлзвонннкл вьвестн въ перодж. н тъчыж слеве ^ече. н ^лзвон-
ннкл къ пе^едж кькеде л не т^ъвевл мелнтвъ!. лцъ кьсъуъ нже пе лдл-
мъ. стлвнлъ въ вегъ етъ теге въллзл Супр 308.18; н тоже жвн са не
нмы съп^остл словл. нъ овлче зълъ лювопь^нвл вывлктъ н ве стоудл
Супр 443.14; злне ннкътоже п^ъдъ тово1Ж чнстъ вждетъ. ъке едннъ день
жнкъ вждетъ Евх 65Ы8 цитат Йов 14.5 (същият цитат в Супр гласи не
во ннктеже чнстъ лште н кдннъ дьнь пожнветъ нл земн 358.15). За из-
разяване на отстъпително отношение се използуват и условии съюзи —
лште, л, но може да се установи отчетливо тенденция отстъпителните съ-
юзи да се разграничат формално от условните. Тази тенденция се про-
явява в две насоки: чрез оформяне на сложни съюзи с отъждествяващата
частица н — лште ндлште н, н лште, л н, или чрез специализирани съ-
юзи — цъ, лцв, цъ н. Еднократно засвидетелствувано е н тоже, вероят-
но неологизъм.
СЪЮЗНИ ДУМИ
§ 447. В старобългарски се употребяват относителни и въпросителни
съюзни думи.
1. Старобългарските относителни думи по морфологична характе-
ристика биват 4 типа: местоимения, неизменяеми местоимении форми (аб-
солютни релативи), наречия и местоименно-субстантивни съчетания. Отно-
сителните местоимения са изменяеми форми и заместват имена. Относител-
ните наречия са неизменяеми форми и заместват пълнозначпи наречия. Аб-
солютните релативи са хибридна категория. Те са неизменяеми форми като
наречията, но заместват имена като местоименията и в такъв случай са в
субстантивна, а не в адвербиална позиция в състава на подчиненото изре-
чение. За произхода им са дадени две възможни обяснения: че са първич-
ни форми — местоимении частици, или че са вторични, вкаменели форми
335
от изменяеми местоимения (вж. Gallis 1958:137—148; Bauer 1967:318;
Vecerka 1983:16, 22). По-вероятно е второго обяснение, тьй като връз-
ката им с местоименията и много по-тясна, отколкото с частиците. Към
относителните съюзни средства трябва да се включат и относителните съ-
четания с обстоятелствена функция, конто изпълняват ролята на относи-
телни наречия.
По модален признак ’индиферентност’ относителните съюзни средства
се делят на два паралелни реда: немодални и модални. Модалните се об-
разуват от съответните немодални с добавка на модална съставка: лште,
колнжьдо, колнжьде (двукратно в Зогрб Мт 18.5 и 18.19), дх или съчета-
ния от тях.
Старобългарските относителни местоимения се обособяват в 3 групи:
неутрални, качествени и количествени. Неутрални са нже с дублети нжь,
нжето, н и модални варианта нже лште, нже колнжьдо, нже колнжьде, нже
дх, нже чьто с анафоричен корен и кын, которым и модалното лште къто
с въпросителен корен. Относителни местоимения с качествен признак са
1акъ и дублетът му |лкъже. Относително местоимение е количествен приз-
нак е клнкъ.
Абсолютните релативи аналогично се разделят на три семантични групи.
Абсолютни релативи за общо отнасяне са нже, рядко нже. Абсолютни рела-
тиви за качествено отнасяне са iako и модалният му вариант |лкоже ко-
лнждо. Абсолютни релативи за количествено отнасяне са клике с дублет
клнкоже и модални варианта клнко хште, клнкоже Аште и ограничителното
рзкъ клико.
Относителните наречия се делят според вида на обстоятелственото пояс-
нение на 6 семантични групи.
а)	Относителни наречия за място в 3 семантични разновидности: за
местоположение — ндеже с дублети нде, нжде, нждеже, къде, къдеже
и модални варианти ндеже лште, ндеже колнжьдо, ндеже лште колнжьдо,
нждеже лште, нждеже колнжьде; за направление — 1лможе с модален ва-
риант >хможе колнжьде: за изходна точка — ид оу же, ид-кже, отъннкдоу,
отън1ждоуже, отъннкдъже, отъкждоуже и модалният вариант отъшждъже
лште.
б)	Относителни наречия за време в 6 сематични разновидности: за
обща темпорална ориентация — кгда с дублети кгода (Син), кгда (Боян),
кгдлже, вънегдл, кънегдлже, относителните наречия за място с темпо-
рална употреба нжде, нждеже, къде, къдеже и абсолютната форма кже; за
изключваща темпорална ориентация — тъкмо кгда ; за краен темпорален
предел — доньде (Боян 15.35), доньдеже, доньжде, доньждеже, дондеже,
донжде, донждеже, донелнже, донелъже; за начален вътрешен темпорален
предел — отънелн, отънелнже, отънелъже; за начален външен темпорален
предел — понеже н покон.
в)	Относителни наречия за начин — дублетите ixko, ако, (хкоже, лкоже,
(дкосе, (хкожесе, акъ1, 1лкъ1, окъ| (само във втората житийна част на Супр).
Морфологичният строеж на относителните наречия за начин разкрива три
фази във формалния им развой: най-ранна — ixko/ako, по-късна — с раз-
ширение -же: »лкоже / лкоже, и най-късна —с разширение -се: 1хкосе, жко-
336
же/ее. Последното разшпрение е специфично българско явление (вж. Мир-
че в 1974).
г)	Относителни наречия за количество в 2 семантични разновидно-
сти : за еднаква степей — дублетите клнкф, канкфжф, как, каьма, кльмлже,
каьмн, кльмнже и модалните варианти клнкф аштф и лште клнкф; за раз-
лична степей — дублетите неже, нежели, некълн, негълн.
д)	Относителни наречия за причина: зхне с дублет злнеже, пене
с дублет ПФнеже, количествените относителни наречия с причинна функция
ильма / кльмлже, кльмн, локалните относителни наречия с причинна функ-
ция нде, нжде, нждеже и местоименната форма с адвербиална причинна
употреба нмьже.
е)	Относителни наречия за количество клн и клнкф с условна употреба.
Относителните съчетания се употребяват в съюзна функция само като
еквиваленти на наречия. Съчетанията са няколко типа:
а)	Съчетания от предлог и относително местоимение: въ ндже Супр
89.28 с локално значение за направление и фтъ нн^ъже Супр 548.28 с тем-
порално значение за начален пункт.
б)	Съчетания от относително местоимение нже и съществително в тв. п:
нмьже фб^азфмь Син 41.2 и нмьже сждфмь Мт 7.2 в Мар, Зогр, Асем като
адвербиално съчетание за начин.
в)	Съчетания от относително местоимение клнкъ и съществително:
клнка сила Клоц 9а36, клнкж снлж Рил VI. 3.1, клнкф в^ъма Мт 2.19 в
Мар, Зогр в количествен© значение.
г.	Съчетания от предлог, относително местоимение нже и съществително
на немьже мъстъ Йо 11.6 в Мар, Зогр, Асем, Сав, Супр 205.11, 235.1,
313.19, 532.11, и къ ньже дфмъ Лк 9.4 в Мар, Зогр, Асем, Сав с локално
значение; къ ньже дьнь Лк 12.45—46 в Мар и Зогр, Лк 17.29 в Мар и
Зогр, също Син 55.10, 101.3 (два пъти), Евх 62а4, Супр 357.25, 487.13, къ
ньже часъ Мт 24.44 в Мар, Зогр, Асем и Сав, Лк 12.40 в Мар, Зогр, Асем
и Сав, дф негФже дьне Мт 24.38 в Мар, Зогр, Асем и Сав, Лк 1.20 в Мар,
Зогр и Асем, Лк 17.27 в Мар и Зогр с темпорално значение; къ ннкже м ир ж
Мт 7.2 в Мар, Зогр, Асем и Сав и ф немьже сждъ Мт 7.2 в Сав като ад-
вербиални съчетания за начин.
д)	Съчетания от предлог, относително местоимение нже, съществително
и модална частица лште или кфанжьдф: въ ньже кфанжьдф г^адъ Мт 10.11
в Мар и Зогр, Лк 10.10 в Мар, Зогр. и Асем, къ ньже г^адъ кфанжьдф
Лк 10.8 в Мар и Зогр, къ ньже дфмъ кфанжьдф Лк 10.5 в Мар и Зогр с
модално локално значение; къ ньже дьнь <ьште Син 19.10,137.3 с модално
темпорално значение.
Старобългарските относителни местоимения и наречия са образувани
от две основи — анафорична и въпросителна. С анафорична основа са
местоименията нже / н, нжь, нжете, 1ькъже / «акъ, клнкъже / клнкъ, наре-
чията за място ндеже / нде, нждеже / нжде, 1АМФже, нкдеуже, нкд-вже, фтъннк-
д®ужу / ФтъннкдФу, Фтъннкдъже, наречията за време кгдлже / кгда, кънегдл-
же/кънегдл, деньдеже / деньде, деньждеже / деньжде, денелнже, дфнелъже,
22 Граматика на старобългарския език 337
Дондеже, донждеже / донжде, 6тънелнж$, отънелн, отънелъже, понеже, наречи-
ята за начин »лкоже/|лко, лкоже/лко, н^кожесе/ tXKocc, лкы, 1лкт>|, окы, наречията
за количество клнкоже / клнко, кль, кльмлже/кльмл, мльмнже / кльмн, наречи-
ята за степей неже, нежели, некълн, негълн, наречията за пречина злнеже /злне,
понеже/поне, нмьже. Относителните местоимения и наречия, възникнали от
анафорична основа, спадат към най-старинния пласт съюзни средства. Те от
своя страна са били продуктивна категория през продължителен период от
време, включващ и старобългарския период, така че сред относителните
съюзни средства могат да се установят различии хронологични Пластове.
По словообразувателни показатели със сигурност може да се определи, че
дублетите без формант -же са по-архаични. Те отразяват етапа, когато ана-
форичните езикови единици са развили паралелно и втора — относителна
(т. е. съюзна) функция. Дублетите с формант -же отразяват по-нов етап,
когато относителната функция е получила формален показател — форманта
-же, и се е обособила нова категория езикови единици — относителните,
смислово и формално различии от породилите ги анафорични езикови еди-
ници. По-нов пласт са и формите с представка по отношение на формите
без представка. Фонетичният облик позволява да се приеме, че формите
доньдеже и доньжде са по-старинни съответно от дондсже и донжде.
Вероятно нмьже е измежду най-късните съюзни образувания от анафорична
основа. За това говори фактът, че е засвидетелствувано в старобългарските
паметници в етап на функционален преход от местоименна падежна форма
в причинно относително наречие, а различните старобългарски текстове са съх-
ранили фази от разширяване на функциите на тази падежна форма. В евангел-
ските текстове и Клоц е засвидетелствувана еднократно, в Супр— 19 пъти (а в
Шестоднева — 253 пъти). Модалните относителни местоимения и наречия
са книжовни старобългарски образувания по гръцки модел — съчетание от
релатив и частица ctv/gav. Варирането на различии езикови единици за пре-
даване на гръцката модална частица — изкуствената калка лште, неопреде-
лителното наречие за време колнжьдо, желателната частица дл, неопреде-
лителната частица любо (в Шестоднева), разкрива старанията на старобъл-
гарските строители на книжовната реч да намерят приемливо от гледна
точка на старобългарската езикова система съответствие.
Относителните местоимения и наречия от въпросителен корен са
по-късни образувания в сравнение с относителните местоимения и наречия
от анафоричен корен. В старобългарски те са наследени от праславянски,
но се разпространяват сравнително късно в книжовния старобългарски език.
В старобългарските паметници употребата им е доста ограничена. Там са
засвидетелствувани следните случаи:
а)	кын: въп^лшл же годины отъ пн^ъ. въ кжнк (tv $) Соулсе емоу
въю Йо 4.52 Мар, в Асем фразата е деформирана — въп^лшллше же Е1НЪ1
от нн^ъ. къ кжнк год1нж соул^е емоу бък; тъло so внкшн. нже лште
Д|ЬЗЪ СЪТ^ЬПНТЪ. СЛЛКЬНЪК ВЪНЬЧЛКТЪ са. лште лн нлп^лсно оумьретъ.
отндетъ нзвывъ сжднн нжждьнынХъ. цнн (ol) слоужьвж тълесънж прг-
нмъше. кште н дшлмн вллстн покоушлкте са. цнн (о!) вл нлшего къ1шьшн
са тво^нте. н посл-вдьнек дослжденнк отъ нлсъ п^ннмъше негодоукте. н
стрлшьнъ!нмн снмн мжклмн патенте. rjitX1» нл ны носАШте. бллговд-
338
|Н№ Супр 8Й.10; И НАПрАСНПеМЪ П|)ЪЛ0ЖеНН1А. чоудо сътвф^нлъ зъ^аштннмъ.
чнсмд же напльннлъ. н печлль бъ1Еъшжнч. о оуБ-вжлвъшнТмъ п|>нложеннкмъ
СЕОНМЪ ОуТБШНЛЪ. П0Д|»АЖНВЪ БОЛЬЦА П^ВДЪПЛЬЧЬНЫА. ЦНН (oi) ВЪ прь-
ЕЪЪМЬ LUTHTU ПАДЪШААГО. АБНК НАПЛЬН'ВАТЪ Т^ЖТЪ. ДА НС ЧСЛО НХЪ ВЪЗ-
мжтнтъ са. падъшннмъ Супр 93.22; не енце бф б^ата оув!въ каннъ оск-
к^ьнн земыж. нн енце оутАЖНлъ земыж стлъпотвореннк споловъ. нн енце
фскв^ьннша teA неп^лв’досътво^енннмъ СФДФМЫАне. нн сами цнТ сътво^нша
ндолъ) фть неА (ot та еТЗшХа яХбстаУтед аитцд) Супр 485.8; п^на лн ты
га. въ кон ржцъ bl ненже вьсХытн злложено нмънье въ кфн (eig i]v) апо-
стфлы окрлде. въ кфн (eig fjv) п^на нноазън’ннка плинъ. въ кфн (eig i)v)
оудржл МЬЗДЖ БеСЧЬСТЬВЬНЖ1Ж. ВЪ КФН (el; Лу) НСЖЧН КрВЬНЪ1А СЖДЪ1.
bl кфн (eig fjv) мнъ еътвфртн правдиво не првьд’нФ Супр 512.4.
б)	котор|н: въпршлАше же часа фтъ ннуъ. въ котор! (kv (j) соулис
емоу бъктъ Йо 4.52 Зогр.
в)	чьтф в книжното новообразувано модално съчетание нже чьтф (гръц-
кият източник не е намерен): нн бф нн дъскъ! бъашс пфд ннмъ нн foro-
зннъ). нн ннф нже что бъ!Ваатъ bl улъвннъ hl земыл кдннл Супр 555.4.
г)	къде в локално значение: отнде кде (блоо) любы жнветъ Супр
494.29; н »лкоже нзнде отъ грвл злтворноу сжштоу грвоу. тако же bl-
ннде пльтыж. кде (блоо) вв божьствомъ Супр 501.11; по том’ же мало
дьннн ннштнн кто. по 06Ъ1чаю пред Хл^ба. въдъ1 мисто к’де (ev ф)
жнветъ сватъ! савннъ. пршедъ глагола везАконьннкомъ Супр 145.19.
д)	къде в темпорално значение: къде (fig) же св-ггь бъктъ въетлвъ
МФЛ1АШС СТрГЖШТАА воннъТ. ГЛАГОЛА нмъ Супр 16.11.
е)	къдеже в локално значение: съ САмодржщь в[ъ1]стъ balta^Ihl
рдомъ оу[ноу]к[ъ ННКФЛЪ) же I р^НМНА] БЛАГФВ'ЁрНоу СЪ1НЪ лрнл с[амонлл]
ж[е вртл СЖША цр САМ0Д^]ЬЖАВЬНЛГФ ГАЖе I рЗБ1'сте [ВЪ ЦНПОНЬ гр-
чвекж воТскж ц^и влсТлрА кде же евзатф въ1 зл[атф] Битолски надпис на
Иван Владислав ред 6—9.
ж)	къдеже в темпорално значение: к’деже нздрче (бра 8ё тф е1рт|хё-
vai) САВННЪ. ставн са корвь пос^доу рКЪ1 Супр 151.1.
з)	отъкждоуже: МЪ1 же вьзлювыеннн отъкждоуже (69ev) нзндоХомъ.
наТд-бмъ на слово вьпнгжште Супр 328.18.
и)	покон в темпорално значение ’след като’: нъ сн по кон (бф’ об)
вьлъзе въ домъ твои, не п^вста лфбъ(за1ЖШтн нози мон Супр 395.8 цитат
по Лк 7.45 (в евангелските текстове — отънелнже).
II. Старобългарските въпросителни думи в съюзна позиция по
морфологична характеристика спадат към три класа: местоимения, наречия
и частици. Въпросителните местоимения със съюзна функция в семантично
отношение се обособяват в4групи: неутрални — къто, чьтф, кын, котонин;
с качествен признак — какъ, каковъ; с количествен признак — колнкъ;
с притежателен празник — чнн. Въпросителните наречия със съюзна функ-
ция се делят според вида на обстоятелствената характеристика на 4 групи:
339
наречия за място в три семантични разновидности: за местоположение —
къде, за направление — към», и за изходна точка — «тъкждоу и »тъкжд*в;
наречия за време в две семантични разновидности: за обща темпорална
ориентация — когда / къгдл, колн, и за крайна темпорална граница —
докол-в; наречие за начин — как»; наречия за количество — к»лнк», коль
(Супр), кольмн (Супр). Съюзна употреба имат старобългарските въпроси.
телни частици лн, кдл, лште / юлите.
ДУБЛЕТНОСТ И ОМОНИМИЧНОСТ НА СЪЮЗНИТЕ СРЕДСТВА
§ 448. Типично явление за старобългарската съюзна система е нали-
чието на значителен брой дублетни форми. Терминът „дублети“ означава
формалните разновидности на една и съща езикова единица. Той предпо-
лага пълно семантично и функционално тъждество при различие във фор-
мата на дублетните единици. Дублетността може да е генетически или
функционално обусловена, т. е. дублетите могат да са с общ или различен
произход.
Въпросът за съюзните дублети е част от въпроса за дублетите изобщо
в старобългарския език. Тяхното наличие е закономерно явление, обусло-
вено от ред фактори. Основен фактор е ускореното развитие на езика, по-
родено от съществените промени в обществения живот: възникването на
книжовния старобългарски език, оживената книжовна дейност, въвеждането
на нова религия, на нова обществена и църковна организация, оформянето
на нова идеология, активните контакти с богатата византийска култура.
Друга основна причина за наличието на дублети е широката диалектна
основа на книжовния старобългарски език: южните, североизточните и юго-
западните говори на българския език. Нейното въздействие се улеснява от
паралелно действуващ фактор — отношението на старобългарските кни-
жовници към говоримата езикова основа. Както показва тяхната книжовна
практика, те са се стремели да залазят жива връзката с говоримия език,
като са давали широк достъп на говорни елементи в книжовния език. От
значение е също и хронологическият фактор. Не трябва да се забравя, че
старобългарският период обхваща повече от 200 години, през конто се
осъществява естествен езиков развой. В езика, и особено в синтактичната
система съществуват продължително време стари и нови явления. В старо-
българския език паралелно се употребяват унаследени праславянски явления,
явления от началния етап на старобългарския период и от късния му етап.
Съюзната система се оказва в центъра на тези езикови процеси поради
своята роля в състава на сложните изречения. При оформянето и разви-
тието на книжовния език една от главните прояви на интелектуализацията
му е усложняването на синтактичната организация. Това е наложило укреп-
ване и обогатяване на съюзната система във връзка с рязкото повишаване
на употребителността на сложните изречения.
Съюзните дублети са няколко типа като резултат от няколко успо-
редно действуващи процеса и като свидетелство за активността на тези
процеси:
а)	фонетични дублети: |лк» / |лк»же — лко / лкоже, лкы — (лкы — »кы,
дл — д», нъ — н» — нж, к»гдл — къгдл, нж» — нжь, деньдеже — д»н-
деже, д»ньжде / деньждеже — денжде / донждеже, югдл — югфдл — кдгл,
нежели — некълн — негълн;
340
б)	дублети без и със разширителен формант -же: н — нже, лкъ —
лкъже, абсолютен релатив клнкф — клнкоже, нде — ндеже, нжде — нж-
деже, отъннкдоу — отъннкдоуже, кгдл — кгдлже, вънегдл — вънегдлже,
доньдс — доньдеже, доньжде — доньждеже, донжде — денждеже, отъ-
нелн — отънелнже, лко / лко — лкоже / лкоже, клнко — клнкоже, кльмл —
кльмлже, кльмн — кльмнже, злне — злнеже, пене — понеже, къде — къ-
деже, тъмь — т-вмьже, нн — ннже;
в)	дублети без и със разширителен формант -се: лко — лкосе, лкоже—
лкожесе;
г)	дублети без и със разширителен формант -то: нже — нжето;
д)	дублети без и със разширителен формант -лн: неже — нежели;
е)	дублети без и със наставка: клкъ — клковъ, л — лште, л н —
лште н;
ж)	дублети с различии наставки: нде — нжде, ндеже — нждеже,
доньде — доньжде, доньдеже — доньждеже, нкдоуже — нкдтгже, отъннк-
доуже — отънгждъже, отъкждоу — отъкжд'В, отънелнже — отънелъже, до-
нелнже — донелъже, когдл — колн, лко — лкы, кль — кльмл — кльмн —
клнко, коль — кольмн — колнко, тъкъмо — тъчыж, не тъкъмо ... нъ н —
не тъчыж ... нъ н, сего / того ^лдн — сего / того ^лдьмл, сего / того дъ-
лл — сего / того дъльмл;
з)	дублети без и със представка: кгдл — вънегдл, кгдлже — вънег-
длже, нкдоуже — отънньдоуже, (ждиже — отыпжд'вже;
и)	дублети с различии представки: злне — поне, злнеже — понеже;
й) дублети с различен корен, евентуално и с различие в наставката:
нже — кын, нде / ндеже — къде / къдеже, отъннкдоуже — отъкждоуже, по-
неже — покон, сего ?лдн / ^лдьмл / д-влл / дъльмл — того ^лдн / ^лдьмл/
дълл / д-кльмл;
к)	дублети с обща основа и различии допълнителни съставки; цъ —
лцъ — цъ н, во — нво — невонъ — оуво;
л)	дублети със синонимични съставки: п^-вжде длже — п^ьвък длже,
нже лште- нже колнжьдо — нже дл, ндеже лште—ндеже колнжьдо, нж-
деже лште —нждеже колнжьдо;
м)	морфологичии дублети: местоимения нже, лкъ, клнкъ — абсолютен
релативи съответно кже, лко, клнко;
и)	словоредни дублети: лште н — н лште, клнко лште — лште клнко;
о) функционални, негенетични дублети, напр.: н — тн, же — л, сн-
^ъчь — ркъше и всички дублетни групи в рамките на един семантично
неразчленен клас.
Друго характерно свойство на старобългарската съюзна система е на-
личието на голям брой о м о н и м и. Това явление е резултат от относително
ранния етап от нейния развой, от близостта й със състоянието от предход-
ните етапи. Старобългарският език е наследил от предисторическата епоха
старинни по тип съюзи средства с широк функционален обсег, като н, лко,
дл. В процеса на развоя на сложного изречение и съответно на съюзната
система, успоредно с диференциацията на типовете и подтиповете сложни
341
изречения част от съюзните средства са поели значителен брой функции.
Броят на омонимите е бил увеличен и от звуковото съвпадение на някои
езикови единици, напр. съчинително дл и подчинително дл (вж. Ф а с м е р I
1964:480), или пък от обособяването на разнотипни съюзни средства с
обща генетична основа, напр. относително наречие глко и изяснителен
СЪЮЗ 1ЛК«.
В старобългарските паметници са засвидетелствувани различен тип омо-
нимични съюзни средства:
а)	съчинителен и подчинителен съюз: съединително и подчинително дл,
съпоставително и условно л, разделително и количествено нлн;
б)	съчинителен съюз, подчинителен съюз и въпросителна частица: съ-
поставително, разделително, количествено, условно и изяснително лн;
в)	съчинителен съюз и относително местоимение: съединително и от-
носително н;
г)	съчинителен съюз и относително наречие: резултативно дл не и
причинно наречие злне;
д)	подчинителен съюз, абсолютен релатив и относително наречие: из-
яснителен съюз, съюз за време, за причина, за следствие, за цел, за отстъп-
ване, абсолютен релатив и относително наречие за начин |лко / лко;
е)	подчинителен съюз и относително наречие: изяснителен съюз, съюз
за време, за причина, за следствие, за цел и относително наречие за начин
1Лк«; финален съюз (вм. кдл) и относително наречие за време кгдл;
ж)	подчинителен съюз и абсолютен релатив: съюз за време, за при-
чина и абсолютен релатив нже;
з)	подчинителен съюз и въпросителна частица: изяснителен съюз, фи-
нален съюз и въпросителна частица кдл в изяснителни изречения; условен
съюз, отстъпителен съюз и въпросителна частица в изяснителни изречения
лште / (лште;
и)	въпросително и относително местоимение или наречие: кын, кете^ын,
къде / къдеже;
й) абсолютен релатив и относително наречие: клнко / клнкоже;
к)	различен вид съчинителни съюзи: мотивиращи и заключителни в»
и оуво, мотивиращо и съединително нво;
л)	различен вид подчинителни съюзи: изяснителни и финални >лк« дл
и до;
м) различен вид относителни наречия: нжде / нждеже за място, за време
и за причина, нде за място и за причина, понеже за време и за причина,
кльмл , кльмлже и кльмн за количество и за причина.
Освен това значителна част от съюзите в старобългарския език, както
изобщо в славянските езици, притежават закономерна, обусловена от език'о-
вата система възможност да се употребяват с едно и също значение в
няколко типа подчинени изречения. По този начин всеки изяснителен съюз,
всяко относително местоимение, всяка въпросителна дума може да въвежда
всички имении типове подчинени изречения: подложни, сказуемноименни
сказуемноопределителни, допълнителни и определителни. Всяко относително
наречие може да въвежда обстоятелствено и определително изречение.
Ограниченията не са структурни, а са със семантичен характер. Те за-
висят от лексикалното значение на поясняваната дума.
342
АЗБУЧЕН СПИСЪК НА СЪЮЗНИТЕ СРЕДСТВА В СТАРОБЪЛГАРСКИТЕ
ПАМЕТНИЦИ
(представен в схематизиран вид от функционална гледна точка)
Съюз	Морфологична характеристика	Въвежда изречение
1	2	3
X	съч. СЪЮЗ	съпоставително
X	подч. съюз	условно
ь	я	отстъпително
X н	я	отстъпително
х не нъ	съч. съюз	съпоставително
лко	подч. съюз	допълнително
хко	я	за време
лко	отн. наречие	за начин
ъкоже	»	за начин
ъкоже	подч. съюз	допълнително
ъкоже	я	за следствие
ЛКЪ1	»	допълнително
лкы	отн. наречие	за начин
ЛКЪ1	я	сказуемноопределително
ЛКЪ1	Я	определително
ХЦ.’Ё	подч. съюз	отстъпително
лште	я	условно
лште	я	подложно
лште	я	определително
лште	я	отстъпително
лште	вънр. частица	сказуемноопределително
лште	я	допълнително
ЛШТ€ . .. лн	съч. съюз	разделително
лште дл	подч. съюз	условно
лште н	я	отстъпително
лште кого	отн. местоимение	допълнително
лште клнко	отн. наречие	за количество
лштн	подч. съюз	условно
ЛШТНША	я	условно
БО	съч. съюз	мотивиращо
БО	я	заключително
ВЪЖГДЛ	отн. наречие	за време
вънегдл	я	определително
вънегдлже	я	за време
въ ньже домъ	отн. съчетание	за място
въ ньже домъ колн-		
жьдо	я	за място
343
къ ньже дьнь	отн. съчетание	за време
въньже дьнь хште	п	за време
въ ньже колнжьдф		
	Я	за място
въ ньже чхсъ	я	за време
въ ндже	я	за място
въ никже мъ^ж	я	за начин
А*	съч. СЪЮЗ	съединително
ДЬ	под. съюз	подложно
А*	я	сказуемноименно
А*	я	сказуемноопределително
А*	я	допълнително
А*	я	определително
А*	я	за следствие
ДХ	я	за цел
А*	я	условно
дхже	я	за време
дхжн	я	за време
А*	я	допълнително
А*	я	за цел
дендеже	отн. наречие	за време
дфнжде	я	за време
денждеже	я	за време
ДОКОЛЪ	въпр. наречие	допълнително
де негоже дьне	отн. съчетание	за време
донехнже	отн. наречие	за време
донех-вже	я	за време
доньде	я	за време
доньдеже	я	за време
доньжде	я	за време
доньждеже	я	за време
же	съч. съюз	съпоставително
зх не	я	резултативно
зхне	отн. наречие	причинно
зхнеже	я	причинно
н	съч. съюз	съединително
н	отн. местоимение	подложно
н	я	допълнително
н	я	определително
н ... н	съч. съюз	съединително
н хште	подч. съюз	отстъпително
н тоже	подч. съюз	отстъпително
НБО	съч. съюз	мотивиращо
НБО	я	заключително
344
НД€	отн. наречие	за място
нде	я	определително
нде	Я	причинно
ндеже	и	за място
ндеже	я	за място
ндеже лште	я	за място
ндеже лште келнжьд*	я	за място
ндеже колнжьде	я	за място
нжде	я	за място
нжде	я	определително
нжде	я	за време
нжде	и	причинно
нждеже	я	за място
нждеже	я	определително
нждеже	я	за време
нждеже	я	причинно
нждеже лште	я	за място
нждеже лште дл	я	за място
нждеже келнжьд*	я	за място
нже	отн. местоимение	подложно
нже	я	сказуемноименно
нже	я	сказуемноопределително
нже	я	допълнително
нже	я	определително
нже мнте	я	подложно
нже лште	я	сказуемноименно
нже лште	я	допълнително
нже лште	я	определително
нже дл	я	подложно
нже келнжьде	я	подложно
нже келнжьде	я	подложно
нже келнжьдо	я	сказуемноименно
нже келнжьде	я	допълнително
нже келнжьде	>	определително
нжете	я	определително
нже чьто	я	определително
нжь	я	подложно
нжь	я	определително
нлн	съч. сыоз	разделително
нлн	подч. съюз	количествено
нлн ... нлн	съч. съюз	разделително
нмьже	отн. наречие	причинно
нмьже об^лзомь	отн. съчетание	за начин
нмьже сждомь	я	за начин
345
нежели	отн. наречие	количествен©
некълн	я	количествен©
не просто... нъ н	съч. съюз	съпоставително
не тъкъмл ... нъ н	п	съпоставително
не тъкъмо ... нъ н	я	съпоставително
не тъчыж ... нъ н	я	съпоставително
нн	я	съединително
нн ... нн	я	съединително
но	я	съпоставително
нъ	я	съпоставително
нъ овлче	я	съпоставително
нж	я	съпоставително
о немьже сждъ	отн. съчетание	за начин
овлче	съч. съюз	съпоставително
0КЪ1	отн. наречие	за начин
отъкждоу	въпр. наречие	допълнително
отъкждоу	я	определително
отъкждоуже	отн. наречие	за място
ОТЪКЖДЪ	въпр. наречие	допълнително
отънелн	отн. наречие	за време
отънелнже	я	за време
отънелнже	я	определително
отънел'Бже	я	за време
отъ нн)съже	отн. съчетание	за време
отъннкдоу	отн. наречие	за място
отъникдоуже	я	за място
отъннкдоуже	я	определително
отъннкд'ьже	я	за място
отъннкд^же	я	определително
отъннкд’Бже лште	я	за място
полон	я	за време
пене	я	причинно
понеже	я	причинно
понеже	я	за време
прьвък длже	ПОДЧ. съюз	за време
прежде длже	я	за време
рекъше	съч. съюз	пояснително
рОЗВ'Б клнко	абс. релатив	подложно
сего дъльмл	съч. съюз	резултативно
сего дългл	Я	резултативно
сего рлдн	я	резултативно
снръчь	я	пояснително
тл	я	съединително
тлже	я	съединително
тлче	я	съединително
нежели	отн. наречие	количествено
некълн		количествено
не прете ... нъ н	съч. съюз	съпоставително
ие тъкъмл ... нъ н	я	съпоставително
не тъкъмо ... нъ н	я	съпоставително
не тъчыж ... нъ н	я	съпоставително
нн	я	съединително
нн ... нн	я	съединително
но	я	съпоставително
нъ		съпоставително
нъ «влче	я	. ,	съпоставително
нж	Я	съпоставително
о немыке сждъ	отн. съчетание	за начин
•влче	съч. съюз	съпоставително
0КЪ1	отн. наречие	за начин
отъкждо^	въпр. наречие	допълнително
отъкждоу	я	определително
отъкждоуже	отн. наречие	за място
отъкждъ	въпр. наречие	допълнително
отънелн	отн. наречие	за време
отънелнже	я	за време
отънелнже	я	определително
отънелъже	я	за време
отъ нн^ъже	отн. съчетание	за време
отъшждоу	отн. наречие	за място
отъннкдоуже	я	за място
отъннкдоуже	я	определително
отъннкдъже	9	за място
отъннкд^же	Я	определително
отъннкдъже лште	я	за място
покон	я	за време
поне	я	причинно
понеже	я	причинно
понеже	я	за време
прЕ-кк длже	подч. съюз	за време
пржде длже	я	за време
ркъше	съч. съюз	пояснително
рЗВ'Б клико	абс. релатив	подложно
сего дъльмл	съч. съюз	резултативно
сего дългл	я	.......	резултативно
сего рдн	я	резултативно
снрчь	я	пояснително
тл	я	съединително
тлже	я	съединително
тлче	я	съединително
TH	съч. съюз	съединително
ТФ	я	съединително
ТФГФ дздьмх	я	резултативно
того додх	»	резултативно
ТОГФ |ХДН	Я	резултативно
того ^хдьмх	я	резултативно
тоже	я	съединително
тфхн	я	съединително
тъкъме	я	съпоставително
тъкъм* нгдх	отн. наречие	за време
тъчыж	съч. съюз	съпоставително
ТЪЧЫЖ X	ПОДЧ. СЪЮ8	условно
тъчыж хште	я	условно
T’fcMB	СЪЧ. съюз	резултативно
тъмьжс	я	резултативно
оуво	я	заключително
•уво	я	мотивиращо
1Г&	подч. съюз	отстъпително
цъ н	я	отстъпително
чнн	въпр. местоимение	допълнително
ЧЬТФ	я	подложно
чьто	я	допълнително
ЧЬТО	я	определително
1ХК0	подч. съюз.	подложно
1ХК0	я	сказуемноименно
IXKO	я	сказуемноопредели
		телно
жко	я	допълнително
IXKO	я	определително
1ХК0	я	за време
ЖКФ	я	причинно
IXKO	я	за следствие
txico	я	за цел
tXKO	я	отстъпително
жко	отн. наречие	за начин
IXKO	я	сказуемноопредели
		телно
жко	я	определително
ЛКО	абс. релатив	определително
лко дх	подч. съюз	допълнително
ЛКО дх	я	определително
ЛКО дх	я	за цел
лкоже	я	допълнително
лкоже	я	определително
лкоже	я	за време
КЛНКО ЛШТ€	абс. релаТиВ	подложно
клнко лште	п	допълнително
клнко лште	отн. наречие	количествено
КЛНКО В^ЪМА	отн. съчетание	количествено
клнкоже	абс. релатив	подложно
клнкоже	я	допълнително
клнкоже	я	определително
клнкоже	отн. наречие	количествено
клнкоже лште	п	допълнително
клнкъ	отн. местоимение	определително
кль	отн. наречие	количествено
кльмл	я	количествено
кльмл	я	причинно
кльмлже	я	количествено
кльмлже	я	причинно
кльмн	я	количествено
кльмн	я	причинно
кльмнже	я	количествено
нкдоуже	я	за място
нкдоуже	я	определително
гжд-ьже	я	за място
ПРЕДЛОЗИ
§ 449. Предлозите са неизменяеми думи, с конто се определя отноше-
ние™ на едно съществително в най-общ смисъл (включително и някои
местоимения) към други думи в изречението. Между предлога и съществи-
телното, за което се отнася, е възможно да има едно или повече опреде-
ления на това съществително. Освен пред имена, някои от тези морфеми
могат да.стоят и пред глаголи; тогава се наричат представки и връзката
им с глагола е много по-тясна, тъй като помежду им не може да се вмъкне
нищо друго, освен по изключение пак представка (в днешната графична
практика се лишат слято). Представки може да имат и имената.
Няколко представки не се употребяват като предлози (пр-, рз-), къз
се среща много рядко в такава функция (вж. § 450), пр- става предлог,
като получава едно -д; прдъ, иначе е само префикс. Обратно, къ е ви-
наги само предлог.
Повечето старобългарски предлози са наследени от индоевропейский
праезик или са се появили в праславянски*, били са първоначално мор-
феми с адвербиално значение, обикновено пространствено, от което са се
развили другите значения; смятат ги за първични. Други са се оформили
през старобългарския период; наричат ги вторични.
ПЪРВИЧНИ ПРЕДЛОЗИ
§ 450. Някои от първичните предлози се свързват само с един падеж,
други — с два или три. В този случай значението им бива различно.
350
НЛНКФ ЛШ1Ч	абс. релаТиВ	подложно
клико лште	п	допълнително
клико лште	отн. наречие	количествено
КЛИКО В^ЪМА	отн. съчетание	количествено
кликоже	абс. релатив	подложно
кликоже	я	допълнително
кликоже	н	определително
кликоже	отн. наречие	количествено
кликоже лште	н	допълнително
кликъ	отн. местоимение	определително
клл	отн. наречие	количествено
кльмл	я	количествено
кльмл	Я	причинно
кльмлже	я	количествено
кльмлже	я	причинно
кльмн	я	количествено
кльми	я	причинно
кльмиже	я	количествено
Бкдоуже	я	за място
нкдохрке	я	определително
*жд-£же	я	за място
ПРЕДЛОЗИ
§ 449. Предлозите са неизменяеми думи, с конто се определи отноше-
нието на едно съществително в най-общ смисъл (включително и някои
местоимения) към други думи в изречението. Между предлога и съществи-
телното, за което се отнася, е възможно да има едно или повече опреде-
ления на това съществително. Освен пред имена, някои от тези морфеми
могат да.стоят и пред глаголи; тогава се наричат представки и връзката
им с глагола е много по-тясна, тъй като помежду им не може да се вмъкне
нищо друго, освен по изключение пак представка (в днешната графична
практика се пишат слято). Представки може да имат и имената.
Няколко представки не се употребяват като предлози (nf •-, f *3-), къд
се среща много рядко в такава функция (вж. § 450), П(>ъ- става предлог,
като получава едно -д; п^ъдъ, иначе е само префикс. Обратно, къ е ви-
наги само предлог.
Повечето старобългарски предлози са наследени от индоевропейский
праезик или са се появили в праславянски; били са първоначално мор-
феми с адвербиално значение, обикновено пространствено, от което са се
развили другите значения; смятат ги за първични. Други са се оформили
през старобългарския период; наричат ги вторични.
ПЪРВИЧНИ ПРЕДЛОЗИ
§ 450. Някои от първичните предлози се свързват само с един падеж,
други — с два или три. В този случай значението им бива различно.
350
вез 'без’, само с род. п., напр.: нже Васъ везъ г^ъХл ктг* Йо 8.7
„който от вас е без грях**. Както и другите предлози на -з (въз, нз, рз),
първоначално не е имал краен -ъ.
къ ’в; сред, измежду’, с вин. п., ако е употребен с глагол, който из-
разява движение в определена посока, иначе се свързва с мест. п. (срв. на),
напр.: н прншьдъ ннсеусъ кг> демъ петрвъ хМт 8.14 „като дойде Исус в
Петровия дом“ — отркъ мен лежнтъ въ домоу Мт 8.6 „слугата ми лежи
вкъщи“; за другото значение срв. влАгесловснл ты въ жснаХъ Лк 1.28 (и 1.42)
„благословена си ти измежду жените**. Когато показва време, въ е винаги
с вин. п., напр. въ то в|*вма Мт 11.25 и др. (много чест израз в апрако-
сите — с него започват повечето четива там).
В определени случаи, главно пред различните форми на анафоричното
местоимение, е запазено някогашното крайно -л на този предлог, както е
и при къ и съ (праслав. *къп, *зъп) (вж. § 81, 2).
въз ’за, заради, срещу’, с вин. п.; употребата му е много ограничена,
напр.: п^Н1АХомъ благодать въз благодать Йо 1.16 „получихме благодат
за [срещу, гр. dvii] благодат**; възданкцк! мни зъааа въз добыла Син
50613 (и Евх 77.1) „като ми се отплащат със зло за доброто**; къс чьте
мьстнтн уоштсшн боговн Супр 388.15 „заради какво искаш да отмъстя-
ваш на бога**.
за ’зад, след; заради; за’; най-често изисква вин. п. и има разнообразии
значения, напр.: за оумънеженне везлкеннъ нсакнстъ любы мъногынХъ
Мт 24.12 „заради увеличаването на беззаконието**; мелите за тво|АштА1А
вамъ напасти „молете се за тези, конто ви пакостят** и др. Първичното
значение на предлога е пространствено и тогава той е с тв. п., напр.: ндн
ЗА мънонк Мт 8.33 букв, ’иди зад мене’ > ’махни се от мене’. Запазен е и
изразът за еутр, където имаме род. п., срв. и да стр Xх нюденскл Супр
483.11 (но стрХл рдн нюденскл Йо 7.13) „заради страха от юдеите* и др.
до ’до’, само с род. п., напр.: петр же ндтлше по немь ... до двер
Арне^еовл Мт 26.58 „Петър вървеше след него ... до архиереевия двор**;
по-често за време (до кеньцл и под.).
нз ’из; от’, само с род. п., напр.: изьмж сжчьць нз очесе твоего Мт 7.4
„ще извадя сламката от окото ти** и т. н., срв. и вртъпъ нс клмене Супр
451.22 и 23 „пещера от камък“. Първоначално не е имал -ъ.
В новобългарски предлогът от почти е изместил по-стария из и е
поел функциите му.
къ ’към; за’ само с дат. п., напр.: прстжпншд къ немоу оученнцн
Мт 14.15 „учениците пристъпиха към него**; предлогът е много често сре-
щан и има различии нюанси, вж. напр. паралела с о в сн болъзнь нъстъ
къ съмртн . нъ о славъ божнн Йо 11.4 „тази болеет не е за смърт, но за
слава божия **; среща се и в изрази като къ еутру, къ вечеру.
В определени случаи е запазено някогашното крайно -л на къ (вж. § 81,2).
В съвременния български език старого къ е удължено и сега е към.
(срв. напр. в чешки k, но и Ли и ko, в полски ku, в руски к, но и ко).
351
нх ’на, върху; срещу, против; за’, изисква вин. п., когато е употребен
с глагол, който изразява насочено движение, иначе е с мест. п. (срв. въ),
напр.: къзнде нъ гф^ж Мт 5.1 „изкачи се на планината" — пестъклънктъ
сгф ... нъ свъштьннц’в Мт 5.15 „поставят го на свещник"; за другите значе-
ния срв. Бъъженн есте егдъ ... ркжтъ вьсъкъ зъъъ гъъгфъъ нъ въ| Мт
5.11 „когато говорят всякакви лоши думи срещу вас"; нъ се бф нзндо^ъ
Мк 1.38 „защото затова излязох [за това съм дошъл]"; дхстъ нмъ въъсть
нъ дфусъХъ нечнстътХъ Мт 10.1 „даде им власт над злите духове", ке-
с«ъа са нъ вьсъкъ дьнь Лк 16.19 „като се веселеше всеки ден", срв. и
изрази като дъвъ (трнк и т. н.) нъ десдте.
Предлогът нъ е увеличил извънредно много честотата си в съвремен-
ния български език, макар че е изгубил някои от старите си значения.
нъд ’над* е разширение на нъ с морфемата -д- (срв. още пфдъ и
п|ъдъ); свързва се главно с тв. п. и по-рядко с вин. п., когато е изразено
движение с определена посока, напр.: бъ нъпьсънне ... нъдъ tfHMb Лк 23.38
„имаше и надпис над него"; н-встъ еученнкъ нъдъ Фучнтеъемь Мт 10.24
(Лк 6.40) „няма ученик над [по-горе от] учителя"; фузь^нте ... ънмъъ! бфжш
ЕЪС)(ФДАШТА н ННС)(ФДАШТА НЪДЪ сътъ чдфвъчьскъегф Йо 1.52 „ще видите...
ангели божии да възлизат и да слизат над Сина човешки"; съмъ^внннъ же
едннъ ... п^нде нъдъ Инмь Лк 10.33 „един самарянин ... дойде при него".
ф ’около, откъм; за, заради; чрез, с помощта на*, изисква мест, или
вин. п., напр.: съдъъше о немь нърдъ Мк 3.39 „народът седеше около
него"; гъъгфъъша емоу о нен Мк 1.30 „казаха му за нея"; ъ «Ьъ^нсен гъъ-
гфъъъХж . ф кънадн бъсъ изгонять Б'Есъ! Мт 9.34 „а фарисеите казваха:
„С помощта на княза на бесовете изгонва бесовете"; дъ не кфгдъ п^ътък-
нешн ф къмень... нфгж свфнк Мт 4.6 „да не би някак да удариш крака си о
камък"; също с вин. п. е в изрази като ф деснжик, ф ъъбж1Ж ’отдясно’,
’отляво’ (букв, от [откъм] дясната [страна?, ръка?] и т. н.).
фб е разновидност на о, но се употребява само с вин. п. в изрази като
фб фнъ пфъъ ’на другата страна, на другия бряг’, фб нфшть ’през цялата нощ’.
В днешния български език о- (и об-) се пази като представка; в служ-
бата на предлог о вече се превръща в архаизъм, като вместо него се явява
в (наченки на такава замяна се наблюдават още с старобългарски).
фтъ ’от’, само с род. п., напр.: къзнде... фтъ бфдъ| Мт 3.16 „излезе
от водата"; дроугын же фтъ фученнкъ Мт 3.16 „а друг от учениците";
сьткорн бнчь етъ к^ькнн Йо 2.15 „направи бич от върви"; фтъ тфгф чъсъ
Йо 19.27 „от този момент"; както и днес, фтъ се използува при страда-
телни конструкции, за да насочи към реалния деятел, напр.: ннеоусъ къдке-
денъ быстъ дФуХФМь въ поустыннк нскфуснтн са фтъ неп^нъзнн Мт 4.1 «... за
да бъде изкушаван от дявола" и т. и., вж. още и наречията фтъ тждъ,
фтъ тфън и пр.
пф ’по, според; след’, употребява се с дат., вин. и мест, п., напр.: х®АА
пф мо^к Мт 14.25 „като ходеше по морето"; въздъстъ кФМФужьдф пф дъ-
лфмъ свонмъ Мт 16.26 „ще отплати на всеки според делата му"; бжджтъ. ..
352
тржсн по м-кста Мт 24.7 „ще настанат трусове по места [на различии места]*;
по вьса дьнн гкд-ка)(ъ nfH ЕЪ црккъве Мт 26.55 „през всичките
дни седях с вас*, срв. и по чьто ’защо’; по мьн-к грддетъ мжжь .нже
пр-кдъ мънонк быстъ Йо 1.30 „след мене идва мъж, който беше преди
мене* (това значение на по е запазено само в днешни български диалекти,
а в други по е изместено от по-новия предлог след).
подъ ’под’ е разширение на по с морфемата -д-; употребява се с тв.
и вин. п. (по-рядко), напр.: теве ... сжшта подъ смококьннц,е1Ж кнд-кХъ та
Йо 1.49 „видях те, когато беше под смоковница*; азъ чаоб-ккъ есмь подъ
ваастсаы оучнненъ Лк 7.8 (подъ ваадыконк Мт 8.9) „аз съм човек, поста-
вен под властниците*; с вин. п. вж. напр.: н-ксмь достоннъ да подъ кровъ
мон вънндешн Лк 7.6 „не съм достоен да влезеш под моя покрив*.
прн ’при, край, към, до’, само с мест, п., напр.; ннсоусъ ... с-кд-кашс
прн морн Мт 13.1 „...седеше край морето*; ока оуво падж прн пжтн
Мт 13.4 „едни семена паднаха до пътя*; прн вечер-к естъ н пр-ккАОннАЪ
са естъ оуже дьнь Лк 24.29 „привечер е и денят вече е превалил*.
пр-кдъ ’пред, преди’, образуван е от *рег и d; употребява се обикно-
вено с тв. п., но може да се свърже и с вин.п., напр.: оставн ...дхръ твон
пр-кдъ ОАТАремь Мт 5.24 „остави твоя дар пред олтара*, егдь оуво тво-
рншн мнаостышж. не въстржвн пр-кдъ соболь . Мт 6.9 „когато даваш ми-
лостиня, не разтръбявай пред себе си*; съгр-кшн^ъ на нево н пр-кдъ тобоик
Лк 15.8 „съгреших срещу небето и по отношение на тебе*; с вин. п.: пр-кдъ
ваадыкы н ц-KCApA ведснн вждете Мт 10.18 „пред властници и царе ще
бъдете водени*, грддын по мьн-к пр-кдъ мене бъктъ Йо 1.15 „този, който
идва след мене, беше преди мене*.
съ ’от; с, с помощта на, заедно с’, употребява се с род. и тв. п.; в
първия случай се доближава по значение до отъ, напр. съшьдъшю же емоу
съ горы Мт 8.1 „когато той слезе от планината*, н пьсн -кдатъ от кроу-
пнць . паданкштнн)(ъ съ трАПезы господин свон)(ъ Мт 15.27 „и кучетата
ядат от трохите, падащи от трапезата на техните господари*; с тв. п. из-
разява социативни отношения, напр.: съ гр-кшьннкы -кстъ н пнетъ Мк 2.16
„заедно с грешниците яде и пие*.
В старата си функция — да означава от деляне, отдалечаване —съ не се е
залазило в днешния български език — заменено е от от.
оу ’от; у, при, до, край’, само с род. п.; основните му значения са две,
срв. просАштюемоу оу теве дан Мт 5.42 „на този, който иска от тебе, дай* ;
оу теве сътворнк пас^а Мт 26.18 „у вас [букв, ’у тебе’] ще направя пасхата* ;
жены ... бывъшаьа рАно оу гровА „жените ... конто бяха отишли сут-
ринта на [при] гроба*.
В съвременния български език оу в първото си значение е изместено
от от (наченките на този процес са документирани още в старобългарски);
вторият вид употреба на оу (тип у мене, у нас, у българите и т. н.) е право-
говорна норма на днешния български език, но и тук вече се забелязва,
особено в разговорната реч на по-младите, все по-честа поява на друг
предлог — в.
23 Граматика на старобългарския език
353
ВТОРИЧНИ ПРЕДЛОЗИ
§ 451. В старобългарски някои стари адвербиални изрази поради своята
връзка с именната трупа постепенно са придобили значение на предлози.
Обикновено това са вкаменели безпредложно или предложно употребени
падежни форми на съществителни. В някои случаи изходната дума все още
функционира и като съществително, напр. врк^ъ, кркстъ, саъдъ (само един
път в Супр 192.5), сръдА, но по-често е запазена само след като се е
превърнала в предлог (или наречие). Повечето от вторичните предлози изис-
кват родителем падеж, напр.:
банзь ’близо до’, напр.: тъ бъ банзб нероусААНМА Лк 19.11 „той беше
близо до Иерусалим"; оузЕрв^ж ннсоусА ... бандь корАБлъ бывъша Йо 6.19
„видяха, че Исус е близо докораба";н ннн корлвлн прндж ... банзь
мъста . ндеже ъса )(аъвъ| Йо 6.23 „и други кораби дойдоха близо до мя-
стото, където я доха";
врБ^оу ’върху, на връх; над’, напр. не можетъ гръдъ оукрытн са .
врЕ^оу горы ctoia Мт 5.14 „не може да се скрие град, ако стой върху
планина"; възаожнша врьХоу главы его вннж напьсанж Мт 27.37 „поста-
виха над главата му надпис, на който беше написана вината му";
вънъ ’навън от’, много рядко (обикновено е наречие): ндаъдоша же
зв^рнге вънъ црькъве повел’внннмъ прАВЕДннкл Супр 229.15 „по заповед
на праведника зверовете излязоха вън от църквата*; вънъ пр'Едълъ свон^ъ
(566.26) „извън техните области";
еьсл-вдъ ’след’, напр.: въса-вдъ мене грлдетъ Мт 10.38 „върви след
мене" (букв, върви в моята следа’; саъдъ се явява редовно след предлога
въ и един път след съ, Лк 8.44), се мъ| оставн^омъ вьсъ н въсл-вдъ теве
ндомъ Мт 19.27 (Мк 10.28, Лк 18.28) „ето, ние оставихме всичко и тръг-
нахме след тебе";
нскрь ’близо до’, напр.: прнде же въ гръдъ ... нскрь вксн Йо 4.5
„дойде в града близо до селището" (в Остомировото евангелие банзъ вм.
нскрь);
кромъ ’вън от, извън’, напр.: да не посъастъ н^ъ кром-в стрАНЪ) Мк
5.10 „да не ги изпрати извън страната", срв. ты so едннъ в’сего тръ^А
кромъ есн Евх 57а12 „защото само ти си извън всеки грях";
окресте ’около’, напр.: оуЗЕръ же ннсоусъ мъногъ) ок р есте севе Мт 8.28
„а Исус видя много хора около себе си"; съгаадавъ стоьаштага окресте
его Мк 3.34 „като погледна тези, конто стояха около него";
окржгъ ’около, край’, един път в Супр: н с-вд-ваХж окржг’ т-влесоу ею
(14.29) „и седяха край телата им [на Павел и Юлиана]";
последе ’след’, много рядко: послъде же весъ^ъ оумрътъ н женА
Мк 12.22 „след всички умря и жената";
отъ сръдъ| ’измежду’, напр.: нднджтъ анксан н отължчатъ зъаъна
отъ ср-вды прлвЕДЕнъ1н^ъ Мт 13.49 „ще дойдат ангели и ще отделят ло-
щите измежду праведните" (единичен случай);
посръдъ’сред’,напр.: се азъ съанк вы ъко океца поср-кдъ влекъ Мт 10.16
(и Лк 10.3) „ето, аз ви изпращам като овце сред вълци" (букв, ’като овце
354
в средата на вълци’); въ керАБАЬ песръдъ меръ Мт 14.24 (и Мк 6.47)
„корабът беше сред морето";
пръжде’преди’ (сравнителна степей на пръдъ),напр.: прншьлъ «сн съмф
прежде връмене Мт 8.29 „дошъл си тук преди [определеното] време“;
БААГФСАФВНМЪ ТА ГФСПФДН ... ПрЪЖДС ВЪКЪ Н ВЪ ВЪКЪ! ВЪКФМЬ . ВААГФСАФ-
всшснаагф пръжде въкъ Супр 330.4, 5 „ще те благословим, господи ...
преди вековете и във веки веков благословен преди вековете**;
рАЗВъ (в Супр и розвъ) ’освен, с изключение на’, напр.: ъдъшннуъ
же бъашс мжжь пать тысашть . рАзвъ женъ н дътнн Мт 14.21 „а тези,
конто ядоха, бяха пет хиляди освен [като не се броят] жените и децата**;
рлзвъ «дннфгф улъвл не нмълуж съ сев«1Ж въ кФрАБАн Мк 8.14 „и освен
един хляб нямаха [друго] в кораба**.
Тук се отнасят и задпоставните рлдн, ^адьма и дъа1а, дъаьма
’за, заради’, напр. в честия евангелски израз сегф рлдн ’затова’, срв. напр. и
СЖБФТА ЧАФВЪКЪ рАДН БЪ1СТЪ . А не ЧАФВЪКЪ СЖБФТЪ! рлдн Мк 2.27 „събо-
тата е направена за човека, а не човекът за съботата**, същото в Асем
СЖВФТА ЧА К А рАДЬМА БЫ • А Не ЧАКЪ СЖБФТЪ! рлД| И В Сав СЖБФТА ЧАКА
ДЪАЪ БЫСТЪ . А не ЧАКЪ СЖБФТЪ дъаъ; формите рАДМА и ДЪАЬМА (покрай
дъа!а) са характерни за Супр.
Със старобългарските рАдн и дълга можем да съпоставим латинските
causa и gratia, аблативни форми на съответните съществителни, конто също
са задпоставяи и изискват род. п. (напр. honoris causa ’от уважение’, букв,
’заради [по причина на] уважението’ и пр.).
Някои вторични предлози изискват други падежи:
пр отн в ж ’срещу, против, към; според, наспроти’, свързва се с дат. п.,
напр.: вьсь грлдъ нзндж протнвж ннсоусовн Мт 8.34 „целият град излезе
срещу [към] Исус**; дастъ ... комоужьдо претив ж снаъ свфсн Мт 25.15
„даде на всеки според способностите му“;
пръмФ ’срещу, пред’, напр.: вьсь ъже естъ пртмо вама Мт 21.2 (и Мк 11.2)
„селото,което е пред [срещу] вас**; млрнъ . съдаштн пръмо гровоу Мт27.61
„... която седеше пред гроба**; сътьннкъ стфьа пръмо емоу Мк 15.39 „който
стоеше срещу него**;
сквозъ (понякога скозъ) ’през’, с вин. п., напр.: прнде ннсоусъ скводъ
съаннъ Мт 12.1 „Исус мина през посевите**; оудФБъе естъ всАЬБЖдоу сквфзъ
оушн нгъаннъ пронтн Мт 19.24 „по-лесно камила ще премине през иглени
уши** ;
пфдаъгъ с една поява в Супр 146.10, управляващо вин. п. и в значе-
ние ’надлъж, по дължината на’: ншедъ на поуодж пфдаъгъ ръкж „като
излезе на хълмовете по дължината на реката**;
междю (и междфу) ’между; помежду си, насаме’, с тв. п., напр.: ЗАул-
рнгА ... егФже оукисте междю црькъвшж н олтлремьМт 23.35 (междю фата-
ремь н Урлмомь Лк 11.51) „... когото убихте между черквата и олтара**>
срв. и израза междю сфбфнк ’помежду си, насаме*.
355
ЧАСТИЦИ
§ 452. Частиците се определят обикновено като неизменяеми думи,
конто придават различии оттенъци, усилват или видоизменят значението на
други думи в изречението или на цялото изречение. Опоеделени частици
могат да се свържат по-тясно и по-трайно с някои думи и да станет техни
постоянни съставки.
В ранната индоевропейска епоха между наречие, съюз и частица не е
имало резки и ясни граници: едни и сыци морфеми са можели да изпъл-
няват и трите функции, като са имали отношение и към местоименните
морфеми. Преходът на трупа от тези морфеми в частици се е осъществявал
по-късно, след отделянето на славянските езици от първоначалната общ-
ност, и в старобългарския период не е бил завършен. Има частици, конто
са се обособили като такива през самия старобългарски период (напр. ви-
нителната форма на възвратното местоимение са, нбълг. се) или след него
(напр. днешната частица ще, която е получена от србълг. Хъцктъ 3 л.
ед. ч. сег. вр. на глагола ^втктн).
Изчерпателно и достатъчно строго определение на частиците в старо-
български — както и в който и да било от другите древни или живи индо-
европейски езици — не може да се даде, защото между тях и другите
стари неизменяеми части на речта има твърде много формалин, семантични
и функционални сходства; не е възможна също и логически издържана
класификация на самите частици. Затова тук само ще изброим най-важните
старобългарски частици.
же е извънредно честа морфема във всички старобългарски текстове;
тя изпълнява функцията на частица и на слаб адверзативен съюз. Като
частица тя може да влиза в състава на думи, образувани от други частици,
съюзи, наречия и местоимения, напр. длже, което пък се използува в из-
рази като прежде длже ’още преди’, неже, нежели ’отколкото’; ннкътоже
и други местоимении формации, като им придава оттенък на относителност.
С -же е образувано относителното местоимение нже, глже, иже (вж. § 347).
се ’ето’ е показателна частица, съвпадаща по форма със ср. р. ед. ч.
на показателното местоимение cl, но с подчертан емфатичен характер, който
я доближава до междуметията; частицата е също много честа, срв. се лн-
нслъ господьнъ теки са Мт 1.20; се дъвл въ уржте п^ннметъ . н рднтъ
съ)нл Мт 1.22; се вльскн отъ къстокъ п^ндж Мт 2.1 и т. и.
лн ’ли, дали; или, да не би’ изразява въпросителност и обикновено е
енклитична, напр.: ннуьсожс лн не откъштлвлешн Мт 26.62 „нищо ли няма
да отговорит?*, но срв. лн мьннтъ тн с а ъко не мегж оумолнтн отьцл
моего Мт 26.53 „или мислиш [да не си мислиш], че не мога да измоля от
баща си“ (тук Сав има вече нлн, така и в Остромировото евангелие), лн
може да се съчетава с някои съюзи, частици и др. (ллн, нлн, нс оу лн,
нн лн, лште лн и пр.), срв. нны съплсе . ллн севе не можетъ съплстн Мк
15.31 „други спаси, а пък себе си не може*; нн лн ты воншн са богл
Лк 23-40 „ти не се ли боиш от бога [нима не се боиш]“.
Във втората половина на Супр (все в слова на Златоуст) пред лн се
явява нерядко Д’ккшн, дъ-ьшн, като лн може и да се изпусне; значението
на израза е ’нима не, нали не’, напр.: дъъшн лн 1лко м^ьтвллго дълкмл
356
молн са . дъ-ьшн рче фтус повели дл въстлнетъ Л'Злрь . дъъшн |>eve
©ткче повели сьм^ктн ПФСЛФушлтн мене (309.17 и сл.) „нима не се помоли
за умрелия, нима не рече: „Отче, кажи да възкръсне Лазар", ниманерече:
„Отче, заповядай на смъртта да ми се подчини" и т. н.; дъгешн е всъщ-
ност бивша форма за 2 л. ед. ч. сег. вр. на глагола Д'шлтн.
ндл ’нима, да не би* има също въпросителен оттенък, напр.: лште про-
сить сынь свфн )<;лтБл . едл клмень подлеть емоу Мт 7,9 (Лк 11.11) „ако
неговият син [му] поиска хляб, нима ще му подаде камък? [ще му подаде
ли камък?]".
не ’не’ е отрицателна частица; може да отрече отделка дума или цяло
изречение, но не се употребява самостоятелно (понякога го наричат качест-
вен© или квалитативно отрицание), не може да се евърже и по-тясно с
други думи като представки, вж. и такива формации като неджгь ’недъг,
болеет’ (а няма *джгь) и под., също непьштевлтн ’мисля, смятам’ (няма
*пьштевлтн), невр-кштн (няма Чр'вштн), нерлднтн ’пренебрегвам, занемаря-
вам, не обръщам внимание’.
нн ’не, и не; ни, нито’ (от пе + 1); може да се яви и самостоятелно
(понякога го наричат количествено или квантитативно отрицание). Ако има
две или повече отрицателни по смисъл изречения, само първото е с не,
срв. не сшжть . нн жьн>жтъ . нн сьБнрлнкть въ жнтьннцж Мт 6.26 „не
сеят, нито жънат, нито събират в житницата", букв, ’ни жънат, ни съби-
рат’, т. е. ’и не жънат, и не събират’; не	нн фчню възв-ьстн нл
неве Лк 18.13 „не искаше [не смееше] дори [нито] очи да вдигне към не-
бето", букв, ’не искаше и очи да вдигне’ (с повторено отрицание пред ’и
очи’). С нн- се образува отрицателното местоимение ннкьтф, ннкын.
Утвърдителната частица в старобългарски е ен ’да’; тя все още има
отчасти характер на междуметие.
Днешното българско да в старобългарски има друга функция — то
може да свързва две глаголни форми, а може да се яви и само пред един
глагол, напр.: ее нднде cbiah дл С'Веть Мт 13.3 „ето излезе сеячът да
сее" (срв. същия пасаж в Лк 8.5: нзнде... сълть, супин); Х®штж дл длен
мн ... гллвж нфлнл к^ьстнтелъ Мк 6.25 „искам да ми дадеш"; дл сватнть
са нма твое . дл прндеть цъелрьствне твое . дл вждеть воль твои Мт
6.9—10 „да се свети името ти, да дойде царството ти, да бъде [да стане]
волята ти"; в първия пример дл има финално значение, в другите два се
приближава до императива.
Употребяваното извънредно често като съюз старобългарско н в някои
случаи няма присъединителна функция, вж. напр. цитираното по-горе Лк
81.13, където нн е равно на не н, срв. още носись . нже н оу?н са Фу
ннсоусл Мт 27.57 „Йосиф, който и се учи при Исус" [’който беше и ученик
на Исус’].
Няколко старобългарски частици вече не се срещат самостоятелно;
такива са например:
Ht- ’ня-’, с което се образуват неопределителыи местоимения и наречия:
нъкьтф, Н'ёкън, некоторый; пъкогдл, Н’Вклкь, нъкьде и др. Частицата нъ"
в старобългарския диалект, който ни е представен от Супр, все още не е
била неразривно евързана със следващата я местоименна формация — ако
357
пред местоимението има предлог, той се вмъква след нъ, напр.: нъ въ
кын дьнь (177.16); нтн нъ нх кфк мъстф (275.11); нъ п» кфлнцъ^ъ мъ-
сдцнХъ(171.5) и др.; в същия паметник намираме и нъ в началото на из-
речение, следвано от лн (а и без лн), със значение ’не е ли’, т. е. нъ е
равно на нъстъ, напр.: нъ лн Т тъ «тъ влждх рднлъ сд „не се ли е
родил и той от блудство* (8.8); нъ лн юн«тъ въ вхсъ (30.24) „та няма ли
сред вас младежи**; нъ лн тн . тажъкф ... нъ лн тн . псухльнф (330.19, 20).
-жде в тъждф, тфждф, тхкфждс и пр.
-жьдф в къшжьдф ’всеки’, кфлнжьдф ’и да е’, което като цяло се до-
бавя след местоимении образувания с -же, срв. нже кфлнжьдф ’който и да е’,
ъмфжф кфлнжьдф ’където и да е’.
Като частица може да се третира и предпоставното нхн-, което може
да се появи пред форми за сравнителна стелен, но само на наречия, напр.:
нхнскФ^ъе Клоц 8а37, нхнваштф Супр 201.20 и 274.26 и десетина случая с
нхнпхче тук. Единственото изключение, в което нхн- е пред прилагателно»
се намира пак в Супр: ъже сжтъ нхнт|ъбьшн пжтн оууенню (339.30) „[неща],
конто са най-необходимите пътища към учението**.
358
СИНТАКСИС

ПРОСТО ИЗРЕЧЕНИЕ
§ 453.	Изречението е основна езикова единица, която се характеризира
с определени комуникативни и структурно-граматични признаци — преди-
кативност, модалност, граматична оформеност, интонационни характеристи-
ки1. Строежът на простото изречение се отнася към най-устойчивите области
на синтаксиса. В старобългарския книжовен език са представени всички основни
типове (по структура и по изпълнявани от тях функции) прости изречения,
известии на съвременния български език. Поради писмения характер на старо-
българския синтаксис особеностите на неговата синтагматична структура и
недостатъчно разчленената и. разтълкувана пунктуационна система на огра-
ничения брой запазени паметници (като крайно количество от езикови реали-
зации) в следващото описание и в цитираните примери се имат предвид
не само самостоятелните, но и несамостоятелните прости
чени в състава на сложного изречение.
За установление броя на типовете прости изречения определяща роля
имат диференциалните признаци, свързани с формата на предикативного
ядро (и комбинациите от допълващите го конститутивни компонента), както
и признаците, свързани с обективната модалност на изречението, т. е. с не-
говата комуникативна натовареност (Mrdzek 1968 а: 190). Тя се определя
от комуникативното намерение на говорещия — да предаде информация,
да поиска информация, да предизвика или възпрепятствува определено дей-
ствие и т. н., който чрез своето изказване изразява определено отношение
към действителността.
изречения, вклю-
ТИПОВЕ ИЗРЕЧЕНИЯ ПО ЦЕЛ НА ИЗКАЗВАНЕТО
§ 454.	От гледна точка на целта на изказването в старобългарския
книжовен език се различават следните комуникативни типове изказвания:
съобщителни, въпросителни и подбудителни (Bauer 1963а; 1968; 1972b;
Бартула 1973). Формално те се отличават по наличието на определени
лексикални и граматични елементи в тях (специфична употреба на глагол-
ните времена, на наклоненията, наличие на модални частици и глаголи, на
въпросителни местоимения и наречия, на междуметия), на някои словоредни
особености, а, както следва да се предполага, и по наличието на съответна
интонация.
§ 455.	Съобщителните изречения са разпространени във всички
старобългарски паметници. Структурата им е една от най-универсалните и
устойчивите. От всички видове изречения, различаващи се по комуникатив-
ната си функция, съобщителните се характеризират с най-широк модален
спектър, който не е сигнализиран нито със специфични граматично-лексикал-
ни средства (без употреба на модални частици, на въпросителни думи, на-
реция и пр.), нито със специално наклонение. Освен свойствената им инто-
нация граматичен показател на тези изказвания е изявителното наклонение,
представено от всички темпорални форми.
1 Липсата на автентична фонична реализация на старобългарските текстове затруднява разкри-
ването на суперсегментните признаци на речта. Предположенията ни за интонацията на раэ-
личните типове изречения в старобългарски обикновено се основават на познанията ни за
съвременното езиково състояние и сравнително-историческото проучване на славянските
езици.
361
Най-често в тях се наблюдава употребата на аорист, напр.: посхъжде же
вьсъХь н ж«нх оумь^ътъ Лк 20.32 Мар,Зогр; нынъ дшх моъ возмжтн саЙо 12.
27 Мар, Зогр; хзъ б» отъ богх нзндоХъ Супр 331. 15—16; н съконьух сд
стын мжченнкъ бжнн въ зму^ьннн Супр 144.21; въ нстннж медик пооучн-
шд сд тъштетънынмъ Супр 448. 15—16; м^ьтвнн въск^ъсошд Супр 386.
16—17; тогдх п^ндоша оученнцн Супр 415.17.
На второ място по честота на употреба са формите на сегашно време,
напр.: ноштъ1ж Хъ В1тьл-вомъ ^хждхстъ са Клоц 14а 7—8; вхъкъ мок
вьспнтхннк сьн'вдхктъ Супр 247.19—20; бсзвннънъ|н хкы вннънъж отъвъ-
штхвхктъ Супр 368.3; отьцн нх богх с а тво^атъ Супр 333.7; нынтз;
весехАтъ са п^хведьннн Евх 87в15—16; следвани от тези на
имперфект — нсточьннкъ нх джвоу въхше Супр 353.29—30; жтрвх
дьмъ’ше са н мххденншть жт^ь двнжххше са Супр 239.27—29;
ТАЖЦН B’BTfH ВСХНКЖ ДЪ1)(ХНН1Х снхж нх кротость тншхх^ж Супр 399.
10—11; н мхте^емъ с^ьдьцх бохъзнннк сьвнвхх^ж са Супр 397.19—20;
п^н)(хждххХж же звъ^нк н пьсн н пьтнца невесьнъ1А Супр 14.28—29.
За предаване на информация за бъдещи действия се използуват най-
често сегашни форми от свършени глаголи, напр.: н хзъ възаюбмо н Йо
14.21 Мар (Зогр — въжХюбхж); I нстннх свободнтъ вы Йо 8.32 Мар,Зогр;
н оуп^хвнтъ тн господь пжть твои п^ъдь тобонб Супр 191.30—192.1; въз-
д^хдоуетъ ciA 1Азъ1къ moi п^хвъдъ твое) Син 50.16; Т нечьст1В|'( къ тев-в
ОБ^ХТГАТЪ CtA Син 50.15; H оуБОГАТЪ CtA 1АЗЪ1Ц1 HMCHI гни Син 101.16.
Чрез сегашни форми от несвършен вид се изразява и т. нар. futurum рго-
pheticum в случаи като: по въск^ьсновенн же моемь вх^шж вы въ гххнхен
Мт 26.32 Мар, Зогр (Асем — вх^нк, Сав — вх^ж) «след моето възкресение
ще ви предваря в Галилея"; мъггх^е н мободънца вх^-шжтъ вы въ цс^ст-
внн вжнн Мт 21.31 Мар, Зогр®, „бирниците и блудниците ще ви изпреварят
в Божието царство"; тъ съвъд-Етехкствоуоутъ о мън-в Йо 15.26 Мар, Зогр,
Асем (Сав — поводхетъ) «той ще свидетелствува за мене". По-рядко се
отбелязват описателни форми за бъдеще време, при конто обаче помощните
глаголи все още не са напълно граматикализирани, напр.: снмоне нмхмъ тн
Н'вчъто ^ештн Лк 7. 40 Мар, Зогр, Асем; хзъ вх нмхмъ мжчнтн Супр 2.17;
нхча пътн стън Супр 17.27; н джхвохъ п^ъхьстнтн х#штетъ вхсъ Супр
34.9—10.
Формите на сложните минали времена са застъпени по-рядко: а) пер-
фект: д^оувнн бо нХь из дьлече сжтъ п^ншъхн Мк 8.3 Мар (Зогр — отъ
ннхъ); ты нхуахъ ксн Д'вхо hchxbhahmok отъ богъ н схмод^ъжецъ Супр
152.22—24; въ т^ъпинн своемъ стажххъ есн мъздж свож оче п^иподовне
Енин 2368—10; стнхъ есть cexw свое въ1шънж Енин 26611—12; б) плусквам-
перфект: оученнцн во его ошъхн в-вххж въ г^хдъ Йо 4.8 Мар, Зогр, Асем:
। мъногн отъ нюден въхХж п^ншъхн къ мхртъ н мх^нн Йо 11.19 Мар,
Асем, под. Зогр, Сав; оунто^ъ же въхше поъг^хднхъ много мъсто Супр
204.26—27.
362
В съобщителните изречения са представени и всички глаголни времена
на страдателния залог. Изразени са чрез възвратно-страдателни форми
(вж. I.) или чрез съчетания от спомагателния глагол БЪ1тн и страдателни прича-
стии форми (вж. II.). Примери:
I.	а) сегашно време — възноса са съмъ^ветъ са Лк 18.14 Сав;
б)	бъдеще време — Х^ьмъ мон Xf*Mb моантв-в нА^ечетъ с а Мк И.
17 Мар, Зогр, Мт 21.13 Мар, Зогр6; вьсъка ж^ътва соангж осолнтъ са Мк
9.49 Мар, Зогр; 1 съз1жджтъ cia г^ад) Uka-bicti Син 68.36; снъ во чавчс-
кы нматъ п^-вдатн са въ члвчсцъ Лк 9.44 Мар, Зогр;
в)	аорист — снн НА^еуе са прп^остъ)н вьсе1ж блатник Супр 174.3—4;
двь^н мъста ннштьнааго затво^нша са Супр 247.22—23; н съаомнша са
костн кго вьса Супр 269.5;
г)	имперфект — крштллуж са вьсн въ юрдАнсц*вн ^(ц-в) «тъ
него Мк 1.5 Мар, Зогр; п^ът^ъзааХж фтъ Nero жса-взна Мк 5.4 Мар,
Зогр; н пжта сък^оушААХж СА Мк 5.4 Мар, Зогр;
д)	плусквамперфект — i в-в весь г^адъ събь^ааь са къ двъ^емъ
Мк 1.33 Мар, Зогр;
II.	(подредени са по честота): а) аорист — вьс-в мън-в п^-вдана бъ(ша
•тъ оц,а моего Лк 10.22 Мар, Зогр, Асем; । тъ оклеветАнъ бъктъ къ немоу
Лк 16.1 jMap, Зогр; повъжденъ въ)Хъ мжжн снмн сватъшмн Супр 78.27—28;
н оувьенА бъктъ земли к^ъвьмн Син 105.38;
б)	имперфект — оученнкъ же тъ б-в знасмъ A^XHef(0BH Йо 18.15
Зогр, Сав (Асем — A^X'®f®»y); 1 вьсен ст^ан-в нюденстц-вн повчедасмн
Б'вьхж вьсн глн снн Лк 1.65 Мар, Зогр, Асем; вода на внно п^аагакма
Б'ВАШе Супр 398.25; к^ьстъ отъ него напа)акмъ Б*ВАше Супр 353.30—354.1;
Б*ВАХЖ же КАПНШТА ТА ПОЗААШТеНА Н оуКОАШСНА К0АСО1Ж МН0Г0Ц*ВНЪНО1Ж
Супр 176.24—26;
в)	бъдеще време — кънавъ мн^а сего нзгънанъ вждетъ вонъ Йо 12.31
Мар, Зогр, Асем, Сав; аюбан ма вьзаюбаснъ вждетъ отцмъ монмь Йо
14.21 Мар, Зогр, Асем; снъ чавчскъ п^-вданъ вждетъ Арунереомъ I къннжъ-
ннкомъ Мт 20.18 Мар, Зогр^; п^ъданъ нматъ бъ1тн снъ чавчскъ! въ ^жц.’В
чавкомъ Мт 17.22 Мар, Асем;
г)	сегашно време — вс-вко оуво д^-вво . . . посвкаомо бънваотъ н въ
•гнъ въм-втаомо Мт 3.10 Асем, Мар; вьсн k^cthiahh на^нчомн бъ1ВааХж
Супр 86.21—22; до-вво жнвотънок плАменьнъ1нмъ оожжнкмъ Х^ННМФ кстъ
Супр 247.21—22;
д)	перфект — сн женА гата естъ нъ1н*в въ п^влюбод-ваинн Йо 8.4
Мар, Зогр; посълана бо кста н та тамо Супр 236.1; теве остАВленъ естъ
Н1ште( Син 9.35.
При предаване на нереално действие (условно или недействително) изя-
вителното наклонение се замества от условно: азъ вьзааъ оуво внмь свое
съ анХво1ж Мт 25.27 Мар, Зогр, под. Асем, Сав; । азъ . . . съ анхвовк
нстазалъ е внмъ Лк 19.23 Мар, Зогр, Асем; на сътожаикшт1А1А 1мъ въз*
363
лож1лъ Б1мь ^жкж ммж Син 80.15; живы пожрш ны бъиша Син 123.3;
водь bi потопнлл ны Син 123.4; тогдл оуво погыблъ бнмь во съмъ^енн1
моемь Син 118.92. (За сложните съобщителни изречения с подчинено усло-
вно вж. § 611, също Бартула 1973: 297—298.)
По строеж този комуникативен тип изречения могат да бъдат освен
глаголни и безглаголни (срв. око дл око н джбъ дл джбъ Мт 5.38 Мар,
Зогр; пькы ^ьдостн Бььговъштеннге • плкъ| свобода кьдвъштеннк • пл-
кы въдвьннк плкы възв^ьштеннге • плкы веселнк  плкы ^лб»ты ндблвьк-
ннк Супр 243.28—244.1; доб^н обьштьннцн печллн . съпоспъшннцн мольбы.
звъзды вьселеныд • цкктн ц^ькъвьннн Супр 96.29—97.2) пълни и елип-
тични (за последните вж. 503—505).
Характерна за обективния словоред на глаголните съобщителни изрече-
ния е препозицията на подлога, докато при субективния словоред е възмож-
на препозиция на сказуемото. Напр.:
а)	тн овы готовы с ннмь вьнндошд Супр 374.17—18; эдлмннл же
нсплънн ед отъ вона эдндмънъна Йо 12.3 Мар, Зогр; се девица вь чръкъ
длчьнетъ н рднтъ снъ Супр 245.26—27; юнъ отъваъжетъ са нлсъ Енин
168—9;
б)	об^лтнтъ ciA болъднъ его нл гллвж емоу Син 7.17; посъллнъ бы-
стъ ^ЛБЪ БССПЛЬТЬНЬ КЪ ^ЛБ'В непорчьнъ * ПОСЪЛЛНЪ БЫСТЪ СВОБОДЬ отъ
rft)C6 къ не п^нкмыжштнн нстьл-внн!л Супр 244.18—22; । спснл быстъ
женл отъ члсл того Мт 9.22 Мар, Зогр, Асем; п^нведенъ оуво быстъ сва-
тын н^ннсн къ кнАзоу п^овоу Супр 252.17—18.
§ 456. Въпросителните изречения са комуникативен тип изказва-
ния, конто предполагат отговор. С тях говорещият посочва непълноти в сво-
ята информация, конто очаква да бъдат запълнени (пай-често от слушателя).
Граматичните признаци за разграничаването им от невъпросителните изрече-
ния са: наличие на въпросителни думи (местоимения, наречия, частици),
съответна интонация (вероятно антикаденца при изречения с частица лн,
низходяща (възходящо-низходяща) заключителна каденца при изречения с
въпросителна дума), фиксирано място на смислово-рематичния център върху
думата под въпрос, в някои случаи промяна в слововореда. Преобладаващи
са формите на изявително наклонение. На формално-граматичното деление
на въпросителните изречения (с конститутивен елемент: частица или въпро-
сително-местоименна дума) съответствува в общи линии и семантично-
функционалната им класификация на: въпроси за решение (общи, същин-
ски въпроси) и въпроси за попълване (частни, специални въпроси). Това
функционално различие обуславя нееднаквата им комуникативна натовареност.
Въпросителните изречения могат да функционират самостоятелно или
като части на сложно съчинено или сложно съставно изречение.
§ 457. А. О б щ и т е въпроси, или въпросите за решение (да/не въпроси),
изискват да се потвърди или отрече основного съдържание на изказването.
Формално те се изразяват най-често от изречения с постпозитивна частица
лн (гр. el), за която се предполага, че налага фразово ударение върху ча-
стта на изречението, към която се отнася. Появата на частицата лн преди-
звиква почти задължително преместване на думата пред лн (заедно с лн)
към начална позиция в изречението.
364
1.	Най-често въпросът е отправен към сказуемого, което може да
бъде изразено от всички темпорални форми в изявително наклонение, пре-
димно в сегашно време (шлте лн чъто сьн^дько съде Лк 24.41 Мар,
Асем; въ^оукшн лн понъ нынъ код^лте богомъ Супр 103.29—30; внднте
лн вьзлювькннн оплсеннк сл?весь Супр 323.8—9; см-вешн лн са Супр 131.
14—15) или в аорист (кндъ лн кротость н възд|>ъжлннк мжжл Супр 364.
30; пръпкръшА лн вы мжкы Супр 180.4—5; нлсытншд лн са любькннцн
твои доброты твока Супр 5.1—2; покор нс те лн са оуво по оустлвоу влше-
моу Супр 32.22). При сложните минали времена, конто се използуват по-
рядко в този тип въпросителни изречения, частицата лн следва при-
частната форма, с която започва въпросът, напр.: злбылъ лн eci
болезнь Клоц 11а29; мьнълъ лн ксн стрлХы оуБО1лтн с а нлмъ Супр
176.15—16. лн заема позиция след именния компонент или модалния гла-
гол на съставното сказуемо, напр.: ты лн ксн оучнтель нмъ Супр 139.
24—25; бъшснъ лн ксн ллейлндре Супр 157.8—9: кръстн»лнъ лн ксн Супр
132.6; ты лн ксн рлзорнвын н съкроушнвын велнкж богынж лрфемж
Супр 226.14—15; Х*шт«те лн н >тъ клмыкл сего оуслышлтн Супр 34.
15—16; можетъ лн чр'ьво въмъстнтн невьмтктнмллго Супр 248.28—29.
Промяна в словореда се наблюдава и при въпроси, отправени към
всяка останала подчинена част на изречението — пряко допълнение (дшж
лн твонк зл ма положншн Йо 13.38 Мар, Зогр, Сав; н та лн можетъ по-
нести оужлсънл дъвнцл Супр 250.19-20; сна лн постлвылкшн протнкж
вьсл сътворьшоуоумв Х°у Супр 49. 28 - 30; нмънн1Л ля въсХотт: нев^'Бгын
нмъннгл Супр 432.23—24; вьса лн пршростъ съплслктъ Супр 449.19—20),
непряко допълнение (нл рлЗвонннкъ лн пойдете съ оржжнемь н дръкольмн
Лк 22.52 Мар; зл ты л> доб^ьна дит-ьл! сь^ мъзды въздлеип
емоу Клоц 4в4—5; н по оумрътвнн лн ХОТ'6*ХЖ зл нь Д^ъзовлтн Супр
441.22—23; дл т^ъп^нньл лн рлдн нзм-вноуктъ са лнц,е твок Супр 159.
29-30;w томе лн та нлклзл оучнтель Супр 411.2—3), обстоятелствено
пояснение (тъгдл лн нм-вшил рлдн... подвнзллХъ са Супр 63.11; тлко
лн нлклзлша вл мжкы Супр 182.27—28; кште лн са отъмештешн Супр
231.13—14; зъло лн въсн Супр 438.28; з-вло лн помнншн (лко вьстлнетъ
Супр 438.29) и пр.
Въпросът може да бъде зададен и в отрицателна форма и да е насо.
чен към подлога (не лзъ лн влсъ двл нл десдте нзвърлХъ Йо 6.70 Мар,
Зогр; ннкын же лн теве не осждн Йо 8.10 Мар; не вы лн плче нХъ лоу-
чъшн есте Мт 6.26 Мар, Зогр, а в Асем, Сав — лоучьипн нхь) или към
друга част на изречението, независимо дали сказуемото е със или без отри-
цание (нмене лн не нмлтъ богъ Супр 21.12; не вьсег’дл лн ... гллголлл-
Хомъ ^лл’мосл сего Супр 73.9—10; не пр-вжде лн отъ мене посъллнъ
быстъ Супр 249.4—5). Чисто информационен въпрос може да се от-
прави и към сказуемо в отрицателна форма, напр.: неотъв’вштлвлешн
лнннчесоже Мк 14.60 Мар, Зогр, под. Мк 15.4 Мар, Зогр; Н'всте лн чьлн въ
къннглХъ мосеовлХъ Мк 12.26 Мар. Зогр; кште лн не оувирнтъ влю прь-
365
вын нлчатъкъ мжклмъ Супр 75.1—3; нш лн ннколнже ПЛЛВЛЛЪ по мору
Супр 115.9—10; не с^лмылкшн лн са w мжчнтелк о сътворнынХъ тобонк
дьлнн Супр 161.21—23.
2.	С частица кдл ’нима, да не, да не би’ (гр. pf|, цптс, f|) се оформят
въпросителни изречения, конто обикновено имат характер на предположе-
ния или съдържат модален нюанс на съмнение по отношение на положи-
телния отговор. Често чрез въпросителни изречения с юдл говорещият реа-
гира отрацателно или изказва изненада и учудване от направеното
съобщение. Обикновено гсдл заема начална позиция в изречението. Не се
отбелязват някакви специални граматични или лексикални ограничения в
оформянето на сказуемото, но преобладаващи са формите на перфект за
предположение, аорист, сегашно време, бъдещите времена. Напр.: едл сь
естъ снъ двъ Мт 12.23 Мар, Зогр; едл н вы п^вльштенн высте Йо 7.47
Мар, Асем; едл чес» лншенн высте Лк 22.35 Мар, Зогр; едл н вы )(»ште-
те оученнцн его выти Йо 9.27 Мар, Асем, под. Зогр; едл «тъ гллнлъьл
уъ п^ндетъ Йо 7.41 Мар, Зогр, Асем; кдл и тъ оумрлъ кстъ Супр
115.13; кдл нышл п^ншълъ ксн въ г^лдъ сь Супр 475.21; кдл тн са
чт« дъло сътво^н Супр 275.30—276.1; едл длвждетъ пом)ловлт| въ Син
76.10; едл мртвымь сътворш) чюдесл Син 87.11.
Модален признак ’нежелана възможност, опасение’ (’да не би да, дали
не, не... ли’) е типичен за изречения с начално кдл и неопределено мес-
тоимение или наречие (гр. pf|). Напр.: едл кт» п^ннесе емоу ъстн Йо 4.33
Мар, Зогр, Асем; едл клк» ве съмене Д’втнштоу овлднтель вждж Супр
240.17; гедл кл!л |>лть влсь ноуждьнл зоветъ Супр 27.2—3; едл к«лн и
тн та тлкожде въдовжтъ Лк 14.12 Мар, под. Зогр; едл к«лн гь мене
грвшьнллго... въстАжетъ Супр 568.12—13 (вж. и Moszytiski 1971b:
261—263).
Синонимно значение имат и въпросителните изречения, въведени от ча-
стица лште (гр. el), както и от превърналите се в частици дъ-вши (от гла-
гола д-втн, съкратена форма дешн) или дъ-вши лн (дъкшн лн, д-вн
лн) ’нима, дали^ дали не, да не’ при очакван отрицателен отговор. Напр.:
^*вша емоу • гн лще оудл^нмъ ножемъ Лк 22.49 Мар, Зогр; д-в-вшн оть-
|>ннж людн свод господь Супр 347.9; дъ'Вшн злконъ въ длнъ Супр 365.
19; чт» оуво дешн волнн п^вдлвын нюдл урнстосл Супр 303.23; дъ-вши
лн мвлнтвы т^ъвовл тъгдл нл въстлвыеннге оумь^ъшллго Супр 307.3;
Д'В’Вшн лн п^нуоднтъ слмъ къ стл^'вншнн'в Супр 361.16—17; д-въшн ^ече
Супр 309.18, 19, 20—21; д-в! лн » олтьннц-вуъ геднн'вуъ оече «стлвн Супр
438.23.
С възклицанието воле се оформят също въпросителни изречения с мо-
дален признак ’предположение, съмнение’. воле обикновено се съчетава с
частицата же и/или със съюза оуво. За очакван утвърдителен отговор се
употребява в»ле же или воле же «ув» ’да не, дали не, дали наистина, дали
действително’, а при отрицателен отговор значението на посоченото съчета-
366
ние е^’нима, да не би’ (гр. йра). Напр.: воле н оустл сътнсклкшн отв^ъзъ-
шоуоумоу оустл гжгъннвоуоумоу Супр 456.27; воле же н Х?нзмж възлнвл-
кшн нл щкл^л Супр 457.4; воле оуво 1юснфс. .. в-всн лн оуво кого п^натъ
Супр 456.9; воле оуво кште н крвн текжштн 1лзвв б«жн>л тълл съмкк-
шн нстнсклтн нк Супр 457.6; воле оуво н водо|<к »мъ|влкшн т-ьло бжнк
Супр 457.9.
По-рядко при оформянето на въпрос се отбелязва наречието оу; не оу
лн или нн оу лн ’още ли не, нима не’ внасят допълнителен модален приз-
нак ’нетърпеливост, неспокойствие’ (гр. обгао). Засвидетелствувани са само
два примера от евангелския текст: н глл нмъ • не оу лн ^лзоумъете Мк
8.21 Зогр (Мар — клко не); не оу лн чкете нн ^лзоумъете Мк 8.17 Зогр
(Мар — не ю лн).
3.	Семантичен подтип на въпросите за решаване са т. нар. реторични
въпроси, конто представляват емоционално мотивирана транспозиция на
въпросителната форма във функция на експресивно потвърждение или отри-
цание. Характерни са особено за панегиричните слова от Супрасълския сбор-
ник. Техен конститутивен елемент е препозитивната частица кдл или пост-
позитивната частица лн. По функция реторичните въпроси не са същински
въпроси, тъй като не се задават с цел да предизвикат определен отговор.
Комуникативното намерение на говорещия е да направи по експресивен път
съобщение, за да наблегне на него, тъй като предполага, че съдържанието
му е известно на слушателя. Характерна особеност на реторичните въпроси
е, че в тях формата на утвърждението и отрицанието се използува в про-
тивоположното й значение. Утвърдителният въпрос имплицира отрицателен
отговор, напр.: едл мож«тъ сл-кпець сл'впъцл воднтн Лк. 6.39 Мар, Зогр;
«дл Б'всъ можетъ сл-впомъ «чн отвести Йо 10.21 Мар, Зогр; кдл тъ^ъ
мннтъ тн сд бытн ДФБ^ъншоу Супр 106.27—28; т« лн тн сж ^нт^ъствл
т« лн сжтъ твоа кннгъ) Супр 138.11—12; дл^ъ лн длкшн сстлнк-
штаа Супр 87.20—21.
На отрицателен реторичен въпрос съответствува утвърдителен отговор,
напр.: не д-вло лн мое вы есте w гн Енин 3616—17; не кльмл лн лггель
гл вьсед^ъжнтел!л ксмъ лзъ Супр 122.22—23; не темеу лн оучллше въннж
Супр 411.7—8; лполонъ не отъ блждл лн ^одн са Супр 8.1—2; плулъ
не свенмн лн рнзлмн многл знлменжл сътворн Супр 307.11—13; не п^жде
лн отъ мене посъллнъ бъктъ къ 3*XxfHH ж^ьцоу Супр 249.4—5; не тъ-
чыж лн слов» рче нлдъ дъвнцж Супр 307.5—6; пет^ъ тлвн-о-ж не словомь
лн вьстлвн Супр 307.10—11.
Употребата на утвърждението и отрицанието в тяхното контрастно
значение при реторичните въпроси се отнася към най-изразителната емоци-
нално мотивирана модална актуализация на старобългарското изречение.
§ 458. В. Частните въпроси, или въпросите за попълване, изискват
да се назове такъв предмет (няколко предмета, подмножества), който да
влиза в областта на неизвестното на въпроса и да притежава свойствата,
посочени в съждителната функция (срв. Берков 1972: 90, Лакова 1978:
420). Областта на неизвестното на въпроса се означава от пълнозначна въп-
росителна дума, която заема начална позиция в изречението. Това са въ-
просителните местоимения (в различии падежи, със и без предлози) и
367
наречия — къто, кын, которым, чьто, чнн, къде, камо, къгда, какъ,
како, колнко, колнкъ, адвербиализираните форми — отъкждоу, доколъ, доко-
ли, въскж|ж, както и адвербиализираните съчетания от предлози с въпро-
сителни местоимения — по чьто, чесо рлдн.
1. В оформянето на сказуемото участвуват темпорални форми най-често
на изявителното наклонение (деятелен и страдателен залог), предимно сегаш-
но време, аорист, бъдеще време, перфект, а по-рядко на условното накло-
нение.
Различават се следните семантични подтипове:
Въпрос за актант на действието — лице (задължителен елемент са
въпросителните местоимения къто, кын, который), напр.: кто можетъ
спснъ вытн Лк 18.26 Мар, Зогр, Асем, Сав; къто нуъ вдштен бн быаъ
Лк 9.46 Мар, Зогр; к’то довьленъ нсповъдатн печллн н възды)Санн1а н
плачь людн) Супр 56.25—26; к’то кстъ бъ Супр 34.24; къто съв'ёстъ
дръжлвж гнъва твоего Син 89.11. Не се отбелязва семантична разлика в
употребата на кын и который: которы мьннтъ тн «А 1)Съ бытн болш Лк
22.24 Зогр (Мар — кын); кы отъ обонк сътворн вол«ж отьчж Мт 21.31 Мар
(Зогр6 — кон); который кстъ роднвын добыаго сего Супр 272.7—8. Въп-
рос за предмет-подлог (чьто): ч’то кстъ сллжде Супр 25.22—23; что се
Хъште вытн Супр 153.7—8; чъто естъ члкъ Син 8.5.
Въпрос за качество на актант или предмет-подлог (кын, чьто, какъ):
КЫН ОТЪВЪТЪ Бждетъ ВАМЪ ВЪ СЛАЕЪНЫН Н ВСЛНКЫН ДЬНЬ прНШЬСТЕН1А
спел нлшего к" уел Супр 107.21—23; что естъ знлменне твоего прншествнъ
н кончлнне еъка Мт 24.3 Мар, Зогр; что же ежтъ знамснаныа ты кннгы
Супр 246.9—10; кака кстъ прнкАСА1ЖШтн!л са кмъ Супр 393.2—3; како
тн естъ нма Мк 5.9 Мар.
Въпрос за обект на действието — пряко и непряко допълнение —
и неговото определение (къто, чьто кын, который, какъ в различии паде-
жи със и без предлог): комоу оуво оуподовл1Ж члкы родл сего Лк 7.31 Мар,
Зогр; ч’то оуво уоштете Супр 33.3—4; чьто сътворнлъ тъгда владыка тъ Супр
86.22—23; чьто дастъ сга тевъ Син 119.3; чьто створ1тъ мнъ плотъ Син
55.5; КЖ1Ж р-вчь приносите на члка сего Йо 18.29 Мар, Зогр, Асем, Сав;
коенк области is се творншн Мк 11.28 Мар, Зогр; которлго отъ седмн вж-
детъ жсна Мт 22.28 Мар, Зогр6; которынмъ бо стрлуомъ бжнн пльтн тон
съвлачншн лентнн Супр 456.18—19; кыа пръовндъуомъ къга отъгънлуо-
мъ Супр 126.29—30; w чемь Исправить юно! пжть свои Син 118.9; на ч’то
оврлзъ сьвьплеченню оустръмнлн са кете Супр 27.1—2; како прошеннк
прннмемъ Супр 379.19—20; какоа оуво славы съподобатъ са привыкл-
нкштнн въ злпов-Бдеуъ кго Супр 123.10—11.
Въпрос за притежание (чнн): чн> естъ снъ Мт 22.42 Зогр6, Асем, Сав
(Мар — чн); чнн есть оврлзъ сь н напнсаннс Мк 12.16 Мар, Зогр, под. Лк
20.24 Мар, Зогр; Мт 22.20 Мар, Зогр6, Асем; чнн оврлзъ прннесе смоквн
Супр 346.4—5.
368
Въпрос за обстоятелство, съпровождащо действието:
а)	време (къгдх, доколъ, доколн): когдх прндетъ цсрствне вжне
Лк 17.20 Мар, Зогр; къгдх сьннде не остхвлнн выспрьнннХъ Супр 458.
26—27; когдх сътв.'рншн отъ гогпаштнТхъ mia сждъ Син 118.84; доколъ
досхждхкшн не срхмыхл са жроде н везоумьлю Супр 2.15—16; декеле
въднесетъ cia врхгъ moi нл mia Син 12.3; w везвожьне... доколн пръ-
овндншн бжнк трьпъннк Супр 49.23—24;
б)	място или посока на движение (къде, кхмо, отъкждоу): к’де же
сжтъ пожъръшен Супр 106.30; къде пышл сжтъ вьчерлш’нАА мльвы н
глхсн н говори Супр 448.8—9; к’де кстъ сестрх твож Супр 4.15; кхмо са
подвнзхктх трофнме н eyKxpnHWHe Супр 210.25—26; кхмо грддетъ • кхмо
съх«днтъ Супр 459.19; отъкждоу прндошА сна днвна козы Супр
224. 1—2; отъкждоу кстъ св-бтъ Супр 78.10;
в)	начин на действие (кхко): кхко могжтъ сн бытн Йо 3.9 Мар,
Зогр, Асем; дроуже кхко вьннде симо Мт 22.12 Мар, Зогр^, Асем; кхко
мон сынъ цъсхрьствовхтн нмхть вь. въкы Супр 238.25—26; кхко сьннде
сын вънжтрь Супр 458.27; кхко оуво възможемъ прнстжпнтн къ тхковоу-
моу мжчнтелю Супр 215.25—26; кхко съпоемъ пъснь гннк нх земм тоуждеТ
Син 136.4;
г)	причина (чьто, въскжнк, адвербиализарани съчетания от предлог с
въпросителни местоимения: по чьто, чесо рхдн): что ма окоушххте Лк
20.23 Мар; чъто мене нштете оувнтн Йо 7.19 Мар, Зогр, Асем; ч’то врхтх
мокго зьхъ мжчншн Супр 13.9—10; чьто cia оумьножтнА сътжжх1жц1е mi
Син 3.2; въскжнк вы мыслите зъло въ срдцн^ъ вхшнхъ Мт 9.4 Мар,
Зогр, Асем, под. Зогр; въскжнк велнчхшА са стрхны Супр 102.26—27;
въскжнк са н роднлн вждемъ Евх 71а5—6; по что помышленнъ къ^ода-
тъ въ срдцд вхшх Лк 24.38 Мар, Асем; почто много 8 ннъ^ъ ръчноугешн
Супр 394.9; почьто mia зхбы Син 41.10; чесо рхдн гывъль сн Мт 26.8
Мар, Зогр, Асем, Сав; чесо рхд| съмато са Клоц ЗвЗ; чьсо рхдн ннхко
рече Супр 22.26; чесо рхдн... схмн при^одАТЬ нх жрътвж Супр 127.
18—19;
д)	количество (колнкъ, колнко): колнко кошъ оукроу^ь прнгАсте Мк
8.19 Мар (Зогр — вьзАсте); колнцъмь длъженъ есн господнноу моемоу Лк
16.5 Мар, Зогр, под. Лк 16.7 Мар, Зогр; колнко отъ нхшнХъ онмъ • нх
рхтн пхдоша Супр 91.10—11; колжо есть дьне! рхвх твоего Син 118.84.
2.	Въпросителното изречение за попълване може да бъде и отрицател-
но, без да се отбелязват лексикални и граматични ограничения при офор-
мянето на неговото сказуемо. Напр.: чесо есмъ еште не доконьчхлъ Мт
19.20 Мар, Зогрб, Асем; по что не прнв-ьсте его Йо 7.45 Мар, Зогр, Асем
(Сав — не прнведосте); по ч’то въскори не творнте повел-внххго вхмъ Супр
74.7—9; чесо рхдн муро се не продхно быстъ Йо 12.5 Мар, Асем, Сав
(Зогр — эднзмх сн); чесо рхдн оуво не жьрешн по црьскоу повелънню Супр
20. 24—25.
24 Граматика на старобългарския език 369
3.	В отделни случаи въпросително-местоименната дума е последвана от
частицата лн, която обогатява основното комуникативно съдържание на въпро-
са за попълване с допълнителен модален признак — подчертава се съмне*
нието на говорещия в компетентността на очаквания отговор, лн в този
случай ие е въпросителна, а модална частица, която предава съмнението
или учудването на говорещия. Изреченията са въпросителни поради въведе-
ната въпросително-местоименна дума. Напр.: къшмъ лн пооуштеннкмъ ст«-
алтн	3* м^ьтвьцл Супр 441.19 — 20; ч’то лн съгръшн см«кы Супр
345.25; кто лн теу стмл Супр 241.22—23; кого лн нштншн Супр 515.25;
къ1А лн къ коумн^омъ ноуднХемъ Супр 126.30 — 127.1; почто лн ловьзл-
нннмъ п^ъдллннк TKOfHuiH Супр 426.2 — 3; поч’то лн |*лвомъ монмъ пргтн-
тл Супр 210.27—28; къгдл лн ксн нлвыкнжлъ п^одмлтн евътъ Супр
425.30—426.1; етъкждоуже лн ее кстъ 1лвв Супр 487.30.
Често говорещият поставя такъв вид въпроси и пред самия себе си:
кок лн нлчало нспов'ёдлнню об^аштж Супр 528.2—3; кынмъ лн с|ьд’цем’
.. дрзнж Супр 528.3—4; что лн ^екж Супр 432.17.
4.	В реторичните въпроси за попълване подобно на реторичните въпро-
си за решение потвърждението и отрицанието имат контрастно на очаква-
ния отговор значение. Утвърдителната форма изисква в отговора отрицание,
а отрицателната — потвърждение. Напр.:
а)	къто нлсъ fлдл1ЖЧ1тъ отъ лквьве БЖ1 Клоц 3al 1; кто во бъ> въз-
моглъ осл-впнтн оумъ с^ьдечънъ|н кго Супр 261. 28—29; кок оуво слово
дондетъ достойно н^ь поХвьлнтн Супр 82.24—25; къгдл ксн внд'Клъ
господннл ^лвомъ п^одлкмл Супр 425.29—30; клко можетъ съплсъ въ)тн
тъ Супр 155.15;
б)	что лн не подъплдлктъ твокн десннцн Супр 504.9; кокго же лн
Д’влл не овлвншА подъ нгомъ Супр 542.16 — 17.
Данните от паметниците показват, че през старобългарския период вече
са оформени основните типове въпросителни изречения и граматичните сред-
ства за тяхното изразяване.
§ 459. С третия комуникативен тип изречения се предава волеизявата
на говорещия — подтиква се към действие или се изказва пожелание за
извършване на дадено действие. Това са повелителните, подбудите-
лните и желателните изречения. Последният тип изречения в старобъл-
гарски все още не са добили отделни, ясно разграничени и специфични грама-
тични форми. В комуникативен план се отбелязват различии модални характе-
ристики в съдържанието на тези изречения, конто се определят от изразе-
ната волеизява на говорещия: молба, желание, подбуда, разпореждане, за-
повед или забрана, категорична забрана.
§ 460. А. Основният тип волеви изречения — повелителните —
са с граматичен показател повелително наклонение и с характерна интона-
ция (предполага се низходяща заключителна каденца). Специални (синте-
тични) повелителни форми съществуват само за 2 л. ед. и мн. ч., 3 л. ед. ч.
и за 1 и 2 л. мн. и дв. ч.
1. При изречения с повелителни глаголи във 2 л. ед., мн. и дв. ч. като
подлог може да яви второлично местоимение (напр.: тъ> мене песлеушлн
Супр 130.7—8; ты ^ьцн млрн Супр 248.14—15; ты же повелънек тн
сътве^н Супр 253.21—22; н вы вллгодътнн вывлнте Енин 2269; вы же
370
Влрнте Супр 30.28—29; а вы пОслоуШлнте Супр 257.19; вы... Печлтьл±-
нте Супр 440. 29—30) или обръщение. Последното е задължително, ако от
контекста не става ясно кой трябва да извърши действието, напр.: нже
инлостнкъ вждн мыгв г^т»шъннкоу Лк 18.13 Мар, Зогр, Асем, Сав; д^ъдаи
дъштн Лк 8.48 Мар, Зогр, Асем; пойдите чада Супр 38.18—19. Обръще-
нието изпълнява контактна функция, при което с него може да се изрази
и емоциалното субективно отношение на говорещия към слушателя, напр.:
ИД'ВТе ВААГ0СЛ0ВЫеНН1 ОТЦА М0КГ0 Супр 19.25—26; Н ВЫ ИОВОСВ'ВШтеИИИ
постыдите са Супр 507.23—24; бсс^амьна|-л ... стыди са Супр 13.14—15.
Повелителни форми за второ лице са отбелязани от свършен и несвър-
шен вид на глагола, срв. напр.: । бжди ц-ваа от ^аиы tboia Мк 5.34 Мар,
Зогр; чьтн отьца твоего и млте^ь твонк Лк 18.20 Мар, Зогр, Асем; нсло-
В"ВЖДЬ МН'В О ВАЬ^ВОВАНИИ СВОИМЬ Супр 23.5—6; ЗАГРАДИ oyCTA ПА’ВЖЖШТНИХЬ
Супр 1.7—8; нд'вте оуво • стли-вте дьнесь Супр 54.12; затво^ита и вь
темннцн съ вьС'ёконк ск^ъбыж Супр 195.21—22; ве^нгы нааожнта на
въпж кмоу Супр 195.22-23; сьбс^-ёта оумъ Супр 212.24—25; п^нважаТС
пАулА на немь Супр 12.29-30.
В единична случаи е възможна употребата на аналитична форма с да
и сегашно време на глагола за непряко предаване на разпореждане, напр.:
да постите са оба ж дьнен Евх 104а 25—26.
Учтива заповед се изказва с повелителната форма на ^ачити
’желая, склонен съм, благоволявам’, съчетана с инфинитив, напр.: |>ачн емоу
feuiTH Евх 40а16; ты ^ачи нын'В сък^оушнтн о^жжне и снлж неджгоу семоу
Евх 29а8; ^ачи ныне п^нк^ытн г^-в^ы moia Евх 39а4; ^ачи мн помощи
Евх 72в16; ^ачи нын'В п^нбанжнтн са ^ав-в твоемь семь Евх 35а8.
Повелителните форми ^Адоун са, рлдоунте са са калки на гр. /at ре,
Xaipets и имат значение на поздрав ’здравей!, здравейте!’, напр.: । Авье п^н-
стжпь къ нсвн ^ече емоу • ^лдоун са ^авьвн Мт 26.49 Мар, Асем, Сав;
^Адоун са цс^ю нюденскъ Мт 27.29 Мар, Зогр, Асем, Сав; под. Мк 15.18
Мар, Зогр, Асем, Сав; Йо 19.3 Мар, Зогр, Асем, Сав; аньаъ ^ече • ^Адоун
с а благодатъна'В Лк 1.28 Мар, Зогр, Асем; i се нсъ съ^вте и гл а • ^а-
доунтл са Мт 28.9 Мар, Зогр, Асем (Сав — лдоу1тл вл са) ; Супр 446.7;
^лдоунте са велнкл сьв'втл лггелъ Супр 452.5—6; ^лдоунте са о гн
вьсегдл вьзлкбькнаа BfATbte Супр 479.6.
2. Заповед към обобщен адресат може да се изрази и чрез второлични
форми на глаголи от свършен вид в сегашно време, изявително наклонение.
Тези волеви изречения се отличават от съобщителните по всяка вероятност
само по интонацията си (предполага се заключителна каденца). Напр.: въз-
аюбншн нск^ьн'вго своего I вьзненАвндншн в^ага своего Мт 5.43 Мар, под.
Зогр. Сав; гн воу твоемоу поклонншн с a i томоу еднномоу послоужншн Лк
4.8 Мар, Мт 4.10 Мар, Зогр, Асем, Сав; въдлюбнши га ба твоего отъ
вьсего С|>дца твоего Лк 10.27 Мар, Зогр, Асем, Сав, под. Мт 22.37 Мар,
Асем, Мк 12.30 Мар, Зогр, Асем; вьзлюбиши нск^ыгвго твоего -вко самъ са
371
Мт 22.39 Мар (Зогр®, Асем — сКфсгф), под. Мт 19.19 Мар, Зогр®, Асем,
Сав, Мк 12.31 Мар, Зогр, Асем, Лк 10.27 Мар, Зогр.
Отрицателната форма на този семантичен подтип изречения се отлича-
ва с по-силна категоричност на изречената забрана от изреченията с импе-
ратив. Срв.: не нскфусншн га ва скфсгф Мт 4.7 Мар, Зогр, Асем, Сав, Лк
4.12 Мар; не прлювъ| сътворшн Мт 5.27 Мар, Зогр; не въ лъжж клънешн
са Мт 5.33 Мар, Зогр; не фувнгешн Мт 5.21 Мар, Зогр; не ндндешн «тъ
тждъ Мт 5.26 Мар, Зогр; п-bchi гна не п«еШ1 нъ з«м1 тоужде! Клоц 7в2—3.
Обобщено искане (с отсянка на задължителност) или забрана, конто се
отбелязват след съобщителни изречения с глагол за говорене, се изразяват
от инфинитив във вторична функция на императив (за предаване на гр.
infinitivus pro imperative). Така образуваните волеви изречения обикновено
са отрицателни, съдържат факултативен дателен падеж и се характеризират
със съответна интонация (предполага се заключителна каденца). Зависимо-
го от инфинитива допълнение в дателен падеж обозначава лицето, на което
се възлага да изпълни назованото от инфинитива действие. Напр.: азъ же
ГАНК камъ • не каатн са камъ • не каатн са «тънждь невомь Мт 5.34
Зогр; азъ же глнк камъ • не пртнкнтн са зълеу Мт 5.39 Мар, Зогр; i
злпртн неджгоу семоу... не нмътн плода нн ластнтн са вь къкъ Евх
35а11—13.
§ 461. Б. С по-различна комуникативна натовареност са подбудител-
н и т е изказвания. Те изразяват подкана, молба, пожелание за действие (’да,
нека, дано’). В оформянето им участвуват повелителните форми за останали-
те лица, конто са по-често аналитични (3 л. мн. ч., в по-голямата си част и
тези за 3 л. ед. ч. и 1 л. мн. ч.) — образувани от частица дл и сегашно
време на глагола в изявително наклонение (деятелен и страдателен залог).
Техен граматичен показател е и съответната интонация (предполага се —
възходящо-низходяща заключителна каденца)'.
1.	дл-изреченията с глагол в сегашно време 3 л. ед. ч. означават раз-
пореждане или молба за извършване на действието от трето лице:
а)	в деятелен залог: дл прдетъ посъллнъ1н н пфнмфтъ нлсъ Супр
137.7; дл нспфкъстъ пржде нма скфк н кфбь Супр 147.6—7; нзнфмагаан
зелне дл ъстъ Енин 5610—11; дл пфкастъ са Евх 103а9; дл прентъ
крчл Евх 103в17; дл длстъ цатж Евх 103в24; дл тргвувнтъ к Евх
ЮЗаЮ; дл пфклфтъ са ф ^лъвъ ф вфдъ Евх 104в17—18;
б)	в страдателен залог: да кеденъ вждетъ нл ПФзерште къ зкърмъ
Супр 166.8—10; дл пркеденъ вждетъ къ нлшем«у ежднлнштоу Супр
147.1—2; н тъ съмртн1ж дл «ежднтъ са Супр 66.7—8; дл са «тълж-
чнтъ фтъ нлсъ Супр 63.5—6.
По-често обаче с тях се изказва пожелание за действие в настоя-
щего и бъдещето. Срещат се редовно в молитвени текстове, при благосло-
вии и под. Напр.: да къскрснетъ вфгъ Супр 22.17—18; н да внндетъ
цр саакъ Енин 25а8; н мнр бжн да [рз]Д'*л,ьетъ са къ ердцнуъ ка-
шн^ъ Енин 2265—7; да вастк1Тъ tia гь «тъ снфна Син 127.5; да кьнн-
детъ прошение мое прдъ tia r’i Син 118.170; да прпФКъстъ дълъ! влл-
372
гы млден твое Евх 2ба9—И ; дл кьждетъ пр>дъ tia молнтвл моъ
Син 87.3.
Нерядко в желателни изказвания се среща старата синтетична повели-
тели форма на бытн за 3 л. ед. ч.: бждн мьнъ по глоу твоемоу Лк 1.38
Мар, Зогр, Асем, Сав; мжкл сн мьнъ бждн н любаштннмъ Хсл Супр
182.30—183.1; вждн п милость твоъ нл нлсъ Син 32.22; 1 вжд| свътъ-
лость п бл нлшего нл нлсъ Син 89.17. Редом с нея се употребява синоним-
но и аналитичната й форма, напр.: бждн колъ тво-в Мт 26.42 Мар, Зогр,
Асем, Сав, Супр 160.26—27, но дл бждстъ волъ твоъ Мт 6.10 Мар, Зогр,
Асем, Сав, Евх 47а 19; кдннъ богъ дл бждстъ Супр 100.27—28; вез оу-
спъхл тсб-в дл бждстъ обътъ твои Супр 50.12—13.
2.	С подбудителни изречения в 1 л. мн. ч. се изразява насърчение за
действие към множество лица и молба за извършване на съвместно дей-
ствие с говорещия. В старобългарските паметници се отбелязва употреба
на глаголи в деятелен и страдателен залог, от конто се образуват и двете
повелителни форми — синтетична и аналитична:
а)	синтетични форми: ндъмъ отъ сждоу Йо 14.31 Мар, Зогр (Асем,
Сав — сждъ); подвнгнъмъ сд нл под^лжлннк добылншнТХъ Супр 83.18—
20; ндъмъ оуво б^лтнгл могл въкоупъ Супр 16.19—20; п^нчастьннцн вж-
д-вмъ ЦЪСЛ^ЬСТВЛ НСБССЪСКЛЛГО Супр 174.5—6; плкы о п^вдлннн nfHBC-
дъмъ слово Супр 407.23; вьзлювнмъ с а Евх 1 lai;
б)	аналитични форми: дл п^нстжплсмъ оуво съ д^ъзновсннсмъ къ
првстолоу вллгод’втн Енин 9617—10а1; дл прстжшмъ съ ожштсньемь
Клоц 8а4—5; дл пондсмъ къ лювьноуоумоу пжтн нлшсмоу Супр 63.2—3;
дл съмот^ншъ доб^ллго съвъкоупьснн(л Супр 54.13; дл възможсмъ вьсн
Супр 63.15—16; н дл п^натн бждсмъ Супр 91.22—23.
Остатък от стара оптативна форма за 1 л. ед. ч. за израз на желание
се отбелязва в Син 7.5: отъплдъмъ (вм. -мь) оуво отъ в^лгъ Moi^b ’нека
да отпадна’.
3.	Повелителните форми за 3 л. мн. ч. са само аналитични (с изключе-
ние на бытн), образувани от свършен и несвършен вид на глаголи в дея-
телен и страдателен залог. С тях се изразява непряката подкана на вър*
шителя на действието, иска се съгласието (позволението) на слушателя за
извършване на определено действие от трето лице или говорещият иэказ-
ва своето пожелание, без да има предвид определен вършител (вършители).
Напр.: дл поклондтъ са емоу въсн лнгелн вжнн Енин 6610—11; дл въд-
мжтъ са в^лтл въчънлъ Енин 25а7—8; дл п^нджтъ любнмнн • мв • мжче-
ннкл Супр 55.26—27; н лжцн нХь дл сък^оушАТЪ с а Супр 74.20; юноша
дл тъч’ннкы под^лжлнктъ Супр 95.26—27; дл отвръджтъ са невесл Супр
254.15—16; дл оуслъншАтъ к^отьцн Син 33.3; дл възв^лтьлтъ сил лею
СТЫД1АШТС1 сьх Син 69.4; дл постыдьлтъ cia. . . ВЬС1 в^лбн moi Син 6.11;
। дл съз)жджтъ cia стены Тнмъскы Син 50.20.
Установени са само четири примера с формата за 3 л. мн. ч, вждж,
която изпълнява функцията на императив от бытн. Тя е остатък от стара
373
форма, която е изразявала воля, молба, желание (т. нар. инюнктив): бждж
чрсьь вьшь п^ъпоъсьнь Лк 12.35 Мар, Зогр, Асем, Сав; бждж днье «г»
мьм Син 108.8; бждж chbi его cip Син 108.9; бждж *надь его вь пхго^бж
Сии 108.13.
Редом с нея се среща и аналитичната форма, напр.: дх вждетъ ж^ь-
твь тъьесь ньшь пргдъ тобонк гн Супр 91.21—22; съ мжченнкъ! дь бж-
джтъ п^шенть вьшь Супр 95.25—26.
4.	Частиците кшь, ikfoy, както и кдь, дь. не, не дх с изявително
или условно наклонение на глаголната форма или с минало деятелно при-
частие II без спомагателен глагол и съответна интонация (вероятно заклю-
чителна каденца) изпълняват модална функция. Волевите изречения с та-
кива конститутивни елементи изразяват деликатна подкана, желание, молба
за непротивопоставяне на действието, опасение, че желаното действие може
и да не се осъществи или може да не се е осъществило в миналото —
нереализирано действие (в отрицателни изречения), ешь могьь бъ(Хь ьдь
вьсь оувъштьтн к^ьстн1ьномь вытн Супр 131.9—10 „да можех да ви убедя
да станете христианин; кшь н не съб^ььн съворь Супр 386.6—7; кшь н
енце не Бесъдовььн Супр 386.7; tkfvy дь бы ов^вьъ ьютънша н нечьовъчь-
нънша Супр 213.2—4; »ьру н того дь бъ))<ъ не въдъьъ Супр 410.12—13;
тоу	ЗЪАобн п^ъстььъ коньцъ Супр 386.7—8; едь вждетъ
съьъгььъ п^нХоднвъж Супр 239.25; дь не кгдь прътъкнешн w кьменъ
ногъ1 твокьь Мт 4.6 Мар, Асем; дь не кько осььб*в1Жтъ нь пжтн Мт 15.32 Мар,
Зогр, Асем; не дь Тсп^ьвьььн (вм. — вньн) «а пжтьс moi Син 118.5.
Желание се изразява и с посочената по-горе форма за 1 л. ед. ч. отъ-
пьдъмь — остатък от стар оптатив, за 3 л. мн. ч. бждж — остатък от
стар инюнктив, както и от аналитичните форми с дь и сегашно време, из-
явително наклонение на спрегаемия глагол.
В. Отрицателна повелителна форма в старобългарски може да се
образува както от несвършен, така и от свършен вид на глагола с препо-
зитивна отрицателна частица не. Предполага се, че тя е налагала фразово
ударение върху глаголната форма, към която се е отнасяла. За изразяване
на отрицателната заповед се употребяват и двете възможни синонимии по-
велителни форми. Синтетичната предава по-категорична заповед. Напр.:
а)	2 л. ед. ч. — не вждн невъ^енъ Йо 20.27 Мар, Зогр, Асем; не по-
геувн дььъ доушд csoieA Супр 265.25—26; не зьбъ1Вьн вьсъХъ въддььне!
его Син 102.2; не етъв^ьт! ьнць твееге «тъ мне Син 101.3; не зьвжд) гьь-
соу меьнтвьнпсъ твмхъ Син 73.23;
б)	1 л. мн. ч. — не «увенмъ tA ннчьсоже б^ьтгь н фтьцн Супр 255.29;
не отъв^ъзъмъ са госпедь ньшего Тс х^ Супр 175.12; кьпнштеу зльтоу
не пекьоннмъ с а Супр 129.22—23; не въ?в«нмъ са Супр 72.22;
в)	2 л. мн. ч. — не п^Ходнте нз домоу въ демъ Лк 10.7 Мар, Зогр;
не сътво^нте севъ к^пнштъ Супр 262.28; не вонте са нхъ мжкъ Супр
75.26; не БЖдъте коупно сь ннмн кназн седемьстнТ Супр 136.2—3; не
мкестт с^ъдець вышхъ Син 94.8.
Отрицателни волеви изречения с дь означават предпазване, опасение,
че може да се извърши нежелано действие. Напр.:
374
a)	3 л. ед. ч. — дх не потопить нхсъ воурх кодкнхх Супр 77.19—20!
дх не п^детъ мънъ ногх г^ьдъна Син 35.12; н ^жкх гргшънпх дх не
подв!ж|тъ мене Син 35.12; потомь же дх не въкоуснтъ ннчесеже Евх
47в11 —12;
б)	1, 2 и 3 л. мн. ч. — дх не отъхжчнмъ с а оуво отъ севе Супр 72.9;
дх не под^хжхнмъ жндовьскх жродксткх Супр 340.19—20; ннкомоуже отъ
чловъкь дх не тво^нте пхкостн Супр 37.11—12; дх не внддтъ очнмх
Супр 334. 24.
Смекчена отрицателна заповед може да бъде изразена и аналитично по
два начина:
1. Чрез съчетанието не мозн (отрицателна повелителна форма от моштн
в различии лица) и инфинитив, напр.: не мозн не в-в^овхтн Супр 239.3 ’не
вярвайГ; гн вже мон. . . не мозн мене остхвнтн вес пхмдтн въ уе^соньстъ
грхдъ Супр 539.8—9; не мозн оуво ннктоже съ хьстыж п^нтн Супр 420.
28—29; не мозн оуво ннктоже зъхх оумх нмътн въ севъ Супр 421.21—22;
не моз-вмъ оуво пос^хмнтн прхздьньствх сего Супр 493.4 „да не посрамим
това празненство!“; не моз'вмъ |>нзь штадътн Супр 90.25;
2. Чрез съчетанията не Д'ВН, не дънте (от дъ(|х)тн) и инфинитив или
дх и сегашно време, изявително наклонение на спрегаемия глагол: (’оста-
вй, не пречй Г), напр.: не дъ| дх внднмъ Мт 27.49 Сав ’оставй да видим!’;
рче же нс . не дън их Йо 12.7 Мар, Зогр (Асем, Сав — не дънте еьх);
не дънте его ith Йо 11.44 Мар, Зогр, Сав (Асем — сего) ’оставете го да
си идеГ; не дънте дътнн прнуоднтн къ мьнъ Лк 18.16 Мар, Зогр, под.
Мк 10.14 Мар, Зогр; не дънте дх внднмъ Мк 15.36 Мар, Зогр; не дънте
сн)(Ъ нтн Йо 18.8 Мар, Зогр, Асем (Сав — нуь).
От направения преглед на основните комуникативни типове изречения
се вижда, че старобългарският книжовен език е разполагал с разнообразии
формални средства за изразяване на различии отношения на говорещия към
обективната действителност. Все още предстоя окончателното формално-
граматично обособяване на желателните изречения, конто в разглеждания
период съвпадат по форма с подбудителните изречения. Но докато пос-
ледните предават пряко обръщение към съзнателната дейност на дадена
личност, иай-често адресат, и поради това предполагат ситуация на диалог,
желателните изречения са лишени от такова конкретно адресирано обръ-
щение към съзнателно осъществяване волята на говорещия.
ВЪЗКЛИЦАТЕЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 462. С възклицателните изречения се предава емоционалната реакция
на говорещия към обективното съдържание на изказването, а нерядко и
към участниците в речевия акт. Съобщителните, въпросителните и подбу-
дителните по форма изречения могат да бъдат емоционално оцветени и да
се отличават със своята изразнтелност и (нерядко) експресивност, без при
това да се изменя основната им комуникативна функция и структурно-гра-
матично оформяне. Като функция на речта емоционалиостта се проявява
при актуалиэацията на тези изреченски типове като цяло. Тя несъмнено е
375
намирала израз в прозодичните признаци и в характерната емоционална ин-
тонация, конто обаче не са засвидетелствувани чрез специални графични
белези в старобългарските текстове. За емоционалната маркираност на та-
кива изречения съдим по цялостния контекст на изказванията, по употреба-
та на някои специфични езикови средства, както и по вътрешната изречен-
ска структура — наличие на т. нар. субективен словоред, различии ин-
версии и др.
§ 463. А. Съобщителните по форма възклицателни изречения са
глаголни и безглаголни по строеж. Не се установяват никакви граматични
ограничения в оформянето на сказуемого, но съобщаваната информация ви-
наги е емоционално обагрена. Често това се наблюдава в реплики-повторе-
ния, за да се подчертае съмнението, несъгласието, възмущението, възхи-
щението и пр. на говорещия. Напр.: пфсъаанъ быстъ рлвъ бсспаьтънь къ
рлвъ непорочьнъ• пфсъаанъ БЫСТЪ СВ ОБ О ДБ ФТЪ гр^ХА къ не прнгемьикштнн
НСТЬЛЪПНГА . ПФСЪААНЪ СВТТНЛО ВЪЗВ'ВШТАА СЛЪНЬЦФ ПрАВЬДЬНФК . посъланъ
быстъ ©утр® иды лрсдъ свътомъ дьньнынм Супр 244.18—24; ннктфжс въ
цъслрнхъ быстъ бф съмрьтн . ннктоже фббштаагф кфньца ©ув-вжА Супр 238.
9-11.
Безглаголните изречения са номинативни (включват и обръщенията) или
носят оценка за предмет или събитие. Напр.: сн* сотонннъ овкштьннче не-
ЧНСТЫН^Ъ БЪСОВЪ . БТСЪНЫН ПБее . кръвопнвын ЗМИЮ . ПАЪТФ1АДНВЪ1Н мсчоу.
сверстки звърнн Супр 115.26—29; соугоуво дьнесь примести гне • сеугеувФ
съмотренве . сеугФБФ члвкоаюбьствк. соугоуво сън1тьее въ коупъ же i съмъ-
ренье Клоц 12в37—40; въ прлвдж днвънф ч®уд® таннаагф* въ прлв’дж
стрлшьнА танна Супр 248.29— 249.1.
Тук се отнасят възгласите при обичайни формули, похвали, благословии,
облажавания, слави и под. При голяма част от този тип възклицателни из-
речения се наблюдава елипса на копулата бытн. Напр.: мнръ вамъ Йо
20.26 Мар, Зогр, Асем; гь мфн бъ мфн Йо 20.28 Мар, Зогр, Асем ; веле! гъ
Син 134.5; стъ гъ бъ снлъ Евх 94в21; баажснъ не фсжждаан севе Енин
4а17, под. 4в1; баажснъ рлзоумъвльА на ннца i на оувогл Син 40.2; банф
грдджште цсрствне въ ima гн фтца нашсгф дав да • wcahha въ вышъ-
нин^ъ Мк 11.10 Мар, Зогр; wcahha снфвн длвыдовоу • wcahha въ вышъ-
нин^ъ Мт 21.9 Мар, Зогр^; слава въ вышънннХъ воу . i на земн мнръ •
въ чавих* БААГФВФленне Лк 2.14 Мар, Зогр, Асем, Сав; слава тевъ бфжф
ФТЬЦЬ НАШНХЪ АВрААМА • НСААКА .. . Супр 260.15—16 ; Бфу НАШСМОу СЛАВА
СЪ Фт’цемъ Н СЪ СТЫНМЪ ДХФМЪ * нынъ н при с но Н ВЬ ВЪКЫ ВТКОМЪ
амннъ Супр 54.1—3.
Емоционална реакция се изразява и с междуметни възклицателни из-
речения, конто също са безглаголни. За оформянето им се използува активно
функционираща в езика система от лексикални актуализиращи елементи —
междуметия и подсилващо-емоционални частици. Те се отнасят към изказ-
ването в цялост, без да влизат в определени синтактични връзки с остана-
лите компоненти на изречението. Обикновено заемат начална позиция в
изречението пред съществителното или прилагателното име, с което се оз-
376
начава интензифициран признак. Междуметията и емоционалнитс частици
дават израз на емоционалната реакция на говорещия към ситуацията на
съобщението, без да носят информация за самата нея. Очертават се някол-
ко типа лексикални актуализиращи елементи в зависимост от семантичните
им признаци (срв. Станишева, Дограмаджиева 1980:125).
1. Експресивни лексикални единици, немаркирани на лексикално равни-
ще, конто изразяват само емоционалност, афектираност, напрегнатост на
чувството: в, в кеде (о!), «ле (о! оле!, отбелязано само в Супр). В зависи-
мост от контекста те се реализират със следните семантични признаци:
а) ’възхищение, благоразположение, привързаност’, напр.: w БЖ1Ъ въ
КТ1НЖ пр'вмждрость Клоц 10в7—8; w джве вллженъ1и Супр 354.5; w веле
медъ клпыжштнн адыкъ дътнн Супр 327.1—2; «ле ликъ стъ • «ле сьнемъ
свдштенъ • «ле тржтъ непоБ-Бднмъ Супр 96.27;
б)’възмущение’, напр.: w невъждъствье • w нечюкьсткке многое Клоц
4а35—36; w съворе днлколомъ нл Х^нстосл съБърлнъ1н Супр 385.25; w
Беле великою несьмышленню Супр 339.4—5; «ле недоумию Супр 411.11;
в) ’скръб, болка’, напр.: w скр’вн • о бъдъ> • w пллчь • w колонию Супр
57.10—11; w веле великою ненцълнмою «ужесточению Супр 339.5—6.
При номинативните изречения с оценъчно-емоционален характер актуа-
лизиращите междуметия о, «ле могат да бъдат съчетани с различии падеж-
ни форми в именната част. Възклицателните изречения от този тип се
срещат в диалогична текстове, хомилиите и проповедите. Напр.:
а)	о + им. п./зв. п. Срв.: w неютовъство великое пхче же w съревролювь-
ствье Клоц 4в7—8; w глурнле Супр 249.3; w дроуже Супр 276.16; «ле
вллженнн ддъщн Супр 86.5.
б)	о + род. п. Употребата на този тип изречения вероятно е била под-
силена и под влияние на гръцките възклицателни изречения с родителей
падеж, който на старобългарски са предавани най-често с именителен па-
деж (напр.: w д’лочьстьною Б'кшенню родл крьстплнь.скл Супр 15.6 — 42
tfjg бистстареотйтгц; paviou; тоб y&vovx; т<йу XpiotiavSv) или с дателен падеж
(напр.: « толнкоу влшемоу ведоумню Супр 33.27— ’£2 rfj? тостаигцд ирЛу
dvoiag). Срв. w чколювъствьнллго и сватллго гллсл Супр 341.17—18 —
& <piXav3pd>nov xai delag «pcovffc; w несъклдлюмллго и несьвъдомллго тлн-
нллго Супр 344.16—17 — & йувхфрйато» xai dvex5ir]Yr]i:oo щхнт|р1оо.
в)	о + дат. п. Напр.: w днвънъ1нмъ и пр-всллвънъ1нмъ дълвмъ Супр
55.13.14; w толнкоу влшемоу ведоумню Супр 33.27.
2. Емоционални актуализатори с определена собствена семантика, ха-
рактеризираща емоционалното състояние на говорещия/пишещия: гор
(горко! уви!) с емоционално усилващите междуметия о, оу/ю — о горе, «у
горе, оувъ1, оувх/оувьвл, адвербиализираното съчетание вллго же (добре,
добре!, уха!, oxo!, ех!). Носители са на следните семантични признаци:
а)	’съжаление, съчувствие, душевна болка’: горе, о горе, оу горе, оу вы,
напр.: горе же нспрлддънынмъ и доьлштннмъ въ ты дьин Мт 24.19Мар,
Зогр®, Асем; w горе мьнъ. . , что сътворж лдъ Супр 240.10; оу горе мьнъ
377
окллнън н отъмнен-вн Супр517.6-7; оувы мьнъ оувы мьнъ поБЪЖденъ
бы)съ мжжн снмн cbataihmh Супр 78.27;
б)	’порицание’: го^е, напр.: го^е же члвкоу тему нмьже снъ чскъ nfu-
длстъ с а Мт 26.24 Мар, Зогр, Асем, Сав; гор не клнкштннмъ сд донь-
деже нмжтъ В|*ъма Супр 168.13 — 14; гор осквршлнкштннмъ свою тъло
Супр 168.14.
в)	’насмешка, иронично учудване’: оувл/оувьвл, вллго же бллго же,
напр.: । мимо уоддштен ХоулълХж н. . . глцк оувл рдл^ъ1АН ц^квъ н
трмн дьньмн съдндльл Мк 15.29 Мар, Асем, Сав (Зогр — оув’вл); дх
БЪЗЕрТЬЛТЪ CIA ЛЕЮ СТЪ1Д1АШТе| CIA ГЛ1ЖШТС1 МНЪ бллго же вллго же
Син 69.4; бллго же вллго же внд-ьсте очн нлшн Син 34.21.
3. Лекспкалният актуализиращ елемент воле (же) е с пряка контактна
функция, чрез която се реализира комуникативната връзка между говоре-
щия/пишещия и адресата на изказването главно в ситуация на диалог. В
такъв случай възклицанието участвува като подбудителен или емфатичсн
елемент в оформяне на изказването. Напр.: воле же чьто сътво|)нлъ тъгдл
вллдыкл тъ Супр 86.22-23; воле же не могжште до коньчнны волизнн
сътрпътн въ срдж стрдлншл отъвргошд са Супр 85.23—25.
§ 464. Б. Емоционално мотивирана транспозиция на въпросител-
ните по форма изказвания във функция на експресивно потвърждение или
отрицание представляват т. нар. реторични въпроси (вж. § 457, 3.). Тяхна
особеност е употребата на утвърждението и отрицанието в контрастно на
очаквания отговор значение.
Някои въпроси-повторения също могат да бъдат съпроводени с опре-
делена емоционална реакция, напр.: вндншн лн съшествшл оужлсть. вндн-
ШН лн Б0ЖН1Л СТ001Л ТЛННОН . ВНДНШН лн ЧЛОВ-ВКОЛЮБЬСТВЛ лнуотъкъ Супр
390.28—30.
1.	На равнището на синтактично-семантичната структура на въпроси-
телнитс изказвания като емоционалнн актуализатори могат да се явят мес-
тоименията. Твърде разпространенн са възклицателните изречения с въпро-
сителните думи клко, колнко, кольмн, чиято емоционална маркираност в
този случай е резултат от транспозиция — те не означават неизвестен за
говорещия/пишещия признак или предмет, а висока степей на качествен или
количествен признак. С тяхна помощ даден процесуален или статичен приз-
нак се подсилва в положителна или отрицателна посока. Напр.: клко ьлдъисъ
подв1жл • клко не нскоч! дшл ic тълесе того • клко не оцъпънъ • клко не
оужлсе са оумъ его Клоц 4а20—23: колнко плчс бн оужлслтн са нлмъ Хл
нсоусл Супр 149.1—2; съ колнцъмъ оуд^ъжлнннмъ поштеные ттзлеснок тво-
^атъ Супр 497.7—9; кольмн плче вы есте лоучьше птнцъ Лк 12.24 Мар,
Зогр; кольмн плче лоучен естъ члвкъ овьчато Мт 12.12 Мар, Зогр.
Изразеното учудване или съмнение по отношение на поставения въпрос
се. подсилва от постпозитивната модална частица лн към въпросителната
дума, както и от употребата на съставни сказуеми с модални глаголи (напр-
моштн) и глаголи като нлдодтн са, д^ьзнжтн и под. Към посочените по-
горе въпросителни думи за усилване тук се прибавят и показателните на-
речия толн, толнко. Напр.: толп лн злбы Бллгод-втелл бл Супр 417.10;
378
нх толнко лн ведхконнк об^хтнша оумъ Супр 339.6—7; кын лн об^аштж
нсХодъ словоу Супр 508.17; кхко лн п)>нноуднтн можх’Хж Супр 441.17—18;
кхко лн влхдыкы нма д^ъзнж п^нз’вхтн Супр 523.26—27; кхко лн
блхгынн кго нхд'шж са п^натн Супр 523.27—28.
Изпускането на копулата бытн също допринася за по-голямата експре-
сивност, стегнатост и изразителност на изречения с интензифициращи мес-
тоимении думи кын, къто, чьто, коль, кольмн, колнко, къде и пр. Напр.:
кын бо болнн Лк 22.27 Мар, Зогр: къто въ Беле» -ёко въ нхшь Син 76.14,
Супр 79.6; п • къто подовенъ тевъ Син 34.10, 70.19; кхко везхконенъ п^х-
здьннкъ Супр 419.10; w кольмн сь^ев^олювьство зьло Супр 426.12—13;
коль ск-втьло вьскр'вшеных повъжденые Супр 488.19—20; коль възлквленх
селъ твоё п С)лъ Син 83.2; коль слхдъкх г^ътхнн моемоу словесх твоё
Син 118. 103, 118.190; колнко вьснн н колнко г^хдъ • колнко мъстъ • колнко
АЗЪЖЪ * КОЛНКО ОСТрВЪ * КОЛНКО р-ЁКЪ КОЛНКО HfHMOfHtX • КОЛНКО ^ОДОВЪ н
ст^хнъ Супр 431.1—4; къде нх^одн i ковн • i mini • i оржжьъ । дръколн •
къде u-tscxfe i нерти  сждыа осжжденъпА * къде свъшта i меч1 • I го-
sofi вештнслънн. . . Клоц 12в12—16. Често такъв тип възклицателни изре-
чения започват с частицата ixko, напр.: п п нхшь • ъко чмдьно imia твое
по вьсе! 3«МЛ1 Син 8.2.
2.	Местоименного наречие тхко в съчетание с етичен дателен падеж
на личното местоимение за 1 л. ед. ч. е променило своята сигнификация и
означава определено емоционално отношение на говорещия. тхко мн -I- им.
п./вин. п. се отбелязва в няколко примера от Супр като формула при за-
клинания и клетви. Напр.: тхко мн богы Супр 2.17 „кълна се в боговете!";
тхко мн велнкжнк вогынж хртемж Супр 231.1—2 „кълна се във великата
богиня Артемида!"; тхко мн в-ёньцъ цъсх^х пе^съскх схво^нх Супр 264.1—2.
§	465. В. И подбудителните по форма изречения могат да бъдат
емоционално оцветени и в зависимост от контекста и ситуацията да изра-
зяват и недоволство, страх, укор, гняв, радост, нетърпеливост и пр. Емоци-
оналните изказвания с комуникативен статус на подбудителни изречения
не се характеризират с особена формална специфика. Техен единствен раз-
личителен признак в сравнение с неемоционалните подбудителни изказвания
е била интонацията, за чието наличие в старобългарски можем да изказва-
ме само предположения.
1	. Някои волеви изречения са почти винаги и емоционално оцветени.
Такива са изказванията:
а)	със сегашни форми 2 л. ед. ч. от свършен вид за заповед и забра-
на към обобщен адресат, напр. въдлкбншн нск^ьнъго своего i вьзненхвн-
дншн Bfxrx своего Мт 5.43 Мар, под. Зогр, Сав; не въ хъжж клънешн сл
Мт 5.33 Мар, Зогр; не ндндешн отъ тждъ Мт 5.26 Мар, Зогр;
б)	с инфинитив във вторична функция на императив след съобщителни
изречения с глагол за говорене, напр.: \дъ же глнк не клатн са вхмъ • не
клатн са отънждь невомь Мт 5.34 Зогр;
379
в)	за предпазване и опасение — с дх не + сег. вр., напр.: дх не по-
топить нхсъ воурл водьнхх Супр 77.19—20; дх не прндетъ мъни ногх
г^ьдъна Син 35.12; дх не кндатъ очнмх Супр 334.24;
г)	за предпазване и опасение — с допълнителни семантични актуали-
затори: частиците кшх, txpy, както и кдх, дх не, не дх + изявително
или условно наклонение или минало деятелно причастие II без спомагателен
глагол, напр.: кшх н не съврххн съво^х Супр 386.6; txfoy н сего дх выХъ
не въд'вхъ Супр 410.12; едх вждетъ съхъгххъ п^нуоднкын Супр 239.25;
дх нс кхко ослхб-ыжтъ нх пжтн Мт 15.33 Мар, Зогр, Сав.
2	. Изказванията на пожелание за действие в настоящего и бъ-
дещето много често се съпровождат също от емоционална реакция — съ-
жаление, гняв, яд (в проклятията), опасение, радост (при благословии, в
молитвени текстове) и др. Напр.: бждн мьнъ по гхоу твоемоу Лк 1.38Мар,
Зогр, Асем, Сав; откче нхшъ. . . дх стнтъ са нма твое • дх п^ндетъ
цс^ствне твое • дх вждетъ вохъ твоъ Лк 11.2 Мар, Зогр; н хжцн нХ* дх
сък^оушАТЪ са Супр 74.20.
С изкусна градация на чувството се открояват периодите от повторе-
ния, конто умело представят ораторското изкуство на средновековния про-
поведник. Напр.: ндн къ сховесъноуоумоу мокмоу j»xw . ндн къ въсточьнъь
нмъ монмъ двь^ьмъ • ндн къ мокго сховесе достонноу сехоу • ндн къ въ-
то^оуоумоу невесн дсмьноуоумоу • ндн къ прстрхноуоумоу стостн • НДН КЪ нз-
вохснню мокго чьстънххго Xf*ux • ндн къ чнстън нев-встъ. . . Супр 248.
1—9 (Йоан Златоуст: .Слово за Благовещение**); дх п^ндетъ вестоудь-
ннцн п^нкмХан ж^ътвж • ДХ СХВНТЪ СА • дх въсп^оснтъ о севъ - ДХ nfH-
нметъ дх 1хстъ • дх рчетъ кхмънъ>н вогъ нхшъ. . . Супр 116.8—12.
УТВЪРДИТЕЛНИ И ОТРИЦАТЕЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§	466. Според отношението на говорещия към обективната действи-
телност простите изречения биват утвърдителни и отрицатели и.
С утвърдително по форма изречение се изразява съобщение, заповед, въ-
прос, напр.: тогдх прндошА оученнцн Супр 415.17; п^нважхтс пхухх нх
немь Супр 12.29—30; тъ1 хн ксн оучнтехь нмъ Супр 139.24—25. С отри"
цателно изречение говорещият отрича значението на изреченското съдър-
жание, забранява на някого да го реализира или не желае неговото осъще-
ствяване. Напр.: ti же не познхцла пжте| мо1Хъ Син 94.10; отьцх нх демн
не нштн Супр 242.23—24; не схъних хн ц-tcxfix дхвъ1дх Супр 335.27;
ixfoy н того дх въ(Хъ не въдъхъ Супр 410.12—13. Утвърждаването и от-
рицанието характеризират всички комуникативни типове изречения.
§	467. А. Съдържанието на изречението се отрича с помощта на пре-
позитивната отрицателна частица не, която е функционално и семантически
безпризнакова, или нн (антоним на н ’и не’) за изтъкване, подчертаване на
отрицанието. не оу, не ю, нн оу, не оу хн означават ’още не’ (напр.: не ю
во въ дхъ стъ) дхнъ ъко ic не ю въ п^осххвхенъ Йо 7.39 Зогр, Сав,' а
380
Мар, Асем — не оу); къ томоу нс, къ семоу не — ’повече не’, «уже не —
’вече не’ (напр.: i ннкътоже не съмъашс ег« къ томоу въп^оснтн Мк 12.34
Мар, Зогр, Асем; । къ томоу не внднте мене Йо 16.10 Мар, Зогр, Асем,
Сав; не бждн к’ семоу плодъ отъ теве вь къкы Супр 343.27; не можаа-
ше ©уже н Х’Антн Супр 117.22).
За изтъкване на всеобще отрицание се използуват и специални частици
и наречия в съчетание с отрицателните частици не и нн: не коли понъ, нн
понъ, отънждь не ’изобщо не, въобще, не’, а също така и къХъмл, бъХъмь,
бъшыж не ’съвсем не, изобщо не, безусловно не’. Напр.: । не къ нмъ коан
понъ ъстн Мк 6.31 Мар, Зогр „и нямаха изобщо нищо за ядене“; ктомоу тн
©уБО НН ПОНЪ ВЬЗЬ^ЪТН тлкомоу Бывъшоу можетъ Супр 381.6; н ВЪ САЖ-
ка । не могжштн са въскаоннтн отънждь Лк 13.11 Мар (Зогр, Асем, Сав —
н отънждь не могжщн въскаоннтн с а) .не можеше никак [изобщо] да се
изправи"; Аште от’нждь не сьвъсн ^ьцн мн Супр 476.3—4; н не покаонж
са нмъ бъ^ма Супр 261.2; воды же оу нею бъХ’ма не бъашс Супр 547.29;
не оустжпнхъ бъшыж божьствомъ Супр 503.2—3; hi бъшъ!ж отъ^ннж людн
жндовъскъ! гб Супр 347.6—7.
От форма л но гледище се различават два вида синтактично отри*
цание:
а) Сказуемно — когато се отрича сказуемого, не се поставя пред
глаголната форма (проста или сложна) или сказуемното име. Напр.: не
ЗНА1Ж его жено Лк 22.57 Мар, Зогр; не отъв^ъгж са лу^нлн1Ане Супр
1.26—27; не нмамъ оуконсгн са отъ бога еашсго Супр 264.9—10; н анца
ваша не постъ!Д1Атъ «А Син 33.6, Евх 106а7. В описателните глаголни
форми не заема позиция пред формите на спомагателния глагол вытн: да
не бждж звъ^ьмн нзъденА Супр 515.30; не во ксн п^нзъванъ п^ъмжж-
д^атн са Супр 21.23—24; не бы ^Аспьрлъ сд Супр 499.2; не БЪ1 насъ
тако вървАтн НАоучнл Супр 499.5. Сегашните отрицателни форми на бъ1ТН,
употребени във функция на спомагателен или копулен глагол, са нъсмь,
нъсн, нъстъ, нъсмъ, нъсте, не сжтъ, нъсвъ, нъста, нъсте, напр.: азъ чада
на ПАГоуБж вашж нъсмъ п^нш’аъ Супр 540.8—9; нъсмъ <умА нзоувнлъ
Супр 149.29—30; нъсмъ сд мште съподобнлъ баагодътн Супр 171.23—24;
нъсте лн чълн чъто сътво^н двъ Мт 12.5 Мар. В редки случаи при опи-
сателни глаголни форми, образувани с помощта на минало деятелно при-
частие 11 (на -лъ), не сеявява пред причастната форма, напр.: । држллХ<к
> да бн не ошьлъ отъ ннХъ Лк 4.42 Зогр; гнъ Х^мннъ). . . не далъ бн
подъкопатн домоу своего Лк 12.39 Мар; и към двата примера са засвиде-
телствувани разночетения: i држллхж н да не бн отъшелъ отъ ннХъ Лк
4.42 Мар; . . .не bi дааъ подьрт Лк 12.39 Асем (Сав — подъкопатн).
б)Несказуемно — когато се отрича някоя друга част на изрече-
нието. В такъв случай непосредствено стоящата пред нея частица не загу-
бва енклитичния си характер. Конструкциите с несказуемно отрицание в
старобългарски са сравнително редки. Напр.: не въ< мене нзкъ^лсте Йо
381
1.5.16 Map, Зогр, Сав; хзъ же не «тъ члкл съвъдътельствл п^нсмлнк Йо
5.34 Мар, Зогр, Асем; не ф севъ бф п|»ндъ Йо 8.42 Мар; мене не въсегдл
нмлтс Йо 12.8 Мар, Зогр, Асем; не дф кфнъцд злвьвенъ вждетъ Hiurrei
Син 9.19.
Частицата пн се явява при оформяне на сказуемно отрицание в след-
ните случаи:
а)	При самостоятелно употребено отрицание на цялото изреченско съ-
държание, напр.: бждн же слов® влше сн ен • I нн нн Мт 5.37 Мар, Зогр;
фнъ же |>ече • нн Мт 13.29 Мар, Зогр, Асем.
б)	За особено подчертаване на отрицанието, напр.: нн въ нзлн толнкы
вт^ы не фв^ътъ Мт 8.10 Мар, Зогр; нн сфлфмфнъ вф вьсен славъ своей фв-
лъчс са Мт 6.29 Мар, Зогр, Асем, Сав; нн лзъ теве фсжждыж Ио 8.11
Мар, Зогр; hi песм'ыжтъ mi cia b^asi мф| Син 24.2.
В старобългарски е възможно отрицанието да бъде неутрализирано,
при което съдържащото го изречение добива утвърдително значение в след-
ния случай: едновременно наличие на граматично (изразено с частиците не
и нн) и лексикално отрицание (съдържа се в словното значение на отдел-
яй лексеми, образувани с представките не- или нн- или в отрицателни мес-
тоимения и наречия, като ннкът®(же), ннчкт®(же), ннкын(же), ннкъгдл(же),
ннклкф(жс) и под.). Срв. разночетенията нн въ нзлн тфлнкы въ^ъ« не ©в^ътъ
Мт 8.10 Мар, Зогр//Асем, Сав — въ^ън ов^ътъ; както и — не нев^ъгж
теве Супр 290.18; н плкы не нсв^ъштн лювьве Супр 357.5—6; невнньнл
н ненеп^лвьдкнл не ©увнн Супр 387.8; ннктоже дл не невъстъ сь^ътенн|л
цъсл|>л Супр 319.15—16; тф не невъдъ Супр 272.14; не мфзн невъ^овлтн
Супр 239.3; не вы тлкф невъ^ьствовллъ Супр 512.15. За редица подобии
примери Мошински (Mozsynski 1971:260 и сл.) допуска калкиране на
отрицателната глаголна форма от гръцкия образец, срв. лзъ невъдъ Супр
305.17 за гр. йуЛ dyvoft и под.
За отбелязване е емоционално мотивираната употреба на утвърждава-
нето и отрицанието в тяхното контрастно, противоположно значение. Типич-
на в това отношение са т. нар. реторични въпроси: утвърдителен ретори-
чен въпрос изразява твърдение с отрицателен смисъл (сдл ты вфлсн есн
фтъцл нлшсгф нъковл Йо 4.12 Мар, Асем; кдл тъХъ мннтъ тн с а бытн
дФЕ^ншеу Супр 106.27—28), а отрицателен реторичен въпрос — твърде-
ние с положителен смисъл (нс осждн лн ты стл^цл нсгллгфллннкмъ Супр
249.8—9; нс вы лн плче н^ъ лоучъшн есте Мт 6.26 Мар, Зогр). Преход
на формално отрицание в семантично утвърждаване се отбелязва и при
двойна употреба на отрицателната частица не, напр. нъ нс нс нмъ ic вфдъ>
Супр 483.12 „но вода Исус имаше!**.
Конструктивна особеност на отрицателните изречения е употребата на
т. нар. родителей падеж за отрицание във:
а)	формално безподложните отрицателни екзистенциални изречения, в
конто отрицателният родителей падеж е с функция на логически субект,
напр.: кф^лблъ ннфгф не въ тоу Йо 6.22 Мар, Зогр, Асем; нъстъ ннфго
вогл Супр 263.2; нс вждетъ гуъшьннкл Син 36.10;
382
б)	функция на граматическо пряко допълнение към преходни отрйца-
телни глаголи, напр.: не (асомъ ннчесеже Лк 5.5 Мар, Зогр, Асем; нмене ан
не нмлтъ вогъ Супр 21.12.
Както показват изследванията, конструкциите с несказуемно отрицание
се утвърждават в по-късния развой на славянските езици и се специализи-
рат за изразяване само на частно отрицание (срв. Лашкова 1977:121 исл.).
§	468. Б. От фу нкц и о на л и о-сем антично гледище се различават
общо и частно отрицание.
При общото (пълно, тотално) отрицание се отрича цялостното съдър-
жание на изречението. Негов формален изразител е сказуемното отрицание.
Ако семантичният център на отрицанието е застъпен от отрицателен ком-
понент, който означава с кого или с какво се свързва сказуемното отрица-
ние, то той има отрицателна форма със словообразувателна морфема нн-
(отрицателни местоимения н наречия). Различават се два типа конструкции
с общоотрицателно значение.
1. Мононегативни конструкции. Най-често общоотрицателното зна-
чение в старобългарски се предава от мононегативна конструкция, т. е. от
конструкция с един отрицателен компонент, без отрицание при сказуемото.
Този компонент може да бъде изразен от отрицателно местоимение
ннкътоже, ннкътже, ннкотор|же, ннчьтоже. Напр.: ннктоже обьштааго конь-
ца оувъжл Супр 238.10—11; ннкъ|же f авъ можетъ дькъма господьма ^а-
вотатн Мт 6.24 Мар, Сав; ннкото^Ъ! же пр^окъ пршАтенъ естъ въ отечъ-
ствнн своемъ Лк 4.24 Мар, Асем; ннчьсеже отъвъштаваашс Мт 27.12 Мар,
Зогр; ннч’теже сжтъ мжкъ> твоа томнтелю Супр 156.21—22; ннчесеже
штоуждл сътве^н нлоученшл етьцА твокго дн!АВола Супр 2.9—11; ннчтеже
отъ вьсего того тъчьно кстъ баажснъства п^Аведънъ)н)(ъ Супр 87.29—88.1.
Семантичната информация за обема на отрицанието се предава от от-
рицателно наречие (ннколнже, ннклкоже), което има начална позиция в из-
речението. Напр.: ннколнже знл)(ъ васъ Мт 7.23 Мар, Зогр; ннколнже тако
естъ глъ члвкъ Йо 7.46 Мар, Зогр, Асем; ннколнже тако вндъХвмъ Мк
2.12 Мар, Зогр, Сав (Асем — снце); ннколнже лвн са тако влн Мт 9.33
Мар, Зогр, под. Асем, Сав; ннколнже таковъ1А доб^Ъ! подастъ мн ноштн
Супр 265.11—12; ннклкоже поко^ъаХж са Супр 30.14; ннклкоже во вндчгХъ
|>АБА Супр 511.24.
Семантичен център на отрицанието е словосъчетанието нн кдннъ. То
е близко по значение до отрицателното местоимение никой и обикновено
има препозитивна позиция в изречението. Напр.: нн едннъ же отъ ннХъ
очнстн са Лк 4.27 Мар, Асем, Сав; азъ нн еднноьх вины об^ътанк въ
немь Йо 18.38 Мар, Сав; нн къ едннон же нХъ посъланъ бъктъ нлнъ Лк
4.26 Мар, Асем, Сав; нн едннъ мжжъ тихъ зъванъ1хъ вькоуснтъ вече^А
мое А Лк 14.24 Сав.
2. Полинегативни конструкции. Вероятно по-късни по произход,
тези конструкции са синонимии на мононегативните и в развоя на езика
постепенно изцяло ги изместват. Съдържат конститутивен отрицателен ком-
понент и сказуемно отрицание без специални ограничения в линейното им
разположение. За семантичен център на отрицанието служат:
383
а)	отрицателни местоимения — ннкътоже, ннчьтоже, напр.: ннктоже не
еъзложн ^жкы нл нь Йо 7.30 Мар, Зогр, Асем ; не въс^ытнтъ НХЬ ннк-
тоже отъ |>жкъ1 моеьх Йо 10.28 Мар, Зогр, Асем; лзъ не сжждж ннкомоуже
Йо 8.15 Мар, Зогр, Асем; не нмлшн обллстн нл мьнъ ннкое1Аже Йо 19.11
Мар, Зогр, Асем, Сав; не могж лзъ о сев-к ткорнтн ннчесоже Йо 5.30 Мар,
Зогр, Асем; н ты не оусп-ккшн ннчсоже Супр 229.27—28; ннеге бо ннчесоже
тво^нтн не нмлмъ Супр 37.16—17; мжчнмъ же не отък-вштлкллше ннче-
соже Супр 260.13—14;
б)	отрицагелни наречия — ннколнже, ннкогдлже, напр.: б-бсъ ннколнже
не мжчнтъ сд тлцтмн мжклмн Супр 158.21—22; ннколнже свонмъ нъстл
сытл Супр 172.19; то нс п^-нлнштлктъ са ннколнже Супр 267.2; н веселнс
юности не дкнже с а вь немъ ннколнже Супр 544.26—27; ннколнже не отъв^ьгж
са господл могего 1с )ссл Супр 259.9—10; въ^оуьлн въ ма не нмлтъ въ-
ждадлтн с а ннкогдлже Йо 6.35 Мар, Зогр (Асем — ннкомже);
в)	словосъчетанието нн кдннъ: нн едннъ же мжжь т-в^ъ зъвлны)(ъ не
въкоуснтъ MoetAвече^А Лк 14.24 Мар, Зогр, Асем; лзъ нн еднноьл вины нс
ов^ътл«ж вь немь Йо 18.38 Зогр, Асем; нлмъ не достоннно кстъ погоукнтн
нн «одного же Супр 433.9—10.
Особен интерес представляват примерите с натрупване на повече от
два отрицателни елемента (ннкомо^же ннчесоже не рьцн Мк 1.44 Мар, Зогр,
Асем, Сав; ннктоже бо въ тлннъ ннчесоже не тво^тъ Йо 7.4 Асем; бл нн-
ктоже нс внд-б жгдеже Енин 36617 — 18), както и случайте с ярко подсил-
ващото значение на отрицателната частица нн при наличие на сказуемно
отрицание и други отрицателни компоненти в изречението (нн желъзномъ
жжсмь его ннктоже не можллше съвазлтн Мк 5.3 Мар, Зогр), което говори
за утвърждаването и продуктивността на полинегативните конструкции още
през старобългарския период (срв. и Цакалиди 1981:54).
При частното отрицание съдържанието на изречението се отрича
частично. . Изразява се с формата на сказуемното и несказуемното отрица-
ние (вж. § 467). Семантичната разлика между двата вида отрицание произ-
лиза от контекста на изказването или от ситуацията.
За въпросително-отрицателните и подбудително-отрицателните изрече-
ния вж. § 457—458 и § 461.
ГРАМАТИЧНА СТРУКТУРА НА ПРОСТОТО ИЗРЕЧЕНИЕ
§ 469.	На синтагматично-предикативно равнище диференциален признак
на изречението е формата на предикативного ядро (и комбинациите от до-
пълващите го конститутивни компоненти). Въз основа на неговия строеЖсе
определят синтактичните типове изречения и в старобългарския киижовен
език.
Един от най-важните критерии за класификацията им е противопоста-
вянето едносъставност (наличие на един независим главен член) —
двусъставност (наличие на два главни члена).
384
ЕДНОСЪСТАВНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 470.	В едносъставните изречения липсва граматичен подлог. Струк-
турната им основа може да бъде представена от глагол или от име, т. с.
налице е опозицията експлицитно глаголни—безглаголни изречения.
В безглаголните или именните едносъставни изречения се утвърждава или
отрича съществуването на предмет или явление. В глаголните едносъставни
изречения се утвърждава наличието на независим признак (действие), чийто
производител не се назовава експлицитно. Различната по степей съотноси-
мост или абстрахираност на действието от граматичния субект се отразява
в разграничението субектен—безсубектен главен член и съответно в раз-
личии синтактични модели. Най-характерни и ясно очертани сред тях са
следните типове: субектни (деятелни) — определено-лични, неопределено-
лични, и безсубектни (бездеятелни) — безлични глаголни изречения.
ЕДНОСЪСТАВНИ ГЛАГОЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 471.	При определено-личните изречения главната част е изра-
зена от глаголна форма в 1 и 2 л. ед. и мн. ч. Комуникативното съдържа-
ние и синтактичцият състав на този тип изречения не изискват специално
синтактично изразяване на граматичния субект. Предаваното независимо
действие се мисли и утвърждава като съотнесено към определен върши-
тел, което намира еднозначен граматичен израз в личните окончания на
глагола за 1 и 2 лице. Фактът, че те обхващат всички модални типове из-
речения (съобщителни, въпросителни, подбудителни и желателни) с нулев
граматичен подлог, говори, че употребата им в старобългарския книжовен
език е имала нормативен характер. Широкого им застъпване във всички
старобългарски паметници е свързано и със спецификата на минималната
синтактична структура на славянского просто изречение, която съдържа
задължително (или само) сказуемо.
Редица изследователи (напр. Los 1922:150, Vai 11 ant 1948а:337) под-
чертават, че подложната употреба на личните местоимения в старобългар-
ския език има не толкова синтактична, колкото стилистична функция — да
подчертае субекта на действието или да противопостави действуващите
лица. Такива са например двусъставните изречения: не вы мсис нзкъ^лсте
нъ лзъ нзвъ^лХъ КЪ| Й° 1^.16 Мар, Зогр, Асем, Сав; ты лн ксн оуунтель
нмъ Супр 139.24—25; лзъ же глнк влмъ Мт 5.39 Мар, Зогр; вы же вл-
f 1те лзъ же лкы стлръ вьслъдоугж Супр 30.28—29. Въпреки че наличието
или отсъствието на подложните лични местоимения е структурно значимо
за противопоставянето едносъставност—двусъставност, то няма граматични
ограничения и по принцип е факултативно (срв. лзъ же глнк влмъ — глнв
влмъ). Изразяваният независим признак има чисто външен характер. По
съотнесеност „с мисълта на субекта" той не се различава от изразявания
признак в съответното двусъставно изречение. Поради това иедостатъчно
ясно проявено семантично противопоставяне между определено-личните и
двусъставните изречения някои учени характеризират определено-личните
изречения като варианти на двусъставните (напр. Vecerka 1984:175).
Според граматичната структура на простите изречения обаче липсата на
експлицитно изразен подлог е достатъчно основание за класификацията на
определено-личните изречения като едносъставни.
25 Граматика на старобългарския език 385
§ 472.	А. В зависимост от строежа на главната изреченска част и от
количество™ задължителни елементи, конто създават комуникативния пре-
дикативен минимум, се различават следните структурни подтипове опреде-
лено-лични изречения.
1.	Изречения с главна част лична глаголна форма (вкл. и пери-
фрастична), която съчетава двата елемента на граматичното й значение: оз-
начаване на действие™ и конкретного указание за действуващото лице.
Напр.: еште мл до в^ъма съ елмн есмъ Йо 7.33 Мар, Зогр; в’се бо въз-
длаъ «сн намъ Евх 63а8—9; сътво^нмъ кмоу помошть Супр 9.2—3; бж-
д'Ете въ мънъ Йо 15.4 Мар, Зогр.
2.	Изречения с аналитична структура на главната част — личен гла-
гол и инфинитив. Елементите на граматичното й значение се изразяват
отделно — указанието за субекта се съдържа в спрегаемия компонент, а
независимият признак (действието) се изразява от инфинитива. Напр.: х«ш-
тешн оуво зьлк оум^втн Супр 153.16 — 17; нмамъ тн нъчто рштн Супр
393.6—7; како лн вллгъ1нн кго над-ыж са nf hath Супр 523.27—28;
къгдл лн нсн навъжнжлъ п^одл(лтн свътъ Супр 425.30—426.1; не нмлте
моштн сът^ьп'Етн гн'ВЕл гего Супр 29.14—15; н начаста оувъштлвлтн а
Супр 255.28.
3.	Копулно-именни изречения — също с аналитична структура на
главната част. Независимият признак е изразен от именния компонент, а
указанието за вършителя се съдържа в спомагателния глагол-копула. Напр.:
СТА^ВНШННА корлвннкомъ Супр 119.30; тко^ьЦъ ксмъ доушлм’ Супр
393.14; к^отокъ есмъ Мт 11.29 Мар, Зогр, Асем, Сав; оученнцн мон вждете
Йо 8.31 Мар, Зогр, Асем. Спомагателният компонент — копулата, може да
бъде усложнен с модални глаголи и изрази. Напр.: не можешн ч^ьнецъ
вытн Супр 170.2; ч^ъно^нзецъ Х#штж въ| Супр 169.22; нмамь. нжждж
□нтн Лк 14.18 Мар, Зогр, Асем, Сав; н многл ^лдн достоннъ ксн жнвъ
въггн Супр 129.27—28.
§	473. Б. Според граматичното оформяне на главната част определено-
личните изречения са представени от две разновидности.
1.	Главната част може да бъде изразена от всички темпорални форми
на изявителното наклонение, деятелен и страдателен залог, както и от ус-
ловно наклонение. Определено-личните изречения се употребяват в разказ
за събитие, в диалогичната и монологичната реч, в авторски отстъпления в
хода на повествованието, когато говорещият е неделим от събеседването
или е налице съвместно участие в извършване на действието. Изразяването
на субекта в предходното изречение или назоваването му с обръщение също
обуславя появата на този тип изречения. Напр.:
а)	С главна част в 1 л. ед. ч.: комоу оуподовлнк ц-вс^сткне вжне Лк
13.20 Мар, Зогр, Асем, Сав; оуст^лшлнк са оного огн-в Супр 88.6—7; по-
В'Вмъ вксв чюдесл твое Син 9.2; н съ злконоп^ъстжпънъ)нм не въшдж
Син 25.4; п^м-вненъ въ^ъ съ Н13ъХ«Д1АШтжм1 въ рвъ Син 87.5; реклъ
бнмъ камъ Йо 14.2 Мар, Зогр, Асем (Сав — выХъ); I нл сътожл>жштга1а
1мъ възлож1лъ Б1мъ ^жкж монк Син 80.15; к^лгъ <хъ съм-вонлъ bimk Син
80.15.
386
б)	С главна част в 1 л. мн. ч.: кповъмъ cia тевъ вжс Син 74.2; н
'бесстыж ТКФСНК СЪМ1АС9МЪ CIA Син 89.7; ПрНД9Х0МЪ сквозь огнь н водж
Супр 94.18—19; н съвъсХыштенн быХомъ Супр 108.8; не внмь п^ъдаан
его тсб ь Йо 18.30 Мар, Асем (Зогр, Сав — не бъ^омъ).
в)	С главна част във 2 л. ед. ч.: не «тъвъштАВАешн лн ннчесоже Мк
15.4 Мар, Зогр; кште лн пакъ| д^ъзакшн Супр 150.2—2; почто лн ловь-
ЗАНннмъ п^ъдааннк тво^ншн Супр 426.2—3; се здчьнешн вь ч^вв-в Лк 1.31
Мар, Зогр, Асем; и възв^ьтншн сд съ мн^омъ Супр 192.10; вь ^вкж въ-
в^ъженъ вждешн Супр 253.29; поХоулнлъ есн к’съкж боаъзнь Евх 35в21—
22; в’се бо къздааъ есн намъ Евх 63а8—9.
г)	С главна част във 2 л. мн. ч.: вь гръсъ вкшемъ оумьрете Йо 8.21
Мар, Зогр, Асем; мене не въп^оснте ннчесоже Йо 16.23 Мар, Зогр; слъ)ша-
сте лн оуво отъ него гласъ Супр 27.12; । вждете неньвнднмн ЕЬС’Вмн
ьазкъ! Мт 24.9 Мар, Зогр®, Асем, Сав; i на сънъмншнхъ вьенн вждете
Мк 13.9 Мар, Зогр; н отъца моего зналн внете оуво Йо 14.7 Мар, Зогр,
Асем (Сав — въкте)-
2.	Главната част е изразена чрез специалната форма на повелително
наклонение за 2 л. ед. и мн. ч. и за 1 л. мн. ч., която определи грамати-
чески субекта. Напр.:
а)	С главна част във 2 л. ед. ч.: X^EE7> нашъ насжштънъ) дан намъ
на вьсъкъ день Лк 11.3 Мар, под. Зогр, Сав; останн сд оуво понъ нъ1н*в
отъ воуюстн Супр 49.17—18; въздаждь мн ^адостъ Син 50.14; не оутАН
сд въ ^аб-в вжьн семь Евх 54в22; съвъкоупн нъ1 на влАГОв^не Евх 18а4—5.
б)	С главна част в 1 л. мн. ч.: сътво^нмъ кмоу помошть Супр 9.2—3;
рцдмъ въен Енин 21614—15; сего ^адн не оувонм са Енин 2666; гю по-
молнмъ са Евх бОаЗ.
в)	С главна част във 2 л. мн. ч.: прнм'вте се н |>Аздълнте сев-в Лк
22.17 Мар, Зогр; не тво^нте домоу отъца моего домоу коупльнААго Йо2.16
Мар, Зогр, Асем; ннчъсоже не вьземл'Вте на пжть Лк 9.3 Мар, Зогр, Асем,
Сав; не п^ъстжпАГге закона Син 74.5.
С характерното обособяване на действието като главен обект на съоб-
щението, без да се набляга на действуващото лице, определено-личните из-
речения са застъпени широко в различии по жанр старобългарски паметни-
ци, предимно в диалогичната реч. В системата на глаголните едносъставни
изречения те заемат особено място — на границата с двусъставните изре-
чения. Тези си структурни белези те запазват в развоя на езика до днес.
§ 474. Неопред ел ено-лични са едносъставните изречения с глав-
на част глаголна форма в 3 л. ед., мн. и дв. ч. и граматически неопределен
субект на действието или състоянието, който синтактично остава неизразен.
И тук съществено за изказването е обособяването на действието като да-
деност, а не посочването на неговия конкретен и реален вършител.
§ 475. А. Неопределено-личните изречения както с главна част в 3 л.
ед. ч., така и в мн. ч. и дв. ч. намират разпространение във всички старо-
български паметници, особено в текстовете с повествователен характер и
в житията от Супрасълския сборник. Застъпени са при всички модални ти-
387
пове изречения. Мотивите за субектната неопределеност на действието са
синтактично и семантично обусловени.
1. Най-често подлогът в неопределено-личните изречения се отстранява,
ако е известен вече от ситуацията и предходния контекст или ако е все-
общ© известен. Напр.:
а)	С главна част в 3 л. ед. ч.: сътво^н дръжлвж мышъцеьж свое1ж
^астачн г^ъдъиа мыелннк с^дца нХъ Лк 1.51 Мар, Зогр; i нде пакы
на «нъ п«лъ но^ъдана Йо 10.46 Мар, Зогр; н iha многа знамсннга тк«|гв-
лше Супр 18.26 — 27 ; во|лше во са тъХъ м^стъ Супр 46.15; плештемл
ceoima ос*внггъ TtA Син 90.4; Т въ рлзоумъХъ ржкж своею настав1лъ ia
естъ Син 77.72; мънож)це1Ж 13ВАВ1 ьл Син 105.43.
б)	С главна част в 3 л. мн. и дв. ч.: вьсп^ннмжтъ мъздж свонк Мт 6.2
Мар, Зогр, Асем, Сав; н не п^нкоснжша са ню ннклкоже Супр 183.25—26;
н иачс познанн въ)ша «тъ него Супр 55.1; сьнндоша въ камънж!ж тж
^аспалннж1ж Супр 36.7—8; н плакал Хж СА тжжаштс отъ волезнн плле-
hhia Супр 39.14—15; н енце тво|гкаХж А’ сед’мн дьнн! н ноштн! Супр
15.1—2.
Независимо че субектът на действието в посочените по-горе примери
обикновено е известен от обстановката и може синтактично да се посочи,
всяко вместване на подлог (изразен с помощта на местоимение или име)
снема неопределеността на действието и променя структурно-семантичната
и комуникативната същност на изречението. Срв. напр. домь кго на ц^ьк’
ве отължчнша Супр 52.7—8 и жАтел'Вне же домь кго на црл’ве отължчнша.
2.	В други случаи, при разясняване на дадено съобщение, не е необ-
ходимо конкретното назоваване на действуващото лице или пък като субект
се посочва някаква неопределена трупа от хора. Главната изреченска част
в тези случаи по-често е в 3 л. мн. ч. Напр.: । блажнъХж са о немь Мт
13.57 Мар, Зогр; н любы створшгА въ начннлн>Хъ cboiX% Син 105.39; н
съмьс1Ш1А ciA съ >АЗЪ1КЪ1 Син 105.35.
3.	Субектна неопределеност се отбелязва и когато главното внимание
на повествованието е насочено към действия, конто са с общовалиден ха-
рактер или с по-широк обхват и разпространение. Семантичната обобщеност
може да бъде подчертана и от формата на сегашно гномическо време за
действия, конто имат значение на непрекъснато реализиране, на постоянно
протичане. Напр.: не отъ тръннъ во чешжтъ смокъвн нн отъ кжпнны гр-
Зда овемлнктъ Лк 6.44 Мар, Зогр; । съвн^ыжтъ нк н въ огнь вълаганктъ
Йо 15.6 Мар, Зогр, Асем, Сав; вонъ нсыпмжтъ нк Лк 14.35 Мар; вьсъко-
моу нмжштюмоу дадатъ Лк 10.26 Мар, Зогр, Асем; внно ново въ м^Хъ)
новы вълнвыжтъ Мт 9.17 Мар; нн вьлнвыжтъ внна новь въ мъуы Бе‘
тъхъ! Мт 9.17 Мар; т«1Ж во м-к^ож С1жже мирнте възм^атъ вамъ Лк
6.38 Зогр (Мар — вьзмърнтъ са).
4.	Неопределено-лични изречения се употребяват и когато субектът на
мисълта е обществен, социален или идеен антипод на говорещото лице.
Напр.: сн вьсъ сътво^атъ вамъ за има мое Йо 15.21 Мар, Асем, Сав;
(Зогр — тво^атъ); । оум^ътвАтъ отъ васъ Лк 21.16 Мар, Зогр, Асем, Сав;
отъ съньмнштъ нжденжтъ вы Йо 16.2 Мар, Зогр; । п^ннъса главж его
388
нх мнс'ё Мт 14.11 Мар, Зогр; потъкж с а в накокалъ пепоБъедшъемъ Клоц
12в23—24; п^гвоздшна hos-ь moi i риде moi Син 21.18; ^азД'ВЛ1Ш1а се-
въ рзж монк Син 21.19.
5.	Действуващото лице не се определи при изтъкване на някаква дей-
ност (насочена към обект) със значение за засягане на лице и предмет или
за отношение към тях, за изтъкване на някакво положение или поставяне
в определено положение. Нерядко подчертаването на дадена поредица от
действия засилва субективното им осмисляне, а цялата съобщавана инфор-
мация се откроява с подчертаната си експресивност. Примери:
а)	С главна част в 3 л. ед. ч.: напасть во mi ctbo^i всаыж • тъштетж
mi cbTBOfi • много мн 13гаагоаа • до глхвъ! mi зъло съд-вх Клоц 8в38—9а1;
пакость в» мн fc4t сьтво^н велнкж • н з-вло ма п^внзноу^н Супр 422.12—
12; внд-в нсбосъска’ чоудесх • познх нстннж • п^нв-вже къ владъщ,-в . при-
нте сд съ мжченнкъ! Супр 94.1—3.
б)	С главна част в 3 л. мн. ч.: । по^жгхнктъ са емоу • i оутспжтъ i •
। оплюнктъ । • I оувьнктъ ।  । т^етж днь въск^ъснетъ Мк 10.34 Зогр, Асем;
I ОСЖДАТЪ I НА СЪМ^ЪТЬ • I П|>ЪДАДАТЪ I |АЗКМЪ Мк 10.33 Мар, Зогр,
Асем, Сав; на земн подвнгоша са • стоудень сът^ьп-вша • огню nf-вдхнн
БЪ1ША Супр 94.16—17; оуСТ^ЪМНША СА Н СЪКруШНША КОуМН^А • Н Kjl’CTHHlA
са Супр 35.16—18.
С разнообразните смислови отсенки и допълнителни модални признаци,
конто носят, неопределено-личните изречения са едно от обикнатите стили-
стични средства на старобългарския синтаксис.
§	476. Б. Според строежа и формалното изразяване на главната изре-
ченска част се различават три структурни типа неопределено-лични из-
речения.
1.	С лична глаголна форма, застъпена от всички времена на изя-
вително наклонение, но също така и от повелително и условно наклонение,
деятелен и страдателен залог, и от всички модални типове изречения.
а)	С главна част в 3 л. ед. ч.: къгда же лн посм-вктъ са Супр 447.
17—18; н авн са вьс-вмъ Супр 36.20; вьсь кв пжть на кол-вуъ везомь
б-вашс Супр 117.22—23; Тзбав1лъ с дшж мо>ж отъ ада п^-внеподьн-вго
Син 85.13; н да въкоусн б^ашъ въ тртън на Евх 47в9—10.
б)	С главна част в 3 л. мн. ч. и дв. ч.: ^азд-влнша сев-в ^нзъ1 моих
Йо 19.24 Мар, Зогр; од-внн бъ>ша св-втъло!ж одежденк Супр 271.11—12;
дх п^ннмжтъ доушж |>авл твокго Супр 254.16—17; въ тон жнзнн п^-в-
бъкта Супр 26.3; п^нвождххХж же н б-всаштаа са къ немоу Супр 18.25—
26; н въ1гнлн1 вжджтъ 13 домовъ сво<Хъ Син 108.10; дх бжджтъ nf-вдъ
гмъ въ)нж Син 108.15.
2.	С лична глаголна форма и инфинитив. Основните значения
на главната част са разпределени между нейните два компонента. Незави-
симият признак се изразява от инфинитива, а отнасянето на действието
към субекта и момента на речта — от спомагателния глаголен компонент
в трето лице (без граматични ограничения в оформянето му).
а)	С главна част в 3 л. ед. ч.: тогда начатъ ртнтн са Мт 26.74
Мар, Зогр, Асем, Сав; едл въ ^левхнне елннъеко Х#штеть нтн Йо 7.35
389
Мар; н вннл н енке^л не нмлтъ пнтн Лк 1.15 Мар; не нмлтъ лн п^нтн
въ п^лздьннкъ Йо 11.56 Мар, Зогр; не о сев-в во гллтн нмлтъ Йо 16.13
Мар, Зогр, Асем, Сав; «тъ внны же тоа неуднмъ в-влше прочен жнтн въ
мл(нл)стъмн свокмъ Супр 548.30—549.1; не «лчн послоушлтн кго Супр
170.11.	_
б)	С главна част в 3 л. мн. ч.: не могж зазь^втн глъ его п^вдъ лнк-
дьмн Лк 20.26 Мар (Зогр — могоша); не съмълХе «го въп^лшлтн Лк
20.40 Мар (Зогр — съмълуж); i не възмогж отъвъштлтн емоу къ с емоу
Лк 14.6 Мар, Зогр, Асем, Сав; не т^ъвоу|жтъ отнтн Мт 14.16 Мар, Зогр,
Асем; клсъ во могжтъ п^вльетнтн Супр 127. 14—15; н нлчастл оувъш-
тлвлтн А Супр 255.28.
3.	Копу л н о-именни. Главният член има аналитична структура —
признакът се изразява от именния компонент, а граматичните категории
време и отнесеност към субекта се представят от глагола-копула, застъпен
от всички темпорални и модални форми. Този структурен подтип не е мно-
го продуктивен, тъй като даден признак обикновено е присъщ на опреде-
лен, конкретен предмет, поради което съотнасянето му към неопределения
субект в разглежданите изречения противоречи на характера на признака
като такъв. Конструктивно обаче копулно-именните неопределено-лични из-
речения са застъпени във всички старобългарски паметници:
а) С	главна част в 3 л. ед. ч.: вждетъ во велш п^т:дъ вмь Лк 1.15
Мар, Зогр, Асем; । п^ввыЕллше нъмъ Лк 1.22 Мар, Зогр, Асем; ов^вте
са нмжштнн въ Hf-BB-B Мт 1.18 Мар, Асем, Сав; । тлко не bi лоучт вылъ
Клоц 5а35—36; п^ввъ1вллше ве стоудл тлъкжштн Супр 515.11—12; н
быстъ поелоушлнвъ до сьмрьтн Супр 480.7; не в» вълше томоу непрнчА-
стьннкъ Супр 60.21—22;
б) С	главна част в 3 л. мн. ч.: i комоу сжтъ подовьнн Лк 7.31 Мар,
Зогр; Б'встл во рЫБАОЪ Мт 4.18 Мар, Зогр, Асем, Сав; вьнжт^ь же сжтъ
влъцн ХЬ|Шткнни-н Мт 7.15 Мар, Зогр, Асем; пнтлгемн сжтъ н кротьцн
Супр 223.14—15; п^'ВвывллХж кште сл'впн Супр 3.15—16; lymiuiA же
въ тж ношть веселАШте с а Супр 75.29—30;
§ 477.	Както се вижда от приведените примери, неопределено-личните
изречения обикновено се разширяват свободно с второстененни части в за-
висимост от съчетаемостта на самия глагол — конститутивен център на
изречението. Те участвуват в изразяване на неговите основни граматични
значения както косвено (съдействуват за подчертаване на субектната нео-
пределеност), така и непосредствено — с конкретното си значение кориги-
рат или изтъкват едно от общите синтактични значения. С ограничаване на
съчетаемостта на глаголната част, и особено при свеждане на изречението
до неговия структурен минимум неопределено-личното значение се засилва.
Срв.: къгдл вьскр’снстъ • къгдл кьзндетъ Супр 470.22—23. Така че вто-
ростепенните части участвуват в изразяване на граматичните значения на
неопределено-личните изречения, чийто конструктивен център остава фор-
мата на главната част.
Ходова (19806:264) специално отбелязва една формална разновид-
ност на този тип изречения — формата пншетъ в Мт 4.4, 6.10 Зогр, в
Син 39.8: въ съвнтъцъ кънн(жь)нъшъ пншетъ. В съответните паралелни
390
места от другите евангелски текстове се наблюдават безличии страдателни
конструкции: писано кстъ. Данните от развоя на конструкциите с личната
форма пншетъ в славянските езици дава основание за предположението, че
вероятно тя е била характерна за разговорния език или за устната разно-
видност на книжовния език.
§ 478.	Обобщено-лични изречения. В книжовния старобългарски
език се отбелязва наличието и на едносъставни изречения с главна част
глаголна форма във 2 л. ед. ч., която има обобщено значение за всички
синтактични лица и форми и може да бъде съотнесена по принцип с ка-
къвто и да е вършител на действието — някакво лице или обобщено схва-
щана трупа лица. Глаголната форма в този случай не указва определен
субект на действието във 2 л. ед. ч., както например в определено-личното
изречение: п^ъпоъсааъ mia eci веселъемъ Син 29.12. Напротив, тя е упо-
требена не поради това, че адресатът на изказването се схваща като вър-
шител на действието, а просто като средство, осъществяващо чрез изказ-
ването контакта между говорещия и адресата. Действието се абстрахира от
непосредствената си темпорална конкретност и придобива характер на об-
щовалидност. Обобщено-лични могат да бъдат всички модални видове из-
речения — съобщителни, подбудителни, въпросителни.
§ 479.	Обобщено-личното значение на конститутивната глаголна част е
свързана с темпорална ограниченост. Отбелязани са старобългарски приме-
ри в бъдеще време (сегашно време при глаголи от свършен вид) със зна-
чение за установена истина, житейска максима. Напр.: съ п^ъподобъномъ
П^ЪПОДОБСНЪ БЖДСШ1 Н СЪ можемъ непов1ньномъ непеинъ Бждеил Син 17.26;
СЪ 13БЪ^АН0МЪ 13БЪ|>АНЪ БЖД0Ш1 Н СЪ Иу0ПЪТ1Е0МЪ |>АЗВ|>АТ1ШН CIA Син 17.27.
Често главната глаголна част е изразена от второлични форми на гла-
голи от свършен вид в сегашно време, изявително наклонение за предава-
не на гръцкия futur pro imperative. Този тип обобщено-лични изречения
съдържат призиви, забрани, наставления, поучения или съвети, конто се
отнасят до всички лица въобще или до множество обобщени лица. Харак-
теризират се със специфична модална оцветеност на задължителност. Напр.:
възаюбншн нск^ьнъго своего । вьзнснавндншн в^ага своего Мт 5.43 Мар,
под. Зогр, Сав; гн воу твоемоу поклоиншн сд i томоу еднномоу послоужншн
Лк 4.8 Мар, Мт 4.10 Мар, Зогр, Асем, Сав; възаюбншн га ба твоего отъ
вьсего с^дца твоего ... Лк 10.27 Мар, Зогр, Асем, Сав; под. Мт 22.37
Мар, Асем; Мк 12.30 Мар, Зогр, Асем; вьзаюбншн нск^ънъго тво-
его ъко самъ са Мт 22.39 Мар (Зогрб, Асем — своего); под. Мт 19.19
Мар, Зогрб, Асем, Сав; Мк 12.31 Мар, Зогр, Асем; Лк 10.27 Мар, Зогр.
Отрицателната форма на този семантичен подтип се отличава с по-
силна категоричност от изреченията с императив. Изразява невъзможност,
нецелесъобразност, с оттенък на предпазване, насочени към обобщен адре-
сат. Напр.: не некоуеншн га ба своего Мт 4.7 Мар, Зогр, Асем, Сав; не
оувьешн • не п^ъаюбъ! сътво^ншн • не оук^Адешн • не лъжесъвъдътель бж-
дешн Мт 19.18 Мар, Зогр^, Асем; не въ лъжж клънешн са Мт 5.33 Мар,
Зогр; не оувнкшн Мт 5.21 Мар, Зогр; не нзндешн отъ тждъ Мт 5.26
Мар, Зогр; пъсн! гна не поеш1 на зем) тоужде! Клоц 7в2—3. Горните
примери предават гръцкия futur pro imperative или conjunctivus aoristi след
391
of) jrfj. В един пример е отбелязан и отрицателен императив, който предава
гръцки conjunctivus aoristi за изразяване на отрицателно изказване по от-
ношение на предстояще действие: не садн нх п^ёдьннмь мъстъ едл къто
чьстьн'вн теве вждетъ зъвлнъ|уъ Лк 14.8 Мар, Зогр, Асем, Сав.
§ 480.	Обобщена забрана с оттенък на задължителност се изразява и
от инфинитив във вторична функция на императив (за предаване на гр.
infinitivus pro imperativo) с факултативно допълнение в дателен падеж за
означаване на обобщен адресат. Напр.: не каатн са камъ • не каатн са
отънждь н«бомь Мт 5.34 Зогр, Мар; не пртнвнтн са зълоу Мт 5.39 Мар,
Зогр.
§ 481.	Със своето общо граматично значение — изразяване на извън-
временен, независим признак (действие), приписван на обобщен адресат, както
и със специфичната си модална оцветеност, обобщено-личните изречения са
обособено стилистично изразно средство в старобългарската книжовна прак-
тика, запазено и доразвито в по-нататъшната история на българския език.
§ 482.	Безличните изречения са едносъставни изречения с главна
част, която не посочва активен деятел, или по-точно, която няма връзка с
предмет (в широк смисъл на думата) във функция на подлог. Вършителят
на действието е отстранен от мястото на граматичния подлог, поради което
тези изречения се определят още като безеубектни, бездеятелни. Изразява-
ният независим признак — действие или състояние — не е съотнесен и
към категорията лице, а само към момента на говоренето. В старобългарски
са засвидетелствувани разнообразии по степей на безличност структурно-
семантични типове изречения.
Според оформянето на предикативната им основа се различават три
главни подтипа безличии изречения, застъпени при всички модални видове
изречения в старобългарски.
§ 483.	I. С лична глаголна форма. Двата елемента на граматич-
ното значение — независимият признак и общата граматична отнесеност
към деятел, лице и момент на говорене — са изразени от един конститу-
тивен глаголен елемент в безлична форма, 3 л. ед. ч. Според изразяването
на главната част се обособяват няколко подтипа.
§ 484.	А. С безлична и безлично употребени невъзвратни глаголи. Те
могат да образуват еднокомпонентна структура с ограничена честота на
употреба. Най-често означават:
а)	Природни явления: । дъжднтъ на п^АЕедънъ! н на неп^АВедънъ!
Мт 5.45 Мар, Зогр, Асем: одъждн жюпелъ н огнь съ некое Лк 17.29 Мар,
Зогр; 1 одъжд! 1мъ (мана -bcti) Син 77.24; (посъаа тъмж) н мръче Син
104.28; (зап^ътн вътроу i клъне[н]н» водъноумоу) н [оу]леже Лк 8.24 Мар,
Зогр, Асем;
б)	Физически и психически усещания на човека — с конститутивен
елемент субектен дателен падеж: (нсп^авъдж кьзненАВНдъХъ) i м^ъди мн
Син 118.163; (оупъвл на ба да нзбавнтъ1-н нъшъ) лште Х’штетъ емоу
Мт 27.43 Мар, Зогр, Асем, Сав, Син 21.9;
в)	’Достатъчно е, стига’ — досьл-вти, достатн, ’в изобилие е’ —
нзбытн. Изречения с посочените глаголи обикновено съдържат допълнение в
дателен падеж, което спомага за обобщаване на действието и представянето
му като присъщо състояние, вън от отношението му към активно действуващо
лице. Напр.: довьлетъ оученнкоу да бждстъ ъкоже «учитель его Мт 10.25
392
Мар, Зогр, Асем: довьхетъ нхмъ Йо 14.8 Мар, Зогр, Асем, Сав; довьхъ-
ктъ тн оуво Супр 113.2, под. 253.3; довьхетъ ti чховъче Супр 41.29;
довьхетъ тн н мннн Супр 41.2—3; едх кхко не довьхъгетъ нхмъ н вхмъ
Супр 369.9, Мт 25.9 Мар, Зогр, Асем, Сав — достхнетъ; 1мжщоумоу во
дхстъ са । ндвждетъ емоу Мт 13.12 Мар, Зогр; с изпускане на дателното
допълнение — |мжцломоу во вьсьде дхно вждетъ н ндвждетъ Мт 25.9
Мар, Зогр, Сав.
§ 485. Б. Главната част е изразена от 3 л. ед. ч. на вытн.
1. Широко разпространени са изреченията за обстоятелства, при конто
протича дадено действие. Задължителен елемент в тези случаи са наре-
чията тхко, кхко, както и обстоятелствените пояснения за начин и време,
изразени с именна или предложна надежна форма. Напр.: тхко вждетъ н
въ дьнн снх чхвчскххго Мт 24.37 Мар, Зогр, Асем; кконн же не выстъ
тхко Мт 19.8 Мар, Зогр6, Асем, Сав; н быстъ тхко Супр 269.9; гхкоже н
быстъ Супр 209.7; тхко во н до дьнешьн1хго дьне Супр 217.22.
Наличието на дадени факта, ситуации и обстоятелства може да бъде
потвърдено за определен субект (с факултативен дателен падеж на субекта)
и за в бъдеще. Тогава бытн е в повелителна форма със значение на жела-
ние, молба, искане. Напр.: бждн мьнъ по гхоу твоемоу Лк 1.38 Мар, Зогр,
Асем, Сав; п^нноснте н вждетъ вхмъ Ио 15.7 Мар, Зогр, Асем, Сав; тхко
вждеть вхмъ Супр 316.20.
Значително място в текстовете с повествователен характер заемат без-
личните изречения за посочване времето на събитието, конто задължително
съдържат в структурната си схема обстоятелствени пояснения с темпо-
рално значение. Напр.: п^н вече^ъ есть Лк 24.29 Мар, Асем; въ же дх
оут^х Йо 18.28 Мар, Зогр; поддъ выстъ Мк 11.19 Мар; выстъ же въ
прочин день Лк 9.37 Мар, Зогр; нх oyTjiHix кстъ по патьцъ Супр 439.17.
В безличии изречения за настъпване на състояние и изобщо за нали-
чие, съществувание (като напр. цитираните по-горе Лк 9.37, Мк 11.19, Супр
209.7, Супр 269.9) формата за 3 л. ед. ч. выстъ за гр. gy^veto има значе-
ние ’стана, случи се, настана’. Това значение е засвидетелствувано и в някои
двусъставни изречения за природни състояния и явления, в конто е въз-
можно съчетаването на бытн с обстоятелствени пояснения за място, време,
начин. Напр.: н выстъ тншннх вехнъ Мк 4.39 Мар, Зогр; i се т^жсъ ве-
хнкъ выстъ въ мо^н Мт 8.24 Map; i выстъ гххсъ съ нвсе Мк 1.11 Мар,
Зогр; । выстъ оужхсъ нх вьс-в^ъ Лк 4.36 Мар, Зогр, Асем; многъ пххчъ
отъ п^ъстоаштнн)(ъ выстъ кго ^хдн Супр 48.2—3; выстъ же отьтого
пхнштъ Супр 193.3—4; н овххкъ свътехъ нх вьсъХъ стын^ъ вы Супр
110.17.
2. Първичен, вътрешно присыц на значението на глагола бытн, е се-
мантичният елемент ’съществуване’. Засвидетелствуваните в старобългарски
екзистенциални изречения съдържат обикновено три компонента: 1) обстоя-
телствено пояснение (за определяне мястото на съществуването, битието);
2) безличен екзистенциален глагол — форма за 3 л. ед. ч. на бытн или
нмътн; 3) име на предмет (или клас предмети), който съществува, във
функция на пряко допълнение.
393
Според данните на сравнително-историческите изследвания (Борков-
ский 1978:236 и сл.) със стар произход е безличната конструкция за на-
личие, образувана от форма на вытн и конститутивен елемент в родителей
падеж за количество. В старобългарските паметници е отбелязан само един
такъв пример: н вждетъ на хвхлж хв*М1?Н|& Супр 194.17—18.
По-често родителиият падеж на косвения субект (т. нар. отрицателен
родителей в безличии конструкции, вж. Hausenbias 1958:114), предста-
вен от име или предложно съчетание, се явява при отрицателните форми
на вытн в:
а)	сегашно време: । нъстъ непрАВЪды вь немь Йо 7.18 Мар, Зогр,
Асем: нъстъ иного ^азвъ его Мк 12.32 Мар, Зогр, Асем; юже во нъстъ
пьс)съ| нюдъккы Клоц 7в14—15; нъстъ иного бога Супр 263.2; нъстъ въ
оустъ^ъ Н)(ъ истины Син 5.10; нъстъ нцъленнъ плътн моей Евх 76а6;
нъстъ мир л въ костеХъ монхъ отъ лица г^ъхъ монХъ Евх 76а8—9;
б)	имперфект и аорист: ко^аблъ иного не в-в тоу Йо 6.22 Мар, Зогр,
Асем; и не бъашс ^азлнчнга пос|»ъдоу п^авсд’нааго и г^ъшнааго Супр
9.28—29; не во вълше юште тоу ннклкогоже чрьно^нзъцл Супр 209.
28—207.1; ннкакожо вълше водъ) пнтнаа Супр 549.11—12;
в)	бъдеще време: не вждетъ г^ъшьннка Син 36. 10.
Наред с родителей падеж конструкциите с отрицание при въ1ти могат
да съдържат и субектен дателен падеж (по произход — дателен за пред-
назначение-ограничение, вж. Мразек 1963а:244), представен от лични
местоимения или от названия на лица. Напр.:
а)	в сегашно време: нъстъ во семоу отьца на земи Супр 455.23; како
кд’номЗ нъстъ въньца Супр 78.13—14: нъстъ 1мъ събаазна Син 118.165;
нъстъ лншеннъ boiaiuhimk cia его Син 33.10;
б)	в имперфект: не въ има мъста въ овнтълн Лк 2.7 Мар, Асем, Сав;
не въ има чада Лк 1.7 Мар, Зогр, Асем;
в)	в бъдеще време: не вждетъ польза твонмъ коумнремъ Супр
131.6—7; не вжд| емоу застжпьника Син 108.12; господьскоу во ц^ствоу
не вждетъ коньца Евх 2в21—23.
Отбелязани са примери и с елипса на бъ1тн, напр.: сьде же ничсоже
таковааго Супр 491.20; да оуже ник*деже поко>а . ннк’деже осаабьюннга .
ник’деже жнвотво^ашта Супр 57.4—5.
§ 486.	Почти със същата честота в подобно значение се явява и име-
нителен падеж във функция на подлог в лична конструкция (срв. Ве-
черка 1963:202). Именителният падеж е представен от съществителни за
лица и предмети или от субстантивирани прилагателни имена (напр.: нъстъ
волъ п^ъдъ отъцемь Мт 18.14 Мар, Асем, Сав; нъстъ вжне тоу п^ншест-
вню Супр 95.17; нъстъ богатъ н ннштъ Супр 101.27), както и от место-
имения в среден род (нъстъ нно ннчтоже Супр 375.2; не нматъ тевъ въ1тн се
Мт 16.22 Мар, Зогрб; нъстъ во ннчътоже танно Мк 4.22 Мар, Зогр). Ед-
наквото значение на родителния и именителния падеж в горните конструк-
ции проличава и от синонимната им поява в паралелни места например от
евангелския текст, срв.: отъ плътн нъ польза ннкооажс Йо 6.63 Мар, Асем
(Зогр — нъстъ) и ннклкоже польза естъ Йо 12,19 Мар (Зогр, Асем — нн-
394
коъже), както и в една и съща хомилия от Супр и Клоц. Срв.: юже бо
нъстъ пас утл нюдъ|скъ| Клоц 7в14 и синонимната лична конструкция како
плсул нъстъ жндовъска Супр 419.11 (срв. Ходова 19806:167).
В текста на псалтира Плевачова (Plevacovd 1964) установява после-
дователна поява и на субстантивирани причастия в именителен падеж, напр.:
н-встъ tbo^iai баагостЪ1Н1а Син 13.1 ; нъстъ помагаьы Син 21.12; i не бъ
спаьан Син 17.42; i не вждетъ нзбаваъ1ан Син 49.22.
Тъй като за цялостното развитие на славянските езици безличните кон-
струкции с родителей падеж оставит характерни и се запазват, допуска се
влияние на гръцкия оригинал (с лична конструкция в именителен падеж) за
появата на именителен падеж в същата позиция и в старобългарски. Но
той не би могъл да получи такова широко разпространение, ако не е наме-
рил опора в старобългарската говорна реч (срв. Вечерка 1963:203; X о-
дова 19806:219).
§ 487.	Безличии изречения за наличие или липса по-рядко се образуват
с нматъ, напр.: т^етн се д’нь 1Матъ дьньсь Лк 24.21 Зогр, Асем; отъ
кждоу оуво нматъ паъесаъ Мт 13.27 Мар, Зогр (Асем — плъвелы).
§ 488.	В. С безлично употребени глаголи със са с нестрадателно
значение. Тази ограничена трупа глаголи свидетелствува за начален процес
на образуване на безличии глаголи с помощта на са, което в последвалото
развитие на славянските езици, вкл. и на българския език, става твърде
продуктивно (срв. Георгиева 1969:74). Предават гръцкия безличен пасив
(срв. Blafi, Debrunner 1975:§ 130).
Засвидетелствувани са единични примери с н,внтн са, чьстн са, оутн-
шнтн са за явления или общовалидни действия, напр.: ннколнже авн са
тлко влн Мт 9.33 Мар, Зогр, Асем; н вь снуъкпнглуъ чте са ^оумъскы
Супр 142.21; абнс оутншн са н ко^абь оуст^ьмн са на онж ст^анж
Супр 152.18.
Отделно следва да се отбележи безличната употреба на пнсатн са,
глаголатн са, fcuJTH са, възгаагоаатн са за означаване не на конкретно
действие, а за указване на книжен източник или на общоизвестни конста-
тации, т. е. при обичайни формули на цитиране. Срв.: пншетъ бо са Супр
106.16—17; пншетъ бо са . не чътъ<н сна не чьтетъ отьца Супр 328.16—17;
с косвена и пряка реч: |*счстъ с А I еже сътво^н сн въ памать «а Мт 26.13
Мар, Зогр, Асем (Сав — вьзглетъ са); п^вславьно гла cia о тсбъ грлде
бжъ| Син 86.3.
В същата употреба се явява и невъзвратната форма пнсатн: въ съвн-
тъц'В кън1[жь]н'вемъ пншетъ • о мнъ сътво^нтн вомж... не въсуотъуъ Син
39.8: пншетъ • не о Хаъбъ еднномь пожнветъ чкъ Мт 4.4 Зогр; пакы
пншетъ • не ккоусншн га ба своего Мт 4.7 Зогр (срв. например в новобъл-
гарски „във вестника пише, че . . .“), докато в останалите евангелски тек-
стове — Мар, Асем и Сав — като разночетене се откроява обичайната стра-
дателна безлична конструкция писано кстъ.
При глаголи съответно за мисловност — мьнътн са, протичане или
неочакваност на някакво действие — п^нключнтн са, сълоучнтн са, се
явява като конститутивен елемент субектен дателен падеж. Напр.: что тн
395
с а мкннтъ снмоне Мт 17.25 Мар, Зогр6, Асем, Сав; лн мкннтъ тн с а ико
не могж нъш'В оумолнтн отъцл моего Мт 26.53 Мар, Зогр, Асем; не потлн
мене нже тн са сълоучн Супр 240.29: пунключнтъ же са влмъ въ съе-в-
Д'ётсльство Лк 21.13 Мар, Зогр, Асем, Сав.
§ 489.	Г. С безлично употребени глаголи със са с възвратно-стра-
дателно значение. Това е широко застъпена в старобългарски трупа гла-
голи със страдателно значение, с помощта на конто се предава гръцкият
пасив. Косвеният субект в такива безличии конструкции се изразява чрез
дателен падеж или чрез родителей падеж с предлог отъ, което е в зави-
симост от управлението на съответния глагол в деятелен залог. Напр.: вънъ
1СЪ1пхетъ са Лк 14.35 Зогр; длстъ во са влмъ въ тъ члсъ Мт 10.19 Мар,
Зогр, Асем; тльи.’Вте н отвуъзетъ са влмъ Мт 7.7 Мар, Зогр, Асем; i въ
шжже м-в^ж M'BfHTC вкзмврнтъ са влмъ Мт 7.2 Мар (Сав — м-в^нтъ са) ;
иже не нмлтъ • i еже нмлтъ възьметъ с а отъ него Мт 13.12 Мар, Зогр;
нже лц1е уечетъ слово нл снл члсклго отъдлстъ са ем8 Мт 12.32 Сав.
§ 490.	II. Втори структурен тип безличии изречения са с личен гла-
гол и инфинитив. Главната част е изградена от два конструктивни еле-
мента: независимият признак (действие или състояние) се изразява от инфи-
нитива, а граматичната отнесеност към деятел, лице и момент на говорене —
от спрегаемата безлична форма на спомагателния компонент. Тези конструк-
ции съдържат като градивен елемент субектен дателен падеж и изразяват
волева, субективна модалност. Тя се изразява в това, дали авторът на изказ-
ването смята неговото съдържание за необходимо, или за възможно. Ипфи-
питивът заема позиция на формално-граматичен подлог. Той не означава
осъществяващо се действие, а действие (или състояние), предназначено и
предоставяно на субекта (изразен от дателния падеж) за реализиране. Не се
отбелязват морфологични ограничения в оформянето на спрегаемия глагол.
Според семантичната натовареност на безличния глаголен компонент
се различават няколко подтипа безличии изречения с личен глагол и инфи-
нитив.
§ 491.	А. С пълнозначен спрегаем безличен глагол.
1.	Необходимост, обоснованост на действието се изразява от безличните
форми подоблктъ ’следва, подобава, редко е’ и достонтъ ’подобава, трябва,
уместно е’. Напр.: конго богл подобллтъ нлмл отъвр'вштн са Супр 258.5—6;
повннжтн тн са подобллтъ злкономъ цуемъ Супр 106.6—7; ПОДОБЛЛШС БО
вл^нтн вонноу вокводж Супр 245.15; достонтъ лн нлмъ кеслровн длнъ
длтн нлн нн Лк 20.22 Мар, Зогр; достонтъ оуво влмъ дьньсь оуввдвтн Клоц
6в14—15; достонтъ н нлмъ ^ештн Супр 480.4.
В значение ’трябва, предстоя’ подовлктъ изразява обективна необхо-
димост, неизбежност (Ходова 19806:204). Срв.: подобллтъ влмъ ^однтн
са съ въ1ше Йо 3.7 Мар, Зогр, Асем; подобллтъ съконьчлтн са еъсъмъ
нлпнслнъ)мъ въ злконт: мос-ковт:... о мьнт: Лк 22.44 Мар, Зогр, Асем.
Липса на обоснованост, отрицание на необходимостта от утвърждаване
на действието със значение ’не трябва, не следва’ се изразяват в случаи
като: не подобл’тъ въ> (енклитична форма за дат. п. мн. ч. на личното
местоимение) земънллго и,вслу1л боглтн с а Супр 257.25; не достонтъ теки
396
вьзатн »д^ л своего Йо 5.10 Мар, Зогр, Асем; не достонтъ тн нмътн cia
Мт 14.4 Мар, Зогр: не достонтъ тн куъстшлнеу са нл^нцлтн Супр 100.10.
Този тип безличии изречения могат да бъдат реализирани и непълно, с
елипса на субектния дателен падеж. В такъв случай се изтъква модалното
действие като обобщено (по отношение на субекта), „безагентио**. Семанти-
ката на безличната конструкция се доближава до тази на неопределените и
обобщено-личпите изречения. Напр.: вьзвеселнтн же са н възд^лдевлтн
педевллше Лк 15.32 Мар, Зогр, Асем, Сав; i въ вьсъ)съ газыцъ^ъ подо-
вллтъ пръжде п^оповъдгсгн са евнълню Мк 13.10 Мар, Зогр; подовктъ
плче р|дхтн Клоц Зв27; достонтъ лн въ соботж довр тво^нтн Мк 3.4 Мар,
Зогр, Сав (Асем — сътворнтн); достонтъ лн длтн кнньсь кеслрвн нлн
нн Мк 12.14 Мар, Зогр.
2.	Правилно, подобаващо местоположение или движение в пространст-
во™, предстоящ© действие се изразяват от п^ъдълежнтъ ’предстои’, п^н-
лежнтъ ’продължава, повтаря се’, п^ндетъ ’идва’. Напр.; кдно »тъ двою
П^ЪДЪЛСЖНТЪ ВЛМЪ НЛН. . . ДОСТОННОМЪ ВЫТН НЛН. . . ОТЪАТН жнвотл н вон-
нъство Супр 70.2—5; дл не положить потомъ велнлт) cia члкоу нл зем1
Син 9.38; н по нстннъ чвуднтн мн с а п^нде Супр 54.18—19.
3.	Със значение на оценка за достатъчност в единични случаи се отбе-
лязва довьл'ыетъ ’стига, достатъчно е’. Напр.: девьлетъ оученнкоу дл вж-
детъ (вм. инфинитив) ъкоже «учитель его Мт 10.25 Мар, Зогр, Асем; до-
вьлетъ тн. . . подвнгнжтн са Евх 91в1.
4.	Случайност, несистемност, липса на непрекъснатост и постоянство
при извършване на действието се изразяват с безличните нестрадателни
форми на глаголите със са: ключнтъ с а, приключить са, лоучнть са, съ-
лоучнтъ са със значение ’става, случва се’. Напр.: лште мн са ключнтъ
съ тобо1ж оумьрътн не отъвръгж са теве Мт 26.35 Мар, Зогр, Сав, под.
Асем — ключп'ъ мн са; ключн с а емоу ноклднтн Лк 1.9 Мар, Зогр, Асем;
лште мн са лоучнтъ оумр-ьтн съ тобо1ж не отъвръгж са теве Мк 14.31
Зогр (Мар — ключнтъ); нрнключнтъ же са влмъ въ съвъдътельств» Лк 21.13
Мар; н того роднтелемъ сълоучн са оу тълл пръвывлтн оумъръшллго сил
н;<ъ Супр 536.3; сълоучн с а мжжоу сестры iero. . . стронтн рлмъньскл
вллстъ Супр 281.22; сълоучн са. . . въплстн въ въдеу стоуоумоу томоу
еппоу Супр 534.27.
5.	Качествена оценка за действие според въздействието му върху су-
бекта на изказването се изразява чрез нзволнтъ са ’добре е, разсъдливо е’,
напр.: нзволн са н мьнъ. . . пнслтн тевъ Лк 1.3 Мар, Зогр, Асем.
§	492. Б. Характерна, обхватно застъпена и с несъмнен стар общесла-
вянски произход е безличната конструкция от вытн в 3 л. ед. ч. (с раз-
личии темпорални и модални форми) « инфинитив. Тя може да съдържа
и допълнителни конструктивни елементи — субектен дателен падеж и ин-
финитивно допълнение във винителен падеж (родителей падеж след отри-
цание) при преходни глаголи (срв. Kostov 1965:185).
В зависимост от семантиката на инфинитива тези конструкции изразя-
ват различии модални значения — обективна възможност, необходимост,
неизбежност или случайност на действието.
397
1.	Значение на обективна възможност или невъзможност имат конструк-
ции с глаголи за възприятие вндътн, схышхтн, оусхъ!шхтн. Напр.: тхкож-
де н въ нхсъ чховъцъХъ кстъ вндътн Супр 266.12—13; н въхше вндътн
чоудо п^ъсххвьно Супр 66.29—30; дх кмоу не вждетъ вндътн гохъ п^ьснн
Супр 187.8—9: гххсх же кмоу не въхше схышхтн Супр 116.26—27; г[хх]съ
оумхьче н не вы схышхтн Супр 570.17—18; бждн же вьсъмъ нхмъ...
оусхышхтн вххженын тъ гххсъ Супр 123.26—29.
2.	С модален признак ’възможност, необходимост, задължителност, пре-
допределеност на действието’ са конструкциите с глаголи за мисловност,
познание и говорене — рхзоумътн, оукхзхтн, нх^ештн, п^оповъдхтн, нспо-
въдхтн; за душевно състояние и душевна проява — ненхвндътн, хювнтн,
мнховхтн, п^ъовндътн, оупъвхтн, весехнтн са, ^хдовхтн са, оужхсхтн са
и под. Напр.:
тхко мн кстъ ^хзеумътн ixko к^ьстжднъ ксн Супр 223.19 - 20; нъстъ
во ннъмъ оукхзхтн нъ нскоушьшнТмъ Супр 89.12—13; не во кстъ цъсх-
ремъ того нх^ештн Супр 214.2—3; хште мн кстъ п^оповъдхтн Супр 510.26;
мьнъ хн кстъ.. . нсповъдхтн г^ъХъ| СЕ0А Супр 358.19—20: вы кстъ не-
нхвндътн н xwbhti Супр 71.15; тевъ во есть мнховхтн Евх 25а16; х хн
м^ьтвххго того... кхпнштх нъстъ мн п^ъовндътн Супр 226.24—26; не во
мн кстъ оупъвхтн кднъмъ ^ъчемъ Супр 501.3—4; в подчинено изречение;
ЧТО СЪТВО^НМЪ КГДХ ВЪ невогъмъ рхдовхтн с а • кгдх въ весехнтн с а Супр
386.14—15: кохнко пхче вн оужхсхтн са нхмъ х* нсоусх Супр 149.1—2.
Неизбежност на действието, предопределеност се изразява и чрез кон-
струкции с оумь^ътн, погывнжтн, ст^хдхтн и 3 л. ед. ч. на бытн. Напр.:
понеже во вьсъко оум^ътн кстъ оум^ъмъ Супр 91.20—21; кхнко тн кстъ
погывнжтн w везхкон’ннче Супр 425.13—14; н мьнъ вждетъ стрхдхтн
Супр 237.1; в подчинено изречение: п^ъжде во въдъхшс ixko семоу кстъ
бытн Супр 51.2.
Предопределеност, възможност се изразяват и с голяма, лексически
неограничена, трупа глаголи за дейност като: tbojihth, сьтворнтн, похоу-
чнтн, дхтн, отъвръштн СА, СЪВХЮСТН СА, ПОКО^НТН СА, съпхсхтн, стхрън-
ШННЬСТВОВХТН и ПОД. Напр.;
кхко же въ сътво^нтн нюдж кртъкх Супр 413.29; в подчинено изре-
чение: нжде по овычхю нмъ въхше тво^нтн съво^ъ Супр 26.15—16; н нх-
сытншн с а цъсх^ьствх кгоже бждн вьсъмъ нхмъ похоучнтн Супр 384.4,
под. Супр 447.23; х еже състн о деснж1ж мене н о ШЮ1ЖЖ нъстъ мьнъ
дхтн Мк 10.40 Мар, Зогр, Асем, Сав; дх не вждетъ мьнъ п’се. . . отъ-
в^ъштн са х* свокго Супр 61.5—6; дх въдетъ н схмомоу вез врдх
съвхюстн с а Супр 548.18—19; кхко мн са кстъ тевъ поко^нтн Супр
61.18—19; тевъ во есть... спхтн п вже нхшъ Евх 25а16—17; । не въ нмъ
кохн понъ ъстн Мк 6.31 Мар, Зогр.
3.	Глаголи за движение като: нтн, въннтн, п^нвхнжнтн са и под. се
съчетават с выстъ, което предава гръцката форма за аорист в 3 л. ед. ч.
ёуёуето ’стана, случи се’. Конструкцията има „реализационна семантика”
398
(Мразе к 19636:114) — ’стана, случи се’. Напр.: выстъ вьннтн нсовн къ
домъ единого къназа флрнсенскл Лк 14.1 Сав; выстъ же н къ дроугж1Ж
совотж къннтн емоу къ съньмнште н оучнтн Лк 6.6 Мар, Зогр, Асем.
§ 493.	Структурна разновидност на тези безличии изречения са конст-
рукциите с елипса на выти и задължителен субектен дателен падеж (срв.
М разе к 19636:117, Ходова 19806:227 и с л.), конто имат сравнително
по-малка честота на употреба. Модалното им значение е ’трябва, следва,
необходимо е’. Напр.: кьсъмъ не покорлштннмъ са. . . зъаж съмрьтн1Ж
оумрътн Супр 145.4; свАтоумоу господоу пештн са о томь Супр 131.21;
не злата нн сьреврА • нъ Гульни мъдшж невесъскок цъслрьство приоб-
рести Супр 160.10—11; пропннлтн тиса н оумрьтвнтн ксемоу мнроу и ксь
мнръ Евх 89в20—24.
Често въ1тн се изпуска във въпросителни иифинитивни конструкции:
КЫА ВАМЪ НАДСЖДА нметн Супр 128.7; ПОЧТО МН ГНЪКНТН АДЪЖЪ СТАр-
ц,оу Супр 239.26; како отътолъ апаъствоватн теве Евх 34а19—20.
§ 494.	Ш. К о п у л н о-и меняйте безличии изречения имат аналитична
структура на главната си част. Именният компонент означава признака (със-
тоянието), а общата граматична отнесеност към деятел, лице и момент на
говорене се съдържа в копулата — 3 л. ед. ч. на въ1тн (в различии темпо-
рални и модални форми). И този тип безличии изречения имат модална оцве-
теност, която отчасти произтича от вътрешното отношение на субекта на
даденото действие към неговото осъществяване. Модалният признак е свър-
зан с външните обстоятелства или е следствие от обективната каузалност
(причинност) на описваните събития. В зависимост от неговите конкретни
лексикални изразители се долавят и специални отсенки — възможност, необ-
ходимост, предопределеност, способност, намерение, своевременност на дей-
ствието и т. н. Тази семантична спецификация на общото модално значение
се включва в структурата на разглежданите безличии конструкции чрез два
типа имении компоненти.
§ 495.	А. Именният компонент е изразен чрез страдателно причастие
(сегашно или минало) в среден род. Неговите залогови признаци са изблед-
нели или изчезнали — логическият субект е с форма на дателен падеж,
което не е свойствен© на страдателните конструкции, а доближава този тип
до изреченията с адвербиални безлично-предикативни форми — функцио-
нални предикативи (вж. § 496).
Обичайни в такава употреба са причастията от глаголи за говорене и
познание като рештн, гаагоаатн, съказатн, отъ въ шт атн, в-вдетн, нзвъш-
татн, саышатн, а така също и от глаголите пнсатн и напнсатн. Безлично-
страдателната конструкция може да съдържа факултативен дателен падеж
за предназначение (dativus commodiincotnmodi), обстоятелствено пояснение
или да въвежда пряка реч. Логическият субект, който е всъщност субек-
тът на модалността, може да бъде изразен от безпредложен творителен
падеж или от родителей падеж с предлог отъ. Предават обикновено гръцкия
безличен (и перифрастичен) пасив. Напр.: кдннж речено выстъ Супр 420.22;
гаано вждетъ въ памать cia Мк 14.9 Мар, Зогр; i бёашс емоу отъвъштлно
Лк 2.26 Мар (Зогр, Асем, Сав — въ); ведомо да вждетъ теве . гако
богомъ твонмъ не жърж Супр 104.16; |двестьно ны естъ по вжнемъ къ-
ннгамъ Евх 95в14; отъ векл нестъ слышано еко кто отвръде очн слепоу
399
^ожденоу Йо 9.32 Мар, Зогр, Асем; пнслно есть Мт 4.4 Асем, Сав; Мт 21.13
Мар, Зогрб; вь нлннслно ев|>ънскъ1 . г^ъчъскъ! н ллтннъскъ! Йо 19.20 Мар,
Зогр, Асем (Сав — плпслно); нъстъ лн нлпнслно въ злконъ влшемъ Йо
10.34 Мар, Асем (Зогр — пслно).
Възможно е реализирането на конструкцията и с елипса на копулата,
напр.: отъ многъшуъ съклзлно Супр 345.14.
Голяма е групата на причастията от глаголи за предназначение, предо-
пределеност: длтн, възатн, оуготовнтн; за подбуда, забрана: повелътн,
злп^ътнтн, конто образуват безличии изречения с конструктивен елемент
дателен падеж за предназначение и факултативен инфинитив. Конструкцията
означава пасивен резултат от акта на приписаната на субекта възможност
(позволение, способност и т. н.) за извършване на действието, изразено от
инфинитива. Напр.: (мжщюмоу во вьсьде длно вждетъ. . . н еже лште
мьннтъ са нмъ1 • вьзато вждетъ отъ него Мт 25.29 Мар, Зогр, Асем;
нъстъ мьнъ длтн • нъ нмъже естъ оуготовлно Мк 10.40 Мар, Зогр, Сав
(Асем — оуготовлно естъ); молнтн са оуво зл на повелъно кстъ нлмъ
Супр 106.10—11 ; мьнъ во повелъно кстъ нтн въ лсшж Супр 236.15; тлко
же въ’ше злп^ъштено посъллнъ>нмъ отъ вокводъ! къ немоу Супр 17.23—25.
В посочените безличии конструкции е възможна появата и на други
причастия, тъй като не се наблюдава семантична ограниченост за глаголите,,
от конто те се образуват.
§ 496.	Б. Вторият структурен подтип се образува с неизменяеми пре-
дикативна имена — т. нар. функционални предикатива (предикативно
наречие с адективен или субстантивен характер и неадвербиализирани съще-
ствителни имена), конто за старобългарски са ограничени на брой и нямат
общ формален показател (срв. Rothe 1960, Jelitte 1961, Златанова
1972; Zlatanova 1976:111 —123; 1983, Георгиева 1969:81 и сл., Хо-
дова 19806:234—254).
С предикативна функция могат да се явят:
а)	Адективни наречия и причастия — вллго, дов^о, въдьно, д^ьзв,
льгъко, лъпо, ЛН)С«, ТЕ|>ЬД0, тажько; БЛлзъ, въсоук, rofe, дов^ък, соулък,
оуне, оунък, оудовь, оудовък, лвъ; вллговръменьно, възможьно, невъз-
можьно, достойно, моштьно, НСН|*ЛВЬДЬНО, ПОДОБЬНО, пот^ъбьнф, печлльнф,
плгоувьно, оугодьно;
б)	Адвербиализирани съществителни имена, придобили модално значе-
ние — годъ, льзъ, нельзя, лъть, лътыж, нелъть, нев®Л1л, бъдл, в^ъма,
довр В^ЪМА, ноуждл, ПФДОБЛ, ПФТ^ЪБЛ, СТ^Л)(Ъ, т^ъвъ;
в)	Неадвербиализирани съществителни имена — пользл кстъ, овъплн
кстъ.
Този структурен подтип се реализира в два модела безличии кон-
струкции :
1.	Наречие 4-3 л. ед. ч. от въггн 4- дателен падеж за предназначение (dat.
commodi — incommodi) и с факултативен инфинитив. Напр.: тоу^омъ н сн-
доноу фтъ^лдьнъс вждетъ вь день еждъны Мт 11.22 Мар, Зогр; нлмъ
оудовь кстъ възвоуднтн н въетлвнтн Супр 488.2—3.
400
2.	Предикатив 4-3 л. ед. ч. от бытн 4- инфинитив (или подчинено изрече-
ние). Конструкцията допуска факултативен дателен за предназначение (dat.
commodi — incomtnodi). Напр.: подоба тн бъ датн сьрв^о мое Супр 369.29;
довр есть надъътн ctA гъ Син 117.8. Инфинитивът може да бъде заме-
нен и от цяло подчинено изречение. Напр.: дште възможьно есть да мимо
ндетъ отъ мене чаша сн Мт 26.39 Мар, Зогр, Асем, Сав; довръе емоу бн
выло лште не вн |»однлъ са чкъ тъ Мк 14.21 Зогр (Мар — довр).
Старобългарската безлична конструкция с модален израз (3 л. ед. ч. от
БЪ1тн заедно с предикатив) 4~ дат. п.-|-инф. предава гръцката конструкция
асе. с. inf. след модален и безличен израз, модални иифинитивни конструк-
ции в съчетание с безличии изрази и имена или конструкцията dat. с. inf.
Елипса на копулата се наблюдава обикновено при точно следване на
гръцките безкопулни конструкции. Напр.: дов^о во ваагодътн ндвъстоватн
с^дца Енин 33615—16 — xaldv yap хйрш PspatoBaSai xfjv xapSiav; мош-
тьно во кднъмъ дьнемъ с емоу въ>тн Супр 421.24—25 — Sovaxdv ypa xai &v
pig toBto Tsv£o9ai; Bfъм(а сътво^нтн гю Син 118.126 — xatpdq тоб
Ttoitjaai тф xupiep.
3	л. ед. ч. от бытн може да се яви в различии темпорални и модални
форми.
Според изразявания волево-модален признак безличните изречения с пре-
дикатив се подлагат на следната семантична класификация.
1.	С модално значение за допустимост, възможност, обоснованост на
действието, необходимост се употребяват като именен компонент следните
предикативи: льзъ ’възможно, позволено’, не льзъ, възможьно, не въз-
можьно, моштьно ’възможно’, не моштьно, лъпо ’уместно, трябва’, достой-
но ’уместно, както се полага’, не достойно, пот^ъвьно, пот^ъба ’трябва, следва’,
подовьно ’подобаващо’, не подобен», подоба ’необходимо, подходящ©’, тръвъ
’нужно, необходимо’, ноуждд, невомд ’неизбежно, нужно’, в^ъма, годъ
’удобно време’, лить, лътыж ’позволено, възможно’, не лъть ’не трябва,
не може’. Напр.:
нъстъ мн льзъ ннамо нтн Супр 170.21—22; ннчтоже не въдможъно
вждетъ вхмъ Мт 17.20 Мар, Асем; не възможьно кстъ въХоднтн
женъ въ манастъ^ь Супр 298.11—12; како естъ моштьно въ тонжде
вьсн мновъХъ енцнуъ полоучнтн Зогр. листове 1618—19; не моштьно
тн кстъ нтн Супр 294.6—7; подвнзлтн а лъпо естъ на нсп^лвленне
Зогр. листове П621-22; » енХь помъклнтн нъстъ лъпо Супр 534.9;
достоин» лн естъ датн кннъсъ кесл^евн нлн нн Мт 22.17 Мар, Зогр®: не
достойно кстъ ^ештн Супр 140.7; темь же пот^ъвьно естъ въепомънжтн
Зогр. листове 1а14 —15; нъстъ же мн потръвд глаголатн о немь Супр
272.10-11; подовьно въ ж^ътн пасхж Лк 22.7 Мар, Зогр; подоба тн въ
положнтн cbfeBfo мок п^ъдъ прдмжштннмн Супр 377.7—8; неподовно кстъ
О оуМН^ЫЖШТННХЪ Х^АЛНТН С А Супр 126.14; о мьнъ во нъстъ тръвъ ПЛА-
катн са Супр 102.15—16; ка»а же въ ноуждА п^ъвытн господевн Супр
313.20; неволъ во естъ п^нтн сканьдаломъ Мт 18.7 Мар, Зогр®; в^ъма
26 Граматика на старобългарския език 401
пллклтн сд гръ^л ’ смшлтн са съплсснню Супр 356.19—19 (без
копула); довро кстъ връмА плкы роштн пророчьскы онъ гллсъ Супр 487.4;
годъ же се н вллженллго плулл нл сръдж ндвестн вссъды Супр 356.5
(без копула); не лъть тн кстъ «уже възлювькне • ведь оудръжлнь!Л жнтн
Супр 496.28; н клко не в» вълшс лътннк прнстжпнтн Супр 441.14.
2.	Субективна характеристика на действието се изразява с помощта на
довро ’добре, хубаво’, доврък, оунс, оунък ’сполучливо, леко’, вллго ’добре’,
оудовь ’лесно, леко, полезно’, оудовък, оудовьнък отърлдьнък ’леко’, въдьно
’трудно, опасно’, въдьк ’тежко, мъчно’, легъко ’лесно’, печлльно, тажько,
въдл, стрл^ъ, горъ, лвъ ’явно, ясно’, дрьзо, 1лсьно, годъ ’нрави ми се’. Много-
значните предикативни имена участвуват с различии свои значения в отдел-
яйте модални разновидности на този тип безличии изречения. Примери:
не довро кстъ многомъ вогомъ вытн Супр 100.26—27; довръл тн естъ
млломоштннк въ жнвотъ въннтн Мк 9.43 Мар (Зогр — довръе); оуне естъ
нлмъ дл едннъ члвкъ оумьретъ дл людн Йо 11.50 Мар (Зогр — довръ),
Асем (с подчинено изречение); вллго мьнъ ъко съмърнлъ mia есн Син 118.71;
нлмъ оудовь кстъ въдвоуднтн н въстлвнтн Супр 488.2 - 3; нс оудовь естъ
оупъвлнкштнмъ нл воглтъство въ цъсрствне вжне вьннтн Мк 10.24 Мар,
Зогр; чьто во естъ оудовъе рештн Мт 9.5 Мар, Зогр, Асем, Сав; отърлдь-
нъе вждетъ содомомъ лн гоморънемь вь день сждънъ1Н неже грлдоу томоу
Мк 6.11 Мар, Зогр; Н ТН Д'ВЛО ВЪТрЫ н вльнлмн мьчнмн възврлштллх^
са въспать н въдьно нмъ вълше Супр 154.15; легъко во очнмл твонмл
влко оумрътвнтн I ожнвнтн Евх 78в22—23 (без копула); нъ лн тн тажько-
нъ лн тн печлльно Супр 330.19—21; въеъко мн кстъ н гллголлтн н
мльчлтн въдл Супр 240.20—21; стрл^ъ во кстъ кже вь нь не вытн
Супр 381.19; горе есть дъло оумьрьшоу нзьгорътн Супр 131.12—13; вьсъмь
лвъ кстъ ллеЗлндре Супр 159.19; дръзо кстъ дтлволемъ оустомъ (вм.
оустл) оуподовькнл нмътн въел Супр 380.30; н годъ вждетъ воу плче
тельцл юнл Син 68.32.
Както се вижда, семантичното съдържание на
върху структурата на безличната конструкция. Тя
инфинитив, когато модалният признак произтича от
и конститутивен дателен падеж, когато се подчертава вътрешното състоя-
ние на субекта, без връзка с инфинитивного действие (като при отърлдь-
нък, тажько, печлльно, лвъ и пр.).
3.	Не е малобройна и групата на модалните предикативни форми, конто
изразяват оценка на действие, установявана в съответствие с желанията,
правата на лица или трупа лица според определени морални норми. Безлич-
ните изречения с такава семантика (морално-етична оценка на действието)
съдържат задължителен инфинитив и факултативен дателен падеж за пред-
назначение. В много случаи те са близки по значение до неопределено-
личните изречения. При този подтип се отбелязват следните предикативи:
довро ’прилично, достойно’, довръ, вллго ’достойно, похвално’, лъпо ’уме-
предикатива се отразява
съдържа конститутивен
външните обстоятелства,
402
стно, справедливо’, не лъпо ’непристойно, несправедливо’, оу нс ’изгодно,
полезно’, оугодьно, люб» ’угодно, приятно’, неп^лвьдьно ’несправедливо’,
неподовьно ’непозволено, небогоугодно’, бллгов^ъмсньно ’уместно, своевре-
менно’, съмъ^ьъге ’по-смирено, по-незначително’, кьсоук ’безполезно’, лн^о
’излишно’. Примери:
нъстъ бо дов^о отатн	чадомъ Мк 7.27 Мар, Зогр; не довръ
мжд^овлтн нх цъломждрвлнню къ вогоу Супр 1.3—4; не лъпо «стъ жнтн
кмоу • нъ н тъ съмрьтшж дл осжднтъ с а Супр 66.6—7; вллг» естъ icno-
въдлтн сьл гъ Син 91.2; оунс БЪ1 снце гнъвлтн са нл тъ)(ъ • нже плас-
цемъ съвн|>лннк пншжтъ Супр 403.17—18; н клнко товъ любо н дрлго тсвъ
вждетъ Супр 48.15 (без копула); оугодъно въктъ Супр 142.23; неп^л-
въдъно нстъ нже ноуднтн нлсъ дл поклоннмъ са слоужъвъ мн^л сего
Супр 262.9—И; оумытн нодъ сьмърнък неже молнтн с а Супр 303.27—
28 (без копула); кьсоуе клмъ естъ ют^ъневлтн Син 126.2; нже во о тлннъ«н)(ъ
въп|>лшлтн лнуо нстъ н нс тв^ъд» в^лтн«л Супр 570.26—27.
В единични случаи са отбелязани и форми с друго модално значение
(вж. Ходова 19806:253), например за физическо състояние на човек —
соулък ’по-леко’: въп^лша же годннъ! от нн)<ъ въ кжнб соулъе емоу въ1 •
ftiuA же... въ годннж седмжнк остлвн н огнь Йо 4.52 Мар, Зогр, Асем,
Сав; или за състояние на околната среда — свътьл»: свъшта нм'кл^ж н
свътъло вълше Супр 412.17—18.
§ 497.	В старобългарския книжовен език се оформят различии струк-
турни типове безличии изречения с разнообразен семантичен пълнеж. Ши-
роко се използуват лични глаголи в безлична употреба, докато кръгът на
същинските безличии глаголи е ограничен за означаване само на природни
явления. Този факт, както и повишената синонимия на лексемите, с конто
се изразява главната изреченска част (подовлютъ — подовьно нстъ, длстъ
са — длно вждетъ, нъ т^ъвовллше— не въ т^ъвъ), паралелната употреба
на причастии безлично-страдателни конструкции и на неопределено-лични
изречения (пнслно кстъ/пншетъ са — пншетъ, гллголнктъ), колебанията
между личните и безличните конструкции (слъньце м^ъкнстъ — м^ъче),
както и неясно очертаните граници между семантичните разновидности на
функционалните предикативи говорят, че процесът на обособявянето на ста-
робългарските безличии конструкции все още не е бил окончателно за-
вършен.
Едносъставни имении изречения
§ 498.	При едносъставните имении изречения предикэтивността не е
експлицитно изразена. Основата им образува израз с именен характер без
копула. Тяхна специфична черта е значението за съществуване, екзистен-
циалност, което възниква в изречението поради употребата на именната част
в независима позиция. Синтактичните значения модалност и време са лишени
от морфологична опора, но модалността се изразява с помощта на интона-
цията (в говоримия език, както можем да предполагаме), а времето — с
403
помощта на нулей показател: липсата на глаголна форма е указание за
сегашно време. Тези граматични особености обуславят статичността на
изказването, съдържаща се в едносъставното именно изречение. Различното
синтактично обкръжение (контекст) на главната именна част определи функ-
ционалното значение на този тип изречения като описателно, повествова-
телно. Различават се следните типове едносъставни имении изречения.
§ 499.	А. Битийни изречения. Съдържат главен елемент, изразен със
съществително (или субстантивирано) име без или със пояснения. Означа-
ват битието на предмета, назован от главната именна част на изречението.
Обективно-модален характер имат едносъставните имении изречения за
състояние във физически и психически смисъл — пространство, време,
обстановка, резултат, настроения и преживяваня, душевен облик и пр. Тех-
ният структурен минимум се представя от абстрактно съществително име
или от атрибутивно именно словосъчетание. Срв.: огнь готовь • мочь ндъ-
оштренъ • рлспдтню постлвьюно • проплсть • коло воштлгы Супр 85.15—17;
дьнесь ведмлъвье много нл зем1 • везмлъвье много • I млъчлнье много
Клоц 12в1—3; доврн овштьннцн псчллн • съпоспвшннцн мольбы . звез-
ды вьселеныл • цътн црькъвьннн Супр 96.29—97.2; не злвнддштсю
ВЛЛГОДВЛННЮ - НСНЗДЛЮМЛЛ ВЛЛГОДВТЬ • готовл помошть крьстылномь •
СЪВОрЪ МЖЧСННКЪ • B0HHH ПОВВДОТВОрЦН  ЛНКЪ СЛЛЕОСЛОВАШТННХЪ Супр
95.7-11.
При обобщаване на качество или оценка за наличии предмети, явления,
състояния едносъставните имении изречения съдържат прилагателно име с
оценъчно значение или други думи, конто изразяват определени признаци в
зависимост от синтактичната си позиция. Напр.: лице дъвнче • х»дъ дввнчъ •
очн дввнчн • оскллвьюнню дввнче * бъсъдл дъкнчл  л жтровл не дъвнчл < нъ
млтерв Супр 240.11—14; довро прнношснню • ново вьсъжсженню • не огнемь ннстоу-
денжж жьремоСупр 91.25—27; вес порокл съсждъ • вс сквръны хл’ьвннл • везъ
възмжштснньл стьклъннцл • везъ съмене порождению • вез нсввстьствл дъвнцл *
везъ чрътогл чнстл«л • везъ отъсъченшл клмы • злключенъ грлдъ • нс-
точьннкъ печлтьлънъ • несътл ннвл • неслжденл лозл • несъповвдомо чоу-
до • нензоумъкмо рождению Супр 243.2—10.
Съобщителни, със значение за посочване, констатация или наличие на
предмети в широк смисъл на думата са и изреченията с показателни место-
имения и частици се, н се, есе, то. Напр.: се млтн мов и врлтрьв мов
Мт 12.49 Мар, Зогр; жено • се снъ твои Йо 19.26 Мар, Зогр, Асем, Сав;
л се нмъ нменл Супр 69.6; и се же оуво вьсе довро Супр 130.3; все мжжь
Супр 476.10.
Между характерните за старобългарския език имении конструкции с
дателен падеж е засвидетелствувана и самостоятелната употреба на нма+
дат. п.: । има дввв млрнв Лк 1.27 Мар, Зогр, Асем; i има ей елнслветъ
Лк 1.5 Мар, Зогр, Асем.
Едносъставни имении изречения са и образуваните със самостоятелно
употребените частици ен — за потвърждение, и нн — за отрицание, напр.:
вждн же слово влше сн ен • I нн нн Мт 5.37 Мар, Зогр; онъ же рече • нн
Мт 13.29 Мар, Зогр, Асем.
§ 500.	Б. Н а з и в н и изречения. Съдържат встъпителна информация от
иай-общ характер — заглавия на литературни произведения, на части от
404
тях, на молитви, религиозни формули, предписания, ритуални указания и пр.
Решаващо значение за тяхната комуникативна пълноценност има тясната им
връзка със ситуацията на речевия акт, т. е. те винаги се възприемат заедно
с предмета, който назовават. Познати са две разновидности:
а)	Главният именен член на конструкцията е в именителен падеж (с
възможни определения към него). Напр.: отъметлнне петрово Мар 44а5;
евлггелне извозное съ вмъ Асем lai—4; гаавъ! евлньл1Ъ еже «тъ лоукы
Мар 186; сватааго отца нлшего Iwaha зллтооустАлго • слово на в^ьвьнн-
цж Супр 318.10 — 11; моантва на юбъдъ Евх 16в13; заканнаннс стааго
ВАСНАЪ НАД Д)(Ы НСЧНСТЫ Евх 56вЗ—4; ДВЪ ПСАОМЪ ВЪ П^ЪВЖ СЖБОТЪ
Син 27в19; саава пъснь степеннл Син 172а13; г • стн^ь п^ъваа Евх
83в15; давь. пъшъ	въ дьн\ пфъвъпйч соботъ Син 122вЗ—4; стго
ЮАНА )<уЪС0СТ0МА А(>уИПКК0уПА КОНСТАТШЪ Г^АДА • ЧЪТСНЬе ВЪ ВШКЪ! ЧЭТ-
врътокъ Клоц За24—26.
б)	Главният именен член не е в именителен падеж. Той може да бъде
определение в родителей падеж, обстоятелствено пояснение и под., конто
са придобили самостоятелност и са се превърнали в синтактично-семан-
тични и комуникативни единици на фона на синтактичния контекст. Този
тип еквиваленти на изречението се срещат в заглавия, при изброяване и пр.
в текста на евангелието и молитвеника. Напр.: о 1сцълъвъшннуъ «тъ f аз-
лнченъ неджгъ Мар 43а21 ; « м«|>ьсцъмъ Хождении Мар 43в9; w съэда-
НСНЬН НАМЪ БСС КОАЪБАННЪ ВЬ ВЪ^Ъ БААГ0ДЪТН1Ж СТААГО емоу д)(А Евх
60а9 —11 ;w оуслышАньн гю гаасъ моантвы haujcia Евх 60а20—21.
§	501 В. Е м оци о н а л н о-оце нъчни изречения. По структурно-се-
мантичнн признаци те са близки до битийните изречения, но за разлика от
тях са натоварени с допълнително модално значение — емоционална оценка
на предмета. Съдържат в състава си въпросителни думи (кын, къто, коль,
кольмн, колнко, напр.; коль свътьло вьск^ъшеныл повъжденьк Супр 488.
19—20: колнко вьснн н колнко г^адъ Супр 431.1), междуметия и подсил-
ващи емоционални частици (о, о веле, оле, го^е, о го^е, оу го^е, адвербиа-
лизиравите оу вы, благо ’охо! ехГ). Междуметията о, оле се съчетават с
именна част, която може да бъде в именителен, родителей, дателен падеж
или в звателна форма (срв. и възклицателни изречения, § 463). Напр.: w
чколюбьствьс уво • w везоумье нодово • Клоц 7в29—30; wac чоудо Супр
94.28; го^е же неп^АВЪДЪНЫмъ н доьаштнмъ въ ты дьнн Мт 24.19 Мар.
Зогрб; ю го^е мьнъ Супр 240.10; оувы мьнъ • оувы мьнъ Супр 78.27;
благо же благо же доуш! нашс1 Син 34.25. Междуметията и емоционалните
частици дават израз на емоционалната реакция на говорещия към ситуа-
цията на съобщението, без да носят информация за самата нея. С контакт-
ната си функция осъществяват връзката между говорещия и адресата пре-
димно в диалогични текстове, в хомилиите и проповедите.
Субективно-модално значение имат и формулите за заклинание и клетви—
тако мн + им./вин. п., напр.: тако мн н га Moiero нс уел Супр 113.18 „кълна
се и в моя господ. . .!“
Особен експресивен тип са някои фразеологични обрати (афоризми),
като напр.: ^ечено выстъ • око за око н зжбъ да зжвъ Мт5.38 Мар,Зогр.
405
ВОКАТИВНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 502.	Това са конструкции, конто по структура приличат на едносъс-
тавните имении изречения, тъй като са изградени от един главен елемент,
изразен с име. По комуникативното си предназначение обаче те се добли-
жават до думите-изречения. Служат за разкриване на емоционалното със-
стояние на говорещия, на определена волева подбуда или на емоционалната
оценка за лице, към ксето се обръща авторът на изказването. Напр.: поко-
ен мн са члокъчс Супр 60.25; господи съпасн ма Супр 232.7; gisps оучн-
тслю Супр 313.12; не знанк его жено Лк 22.57 Мар, Зогр; воун н слъпнн
Мт 23.17 Мар, Зогр.
Именнотоадективноопределение към съществително в мъжки род ед.”,
(обръщение) може да има форма на звателен и /или именителен падеж,
напр.: ф\^нсею сл'впе Мт 23.26 Мар, Зогр®; сне сотонннъ Супр 115.26; w
^оде невъ^нь Мк 9.19 Мар, Зогр, Асем; към съществително в женски
род - само на именителен падеж: земле нюдова Мт 2.6 Асем, Сав. По-
често адективното определение към обръщение, изразено от име в мъжки
род, е сложна (местоименна) звателна форма = именителен падеж. Напр.:
пмнъ^нвын чловъче Супр 102.12; к^ъвопнвын змню . паът«1аднвъ1Н мечоу
Супр 115.27—28.
Главният елемент на вокативните изречения понякога се повтаря. Вто-
рого или третото обръщение могат да бъдат други наименования на назо-
ваното преди това лице и да бъдат изразени от звателни форми или да
бъдат схващани като приложение (всички или само някои от тях) към пър-
вия, главния елемент. В такъв случай те се явяват в именителна форма. Напр.:
бааг»са«вькнъ ксн г«сп»дн коже Супр 229.8—9; господи нсоу эдьстс Супр
231.23; господи воже мон Супр 232.26; п помоцжн1че moi нзбаВ1Тсаъ moi
Син 18.15.
В отделни случаи главният елемент на вокативните изречения в един-
ствено число под гръцко влияние се явява в именителен падеж вместо в
обичайната си звателна форма. Тази промяна засяга особено имена от чужд
произход. Напр.: днкьно чоудо тн нмамъ съпогкдатн фнлел Супр 224.21;
диаконе фнлсл Супр 224.16—17; ма^та ма^ъта печсшн са и маъкншн о
мьнозъ Лк 10.41 Мар, Зогр, Сав, с вариант в Асем ма^-о-о ма^-о-о.
ЕЛИПТИЧНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
$ 503. Елиптичните изречения заемат периферно място в системата на
простого изречение. Тяхното синтактично членение е затруднено поради
съкрэщаването на глаголния компонент. Независимият член има форма на
подлог, но той не се съотнася със сказуемо и няма значение на предика-
тивно определяемо.
Изпускането на сказуемого (застъпено в изречението на непосредстве-
ния контекст) често води и до елипса на подлога. Тази формална синтак-
тична непълнота не променя основного значение на изречението, но му
придава по-голяма интензивност, цялостност и свързаност със съответния
синтактичен контекст. Ето защо елиптичните изречения се явяват често в
пряката реч и диалога, при въпросно-отговорни единства и под., т. е. те
имат стилистично обусловени ограничения в употребата си. Когато една
или друга част на изречението синтактично не е изразена, позицията й може
406
да се установи въз основа на непосредствения контекст (вж. Ваг tula)
1969:49—58).
§ 504. Елиптичността е характерна за неголям брой широко употребя-
вани групи словосъчетания, чийто основен член се отнася към определена
семантична трупа глаголи. Твърде продуктивни са изреченията с елипса на
глагол за движение и физически действия. Напр.: чесо нзндете въ поустъ1н«ж
вндътъ • т^ьстн лн вътрмъ двнжемы Лк 7.24 Мар, Зогр (елипса на нзн-
дете вндътъ); по чъто мы не възмогомъ нзгънлтн его • к же ^ече нмъ •
зл неВ'В^ъство влше Мт 17.20 Мар, Асем; не въсте лн когдл гь домоу
придет • вечер» лн • въ полоуноштн лн • въ кокотогллшенне • лн ютр Мк 13.35
Мар, Зогр; Х«...«г» првв^л • клко лн • послоушлн . Супр 489.7; колнко
нмлте ХЛ>ББЪ * lA^Te н внднте • I оувъдъвъше гллша * пать ХЛ,ЁБЪ н
дъвъ ^ъ1бъ Мк 6.38 Мар, Зогр; что тн нстъ нм а • онъ же рче • лртемюнъ
Супр 226.12—13.
§ 505.	Елипса на въ1тн в 3 л. ед. ч. има в следните случаи:
а)	В изречения с подлог в именителен падеж и обстоятелство за място
(въ -I- мест. п.). За разлика от предходния тип изпускането на личните
местоимения (лзъ, ВЪ1 и т. н.) тук не е възможно. Напр.: лзъ вь ннХъ н
тън въ мьнъ Йо 17.23 Мар, Асем, Сав; въ тъ день рзеумълте ъко лзъ
въ отцн моемь I ВЪ1 въ мьнъ • н лзъ въ влсъ Йо 14.20 Мар, Асем, Сав;
въ мьнъ оцъ н лзъ въ отцн Йо 10.38 Мар, Зогр, Асем.
Имении изречения от този тип са характерни и за текста на псалтира
с по-голяма вариантност на обстоятелственото съчетание (въ, нл + мест, п.,
подъ + тв. п.). Напр.: дшл моъ вь ^жкоу твое» вынж Син 118.109; учуъ
ты eci въ moi • въ ^жкоу твоею ж^ввы moi Син 30.16; оустл его плънл
сжтъ • н горстн I лъст1 • подъ ьлзънсомъ емоу трудъ I волъзнъ Син 9.28.
б)	Обстоятелството за място е изразено от наречие сьде, овьде, вьсьде,
ннкъдеже; подлогът е в именителен или в родителей падеж при отрицание,
напр.: । се волен ноны сьде Мт 12.42 Мар; се сьде хБ се овъде Мк 13.21
Мар, Зогр. В един текстов откъс се отбелязва опозицията вьсьде + им. п. —
ннкъдеже + род. п.: тлко господьнж сьм^ьть вьзаша • дл ©уже ннк’деже
поко1л ннк’деже осллбькнн1л • ннк’деже жнвотво^аштл • нъ вьсьжде сьм^ьть.
вьсьжде печлль • вьсьжде пллчь вьсьжде въздъ1ххнн!л • вьсьжде коленнв»
вьсьжде к^ьвн • вьсьжде сльзъ| i нъстъ кто мнлоул... Супр 57.3—10.
в)	В обичайни за старобългарски относителни изречения с именно ска-
зуемо без копула, въвеждани с местоимението нже (срв.: V е ё е г к а 1983:38
и сл.). нже обикновено се свързва чрез различии предлози с атрибутивно
определение за място. Напр.: въ, нл + мест, п.: нн отецъ влшъ нже въ
невсхъ отъпоустнтъ п^ъг^ъшеннн влшн^ъ Мк 11.29 Мар; въ ... вьсл 1лже
нл невесехъ н нл земн н въ мо^н нспльн’вд п^нх«Д«мъ... Супр 144.14—15.
407
Н\ДЪ, nf-бДЪ + ТВ. п.: | П^ВБЪ1ВЪ КЪ ГОСТННЬННЦН HUK« ПЙЪДЪ Г^Ь-
домъ Супр 282.14—15; нстннын богъ нже нъдъ кьевмн в«гъ Супр. 144.10—И.
нх, о + вин. п.: кьевкъ г^вХ* н Х°Улх отъпоустнтъ са члокъкммъ \
•вже нъ д^ъ Х®улгк не отъпе^стнтъ с а члкиъ Мт 12.31 Мар.
ИЗ, »тъ + род. п.: иед-ы-с Хожденье еже отъ е!)упть Клоц 13в21—22;
I о юснф^ |же отъ хрмьт-шъ Клоп 12аЗЗ—34.
по -|- мест. п. (и с темпорално значение): не т^вбокь моантвы хцв
вьстз^ъ нже по ьдьМ'В стьвнлъ в-в вогъ Супр 308.22 - 23.
ДВУСЪСТАВНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 506.	Структурният минимум на двусъставното изречение и основата
на граматичната му форма се представя от двата главни члена — подлогът
и сказуемото. Връзката между тях има отношение към две равнища на
езиковата структура поради наличието в сказуемото на функционално раз-
личии граматични категории: 1. синтагматични морфеми за съгласуване с
подлога; 2. актуализиращи морфеми за време и наклонение, съотиасящи
цялото изказване с действителността.
Подлогът е синтактично независим член. Неговото синтагматично пре-
възходство е изразено в липсата на знак за зависимост, докато централният
характер на сказуемото се проявява в неговите актуализатори.
Наличието в изречението на абсолютно независим елемент (подлог) и
функционално-централно звено (сказуемо) създава двучленността на него-
вата ядрена структура, в която синтагматично зависимият елемент (сказуе-
мото) е поставен в централна позиция.
Двусъставните изречения могат да бъдат класифицирани според грама-
тичната форма на подлога и сказуемото.
Двусъставни изречения според формата на подлога
§ 507.	За старобългарския книжовен език са характерни две основни
форми на подлога — номинативна и инфинитивна.
В изречения с номинативен подлог се означава отношение ’предмет—
признак’. Морфологичен изразител на подлога е синтактичното съществи-
телно име в именителен падеж. Тази форма на подлога е обусловена от
номинативния строй на изречението, характерен както за старобългарския
език, така и за другите индоевропейски езици.
Инфинитивният подлог означава независим признак (действие). Изре-
ченията с инфинитивен подлог изразяват отношение ’признак (действие)—
признак (характеристика или оценка па действието)’.
Номинсипивно-под ложна изречения
§ 508.	Това са едни от най-разпространените типове двусъставни изре-
чения в старобългарски, в конто не се отбелязват ограничения при изпол-
зуването на всички основни форми на сказуемото.
Предметното значение и граматичната независимост на подлога могат
да бъдат изразени чрез отделен елемент (пълнозначна дума) или чрез слово-
съчетание. Основен граматичен показател и на двете структурни разновид-
ности на подлога е именителният падеж.
408
§ 509.	Когато се състои от единичен елемент, подлогът може да
бъде изразен от:
А. Съществително име — нарицателно и собствен©2 *. Напр.: огнь въз-
го^ъ ctA Син 77.21; смокъ) лнствнкмъ Kfxcoytxtite Супр 352.6; львъ скочн
нх п^хведьннкх Супр 166.23; । еъ хннх п^орчнцх Лк 2.36 Мар, Зогр, Асем,
Сав. Съществително с абстрактно значение се среща по-рядко с подложна
функция, срв.: । быстъ нх вьсъмъ ст^х^ъ Лк 1.65 Мар, Зогр, Асем; лю-
бы ... вь нн^ъ вждетъ Йо 17.26; Мар, Зогр, Асем, Сав; печххь пцн1АТЪ
mia Син 118.53.
Б. В синтактична функция на съществително име се употребяват и
други части на речта.
1.	Местоимения-съществителни. Напр.: хзъ же жьрж вогоу могемоу к
Хсоу Супр 148.3—4; онъ о прздхны тъштххше са Клоц 6а8—9; тх сжтъ
скв|ънаштхх члкх Мк 7.15 Мар; дх ннк’тоже възможетъ помоштн вхмх
Супр 2.18—19; х нже вьднесетъ са • съмъ^нтъ са Мт 23.12 Мар, Зогр6
(Асем — |же во).
Характерна особеност на старобългарските лични местоимения хзъ, ты»
мы, вы е, че употребата им не е евързана с езиковия контекст. Те са ли-
шени от собствен© лексикално значение и представляват чиста грамема за
лице. Появата й не е задължителна или става излишка, ако в глаголната
форма на сказуемото се съдържа идентична по семантика грамема за 1 и
2 лице. Количествените изследвания върху отделяй старобългарски памет-
ници (срв. напр. Фролова 1972:8) показват преобладаване на изречения
без местоименен подлог в сравнение с изречения с местоименен подлог (1:2)
за тези лица, което обикновено съответствува и на гръцкия оригинал.
Въвеждането на лични местоимения за 1 и 2 лице се налага при след-
ните граматични и стилистични условия (срв. и Ходова 19806: гл. 3):
а) Лицето е изразено от личната глаголна форма нееднозначно (напр.
2 и 3 л. ед. ч. в аорист, имперфект, плусквамперфект, условно наклонение),
напр.: ты въск^ъсе по свокн енлъ Супр 505.10; нскххше ты съкхзхннгх
^еченвмоу Супр 317.2—3; при наличие на еднородни подлози — се бо отъ-
пхдхстх вы н бгъ вхшъ Супр 32.24; при различии въпросно-отговорни
единства — ты лн нсн вхснскъ словын . онъ же |>ече • хзъ нсмъ Супр
20.22—23; субектът на действието е определен чрез ©позиция — ъко ты
члвкъ сы ткорншн са ехмъ бъ Йо 10.33 Мар, Зогр, Асем.
б) Субектът е подчертаният смислов логически център на емоционално
обусловено изказване, напр.: не хзъ лн та вндъ)Съ въ в^ътъ съ ннмъ
Йо 18.26 Мар, Зогр, Асем, Сав.
Употребата на личното местоимение се изтъква и с помощта на фор-
мите ехмъ, о севъ (хзъ ехмъ о ссбъ вьзхъзж нх сков^хдж Супр 118.6),
юдннъ, кдннн (ты кдннъ въен творьць н вогъ Супр 391.35) при уподо-
бяване дейността на различии лица (средства за отъждествяването са
частиците н, нн, съюзите (лко, (хкоже, наречието тхкожде, напр.: -вкоже
2 За типовете лексико-семантични групи съществителни имена, съчетаващи се с опреде-
лени по семантика глаголи-сказуеми, вж. Ходова 19806:18—64.
409
възлюбн ма оцъ н азъ възлюбнХъ вы Йо 15.9 Мар, Зогр, Асем, Сав;
ндеже есмъ лзъ тоу н слоугл мон вждетъ Йо 12.26 Мар, Зогр, Асем, Сав),
при противопоставяне на действуващите лица (в контекста се употребяват
съюзите д, нъ, частиците во, оуво, же, напр.: азъ о сев-в нс глах'л нъ
посълавъ! ма отъц,ъ Йо 12.49 Мар, Зогр; тъ| сътво^и нъ1 а нс мъ| севе
Син 99.3; вьзл-взн вь овьштнн МАНАСтъ(рь азъ во гедннъ съждж сьде
Супр 170.7).
Само в 3 лице (ед., мн. и дв. ч.) съществителното име като подлог
може да бъде заместено от показателните местоимения тъ, сь, онъ. В та-
къв случай те имат анафорична употреба — „напомнят" за споменато в
контекста лице и заменят наименованието му във функция на подлог (вж.
14ванчев 1978:135). Срв.: дъштн нночада в-в емоу...н та оумн^ААше
Лк 8.24 Мар, Зогр, Асем; i въставъ А^хне^ен по	въпцосн нса ...
онъ же млъчаашс Мк 14.60—61 Мар; вндншн лн сн1ж женж ... сн же
ноз'В мон мн^онк помаза Лк 7.44—46 Мар, Зогр, Сав. В анафорична упо-
треба в подобии случаи са познати и други местоимения — овъ, ннъ,д^оу-
гъ|н, напр.: кого ма глгжтъ члвц,н бъ)тн . онн же отъеодташа . овн ноана
к^стнтеЛ'В . । ннн НАН1Ж . л друзнн единого отъ п^къ Мк 8.28 Мар, Зогр,
Асем; овн же оусжмьн-вшА са Мт 28.17 Мар.
Независимата позиция на субекта се подчертава чрез местоимението
сь в среден ред (се), което се съчетава със сказуемо, означаващо лице или
абстрактни понятия, напр.: се же естъ запов-вдь мога Йо 15.12 Сав; се естъ
Хс Йо 7.41 Сав.
2.	Субстантивна прилагателни имена и причастия се срещат по-
често в сложна форма. Напр.: сл'впнн п|*озн^А1жтъ i упомни Х°ААТЪ • пр-
КАЖенНН ОЧНШАГЖТЪ СА Н ГЛОуСНН СЛЪ1ШАТЪ • М^ЪТВНН ВЪСТАГЖТЪ . I ннштнн
влАгоВ'Встоугжтъ Мт 11.5 Мар, Зогр, Асем; не оудовь вьнндетъ богатъ въ
цс^ествне нвское Мт 19.23 Мар, Зогр6, Асем; cbataia же ндоста ^лдоу-
гжшта са Супр 185.2-3; сжштнн вь ад-в свовожденн бъ1ВА1жтъ Супр
479.22—23.
По-висока честота с функция на подлог имат деятелните причастия в
сложна форма, напр.: молэдше н Б’Бсъновавъ) с а Мк 5.18 Мар, Зогр; н
поВ'ВД'Вша нмъ внд'ввъшен Мк 5.16 Мар, Зогр; п^вдаган ма п^нблнжн са
Мк 14.42 Мар; мъновн сжтъ въХодащн нмъ Мт 7.13 Мар.
Употребата на страдателни причастия със същата функция е ограни-
чена, напр.: да съвждетъ са ученое п^оркомъ кансмь Мт 8.17 Мар, Зогр,
Асем, Сав; глагола къ немоу блажонъ! Супр 120.25.
3.	Числителни имена твърде рядко изпълняват функцията на подлог
извън съчетанията със съществителни имена. Напр.: десдть начаса него-
доватн о н-вков-в I ноан’В Мк 10.41 Мар, Зогр, Асем, Сав; падстъ отъ
ст^анъ) TBoeiA тъ1сгашт1 Син 90.7; П|>ъвъ1 ^ече емоу Лк 14.18 Мар, Зогр,
Асем, Сав.
Числителните кдннъ, д^оугъ (-Ъ1н) се явяват с функция на подлог
като неопределениместоимения-прилагателни, напр.: едннъ въ длъженъ патнгж
410
сотъ дннл|>ь . л д^оугъ: патыж деслтъ Лк 7.41 Мар, Зогр, Асем; мъно-
жънше же нл^одн постъллша рнзы с во га по пжтн . д^оузнн же ((взлуж
вътвн отъ д^ъвл Мт 21.8 Мар.
4.	Обобщено значение ’хора, народи’ има субстантивираното прилага-
телно (числително-прилагателно) мънозн (имен. п. мн. ч. от мъногъ) в по-
зиция на подлог, напр : мънозн въ|)08лша въ ima его Йо 2.23 Мар, Зогр;
। познлша tA мънозн Мк 6.33 Мар, Зогр; мънозн отъ въстокъ н злплдъ
П|>нджтъ Мт 8.11 Мар, Зогр, Асем, Сав.
§	510. Подлогът може да бъде разширен с пояснение. В такъв слу-
чай предметното значение и граматичната независимост на подлога са из-
разени от различии единици.
1.	В словосъчетания с количествено значение главният компонент
е представен от количествено име в именителен падеж (формален показа-
тел на граматичната независимост на подлога) или от негов еквивалент, а
зависимият компонент — от съществително име в родителей падеж или
от негов еквивалент (предава предметното съдържание на подлога), напр.:
седмь оуво EfXTpiiA въ Лк 20.29 Мар, Зогр; въ же къ нлсъ седмь врлт-
jiHtA Мт 22.25 Мар, Зогр6; шесть денъ естъ вь нажс достонтъ дъллтн
Лк 13.14 Мар, Зогр, Асем (Сав — дьнж). Обичайна е употребата на съ-
ставни числителни имена като кдннъ нл деслте, дъвл / евх нл десАте
и под., при конто зависимият компонент е в род. п. мн. ч. или съответно —
в им. п. дв. ч. Напр.: не дьвъ лн нл десАте годннъ есте въ дьнн Йо
11.9 Мар, Асем, Сав (Зогр — члсл); ъдъшн^ъ же въ улъвъ| пать ты-
сжшть мжжъ Мк 6.44 Мар, Зогр; дъвл нл деслте нХъ кстъ Супр 121.20;
двъ нл деслте во въстл кошннцн оук^оуХъ остллъ Супр 428.29; четъуе
дссатс нХъ кстъ Супр 78.13.
Продуктивен модел са съчетанията с наречия за неопределено коли-
чество като мъного, млло, клнко или близкого до тях по значение адвер-
биализирано съществително име мъножьство. Напр.: i млло нуъ естъ Мт
7.14 Мар, Зогр, Асем; клнко влсъ нскоуснсте знмж Супр 89.10—11; н быстъ
множьство вод’ междоу нмн Супр 568.19—18; колнко множьство к^ьстн:лнъ
пож^ъша ввн Супр 106.26—27; многъ) тъмъ) мжжь н женъ съвн|>ллХж са
Супр 26.17.
2.	В словосъчетание със значение на избирателност главният ком-
понент е местоимение или числително име в именителен падеж, а зависи-
мият компонент е съществително (или негов еквивалент) в родителей падеж
множествено число със или без предлог отъ.
Количествените съществителни имена посочват определено число из-
брани предмети: молълше же н едннъ «тъ фл^нсън Лк 7.36 Мар (Зогр —
ете^ъ); кднл отъ ннуь ... вьлъзе въ ннвж Супр 217.30—218.1; дл не
остлнетъ нн кдннъ же отъ чнсмене Супр 92.5—6; пать же въ отъ ннХъ
воун Мт 25.2 Мар, Зогр, Асем, Сав.
Неопределеният брой или неопределеността на избраните предмети се
подчертава от местоимении прилагателни или неопределени местоимения,
напр.: ете^н же отъ стоьлштнХъ тоу слъ1шлвъше гллХж Мт 27.47 Зогр
(Асем — ете^ж, Сав — ннж, Мар — едннн); мнозн же отъ нл^одл ...
оуво!лвъше са п^ъштеннгл послоушлшА кназл Супр 175.3—6.
411
Определителните местоимения посочват, че носители на признака са всички
означени предмети, но взети поотделно, а не съвкупно, напр.: начдсд гатн
емоу едннъ кожъдо н)(ъ Мт 26.22 Мар, Зогр, Сав (Асем — кьждо) „поч-
наха всички един по един да му казват".
3.	Словосъчетанията със значение на съвместност се състоят от
две съществителни имена или техни еквиваленти. Главният компонент е в
именителен падеж, а зависимият — в творителен падеж с предлог съ.
Например: ведомн же бъаХ« н ннн сь ннмъ Супр 437.6—7; полемонь н
сжштн сь ннмь |>ъша Супр 131.14; н д^8днн с ннмъ толнцн дх нмд
«учителе свокго оум^тшд Супр 136.14—16; тъ« с’ нами въ пльтн Супр
505.10—11 (без копула).
4.	Групата на подлога може да бъде изразена и от семантично само-
стоятелни единици със своеобразна семантична структура: главният
компонент (в именителен падеж) е с отслабена номинативност, само-
стоятелното предметно название се изразява от зависимия компонент.
Неразчленимостта на словосъчетанието се проявява само на равнището
на изречението, т. е. когато словосъчетанието в цялост има функция на
изреченски член. Показател на граматичната независимост на подлога е
именителната форма на главния компонент на словосъчетанието. Общото
граматично предметно значение се конкретизира от зависимия компонент.
Зависимият компонент може да бъде изразен от съществително име
или от негов еквивалент в родителей / дателен падеж със или без опреде-
ления, напр.: ваасъ гаавъ) ваш£(а не погыбастъ Лк 21.18 Мар (Асем —
«тъ главы); ттлесл стынХь ношааХж СА скводт водж Супр 66.30—67.1;
^жкъ1 мжч’дштннхъ слоугъ ^асаабъшд Супр 110.16; да вьдвеселнтъ cia
с'рдце нскжщнмъ гъ Супр 104.3.
Широко застъпени са номинативните съчетания във функция на под-
лог — съществително име и съгласувано с него прилагателно или негов
еквивалент, напр.: въ|стъ воу^т втт^ъна велит Мк 4.37 Мар, Зогр; n^Ti-
джтъ вь» двт|>ьт лжжьнн Син 103.20; вьет сн дъла нд жт(>ь нсходатъ
Мк 7.23 Мар, Зогр; тлкожде н добнн снн п^тдъ вьстмн стынмн ндтлше
Супр 105.15—17.
Тези съставни наименования често имат терминологичен характер и
могат да означават: лица по социален признак: не вждтте коупно сь ннмн
кнддн содомьстн) н люднк гомо^ьстнн Супр 136.2—3; наименования на
божества, светци и мъченици за вярата, литургични термини и под.: ^лспдтъ
выстъ господь moi Тс Xе Супр 265.16—17; тако п^тдастъ доушж евдтын
вл^луненн Супр 270.19—20; съконьчлшд же сд стнн xfHtTOCeBH мжченнцн
Супр 271.16—17; дееннцл гнъ сътво^н енлж Супр 117.16; дл н въдоу-
нетъ въ НЪ1 стын доуХ* Супр 321.15—16; wac анкъ стъ Супр 96.28;
п^нде п^лвьдное сльньце Супр 474.18; собствени имена, географски назва-
ния, имена на църкви и под.: цтса(>ь-г^адъ,халкндоньскъ1И г^адъ, г«нн-
елретьско едеро, евдштеномжченнкъ фнлондъ, мжченнкъ млркнлнъ, сноньскл
го^л.
412
5.	В различии по характер текстове нерядко се срещат и еднородни
подлози, свързани чрез съчинителния съюз н, напр.: злато твои н сь^ев^о
твок да вждеть съ toeois Супр 222.22—23; ctoiauk на к^ьстъ агньць н
дъва ваька Супр 435.15; зкъ|>нк н пьсн н пьтнца невесьныл .. . СЪДЪА^Ж
ОК^ЖГ ТЪАССОу К» Супр 14.28; СЛАВА ВЬСЪХЪ насъ н доБ^ордъство КДНО
кстъ Супр 99.14.
§	511. Флективна форма на подлога. Изложеният по-горе материал
свидетелствува, че основен показател за граматичната независимост на под-
лога, изразен от отделен елемент или от словосъчетание, е именителният
падеж.
Изречения с подлог-инфинитив
§	512. Подлог, изразен чрез инфинитив, се среща в ограничени случаи
и се характеризира с ниска продуктивност в старобългарския книжовен
език, което несъмнено е свързано с изконно номинативния строеж на пра-
славянското изречение. Инфинитив във функция на подлог не е познат на
редица староруски паметници (срв. Борковский 1978:21 и сл.).
Инфинитивът в позиция на формално-граматичен подлог не получава
предметно значение, т. е. не може да означава производител на действие.
В старобългарските паметници липсва пример на двусъставно лично изре-
чение с инфинитивен подлог. Засвидетелствуваните употреби са само в без-
личии конструкции, чиято главна част е изградена от два конститутивни
елемента: независимият признак (действие или състояние) се изразява от
инфинитива, а граматичната отнесеност към деятел, лице и момент на го-
ворене — от спрегаемата безлична форма на спомагателния компонент.
Различават се два подтипа.
I. Именният сказуемен компонент е представен от неизменяеми предика-
тивни имена (функционални предикативи), конто изразяват модална оценка
на безсубектното действие, застъпено от инфинитива (срв. и Копулно-именни
безличии изречения, §472, 3).
Във функция на сказуемно име се явяват:
1.	Страдателни причастия в среден род, напр.: вамъ естъ дано въдътн
таннъ| цс^ствнъ вжнъ Лк 8.10 Мар, Асем; отъ дьнъшьн»алго дьне пове-
лъно ны кстъ вьнъ г^ада cbBHfATH са Супр 200.20—22.
2.	Адективни наречия и причастия, напр.: дфб^о кстъ жнтн Супр 130.1;
мнозъмъ плче оуне естъ овьштеВАТн самъмъ съ сфб»1ж Зогр. листове Hal —3;
нлмъ не дфстфннф кстъ погоувнтн нн кднфгф же Супр 433.9—10; не въз-
можьно кстъ въХфднтн женъ въ манастъ^ь Супр 298.11—12.
3.	Адвербиализирани съществителни имена, придобили модално значе-
ние, напр.: н како не бф вълше лътннк прнстжпнтн Супр 441.14; маьчатн
кмоу ноуждл вълше Супр 240.5—6; kaia бф въ бъдл сафвфмъ нсъХнжтн
смфквн Супр 345.21—22; нъстъ же мн пфт^ъба гаагфаатн ф немъ Супр
272.10-11.
4.	Неадвербиализирани съществителни имена, напр.: фбъ1чан естъ ню-
дъфмъ пог^ъвлтн Йо 19.40 Мар, Зогр, Асем; каъ польза члкоу п^нов^ъстн
въсего мул Мк 8.36 Асем (без копула).
П. Изречения с инфинитив в позиция на формално-граматичен подлог и
сказуемо — спрегаема безлична форма в 3 л. ед. ч., която изразява волева,
субективна модалност.
413
1.	Безличният глаголен компонент е пълнозначен глагол, напр.: не по-
добаашс лн н тев-в пемнловлтн клеврггА твоего Мт 18.33 Мар, Асем, Сав;
мкн-Ё подобаатъ Д'ЬЛатн дела посълавъшааго ма Йо 9.4 Мар, Зогр;
Асем; довкл-ВАше нАшен снл*в одолътн Супр 82.29; ключи са емеу п»ка-
днтн Лк 1.9 Мар, Зогр, Асем; н того родителем?» сълоучн са оу Т'ВЛА
П^БЫВАТН ОуМ^ЪШААГО СНА Н)(Ъ Супр 536.3.
2.	Безличният глаголен компонент е копулата вытн, напр.: бждн же
вьгёмъ намъ ... оуслышАтн Бллженын тъ гласъ Супр 123.26—29; тев-в
бо естъ мнловатн Евх 25а16; тсе-в бждн... стлръншннъствоВАтн съ от’
цемъ твонмъ днгаволомъ Супр 166.4—7.
Съгласуване на сказуемото с подлога
§	513. Синтагматичната зависимост на сказуемото в двусъставното из-
речение се изразява чрез формите на синтактичното му съгласуване с под-
лога, което се осъществява в посока от подлога към сказуемото.
Формите по число и род обикновено се управляват от подлога, фор-
мите по лице — от подлога и сказуемото, именителният падеж на подлога —
от характера на сказуемото и граматичната структура на изречението.
I.	При простого глаголно сказуемо е налице съгласуване по лице и
число, напр.: нстнна своведнтъ вы Йо 8.32 Мар, Зогр, Асем; етьцн на
БОГА СА ТВО^АТЪ Супр 333.7; ВБСА’КДЬСТВОВАСТА Же ВЬСЛ'ВДЪ НГО ДЪВА
еленн Супр 223.6—7.
II.	Съгласуване по лице, число и род се наблюдава при сложните форми
за миналите времена, условно наклонение, страдателен залог (бытн + стр.
прич.) и при съставното именно сказуемо.
III.	Особености в съгласуването — частично съгласуване — се отбе-
лязват по отношение на категорията число, в по-малка степей на категори-
ите род и лице. Предизвикани са от семантично-синтактични и семантично-
лексикални причини.
1.	При еднородни подлози сказуемото може да бъде:
а)	В ед. ч., ако подлозите в ед. ч. означават абстрактни понятия или
се схващат като единство, напр.: тоу вждетъ плачь н ск^ьжетъ джбомъ
Мт 8.12 Мар, Зогр, Асем; въ вече^ъ же совотъны ... п^нде ма(>нъ маг-
далынн • I д^оугА’К ма^н^ Мт 28.1 Мар, Зогр, Асем, Сав. Ако подлозите
са в градация, първият член от тях е в ед. ч. и се подчертава смислово,
сказуемото е в ед., напр.: по снХъ п^нде нсъ н оученнцн его въ поденс-
кжнк демл1Ж Йо 3.22 Мар, под. Асем.
б)	В мн. ч. — членовете на еднородните подлози поотделно са в ед. ч.
(MATH'S МАГДАЛННН • I MATH'S Н'ВКФВЛ'В Н САЛОМН • КОупНША АРОМАТ ЪН Мк
16.1 Мар, Зогр, Асем); членовете на еднородните подлози са в мн. ч. и
един от тях е в 1 л. мн. ч. — сказуемото е в 1 л. мн. ч. (мы н <£>а?нсвн
постнмъ с а Мт 9.14 Мар)..
в)	В 1 л. дв. ч. — един от двата члена на еднородните подлози е го-
ворещото лице: отецъ твои н адъ скуьвАщл нскллХев'В теве Лк 2,48 Мар,
Зогр, Асем, Сав.
2.	Отклонения от формално-граматичното уподобяване по число се
проявява преди всичко при смислово съгласуване. Но и то зависи от семан-
тично-граматичния характер на подлога.
414
При едносъставен подлог на двойно съгласуване (формално-граматично
и смислово) се подлагат: а) събирателни и количествени съществителни ;
О) отделни местоимения — къто, ннкъто, вьслкъ, къждо, в чието значение
се преплита посочваяето за общност и единичност на субекта на действието
(вж. Ходова 19806:116—126).
Колебания в съгласуването по число са забелязани при подлог — съ-
ществително име, означаващо събирателно понятие.
а)	Събирателни, образувани от нарицателни съществителни имена, се
съгласуват сьс сказуемо в ед. ч. (лнствнк, клменнк, ко^еннк, джбнк).
Напр.: егдл оуже въъ «а вждетъ мллдл н лнствье п^озавнстъ Мт 24.32
Мар, Зогр, Асем, Сав; ко^еннк вь земыж въложено въктъ Супр 352.21;
възд^лсте т^ънне Лк 8.7 Мар, Зогр; джвнк ... то молнтвлмн въктъ влл-
женллго слвъ| Супр 301.14.
б)	Събирателни, образувани от одушевени съществителни имена, се
съчетават със сказуемо в мн. ч. (в^лт(0н>л, ст^лжнк, люднк, чадь). Напр.:
въдндж в^лтнъ его Йо 7.10 Мар, Зогр, Асем; ^лзгнъвлша же са тьм-
ннчьннн ст^лжнк Супр 134.5: вьсн людье ндъл^ж кь немоу Йо 8.2 Мар,
Зогр; п^нноснмллго отъ В'врны^ъ не въднмыжтъ шюнн!нл чадь Супр 134.1.
в)	Събирателни, конто означават реални множества от хора, и нямат
съотносителни форми за ед. ч. се съчетават и с ед. ч., и с мн. ч. на ска-
зуемого.
азъжъ ’народ’, цъсл^ьство ’жители на царството’, колъно ’поколение,
племе’, ^одъ изискват сказуемо в ед. ч.: въстлнетъ во >ждкъ нл гждкъ ।
цство нл цс^ство Мт 24.7 Мар, Асем, Сав; вьс-вко колъно поклоннтъ са
Супр 484.18; плкъ> мдтетъ с а жндовьскъш несьмъкльнън оодъ Супр
424.24.
д|*оужннл и племд се срещат със сказуемо в мн. ч.: въп^лшллХж же
кго дружннл кмоу Супр 218.24—25; племл лспндово • клко можете дов^о
гллголлтн лжклвн сжцк Мт 12.34 Сав.
нл^од, грлдъ ’жители на град’ като означения едновременно и на еди-
нично и на множествено понятие се съчетават със сказуемо в ед. ч. и в
мн. ч. (съгласуване по смисъл). Напр.: в ед. ч. — съ^ъте н нлрдъ мъногъ
Лк 9.37 Мар, Зогр, Асем, Сав; отъв'вштл емоу нл^одъ Йо 12.34 Мар,Зогр,
Асем, Сав; пот^Асе са весь г^лдъ Мт 21.10 Мар, Сав; в мн. ч. — многъ
нлродъ въ оржжн! п^ндоша нл нь Супр 50.28—29; । се весь г^лдъ |3ндж
п^отнвж нсвн Мт 8.34 Мар.
Колебание в избора на единствено или множествено число на сказуе-
мого се отбелязва и при съществителното стлдо в зависимост от това,
дали се схваща като цялостна единица, или като духовно паство, напр.:
I оуст^ъмн са стлдо по Bf'Broy Лк 8.33 Мар, Зогр, Асем, Сав; не вонте са
мллое стлдо Лк 12.32 Зогр. Налице е логическо съгласуване.
3.	Сказуемого е в множествено число (със значение за множество) или
в единствено число в зависимост от контекста при неопределен по-конкретно
подлог като в следните случаи: н глл)сж д^оугъ къ д^оугоу Мт 4.41 Мар,
Зогр; попн^лл^ж д^оугъ д^оугл Лк 12.1 Мар (Зогр — пръпнрлл^ж), но
415
I ТЪГДА СЪБЛАЗНАТЪ СА MKHOSH I Д[Н[ГЪ ДроуГА П^ДАСТЪ I вьзнснлвн-
днтъ д^оугъ дроугл Мт 24.10 Мар, Асем, Сав.
4.	Когато подлогът е словосъчетание с количествено значение и зави-
сим компонент в родителей падеж, сказуемото е в 3 л. ед. ч., напр.: седмь
оуво б^лт^ша в-в Лк 20.29 Мар, Зогр; дъва на десдте н^ъ кстъ Супр
121.20; бъашс же нуъ до т^нТ на десАте Супр 18.6—8. В изречения, конто
означават недостиг, липсаои под., сказуемото се съгласува с подлога —
улъБъ не довълетъ нмъ Йо 6.7 Асем; не довьлълуж кеды	на
мало дьнн Супр 549.19—20.
5.	Конструкциите с числително име от пать нагоре изискват обикно-
вено сказуемо в множествено число: । слъшАВъше дссать начаса нсгодо-
ватн Мк 10.41 Мар (Зогр, Асем, Сав — нлчаша); егдл нсплъннша са
осмь дьннн Лк 2.21 Мар.
Двусъставни изречения според формата
на сказуемото
§ 514. Както вече бе посочено, сказуемото е конструктивного ядро на
изречението, централният изразител на предикацията, определящият член на
подчинително съчетание с подлога, т. е. сказуемото заема първо място във
функционалната йерархия на елементарните синтактични единици. Граматич-
ното съдържание на сказуемото обхваща: изразяване на предикативен приз-
нак, съотнесен с негов носител или с извънезикова действителност, който
се актуализира чрез предикативните категории време, наклонение, в някои
случаи и лице8.
Основните структурни типове сказуемо се определят от формално-гра-
матичните изразители на синтактичното му значение — един или повече
компоненти. Различават се просто и съставно сказуемо. На тези струк-
турни типове сказуемо съответствуват следните разновидности двусъставни
изречения.
Изречения с просто сказуемо
§ 515. Формално-граматичен представител на този тип сказуемо е лич-
ната форма на пълнозначния глагол (с изключение на копулата БЪ1тн) в
цялото многообразие на неговите категории и форми. Просто глаголно ска-
зуемо в старобългарски може да бъде глагол в коя да е темпорална форма
на изявително наклонение, но също така и форма в повелително и условно
наклонение от свършен и несвършен вид, в единствено, множествено и
двойствено число, глагол с различии залогови показатели (деятелен: тогда
п^ндоша оученнцн Супр 415.17; възвратен: да не съмжштаатъ са вашс
срдце Йо 14.27 Мар, Зогр, Асем, Сав; страдателен — с глаголно-именна
форма: । спсна быстъ женл отъ часа того Мт 9.22 Мар, Зогр, Асем, и с
възвратно-страдателна форма: съ1нъ кышьн^го нлрчетъ с а рдАН с а
Супр 238.1).
3 У говор к а та „в някои случаи и лице* се отнася за едносъставните изречения, в който
предикативният признак не е съотнесен с негов носител — граматичен подлог, тъй като
лицето е неутрализирано — употребява се форма за безпризнаково лице, 3 л. ед. ч. ср. р.
416
Този основен тип сказуемо има най-висока фреквентност в старобъл-
гарските паметници. Бе отбелязан многократно в цитираните по-горе при-
мери на комуникативните типове изречения. Форми на изявително наклоне-
ние са застъпени в съобщителните, въпросителните, желателните, подбуди-
телните и повелителните изречения; на повелително наклонение — в пове-
лителните и подбудителните изречения; на условно наклонение — в съоб-
щителните, въпросителните, подбудителните и желателните изречения.
Изречения със съставно сказуемо
§ 516. Предикативната основа на двусъставните изречения със съставно
сказуемо има аналитична форма (в широк смисъл). Основного лексикално
значение се изразява или от неглаголен израз (означава пасивен признак),
или от инфинитив (означава активен признак), конто поради липса на соб-
ствени форми за наклонение и време се нуждаят от допълнителен компо-
нент: глаголна копула или спомагателен глагол. Функциите се диференци-
рат — глаголната копула изразява граматичното и обективно-модалното
значение, а основният компонент — лексикалното значение. Образуваният
изреченски член е неразложима синтактична единица.
Според формално-морфологичните признаци на основния компонент се
различават два подтипа съставно сказуемо — глаголно и именно.
Съставно глаголно сказуемо
§ 517. Основният компонент на съставното глаголно сказуемо е пред-
ставен от инфинитивната форма на пълнозначен глагол. Спомагателният
компонент (лична глаголна форма) има по-абстрактно значение — изразява
не действие, а фазисна или модална оценка на основното действие на инфи-
нитива; той е носител на граматичните значения наклонение, време, лице.
Компонента на съставно сказуемо могат да бъдат само глаголи, при конто
субектът на двете действия (на личния глагол и на инфинитива) е един
и същи.
Кръгът на глаголите, конто представят спомагателния компонент на
съставното глаголно сказуемо в старобългарски, е ограничен, но граматични
ограничения в оформянето им не са забелязани.
1. Ф азо во значение се изразява от спрегаеми глаголни форми, конто
отбелязват само фаза от действието, означено с инфинитива.
За начало на действието — нлчатн и въчатн (обикновено в аорист,
по-рядко в имперфект и сегашно време). Напр.: н лепндонъ кго нлчд кла-
тн Супр 138.2; вьсег’дл лн кг’дл нлчьнчгёХ»^2» са Б^лтн... гллголллхомъ
Супр 73.9—1О;тлко i стчя т^лпез^ п^частьннкл i ctbo^i • дл hi oaihoia
же bih2»i hm-kti въчънетъ Клоц 7в39—40. Засвидетелствуван е ранен пример
и със синонимично редуване на инфинитив с дл-конструкция; лште н к то
нлчьнетъ отъ злгрлдьнъ1нхъ н отъ внног^лдъ. . . дл oxfKfлдетъ немоштьно
кмоу нстъ Супр 42.16—20.
За срединна фаза на действието — готовнтн са. Напр.: тъгдл цъсл|>к
оуллъ... готовылше са нзнтн нл сжпостлты Супр 191.21—23.
За край на действието — късьнътн, мжднтн, пръстлтн. Напр.: кьс-
ннтъ мон гнъ п^нтн Мт 24.48 Мар (Зогр, Асем, Сав — моуднтъ); мжднтъ
гнъ п^нтн Пк 12.45 Зогр (Мар — кьсннтъ); сватъ1н. .. не п^встллше ношть
27 Граматика на старобългарския език
417
Мар, Зогр; ннколнже ж^ътн нмхмъ богомъ тВонмъ Супр 148.10—11; н не
нмлтъ теве	стрлуъ чловъчьскъ Супр 16.8—9.
в)	Волеизява на субекта към действието изразяват глаголи като Хотътн
(в значение ’искам’), вы Хотътн, нсклтн, възнсклтн, волнтн, ндколнтн, влл-
гонзволнтн, |»лчнтн, желлтн, желътн, жадлтн, въжделлтн (в сегашно време,
имперфект, аорист, изявително и повелително наклонение). Напр.: уоштете
лн н «тъ клмъжл сего оуслышлтн Супр 34.15—16; въсуоштн оуво н ты
тожде мждрвлтн Супр 2.7; I нсклхше вндътн н Лк 9.9 Мар, Зогр; । вьз-
нсклша л|> унесен н къннжъннц,н възложнтн нл нь |>жцъ къ тъ члсъ
Лк 20.19 Мар, Зогр; волнмъ л^нлнъскжнк въ^ж неже къ коупносжштню
п^нложнтн са Супр 202.1—2; н 1зволнша уоднтн по невесемъ Супр 54.28;
не рлчн послоушлтн кго Супр 170.11; । желллше нлсытнтн ч^ъво свое
Лк 15.16 Мар (Зогр, Асем — нлсытнтн са, Сав — жадлшс нлсытнтн са);
мъновн п^цн н прлведьннцн въждслъша вндътн • ъже внднте Мт 13.17
Мар, Зогр.
С модално значение ’трябва, имам намерение, каня се’ уотътн в се-
гашно време означава предстояще действие (в съчетание с инфинитив).
Това е все още неокончателно оформеното описателно бъдеще време. Напр.:
егдл х#ТАТЪ сн пытн Лк 21.7 Мар, Зогр; н бждн тоу дондеже |>екж
TI • уощетъ во Н|*одъ нсклтн от^очлте дл погоув1тъ е Мт 2.13 Асем, Сав;
н нынгл клко уоштемъ вьзатн Супр 134.3—4. .
Съчетанието от уотътн в имперфект 4-инфинитив получава функция на
т. нар. бъдеще време в миналото: се же ^ече о доусъ • нже уотълуж п^нн-
млтн въцоункштен въ него Ио 7.39 Мар, Зогр, Сав (Асем — п^нгатн); дожн
н до мъстл • ндеже уотълше съконьчлтн са Супр 119.7—8;вокводл же...
уотълше п^ънтн къ лнтннополн Супр 150.12—14.
г)	Субективно-емоционална оценка изразяват глаголите чл1лтн, нлдъ>л-
тн са, тъштлтн са, потъштнтн са, д^ьзнжтн, достоннъ бытн (в сегашно
време, аорист, изявително и повелително наклонение). Напр.: вы члкте вн-
дътн к’назл мллов^ъменьнл Супр 19.22—23; клко лн вллгынн кго нл-
ДЪ1Ж са nfhath Супр 523.27—28; что можешн толнко длтн • клнко тъш-
тншн с а отатн Супр 87.16—18; потъштнмъ са въ скоръ отът^астн б^ъма
г^ъуовъ нлшнуъ Евх 71а7—9; кокмоу г^ъХоу п^оштеныл п^оентн д^ьзнж
Супр 528.6—7; весцъннллго внсъ^л достоннъ выстъ п^натн Супр 453.14—15;
н многл ^лдн достоннъ ксн жнвъ бытн Супр 129.27—28.
д)	Обичайност на действието: нлвыкнжтн (главно в аорист). Напр.:
вогл нмлмъ • кгоже нз мллды в^ъсты чнетн нлвыкоуъ Супр 252.29—30;
къгдл лн ксн нлвыкнжлъ прдл«лтн евътъ Супр 425.30—426.1; дл оувъен
клко костивши сьм^ьть п^ъовндътн нлвыкохомъ Супр 254.3—5.
§ 518.	При една словоформа на модален глагол могат също да се явят
два и повече инфинитива, евързани със съюза н *. вогъ же ... нзволн чло-
въческъ рдъ ВЪСП^НАТН • н рлздръшнтн ослоушлннк послоушлннкмъ
Супр 10.10—12; । нскллХж вънестн н н положнтн н п^ъдъ ннмъ Лк 5.18
Мар, Зогр, Асем (Сав — его н). Двукратно употребен инфинитив в страда.
419
телен залог е застъпен в примерите: можххшс б» сн XfH3MX п^одхпх выти
ваштс три соть пънадь । дхтн с А ннштннмь Мк 14.5 Мар, Зогр; мо-
жххшс бо се мг^о прдхно вытн их мьнозъ i дхно вытн ннштннмь Мт 26.9
Мар, Зогр, Сав.
В рамките на модалното сказуемо се отбелязва още в старобългарския
период конкуренцията на инфинитив с дх-конструкция. Срв.: ть нс прснть
ж^ьтвь кръвхвъ • НЬ БС СЪБХХЗНХ )<оштеть ДХ СА ПОДНХКТЪ ОТЪ n^H^O-
дашт1Хъ къ н^моу Супр 28.13—16; еще пнсдное се подобххтъ дх съконб-
чххть са о мьнъ Лк 22.37 Мар, Зогр.
§519.	Усложнена форма на съставното глаголно сказуемо.
При нея освен инфинитивът на освоения глагол се употребяват един или
повече инфинитиви на спомагателния глаголен компонент. Така чрез тази
форма се изразяват две граматични значения на фазисния или модалния тип
сказуемо. Напр.: повсхъ дь^хтн жехъзны ногьты дондеже ч^ъкх нхчъ-
нжть х'^тътн нзвххнтн са нх земыж Супр 113.30—114.2.
Съставно именно сказуемо
§ 520.	При съставното именно сказуемо функциите на компонентите са
ясно разграничени. Конструктивен център са финитните форми на копулата
(термин, обединяващ всички синтактично спомагателни глаголи), конто изпъл-
няват предикативна функция по отношение на неглаголния израз (същест-
вително, прилагателно, местоимение, деятелно причастие, но не наречие —
в двусъставни изречения; съществително, прилагателно, наречие, функцио-
нални предикативи, сегашно страдателно причастие със значение за състоя-
ние — в едносъставни изречения). Съдържанието на предикативния признак
се изразява отосновния(именен)компонент(срв. Златанова 1979:164 исл.).
Копулата образува с именния компонент синтагма от свой тип — между
тях е неутрализирана връзката по посока на детерминация. Синтактичната
им връзка е особена разновидност на подчинение — незатворено, при което
семантично-синтактичните връзки на зависимия компонент (именна част) из-
лизат извън границите на подчиняващия елемент — копулата. Именният ком-
понент има двустранна връзка: а) иепосредствена — с копулата;
основа на тази връзка (глагол — именен компонент) са съчетателните свой-
ства на глагола; б) опосредствена — с подлога.
Именният компонент е граматически зависим от копулата. Но той е
осповен смислов център на съставното именно сказуемо.
§ 521.	Копулата не е семантично празен глагол — вытн има зна-
чение на констатация, на най-общо състояние, което може да се измени
фазово или модално. Глаголите-копули в старобългарски се разпределят в
три лексико-семантични групи с пряка синтактична релевантност. Засвиде-
телствувани са във всички техни темпорални форми. вытн е единствената
копула, представена и в различии модални форми — в повелително и условно
наклонение.
1.	Глаголи-копули в тесен смисъл, конто означават ’наличие на преди-
кативен признак’ — вытн4 и видовият му вариант бывхтн.
Установените случаи са при именен компонент съществително, прила-
гателно и причастие, напр.: мхтн во вххгодътн1Ж вывхкшн Супр 251.10;
4 За примери с вытн вж. § 523.
420
нъ овлче зълъ любопь^нвл бывлгстъ н ве стоудл Супр 443.15 — 16;
I егдл не в-в нжътоже оучА его тогдл лоучы вт'ше Клоц 5в26—27;
оуч1мн Бъжлемъ отъ сждж Клоц 6а21.
II.	Следващите пълнозначни глаголи (полукопули) не са синоними на
бытн. Изпълняват предикативна функция при неглаголния компонент и при-
писват признак на субекта чрез включването му в някакъв клас съществи-
телни или чрез приписване на някакво качество с възможни модални моди-
фикации.
А. Ф а з о в и модификации на значението ’наличие на признак’. Изразяват
преход в един или друг клас или придобиване на някакъв нов признак:
Д'ылтн са, стлтн, бытн в значение ’ставам, превръщам се’; продължение
на наличие на признак — пръвытн, пръБывлтн. Отбелязват се при именен
компонент съществително, прилагателно, причастие. Напр.: । слово плъть
выстъ Йо 1.14 Мар, Зогр, Асем; тж сьдъллвъ ттмъ цъсл^ь выстъ Супр
328.5—6; тъмьже н лзъ мнлъ са д-шж воу Евх 68в23—24; стлнетъ же
снлънъ же въ постлвнтъ н Енин 5617—19; нъ првы т^ъпд Супр 153.5;
онн же п^ъвывлл^ж непоко^дште сд кмоу Супр 29.26—27.
Б. Модални модификации на значението ’наличие на признак’. Изра-
зяват отношението на говорещия към достоверността на приписвания приз-
нак: овръстн са, ов|гьтлтн са; към оценката му като фактически или при-
виден — субективно възприето наличие на признак: мьнътн са ; симулация
на наличие на признак: тво^нтн са, сътво^нтн са. Срещат се при именен
компонент съществително, прилагателно, причастие. Напр.: съклжн мн w чло-
въче • нже сд тво^ншн покллнню сжп^отнвьннкъ Супр 361.10—12; цнн вл
нлшего вышьшн сд тво^нте Супр 88.16—17; овргте са нмжшнн въ ч^ъвчг
Мт 1.18 Мар, Асем, Сав; н еже мьннтъ са нм-ша • отънметъ са отъ него
Лк 8.18 Мар, Зогр (Асем — нмън, Сав — нмъан).
§	522. Изреченската схема със съставно именно сказуемо може да се
реализира непълно, т. е. да се осъществи и без копула. Еквиваленти на
пеналичната копула са прозодичните фактори — пауза, словоред. При такъв
тип сказуемо задължителността на подлога в изречението е по принцип
безусловна.
А. Обикновено се изпуска вытн като копула с най-абстрактно значение
при наличие на копула в предходния контекст на същото изречение. Наблю-
дава се в ситуации на емоционално-експресивна реч, която търси израз в
по-кратка и по-ефектна форма.
Елипса на бытн в сегашно време се явява в следните случаи:
1.	При именен компонент съществително име — употребен единично
(н слово твое нстннл Евх 57а13), след показателна дума се (се знлмеинк
моленню Супр 309.11—12) или разгърнато и със свои определения (сждн-
телъ п^лвьденъ н к^ъпокъ i т^ъп'влнвъ Син 7.121 св'втнльннкъ ноглмл
мо1мл злконъ твоТ 1 свътъ сткбъмъ моТмъ Син 118.105; дълл ^жкоу твоею
ictihx । сждъ Син 110.7).
2.	При именен компонент прилагателно име, употребен единично, кратка
форма, напр.: слово члов'вчьско • нъ дъло божьско Супр 345.11 — 12; жатвл
оуво мъногл . л л'вллтель млло Мт 9.37 Мар, Зогр, Лк 10.2 Мар, Зогр,
421
Асем; усложнена форма от два и повече елемента (У ты п вже мм штсд^ь
। п^емнлостнвь • трпъл1Вь I п^ъм)лост1вь • н ^ъснотнвьнь Син 85.15).
Елипса се наблюдава и в следните случаи:
а)	Прилагателното име заема начална позиция в изречението: пльзькь
нлшь оумь • волткл нлшл мысль Супр 410.4; непооочснь пжть его Син
17.31.
б)	След показателна дума: сн п^ьвл вьсъХь злповъдь Мт 1230 Мар
(Зогр, Асем — п^ьвышн); плче ^одьствл то слове лктък Супр 375.3—4.
в)	Позицията на подлога е подчертана чрез лично местоимение: ъко лзь
нл |>лны готовь Евх 76в19—20; н вы подовьнн члкомь члнвштсмь гл
своего Лк 12.36 Мар, Зогр, Асем, Сав.
г)	При въпроси: кы во болнн Лк 22.27 Мар; кто вогь велнкь глко
вогь нлшь Супр 79.6, Син 76.14; нъ лн к^отькь • нъ лн п^лвьден’ Супр
337.12—13.
д)	При възгласи, възклицания, облажавания: w кольмн смевролквьство
зьло Супр 426.12—13; вллжень не осжждлан севе Енин 4а17! коль слл-
дькл грьтлнн моемоу словесл твоъ Син 118.103, 118.190; вллженн лльчж-
шнн н жажджцжн п^лвды ^лдн. . . Мт 5.6 Мар, Зогр, Асем, Сав.
е)	В обичайни формули на богослужебния текст: дл п^ъвжде вь бо-
лъзнн ж дней • лще вжде волъзнь лекькл • лцк лн такл • то в днн •
лще зъло та кл. то л днь Евх 38а18—21.
3.	При именен компонент местоимение и местоименно прилагателно:
I моъ выъ твоъ сжть I твоъ моъ Йо 17.10 Мар, Зогр, Асем, Сав; годно во
ЦЪСЛ^ЬСТВО отьцоу Н сьноу Н стоуоумоу ДХ«У ♦ 1ЛК0ЖС кдно цъсл^ьство .
годно господьство Супр 327.22—25.
4.	Адвербиален именен компонент се среща рядко в безкопулни кон-
струкции. Напр.: пот^ъвьнъ нлмь оу1лшн1лтн пргдьлжАштее Зогр. листове
166—7; вллгов^ъменьно оуво нлмь вьвестн покллнню оучнтел1л Супр 390.14—15;
BfBMtA сьтво^нтн г» Син 118.126.
5.	Именният компонент е изразен от деятелно или страдателно причастие:
нъ лн сьплсла. нъ лн вьсъль нл осьлд Супр 337.13; ЗНЛОМЬ ВЬ НКДЪ1
вь Син 75.2.
Б. Елипсата на копулата може да засяга и форми с други показатели
на време и наклонение. Например изпускане на копула в императив: тн но
вждн нс въ^ьнь • нь въ^сньСупр 504.9—10; бждж chbi его cifi • н женл
его вьдовл Син 108.9; в имперфект и аорист: ово во въ стънь • ово нстн-
нл Супр 417.26; нс Х®уАъ вълше звъ^ь • нь ст^лшьнь Хил I А619—21.
Случайте без копула са чести в житията на мъчениците от Супрасъл-
ския сборник или в онези хомилии, в конто изразите, предназначени за съв-
ременния на преписвача адресат, биха могли да се схващат като „пряка
реч“ — те съдържат контактови и емоционални средства в сравнение с
„авторската" им реч. Във връзка с евентуалните ритмични фактори в сти-
хотворните паметници или в предназначените за пеене текстове очевидно
следва да се преценява и по-голямата склонност към номиналност в текста
на старобългарския псалтир.
422
§ 523. Неглаголният компонент при копулата бытн може да
бъде представен от различии лексикално-морфологични изразители:
I. Съществително име или субстантивирана дума (прилагателно
име в сложна форма, деятелно и страдателно причастие) се явяват самостоя-
телно и развито със съгласувани определения. Съществителното име може
да бъде нарицателно и собствено, неодушевено и одушевено, конкретно и
абстрактно име, което обикновено е в именителен падеж. Примери с
бытн в:
а)	сегашно време: послоушннкъ во ксмъ чоудесемъ влАСтелвскомъ Супр
501.27; вы же осте пргвывъшен съ мън»1Ж въ напастсхь мон)(ъ Лк 22.28
Мар, Зогр; । се сжтъ посл-ёдъннн • нже вжджтъ п^ъдьннн н сжтъ п^дь-
ннн • нже бжджтъ послъдьннн Лк 13.30 Мар; сн сжтъ ске^наштаа члка
Мт 15.20 Мар, Зогр, Мк 7.15 Мар, Зогр, Асем, Сав;
б)	императив: । бждн мн подавън снаж i мжд^ость Евх 72в 6—7;
вы вжд'бте ^одатан Супр 364.10;
в)	условно наклонение: снн а бы быаъ пр^окъ ^лзоум-ЁАЪ вы Супр
393. 1—2; влАженА бъ|)(овъ выла . лште быХов-б лаба кго была Супр
211.6—8;
г)	аорист и имперфект: по истина выстъ ^азвонннкъ Супр 427.2 — 4;
чловъкъ во ББлше а не вогъ Супр 436.11;
д)	бъдеще време: тн влмъ сждна вжджтъ по съплсовоу словесы Супр
325.12—14; не вы во вждете гллголнкштен . нъ дхъ сты Мк 13.11 Мар,
Зогр, Мт 10.20 Мар, Зогр, Асем.
Във функция на именен компонент може да се яви цял израз: мы же
нАдъемь с а • ёко сь естъ уотдн нзвавнтн Лк 24.21 Мар, Зогр, Асем;
нлоучнте са что естъ мнлостътн уоштж • * не ж^ъте'ё Мт 9.13 Мар, Асем,
Мт 12.7 Мар, Зогр; или развит субстантивен елемент със съгласувани опре-
деления, напр.: снн во возн • Аже м-ённшн • клменнк н дргво н мъдь н
желъзА сжтъ Супр 177.1—3; i вждете moi оученнцн Йо 15.8 Мар, Зогр (Асем,
Сав — мн оученнцн); н се теооа вждешн мн длоугъ понснын Супр
65.23—24.
II.	В атрибутивна функция се срещат дълги и кратки форми на при-
лагателните имена, докато в състава на сказуемото се употребяват
предимно кратките форми. Широко разпространен е сказуемният компонент,
изразен от качествено, по-рядко от относително прилагателно име (положи-
телна, сравнителна и превъзходна степей) в именителен падеж. Копулата
вытн е с различии темпорални и модални показатели:
а)	в сегашно време: с^дце соуетъно естъ Син 5.10; велнко оуво
естъ п^нтажаннс п^авов-б^ънънХъ Хил II В617—19; свътъ кстъ сллжде
Супр 25.23; н-ёсн пет^л н Iwahha гужвлкн Супр 378.28;
б)	в императив, който включва и описателни заповедни форми (да+
сег. вр.): । бждн ц-ёла «тъ |>лнъ| твмегл Мк 5.34 Мар, Зогр; н-ёмы да
вжджтъ оустънън лъст1ВЪиа Син 30.19; да естъ држлвл ц^ствоу твоемоу
влгвенА Евх 19а19;
в)	в условно наклонение: уоште iui ai оуВ’ЁД'ЁТ! комке ство^Н 'ДА bi
423
лоуч< быль Клоц 5в1—3; къто нХъ ВАШтен вн вылъ Лк 9.46 Мар, Зогр;
вллженл бы^ок-ё былл Супр 211.6;
г)	в минало време: овьштл во вздше стрсть Супр 430.5; н выстъ
послоушлнвъ до сьмртн Супр 480.7; БЁЛшете же овл прведънл п^-вдъ
бмъ Лк 1.6 Мар, Зогр, Асем;
д)	в бъдеще време: i горшн днр вждетъ Мк 2.21 Мар, Зогр; клгл
оуво сен рвънл вждетъ чьсть Супр 380.16—17; ж|вл вжджтъ срдъцл вь
въкъ въкоу Син 21.27; । вждетъ воле кьс-ёХъ зелнн Мк 4.32 Мар, Зогр.
По-голямо разнообразие в синтагматичното съчетание се наблюдава при
адективен компонент, представен от два и повече елемента или от цял
израз. Напр.: плоскъ кстъ лнстъ смоквннъ н остр Супр 350.22—23; кртъкъ
бо н ве зъловы вилше н рчн1ж прстжж Супр 46.29—30; ншть I вольл
есмь лзъ Син 68.30; н нстъ з-вло стлр н свътълъ лнцемъ Супр 302.20.
III.	В отделни случаи именният компонент се изразява от местоиме-
ние (притежателно, въпросително, показателно, лично, местоименно прила-
гателно). Срещат се примери само с препозиция на копулата вытн в се-
гашно време. Напр.: твоъ естъ сллвл н доъжлвл Евх 11а20—21; мон естъ
гллллдъ н moi естъ млнло Син 59.9, 107.9; рХъ влмъ -вко лзъ есмъ
Йо 18.8 Мар, Зогр, Асем, Сав; кто кстъ отьчннл могл Супр 139.2—3; что
нма кмоу кстъ Супр 101.3; тъ естъ up слВ'В Син 23.10; кл|л сжтъ сло-
весл сн Супр 474.24; сллвл въсъ^ъ нлсъ н довррдъство кдн» кстъ Супр
99.13—14; ты же слмъ есн Син 101.28; ннъ естъ c-biah • I ннъ естъ
жьнан Йо 4.37 Мар, Зогр, Асем.
IV.	Единични са примерите с чис лително бройно като именен ком-
понент, напр.: । "вдъшн^ъ втша четыр тысжшта мжжъ Мт 15.38 Мар,
Зогр, Асем, Сав; четвор! во сжтъ веса Супр 370.11.
V.	Обособен тип представляват адвербиалните безлично-предика-
тивни имена, т. нар. функционални предикативи (предикативно наречие с
адективен или субстантивен характер, адективни причастия, както и неад-
вербиализирани съществителни имена), конто образуват именно сказуемо в
едносъставни изречения с нулев, контекстов, имплицитен подлог или с
подлог-инфинитив. Тези типове предикативни имена и семантичната им
класификация са разгледани при копулно-именните безличии изречения
(вж. § 496).
VI.	Съставно сказуемо с причастен компонент:
1.	Сказуемният компонент, представен от деятелно причастие, упо-
требено единично или многократно, най-често се съчетава с копула бытн:
а)	в сегашно време: -ёко ты есн жнвы съ «цемъ Евх 30в9—10; н
вьсн сжтъ отъвьсждоу подлнкште сев'Ь отечьство Супр 84.7; сь кстъ
отъвргън вы отъ невесъскынхъ мъстъ н о земн посъллвъ Супр
466.30—467.1;
б)	в императив: бждн оуВ'ЁШтмА са съ сжпьрмь свонмъ скор Мт 5.25
Мар, Зогр; не вжд-вмъ оуво не поХвллАШте тлкого Бллгодътемл Супр
494.14—15; не вждн ннктоже нм'ША >лдъ • не нно въ оуст^Хъ нм-ё!а нн
въ оум-в Супр 420.11—12;
в)	в условно наклонение: лште во н вн к’то нынглчоу оучА гржвы
424
(вм. Г^ЖБЪ) СЬФВеСЫ • ФБЬЧС О	ГЬЬГОЛЛ З'КЬО мждрсть Супр
403.26—27; пекли вышл отъ него ньвык’ше о XfHCTet'B бььгочьстнк • жнвн
с ннмъ вь нннеун нзвржепн быша выли Супр 401.9 — 11;
г)	най-разпространен е типът причастно сказуемо с копула в имперфект:
н бъ съдд съ сьоугьмн н г^-ыа са п^н свъштн Мк 14.54 Мар, Зогр;
въьше бьда Супр 78.4; н се дьвь бъсть отъ ннхъ нджшть пжтьмъ вь
тъ дьнь Супр. 471.17—18; । обь зьмьтф^ъвъшь въ дьне^ъ свон^ъ
въьшете Лк 1.7 Мар, Зогр (Асем —въсть); с минало деятелно причастие—
H ВЪЬСТЬ ОБЬ ВЪ ПОСЛОуШЬНН! БЖНН БЪ1ВЪШЬ Супр 9.16.
Само със сегашно причастие са примерите с вытн в:
а)	аорист: быстъ нфьнъ к^ъста въ по^стынн н п^опфвъдыа Мк 1.4
Мар, Зогр, Асем, Сав; । се дъвь от нн)(ъ высте нджшть въ тьжде день
Лк 24.13 Асем; вы^омъ веселАШте cia Син 125.3;
б)	бъдеще време: н вждешн н ты фчнштыа многы отъ газь ^ьз-
лнчьнын^ъ Супр 236.1—3;i бждж непоченъ съ жмъ н съэдьна cia отъ
псзьконсшъ моего Син 17.24.
Включването на съчетанията вытн 4- деятелно причастие в старобъл-
гарския книжовен език може да се свърже с необходимостта да се изра-
зява повторително, продължително, обичайно действие или състояние. Тази
семантична специфика на съчетанията се определи от техния граматичен
характер. Те са съставно сказуемо, в което посредством причастието се
приписва на субекта признак за действие или състояние (в най-широк сми-
съл). Срв. Vecerka 1961 а:82, 86; Златанова 1973а:90—92.
2. Особен случай на именно сказуемо (с резултативно значение) обра-
зуват съчетанията вытн+страдателно причастие, конто не представят
още окончателно оформена морфологична категория. Гръцките praesens
passivi и imperfecti passivi рядко се превеждат от тип кстъ вед«мъ или къ
веденъ, а обикновено — от активни или възвратни глаголни форми.
Сегашните страдателни причастия — вербални адективи на -мъ —
в предикативна позиция с вытн, кыкьтн изразяват многократно (обичайно
повтарящо се) действие или продължително състояние. В отбелязаните случаи
копулата на първо място е в имперфект (оученнкъ тъ въ зньемъЙо 18.15 Мар,
Зогр, Асем, Сав; оуч1м1 вывьемъ «тъ сждж Клоц 6а21), а също така в
сегашно или бъдеще време (вм. гръцки лични форми или инфинитив), напр.:
дькъ пьтнцн. . . въннмн «те Мт 10.29 Мар, Зогр, Асем; о^м^ъщвьъсмн
есмъ вьсь день Син 43.23; дь ^вььнмъ вждетъ дьнь с’ сеътфвънын
рднтеьь Супр 429.5—6.
Миналите страдателни причастия нямат самостоятелно значение за
време (срв. Havrdnek II 1937: 94 и сл.). Значението им съответствува на
гръцкото перфектно значение. То е сходно с предполагаемото значение на
глаголните прилагателни, от конто възниква тази категория и най-добре
може да се разбере като резултативно. Превежда гръцкия перфект и аорист.
Като сказуемен компонент те се съчетават с вытн в различии темпорални
и модални форми. Напр.: н рече нмъ чъто съмжштенн есте Лк 24.38 Мар,
Асем; к^фтокъ есмъ i съмъ^енъ с^ъдьцемъ Мт 11.29 Мар, Зогр, Асем,
Сав; ъко къ^ж съматснн I фтъв^ъжснн ъкфжс фвъца Мт 9.3G Мар, Зогр.
425
Първоначалното резултативно значение на миналите страдателни при-
частия в развоя на отделяйте славянски езици рано или късно се отстра-
нява, тъй като това причастие започва да се използува отчасти или в пълно
съответствие с видовото значение на глагола. Само второто направление на
неговото развитие създава истинска пасивна система на лични пасивни
форми, изразени описателно (Havrdnek II 1937: & 235—236; Андрей-
чин, Попов, Стоянов 1977:307).
§ 524. Данните от старобългарските паметници свидетелствуват, че
примарен и доминиращ тип флективна форма на именния сказуемен
компонент е номинативният. По-редки и единични са случайте с именен
компонент в родителей, винителен и творителен падеж (вж. Златанова
1975:108 и с л.).
1.	Наличието на родителей приименен в състава на именното сказуемо
е обусловено от семантично-синтактични и лексикаляи фактори. Като ска-
зуемен компонент при бытн се явяват:
а)	Родителей за притежание: баажснн ннштнн дХ»мъ • 'ьк0 тъХъ естъ
црс» нвскее Мт 5.3 Зогр, Асем, Сав; глн не сжтъ весън«у1ЖштАего сд Йо
10.21 Мар, Зогр, Асем; сн дъаа въ нстннж весьмрьтьнАГ« сжтъ а не
сьмрьтьнА Супр 473.25 -26.
б)	Родителей определителей: именният компонент е съчетание от съще-
ствително име и определящо го прилагателно: сгда выстъ дъвою нъ де-
сдте лътоу Лк 2.42 Мар, Асем; н азъ ксмъ въшего племене Супр 28.1—2;
н веанкъ р«ДА кстъ Супр 101.3; кназъ нже бъ тег» места Супр 117.3.
Родителей определителей след предлози «тъ, вез: вын-стннжъ «тъ ннуъесн
Мк 14.70 Мар, Зогр; вы »тъ отъца днъвоаа есте Йо 8.44 Мар, Зогр, Асем;
едх I ты «тъ «ученнкъ есн чка т»г« Йо 18.17 Мар, Зогр (Асем, Сав —
сег«); не везъ «успъХА тевъ да вждетъ обътъ тввн Супр 50.12 — 13.
При отрицание именният компонент е по правило в родителен падеж:
не вжд| емоу застжпьжка Син 108.12; не каьма ан аггсаа га вьседръ-
жнтеА>А ксмъ азъ Супр 122.22—23.
2.	Обособени случаи с признаци на влияние от гръцките оригинали са
конструкциите с именен компонент въ + винителен падеж вм. именителен
падеж: । вждете «ва въ паътъ едннж Мт 19.5 Мар, Зогр (Савина книга
предпочита безпредложна конструкция като в народната реч: н бждста «ба
сднна плъть, срв. Дуриданов 1957:225—253); н выстъ въ п»н«шенне
мьнъ Син 68.11.
3.	Творителен предикативен падеж изобщо не се среща в старобъл-
гарския превод на евангелския текст, а в малобройни примери от Супра-
сълския сборник и Синайския евхологий. При това сказуемното име е само
съществително име. Най-ранно използуване на творителен падеж е засви-
детелствувано при глаголи със значение ’ставам (нещо, някакъв), преобра-
зявам се (в нещо, в някакъв)’ но не и при копула ксмь със значение ’esse’,
която при творителен предикативен има най-късен произход (Мразек 1961).
При вытн творителен предикативен се явява на мястото на втори име-
нителен, напр.: н снр«то1ж дътншть не вждетъ Супр 237.16; не бждн
ннкт«же нюд«1Ж тоу Супр 420.10; зависимост от инфинитив: н нз жтровы
TEOKfA нзндетъ н дккрнн не връднтъ н дъвнценк пакы бытн не п«гоу-
426
бншн Супр 237.18. Единствен пример с вытн = &ие в старобългарски: дъ-
конк бо въ сух Супр 489.7—8, под. Супр 489.13.
Във функция на именна сказуемна част се среща и творителен за ка-
чество: к^отъкъ во н бо зъаобы въхше н ^ъчн»ж п^остжж Супр 46.29.
Примери с други глаголи-полукопули: пхьтн tboia вьса съвь^атъ н
сокомъ оа сътв^атъ Супр 233.24; н вывъ • ci • хътъ сн^отонк отъ рдн-
тсль «стхвышъ выстъ Супр 546.21.
С номинативен сказуемен компонент се характеризират и гръцките, и
латинските образци. Това безспорно е сказало влияние върху първите сла-
вянски преводи, но не би могло да забави или задържи разпространението
на тази синтактична категория, ако тя би била жива и присъща на говори-
мата българска реч.
§ 525. Усложнените формина съставното именно сказуемо се отли-
чават с допълнителни граматични значения. Отбелязаните примери са с
усложнена чрез модални глаголи копула. Тя се употребява в инфинитивната
си форма и съдържа модалната оценка на говорещия. Допълнителният мо-
дален глагол изразява граматичните значения време и наклонение, както и
отношението на субекта към преписвания чрез копулата признак.
Усложнените форми запазват основните структурни особености на със-
тавното именно сказуемо: функционалното разделение на компонентите и
видовете изразители на именната част. Примери:
а)	С именен компонент съществително име: кхко оуво могжтъ снн вози
вытн Супр 163.21—22; сьде ч^ьнецъ не можешн вытн Супр 169.24—25;
ч^ъно^нзецА Х’штж вы Супр 169.22; нхстхвн ма... дх некъхн н хзъ
КЪЗМОГЖ П^НЧАСТЬННКЪ BblTH вь ВЪКЪ| въкъ Супр 160.12—15;
б)	С именен компонент прилагателно име: въсХ®тъша въчьно чьстьнн
вытн Супр 55.7—8; хште кто хфЧ,етъ «тх^ън вытн • дх вждетъ вьсъуъ
мьнен Мк 9.35 Мар, Зогр, Асем, под. Мк 10.44 Мар, Зогр, Асем, Сав; нже
хште х®штетъ ваштнн вытн въ вхсъ . дх вждетъ вхмъ схоугх Мк 10.44
Мар, Сав (Зогр, Асем — 10.43); хште Х°шт£шн съв^ъшенъ вытн • ндн
ехнко нмхшн п^одхждъ Мк 10.21 Мар, Зогр.
ВТОРОСТЕПЕННИ ЧАСТИ НА ИЗРЕЧЕНИЕТО
ПРИИМЕННО ОПРЕДЕЛЕНИЕ
§	526. Основа на синтактичната връзка е съществителното име или
други части на речта във вторична функция на съществително във всяка
позиция в изречението. Основна част на речта, чрез която се изразява при-
именного определение, е прилагателното (вкл. местоименията-прилагателни),
от морфологичните категории — приименният родителей и дателен падеж
на съществителното. По-рядко в тази функция се появяват други морфоло-
гични форми или предложно-падежни конструкции. В голяма степей син-
тактичната структура на старобългарското приименно определение отразява
праславянски особености, но има и типично български черти като приимен.
427
ния дателен падеж за принадлежност на съществителните и местоименията,
особено енклитичните форми на личните местоимения. Широката употреба
на приименния родителей падеж в старобългарските паметници е активизи-
рана от нриименните генитивни конструкции на гръцкия оригинал.
А. Съгласувано определение
1.	Прилагателно: простухнА в^ата н шнркъ пжть Мт 7.13 Мар; тъло
нсво Мт 27.58 Мар; ма^нъ нъковлъ Мт 27.56 Мар.
2.	Местоимение: отркъ мон Мт 8.6 Мар; гъ1бъль сн Мт 26.8 Мар;
на ст^анъ тон Лк 15.14 Мар.
3.	Причастие: стадо свнннн. мъного пасомо Мт 8.30 Мар; т^ьстн съ-
кроушены не п^ъломнтъ • i п^ъта вънсмъша са нс- оуглснтъ Мт 12.20 Мар.
4.	Числително: дьвъ ^ъ1бъ Мт 14.17 Мар; вндъ дъва б^ата Мт 4.18
Мар; въ четв^ътжнк же ст^ажж Мт 14.25 Мар.
5.	Съществително-приложение: анъаъ гавь^наъ Лк 1.26 Мар; нс на-
ЗА^ън Йо 19.19 Мар; чьстънын цъса^ь костантннъ Супр 186.3.
Б. Несъгласувано определение
1.	В родителен падеж: на п^ьстол'В славы cbocia Мт 19.28 Мар; въ
годъ к^ъста Супр 428.16; лице отъца моего нбскааго Мт 18.10 Мар; въ
пргъомленнн Хлъба Лк 24.35 Мар; ю оуслышлнкн по гллсъ молитвы нл-
ujeiA Евх 60а20—21; множъство чкъ Евх 30а12—13; едино тАковыуъ от-
^очатъ Мк 9.37 Мар (и синонимични конструкции с предлог отъ и род. п.).
2.	В дателен падеж (варианти с родителен падеж и притежателно ме-
стоимение): Щмлъ молнтеъ Мт 21.13 Мар; оузръ . . . Vwaha б^ата емоу
Мт 4.21 Мар, Зогр, Сав (его — Асем); ъко сынъ тн жнвъ естъ Йо 4.51
Мар, Асем (твои — Зогр); ск^ъжетъ зжбомъ Мт 8.12 Мар.
3.	В творителен падеж: члкъ нечнстомь д)Смь Мк 1.23 Мар.
4.	отъ4-родителен падеж: вънъць отъ kamchi д^агасго Син 20.4; къто
же отъ васъ Лк 12.55 Мар. Предлог отъ на мястото на безпредложен ро-
дителен партитивен обхваща 80% от случайте срещу безпредложен род. п„
в евангелския превод съотношението е 3:2 (Вечерка 1963:189). Разши-
ряването на конструкциите с отъ е под влияние на говоримия език, където
предлогът отъ вече е бил широко разпространен в партитивно и аблативно
значение. Явлението има общобалкански характер (Седлачек 1963
393—394).	:
5.	Различии предложим конструкции и падежни форми при глаголни
съществителни, в конто се проявява рекцията на съответния глагол: на
слоужьБЖ члкмъ Син 103.14; пнштмж к^ьмленнк Супр 323.21; спснне отъ
в^агъ нашн^ъ Лк 1.71 Мар.
428
ДОПЪЛНЕНИЕ
§ 527. В рамките на общата синтактична зависимост от глагола и на
различните по лексикална семантика класове глаголи и имена сыцествуват
различии формални показатели на синтактичната връзка (падежни форми и
предложно-падежни конструкции в отношение на рекция). Сыцествуват
няколко основни семантични разновидности на приглаголното допълнение,
конто зависят от конотативното поле на глагола, респ. неговата валентност
и т. нар. актанти, създаващи семантичната структура на глаголната тру-
па. Старобългарският език показва и тук, от една страна, наличие-
то па наследени от индоевропейски и праславянски модели на синтак-
тично-семантична зависимост, а от друга — известии конструкции, който се
дължат на самостоятелното развитие на старобългарския език. Типични за
езика на старобългарските паметници са случайте на активизирани или по-
влияни от гръцки модели на глаголно управление на равнището на писме-
ната норма. В съгласие с общите индоевропейски и славянски особености
в строежа на изречението основно средство за изразяване на приглаголните
обектни пояснения са простите падежи със съответни модели на управле-
ние™ им от глагола. Старобългарските типове на формална и семантична
зависимост в изразяването на глаголните обекти ще бъдат класифицирани
според традиционного разграничаване на близко (пряко) и далечно (косвено)
допълнение. Допълненията, конто поясняват глагола чрез означаване на
обстоятелствата на действието в традиционния смисъл на тази синтактична
категория, ще бъдат разгледани в отделяй групи поради тяхната по-ярко
изразена факултативност в рамките на изречението и не така силна вът-
решна зависимост от семантиката на глагола. Във формално отношение
обстоятелственото пояснение в старобългарски е синтактичната сфера, в
която най-пряко се проявява семантиката на първичните предлози и основ-
ните лексикални значения на класа на предлозите въобще.
А. Пряко допълнение
§ 528. Прякото допълнение зависи от семантичната структура на т. нар.
преходни глаголи и се изразява с винителен, родителей и творителен
падеж.
I.	Основна е формата за винителен падеж; лексикалното значение на
глаголите е най-разнообразно: нести, вести, гюсъаатн (глаголи за движе-
ние); цкАити, насытити, сити, сътво^нти, очнстнтн (каузативни, резулта-
тивни и пр. глаголи); ст^ьштн, пасти (глаголи за грижа и опазване); нм'Бтн,
iacth, датн, 1Атн (глаголи за притежание, даване, придобиване); В’ёдбтн,
гаагоаатн, саышатн, знатн (глаголи за мисъл, реч, съобщение); аюбити,
възиснаенД’Ктн (глаголи за емоционално състояние).
II.	Пряко допълнение в родителей падеж. То може да бъде мотивирано
синтактично, морфологично и семантично:
а)	В синтактични конструкции с отрицание не, нн;
б)	Прякото допълнение в род. п. след супин е мотивирано морфоло-
гично. Старобългарските паметници доста последователно спазват тази рек-
ция на супина, която очевидно е архаизъм в синтаксиса на писмения език,
особено в евангелския текст;
в)	Семантично мотивиран от значението на управляващия глагол е роди-
телният партитивен, който отразява стара индоевропейска семантична ©по-
зиция част — цяло (преходен глагол + род./вин. п.). Тази ©позиция се реали-
429
зира в старобългарски при глаголи със значение ’имам, вземам, давам,
приемам; моля, търся, желая и под.’. Ч. Бартула констатира, че при гла-
голи като ixcth, пнтн, п^нгатн по-често се появява род. п., при
нмътн, дхтн, вндитн, зь^втн, схъ1шхтн — вин. п. При дхтн, пнтн, jxcth
освен това се употребява и конструкция отъ 4-род. п., която е типична ста-
робългарска особеност.
Тези типове пряко допълнение, конто се изразяват с формата за род. п.,
имат особености, конто показват, че положението в старобългарски е твърде
близко до състоянието в останалите славянски езици в ранния период от
развитието им.
1.	Наблюдава се вариране на родителей и винителен падеж, ако отри-
цанието не се отнася: до спомагателния глагол, а не до непосредствено
управляващия съществителното (при нм-ётн, уот-ьтн и др. под.); при причастие,
което не е непосредствено отречено; в изречения с подлог ннкъто(же); при
изпускане на негацията в главното изречение и пр.:
хште не <мхтъ прньхтн съто^нценк. ныне въ врзмА се. домы. вцхт-
^ыж . сестры . I оцх j м^ь . I чадх. I сехх Мк 10.30 Зогр — домовъ н срхтрньх
н сестръ. । отцх н мхтеръ н чадъ н сехъ Мар; ннктоже възхожь ржкж
свонк нх рххо . . . оупрхвхенъ естъ вь црство вжне Лк 9.62 Сав — въз-
хожъ ржкъ| своегА Мар, Зогр, Асем.
Има и редки случаи при отрицание, където не може да се открие се-
мантичиа мотивация на формата за род. п., нито да се търси механично
влияние от гръцки: не съкрывхнте севъ съкровнштх нх з«мн Мт 6.19 Мар,
Зогр (съкровншть — Асем, Сав).
2.	По правило допълнение само в родителей падеж имат глаголи като
ХХКХТН, ЖАДХТН, ЧХ1ХТН, жьдхтн, нскхтн, съмотрнтн, (въс)проснтн, тр'ЬБО-
вхтн, въкоуснтн, ехоушхтн.
3.	В сравнение с останалите славянски езици старобългарският показва
относително по-ограничен обхват на използуването на партитивния родителей,
което очевидно е свързано с процесите на редуциране на някои падежни
функции в старобългарския синтаксис под влияние на балканската среда.
Най-напреднал е този процес при синонимичните конструкции с вин. п. вместо
очаквания род. п. и с отъ+род. п. с партитивно значение. Род. п. може да
се заменя с вин. п. след нмътн, iath, дх>хтн, ixcth, пнтн, зь^втн, вн-
дътн, схышхтн. Конструкция отъ+род. п. се употребява при дхтн, n^HtA-
тн, (хстн, пнтн (често в съгласие с предложната рекция в гръцките ори-
гинали — ёх, 6x6 с род. п.): дхднте нхмъ отъ охьх вхшего Мт 25.8
Мар; н пен "ЬДАть отъ крупнцъ пхдхнкштнуъ съ трхпезы господин
свон^ъ Мт 15.27 Мар; х нже пнетъ отъ воды нкже хзъ дхмь емоу
Йо 4.14 Мар.
Конструкцията отъ + род. п. в тази функция трябва да се смята за ре-
зултат от балканските конвергентни процеси, балканизъм, който е в съгла-
сие със същите тенденции в синтаксиса на гръцкия език при предлозите
ёх, ако и на латинския при предлозите ex, de (Седлачек 1963:393—394).
4.	При преходни глаголи, изискващи винително допълнение, важен тип
представляват допълненията в родителей падеж с функция на винителен.
Род. п. в този случай е мотивиран от характера на съществителните имена
430
и е свързан с различаването в парадигмата на имената и местоименията на
две форми за вин. п. — собствено вин. п. и т. нар. родителен-винителен
(генитив-акузатив), при който се възприема формата за род. п. Както е
известно, тази особеност на славянската падежна парадигма изразява допъл-
нителна семантична характеристика, основана на редуването на падежните
форми за род. п. и вин. п. одушевеност/неодушевеност. От общата трупа
на съществителните в праславянски поради съвпадението на формите за
вин. п. и им. п. се отделя групата на названия на лица, при което вин. п.
почва да се оформя с окончанието за род. п. (Va ill ant V 1977:37 и сл.;
В ar tula 1969:75 и сл.). В старобългарски вече е налице един нормален
генитив-акузатив в ед. ч. при съществителните от м. р. на именното скло-
нение и в местоименното склонение на -о- при личния род. Но твърде много
съществителни от групата на названията на лица се употребяват също и
във вин. п., напр. в текста на евангелието (повече примери у Vai 11 ant V,
1977, откъдето вземаме и цитирания тук материал); мжжь Йо 4.16 Мар,
В|>лт|)ъ Мт 18.15 Мар, вогъ Лк 12.21 Мар, лпьелъ Мк 1.2 Мар, чловъкъ
Мт 9.32 Мар, ^авъ Мк 12.2 Мар, другъ Лк 11.5 Мар, пастырь Мт 26.31
Мар, длъжьннкъ Мт 18.24 Мар, п^нставьинкъ Лк 16.1 Мар, ^азвонннкъ
Лк 22.52 Мар, маадсньць Лк 2.12 Мар. В другите текстове са засвидетел-
ствувани още коусъ Х^ьстъ (Супр, Клоц), апостоаъ (Евх), п^ьвъньць, пома-
ЗАННКЪ (Син), м^ьтвьць, п^опов-вдАтель, сьв-ьдлтель (Клоц), «тьць, епн-
СКвуПЪ, СТ^АЖЬ, Д-ВТИШТЬ, МААДСННШТЬ, СЪД'ВНСТВЬННКЪ (Супр).
Тези винителни форми от имена на лица в старобългарски според Ваян
са очевидно остатък от по-старото състояние (Vaillant V 1977:40). Роди-
телно-винителният е започвал своето разширяване, при което одушевеността
е обхващала в старобългарски преди всичко названията за лица и много
по-нередовно — названията за животни. Така тельць, жр'ькьць, змии в
евангелския текст са само във вин. п, само влькъ е в род. п. (Йо 10.12);
в другите текстове се срещат още вельвждъ, «вьнъ, агньць, конь, а в
род. П. (освен ВЛЬКА) — АСПНДА, ВАСИЛИСКА, АШТе^А, ЛЬВА, ОСЬЛА, В^АНА.
Примерите с родителен-винителен правят впечатление на по-много-
бройни, защото в много случаи споменатите животни олицетворяват дявола.
Родително-винителни форми се разпространяват и при съществителни от
други склонитбени типове: м. и ж. р. на 7-основи, er-основи, й-основи (при-
мери у Vaillant V 1977:41—42).
Особен проблем представлява разпространението на родителен-вините-
лен падеж при неодушевени съществителни: в евангелския, текст това са
ьазъпсъ Мк 13.8, на^одъ Мт 9.23, мн^ъ Йо 3.16, свътъ Йо 12.36, внно-
г^адъ Мт 21.41, внсь^ъ Мт 13.46. От другите текстове особено много слу-
чаи съдържа Супр. Според Ваян и в тези случаи родителен-винителен се
появява, за да изтъкне прякото допълнение и да го отличи от подлога не
само както е най-вече при названията на лица, а и при названията на пред-
мети и абстрактна понятия. Родителен-винителен се среща и при съществи-
телни от ср. р. (слъньце, тило, жнв»тьи«, колено, нево, слово). При формите
на местоименното склонение: кого, того, сего, «ног», кдни«г«, кг«же; в мн.
ч.: насъ, васъ, нХь, нХъже, т-ьХ2»-
III. След няколко глагола със значение ’владея, управлявам’ (власти,
съвластн, «владатн; четв^ьт«ВААСТЬВ«ВАТН — калка от гръцки) прякото до-
пълнение е във форма за творителен падеж. Тази рекция е наследена от
431
праславянски: ты baaaouji д^ъжаво1ж mo^kckoia Син 88.10; кнднте к’то
вами съвладотъ Супр 36.28; н келнцнн обаадагжтъ мааынмн Мт 20.25
Мар, срв. Мк 10.42, Лк 22.25.
VI. Особен случай на допълнение е творителният падеж със значение
на деятел в страдателни конструкции. Неговата употреба е мотивирана
синтактично и семантично, същевременно страдателната конструкция ясно
очертава полето на неговата синтактична дистрибуция и му придава харак-
тер на управляема форма. В старобългарските паметници се употребяват
следните разновидности на страдателните конструкции, в която деятелят
може да бъде изразен с тв. п. или с конструкция отъ4-род. п. (Вгйиег
1952; Bartula 1969:79—81):
а)	страдателна форма на глагола (сег. или мин. стр. прич. 4-бытн) 4-тв. п.
। въ тоу въ поустынн .к. дьнъ ккоушАемъ сотононб Мк 1.13 Мар; вьзве-
дснъ бъктъ нтоусъ доууомъ въ поустынж Мт 4.1 Мар;
б)	страдателна форма на глагола 4- отъ 4- род. п. не ты оуво све^ъ-
поун отъ ба нснакнднмъ Супр 71.22—23; тогда н^одъ в1дъвъ ъко по^ж-
ганъ бън отъ влъувъ Мт 2.16 Асем, Сав;
в)	възвратно-страдателен глагол 4- тв. п.: нъ да съпхсетъ са мн^ъ
нмъ Йо 3.17 Мар; н коьстн са тоу сжштннмъ епнскоупомъ Ауолнкмъ Супр
197.26—28;
г)	възвратно-страдателен глагол 4- отъ 4- род. п.: да п|>ославатъ с а
отъ члвкъ Мт 6.2 Мар; вьзведенъ быстъ ... нскоуснтн с а w дгнакола
Мт 4.1 Мар (примери при Bartula 1969:79).
§	529. Основна и най-продуктивна страдателна конструкция в старо-
български е съчетанието от бытн с формите на миналите страдателни при-
частия. По-рядко е съчетанието със сегашно страдателно причастие. Този
тип представя 83% от случайте, илн 338 примера, в 60% е употребен
тв. и., в 40% — отъ 4- род. п. Конструкцията с възвратно-страдателен
глагол трябва да се смята за архаизъм (Bartula 1969:81). Ч. Бартула
предполага, че тя се задържа по-широко в текстовете под влияние на гръц-
ките синтетични форми за медиум-пасивум. От друга страна, прави впечат-
ление фактът, че при възвратно-страдателните глаголи е засвидетелствувано
преобладаващото число случаи на деятелно допълнение, изразено с отъ 4-
род. п. (77 %, или 52 примера). Евангелските преписи показват и варианти
с тв. п., напр.: Мт 3.14 Асем, Мт 14.24 Мар, Зогр, Асем, Мк 14.21 Мар,
Лк 4.1 Мар, Лк 22.22 Зогр, Лк 24.35 Мар, Йо 3.17 Мар, Асем, Сав (Bar-
tula 1969:81). Въз основа на тези варианти Бартула е склонен да приеме,
че и конструкцията от отъ 4- род. п. е била налице в края на праславянс-
ката епоха, но е получила твърде бързо превес над тв. п. под влияние на
балканската езикова среда във връзка с общото разширяване на отъ 4-
род. п. с аблативно и партитивно значение благодарение на използуваните
в различии синтактични функции гръцки и латински предложни конструкции
с and, илб, 8ia, ex, лара, хата, съответно a, ab,ex,de (Bartula 1969:81).
Б. Непряко (косвено) допълнение
§	530. Така нареченото по-далечно или косвено допълнение зависи
също от валентността на глагола и се управлява от него, но то се появява
432
в изречението обикновено когато има пряко допълнение, „на основата на
неговия контекст" (Bartula 1069:83—98). При глаголи, чиято семантична
структура не изисква пряко допълнение, кбсвеното допълнение може да
бъде единственото пряко обусловено от глагола обектно пояснение, също
така може да се появят две косвени допълнения с различна йерархия в
синтактичните връзки. От гледище на неговата формална структура в старо-
българските паметници са засвидетелствувани втакава допълнителна(обектна)
функция родителей падеж, дателен падеж, творителен падеж и различии
аналитични конструкции. В определени случаи е налице вариране между
проста падежна форма и предложно-падежна конструкция. Синтактичните
връзки на глагола с косвения обект са най-важната сфера, в която по-на-
татък в историята на българския език се развиват същинските аналитични
процеси в изразяването на синтактичните отношения, поради което данните
от старобългарските паметници представляват особен интерес с оглед на
степента на балканизация на старобългарския синтаксис.
§	531. I. Допълнение в родителей падеж.
а)	Най-общо то е свързано с аблативного и отделителното значение на
родителния падеж и може да се определи като обектно допълнение за от-
ношение или релационно допълнение (Bartula 1969:83). Допълнение
в род. п. се появява при определена трупа глаголи и се обуславя до го-
ляма стелен от тяхното лексикално значение: сближаване, отдалечаване,
избягване, отделяне, докосване, освобождаване; чувство на страх, срам, боя-
зън, съжаление. Характерна морфологична особеност на тези глаголи е, че
те са обикновено префигирани (представки в-, «тъ-, до-, «у-, нз-, |»аз-, п»-,
п|>н-) или имат показател за възвратност са : «ув-вжАтн, «тъвъжатн, «статн,
«тьмотатн са, лншнтн (са), пвстыдътн са, (прн)к«снжтн СА, H3BABHTH,
•тнтн, донтн, дотештн и пр. Срв.: ^аХнаь паачжштн са *падъ сеон^ъ
Мт 2.18 Асем, Сав; «тъметААте са заповъдн бжньа Мк 7.9 Мар; къто
п^нк»енж са ^нзъ м«1Хь Мк 5.30 Зогр. (^нза^ъ — Мар).
След тези глаголи са засвидетелствувани и конструкции със същото
значение с предлог «тъ + род. п. (оувъжАТН, «увезти са), до + род. п.
(донтн) и мест. п. (при глаголи като коснжтн са, п^нкоснжтн са).
б)	Партитивно допълнение.
Появява се при добре очертана трупа глаголи със значение ’пълня, на-
сищам, поя’ и др. под.: нспаъннтн, насытнтн; напонтн, насааднтн са,
нааожнтн и пр. (Bartula 1969:84—85): наплъннтс водоносы воды Йо
2.7 Мар; «тъ кжд«у сыа можетъ къто [сьде] насытнтн ХЛ15БЪ на ноу-
стынн Мк 8.4 Мар (Хл-ква — Зогр); напфнша мд оцьта Супр 478.20.
И тук паралелно съществуват и конструкции с «тъ + род. п. За да се
прецени правилно мястото на допълнението в род. п. в структурата на
старобългарското изречение, важно е отношението на предложните кон-
струкции към гръцкия оригинал. Ч. Бартула констатира, че в старобългар-
ския превод такива конструкции с род. п. са относително повече в срав-
нение с гръцкия оригинал, независимо че с тях активно конкурират съчета-
ния с «тъ + род. п. (Bartula 1969:85). Най-голямо съвпадение в генитив-
ната рекция между старобългарски и гръцки има при глаголи със значение
>докосвам’ и ’пълня, наситя’. При глаголи за боязън и уплаха старобългарс-
кият род. п. стой в повечето случаи срещу гръцки предложни конструкции
с ёх, алб (Bartula 1969:85). Бартула подчертава независимостта на старо-
28 Граматика на старобългарския език
433
българското родително допълнение от гръцкия оригинал, както и това, че
заменянето му с предлог «тъ + род. п. също има домашни корени. Явле-
нията в старобългарски и във византийския гръцки са паралелни. В тексто-
вете може да се констатира в някои случаи влияние на гръцкия образец,
но то има стилистични основания и не се дължи на механичен подход на
преводачите (Bartula 1969:85). Следователно използуването на родителей
падеж във функция на обектно допълнение в старобългарските паметници
има праславянски произход и не се дължи на книжно влияние от страна
на гръцкия оригинал.
§ 532.	Допълнение в дателен падеж.
Използуването на дателния падеж обуславя определен доста сложен
семантичен спектър на косвеното „дателно“ допълнение поради богатството
от значения на самата дателна надежна форма. Нееднаква е и степента на
неговата синтактизация (натоварването му изключително със синтактични
функции), както и на т. нар. сила на управление (по-тясна зависимост от
глагола като единствено възможна форма). Поради това уместно е при
класификацията на старобългарските обектни конструкции с дателен падеж
да се възприемат по-общи формалин критерии и да се очертаят групите
глаголи с определено единство на лексикалното значение, конто изискват
и управляват дателен падеж (Bartulal964:33—40; В а г t u 1 а 1959:85—89).
1.	Спецификата на дателния падеж като изразител на т. нар. косвен
обект ясно личи в групата на предходните глаголи, при конто често
дателен падеж заема втора позиция наред с прякото допълнение. Дателният
падеж е силно управляем, но в някои случаи рекцията е по-слаба или фа-
култативна. Допълнение в дателен падеж стой при следните групи глаголи
(Мразек 1963а: 234—240):
а)	дхтн, дхрвхтн, «стхвнтн, «татн, «тъпеустнтн: дхждъ мн сник
водж Йо 4.15 Мар; хще «ув« «тъпоущхете члвкмъ съгрыиеннъ н)Съ отъ-
п«устнтъ н вхмъ «тцъ вхшъ невескы Мт 6.14 Мар; нъстъ д«вр «тати
^хъех чадфмъ н пов^ъщн пс«мъ Мт 15.26 Мар;
б)	нести, вести, песъххтн, въсъ1ххтн, въспоуштхтн, въздвнгнжтн, пр-
стрътн, овртнтн, възв^хтнтн и под.: । прнъсА гххвж его нх мнсъ . ...
I несе мхте^н своей Мт 14.11 Мар; дх ВЪ1 .... посъхххъ земн н^ъ дъждъ
Супр 529.29;
в)	гххгеххтн, рштн, «тъвъштхтн, гххснтн, възгххснтн, певъдътн
(и с представки из-, пр-, съ-), съкхзхтн, възвъстнтн, весъд«вхтн, нхпнсхтн
и пр.: съкхжн нхмъ пртъчж. пхъвехъ сехънъ^ъ Мт 13.36 Map; i ршд
хпхн гвн Лк 17.5 Мар; и въннкмъ кмоу повъдж гххсдште Супр 403.1;
г)	tXBHTH (СА), ПФКХЗХТИ (са), «ТЪК|)Ъ1ТН: шьдъ покхжн СА Х^’ХнерОВИ
Мт 8.4 Map; i зхвътъ его хвнтъ нмъ Евх 75а 14—15;
д)	овъштхтн, зхвъштхтн, «В^ЖЧНТН, Ж^ЬТН, ВЪМЪННТН, ПОМАНЖТН,
«учнтн, нхеучнтн, п»д«внтн («у-, съ-) и др.: зхвъштхХъ зхвътъ нзвър-
нъ)мъ м«нмъ Син 88:4; комоу «уп»д«вх1Ж рдесь Мт 11.16 Мар;
е)	сътверггн, тво^нтн, «учнннтн, съзьдхтн, съдъххтн, дъ1хтн: довр
творите ненхвндАШТНИмъ вхсъ Мт 5.44 Мар; сънъмнштетъ съзъдх нхмъ
Лк 7.5 Мар.
2.	В съчетание с непреходни глаголи. В тези случаи обикновено
рекцията е силна.
434
а)	помоштн, слоужнтн, pABOTATH, ПрН1АТН, ДОБр отвор НТН, ВЛАГОДЪ|АТН,
ОуГОДНТН, ПОНОСНТН, П0СМ-В1АТН СА, СЪТЖЖНТН, ЗАВИД-ВТИ, ЗАЗьрътн И др.:
тогда начать поноснтн грАДОмъ Мт 11.20 Мар; нс сътжжн МАрнн Супр
242.20;
б)	ПОСАоуХОВАТН, СЪК'ВД'ВТелЬСТВОВАТН, КААТН СА, СЪААГАТН и др.:
вы сами мьнъ съВ'ВД'Втельствоуете Йо 3.28 Мар; клъны cia нскрънюмоу
своемоу не отъм'Втастъ cia Син 14.4;
в)	(по)рАЗОуМЪТН, ВЪНАТН, НАОуЧНТН СА, НАВЫКНЖТН, ДНВНТН СА, ЧОу-
ДНТН СА, рАДОВ АТН С А, (въе)УОТ'ВТН, рАЧНТН, роДНТН, ТЪШТАТН СА И др.
под.: не вен рАзоумъсте словоу Мт 19.11 Сав; отъ смоковъннца же НАоу-
чнте са прнтъчн Мт 24.32 Мар;
г)	ОурАВННТН СА, (оу-, СЪ-)ПОДОБНТН СА: В К О КЪТО ВЪ ОБЛАЦ-ВХЪ оу-
рАВКН1тъ cia гю. подоб1ТЪ «а г» въ сн^ъ бж!^ъ Син 88.7;
д)	ITBCApbCTBOBATH, СЖДНТН, ВЪЗЬКФННТН, (ПО)ВСЛ'ВТН, (ЗА)пръТНТН, въз-
БрАШАТН, съвъштатн и пр,: петръ начать прътнтн емоу Мк 8.32 Мар;
н тъ сжд|тъ въееленън въ правьдж ; еждт людемъ въ прАВыннк Син 9.9;
е)	ПОВННЖТН СА, ПОКОрНТН СА, KAAHIATH СА, ОуВ'ВШТАТН СА, прОТНВНТН СА,
(по)молнтн СА, СЪГрЪШНТН, НАД'ВАТН СА, ВЪроВАТН и ДР- ПОД..' H ВЪ ПОВННОуГА
са нма Мт 2.51 Мар; помоан с а отцоу твоемоу въ таннъ Мт 6.6 Мар;
оувъштАН са намъ пноннге Супр 129.26;
Ж) (0-, nil's-, оу-) СЪ-ДОЛЪТН, ОудеЛ'БТН, ОуДОБЫАТН, оу-, по-ctoiath:
i... съзнждж црквъ монк I врАТА адова не оудолънктъ ен Мт 16.18 Мар;
н не нматъ моц1н тн посто-sth Син 17.39;
з)	IABHTH СА, (ПО)КАЗЬТН СА, проСВЬТЪТН са: да не АВНШН СА члв-
кмъ поста са. нъ отъцоу твоемоу Мт 6.18 Мар; н просвьтъ са намъ
Клоц 1617—18.
3.	Допълнение при глаголни форми в 3 л. ед. и мн. ч. в безлична
употреба:
а)	модел „възвратно-безличен глагол + дат. п. от лично местоимение":
дастъ с а, отъпоустнтъ с А (примери у Bartula 1969:26, 35, 44): >же во
Аште нматъ дастъ са емоу Мк 4.25 Мар; просите н дастъ са вамъ
Мт 7.7 Мар; тонк во мъро!Ж егжже мърнте вьзмърнтъ са вамъ Лк 6.38 Мар;
б)	довлъетъ/не довлъетъ, достАнетъ/не достанстъ : довьлетъ оученн-
коу да вждетъ ъкоже оучнтель его. н рАвоу ъко гь его Мт 10.25 Мар;
сда како не достанстъ намъ н вамъ Мт 25.9 Мар.
4.	Дателно допълнение в периферията на обектните връзки на глагола:
a) dativus comtnodi/incommodi, dativus sympatheticus (приглаголно-прии-
менен дателен падеж) (В a г t u 1 a 1969:128—129; Мразек 1963а :242): i женА
твоъ елнсАветь роднтъ снъ тевъ Лк 1.13 Мар; копнемь емоу реврА проводе
Йо 19.34 Мар;
б)	dativus comtnodi/incommodi след глаголи за движение (Мразек
1963а: 231—232): се церъ твои грлдетъ текв Мт 21.5 Мар (ндетъ тев-в —
Сав); то прндж тн вь сьн-в н саышж кже о тевъ Супр 299.18—19;
435
в)	дателният падеж изразява субектно-обектни отношения при глаголи
в 3 л. с безлична функция от типа мьннтъ с а, достонтъ, ключнтъ с а
(Bartula 1969:23—24, 45, 127; Мразек 1963а:245—246): не достонтъ
теБ'В нм'втн жены <£>нанпа б^ат^а своего Мк 6.18 Мар; ключи са емоу пока-
днтн въшедъшю въ Ц|>ккъ гннк Лк 1.9 Мар.
г)	при 3 л. на глагола вытн със значение на притежание, прннадлеж-
ност (Bartula 1969:127—128; Мразек 1963а:243): i сен B'S сест^А
нменемъ ma^h-s Лк 10.39 Мар; лште вждетъ етеуоу члвкоу .f. овецъ
Мт 18.12 Мар;
д)	двоен дателен падеж в обектно-обстоятелствена функция (Bartula
1969:127; Мразек 1963а: 246): п^вжде же подобаатъ емоу мъного по-
ст^адатн. i некоушеноу вытн отъ родл сего Лк 17.25 Мар; не доб^о кстъ
бытн члов'вкоу кд’номоу Супр 9.1—2.
5.	За старобългарските паметници е характерна и конструкция къ +
дат. п-, която се употребява паралелно с безпредложен дателен при глаголи
като ^ештн, гаагоаатн, отъвъштатн, весвдовАТН, баагоВ'Встнтн (преди всичко
verba dicendi), но и при каатн са, п^нстжпнтн, прнноснтн, съгр'бшнтн и др.
под. В гръцкия оригинал често на къ + дат. п. съответствува също пред-
ложив конструкция с яро?, поради което се дискутира въпросът, дали пред-
ложимте конструкции къ + дат. п. в позицията на дателно допълнение в
старобългарските паметници почиват на живи старобългарски синтактични
модели, или са възникнали като книжно средство под влияние на паралел-
ните редуващи се конструкции „дателен падеж — тгрбд + винителен падеж“
в гръцки при едни и същи глаголи. Всички направени статистики в това
отношение (Nilsson 1944; S joberg 1964) говорят, че старобългарските
конструкции къ 4- дат. п. при глаголи за речева дейност не съвпадат в
дистрибуцията си със съответните гръцки предложни съчетания. Те стоят
и срещу дателен падеж, и обратно — безпредложен дателен падеж пре-
вежда гръцка конструкция с лрбд. Например според изчисленията на А Шьо-
берг (S joberg 1964:22) при глаголатн има следното съотношение (суми-
рано у Ходова 19806:178—179):
Безпредложен дателен падеж:
ГМар — 471, Супр — 72, Син — 10,
1. в стбълг и в гр.	Клоц _ 2> Евх __ 5
2. в стбълг., в гр. лрбд	Мар _ д, Супр — 27, Клоц — 2,
Евх — 7
къ + дат. п. в стбълг.
1. лрбд + вин. п. в гр.	Мар 39, Супр — 41, Син — 2,
2. дат. п. в. гр.	Клоц — 3, Евх — 1
Мар — 14, Супр — 8, Клоц — 3,
Евх — 4
безпредложен дат. п. в стбълг.
къ + дат. п. в
стбълг.
Мар 480:53, Супр 103:67,
Син 10:3, Клоц 4:6,
Евх 15:5
436
само за Супр с оглед на гръцкия оригинал:
тсрод + вин. п.
лрбд + дат. п.
41 предложни — къ + дат. п.
3 безпредложни
72 безпредложни
18 предложни — къ + дат. п.
К. Ходова привежда освен това и разпочетения в евангелските преписи
за дат. п. и къ + дат. п.: Мт 9.11, Мт 23.1, Йо 16.12, Йо 18.33, Йо 19.9,
Мк 15.31, Лк 1.19, Лк 9.23, Йо 6.5, Лк 24.45 (вж. и Hordlek 1954:149).
Поради разликата в дистрибуцията на старобългарските и гръцките
предложни и безпредложни конструкции Ч. Бартула смята, че предложното
косвено допълнение с къ, конкуриращо безпредложния дателен падеж, е
следствие от диференциране на средствата в рамките на самата славянска
система, проява на аналогия по отношение на глаголите за движение, при
конто предложното допълнение е основно; не се касае за рабско подра-
жание на синтактичните особености на гръцките оригинали, а за съзна-
телно стилистично диференциране в старобългарските текстове (Bartula
1964:87 — 89; 1969:89, 93). К. Ходова също тълкува дистрибуцията на
двата типа дателно допълнение като независими от гръцкия оригинал (Хо-
дова 19806:178—179). Противно на това Нилсон, Мразек и Ваян приемат
гръцко влияние (Nilsson 1944:1—16; Мразек 1963а: 239; Vai На nt —
1977:116).
Фактът обаче, че конструкцията с къ 4- дат. п. по-нататък няма прило-
жение при установяването на аналитичните предложни модели за изразяване
на старото дателно допълнение при тези глаголи (и тук допълнението се
оформя с на: „казвам, говоря, съобщавам на някого*), ни кара да предпо-
ложим, че конструкцията къ 4- дат. п. при глаголи за речева дейност е
била създадена с оглед средствата на книжовния старобългарски език, не
без влияние на същото паралелно използуване на предложни и безпред-
ложни конструкции в гръцкия оригинал. Поради това тя наистина не е в
рабска зависимост от дистрибуцията на съчетанията с лрод в гръцкия ори-
гинал, а се е употребявала от старобългарските преводачи и писатели само-
стоятелно, влизала е в инвентара на книжовните средства заедно с редица
други вариращи синтактични конструкции. Не е изключено, че чрез нея на
равнището на книжовния език е била търсена стилистична дисимилация в
синтагматичен план, в духа на общата тенденция за вариране на изразните
средства и в инвентара на книжовния език, и при употребата им в самите
текстове.
§ 533. III. Допълнение в творителен падеж (Bartula 1969:89—91).
1.	С явно изразена рекция при преходни и непреходни (възвратно-пре-
ходни и възвратно-непреходни) глаголи от няколко семантични групи:
а)	(П0)КЪ1ВЛТН, по-, СЪ-Т|1АСТН, (по)млзлтн, (по)млглтн, помлнжтн и др.:
мимо )<одАштен же уьуммук н. гюкъ1вмжште гллвлмн своими Мт 27.39
Мар; пот^асъ нмъ ржкжгж Супр 35.13;
б)	пештн сд, пъвлтн, оупъвлтн: не пыгвте с а дше!Ж влшенЕ. что
тсте лн что пнете, нн тъломь влшнмъ въ что оБлкчете са Мт 6.25 Мар;
лште и влъшвлмн свонмн пъвлкшн Супр 547.9. Паралелни конструкции:
нл 4- вин. п., о + мест. п.;
в)	СТЪ1Д^ТН СА, С^ЛМЛЪТН СА, )(ВЛЛНТН СА, ВСЛНЧЛТН СА и пр.: не
СТЪ1ЖДЖ СА ТЪЛССЬНЪ1НМН СВОНМН ГЛЗВЛМН. не С^ЛМЫЛНЕ ВА ПЛЪТЪНЪ1НМН
437
свонмн ст^оупы Супр 503.11—13; пов-вждь мн оуво о жндовнне. что сд
п^оркы келнчАкшн Супр 334.27;
г)	КААТН СА, ДАКАННАТН: 1ЖС АЦК КАЬНСТЬ СА Uf КВЫЖ. ННЧТ0Ж6 ОСТЬ.
а нже кльнеть са златомь ц^квнымь даьжснь есть Мт 23.16 Мар; за-
каннанк та бмь жнвымь Мт 26.63 Мар;
д)	од'втн, оввнтн, овоутн, ода^нтн и пр.: п^жастс же т-вло нсво. i
овнсте е |*нзамн сь арматы. Йо 19.40 Мар; гемоуже н пода^ааХь трщАмн
Супр 35.26.
Паралелни конструкции: вь 4- вин. п.
е)	НАПАЬННТН, НСПАЬННТН (ВЬС)К^ ЬМНТН, ЖНВНТН, ПНТ'ВТН И др. : I ЗА-
Xaj’H'B отць его. сспаьнн са дхмь стымь Лк 1.67; nf авьдонб твоей* жнвн
MIA Син 118.40;
ж)	женнтн са, оженнтн са: нже Аште поустнть женж свои*. i оженнть
са ннонк Мк 10.11 Мар; рдитеА-в гемоу ськвштаста са женнтн Т д-ввн-
цен* нменемк ан’на Супр 24.28—29.
2.	На границата на допълнение и обстоятелствено пояснение при гла-
голи като:
а)	бнтн, востн, ОуДА^НТН, вазатн, нестн, вестн, гьнатн, посьаатн,
покрытн, коупнтн, К^АСНТН, ЧНСТНТН, ПОПЬ^АТН и пр.;
б)	^Азоум-BTH, ВНД'ВТН, САЫШАТН, ГААГОААТН, fetlJTH, оуЧНТН, ЧКСТНТН,
АЮВНТН, оваьстнтн и др. под.;
в)	СВЬТ'ВТН СА, (Bb)CHtATH, ДОуХАТН (ДОуШЖ), ВЬСКЫП'ВТН, цвнстн и пр.
§ 534. IV. За аналитично (предложно) изразяване на косвеното допъл-
нение служат следните предложни конструкции: оть 4- род. п., кь 4- дат. п.,
на, вь, за + вин. п., сь, надь, првдь 4- тв. п., о + мест, п., на 4- мест, п.,
(Геродес 1963:331—332, 335, 339—340, 347—348, 351-352, 361—362,
363; Bartula 1969:91—98).
1.	оть 4- родителей падеж
а)	при глаголи от типа отьажчнтн (са), оув вжАтн, отьсто!атн, (сь)баюстн
са, нзбавнтн, сьпастн. В редица случаи те управляват и безпредложен род. п.
със същото значение. Напр.: ваюд-вто са н Храните са оть вьс'вкого анхонмь-
стенв Лк 12.15 Мар; не оувошн сга оть ст^аХа ноштънАего Син 90.5—6;
б)	нспльннтн, насытнтн (паралелни конструкции с род. п.): Хламина
же нспаьнн са оть вона Х^измьньна Йо 12.3 Мар; нже оть патн Хлвдъ
пать тысжшть до сытн нак^ьмн Супр 344.18—19.
2.	кь 4- дателен падеж (варианти с дат. п.) след гаагоаатн, рштн,
отьв'ВШтатн, бсс-вдоватн, вьпнтн и др. (вж. § 532): вечеру же бывьшю,
гаа гнь внног^ада. кь п^нстАВЬннкоу скоемоу Мт 20.8 Мар; доуХь сва-
тын ннчтоже не вес-вдоугеть кь мьн-в Супр 355.15.
3.	на 4- винителен падеж (в тясна връзка с локативного и финалното
значение на конструкцията). В гръцки обикновено също се употребява пред-
ложна конструкция с inf, хата, но се среща и безпредложен родителей и
дателен падеж.
438
а)	с отсянка на насоченост на движение при напасти, въстатн, osfA-
тнтн (са), събь^атн са, съв-бтъ сътвернтн и пр., в резултат на което зна-
чението се превръща в адверзативно: i въстанжтъ чада на реднтелА
Мт 10.21 Мар; ^>а^нсбн же ншедъше съв'втъ сътве^ншА на нь. какс н
пегоувАтъ Мт 12.14 Мар;
б)	с адверзативно значение (’срещу’, ’против’) при глаголи от типа
^ештн, съв-Бдвтелкствевлтн, пемыслнтн, (п^е)гн'ввлтн са и пр.: не слы-
шишь! лн колнко нл та съв'вд,втельствоу1жтъ Мт 27.13 Мар; едл вь
В'Вкы пргн'ввлеил «а нл ны Син 84.6;
в)	с неутрално обектно значение при илд-влтн са, еупъвлтн: оупъвл
нл вл дл нзвлвнтъ1-н нын-б Мт 27.43 Мар; нл с-бнъ к|нлоу твеею над чиж
сил Син 56.2.
4.	въ 4- винителен падеж
а)	при В'Б^ОВАТН, ВТ^Ж fATH, В'Б^Ж НМ-КТ II (НМАТН), НМАТН НАД'БЖДЖ.
Въпреки редовните съответствия в гръцкия текст с предлози £v, eig Ч. Бар-
тула смята, че тази конструкция има стара праславянска основа, тъй като
е позната и днес на различните славянски езици (Геродес 1963:326;
В ar tula 1969:95). Напр.: етъ г^ада же теге мънозн в^евАША вь него
Йо 4.39 Мар; н въ )<са нмав-б нлдеждж Супр 12.19;
б)	след веглт'Втн, вогатнтн са в съчетание а не въ вогъ веглт'ЫА
(в гр. предлог eig). Според Бартула и тази конструкция по произход също
е домашна и праславянска, но абстрактният и почти терминологичен харак-
тер на съчетанието ни кара да смятаме, че то е калка от гръцки.
в)	при обаъштн са, сд-бтн са, ов(в)нтн, овоутн вариантът въ 4- вин. п.
наред с тв* п. отдавна е бил установен, вероятно още в праславянски (В а г-
tula 1969:95).
5.	за 4- винителен падеж
Обектната употреба на тази конструкция произтича от изходното зна-
чение на цел, причина, място, носено от предлога за. Такова допълнение
е засвидетелствувано при глаголи като (въз)датн, пележнтн (деушж, жн-
ветъ), полагатн, п^елнвАтн (к^ъвь), песлгнжтн, оумь^тн, мелнтн с а, сът-
вс^нтн мелнтвж и под. Напр.: нын-б дшж монк за та пеложж Йо 13.17
Мар; с лште женл поуштъшн мжжа послгнетъ зл ннъ п^-блюбы тве^нтъ
Мк 10.12 Мар.
6.	съ 4- творителен падеж
Очевидно в случая става дума за стара славянска конструкция, чието
обектно значение се обособява като обозначаване на съвместност при из-
вършване на действието. Глаголите, конто се свързват с такова допълнение,
не са многобройни: съв-бштатн, оувъштлтн са, съмн^тн (съмн^нтн) са,
СЪТАЗАТН СА, ВЪЗАСШТН, ВЪЗАСЖАТН, ВЪЗГЛАГОЛАТН, BfATH СА, Б^АНЬ СЪ-
тве^нтн, вес-БдевАтн, сждъ п^ньлтн, на сждъ въстатн, любы сътво^нтн
(Геродес 1963:342—343; Bartula 1969:96, 104).
i шедъ п^жде съмнрн са. съ в^лтрмъ свенмъ Мт 5.24 Мар; вьс-бкъ
нже вьзь^нтъ. на женж съ пехетннк. юже любы сътве^н съ нож въ с^дцн
своемь Мт 5.28 Мар.
439
Установени са голям брой случаи, в конто значението на съвместност
при съ + тв. п. пояснява сказуемото не като управлявано от глагола, а на
базата на свободна връзка (напр. при гастн, пнтн, iakhth са, сътво^нтн,
^АДОКАТН СА, СВД^ТН, ЖНТН, оумр-ктн И пр.) : I ТЪ| SU СЪ НСМЬ ГААНЛСНС-
къшъ Мт 26.69 Мар; по в’са д’нн с-вд'ВХъ съ вамн. въ ц^ъкъве оучА
Мт 26.65 Зогр (Мар — п^н васъ); н къннжннцн фл^нсен. кндъкыле н
'ВДЖШТЪ СЪ МЪ1ТА|>Н н гръшъннкъ! Мк 2.16 Мар.
При съчетанието мнлость сътво^нтн съ 4- тв. п. в старобългарските
паметници е калкирана през гръцки еврейска обектна конструкция rtotelv
(то) gXsog ретй -rivog (Дуриданов 1857; Геродес 1963:344; Мин-
чева 1969).
7.	Обектно значение могат да имат в определени случаи в зависимост
от значението на глагола и типични пространствени предложни конструкции
с предлозите надъ, п^ъдъ 4- творителен падеж:
НАДЪ + ТВ. П. при ВЛАСТЬ (ОБЛАСТЬ) ДАТН, МОЛНТВЖ СЪТВО^НТН, Ц'ВСА^Ь-
СТВОВАТН: ОБЛАСТЪ ДАСТЪ емоу НАДЪ Б'ВСЪ! КЛОЦ 5Ь 5; НС Х0ШТСиЬ ССМОу
да цс^ствоуоутъ надъ нлмн Лк 19.14 Мар.
пр5ДЪ 4- ТВ. П. при ОТЬВ^СТН СА, ОП^АВЬДНТН СА, нсповъдътн: ВЬС-ВКЪ
нже КОЛНЖЬДО НСПОКЪСТЪ МА ПрДЪ ЧЛККЫ. Н СНЪ ЧЛВЧСКЫ НСП0В13СТЪ|-Н
прьдъ аньлы БЖ1Н Лк 12.8 Мар.
8.	«4- местен падеж
В случая имаме стара славянска конструкция, с която се означава обек-
тът при глаголи за маслене, говорене, съобщаване (т. нар. изяснителни
обетни конструкции), като в-вд-ьтн, мьи^тн, рлзоумътн, помышматп, слы-
uiath, ^ештн, глаголатн, Бесидовлтн, нев^штн, род нтн (нероднтн)
и др. под. (Bartula 1969 : 98, примери у Геродес 1963:347; Bartula
1964:60—61). Напр.: что са вамъ мъннтъ о Х'в- нн естъ снъ Мт 22.42 Мар; •вко
довр'В прорече нсан-в о васъ. лицем^рн Мк 7.6 Мар; д?же въпросн ica о
оученнц-вХ1 его Йо 18.19 Мар; снъ же члв'вчекы ндетъ. ^коже естъ пи-
сано о немь Мт 26.24 Мар; онъ же глллше о црквн т-вла своего Йо 2.21
Мар; ,вко о ноан’В кръетнтелн рече нмъ Мт 17.13 Мар.
9.	на 4- местен падеж
Обектното значение се основава на семантично отношение ’върху, над’,
изразявано от старобългарския предлог на, и падежното значение на лока-
тивната форма, която представя обекта като сфера на действието. Към тези
конструкции в редица случаи има и варианти с предлог на 4- вин. п., « 4-
мест. п., дат. п. (Минчева 1973а). Напр.: гн-ввъ бжж пр'ВБЫВААтъ на немь
Йо 3.36 Map; I вжд| св-ьтьдость п ба нлшего на насъ Син 89.17; оумъ-
нож1лъ eci на мн-в вемчество твое Син 70.21; внд'ВАХ** знАменн-в -вже тво-
р-вше на неджжъныХъ Йо 6.2 Мар.
§ 535. Във връзка със степента на процесите на балканизиране на
старобългарския език отношението между падежни и предложно-падежни
конструкции в старобългарските паметници, конто се намират в еднаква
440
синтактична позиция и носят сходно значение, е било специално изследнапо
с оглед на установяване на аналитични тенденции в старобългарския син-
таксис. Има се предвид не едно общо за всички славянски езици нараст-
ване на функционалната натовареност и разширяване на дистрибуцията на
предложните конструкции с различии обстоятелствени значения, а конку-
ренцията на синтетични и аналитични средства в областта преди всичко на
обектните конструкции. С оглед на предполагаеми аналитични изменения в
живия старобългарски език те са разгледани от Ив. Дуриданов (Дурида-
нов 1955, 1957, 1958). Сложността иа отношенията между старобългарските
преводи и гръцките оригинали с оглед техниката на превода или конкрет-
ните текстуални съответствия на синтетична и аналитична рекция също е
била предмет на редица изследвания (Grunenthal 1910, 1911; Но г ale к
1948а, 1954; Nilsson 1944; Herodes 1971; Bartula 1964, 1969; Sjo-
berg 1964; Геродес 1963; Ходова 1971). Тъй като става дума за
книжовни норми и преводни текстове, не бихме могли да отнесем резулта-
тите от тези изследвания директно към състоянието на синтаксиса на гово-
римия старобългарски език за периода IX—XI в. Но с оглед на нормите на
книжовния старобългарски език трябва да посочим важността на два из-
вода за съотношението на старобългарските и гръцките предложно-падежни
конструкции:
1. В старобългарския превод се проявява максимална степей на само-
стоятелност и стремеж да се изразят със съзнателно подбрани славянски
средства даже библизмите и хебраизмите в гръцките текстове, който пред-
ставляват отличителна стилистична особеност на тяхната формална струк-
тура (Herodes 1971:79; вж. също общите резултати у Бартула и Ходова).
2. В монографията на А. Шьоберг, посветена специално на изследване
на синонимично използувана синтетична и аналитична рекция при старобъл-
гарските глаголи (Sjoberg 1964), чрез статистически анализ се установява,
че разпределението на двата типа — синтетичен и аналитичен — в писме-
ните старобългарски текстове не може да ни даде вярна картина за нор-
мата, която е била в сила за народния старобългарски език. В ръкописите
тя е модифицирана от влиянието на гръцкия език — т. е. пречупена е през
отношението на преводачите към гръцкия текст и задължението да го пре-
дават адекватно, включително и синтактичната му структура. Независимо
от това, изчислявайки разликите в двата типа управляеми конструкции,
Шьоберг стига до извода, че е възможно да се разкрие доколко гръцката
дистрибуция на двата вида съчетания е повлияла върху старобългарската
писмена норма. Според него е явно, че за повечето групи глаголи присъ-
щата на старобългарския език вътрешна норма е предопределяла такова
разпространение на аналитичните конструкции, което е било с по-висока
честота, отколкото това е засвидетелствувано в ръкописите. В по-голямата
част от случайте гръцкото влияние не е могло да допринесе за ускоряване
на еволюцията към аналитизъм в изследваното поле на глаголната рекция.
Напротив, по всяка вероятност тук може да се предположи стъпка назад
към синтетичните конструкции (напр. при глаголите с мест. п.). Действител-
ната норма не може да бъде определена, но от значение е да се изтъкне,
че въпреки силното влияние на дистрибуцията на синтетични и аналитични
конструкции в гръцките ръкописи тя не е преставала да функционира и
с немалък успех се е съпротивлявала на чуждото влияние (Sj oberg 1964,
заключение™ на с. 121—128, особено с. 127—128).
441
ОБСТОЯТЕЛСТВЕНО ПОЯСНЕНИЕ
§ 536. Във функция на обстоятелствено пояснение се употребяват на-
речия, прости падежи и предложно-падежни конструкции. В съгласие с
традиционната семантична класификация могат да бъдат разграничени об-
стоятелствени пояснения: за място, за време, за начин, за количество и
степей, за ограничително отношение, за причина, за цел. По семантика и
формални показатели изразяването на обстоятелствените пояснения в старо-
българското изречение показва общеславянски особености и в по-голямата
си част неговите средства се покриват с инвентара, когго е засвидетелст-
вуван и в останалите славянски книжовни езици в ранните периоди от
развитието им. В старобългарските паметници се употребяват някои арха-
изми като безпредложен местен падеж със значение на място и време
(гор, зими, цъсАр грд^, томь часъ, томь мистъ и пр.), безпредложен
дателен падеж за цел (позору, не крдоу), обстоятелство за цел, изразено
чрез супина, обстоятелство за причина с послелози и родителен падеж
(рдн, A'Eaia). Най-голям дял в постройката на изречението заемат обстоя-
телствените пояснения за място, време и начин, а най-малък — обстоятел-
ствените пояснения за количество и степей и за ограничително отношение.
Обстоятелството за начин показва най-голямо семантично и формално разно-
образие (Bartula 1969:111—112, анализ на всички обстоятелствени ти-
типове: 99—111).
1.	Обстоятелство за място:
а)	наречия като тоу, тамо, семо, »амо, камо, къде, сьде, сждоу,
нкдоу, кждоу, окьдс, тждоу, тжд^, окждоу, ниждоу, оиъдс, кьсьдс,
гор, ДОЛЪ, долоу, врру, КЪН^, инзоу, ЗАДН и др. под.;
б)	безпредложни падежи: местен и творителен падеж;
в)	предложни конструкции на родителен падеж с предлозите банзъ,
до, искр, нз, крм^, окрстъ, окргъ, отъ, съ, оу;
г)	предложни конструкции на дателен падеж с предлозите къ, по,
прмо, пртнкж;
д)	предложни конструкции на винителен падеж с предлозите къ, na,
о, овъ, по, подъ, прдъ, сквозь, 3*;
е)	предложни конструкции на творителен падеж с предлозите междоу,
надъ, подъ, прдъ, за;
ж)	предложни конструкции на местен падеж с предлозите къ, na, о,
по, пр.
2.	Обстоятелство за време:
а)	наречия: тъгда(тогда), къгда(когда), кда, мът'К, позД'*, hckonh,
вечер, въчер, оутрютр), отъеелн, отътолн и др. под.;
б)	безпредложни падежи: родителен, винителен, творителен, местен;
в)	предложни конструкции на родителен падеж с предлозите нз, отъ,
до, отъ ... до, пржде, съ, за;
г)	предложни конструкции на дателен падеж с предлозите къ и по;
д)	предложни конструкции на винителен падеж с предлозите въ, na,
об(ъ), по, подъ;
е)	предложни конструкции на творителен падеж с предлога прдъ;
ж)	предложни конструкции на местен падеж с предлозите къ, na,
по, пр.
442
3.	Обстоятелство за начин:
а)	наречия: тхко, кхко, нлсо, ннхко, ьхд^о, скор, г^ьчьскъ), ххтннь-
скы и под.;
б)	творителен падеж;
в)	предложни конструкции на родителей падеж с предлозите вез(ъ),
до, нз, отъ;
г)	предложни конструкции на дателен падеж с предлозите по,пртнвж;
д)	предложни конструкции на винителен падеж с предлозите въ, нх;
е)	предложни конструкции на творителен падеж с предлога съ;
ж)	предложни конструкции на местен падеж с предлозите въ, о.
4.	Обстоятелство за количество и степей:
а)	наречия за степей: вехьмн, s-кхо, тохь, тохн, тохъ, тохьмн, тохьмх,
кохь, кохьмн, гехь, кхьмн, кхьмх; за кратно количество от типа: въто^н-
ценк, тртнценк, числ. бройно 4- к^хтъ: (дъвх крхтъ:, т^н к^хты);
б)	названия на различии единици за измерване в съчетание с числи-
телни ; описателни съчетания като ъко врженне кхменн;
в)	изрази за неопределено количество: тьмх, тьмъ| тьмхмн, тъкжштн/
ТЪ1САШТН, ТЪКЖШТА тъкжштхмн;
г)	съчетания на местоименията ннчьто и тохнкъ с компаратив (нн-
чнмьже мьньшн, тохнцъмь вдште);
д)	предложни конструкции на родителей падеж с предлога до;
е)	предложни конструкции на дателен падеж с предлога по;
ж)	предложни конструкции на винителен падеж с предлога нх;
з)	предложни конструкции на местен падеж с предлога нх;
и)	общо значение за мяра в предложни съчетания с бхнзъ, нск(»ь,
кроив, ок^ьстъ, ок^жгъ с род. п.; по — с дат. и вин. п; съчетания на ме-
стоимението вьсь с вин. п.; предложни съчетания отъ .... де с род. п.;
об(ъ) с вин. п.
5.	Обстоятелство за ограничително отношение
Близко е по семантика до обстоятелството за начин, понякога може
да стой на границата на допълнението.
а)	предложни конструкции на родителей падеж с предлога до;
б)	предложни конструкции на дателен падеж с предлога къ;
в)	предложни конструкции на винителен падеж с предлозите въ и нх;
г)	предложни конструкции на творителен падеж с предлозите нхдъ,
подъ, пркдъ;
д)	предложни конструкции на местен падеж с предлозите въ и °-
6.	Обстоятелство за причина:
а)	творителен падеж със значение на:
—	далечна причина — при съществителни, означаващи нареждане, за-
повед, забрана; състояние, признак; тв. п. на местоимението тъ — тъмь —
се употребява адвербиализирано със значение ’затова, поради това, заради
това’ и пр.;
—	близка причина — при съществителни, означаващи различии състоя-
ния и физически усещания (|>хдость, ст^х)(ъ, гххдъ), природни явления (огнь,
водх, м^хдъ), болестни състояния;
443
б)	конструкции на родителей падеж с предлога отъ и с послелозите
ДТЛ1.\, Д’ВЛЬМХ, |>хдн, ^хдьмх;
в)	конструкции на дателен падеж с предлога по;
г)	конструкции на винителен падеж с предлозите нх, зл, о;
д)	конструкции на местей падеж с предлозите о, по.
7.	Обстоятелство за цел:
а)	супин и инфинитив след глаголи за движение;
б)	безпредложен дателен падеж;
в)	конструкции на дателен падеж с предлозите къ, по;
г)	конструкции на винителен падеж с предлози въ, нх, по, зх;
д)	предложни конструкции на местен падеж с предлога о (по-честае
конструкцията къ + дат. п.);
е)	постоянни местоимении съчетания с наречно значение като чесо
|>ХДН, почьто.
УПОТРЕБА НА ВРЕМЕНА И НАКЛОНЕНИЯ
В ИЗРЕЧЕНИЕТО
Глаголнпте форми се употребяват в изречението в зависимост от тях-
ната основна, парадигматично обусловена семантика (за глаголните времена
вж. Бунина 1959). Доиълпителни разяснения се налагат към употребата
на формите за:
§ 537.	I. Сегашно време
1.	Във връзка с изразяването и на значение на бъдеще време
Осъществяването на тази възможност е свързано с вида на глагола и,
както при всички славянски езици, в старобългарски формите за сегашно
време на глаголи от свършен вид изпълняват такава функция. Обикновено
в главно изречение сегашните форми на несвършените глаголи се употре-
бяват като форми на сегашно време, па свършените — със значение на
бъдеще време: слышать слов» н Х^НАТ7> е. н плодъ тво^атъ вь т^ъпи-
нш Лк 8.15 Сав; мол1Ж та im-bi ма отъркъшл са Лк 14.19 Зогр; егоже
лште п^осншн длмъ тн. до полъ цс^ствн-в моего Мк 6.23 Мар; н сн ко-
лене не нмжтъ. нже въ члс-в въ|>оу1жтъ. н въ члс^в нлплстн отъстжпатъ
Лк 8.13 Сав; нын-в отъпоустншн ^хвл твоего влдко. по глоу твоемоу съ
мн^омъ Лк 2.29—31 Мар; тъгдл глл нмъ нс. вьсн вы съвллзннте с а о
мьи^ вь еыж ношть Мт 26.31 Мар.
2.	Форми за сегашно време от свършен вид се употребяват в притчите
или пророчествата и при указанията за службите за означаване на възмож-
ност или обичайно действие: i егдх оуслышнтъ. (слышать — Мар) лине
п^ндетъ сотонл. i отыметъ слово, с-влное въ сръдьцнХ2» IX2* 4.15 Зогр;
егдх же содързлтъ плодъ. лвне посълетъ с^ъпъ Мк 4.29 Мар; н въсклоннт
с а ппъ Евх 63а9; н по се |>екж Евх 63а13; i п^ннметъ отъ него п^ъв-ве
н^-вн. н пнетъ п^вдъ всвмн Евх 20а23.
Може да бъде изразено значение ’което значи, тоест’ в случаи като:
п^ъвы снмонъ. 1же нл^ечетъ са пет^ъ Мт 10.2 Мар (Зогр — нл|*нцлеть
са); об^лштьшн же са онл глл емоу. ев^енскы ^лввоунн. еже нлречетъ са
444
«учителю Йо 20.16 Мар; еже са прстлл т^онцл ^ечет. оць н снъ i стЫ
дХъ Евх 67а13. Според Ваян в тези съчетания е налице стар обрат (Va-
illant V 1977: 156—157).
3.	В старобългарските паметници формите за сегашно време на глаголи
от несвършен вид също могат да изразяват значение на бъдеще време —
т. нар. трайно бъдеще — за действие, което трае или се повтаря в бъде-
щето: не пьц-вте са оуво гмжцк. что ъмъ лн что пнемъ. лн чнмъ одеж-
дсмъ са Мт 6.31 Мар; егдл п|нмж бездна. лзъ п^лвотъ) ежждж Син
74.3; 'вште по|дж пос^вд-в ск^ъвн! жнвншн mia Син 137.7.
Такава употреба е нормална в старобългарските текстове. Така напри-
мер в евангелския текст неевършени глаголи със значение на бъдеще време
се срещат повече от 60 пъти при повече от 20 глагола (пнтн, |лстн, внд-
'втн, ежднтн, трьп'втн, п^оентн, постнтн са и др.) (Vaillant V 1977:157:
Иванова-Мирчева 1962а).
4.	Сегашно историческо време (praesens historicum)
Такава употреба на форми за сегашно време е засвидетелствувана три
пъти в евангелския текст: Мт 22.16 Мар, Асем, Йо 1.29 Зогр, Мк 15.16
Асем. Случайте са отбелязани най-напред от В. Вондрак (Vondrdk 1912:
583). В Супр са отбелязани 28 случая на сегашно историческо време. Пръв
посочва няколко случая (3 сигурни и 2 съмнителни) А. Маргулиес (Mar-
gulies 1927: 134—135), а пълен материал с анализ на функциите на фор-
мите прави Е. Дограмаджиева (Д о г р а м а д ж и е в а 1966). Старобългар-
ският praesens historicum носи типичните белези на тази категория: прете-
ритната функция се създава от контекста (верига от аористни форми), а
формата за сегашно време придобива съответно преносно значение с еле-
менти на по-голяма експресивност. Тя може да изразява последователност
на действията (замяна на аорист) и сдновременност с минал момент (замя-
на на имперфект). За означаване на последователност на действията най-
често се използуват вторични глаголи от несвършен вид (най-вече терми-
нативни по начин на действие) с наставки -л-, -|л-, -вл-, -«вл-: напр. в
Супр нсповъдлистъ (376.20), поллглктъ (455.29), вл^лгетъ (464.6), вьск^ъ-
шллтъ (468.16), оуспъвлктъ (11.4), съп|>-бкъ1вллтъ (11.4), съвътоуктъ (282.2)
и др. Могат да бъдат употребени и първични неевършени дуративни гла-
голи (като заместппци на аорист) и дуративни глаголи от несвършен вид
(най-често с имперфектна функция). Това добре се вижда при съпоставката
на примерите от Супрасълския сборник с гръцкия текст: и отъвъштлвъ
\съ глл (Xeysi) лдлмовн. н съ дуомъ твонмъ. н Тмъ дл f жкж. вьск^-вшл-
лтъ (<xvi<Trr|<yi) гллгоХл .... Супр 468.16; сцвъткннкъ же нуъ дшлввлъ.
НЗГ8БНВЪ П^ЬЕОК дръво. нм’же OyMOfH ЛДЛМЛ. К томоу ПЛКЫ П|>НБЪГЛКТЪ
(хатофЕбуег). н сьвъштл сл (gupPodXevei) с ними нл д^ивв ^лепдтн !сл
Супр 402.5; онъ же то слъ1шлвъ опечллн сл (еХияцОц) дъло. н молнтъ
(яарахаХв!) кго по вь^лжденню гем’, съпов'вдлтн пр-вльсть вьеж сотонннж
Супр 525.6; онъ же п^нблнжнвъ са къ Н1мъ. нлплде нл н^л погемь а н
гллгоХа. что се сьтворнсте (ётгоощаге). остлвнвъше мл доселъ л лзъ ожн-
длнб (6x8ex6psvov) влсъ. дл въстжжнвъ плкъ! оврлтнХъ «л (бтсосттрвуаг)
къ влмъ Супр 32.9.
445
На старобългарския език е присъща и употреба на сегашно историческо
време от глаголи от свършен вид за изразяване на последователност на
действията: нзаъзъ же сАоугА. вь п^ьвъъмъ оуво дко^ъ не внднтъ нн кд’
неге, въ въто^въмъ же вывъ ов^дштетъ фнле-е-еь..........н ннъ| сълъ-
зъшд съ кень. н оставн а на мааъ да бышд не вьаъзан Супр 555.8.
Старобългарското сегашно историческо време обикновено превежда
гръцки praesens historicum. Широката употреба на формите за сегашно вре-
ме с такава функция в съвременния български език и другите славянски
езици дава основание да се заключи, че старобългарските преводачи не са
уиотребявали в тези случаи сегашно време под гръцко влияние, а са изпол-
зували съществуващите в старобългарската граматична система функционал-
ни възможности на категорията сегашно време.
§ 538.	II. Имперфект (минало несвършено време)
Неговите форми могат да се образуват от глаголи от двата вида, но
в текстовете обикновено преобладава несвършеният вид във връзка с основ-
ного темпорално значение на имперфекта — действие, продължаващо в
миналото или сегашно в миналото. Както и при сегашно време, в същите
условия могат да бъдат употребени имперфектни форми на глаголи от свър-
шен вид. В евангелския текст има само два случая, но в Супр те са доста
чести. Означават възможност, обичайност или кратност на действието : н пр-
идите к грдъ! вед Мт 9.35 Сав (п^ожддше — Map); i възъваахж
саъпьца глнкште емоу Мк 10.49 Зогр (според Vai 11 a nt V 1977:161 —
грешка, правилно зъвааХж Map); i чкъ саъпъ. п^ъ^ождАше тва^ь. емьже
са оутъкнъАше.клАНЪАшесА емоу Клоц 10а 21—23; сг’даво кь^Ате^ъ об^ъта-
)Сомъ ед.н помоА1А)Сомъ ба Супр 72 23; то Аште сд съАоучААше не нмътн
кмоу ннчьсоже датн кмоу. то котъ)гж сьваъкъ съ севе дадъашс ннштоу-
оумоу Супр 207.12—15.
§ 539.	III. Аорист и перфект (минало евършено време и минало неопре-
делено време)
1.	При аориста са по-чести глаголите от свършен вид, но достатъчно
добре са представени и глаголи от несвършен вид за означаване на траещи
или повтарящи се действия: i остАВыие н вьсн бъжаша Мк 14.50 Мар,
Зогр; н твонмъ нменемъ бъсы нзгонн^омъ Мт 7.22 Мар (нзгъна^омъ —
Зогр); i се азъ нстазавъ .... не овртъ нн е днно(Аже........внны....
нъ нн нрдъ. посъ1аахъ so н къ немоу Лк 23.15 Мар (посъааХъ — Зогр)
— не се отнася за повторителност.
2.	Разликата в значенията на аориста и перфекта — „факт, осущест-
вленный в прошедшем" и „состояние в настоящем, возникшее в результате
этого факта" (Вайан 1952:381) определят употребата на двете глаголни
форми в старобългарските текстове: п^ндж отъ а^нсунагога ганбштс. ъко
дъштн тво* оумь^ътъ Мт 5.35 Мар — i въшедъ гаа нмъ. чьто маъвнтс
н пААчете са. отрковнцА нъстъ оум^ълА нъ съпнтъ Мк 5.39 Мар; тъ сътво^1
ны а не мы севе Син 99.3 — I въспаачнмъ с»а п^ъдъ гмь. 1же ны есть
сътво^аъ Син 94.6.
Изборът между аорист и перфект може да бъде и факултативен, тъй
като е възможно двояко схващане на действието в определени контексти:
446
тъмь же юже н-ьсте дъвх нъ едннх пхътъ. еже («у) оуво въ съчетх чл-
вкъ дх не ^хзхжчххтъ Мт 19.6 Мар — еже оуво бъ съчетххъ естъ Мк
10.9 Мар; «тъв'Кштхвъ же снмонъ ^ече . . . онъ [Христос] же ^ече емоу.
п^хв-в сжднхъ есн Лк 7.43 Мар, Зогр — отъв-кштхвъше же едннн кънн-
жъннцн ршд. «учителю доб^б ^ече Лк 20.39 Мар, Зогр.
Разпределението на перфекта и аориста по отделяйте старобългарски
паметници е много неравномерно: голяма честота имат перфектните форми
в Син и Евх, рядко се срещат в евангелския превод — Сав даже показва
аорист срещу перфект в другите преписи, както посочва Хоралек (Hord-
lek 1648а61—62). Разпределението на перфекта и аориста в гръцките ориги-
нали няма отражение върху съотношението на съответните старобъл-
гарски форми, но старобългарският перфект значително по-често съответ-
ствува на гръцкия аорист. Напр. от 22 форми на перфект в Клоц само три
не съответствуват на гръцкия аорист (Дея нов а 1970:137). Неравномер-
ността в използуването на перфект и аорист по паметници се обуславя от
жанра на текстовете — псалмите, молитвите и похвалните слова предоста-
вят по-често условия за реализиране на значението на перфекта (наблюде-
ние на Достал) (Dostdl 1954:6).
Въз основа на статистическо изследване на шест паметника М. Деянова
стига до заключение, че употребата на перфекта не е свързана с определен
вид изречение — зависимо или независимо: в Зогр, Клоц и Беседата на Козма
преобладава перфект в независимо изречение; в Евх, Киевските листове и
Йоан Екзарх — перфект в подчинено изречение (Зогр 33:13, Клоц 16:5,
Козма 24:17 — или сред но 2:1; Евх 32:42, Киевски листове 3:8, Йоан
Екзарх 25:37 — или средно 2:3). Общата статистика показва, че преобла-
дава перфектът в независимо изречение, макар и не особено категорично
(133:122), и употребата му като относително време не е свързана задължи-
телно предимно с условията на подчинено изречение (Деянова 1970:141).
3.	Констатирана е честа употреба на формите за перфект за 2 л. ед. ч.
вместо аорист в текста на псалтира. Обяснението се търси в това, че при
формите за 2 и 3 л. ед. ч. на аориста има омонимия (при глаголите на -нтн
и с формите на повелителното наклонение за и 2 и 3 л. ед. ч.) и може да се
смесят лицата (Vaillant V 1977:163): епхъ ей «тъ б-ьдъ дшж м«нк. н
h-bci мене зхтв»^1хъ въ ^жкх^ъ	п«стхв1хъ eci нх проухнъ
Host moi Син 30.8—9; възлюжхъ eci п^хвьдж н възненхк|д-в Безлкенеже
Син 44.8; вънегдх вьзъ1ВхХъ оусхышх мьх вже гухвдъ! м»еьх. въ ск^ъш
п^ост^хжхъ мьх есн Син 4.2.
М. Деянова посочва някои употреби на перфект и аорист в Синайския
псалтир, конто имат напълно сходни условия и непосредно контекстулно съсед-
ство (Син 79.11—15, Син 16.1—4), като и тук причината за редуването им
не е обусловена от гръцкия оригинал. Според нея това свидетелство за го-
лямо семантично сближение на перфекта и аориста подкрепя заключението
на Достал (Dost41 1954:609) за много развита употреба на перфекта в
говоримата реч и значителна старинност на перфектната форма (Деянова
1970:139).
4.	Гръцкият плусквамперфект често се превежда със старобългарски
аористни форми (Vaillant V 1977:163). Семантичните ситуации, при конто
в старобългарските паметници се наблюдава неутрализация на опозицията
перфект—аорист, са разнообразии и имат голяма честота (вж. материала у
Деянова 1970:18—21).
447
5.	Засвидетелствувани са форми за 3 л. на перфект с изпуснат спомага-
телен глагол без разлика със значението на аориста (Достал 1963:120).
Тази употреба е честа в четири хомилии от Супр (Vaillant V 1977:163;
материала с коментар вж. у Деянова 1970:147—151). В евангелския
текст е засвидетелствувано единично изпускане на спомагателния глагол,
което би могло да има успоредица в изпускането на копулата в именното
сказуемо: вждетъ б» тъгдл ск^ъбь ксанъ. ъклже nt быль wti начала
всего mhjia. до селъ Мт 24.21 Зогр (нъстъ быль — Мар) (Деянова
1970:149); в отговор на въпрос: въп|>ошенне. нспытллъ лн есн манастъ1|)Ъ.
овъ. нспытллъ Евх 92а16—18; в проста замяна на аорист: сьг^ъшнлъ
адамъ н оумрътъ. не	\ъ н оум^ътъ. ново н пръсллвьно. тъ
сьгръшнл н оум^ътъ. сь не съг|»ъшнлъ н оум^ътъ Супр 493.26—28 (Вайан
1952:280).
Тези употреби на старобългарския перфект са дискутирани неколкокра-
тно (вж. литературата у Деянова 1970:147 и сл.). Според Маргулиес на
съответните места в Супр перфектът няма перфектно значение; в тези хо-
милии е представен по-нов пласт (Margulies 1927:138—139). Достал
оспорва това становище и свързва употребите без спомагатален глагол с
особеностите на говоримата реч, където спомагателният глагол може да се
изпуска. Той предполага и известно отслабване на перфектното значение
и тенденция към изравняване с аориста (Do st al 1954: 606), тъй като на
повечето места в Супр този перфект се намира сред форми за аорист. Напр.:
Л СТ|*ЛЖЬ 1СГДА вндъ кто оуклоньшл сд. н въ банж тек’шл. вь мъсто
ОТЪБЪГЪШААГО СХМЬ СА 0уСТ|)0НЛЪ. H СЪВ^ЪГЪ рНЗЪ1 КЪ НАГЪЖМЪ СА ПЦН-
МЪСН. Л ВЬПНА тожде зъвлннк скАтъшуъ. крстшлпъ ксмъ. н нлпр леннемъ
прложеннгл. чоудо сътворнлъ зъ|*аштннмъ. чнсма же напльннлъ. н печлль
Бывъшж1Ж. о оувъжАВЬшн'|МЪ п|>нложеннкмъ свонмъ оутъшнлъ Супр 93.17—26.
Ваян също вижда в тези перфектни форми почти аористно значение и
смята, както и Достал, че може би в Супр е отразена диалектна иновация,
влияние иа диалект, в който изпускането на спомагателния глагол при пер-
фекта е било нормално явление, а значението на формите е било изравнено
с това на аориста (Vaillant III 1966:87).
Въз основа на анализа на значенията на перфекта в старобългарски и на
отношението му към аориста М. Деянова се присъединява към обяснението на
Достал и Ваян. Според нея „диалектът, в който П (перфектът) се е сбли-
жавал толкова решително с А (аориста), та това се е отразило вече и вър-
ху формата му, която се е синтезирала, е бил вероятно един от най-източ-
ните диалекти на българския език, който е бил в стара близост с източно-
славянските диалекти и в XI в. е продължавал да развива някои общи с
тях тенденции в областта на глаголната система" (Деянова 1970:148). Това
предположение на М. Деянова се подкрепя от наличието на перфект без
спомагателен глагол във функция на аорист в надпис от X в. на източната
крепостна степа от Вътрешния град на Преслав (Лисиц о в 1979; Поп-
кон стан типов 1980:293): ънъ Г|>ъшън[ъ] пнсалъ въ тъмъннцн съда.
Тенденцията към разрушаване на опозицията перфект—аорист е била
спряна в българския език под влияние на балканската езикова среда (Дея-
нова 1970:148, 210—226).
В по-малка част от случайте перфектът без помощен глагол е употре-
бен и в перфектно значение при експресивно изразяване: сама свонмл f жка-
448
МЛ ВЬЗСМ*ШН NX fXM*. ВЪЗЛОЖН NX КФЛЛ........М	НСТННЪ МЛТН M/K4GNH-
ЧЛ. N6 НСПОМЧТН БО СЛЪЗЖ НШ0ШТЬНЖ1Ж. NH НЗВЪШТЛЛЛ ИНЧЬСОЖС Супр 96.
5—11.
ДАТЕЛЕН САМОСТОЯТЕЛЕН ПАДЕЖ
(DATIVUS ABSOLUTUS)
§ 540.	Старобългарският дателен самостоятелен падеж спада към ка-
тегорията на абсолютните причастии конструкции, характерни за редица
стари индоевропейски писмени езици (с аблатив — в латински, с род. п. —
в гръцки, с род. и мест. п. — в староиндийски, с дат. п. — в готски). Ос-
новни белези на причастните абсолютни конструкции са тяхната изолира-
ност в рамките на изречението и преобразуването на причастието атрибут
в подчинен предикат (Trost 1958b:34). В такъв смисъл и абсолютният
дателен в старобългарските текстове има своеобразна семантика, близка до
тази на подчинено обстоятелствено изречение за време, за причина, за от-
стъпка, за условие и за следствие. Характерно е обаче, че тези значения на
абсолютната дателна конструкция не са строго диференцирани, в редица
случаи тълкуването им не може да бъде еднозначно, а се преплитат повече
нюанси (темпорално и причинно значение, условно и темпорално и пр.).
Абсолютният дателен по правило превежда гръцкия абсолютен роди-
телей, често и гръцкия субстантивиран инфинитив (6v тф + инфинитив),
също така може да съответствува на гръцка винително-инфинитивна кон-
струкция, на независимо причастие, на гръцки темпорални изречения с бте
(обикновеният еквивалент за тях е съюзът кгдх). Той не представлява
обаче само преводен еквивалент на гръцки абсолютен родителей падеж, а
самостойно книжовно средство в системата на старобългарския книжовен
език (Vecerka 1961а:55—56). Компонентите на конструкцията са именна
част (местоимение или съществително) в дателен падеж и съгласувано с
нея причастие (сегашно — за изразяване на едновременност, минало — за
преходност по отношение на действието, обозначено от главния глагол).
„Старобългарският dativus absolutus рисува определени обстоятелства, сред
конто се разгръща едно действие; при него бива засегнато лице (или друг
обект), което ситуационно е patiens, който в близкия контекст може да
бъде и agens" (Илчев 1963:230). „Доста редовно именните части на две-
те съседни синтагми (абсолютната конструкция и главного изречение) са
означения на едно и също субстантивно понятие" (Илчев 1963:231—232).
Така в Зогр в 2/3 от случайте субектът на конструкцията е обект в глав-
ното изречение, в 3 случая е един и същ. Това смислово единство на
именните части в двете синтагми — отнасянето им към един и същ главен
глагол, внася „темпоралност в абсолютната конструкция" (Илчев 1963:232).
В обстоятелната студия на Ян Станислав (Stanislav 1933—1934:
87—91, 101 —102) е посочено, че старобългарските паметници съдържат
1 373 случая на самостоятелни дателни конструкции: в старобългарските
евангелски текстове (заедно с Остромировото евангелие) са засвидетелству-
вани 691 случая, в Супр — 632, и в останалите текстове—50 случая. По
семантика преобладават темпоралните конструкции: 90,9%, или 628 случая
от всички примери в евангелския текст, 75,5%, или 476 случая в Супр;
обстоятелствено значение на причина има в 131 случая (9,54%): 3,9% в
евангелския текст (27 случая), 14,71% в Супр (93 случая); па условие —
51 случая (3,72%); на отстъпка — 44 случая (3,2%); на следствие — 12
29 Граматика на старобългарския език 449
Случая (0,87 %). Обикновено абсолютный? дателен представя конструкция с
различен субект по отношение на управляващото сказуемо, но са засвиде-
телствувани и едносубектни употреби (напр. Лк 17.14 в евангелски преписи
и Супр 180.28 -181.1). Според Ян Станислав тези случаи съставят 5,3% от
общия брой абсолютни дателни конструкции в старобългарските паметници.
1.	Самостоятелен дателен падеж с темпорално значение: I съддштю
емоу нх ref-в елннсц*в. nf-вме ц^квн. въп^хшхх^ж I единого Мк 13.3 Зогр,
Мар; внкмоу же кмоу н не в-вштхнкшт8 ннч’соже. гххголх кмоу кнадъ
Супр 156.18—19; слъ1шдштемъ же в’с-вмъ хюдьмъ. |»ече къ оученнкомъ
ско1мъ Лк 20.45 Зогр, Мар; н мхьчхнню сжштоу многоу. песхеушхх^ж кго
Супр 263.23—24; цъсх^ьствеу1жштоу дноклнтнгхноу. зхпов-вдь посъха с а
по вьсен вьсехен-вн Супр 144.30—145.1; съшедъшю же емоу съ го^ы. въ
сл-вдъ его |дж нх^одн мнозн Мт 8.1 Зогр, Мар, Асем, Сав; стхвъшемх
же стъшх nf-вдъ къндземъ. ^ече къ ннмх Супр 182. 25—27; п^нведеноу
же кмоу въ|въшоу. хрн»хнъ вокводх рече Супр 147.5—6
2.	Самостоятелен дателен падеж със значение на причина: не 1мжште-
мх же 1мх въздхтн. объмх imx отъдх Лк 7.42 Зогр, Мар, Асем, Сав;
Тшхннъ божъствънъ1Н же не уотълше нтн тхмо. отцоу нхшемоу не сжштоу
тоу схвъ Супр 290.7—10; дне нсточьннцн водьннн. остншд сд. уоу хв-
льшю сд съ cxxbohk въ е^ъдхн-в Евх 2а 18; н в^хтомъ г^хдънътмъ зх-
тво^еномъ сжштемъ. сто1хше н мохнтвж тве^ъхше къ вогоу Супр206.9—И.
3.	Самостоятелен дателен падеж със значение на условие: можешн хн
БХХГ0Д'ВТН1Ж XROHfi. ОБ^ЖЧНТН BfXTfX . . . н гхе нгоуменъ. смтъв-втъ. могж
поспъ!жцло мн Хву Евх 82а9 —14; непот^вкноуоумоу fxsoy воннн кете, нже
отъшъдъшоу влдцв. внктъ клев^тггъ1 свод Супр 107.26—28.
4.	Самостоятелен дателен падеж със значение на отстъпка: i нъ1нв о
сев-к. hi еджомоу б-кддштк. hi едшомоу. нжддштю. в^хнь тво^дтъ къ воу
Клоц 7Ь7—9; н ноштн оуже пръполовлштн сд. не nf-встхн-в-вше тлъкжшт!
н велнкомъ гххеомъ вьпыжштн Супр 515.17—18; толнкх же знхменнъ съ-
тво^ьшю емоу nf-кдъ ннмн. не в-крвхх^ж емоу Йо 12.37 Зогр, Мар, Асем.
5.	Самостоятелен дателен падеж със значение на следствие: нхчд же
молнтн сд господоу н гххголхтн. . . н се ^екъ. слъ|шдштемъ вьсъмъ. съ-
тво^нвъ )Све знхменнк. въл-взе въ огнь Супр 143.2—3, 144.19—20; кхко
съл-взе не чоувъшоу нн кднномоу Супр 458.28—29.
В някои случаи абсолютната дателна конструкция се евързва с главно-
го изречение чрез съюз н (Мк 2.15 Зогр, Мар; Асем, Сав — финитен гла-
гол); Лк 5.1 Зогр, Мар; Лк 10.38 Зогр, Мар; Лк 17.11 Зогр,Мар; Лк 17.14
Сав, останалите — без н; Лк 23.35 Зогр, Асем (Мар — финитен глагол);
Лк 24.4 Зогр, Мар, Асем; Лк 24.15 Зогр, Мар, Асем; Супр 3.1—3,9.23—29,
15.9—11, 26.7 - 9,97.30—98.3, 118.2 - 3, 174.24—27, 180.21-23, 474.14—17,
530.8, 558.22—24). Възможно е конструкцията да се употреби и без обоз-
начаване на дателния субект, напр.: Син 118.82, Супр 19.2—7, 445.6—12,
547.29—548.1, 593.7—8, Лк 9.57 Мар (Зогр — |мъ), Мк 8.1 Зогр, Мар, Лк
450
21.53 Зогр (Map — мн) и др. Причастните форм» в абсолютната дателиа
конструкция обикновено са според именното склонение.
Самостоятелният дателен падеж в старобългарските паметници не е
калка от гръцкия абсолютен родителей падеж, както смята Белорусов (Бе-
лоруссов 1899:98), но въпреки това има основания произходът му да
бъде дискутиран (срв. Poldk 1948; Trost 1958b; Necdsek 1957;
RflZicka 1961; Vecerka 1961a). Повечето изследвачи възприемат стано«
вището за неговия домашен произход, изказано най-напред от Фр. Микло-
шич. Ян Станислав посочва редица доводи в иегова подкрепа. П. Трост
смята дателната абсолютна конструкция за балто-славянско явление (Trost
1958b). Р. Вечерка разглежда абсолютния дателен в цялостната система на
старобългарския книжовен език с оглед на всички функции на старобъл-
гарските причастия и взема предвид всички съображения, изказани за него-
вата природа. Той стига до извода, че дателната абсолютна конструкция не
е чужда заемка, но не е и наследена от праславянски във вида и функцио-
налния й обсег, конто намираме в старобългарските паметници, нито е била
употребявана като разговорно средство в народния старобългарски език
(Vecerka 1961а:55—56). Нейните корени лежат в общата за всички при-
частия тенденция към обособяване на самостоятелни конструкции с обсто-
ятелствено значение в индоевропейските езици, но независимо от това не се
отнася за праславянски процес, а за типично старобългарско явление. Аб-
солютният дателен падеж се е оформил като специфична старобългарска
книжна конструкция във връзка с нуждите на синтаксиса на писменияезик
и подкрепата на гръцките оригинали при търсенето на преводачески реше-
ния за предаване на гръцката абсолютна конструкция с родителей падеж.
Важна роля в този процес е изиграла творческата филологическа дейност
на създателите на старобългарския книжовен език, конто са доустроявали
средствата на народния език за изпълнение на нова книжовна функция
Vecerka 1961а :55-56).
РОДИТЕЛЕЙ самостоятелен падеж
(GENITIVUS ABSOLUTUS)
§ 541. Конструкцията е възникнала чрез калкиране на гръцкия genitivus
absolutus и е представена с единични примери в Супр. Съставена е от име
в род. п. и съгласувано с него причастие в род. п. Подобно на самостоя-
телния дат. п. има значение на подчинено обстоятелствено изречение за
време, причина, отстъпка (Vecerka 1961а:55; Вечерка 1963:221): н
ннкегеже сжштъ оучнтемл П|>ъмънн сд Супр 415.5 — xai |ir]3ev6<; 6vrog 8i-
8aoxaXou pstsPciXeto; нъ н в^тоу-чддъ оуво гемоу. . . . сего нже въ девр-
ТХХ2* СЪСТХ^ВЪШХХГ* СД. БОЖЪСТВЪНЬЬГе ТОГ» СЛЪ1ШХННК П^НКМЬА.........
вельмн въг&ждьмие вегеу Супр 281.6—10—. . . Tf|v тоб Sv йретай; уцрй-
oavrog Oeioo аитоб &xof|v 8sx6psvog; нъ)нг& же о сев'К ннкогоже ноуддшть,
нн В'КДЪ) тве^дштх, тве^дтъ нь вк Супр 419.7 (Клоц — hi еднномоу
. . . . Б’вддшт») — vuv 8s acp’savTffiv ццбеудд dvayxa^ovTog рц8ё pta^opdvou,
ndXepov elodyoDOi . . .
451
ДАТЕЛЕН ПАДЕЖ С ИНФИНИТИВ
(DATIVUS CUM INFINITIVO)
§ 542. Конструкцията дателен падеж с инфинитив има славянски про-
изход, но както и при редица други славянски синтактичии средства ней-
ното функциониране в старобългарските паметници стой в определено от-
ношение към гръцките оригинали. В този случай най-същественото е, че
нейният функционален диапазон покрива в значителна стелен предаването
на гръцките инфинитивни конструкции с винителен падеж. Дателният падеж
изпълнява функцията на „субектно допълнение" (термин на Р. Мразек) и
означава „лицо или предмет, которые в денотате являются субъектом ка-
кого-либо процесса, т. е. или его производителем, или его носителем"
(Мразек 19636:110). С редки изключения навсякъде в старобългарските
паметници тази конструкция е с разносубектен инфинитив по отношение на
субекта на главната сказуемна част, която или се образува с безсубектен
(безличен) компонент, или субектът на субектния (личен) компонент е друг
(вж. изключенията у Мразек 19636:111—112).
Инфинитивната съставка обуславя различии модални осенки в семантиката
на конструкцията: необходимост, задължителност, потребност, възможност,
невъзможност и т. н. Според Р. Мразек старобългарските паметници отразяват
развитието на този процес, който по време на тяхнотовъзникване още нее
бил завършен (Мразек 19636:113). Различните форми на глагола вытн,
който са характерни за конструкцията дателен падеж с инфинитив, обусла-
вят т. нар. реализационна семантика: „ще се случи, ще стане, ще падне на
някого,, (Мразек 19636:113—114).
Подробното изследване на Р. Мразек, което използуваме тук, показва,
че трябва да бъдат разграничени седем основни модела на дателно-инфи-
нитивна конструкция в старобългарски, конто имат свои структурни осо-
бености и показват нееднаква степей на синтактична и комуникативна само-
стоятелност. Едни от тях остават в рамките на простого изречение като
пояснения към сказуемото, а други представляват самостоятелни инфини-
тивни изречения, конто могат да бъдат безсъюзни или да съдържат и съ-
юзна връзка (Мразек 19636:107—108):
I модел: быстъ же вьннтн емоу въ съыъмнште
выстъ же въ дроугжнк сжботж* вьннтн емоу въ сънъмнште i оучнтн Лк
6.6 Зогр, Мар — Еуёуето Зе eloeXOsiv abrdv eig rf|v cvvayoyf|v.
II модел: не б^ нмъ коан пони ъстн
БЗД)(Ж БО п^нрддштен. I 0)(0ДАШТСН МНОДН. I НС БЪ 1МЪ КОАН понъ тстн
Мк 6.41 Зогр, Мар — обЗе (paysiv e6xafpovv.
Ill модел: достонтъ емоу постнтн с а
-X-	-к-
мо нь емоуже ыце банскъ нзъметъ з^ькъ. лн повлечете са очн. достонтъ
емоу постнтн са Евх 34а7 (без гръцко съответствие).
IV модел: дов^ъе естъ еднномоу чловъкоу оумь^тн
Б'Е же КЫЬ^>Л. ДЛВЪ1 СЪВЪТЪ! НОД'ЕОМЪ. ъко доводе естъ еднномоу чкоу
оумь^тн зл людн Йо 18.14 Зогр, Мар — oopipepsi eva 6v0p®nov fiTcoOavefv.
V модел: hi дло п^вподовъноумоу своемоу вид-вти 1стъл'Вньн'ё
452
. . . Н ВЪЗД^АДОВА CIA IA3AHKH MOI . . . НКО НС ОСТАВ1Ш1 ДШ1А mocia въ
АДН. NI ДАС1 П^НПОДОБЪНОуМОу CBOCMOy BIA'KTI КТЪЛ'БНЬН’Б Син 15.10 —
оиЗё Зсооец xov octiov ctov I8etv 8taq>0op<iv.
VI модел: мп-ка^ж кмоу ^азбоаптн с а
внд'ввъше (хкоже възв^атн са не дошъдъ ^вкы. мнпа)Сж кмоу ^азбоап-
ТН СА. Н не МОШТН ПО оустхв’ноуоумоу КГО ДОНТН ДО C<£>fATA Супр 551.1—3
(без гръцки текст).
VII модел: нцплн ia нко НАрдоу днвнтн сд
I П^НСТЖПНША КЪ немоу .	. 1МЖШТ0 СЪ С0Б01Ж Х(>0МЪ1. Н’ВМЪ!. САППЫ БНСЪ"
НЪ1 ... I П^НВ^ЪГЖ IA. КЪ НОГАМА НСВАМА. I HU.HAH IA. ПКО НА^ОДОу ДНВН-
ТН са. вндаштс пнмъпа г аж шт А . . . Мт 15.31 Зогр, Мар — боте xdv
б/Xov 0aupaoat.
§ 543. С пай-голяма автономност се отличават I и II модел, но и те
могат да попадат в позиция на подчинено изречение. За VI и VII модел е
характерна почти пълна синтактична и комуникативна автономност на съ-
щинските дателно-инфинитивни ядра. Модели III, IV и V заемат преходно
положение в зависимост от лексикалния състав и словореда, който сигна-
лизира наличие, съответно липса на по-тясна синтактична спойка с господ-
ствуващия компонент на конструкцията. Те могат да бъдат и по-обособени,
макар и не напълно автономии. Само моделите I, VI и VII влизат в обхва-
та на инфинитивните едносъставни изречения: I модел представлява само-
стоятелно инфиннтивно изречение, а модели VI и VII — несамостоятелни из-
речения. Р. Мразек установява, че в старобългарските паметници броят на
несамостоятелните инфинитивни изречения чувствително преобладава (Мра-
зек 19636:109). Формите на глагола бытн в 3 л. ед. ч. кстъ, бждстъ,
быстъ се срещат почти само в самостоятелните инфинитивни изречения
(модели I, II и IV), а с незначителни изключения отсъствуват в зависимите
инфинитивни изречения. Гръцките инфинитивни конструкции с винителен
падеж са дали отражение преди всичко при избора на несамостоятелни
дателно-инфинитивни конструкции (VI: мпнАуж кмоу ^азвоантн са, и VII:
нцнан IA нко НАрдоу днвнтн са), в конто на практика почти никога не
се употребяват форми за 3 л. на глагола бытн (Мразек 19636:114). Те
са лишени в значителна степей от модална наситеност, не изразяват и явно
подчертана „реализационна" семантика (’ще се случи, ще стане, ще се пад-
не на някого’). Богатото им използуване в старобългарските текстове по-
казва определена стилизация според гръцкия оригинал, но това не е про-
тиворечало на славянския синтактичен строй в този период. Самите инфини-
тивни изречения са били потенциално многозначни, а преводачите са се от-
насяли умело и предпазливо към гръцкия текст и не са превеждали всички
гръцки винително-инфинитивни конструкции с дателно-инфинитивни (Мра-
зек 19636:114; Haderka 1964:516—522, 530—531).
§ 544. Едносъставни инфинитивни изречения — модели I, VI, VII.
I модел
а)	с форма естъ: 1. повествователни инфинитивни изречения с модални
отсенки на предназначение, задължителност, необходимост или невъзмож-
ност (Мразек 19636:114—115): теки бо естъ мнаоеатн. i спатн п бжс
453
нхшъ Евх 27а14—16 — сои уйр ёотс тд Slsstv xai ctc^eiv; 2. въпросителни
положителни изречения: клко мн са кстъ тсб’К покор нтн Супр 61.18—19—
л&д сое ё%со nsiCT0fjvai;
б)	с форма вждетъ и бждн — с модално значение или със значение
’ще стане, ще се случи’: н мьн'В вждетъ стрлдлтн подружка н вола
скокга Супр 237.1—2 — xai ёу® отеробраг av^vyia? xai побои; теви бждн
. . . стлръншннъствовлтн. съ от’цемъ твонмъ дн!лволомъ Супр 166.4—7
(без гръцки текст).
в)	с форми бы, бн — доста ярка модална окраска: колнко плче бн
оужлелтн са нлмъ Xх нсоусл Супр 149.1—2 — noaov хрА хатаяХ^ттесбас
flgfig tov Xpiatov ’ItictoOv;
г)	с форма въктъ (примерите са преди всичко в евангелските тексто-
ве) — значението не е модално, а в смисъл на ’стана, случи се’ в съответ-
ствие с гр. £ysveto, което вероятно е повлияло на оформянето на старобъл-
гарската конструкция: въктъ же . . . вьннтн емоу въ сънъмнште н оучнтн
Лк 6.6 Зогр, Мар — SyevsTo 5ё eicteIOsIv . . . xai SiSaoxsiv;
д)	формата за 3 л. на бытн липсва — при този тип в редица случаи е
трудно да се разграничат самостоятелните дателно-инфинитивни конструкции
от несамостоятелните и полузависимите; значението е модално: онл же |>счс.
евдтоуоумоу господоу пештн са о томь Супр 131.20—21 — тф йу(ф 0Еф це-
XV|<tsi nspi тоитоо; i ллъклтн бо нмлшн. н жадлтн. i нлготовлтн, с досл-
жденоу тн бывлтн. i поржглноу. поношеноу же н едгънлноу Евх 90а25—
90Ы —vPpioGfjvai те xai x^eV)aG0fjvai, dvei8io0fjvai те xai SicoxOfjvai; прежде
же подовхетъ емоу. много пострлдлтн, i нскоушеноу бытн отъ родл сего
Лк 17.25 Зогр, Мар (с двоен дателен) — 8si ai>TOv &no5oxinao0fjvai.
VI модел
Тук спадат безсъюзни подчинени изречения по отношение на сказуемо-
то на главного изречение, което няма еднозначно дателно допълнение
(Мразек 19636:121 —122) от типа мн-ехх^ кмоу рлзвол’втн са Супр551.1.
Преобладават изяснителните инфинитивни изречения, в сказуемото на главного
изречение са употребени глаголи със значение на речева дейност и на различии
психически процеси (сетивно възприятие, субективна оценка и пр); внд*влХж
во оуже к’томоу не моштн т-клоу кго трп-втн мжкъ Супр 112.1—2 — fecopcov
yap рт|хёт1 3t>vao0ai тд спйра абтоб tnocpepEtv Paodvovg; кмоуже мънншн
вытн ведь отьцд Супр 239.11—12 — б ёцоб peXltov т1хтЕст0а1 xai ъяар-
%6iv йяатора.
По-малко са примерите с модални глаголи в широк смисъл (’допускам
съдействувам за нещо, желая’, ’опасявам се от осъществяването на нещо’)
н лвнк сътворн прослышлтн глоуХоуоумоу Супр 552.29 (без гръцки текст);
клко оуво х®ште'ге‘ 0 семь нлмъ стрлдлтн Супр 127.30—128.1 — я<&<; o6v
0ёА.£те табта naayeiv
Твърде редки са обстоятелствени изречения с изразяване на целева на-
соченост: i егдл вьвъете родителе отрочл кл. сътворнтн 1мл по обычлю.
злконноумоу о немь Лк 2.27 Зогр, Мар, Асем, Сав — xai £v тф siaayayelv
тоид yovefc тд xaiSiov Тцстобу тоб notfjoai auTovg. ..
454
VII модел
Изреченията от типа нцълн tA ъко нъродоу днкнтн са Мт 15.31 Мар
са представени в текстовете с най-много примери вследствие на гръцко
влияние. Подчиненото инфинитивно изречение е съединено с главното със
съюз или относителен елемент. Липсват глаголните форми естъ, вждетъ,
въ1стъ (Мразек 19636:122—124; Haderka 1964:515—519).
а)	Следствени изречения със съюз 1ъко/1ък»же, съответствуващ на гр-
йоте (преобладават по количество): i се т^жсъ вели въ1стъ къ мори. ъко по-
к^ъжътн са коръвъю въьнъмн Мт 8.24 Зогр, Мар — йоте тб irXotov wikvn-
Т6О0ОИ bird тйу хиратож
б)	Изречения за причина с -вко, зъне, нмьже (рядко, в Супр): кеды
же оу нею бъ^’мъ не вздше. нъ отъ ркы еф^ътъ ношъъстъ. . . . кд’нонк
нъ многъ! дьнн. 1ъко не к’сегдъ нмъ того т^ъвокътн Супр 548.1—2 (без
гръцки текст); докьъъгетъ во кмоу ведъконннкомъ н п^ёстжпьннкомъ зъ-
кътн н. зъне ЗЪПОК-ЁДН бфжша п^стжпнкъшоу кмоу коумн|*омъ Ж|*ЬТН Супр
214.3—7 — бтс rag Svroldg тоВ 0еоб napapdg . . . sl86Xot<g SSoctev: стцъ^оу
же многоу сжштоу въ г^ъд-б к^ьстыъномъ. пъче же. нм’же въ кесъ^нн.
декноу Ц|>ю п^ъбъ1ВЪТН Супр 98.6—8 — pdkiora 8id тб Sv Кантарену tov
ASxtov TcapawY/aveiv.
в)	Обстоятелствени изречения за време по гръцки образец със съюза
вънегдъ за гр. Sv тф + инфинитив (отделни случаи в Син): кповъмь «а
тевъ въ пръвост! с^цъ. вьнегдъ нъоучнтн мн cia сждъбъмъ П^ЪВЪДЪ! тво-
eiA Син 118.7 — Sv тф pepa0T|xSvai ре та xptpaxa.
ЗНАЧЕНИЕ И УПОТРЕБА НА ПАДЕЖИТЕ.
ПАДЕЖНА РЕКЦИЯ
§ 545.	Падежите и предложно-падежните конструкции участвуват в
изграждането на вътрешната форма на изречението, която представлява
езиково структуриране на неговото логико-семантично съдържание. Общо-
известният факт, че склонитбените форми на съществителното име и въоб-
ще на имената в славянските езици изразяват твърде разнообразии отно-
шения, в конто падежът като морфологична категория създава чрез своите
семантични признаци потенциална база за реализация на семантичната струк-
тура на изречението, при старобългарските паметници се усложнява от
един допълнителен аспект. Преводният характер на старобългарските тек-
стове и тяхната литературност, която е сложила отпечатък върху функци-
оналните и дистрибутивните характеристики на падежните форми, налага
описанието на старобългарския падежей синтаксис да се извършва на рав-
нището на старобългарския книжовен език, чрез книжовната норма на ста-
робългарските писмени паметници. Проучването на славянските падежни
конструкции на сравнителна основа е показало, че е уместно още едно
разграничение — отделяне на системата на безпредложните падежи от сис-
темата на предложно-падежните конструкции, за да се разкрият тези техни
семантични признаци, конто определят синтактичната им употреба. Съвкуп-
ността от контекстови значения на безпредложните падежи в старобългар-
ските паметници, изразяващи субектно-обектни отношения, може да бъде
разделена на осем подкласа, всеки от конто обединява онези падежи, конто
455
изпълняват една от осемте основни синтактико-семантични функции: 1. Су-
бект на активно действие (им. п., тв. п.); 2. Субект на възприятие и отно-
шение (дат. п.» им. п., тв. п.); 3. Инструментален обект (тв. п.); 4. Обект
на действието (вин. п., им. п. тв. п., дат. п.); 5. Обект на възприятие и от-
ношение (род. п., вин. п., дат. п., мест, п., им. п., тв. п.); 6. Възприемащ
обект (дат. п.); 7. Обект на непълен обхват на действието (род. п., вин. п.,
мест, п.); 8. Изяснителен обект (мест, п., дат. п.) (Чешко-Ревзин 1973:
441). Тези синтактично-семантични функции са посредник между морфоло-
гичните значения на падежите и случайте на техните частни употреби
(Чешко-Ревзин 1973;450). Диференциалните семантични признаци, върху
конто е изградена старобългарската надежна система, са валидни по прин-
цип за славянските езици и могат да бъдат сведени до три семантични опо-
зиции, предложени най-напред от Р. Якобсон (Jakobson 1936). При старо-
българските падежи те биха могли да бъдат формулирани като: 1. цен-
тралност—периферийност, 2. пасивност — активност, 3. насоченост от обекта—
насоченост към обекта (според схващането на Чешко-Ревзин 1973:442,
449). При изучаването на старобългарските падежи обаче не е достатъчно
да се постулират определени диференциални признаци, чрез конто да се
изясни тяхното функциониране в текста, още по-малко да се представи
спецификата на старобългарския материал в това отношение. Както при
никой друг славянски език старобългарските падежни и предложно-падеж-
ни конструкции изискват твърде много филологическо изследване на старо-
българските текстове. От една страна, това са характерът на текста и тех-
никата на превода, от друга — неизбежен сравнително-исторически анализ
на самите езикови явления, който ще ни позволи да отделим евентуалните
книжки наслоения и да потърсим реконструкция на функциите на падежите
и предложно-падежните конструкции в синтаксиса на говоримия старобъл-
гарски език. Най-големи трудности в това отношение съдържат засвидетел-
ствуваните в старобългарските текстове предложно-падежни конструкции
поради абстрактния характер на редица съчетания, обусловен от интелек-
туализирането на старобългарския книжовен език, и основните принципи на
старобългарските преводачи за вярност към гръцките оригинали. Изследва-
нето на старобългарските паметници показва, че в старобългарските прево-
ди е спазена изключително добре славянската лексическа и синтактична съ-
четаемост, а при превеждането на гръцките предложни конструкции се
проявява максимална степей на самостоятелност и усилия да се изразят и
библизмите и хебраизмите в гръцките текстове с подходящи славянски
средства (Herodes 1971:79). Това ни дава основание да се опрем в го-
ляма степей на старобългарската писмена норма и да приемем, че тя отра-
зява доста добре старобългарския синтаксис в областта на простого изре-
чение за IX—XI в., където именно се съдържат елементарните синтактични
конструкции и се проявяват основните функции на падежните форми и
предложно-падежните съчетания (Ходова 1973). Старобългарските памет-
ници ни дават сведения и за някои изчезващи значения на славянските па-
дежи при безпредложните падежи с пространствен© съдържание — мест.,
дат., вин., род. п. Особено ясно е това при използуването на вин. и дат. п.
за означаване на посока и на род. п. за означаване на пределен пункт на
движението. В старобългарски вече не съществува безпредложен тв. п. в
значение на съвместност (Ходова 1973).
456
ИМЕНИТЕЛЕН ПАДЕЖ
§ 546.	Изразява граматичния субект:
1.	Падеж на подлога
Ха^бъ с^дце члк®у фук^впнтъ Син 103.15
кж« хзъ вид-к ты не в-всн Супр 130.9
от^фкфвнца нъстъ Фум^ъАА нъ съпнтъ Мк 5.39 Мар, Зогр;
2.	Падеж на предикатите на подлога
въдъАше ъко азъ чавкъ ъръ есмъ Лк 19.22 Мар
н ^АСТААВЪ С А АСДЪ БЫСТЪ БФДА ТФПАА Супр 78.1
БААЖеНЫН Григории . ПФСТАВЬКНЪ БЫСТЪ ПАТрНАФ^Ъ Супр И9.17
се фставаъфтъ са вамъ дфмъ вашъ поустъ Мт 23.38 Мар, Асем
юже Н'Бсмъ дфстфннъ нАрещн сд снъ твфн Лк 15.19 Мар
Може да замести зв. п. в отделяй случаи при чужди думи: н ты КАпсръ*
НАФумъ Мт П.23 Мар, Зогр (кАПсрънАФумс Лк 10.15 Мар); като възклица-
ние: w в сама танна Супр 483.6; в инвокация с так® мн: такф мн бфзн
Супр 74.21.
В старобългарски предикативният им. п. е правило, случайте с тв. п. са
рядко изключение.
ВИНИТЕЛЕН ПАДЕЖ
§ 547.	Винителният падеж се употребява за означаване на прякото до-
пълнение и за означаване на предикативен член, отнасящ се към прякото
допълнение.
Във вин. п. е прякото допълнение при редица преходни глаголи —
прости или с представки:
медъ капыжштнн азыкъ Д’втнн Супр 327.1
пл©у нсфусъ море Супр 428.21
ФБ1ДЖ ФАЪТАрЪ tboi п Син 25.6
п ръходите море Мт 23.15 Мар
фумАЪЧАтн бывъшск Супр 551.12
САъньце св®е сьъатъ на зъаы н баагы Мт 5.45 Мар.
Глаголната рекция може да бъде запазена и при някои отглаголни съ-
ществителни: W ФуСАЫШАНЬН ГЮ ГААСЪ МОЛИТВЫ НАШС1А Евх 60а20; пф прн-
IATHH МН ФТЪ ЧАФВЪКОАЮБНВААГО БА ВСАНКЫН длръ Супр 525.15—16.
Може да се допусне, че т. нар. винителен падеж за вътрешен обект
при еднокоренни думи е имал и стилистична функция: сждъ сжднте Йо
7.24 Мар; стръгжцк стрлжж Лк 2.8. Мар.
Двоен винителен падеж се употребява при глаголи с две преки до-
пълнения — за лице и предмет: еже бф аштс напфнтъ вы чашж воды Мк
9.41 Мар; за означаване на предикативен член, отнасящ се към прякото
допълнение: ктф ма пфставн сждннк ан дъантсаъ надъ вами Лк 12.14
Мар.
457
В отделни случаи винителен падеж може да бъде употребен и при
преходен възвратен глагол: о севъ во демлъ плодить са. п^ъжде т^ъвж
по томь же класъ. по томъ же н пьшеннцж въ класъ. Мк 4.28 Мар.
От обстоятелствените значения на вин. п. в старобългарските паметни-
ци са засвидетелствувани значения за време и за мярка: егдл злклепс с А
нево. Т|>н аъта н шесть мсцъ Лк 4.25 Мар; еште мало в^ъма съ вами
есмъ Йо 7.35 Мар въ весь отъстогаштж стадии шесть дссатъ Лк 24.13
Мар; и АЩе къто понметъ та.............. попь^нште едино Мт 5.41 Мар.
РОДИТЕЛЕН ПАДЕЖ
§ 548.	Родителният падеж е един от най-натоварените семантично и
функционално членове на старобългарската падежна система. В сравнение с
латински и санскритски славянският род. п. е по-богат на веществени зна-
чения, тъй като носи семантиката и на аблатива. За класификация на него-
вите значения най-често се използуват като опорни точки двете основни
негови позиции — при името и при глагола (Вечерка 1963).
§ 549.	I. Приименен родителен падеж.
1.	Функция на определение. В тази позиция могат да бъдат разграниче-
ни няколко семантични разновидности:
а)	Притежание: господннъ Xf&MA Мт 24.43 Мар; вьстноатн оаны кю
Супр 213.11.
б)	Субект на действието: по гааннн его къ ннмъ Мк 16.19 Мар, Асем
она же нев^ъгъшА повелънн1А кндзъ Супр 212.16.
в)	Обект на действието: на п^ъломькннн хлВДА Супр 474.23.
г)	Означаване на цялото, част от което е изразена чрез управляващото
съществително: да омочить конецъ п^ъста своего въ водъ Лк 16.24 Мар,
Зогр, Асем, Сав; не овндътн кого немоштьнъншнхъ Клоц 2а13.
След субстантивирани местоимения и субстантивирани числителни от
1 до 4 като кдннъ, ете^ъ, ннъ, который, къжьдо, (нн)къто, п^ьвъ1н,
другын, мъногъ, вьоакъ, дъва, нже се използува синонимична конструк-
ция отъ + род. п. В гръцкия оригинал по-често е безпредложното съчета-
ние (пропорция 3:2), но в старобългарския превод преобладава предлож-
ната конструкция — (1: 4). Гръцките предложни съчетания се превеждат
почти последователно с предлог и на старобългарски, от което се вижда,
че гръцките оригинали са оказвали известно влияние върху честотата на
двата типа конструкции. Обобщението на предлога отъ и предпочитането
на предложното съчетание пред безпредложен родителен се дължи на вли-
янието на говоримия старобългарски език, при който този процес съвпада
с развитието и в другите балкански езици (Вечерка 1963; Седлчек
1963).
д)	Родителен за количество: стадо воаовъ Супр 19.1; колнко
нмлте Мт 15.34 Мар, Зогр, Асем, Сав.
е)	Родителен изяснителен: вы же оуслышнте п^нтъчж съвъшлего Мт
13.18 Зогр, Мар; ъкоже естъ пнсано въ кьинга^ъ словесъ. hcahia пка
глшта Лк 3.4 Мар, Зогр (Асем — въ кьинга^ъ словесънынхъ); въ годъ
к^ъста Супр 428.16.
458
ж)	Родителем квалитативен: чкъ ете^ъ доб^а ^ода Лк 19.12 Зогр,
Мар; 1 нскопатн ^овъ вь земн дсватн аакътъ Супр 5.10.
Почти във всички сфери на родителния приименен с него конкурират
приименният дателен падеж за принадлежност и прилагателното име (най-
често при изразяване на принадлежност на лице) (Вечерка 1963:193—
201; Минчева 1964:21-76).
2.	Родителем падеж в ролята на именно сказуемно определение:
всанка рдл кстъ Супр 101.4; кназъ нже бъ теге мъстх Супр 117.
3.	По същество той определи името, но чрез синтактичното отношение
на предикация, изразена с глагола бытн (Вечерка 1963:201).
§	550. П. Родителей приглаголен.
1.	Родителей падеж, означаващ субект на безличии конструкции (най-
често при отрицателни форми на бытн): вндъвъ ъко ко^абаъ иного не бъ
тоу Йо 6.22 Мар, Зогр, Асем.
2.	Функция на допълнение:
а)	при глаголи с отрицане и глаголи от типа ненлвндътн, недонмътн;
не послоушл нн п^нььтъ оученьъ Клоц 5625;
б)	при супина па преходни глаголи (в евангелския текст се употребява
твърде последователно, в малко случаи е заменен с вин. п. — Лк 7.26 Мар,
Лк 4.18 Мар, Мт 10.35 Мар, Зогр): п^ндж обязать от^очАте Лк 1.59 Мар,
Зогр, Асем; тоуне прнде Xs прлнтъ куъве csoetA Клоц 5633;
в)	при глаголи: 1. със значение на придвижване в пространството за
означаване на предмета на отделянето, отдалечаването: бъгатн, оу-, отъ-
БЪГАТН, ОТНТН, 0ТЪСТ01АТН, НЗААЗНТН, отъстжпнтн и др.; 2. означаващи от-
далечаване, отстраняване, лишаване, избавяне, освобождаване и пр.: оуклонн-
тн са, свободнтн, лншнтн (са), отатн, нсповъдатн са и др.; 3. при при-
лагателни с подобно значение: нсповъдънъ, лнХъ, скждъ, тьшть, чнстъ,
штоуждъ. Напр.: оувъжлтн вьсъХъ снхь Х°'Г'4ЧШ'ГНХ'2‘ бытн Лк 21.36 Зогр,
Мар, Асем, Сав; ^азлжчаа доух»мъ стынмъ плъвы п’шеннцА Супр 143.
20; останн са бъсованн!а свокго Супр 115.1; тевъ бждж азъ нсповъденъ.
всъхъ монхъ г^ъХъ Евх 72а5;
г)	при глаголи за психическа дейност, в чиято основа често лежи зна-
чение на отдалечаване: оувогАТН са, плакатн са, гнжшатн са, оупулшлтн
са, оужАСАТН са и др. Напр.: боъах<к са люднн Мк 11.32 Мар, Зогр;
оужАСъшА же са вида того Супр 211.17;
д)	родителей падеж с партитивно значение: 1. при глаголи, изразяващи
различии оттенъци на партитивност и дистрибутивност (често с представки):
егдА же п^Н1атъ оцьта нсъ Йо 19.30 Мар; п^ннмн i се прннесенне. .. aaia
нмъ земънынхъ твонхъ благъ Евх 13610; 2. при глаголи или прилагател-
ни със значение на изпълване: съсждъ же стоъше плънъ оцьтл Йо 19.29
Зогр, Мар, Асем; насытншн са ц,ъса^ьства Супр 384.4;
е)	родителей падеж при глаголи и прилагателни със значение на дося-
гане, връзка, за означаване на целта на някакъв физически или психически
стремеж: людье во вьсн д^ъжаахж са его послоушА1ЖШте Лк 19.48 Мар,
Зогр; се вьжделъхъ заповъдо тво>Хъ Син 118.40; при глаголи за въз-
приятие; оуслышлшА гласа сего Супр 71.2.
459
3.	Родителем падеж във функция на обстоятелствено пояснение:
а)	със значение на отношение и ограничение (възлиза към първоначал-
ния аблатив): при сравнителна и превъзходна степей на прилагателните:
не дшл лн большн естъ пншта. н тъло одеждд Мт 6.25 Зогр, Мар, Асем;
дл вждетъ вьсъмъ мънен Мк 9.35 Мар, Зогр, Асем;
б)	родителей за време (освен Вечерка 1963:218—220, вж. иУесегка
1957) при означаване на дата има доста честа употреба: мъслцл мл^тл въ
г । Супр 144.29. В конструкциите има елипса на същ. дьнь; при означава-
не обстоятелство за време употребата на род. п. е извънредно рядка:
Отъкрже СА ПОТО’ВБЪ МНрСКЪ1Н^Ъ. ОСМЛЛГО НЛ ДССАТе с КО А В0ЪСТЪ1 АЪТЛ
Супр 279.13;
в)	родителей за пространствени мерки (примери са засвидетелствувани
само в Супр): Б’Влше во цуъкы патн пъпь^нштъ отъ г^лдл (221.23),
кстъ же въ П|)ъгъ1нъ^ъ мъсто то н въ неп^ь^одънъ|н)(ъ горл^ъ- f л с тоа
отъ г^лдл поп^ншть четъ^ь. (26.21).
При изследването на старобългарския родителен падеж е установено,
че всички основни типове конструкции с безпредложен родителен са общи
и за останалите славянски езици. В старобългарските паметници в някои
случаи е засвидетелствувано доста старо състояние. От друга страна, в тях
има данни и за по-нови процеси, също с общеславянски характер (при съ-
четанията на числителни и съществителни, означаващи броими предмети,
родителен падеж за означаване на субекта в безличии конструкции, изпол-
зуване на родителен падеж след инфинитиви на мястото на стария супин).
Други особености на синтаксиса на родителния падеж в старобългарските
паметници отразяват нови процеси в говоримия старобългарски език, обу-
словени от неговия южнославянски тип и от балканската езикова среда:
конкуриране на родителния за принадлежност от приименния дателен, ши-
роко. разпространение на конструкцията отъ -I- род. п. за сметка на роди-
телнпя партитивен, честа употреба на винителен вместо родителен след
преходни глаголи с отрицание; в старобългарски се употребява широко
само родителен падеж за дата, който представлява устойчива формула,
клише, но липсва истински родителен падеж за означаване на време (Ве-
черка 1963:221—223).
ДАТЕЛЕН ПАДЕЖ
§ 551. Дателният падеж се отличава с особено широк диапазон на се-
мантични и синтактични функции, добре засвидетелствувани в старобългар-
ските паметници. По отношение на неговата семантика се посочват три ос-
новни типа значения (Мразек 1963а): 1. пространствена насоченост; 2.кон-
кретно отношение на насоченост; 3. абстрактно отношение на насоченост,
която отслабва или се губи в зависимост от превеса на синтактичните фун-
кции на дателния падеж. При изразяване на пространствена насоченост —
това е дателният падеж при глаголи за движение — употребата на предло-
га къ е наследство още от праславянската епоха. Най-богат на семантични
разновидности е вторият тип:
а)	Предназначение. Най-често може да бъде установена определена аб-
страктност на отношението — т. нар. свободен, слабоуправляем дателен
падеж (dativus commodi), срв. лзъ ж-е-смъ ч^ъвъ н не члкъ. поношенье
460
члкомъ. i оушчъженъе людемъ Син 21.7 и ъко рдн са еамъ дьнесъ спсъ
Лк 2.11 Мар.
б)	Чисто значение на цел. Представено е с малобройни примери при
неодушевени съществителни, преди всичко отглаголни. Целевото значение
на дателния падеж е древно индоевропейско, но в старобългарските памет-
ници под влияние на гръцкия оригинал, където се изразява с предложни
конструкции, се ограничава за сметка на предложни съчетания с къ (лрбд),
их (ёттС) и въ (el?). От формално-синтактично гледище могат да се различат
три вида конструкции с дателен падеж за цел: 1. при глагола БЪ1ТН, напр.:
н азъ бы^ъ поношенью нмъ Син 70.7; 2. при някои други глаголи като
положнтн, датн, творггн; напр.: доиьдеже подожж в^агы твоа подъножню
ногама твонма Мт 22.44 Сав; 3. в рамките на приименния дателен падеж,
напр.: ^амъ молнтвъ Мт 21.13 Мар, Зогр.
в)	Ограничение. Проявява се в конструкции с глагола вытн: вждн мн
помощьннкъ Евх 7265 —6. Често дателният падеж с такава семантика съ-
държа и нюанси на предназначение, цел, принадлежнсст.
г)	Обладание, собственост. В конструкции от типа н’ не въ нма чада
Лк 1.7 Мар. Близко до него е значението на т. нар. свободен дателен па-
деж за притежателност (дателен притежателен падеж, dativus sympatheticus),
срв. Аште комоу в^ат^ъ оумъ^етъ Мк 12.19 Мар.
В старобългарски дателният падеж при редица непреходни глаголи е
силноуправляем, по-малко — при преходни глаголи. От употребите на при-
именния дателен падеж най-висока степей на десемантизация (освобожда-
ването му от конкретни обстоятелствени значения) се наблюдава при су-
бектния дателен (движении водъ), при обектния (ловьць ^Ъ1бамъ), в пове-
чето случаи — и при приименния дателен с притежателно значение (math
ОМОу, KfAH ^нзъ).
Чисто синтактична (с оглед на семантиката на дателния падеж като
член на старобългарската падежна парадигма) е функцията на дателния па-
деж в конструкциите с абсолютен дателен независимо от функцията им на
подчинено обстоятелствено изречение за време, причина и пр.
Своята семантика дателният падеж реализира най-пълно в приглаголна-
та си функция на допълнение, означавайки обекта или субекта на глагол-
ното действие.
§ 552. I. Слабоуправляемо допълннние при глаголи за движение. Тук
пай-добре личи значението на пространствена насоченост:
се цс^ъ твои г^Адетъ тевъ. куотокъ Мт 21.5 Мар; н възлюв| кматвж i
п^1де емоу Син 108.17; послъдовААше нс bi на^одъ мъногъ Мк 5.24 Асем.
При преходни глаголи за движение дателното допълнение се прибли-
жава в редица случаи до силноуправляемото (адресат на предоставяне):
възнесж тевъ колы н козълы Син 65.15; въз^атн зълаа вфагомъ монмъ
Евх 77611.
При редица глаголи дателното допълнение е обикновено безпредложно
(нести, възнестн, въспоуштАтн, въсылатн, пов^ъштн, помести), при други
(там повече клони към обстоятелствена функция) преобладават конструкции
с предлог къ (вести, съаатн, въздвнгнжтн и др.). Глаголите с представка
пои- управляват освен дателен и безпредложен местен падеж. При изблед-
461
няло значение на движение преобладава локативната конструкция със зна-
чение на прикосновение, прибщаване (п^нпадатн, п^нкоснжтн, п^нмъснтн са
и др.).
§ 553. II Силноуправляем дателен падеж в обектна функция.
а) П	ри многобройни непреходни глаголи, конто се подразделят на ня-
колко групи с различно лексикално значение: преимущество и прилагане на
сила (о-, п^ъ-, оу-, съдоаътн и др.), подчиняване, покорство (повннжтн са,
покорнтн са, пр-ь-, поклоннтн са, протнвнтн са и др.), принасяне на полза,
благоприятствуване (поспътн, помоштн, ддрнтн, осаабнтн и пр.), причинява-
не на зло, вреда (връднтн, вр аж док атн, ржгктн са, поноснтн и пр.), волева
психическа насоченост (^отътн, рдчнтн, роднтн), възприемане, разбиране,
усвояване (вънатн, рАзоумътн, НАоучнтн са и др.), емоционални процеси и
състояния (рАдовАтн са, днентн са, cm-kiath са и пр.), гласно изказване
(СЬВ-бД-ЬТСАВСТВОВАТН, посАоу^овАтн, КААТН СА, въпнтн, КЪСКАНКНЖТН).
б) П	ри преходни глаголи със значение на: даване, предоставяне (къз-,
пр-в-, рдз-ддтн, датн, да^овати, оставнтн и пр.), отнемане (ОТАТН, отъ-
поустнтн — често и с отъ 4- род. п., отъдатн), съобщаване (гаагоаатн, рс-
штн, отъвъштатн, напнсатн и пр.), причиняване (нещо на някого) (творн-
тн, оучнннтн, садтаатн), обещаване, завещаване (объштатн, закъштатн,
НАКАЗА TH И пр.).
§ 554.	III. Субектно допълнение. Обусловено е от структурата на ця-
лото съчетание, което съдържа (с редки изключения) като задължителен
компонент и инфинитив: 1. след достонтъ, подобактъ, пръдъАежнтъ, каю-
чнтъ са и пр.; 2. в конструкции дателен падеж с инфинитив (вж. § 542 —
544). •
§ 555.	IV. Слабоуправляем обектен и атрибутивно-обектен дателен или
двойно зависим дателен падеж (dativus cotntnodi/incotnmodi, dativus sympa-
theticus). По-силната му връзка с глагола или съответното съществително
от конструкцията зависи от лексикалния състав на съчетанието и от сло-
вореда. Семантични разновидности са: дателен за предназначение (оуготовА
пнцло 1мъ Син 64.10), етически дателен, който е представен с много малко
примери, най-вече в Супр (в израза съмотрн же мн (тн) Супр 90.14), дате-
лен притежателен (начать оумывАтн N0SrE еукннкомъ 13.5 Мар, осаъпн
бо нмъ оумъ Клоц 5а 12).
§ 556.	V. Дателен падеж в конструкции с бытн със значение на вла-
деене и принадлежност. Конструкциите са стари индоевропейски, чести и в
праславянски език. Представени са в паметниците със значителен брой при-
мери. Значението им е близко до това на дат. пад. за предназначение. Син-
тактичният модел е тричленен : н сен бъ ссст^а нменемъ МАрнъ Лк 10.39
Мар; тъм’же выстъ вьсъмъ кд’но нма Супр 86.19—20; съде тевъ.нъстъ
мъста Евх 37а24; вждетъ же вамъ «тъ мене чьсть всанка Супр 73.21—
22; с оттенък ’подобава’; томоу в» естъ саава въ въкъ Клоц 12а30—31.
§ 557.	VI. Приименен дателен падеж за принадлежност във функция
на определение. В случая старобългарските паметници отразяват балканска
синтактична особеност на старобългарския език, която продължава да се
развива в историята на българския език до пълното изместване на роди-
телния приименен падеж за принадлежност. В старобългарски употребите
462
на този дателен падеж се намират в дублетни отношения с родителния
падеж за принадлежност и притежателните местоимения—прилагателни. В
семантичните му разновидности са включени някои стари значения на сво-
бодния дателен падеж. Старобългарският дателен падеж за принадлежност
може да изразява всичките значения на приименния родителен падеж за
принадлежност с изключение на родителния качествен (млъдъньць мжжь-
скл пому) и много рядко се употребява вместо родителен количествен.
Функциите му не са лексикално ограничени. При съществителни като б«гъ,
вллдыкл, цъсл^ь, отьць, к^лт^ъ и др. има притежателно значение» при
деятелни названия от преходни глаголи (злштнтнтель, «Б^ътътель) и гла-
голи с дателно допълнение (п«м«штьннкъ, «учитель) има обектно значение-
В съчетание с неодушевени съществителни семантичният спектър е най-
разнообразен: притежателно отношение (дателен за цяло), обяснителен, су-
бектен, обектен, градационен дателен. В последняя случай това са тавто-
логични съчетания (най-често въ въкъ1 въкомъ), чийто източник в старо-
българските паметници са по всяка вероятност староеврейски конструкции
(Мразек 1963а: 251-252).
§ 558.	Равностойни на притежателните местоимения—прилагателни м»н,
твои, «вон и пр. са дателните енклитики на личното и възвратното местои-
мение мн, тн, сн, конто имат често атрибутивна употреба, а местоименни-
те форми за 3 л. кмоу, кн, нмъ (нмъ) в аналогична функция заменят кг«,
KIA, н)<ъ: другъ мн п|)ндс съ пжтн къ мьнъ Лк 11.6 Мар; пфманн НЪ1
вьпннбща въ ц^ствьн сн Евх 86а12—13; н г^лждлне ем«у ненлвндъл^ж
ег« Лк 19.14 Зогр («го—Мар); вьземыие тълссл нмъ Супр 67.8—9.
‘ § 559. Старобългарските паметници съдържат редица разночетения за пара-
лелни употреби на родителен и дателен падеж за принадлежност (М и нч е в а
1964; Вечерка 1963). С най-голям брой на разночтения с дателен падеж
по отношение на другите старобългарски евангелски преписи (Мар, Зогр,
Асем) се отличава Сав (Вечерка 1963:200).
§ 560.	VII. Дателен падеж в състава на именно сказуемо с копула
БЪ1тн. Значението на дателната форма може да се определи като ограни-
чително с преход към атрибутивна притежателна функция: 1 бъктъ гъ
п|1бъжнцк оувогоуоумоу Син 9.10; i кът» естъ нск^ьнн) мн Лк 10.29 Зогр;
Н П^НЧАСТЬННКЪ БЪЖЛЛШС стън т^ъпъзъ Клоц 7635—36.
МЕСТЕН ПАДЕЖ (ЛОКАТИВ)
§ 561.	Единствен между всички славянски езици старобългарският е
залазил по-значителен брой примери за безпредложен местен падеж при
определени глаголи (Бауэр 1963; Топоров 1961). Местният падеж е бил
типичен адвербиален падеж със синтактично значение за място, по-рядко —
за време. Значенията с по-абстрактен характер (състояние, начин на дей-
ствие, причина и др.) са се развили от пространственото значение на мест-
ния падеж. Той може да изпълнява в редки случаи и обектна функция,
която също се е развила на базата на обстоятелствената функция при ня-
кои глаголи, и то преди всичко при предложния местен падеж (най-вече с
предлог «).
§ 562.	I. Обстоятелствена функция.
463
а)	Обстоятелство на място: 4 примера в синаксаря на Асем при наз-
вания на градове: ь^Хппъ вънкшн)с ц^н г^ьд-к 127а27, под. 135613;
135620 — кесь^н, 141а27 — ньнзньнзнн. В 4-те примера от Зогр: Мт26.6.
Лк 1.65, Мк 14.25 Зогр, Мар, Йо 4.21, в евангелските преписи има вариан-
та с предлог и и в първите три примера е ясно, че въ е бил изпуснат
пред дума, с начално в-. Подобии случаи показва и Син. Ясни примери са
запазени само в Супр: ннсго кокг» »тъ тоа въ^ы слышнмъ нмснемъ ннсн! •
оусо^Е'В вьсн (46.7); съконьчь стын ннсн! • оу colors скокн кму вьсн (46.
13—14); п^ьбъктъ «yco^Bt вьсн (47 18); iako сжтъ съэдьнсны костн ньша
семь мьст-к (81.3). Срв. и 364.27—28.
В старобългарските паметници има редица стари адвербиализирани ло-
кативни форми, употребявани вече с функция на наречия: гор-к, долъ; до-
ьоу, вън-в, ннз«у, зьдн и др. Я. Бауер предполага, че единичните приме-
ри на безпредложен местен падеж за място в старобългарските паметници
трябва да се обяснят с ограничаващото влияние на гръцките оригинали,
конто са предлагали на старобългарските преводачи само предложни съче-
тания с такава функция (Бауэр 1963:296).
б)	Обстоятелство за време: при съществителни и изрази, обозначаващи
отрязък от време, като знмь, ь-вт», ношть, поьъ ноштн, полъ дьне, оутр,
чьсъ. Срв. i нсцълт от^окъ томь чьсь Мт 17.18 Мар, Асем; полоуношт!
ВЪСТЬ)СЪ Тспов-вдътн CIA тесв Син 118.62.
§ 563.	II. Функция на допълнение.
Развива се въз основа на по-конкретното значение на прикосновение и
се проявява като постоянна конструкция при някои глаголи:
а)	коенжтн «а, прнкоенжтн «а : съвсем жива конструкция в евангелския
текст (Мт 8.3, Мт 9.20, 21, Мт 9.29, Мт 20.34, Лк 8.44, Мк 5.30, Мт 14.36,
Мк 6.56, Мк 3.10 и др. — 26 примера в евангелския текст без омоформи-
те род. /мест, и дат./ мест, п.); Супр 118.28, 182.6, 268.27, 307.2 и др.
(Бауэр 1963).
б)	При редица глаголи с представка п^н-: п^нь-впитн «а (Лк 15.15
Зогр, Мар, Асем, Сав), п^нложнтн (са) (Мт 6.27 Зогр, Мар, Син 48.13, Супр
61.8, 346.30); п|нььгьтн (Евх 92610); п^нкььдьтн (Супр 397.23); п^ньежьтн
(в евангелския текст само с мест, п., Лк 10.34, Лк 10.35); п^нстьтн (Лк 23.
51 —един пример); при глаголи със значение ’приобщавам се, присъединя-
вам се към някого’ като п^нчастнтн са (Син, Евх, Супр), п^нчнетн (са),
п^нчнтьтн (са), п^нчетьтн (Евх), п^нобъштнтн (Евх). При други глаголи
като П^НГВД'ВТН, П|>НСТАВНТН, ПрНСТЬВЬЪТН, П^НКЬЮЧНТН СА, nj>Hj)A3HTH, пр-
чаштьтн са, п|>нчнннтн се отнася за омоформи дат./мест. п., като вариант
към конструкциите с нь и къ местен падеж се среща и при глаголи с
друго значение, като п^нгвозднтн, п^нвазьтн, п|>нстжпнтн и др.
в)	При глаголи с представка нь- локативът е много по-рядък: 2 глаго-
ла в евангелския текст — нььежьтн Лк 5.1 Зогр (но Мар — дат. п. емоу),
ньпьдьтн, ньпьстн Мк 3.10 Зогр, Мар; ньд-ыьтн с А (най-много случаи) в
Супр.
г)	Местен падеж управляват още глаголите зьзьрътн, п«тъкнжтн, «п-
рътн са (в евангелския текст), объснтн са (Супр), съпь-встн (Супр), въье-
жьтн (Супр), съвъкоупнтн (Супр).
464
Изместването на безпредложния местен падеж от предложни констру-
кции е характерен процес за старобългарските паметници и има общесла-
вянски характер.
. ТВОРИТЕЛЕН ПАДЕЖ
§ 564.	Безпредложният творителен падеж изразява преди всичко в
приглаголна позиция различии обстоятелствени значения. От друга страна,
творителният падеж изпълнява и няколко важни чисто синтакгични функции
(Бауэрова 1963): означаване на субекта на действието в страдателни
конструкции (според М. Бауерова в старобългарски тази функция е още
на границата между обстоятелствените и чисто синтактичните значения),
функция на допълнение (при определени глаголи тя стой вън от съмнение,
но при други съдържа и оттенък на обстоятелствено значение), функция
на именна част на съставно сказуемо. Творителен падеж с обстоятелстве-
но или обектно значение може да стон рядко и при съществително име.
§ 565.	I. Обстоятелствени употреби на творителния падеж:
а)	място: нъ нпъмъ пжтемъ • 0Т1ДЖ въ стухпж свонк Мт 2.12 Асем,
Сав; пронде тъснъ1нмн двь^ьмн. нх шн^вкъ н вехнкъ св-ьтъ Супр 142.3;
б)	време: ноштыж с^ъдьцемь гхоумлъХъ сьх Син 76.7; можемъ бо
се сьтворнтн. хште ^оштемъ едннъмь дьнемь Клоц 8618;
в)	оръдие и средство: копнемь емоу ^еврх проводе Йо 19.34 Мар, Зогр,
Асем, Сав; 1дб1 грхдомь bihx Син 77.47;
г)	начин на действие: нъ възххкх рокнгемъ оврхзомъ Супр 345.2;често
в етимологична фигура: оусънжшьх съномь ceoimb Син 75.6. Разновидност
За означаване на начин на действие е и т. нар. творителен за временен об-
лик на субекта: н хбьк вьстхвъ нх прхвьднххго бхжднъжмъ кмоу нхпхде
бъсомъ Супр 521.5;
д)	мяра: при сравнителна степей: ннчнмъже сжтъ х®ужАъшн Супр
172.29; при числителни съществителни от типа третнцх, въторнцх и пр.:
пхкы шедъ помохн сд третнце1Ж • тожде слово рекъ Мт 26.44 Мар, Зогр,
Асем, Сав; i вьсъкъ нже остхвнтъ врхтршж хн сестръ! • хн отцх хн мх-
терь. . . . смене моего рхдн. съторнце1Ж прнметъ Мт 19.29 Мар Зогр^,
Асем, Сав; в съчетания тъмъ| тъмхмн, тъкашта тъкжштхмн;
е)	ограничение: дх н ттзхомь нц-вх-ьетъ. i дшенк спетъ са Евх 26а8;
н св’втъхъ ксмь сховесемь Супр 430.10;
ж)	причина: хще кто б-вдо1ж оукрхдетъ. сънъдъно чьто Евх 10361.
Най-ясно отграничени са употребите на творителен падеж за означава-
не на място и време, най-голяма честота има творителният за оръдие и
средство. Между отделните типове се наблюдават преходни случаи, както
и някои доста редки семантични разновидности (Бауэрова 1963). В ста-
робългарските паметници безпредложният творителен социативен в чист вид
не се среща, но различните видове на т. нар. псевдосоциативен творителен
падеж като означаване на съвкупност (такъв е посоченият пример от V о п-
бгйк 1912:596); рхдовхшд са вьсъмъ домомъ Супр 537.12—13), съпро-
вождащо обстоятелство (напр. свътхомъ хнцемъ отъвъштхвъ рече Супр
126.4) и временен облик на субекта се отнасят към архаичните черти в
неговите функции (Б а у э р о в а 1963:311). У Вондрак (Vondrdk 1912:
30 Граматика на старобългарския език 465
596) е посочбн един пример, който би могъл да се тълкува като творите-
лен социативен, но гръцкият текст не подкрепи такава употреба: н ноуждл
кмоу бъашс нтн кон Супр 215.6 — xai xarfirceiyev avrov f] dvayxr].
§ 566.	II. Творителен падеж в необстоятелствени употреби.
1.	Творителен за означаване на субекта на действието в страдателни
конструкции с предлог отъ + род. п., а при конструкциите с възвратна гла-
голна форма типичните ясни конструкции с творителен падеж с такова зна-
чение са малко: срв. поБ^ждень БЪ|уъ мжжн снмн скатынмн Супр 78.28;
вкоже текълл попунже сд паеъломь Евх 86612.
2.	Творителен предикативен. Представен е с много малко примери в
Супр и с 2 примера в Евх. Основен падеж в тази функция е им. падеж, в
зависимост от падежната форма на господствуващото съществително — и
вин. и дат. п. Засвидетелствувани са случаи при бытн, сътвф^нтн са, оста-
внтн, NAjKLIJTH СА, НА^НЦАТН СА, НА^НЦАТН, НАрШТН, ДЪКАТН, ВЪЗЪКАТН,
подыватн: н ch|ot»hk дътнштъ не бъдстъ Супр 237.16; не бо кстъ ц-ь-
са^смъ тоге на^сштн. доеьа-вктъ бо кмоу бсзаконннкомъ н п^-ёстжпьннкомъ
ЗЪКАтн н Супр 214.4—5.
Липсата на творителен предикативен в най-ранните старобългарски пре-
води (евангелския текст) и в повечето старобългарски паметници се обяс-
нява от някои изследвачи с по-късното развитие на тази синтактична кате-
гория в славянските езици. Наличието му в Супрасълския сборник и в
„Шестоднева" на Йоан Екзарх (Минчева 19736), както и във вид на син-
тактичен архаизъм в Германовия сборник от 1359 г. (Мирчев 1968а, 19686)
говори в полза на предположеиието, че използуването на творителен преди-
кативен е било териториално ограничено, по всяка вероятност в източно-
българските говорни области.
3.	Допълнение. Силно управляема форма при някои глаголи за движе-
ние, като пфкыватн, пот^астн и пр.; глаголи със значение ’владея* като
власти, «бладатн, съвластн, власть нМ'ётн ; глаголи за психическа насоче-
НОСТ ПСШТН СА, пъвлтн, оупъклтн; глаголи КААТН СА, заканнатн, женнтн
са, оженнтн са, женнтн и някои други. Напр.: покъ1влнкште главами свои-
ми Мт 27.39 Мар, Зогр. Асем, Сав; ты вллдеш| дръжлкснж мо^ьсконк Син
88.10; не п’цътс са оутръшьнннмъ Супр 547.9; сьв^штаста са женнтн 1
Д’ввнценк нменемь ан’на Супр 24.29.
Старобългарските паметници отразяват ранното състояние на функции-
те на безпредложния творителен падеж в славянските езици. От предлож-
ни конструкции той се конкурира преди всичко при изразяването на субек-
та на действието в страдателни конструкции (Вгйиег 1952; Bartula
1964:45—47, 106—107; 1969:77— 81). Възможно е за ограничаването на
тези функции на творителния падеж да е допринесло влиянието на балкан-
ската езикова среда.
СЛОЖНО ИЗРЕЧЕНИЕ
§ 567.	Славянского сложно изречение се е оформило постепенно през
продължителен период от време и не престава да се развива и до днес.
Предпоставките за неговото възникване се създават още в късната индо-
европейска епоха. Тогава вече са били налице конструкциите, от конто може
466
да се оформи сложного изречение, и лексикалните едийицй, конто могат
да се превърнат в съюзни средства — синтактични показатели на връзката
между предикативните единици. Доказателство за това е успоредният раз-
вой на еднотипни сложни изречения в индоевропейските езици.
Като специална, самостоятелна езикова единица славянското сложно
изречение се е оформило през праславянския период. Негова изходна ос-
нова е била т. нар. юкстапозиция на предикативните единици, т. е. съраз-
положението на изреченията със смислова връзка помежду им. Съразполо-
жението е обща база и за двата основни типа сложно изречение — съчи-
неното и съставното (вж. Bauer 1958а; 1963b; Бауер 1962). Особено-
стите на синтактичния строеж и на съюзните средства на сложното съчи-
нено изречение дават основания да се приеме, че то се е оформило по-
рано от сложното съставно изречение. При сложните съчинени изречения
предикативните единици са по-свободно свързани, а произходът на значи-
телна част от съчинителните съюзи през историческия период вече е до
голяма степей заличен, което предполага по-дълга предистория.
Една от закономерностите в развоя на синтактичния строеж е продъл-
жителното съществуване на стари и нови явления (вж. HavrSnek 19586,
152—153). Юкстапозицията, след като от нея се е отделило съчинителното
свързване на изреченията, е продължила да съществува наред с породе-
ното от нея ново явление. На следващ етап тя е станала изходна основа и
за оформянето на подчинителното свързване на изреченията и е продъл-
жила да се употребява наред с него, като е прераснала в сложно безсъюзно
изречение. Сложното съставно изречение показва по-висока степей на струк-
турна организация, повече граматични елементи участвуват в неговото из-
граждане, а произходът на подчинителните съюзни средства е по-прозрачен.
Всичко това показва, че подчинителното свързване е възникнало в по-на-
преднал етап от развоя на езика. Възникването и развитието на съюзните
средства се е извършило постепенно в неразривна връзка с възникването
и развитието на сложното изречение. От възникването си сложното изре-
чение се е намирало в непрекъснат процес на развитие с периоди на по-
забавено или по-ускорено изменение. Развитието му се е осъществявало
чрез все по-голяма семантична специализация и чрез уточняване и стабили-
зиране на граматичния му строеж.
§ 568.	Старобългарският език наследява от праславянския период зна-
чително развито сложно изречение. То се е обособило в отделна езикова
единица от простото следване на изреченията. Формирали са се вече основ-
ните типове и подтипове на сложното съчинено и сложното съставно из-
речение. Но същевременно все още не е била прекъсната връзката с пред-
ходната фаза. Този факт се проявява в типичното за старобългарския период
верижно нанизване на изреченията едно след друго. Обикновено всяко след-
ващо изречение се свързва с предходното чрез съчинителен съюз, както е
и в гръцките оригинали, напр.: въ вечер же сжвотънъи свнтмжштн въ
првжнк сжботж. прде м&ргв мхгъдхъъ1нн. I другьи мхр'К кндътъ
ГрБХ. I се ТрСЪ БЪКТЪ BCAHI. ХКЪЪ БО гыь СЪШЬДЪ съ НБСС. I прстъпь
отъвхлн камень. ютъ двьр> г^овх. l ст.дъ\ше нх немь. въ же зркъ его.
ъко мъънн. I одънне его вило ъко снъгъ. ютъ стрХ* его сьтрсошд
са стргжште!. I въша ъко мртвн Мт 28.1—4 Зогр.
През старобългарския период обособяването на отделяйте самостоя-
телни изречения е много по-слабо, отколкото в съвременния български език.
467
На старобългарския синтаксис е присъща верижна организация на текста,
характерна и за библейския стил. Това състояние обуславя обективните
трудности при определяне границите на комуникативно самостоятелните
изречения. При интерпретацията на материала методологически е неправилно
да се прилагат съвременните принципи на синтактична организация към
старите периоди. Подходът към тях трябва да бъде адекватен на езиковата
действителност. Затова за старите периоди от развоя на славянските езици
трябва да се приеме наличието па непълно обособени самостоятелни изре-
чения и функционирането на съюзна съчинителна връзка между тях (вж.
Дограмаджиева 1968в; Кузнецова 1983; Борковский 1983).
§ 569.	Друга характерна особеност на старобългарския синтаксис, така
както е засвидетелствуван в писмените паметници, е превесът на сложни
смесени изречения. Отделяй двучленни съчинени или съставки изречения са
изключително редки и не представят цялото многообразие на синтактичната
структура па старобългарския език. Тази особеност също обуславя необхо-
димостта сложното изречение да се разглежда в граматичен, а не в комуни-
кативен аспект, т. е. по типове връзки (съчинителни и подчинителни), а не
по цялостни самостоятелни изречения. На практика това означава, че за
анализа и описанието се взима такъв откъс от текста, който включва две
синтактично свързани предикативни единици, всяка от конто от своя страна
може да бъде просто, сложно съчинено, сложно съставно или сложно сме-
сено изречение. Следователно тук терминът „изречение" се употребява в
неговия граматичен, а не комуникативен смисъл, т. е. независимо от него-
вата комуникативна самостоятелност или несамостоятелност.
§ 570.	Съществен фактор за развоя на синтактичната структура е въз-
никването на книжовния старобългарски език. Разширяването на об-
ществените функции и задачи на езика стимулира обогатяването и усъ-
вършенствуването на синтактичната организация, особено в областта на
сложното изречение. Писменият начин на излагане на мисли се нуждае от
отчетлива, установена синтактична структура. Разширяването на културния
кръгозор изисква усложняване и обогатяване на синтактичните средства.
За да може езикът да отговори на нарасналите обществени потребности,
старобългарските книжовници максимално са активизирали възможностите
на синтактичния строеж. Чувствително се повишава употребителността на
сложното изречение. Доуточняват се и се затвърждават неговите типове и
подтипове. Ускорява се семантичната специализация на съюзните средства.
В процеса на усъвършенствуване на синтактичния строеж плодотворна роля
изиграва въздействието на византийската книжнина. Гръцкият език от ви-
зантийския период е разполагал с богата, развита синтактична система,
плод на многовековна писмена традиция. Гръцките извори в процеса на
превода са давали подтици за усъвършенствуване на старобългарската
синтактична организация и са предлагали удобни модели за създаване на
липсващи изразни средства. Гръцкото влияние не е оказало отрицателно
въздействие благодарение на високата езикова култура и чувството за от-
говорност на създателите на книжовния старобългарски езико— Кирил и
Методий, Климент Охридски, Наум, Константин Преславски, Йоан Екзарх,
Черноризец Храбър и техните сподвижници. За да съхранят своеобразието
на старобългарския език, те са ограничавали достъпа на гръцко влияние
главно там, където то е било необходимо — при липсващи сннтактични
единици, в допълнение на съществуващата синтактична система и в съот-
ветствие с нея. Единичните отстъпления от този принцип при отделни пре-
води не са могли да имат трайно въздействие.
468
§ 571.	В старобългарския език простите изречения се свързват в сложни
изречения по два основни начина — съюзно и безсъюзно. Безсъюз-
ното свързване информира само за взаимовръзка на явленията, отразени в
обединепите прости изречения, без да конкретизира с граматични средства
разновидностите на тази връзка. С оглед па знаковия характер на езика
безсъюзните изречения не могат да се съотнасят с типовете и подтиповете
на съюзните сложни изречения, тъй като семантичните варианти не намират
опора в синтактични изразни средства, а се реализират на лексикално рав-
нище, в някои случаи при подкрепата на типови морфологични показатели.
В книжовния старобългарски език безсъюзното свързване е много рядко.
Използува се главно при изреждане на еднородпи явления, най-често при
наставления, напр.: бохаштаьх щъхнте. м^ътеъна въск^ъшхнте. п^окхже-
нъна очнштхнте. въсы угоните Мт 10.8 Зогр; оумнхос^ъдн са нх ма
окххнххго. оук^отн са. оукъщхн са. п^чнстъпа тн мхтерн ^хдн Евх 79а10.
На съюзните сложни изречения в старобългарски са присъщи два типа
синтактична връзка: съчинителна и подчините л на. При съчинител-
ното свързване се обединяват равностойни в синтактично отношение предика-
тивни единици, а при подчинителното свързване — неравностойни.
СЛОЖНИ СЪЧИНЕНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 572.	По своята синтактична организация съчинителното свързване в
старобългарския език е по-примитивно по отношение на подчинителното.
Това състояние е наследство от ранния период на неговото възникване.
Съчинителните типове семантически са недостатъчно обособени. Техните
смислови сфери частично се застъпват, даже в някои случаи навлизат и в
областта на подчинителното свързване. Семантиката на всеки тип е с много
широки граници и обикновено се проявява в няколко семантични варианта.
Съюзите в рамките на една подсистема са с различна степей на специали-
зация. Съчинителното отношение в старобългарски се изразява със съюзи
или адвербиални езикови единици със съюзна функция.
Според смисловото отношение между свързаните предикативни единици
сложните съчинени изречения се делят на 7 типа: съединителни, съпоста-
вително-противопоставителни, разделителни, мотивиращи, заключителни ре-
зултативни, пояснителни.
СЪЕДИНИТЕЛНИ СЛОЖНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 573.	Те изразяват съединително отношение. Съединяването се осъ-
ществява на извънредно широка семантична основа — наличието на връзка
между явленията, отразени в свързаните изречения. Затова съществуват
почти неограничени възможности да се обединят както съотвествуващи си
явления (напр.: ххченъ во въ^ъ н дхсте мн »хсте (!) жадънъ въ)Съ н нх-
понсте ма. ст^хненъ въ)Съ н нхведосте ма. еохъ^ъ н прнсътнсте мене,
нхгъ въ^ъ н овхъкосте ма. въ темьннцн н п^ндостс къ мьнъ Супр 123.20),
така и несъответствуващи си явления (напр.: ^ъ)Съ вхмъ юже. i не схы-
шхстс Йо 9 27 Зогр, оустх нмжтъ н не гххгохжтъ Супр 104.2), както неза-
висими едно от друго явления (напр.: пххкх н мохн с а Супр 550.26; въ
чкъ тоу. I fжкх деснхх его въ соуХ* Лк 6.6 Зогр), така и обусловени едно
469
от друго явления (напр.: сжвотх естъ i не достостъ тевъ в math од^х
своего Йо 5.10 Зогр; покхн сд. н отъньмемъ гвоздна Супр 140.4), както
едновременни действия (напр.: клокоштетъ коновъ н вънъ совххтъ Супр
234.11), така и последователни действия (напр.: пршъдъше же к^ьстнненн.
вьдаша Т'влесх нХъ. н положнша нх нхрочнт'Б м-вст'В Супр 181.2). Съеди-
нителните изречения чрез своя основен представител — съюза н, са зала-
зили тази особеност в българския език и до днес.
§ 574.	Съединителното отношение се изразява чрез два типа съюзни
средства — съчинителните съюзи н, н ... н, нн, нн ... нн, ннже, дх, тн,
то, нво (само в Житие на Анин от Супр) и показателните наречия със
съюзна функция тхже (само в Супр), тхче (само в Супр), тоже, тохн (само
в Заповеди на св. отци от Евх). Съединителните съюзи са с различна степей на
семантична специализация. Основен е съюзът н. Той изразява съединителното
отношение в чист вид, без конкретизиране, напр.: вьднте н мохнте сд дх
не вьнндете въ нхпхсть Мк 14.38 Мар (срв. също цитираните по-горе
случаи в Супр 123.20, Йо 9.27 Зогр, Супр 104.2, 550.25, Лк 6.6 Зогр, Йо
5.10 Зогр, Супр 140.4, 234.11, 181.2, Мт 7.25 Зогр). Широкият му семан-
тичен обсег му позволява да се употребява при голям брой случаи. Затова
той е най-честият старобългарски съюз изобщо. Съотносителният съюз
н ... н също като единичния съюз нес обширни семантични граници, конто
му позволяват да включва и съответствуващи си и несъответствуващи си явле-
ния, напр.: се н тъло погоувнтъ. н доушевъно влхгорднге п^ъдхгетъ Супр
494.21; н м^ьтвъ кстъ. н ве сьм^ьтн Супр 508.20. Съединителният съюз нво
също е без нюанси, напр.: н те тво^вхше тъгдх ст^хжда нх многъ| дьнн. нве
въ гедннъ дь (!) п^нмнкн^нн нх енд-вньк знждемххго дълх. пхде тоу п-кны
Т'Вшта Супр 553.8. Съюзът нн, дублетът му ннже и съотносителният съюз
нн... нн са ограничени само в случайте, когато се свързват отрицателни изре-
чения, но без ограничения в контекста, напр.: ъко не свнктъ нн жьн1жтъ. нн съ-
бн^хнктъ вь жнтьннцж Мт 6.26 Мар; вхженъ мжжъ емоуже не въм'внггъ
гь г^вХх. Н1же естъ въ оустъуъ его хъст! Син 31.2; сдеже нн тхтне подъ-
копхнктъ нн к|*хджтъ Мт 6.20 Зогр. Без семантични ограничения се упо-
требява и съюзът тн, напр.: чад» не оустъ|дн са лнцх члов'вчх. тн не
потхн ч’то сжцгее вь тевъ Евх 68а4. По-голяма специализация е присъща
на останалите съединителни съюзи. Съюзите дх и то се употребяват пре-
димно при изречения, съединени на основата на резултативна връзка, напр.:
отьна оть ннХъ невнд'вннгемъ хр’ухг’геховомъ. дх вьсн въ1въшн! пондоша
вьсл-вдъ гего Супр 32.19; повели оутв^ьднтн г^овъ. дх н пог^евенъ гестъ
Супр 440.2; не в'вд-в лн ^ечешн хъ М'Встх. гел’мх рче положнсте. то н
отьць не в-вд-в сквод-в пордж Хода хкы ншта. гего н глогола. хдхме
къде гесн Супр 304.13, но не се ограничават само при нея, срв. глх 1мъ нс.
хдъ есмь. дх •вко ^ече тъ хзъ есмь сдж вьспать Йо 18.6 Зогр; глхго-
лххше жртн. дх въ ж^ътвъ) мксто влъувовхннгемъ свонмъ огнь п^ннесе
нх Супр 22.27.
470
Наречията за време тлже и тлче в съюзна позиция съхраняват своята
наречна функция, което ограничава употребата им само при изречения, из-
разяващи последователни действия, напр.: н томоу Бесъдоугаштоу нскоплшд
ровъ. н прннесошд дцъвл н огнь. н Тждегошд въ ровъ. тлже повелъ вь-
Bf'KLUTH плулл н улн^нни; (!) въ огнь Супр 5.11; постлвншд оуво кго нъ
дрВЪ. ТЛЧ6 ПО ТОМЬ Н П^ССВуТе^Л КОНГО МНТ^ОДО^Л Bupi МЛ^К1ЛНЬСКЪ1Д
Супр 14 1.8. Наречията тоже и толн в съюзна позиция се използуват за
свързване на изречения, в конто се посочват противопоставени явления,
напр.: молнтвл быстъ тоже не нспоустншн м^ьтвллго Супр 310.18; лше
которы Б-вло^нзець. женж нмы. толн съ тоужденк блжд сътво^нт. сан съ
д-ввнцс1ж. д л-вт дл пклетъ с Евх 102Ы8.
СЪПОСТАВИТЕЛНО-ПРОТИВОПОСТАВИТЕЛНИ СЛОЖНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 575.	Те изразяват съпоставка на явленията, отразени в свързаните
изречения, за да се изтъкне разликата между тях, а като частей случай —
тяхната противоположност. Съпоставително-противопоставителното отноше-
ние се изразява с два типа съюзни средства — съюзите л, л не нъ, же,
лн (само за свързване на условно сложно изречение с предходно изречение),
нъ с фонетични дублети но (само в Супр) и нж (само в Енин), нъ овлче,
не тъкъмо / тъкъмл / тъчыж / просто... нъ и наречията в съюзна функция
овлче и тъкъмо с дублет тъчыж. Синтактичното отношение се проявява в
два семантични варианта — разлика и противоположност. Противополож-
ността от своя страна може да се осъществи в няколко семантични разно-
видности : несъответствие, заместително противопоставяне, ограничително
противопоставяне, градационно противопоставяне. Съюзите л, же, лн изра-
зяват съпоставителното отношение в целия му семантичен обем. Съюзите нъ и
овлче са специализирани за предаване на противопоставително отношение.
Наречията тъкъмо и тъчыж в съюзна позиция съобразно със значението си
означават само ограничително противопоставяне. Сложният съюз л не нъ
и съотносителните съюзи не тъкъмо / тъкъмл... нъ н, не тъчыж ... нъ н,
не просто...нъ н предават градационно противопоставяне. Примери:
а)	Различие: овъ же кол-кномл лнце покр>1вллше. л дроугы ннць зл-
дьунълше сд Супр 466.12; лв^лмъ |>одн нсллкл. нслкъ же рд< нлковл.
нлковъ же fOAi нюдж н б^лтнж его Мт 1.2 Асем; w жндове овьцд не
ст^нз-вте. лште лн стрижете, поштдднте овьцд бллгъ плодъ п^нносд-
штоу Супр 437.4;
б)	Несъответствие: кд1нъ же вьннде. л быстъ внд-втн въ сков^лд-в
слмого третыл Супр 157.29; ожндлуъ сътво^нтн мн внно сътво^н же т^ь-
ннк Супр 436.1; вьсе бо свою нспльнн ус. нъ онъ кдннлче nf-ВБЫвллше въ
дьл-в оум-в Супр 420.4; ты рче. облче глнк влмъ Мт 26.64 Зогр;
в)	Заместително противопоставяне (в първото изречение се отрича едно
явление, а във второто вместо него се утвърждава друго явление, противо-
471
положно на първото): молнтвл не омачнтъ п^оштеннк же гръХомъ в^лгл
отъмачнтъ Супр 407.17; не оум^ътъ бо дъвнцл нъ съпнтъ Мт9.24 Зогр;
дъште^н елмскъ!. не пллчнте са о мни. овлче севе пллчнте са Лк 23.28
Зогр;
г)	Ограничително противопоставяне (второго изречение ограничава ва-
лидността на първото, като същевременно се противопоставя на него):
не бъ ннкогоже. хште лн бы къто былъ. то ^лждлкмоуоумоу сд оуто бы
Хотълъ бытн Супр 241.27; нмълХж во млело не обнльно же Супр 370.27;
i вы чнетн есте нъ не вьсн Йо 13.10 Зогр; оче мон. лште въдможьно естъ.
дл мнмо сдетъ отъ мене члшл сн. овлче не ъкоже лзъ ^оштж. нъ ъкоже
ты Мт 26.39 Зогр; нъетъ прркъ вечьстн!. тъкмо въ своемь отчетвн. i въ
домоу своемь Мт 13.57 Зогр;
д) Градационно противопоставяне (по-високата степей на интензивност
на явлението от второго изречение се противопоставя на по-ниската степей
на интензивност на явлението от първото изречение): л рждьство кго
вьсемеу словоу одолъ. л н отъ г^обл н нсХодъ п^ънде вьсего помыелл
Супр 501.16; н томоу оумършоу. оу г^обл кго въц’ннн стлъпъ постлвншд
велнкъ. нъ н д^ъвесл възд^лстоша. възвъштлньштл нздллече грвъ кго
Супр. 532.10; л лште н кдннъ бн былъ чоуднмын. довьлълше нлшен енлъ
одолътн. л не нъ толнко множьство Супр 82.30; тоже не просто словесъ.
къ(мъ. нъ н дълесемь вннны сътво^н свод оученнкы Супр 358.5; доб^ъ,
ixko не тъчыж богы п^ъобндълъ ксн. нъ н Ц|>ъ похоулн Супр 165.7.
РАЗДЕЛИТЕЛЮ! СЛОЖНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 576. Те изразяват разделително отношение. Синтактичната връзка се
осъществява чрез съюзите лште... лн, нлн, нлн ... нлн, лн, лн... нлн, лн... лн
ЛЮБО, ЛЮБО ЛН, ЛЮБО . .. ЛН, ЛЮБО . . ЛЮБО, ЛЮБО ... ЛЮБО лн, кдл ... лн. Раздели-
телното отношение се проявява в два семантични варианта — редуване и
взаимно изключване. Простите съюзи изразяват и двата варианта. Съотно-
сителните съюзи са семантически специализирани да предават взаимно из-
ключване. Съотносителните съюзи с първи компонент въпросителна частица
евързват въпросителни изречения — лн .. нлн, кдл ... лн, лште ... лн.
Примери:
а)	Редуване: i ннкътоже не рче чесо сштете. 1лн чьто глешн съ нож
Йо 4.27 Зогр;къто BIA’S Л1 къто слышл Клоц 14613; оувон са велнчьствл
богъ ... любо поклонн са сльньцоу свьтдштоуоумоу са по вьсен вьселенън
Супр 115.6;
б)	Взаимно изключване: покоен мн са. н кд’нооуменъ мн бждн. нлн
зьлъ оумь^ешн лкы снн Супр 65.11; повелълъ же кстъ ж^ьтн крьстшл-
номъ. любо лн оумнрлтн не жь^жштнмь Супр 106.21; нлн тво^нтъ д^ъво
дов^ое лгодж емоу доб^ж. нлн тво^нтъ д^ъво п^лХнъно н лгонж (!) емоу
нзгннлж Мт 12.33 Сав; ты лн есн г^адан. 1лн того члемъ Лк7.20 Зогр;
лн бо единого възненлвнднтъ. л друглго (!) вьзлюбнтъ. лн единого дръ-
жнтъ са л о д^оувъмь не ^однтн нлчьнетъ Мт 6.24 Мар; любо еджого
472
възненлв|Д1тъ.л д^оугллго възлюв1тъ. лн едсного д^ъжггъ саМт 6.24 Асем;
любо въ въто^жсж. любо въ тртннк ст^лжж П|»ндетъ Лк 12.38 Зогр; дл
ЛЮБО БЛЛЖСННК ДЪТЬСКО Примете ЛКЪ1 лъпо. ЛЮБО лн съ бллгочьстннмъ н
дътн нлмъ длднте Супр 326.3; въпршж въ|. лште достоггъ въ сжботъ)
довро творнтн. лн зъло сътворнтн Лк 6.9 Зогр; едл ОБьемлнктъ от тръннъ
грозды. лн отъ ръпьъ смокъвн Мт 7.16 Зогр.
Характерна структурна особеност на разделителните изречения със
съотносителен съюз лн ... нлн е, че често се въвеждат от обобщаващо
изречение, което те доуточняват, напр.: ч’то оуво сътворж прнзъвлвъ лн въ-
прлшлнв- нлн пръжде въпрлшенн!л овлнчж Супр 240.21; ч’то кстъ сллжде
свътъ лн нлн тъмл Супр 25.22.
МОТИВИРАЩИ СЛОЖНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 577. При този тип съчинени изречения втората предикативна единица
мотивира изказаното в първата предикативна единица. Отношението се из-
разява от съюза бо и неговите производни нбо, нсбонъ, оуво, напр.: юже не
глнк влсъ рлвъ. рлвъ бо не въстъ что творнтъ гъ его Йо 15.15 Мар; тъ1
ксн богъ творАН чоудесл, сжштаа бо нл ны по нлсъ сътворн Супр 79.7;
въ ктннж н ТЪ1 от нн)(Ъ есн. сбо н весъдл твоъ лвъ та творнтъ Мт
26.73 Мар; н нъ чоудо. не бо нъ н породъныА двьрн прнноудн Супр 437.12;
вн|лте. внглте. пльтн оуво плкостн творншн. л дша не връдншн Супр 113.13.
Частей случай е представянето на мотивировката във вид на причина, напр.:
i не плде са. основлнл бо бъ нл клменн Мт 7.25 Зогр; лзъ чловъкоу
жрътвъ) не творж. кръстнслнъ бо ксмъ Супр 132.4; печлльнь ксмъ отьче.
не во Х*Т'КХ’ А* бы кто оувъдълъ тл1нъ1 сел Супр 288.1.
Според типа на първото изречение мотивировката може да се прояви
в четири семантични варианта:
а)	Мотивировка на правилността на твърдението, когато първото изре-
чение е повествователно, напр.: снн не можетъ нцълътн. блждннкъ бо кстъ
н пнслннцд Супр 564.15; не жърж ръуъ тн оуво слко Хсовъ ровъ ксмъ
Супр 106.4;
б)	Мотивировка за поставянето на въпроса, когато първото изречение
е въпросително, напр.: клко тъ| сюден сы отъ мене пнтн просншн. жены
слмлрънынл сжшта. не прнклслсжтъ бо са моден слмлрънеХъ Йо 4.9Зогр;
кокмоу върж нмж прьввмоу лн нлн вътороуоумоу реченоуоумв. гллголешн во.
СЛКО ДЛСТЪ кмоу ГЬ БОГЪ СТОЛЪ длундл ОТЬЦЛ КГО. Н ЦЪСЛрЬСТВ8 кго не
вждетъ коньцл Супр 238.5;
в)	Мотивировка на подбудата, когато първото изречение е повелително,
напр.: чадо не оустыдн са лнцл члчл. тн потлн ч’то сжцке вь тевъ.
в’съ бо овнлженл сжтъ пръдъ очнмл бжннмл Евх 68а4; творн кже ХфШ*
тешн. оувесн во слко снлонк Х^нстосовонк добьк вьсе сътрьпыж Супр 253.25;
г)	Мотивировка на емоционалното състояние, когато първото изречение
е възклицателно, напр.: сллвл вогоу* сълоучн во са нлмъ се нл довро
473
Супр 134.11; теле поустошънын съмъклъ. не въдлтъ бо »хко вогъ не
погыБнетъ Супр 402.12.
ЗАКЛЮЧИТЕЛНИ СЛОЖНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 578. При този съчинителен тип изречения второто изречение разкрива
логически или разказвателен завършек. Заключителното отношение се из-
разява със съюзите оуво и бо. Синтактичното отношение се проявява в два
семантични варианта, изразявани с едни и същи съюзи:
а)	Извод (второто изречение разкрива логическото заключение от каза-
ното в първото изречение), напр.: се во отъпхдосте вы н бгъ вхшъ. дх-
днте оуво дх мьштж вгоу вхшемоу Супр 32.24; Х®Д*тхн нн н господина
кстъ попъ къ вогоу. почто оуво осжждхкшн> кгоже вогъ не осжждхктъ
Супр 358.30; гн не дов^о лн съма сълъ есн нх селъ твоемь. отъкждоу
оуво шхтъ плъвелъ Мт 13.27 Зогр;
б)	Разказвателен завършек (второто изречение разкрива заключителен
етап от изложение™, обикновено с допълнително разяснение за казаното
преди това), напр.: i хще цълоуете д^оугы вхша. токъмо что лнуо тво-
рите не н мытхр лн тхко тво^атъ. вждътн оуво вы съвршенън. ъко н
отецъ вхшъ нвскы съв^ъшенъ естъ Мт 5.47—48 Зогр; господь же помх-
гххше вьсъмъ подвндхнкштннмъ сд нх мжченнк. глкоже быстъ о слхвьнв»
мжченнкоу т|>о<£нмъ н еукх^пншнъ. chix оуво cbatxix мжченнкх. воннх въх-
стх оу къназх мжчаштххго К|>ьстн1хнъ1 Супр 210.5; влхженн во кже не
вндъвъше тн въ^овхша. овлхженнк во то нх ны п^ъндетъ. къ не вн-
дъвшннмъ его н въ^овхвшннмъ к немоу Супр 506.11.
РЕЗУЛТАТИВНИ СЛОЖНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 579. При този тип съчинени изречения втората предикативна единица
посочва последицата от явлението, отразено в първата предикативна еди-
ница. През старобългарския период съюзните средства на този тип са в
процес на оформяне. За въвеждане на второто изречение не се използуват
истински съюзи, а показателни местоимении форми. Те са обстоятелствени
пояснения за причина във второто изречение, но изнесени на първо място
в изречението, т. е. в съюзна позиция, и чрез анафоричната си семантика
осъществяват връзка с предходното изречение, уточнявайки, че в него се
съдържа явлението, което поражда явлението, изразено във второто изре-
чение. Използувани са следните местоимении форми и съчетания с предлог:
а)	тъмь с дублет тъмьже (тв. п. с причинна функция ед. ч.), напр.:
въдъ кого длъженъ ксмъ почнстн. тъмь глхголж гь мон н въ мон Супр
504.26; i оугодн с^одоу. тъмь же клатесчж сзд^ече ен дхтн. егоже хште
въпрснтъ Мт 14.6 Зогр;
б)	т»го ^хдн, того ^хдьмх, того дъльмх, сего ^хдн, сего дъл1х, сего
дъльмх (съчетания от показателно местоимение тъ или сь и причинен зад-
лог), напр.: не во нъ того нхдъхХж са. того ^хдн н чисто а възд^хжх-
ктъ. отъ нхдеждА тоа Супр 372.7; ^хдоу!хште же са поа не
474
нежели ддъ. тог» ^лд’мл бытн с ннмъ воу въ^оу1ж Супр 550.11; сн? велн-
нствомъ тълл. н юностннк рштеншл. н снлонк тъченъ вьсъуъ свонуъ. оуньше
вьсн въ онмъство въчьтенн БЪ1ШЛ- Н ДЛ В^ЛНЬСКЖНК ХЪ1Т|>0СТЬ. Н ДЛ мжжьств»
дша. того дъльмл волна чьстн нмълуж отъ цъсл^л. нменнтн сжште кьсъмн
дл дов^ж дътъль Супр 84.26; съмот^ьше б» въннж сътво^енне нуъ- м’ного-
честъноумоу нменн твоемоу. днвнмъ са. понеже длъжънл въктъ в’съ твл^ь.
Хвллж тевъ nfHHocHTH. сего ^лдн нл въторпА ст^лнъ). въ1шьнннХъ вешен,
пръуоднмъ Евх 1аЗ; въ ть вьлъдъше жндове о клмень об^лднеъшо са.
О ВЪ^Ъ НСТОПОША. сего ДЪЛ»Л НЪ1Н1ЛЧоу ВЪ ГЛЖБННЪ не^лзоумьгл ИЛЛЕЛЛ^Ж
Супр 404.1; нъ нл cbf ев^олюБьствне оуклонн са. сего дъльмл осльпе оумомъ
Супр 413.8;
в)	зл не (съчетание от анафорично местоимение и причинен предлог),
напр.: доб^ъ. >лко не тъчыж вегы п^ъобндълъ ксн. нъ н ц^ъ поуоулн.
злне сътво^ж тн. дл жнвоу тн сжштоу двърьмн плоуштл тн ндвлъченл
бжджтъ Супр 165.7.
ПОЯСНИТЕЛНИ СЛОЖНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 580.	При този тип съчинени изречения втората предикативна единица
конкретизира съдържанието на първата. В двете свързани изречения се
предава едно и също явление, но от различии негови страни. Затова пояс-
нителният съюз има едновременно пояснително и отъждествяващо предна-
значение. Старобългарските пояснителни изречения се свързват чрез съюзите
сн^ъчь и ркъше (само в Супр от старобългарските паметници, но нали-
чието на същия съюз в Шестоднева на Йоан Екзарх и Беседа против бо-
гомилите на Презвитер Козма говори за неговото по-широко разпростра-
нение), напр.: тъмже оуво въдноснмъ ж^ътвж укллъ въшж бен с!рчъ плодъ
оустънлмъ. нсповъдлжщем са нменн его Енин 34а14; не пншн цръ жн-
довъскъ. сн ргчь не клжн истины нн д^ъзновенн1л нлшего богл обличи
Супр 403.15; подобл тн бъ положнтн сь^сб^о мок п^ъдъ п^одлнкштннмн.
ркше подобл тн бъ гллголлтн пооустнтн* сьвътъ творнтн Супр 377.7.
СЛОЖНИ СЪСТАВНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 581.	Подчинителното свързване в старобългарския език се отличава
със значително развита синтактична организация. То притежава сложна се-
мантична система от типове и подтипове и установени синтактични средства
за тяхното изразяване. Използуват се различии по морфологична характери-
стика подчинителни съюзни средства: подчинителни съюзи; относителни
местоимения, неизменяеми форми, наречия и съчетания; въпросителни место-
имения, наречия и частици. Подчиненото изречение има свободно местополо-
жение по отношение на главното изречение. То може да го следва, да го
предхожда или да се включва вътре в него.
475
Според синтактичната функция, която изпълняват подчинените изре-
чения в състава на главното изречение, те се делят на 6 типа: подложни,
сказуемноименни, сказуемноопределителни, допълнителни, определителни,
обстоятелствени.
ПОДЛОЖНИ ПОДЧИНЕНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 582.	Подложното изречение е подчинено изречение, което изпълнява
функцията на подлог в състава на главното изречение и се отнася непо-
средствен© към сказуемото на главното изречение, напр.: еже вы п^немлетъ
ма прнемлетъ Мт 10.40 Мар; ведомо дх вждетъ Test. >хко вогомъ твонмъ
не жъ^ж Супр 104.16. Подложното подчинено изречение се въвежда от
различии по тип съюзни средства: относителни местоимения, подчинителни
съюзи, въпросителни местоимения. Засвидетелствувани са следните съюзни
средства: относителното местоимение нже с дублетите му нжь, н, с неиз-
меняемата форма кже и модалните му варианти нже хште, нже колнжьдо,
нже дх; абсолютният релатив клнко с дублет клнкоже и варианти клнко
хште, рзвъ клнко; подчинителните съюзи ixko, дл и лште; въпросител-
ното местоимение чьто. Господствуващо е относителното подчинение по
употребителност (89 %), по богатство на съюзните средства и дистрибу-
тивна независимост.
По комплекс от смислово-структурни признаци: семантичен клас на
изразявания от подчиненото изречение субект, семантичен клас на глагола-
сказуемо в главното изречение и морфологичен клас на съюзното средство,
подложните изречения се делят на три подтипа: относителни, съюзни и
въпросителни.
§ 583.	А. Относителните подложни изречения се въвеждат от от-
носителни местоимения. Употребяват се без ограничения по отношение на
семантичния клас на изразения субект и на сказуемото от главното изре-
чение. Значително преобладават случайте, при конто сказуемото на главното
изречение е личен глагол в 3 л., а подложното изречение изразява неговия
субект в тесния смисъл на думата, т. е. производится на действието или
носител на признака, напр.: х нже погоувнтъ дшж сво|ж мене ^хдн об|>а-
шетъ (ж Мт 10.39 Мар; еже пхкы нх тожде възв^хтнтъ са. те подов енъ
естъ пъсоу. нх cboia бльвотнны възв^лшьшю са Евх 70а7; елнко бо к^ь-
стоу върунктъ- см-ыжтъ с а вь рлдостн В'ёчьнън Супр 131.16. Но наред с
тях са регистрирани и случаи с безлично главно изречение — с модален
глагол, с възвратна глаголна форма или със съставно сказуемо със страда-
телно причастие. При тях подложното изречение разкрива предмета на
оценка или констатация, напр.: довьлъктъ тн оуво Аже п^натъ мжкы
Супр 113.1; довьлъктъ тн :хже п^на досхжденн!х Супр 253.2; дл егоже
колнждо просите отъ оцх въ нма мое дхстъ са ехмъ Йо 15.16 Сав;
i еже къ оуХоу гллсте въ тлнлншнуъ. прповъстъ са нл крЕ-в^ъ Лк
12.3 Мар.
Обикновено относителното местоимение се употребява самостоятелно,
заемайки позиция, типична за съществителното — подлог и допълнение в
подчиненото изречение, напр.: х нже въкоушхктъ скрвнн господьнь. то не
п^ълнштхкмъ с а ннколнже Супр 267.1. В по-редки случаи може да се
476
употреби в позиция, типична за прилагателното — съгласувано определение
към някакво съществително, напр.: н ннч’тоже тн oycntKTb кгоже ты
чьтешн эднстосл Супр 157.21; нже во не жь^жть жены вь влждннтьств'К
стоат’ Супр 131.19.
Относителните подложни изречения нямат ограничения в линейното си
разположение. Преобладават препозитивните подложни изречения (69 %) по
отношение на постпозитивните (23о/о) и интерпозитивните (8%).
Относителните подложни изречения се разделят според формално из-
разен модален признак на два подкласа: немодални и модални.
1. Немодалните относителни подложни изречения се въвеждат от
относителни местоимения без модална съставка: относителния нже, нжь, н,
абсолютните относителни местоимении форми кже, клнко, клнкоже и съче-
танието ^озв-в клнко с допълнителен семантичен елемент ’ограничаване’ —
’само който’, напр.: (.же чьтетъ дл ^лзоумъвллтъ Мт 24.15 Мар; възллкл
нже отъ кллл жив-в очн сътворн Супр 344.21; 1жь во оувнетъ. повнненъ естъ
сждоу Мт 5.21 Зогр; нжъ п^быелстъ въ лювъвн. въ вд-в п^ъвывлетъ
Енин 37а12; сжсвд| же н i вил уж вндъл! н п^вжде. ико просггель въ
глллуж Йо 9.8 Асем; о немъ во гллголж. оуже въ твонк жт^овж слышл-
нннмъ въскочн. твока жтрвы поновькнн1Л TKof’A Супр 239.4; л еже нл
клмене сн сжтъ. нже егдл оуслышдтъ слого. съ ^лдостннк п|»немлжтъ е
Лк 8.13 Сав (срв. л нже нл клменнн в Мар и Зогр); кже блждннцл п^н-
вл'вче. оученнкл лн ие може п^нвл-кштн Супр 408.22; i елнко прнкоснжшА
са емь спснн быша Мт 14.36 Мар; [е]ще во млло елнко г^Адетъ п^ндетъ
н не [з]лмоуд!тъ Енин 966; можете н нын1Л клнкоже влсъ уоштетъ. не по
НОД'В тъчыж н по ржцтз. НЪ Н по ГЛЛВЖ АТН ЧНСТЖ1Ж ОНЖ. СТ^ЛШЪНЫНуЪ
тлннъ нлсыштмж са. чнстжнк cbB'BCTHHK Супр 446.20; розвъ клнко нХъ
МОГЖТЪ ЭДНСТОСЛ НОСАШТЛЛГО К0|*ЛБЫЛ Д^ЬЖЛТН СА ГОНСЗНЖТЬ Супр 401.4.
2. Модалните относителни подложни изречения изразяват допълни-
телен модален признак ’индиферентност’. Въвеждат се от съюзните съче-
тания, съставени от относптелно местоимение в изменяема или неизменяема
форма и модална съставка — частица лште, неопределително наречие за
време колнжьдо или желателна частица дл: нже лште, нже колнжьдо, нже
колнжьде, клнко лште, нже дл, напр.: н нже лще възнштетъ дша cbocia. 1Ж
спстн погоувнтъ и» Лк 17.33 Мар; н еже лще съважсшн нл з«мн. вждетъ
съвазлно нл нвесеХъ (!) Мт 16.19 Map; i нже колнжъдо п^ннметъ отрочА
тлково едино, въ ima мое. мене п^немлетъ Мт 18.5 Мар; дл егоже колнждо
проекте отъ оцд въ нма мое длстъ са влмъ Йо 15.16 Сав; i нже колнжде
п^неметъ отрочА тлково еднно въ ima мое мене прсеметъ Мт 18.5 Зогр6;
нже дл не отъв^ъжетъ са нмене у^нсостовл АЛ оувнкнъ вждетъ Супр
45.19; кже дл съвАЖете нл земн. вждетъ съвазлно нл невесн Супр 358.3,
цитат Мт 18.18; елнко лще, съвАЖете нл земн. вждетъ съвазлно нл неве-
се^ъ Мт 18.18; Map; i елнко лште п^нклслХж са емь съплсенн выкллуж
Мк 6.56 Мар.
477
§ 584. Б. Съюзните подложни изречения се въвеждат от подчини-
телните съюзи ixko, дх и хште. Те имат ограничения в употребата си.
Отнасят се само към безлично главно изречение с оценъчен или констати-
вен характер. Подложното изречение разкрива предмета на оценката или
констатацията, напр.: вьсъмь хвъ кстъ лхеалндое. ixko вхъшъвхмн одолъ-
влкшн Супр 159.19; доб^о кстъ дх жнвешн. н свътх сего вндътн Супр
129. 29. Съюзните подложни изречения имат ограничения и в линейното
си разположение. Те могат да стоят само след главното изречение.
Сказуемото на главното изречение с оценъчен характер може да бъде
два типа:
а)	съставно сказуемо с наречие с оценъчен характер — довр, доб^ък,
оуне, оунък, бхлго, днвьно, лъпо, т^ъбъ, невъзможьно, оуто, напр.: оунъе
бо тн естъ дх погъ1Бхетъ едннъ оудъ твонмъ. х не вьсе тихо твое ндетъ
въ кеонж Мт 5.30 Мар (Зогр — довръе); нъстъ лъпо дл нменоуетъ са
Хкъ ^лвъ Евх 104а7; о семь бо днвъно естъ. ъко ВЪ1 не въсте отъ кж-
доу естъ. i отвръде очн мон Йо 9.30 Мар; не бъ кмоу т^ъвъ дл кто
послоушъствоуктъ о чловъцъ Супр 404.16;
б)	глаголно сказуемо с модален характер, напр.: довьхетъ оученнкоу
дх вждетъ ъкоже оучнтехь его Мт 10.25 Мар; се подобллтъ дл съконьчл-
лтъ са о менъ. еже н съ везлконьннкъ1 въмънн са Лк 22.37 Мар; огнъ
п^ндъ вьв^ъштъ въ землнк что уоштж лште юже н възго^ъ са Лк
12.49 Мар.
Сказуемото на главното изречение с констативен характер може да
бъде също няколко типа:
а)	съставно сказуемо с наречия >хвъ и нзвъстьно, напр.: хште кго не
лювнте. 1хвъ кстъ ixko зьлн кете, н мдтежьннцн Супр 29.12; вьсъмь лвъ
кстъ ллеЗлнд^е. jxko влъшъвлмн одолъвлкшн Супр 159.19; сзвъстъно во
бъ людемъ. ъко нолнъ п^къ въ Лк 20.6 Мар;
б)	съставно сказуемо със страдателно причастие, напр.: пклно во естъ.
ъко хньломъ свонмъ зытовъетъ о тевъ Мт 4.6 Асем; въдомо дл вждетъ
тевъ. ixko богомъ твонмъ не жъ^ж Супр 104.16;
в)	глаголно сказуемо с възвратен глагол, напр.: дн мьннтъ тн сл ъко
не могж нъ1нъ оумохнтн отъцх моего Мт 26.53 Map; jxbh с а г^лдл того
вочьстнвоуоумоу еппоу. мжжоу Стоу. Н ВЪ НСТННЖ БЛ БОАШТОу СА. tXKO оцъ
КСТЪ НЪКЪ1Н въ грвнштн нл томъ мъстъ. сьмърнъ ОБ^ЛЗОМЪ. НЪ БЛЛГЪ
д^сомь Супр 529.15.
В. Косвеновъпросителните подложни изречения се въвеждат от
въпросителни местоимения. Те се отнасят само към безлично главно изре-
чение с констативен характер. Подложното изречение разкрива предмета на
констатацията. Засвидетелствуван е 1 случай в 3 преписа: ддстъ во са
влмъ въ тъ члеъ что гхте Мт 10.19 Мар; също в Зогр и Асем. Подчи-
неното изречение стой след главното.
478
СКАЗУЕМНОИМЕННИ ПОДЧИНЕНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 585. Сказуемноименните подчинени изречения функционират като ска-
зуемно име от съставно сказуемо в главното изречение и се отнасят към
глаголната съставка на това сказуемо, напр.: доу^ъ естъ нже жнвхъхтъ Йо
6.63 Мар; мое б^хшъно естъ дх творив вомж посъххвъшххго ма. i съв^ъшж
дъхх его Йо 4.34 Мар, също в Супр 349.27.
Сказуемноименното подчинено изречение се свързва с главното с по-
мощта на различии по морфологична характеристика съюзни средства: от-
носителното местоимение нже и неговите модални варианти нже хште и
нже кохнжьдо, относителното наречие ixko и подчинителния съюз дх, напр.:
нс. естъ нже н сътво^н цъхх Йо 5.15 Мар; егоже хште хобьжж тъ естъ
Мт 26.48 Мар; дх^ъ. еже кохнжъдо отъ мене похьзевххъ са есн Мт 15.5
Мар (с елипса на спомагателния глагол); Бъхше же Бххженът ixko евътнло
вь тьмн'К мъстъ свьтд сд Супр 207.6; мое б^хшъно естъ дх тво^нк вохнк
посъххвъшххго ма. i съв^ъшж дъхх его Йо 4.34 Мар.
Както относителните, така и съюзните сказуемноименни изречения ня-
мат ограничения в линейното си разположеиие. Те могат да се явят пред,
след или сред главното изречение.
А. Относителните сказуемноименни изречения преобладават по
употребителност (92%). Относителното местоимение може да бъде употре-
бено в подчиненото изречение самостоятелно (т. е. в субстантивна позиция)
или несамостоятелно (т. е. в адективна позиция — като съгласувано опре-
деление), напр.: дуъ естъ нже жнкхъхтъ Йо 6.63 Мар; егоже хдъ оусъкнжуъ
нохнх сь естъ Мк 6.16 Мар.
По модален признак относителните сказуемноименни изречения се раз-
делят на два подтипа: немодални и модални.
1. Немодалните относителни сказуемноименни изречения се въвеж-
дат от относителното местоимение нже и от относителното наречие ixko,
напр.: онн же не ^хзоум-вшА. чъто Б’ВША. иже гхххше нмъ Йо 10.6 Мар.;
Б'КХ^Ж БО IXKO КОНН ^ЪЖЖШТО О ДОБ^ОТ'В на Супр 2.30.
2. Модалните относителни сказуемноименни изречения се въвеждат
от сложните относителни местоимения нже хште и нже кохнжьдо. С тях
допълнително се изразява признак ’индиферентност’, напр.: егоже хште хобьжж
тъ естъ Мт 26.48 Мар; дхръ. еже кохнжьдо отъ мене похьвевххъ са есн
Мт 15.5 Мар (с елипса на спомагателния глагол).
Б. Съюзните сказуемноименни изречения са засвидетелствувани само
в 1 случай в 4 преписа със съюза дх: мое б^хшъно естъ дх тво^нк вохнк
посъххвъшххго ма. i съв^ъшж дихх его Йо 4.34 Мар; също в Зогр, Асем
и в цитат в Супр 349.27.
В. Косвеновъпросителни сказуемноименни изречения не са за-
свидетелствувани в старобългарските паметници.
СКАЗУЕМНООПРЕДЕЛИТЕЛНИ ПОДЧИНЕНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 586. Сказуемноопределителните подчинени изречения изпълняват ро-
лята на сказуемно определение в състава на главното изречение. Чрез ска-
зуемото от главното изречение те поясняват подлога или допълнението,
479
напр. п^ншъдъше же П|>ъкн| мънълхж сд ъко вдцк п^Н1Мнктъ Мт 20.10
Зогр6; не въстл сд. кого дхл естл вы Лк 9.55 Зогр; естъ отцъ мон слл-
вдн мд. егоже вы глете ъко бъ нашъ естъ Йо 8.54 Мар; г^лждлнъ! же
нл^нчж. нже не ^лчншд п^ндтн. господина сн цъсл^л вь севъ Супр 319.20.
Частей случай е употребата на сказуемноопределително изречение не към
сказуемото, а към друга глаголна форма от главного изречение — прича-
стие или инфинитив, напр.: моден же сжщен съ ненк въ домоу. с оутъ-
шыжште нь. вндъвъше мхрнж ъко гад^о въста i нзнде. по нен ндж
гмжше Йо 11.31 Мар; съмот^нвъ бо кстъство тоа земьд. iako стоудень
вслнкл кстъ вь нен. ... повелъ вьсъуъ овнлжьше. нл 1лснъ nocf ъдъ грдл
съм^ьзъшемъ сд оумрътн Супр 89.3; клко оуво хоштете. о семь нлмъ
ст^лдлтн. лкъ1 п^лвьдьннкомъ нлн лкъ1 непрлвьдьннкомъ Супр 127.30.
Сказуемноопределителните изречения се свързват с главного с помощта
на различии по морфологична характеристика съюзни средства: относителни,
съюзни и косвеновъпросителни. Засвидетелствувани са относителното место-
имение нже, относителните наречия за начин |лко, глкоже, лкы, подчинител-
ните съюзи 1АК0 и дл, въпросителните частици кдл и лште, въпросител-
ните местоимения къто, коль, колнкъ, въпросителното наречие клко.
1.	Относителните сказуемноопределителни изречения се въвеждат
от относителното местоимение нже и относителните наречия за начин ikko,
лкоже, лкы, напр.: г^лждлны же нл^нчж. нже не ^лчншд п^ндтн. госпо-
дина сн цъсл^л въ севъ Супр 319.20; онъ же iako отьць доуХевьнъ. стлвь-
глше >л глагола Супр 203.14; н дл п^ндтн въдемъ. >лкожо ж^ьтвл жнвл
бллгоп^натънл тевъ Супр 91.22; н лен сд еьсъмъ лкы стланца ^лст|*ьзлнл
тъломъ Супр 36.20. Относителните сказуемноопределителни изречения нямат
ограничения в линейното си разположение. Засвидетелствувани са случаи
с подчинено изречение пред, след или сред главного.
2.	Съюзните сказуемноопределителни изречения се въвеждат от под-
чинителните съюзи iako и дл, напр.: л о мръткынуъ ъко въстлнжтъ,
нъсте лн чълн въ къннгл^ъ мосеовлХъ Мк 12.26 Мар; нъ лште Хоштете
длднте чддл влшл. дл сд п^ъдлддтъ вонномъ Супр 540.25. Подчнне-
ното изречение не се употребява пред главного. Регистрнрани са случаи с
постпозиция и интерпозиция на подчиненото изречение (вж. посочените по-
тере случаи).
3.	Косвеновъпросителните сказуемноопределителни изречения
се въвеждат от въпросителните частици кдл и лште, от въпросителните
местоимения къто, коль, колнкъ и от въпросителното наречие клко, напр.:
чл1жштемъ же людсмъ н помышлъ1жштсмь кьсъмъ въ сръдьцнХъ свон^ъ.
о нолнъ едл тъ естъ Хъ- отъвъштлвллше нолнъ вьсъмъ гл а Лк 3.15 Мар ;
Н ТОГДА БО ГОСПОДЬ МД БЪ ПОСЪЛАЛЪ К ТСВЪ. НСКОуСНТН ОуС^ЬДНК TE0K.
лште оуво ЧЛОВЪКОЛЮБЬНЪ. А не ЧЛОВЪКОМЪ ткоршн КНДЪТН МНЛОСТЬ СВОЙ»
Супр 122.24; не въстл сд. кого дХл ««та вы Лк 9.55 Зогр; вндншн лн
нево се. коль дов^о кстъ вндътн н коль велнко. н земыж колнкл кстъ
Супр 87.26; съмот|*нте к^ннъ селъныХъ. клко ^лстжтъ Мт 6.28 Мар. Кос-
480
веновъпросителните изречений не Се употребяват Пред главното изречение.
Подчиненото изречение може да стой след или сред главното изречение
(вж. посочените по-горе примери).
ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПОДЧИНЕНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 587. Допълнителните подчинени изречения изпълняват ролята на
допълнение в състава на главното изречение. То може да пояснява:
а)	личен глагол — сказуемо (в преобладаващото число случаи), напр.:
мы въмь •ёко члкъ сь г^ёшонъ естъ Йо 9.24 Мар; повели да ма от^"ё-
шатъ Супр 107.5;
б)	причастие, напр.: вндъвъ же нсъ -ёко съ^нштетъ са на^одъ. за-
nfUTH дуоу нечнстоуоумоу Мк 9-25 Мар; н молашточ мн пакы да бы)<ъ
не въшелъ вь т’ёло. тъгда пакы гллголастл мн Супр 167.25;
в)	инфинитив, напр.: поманж же семоу снмонъ петръ въпрснтн кт» оуво
естъ о немьже глетъ Йо 13.24 Мар; н подвизанк са не нзм-ённтн 1Аже
п^ъжде иавыкоХъ Супр 126.23;
г)	супин, напр.: i прндж внд-ётъ что естъ вывъшее Мк 5.14 Мар;
д)	прилагателно — сказуемно име, напр.: гн. нъсмъ достоннъ да къ
д#мъ мон вьнндешн Мт 8.8 Мар; ав^аамъ отцъ вашъ рдъ бн былъ.
да БН внд-ёлъ дьнь мон Йо 8.56 Мар; н ацп уощешн -ёко на с^-ёдж
извести н всё съпов-ёдатн. не доволно мн вждет’ в^ёма. да вс-ё съпов-ёд-ё.
везАкон’нА'Ё Д'ёла н вец1Н Рил Пв9.
Допълнителното изречение се свързва с главното чрез многоброини,
различии по морфологична характеристика съюзни средства: съюзни^59^,
косвеновъпросителни (2^7о/ и относителни (17 %). Засвидетелствувани са
подчинителните съюзи iako / ако, 1АКоже / акожс, iako да, да / до; относител-
ните местоимения нже с дублет н,1Акъже, абсолютната местоименна форма
клнко с дублет клнкоже, относителното наречие |дможе, модалните относителни
местоимения нже лште, нже колнжьдо, клнко лште, клнкоже лште, лште
кого; въпросителните частици лн, кда, лште / 1лште, въпросителните место-
имения КЪТО, ЧЬТО, КЫН, который, какъ, клковъ, колнкъ, чин, въпроси-
телните наречия къде, камо, отъкждоу, отъкждъ, когда / къгдл, колн,
ДОКОЛ'Ё, КАКО, колнко, кольмн, КОЛЬ.
Видът на съюзното средство е обусловен от семантиката на управля-
ващия глагол. Тази зависимост се появява в по-висока степей при подчини-
телните съюзи, а по-слабо — при въпросителните местоимения и наречия.
§ 588. А. Съюзните допълнителни изречения по модален признак се
разделят на два типа: немодален и модален.
1.	Немодалните съюзни допълнителни изречения се въвеждат от
съюзите tAKo / ако и га коже / лкоже. Тези съюзи се употребяват главно при
глаголи за речева, мисловна, сетивна и емоционална дейност:
а)	При глаголи за речева дейност (устно или писмено реализирана)
като рштн, ГЛАГОЛАТН, ПОВ'ЁДЛТН, НЗЕ'ЁСТНТН, СЪВ'ЁД'ЁТеЛЬСТВОВЛТН, Пь^ЁТН,
сълъгатн, чнстн, пьсатн, техни производни и синоними, напр.: мы мно-
31 Граматика на старобългарския език
гхшдн ^Хфмъ TH. н Къ ПръЕок тн въп^ошхннк |хкоже к^ьстнжнн ксмъ
Супр 177.25; шн же гхххХж 'ько п|о|«съ естъ Мк 6.15 Зогр; к’то тн по-
е-ёдх ixko не жь^ж Супр 20.25; къзводж ёко оусхъипх гххсъ moi Син
54.18; н вЧдъХомъ н съв'ЁД'Ётехь.ствоуемъ. ъко юцъ посхх снх своего, спсн-
техъ въсемоу мн^оу Енин 37а5 I Йоан 4.14; нъ ixko посхоушхтн нмхте на-
шего оученьпх. не пьр» Супр 495.3;
б)	При глаголи за мисловна дейност, като в-нд-ктн, знхтн, мъкхнтн,
^хдоум-ьтн, b^obxth, въжнжтн, оучнтн, техни производни и синоними, напр.:
не в-ёстс лн ёко тахесх вхшн оудн хкн сжтъ Енин 265 I Кор 6.15; не
поднххъ -ько бъ moi есн тъ) Син 55.10; в^оуемъ ёко отъ бл ншелъ есн
Йо 16.30 Мар; н ixko не лъжж. се въжнн Супр 356.21;
в)	При глаголи за сетивна дейност, като внд'ётн, оузь^тн, схъшхтн,
чоутн, техни производни и синоними, напр.: t възь^'ёвъша внд'ёша -ёко
отъвхленъ Б'ё кхмень Мк 16.4 Мар; слъшж бо ixko н кыа отъ вхсъ жн-
дове п^нзъ|вх1жтъ въ сь.ньм*ёХъ Супр 135.26, чоухь. ixko ннч’тоже сжтъ
Супр 141.5;
г)	При глаголи за емоционална дейност, като ^хдовхтн са, днвнте са,
чоуднтн са, производните им и синонимите им, напр.: ^хдовхХ»мъ са ixko
тъ спхсетъ люди Супр 477.22; не днвн с А ёко ^ёХъ тн. подовхетъ вхмъ
рднтн са съ въ1ше Йо 3.7 Мар (Зогр — не чюдн са); i чоуждхххж с а
•ёко съ жено1ж гхххше Йо 4.27 Мар.
Макар и рядко, този вид допълнителни изречения могат да се употребят
и при някои глаголи за волева дейност, като нхд'ётн с а, жьдхтн, рхднтн/
|>однтн, напр.: мъ1 же нхд-ёсмь са "ёко сь естъ Х0ТАН 1ДГЁ нзбхвнтн Лк
24.21 Мар, също в Супр 474.17 и 20; х В'ё^овхвъшсн жьд'ёхХж ixko н
томоу зьхоу одех’ЁТН нмхтъ стын кононъ Супр 36.2; гн не ^хдншн хн
•ёко сестр мо-ё едннж ма остхвн схоужнтн Лк 10.40 Мар (Зогр — не
f одншн хн). Подчинените изречения в тези случаи съответствуват на гръцка
инфинитивна конструкция, така че употребата на съюза не е повлияна от
гръцкия източник. Не са установени случаи с немодални допълнителни из-
речения при типичните глаголи за волева дейност като повсх'ётн, зхп^-ё-
тнтн, мохнтн, пооснтн, хотътн и синонимите им.
Немодалните допълнителни изречения нямат ограничения в линейното
си разположение по отношение на главното изречение.
2.	Модалните допълнителни съюзни изречения се въвеждат от съюза
дх с фонетичеи дублет до (Зогр и Мар), сложния съюз със съставка
дх — ixko дх, и отрицателния съюз кдх. Модалният характер на съюза
дх е наследен от желателната частица дх, от която се е отделил, придо-
бивайки съюзна функция. Чрез съюза дх синтактически се изразява стре-
межът на субекта от главното изречение да се реализира или да не се
реализира (при отрицание) явлението, отразено в подчиненото изречение,
напр.: i рече оученнкомъ свонмъ. дх естъ п|>н немъ ххдннцх нх^одх |>хдн
Мк 3.9 Мар. Отрицателният съюз кдх изразява стремеж да се предотврати
482
Предполагаемо нежелано явление — ’да не би да’, напр.: блюди оуво едл
свить нже естъ въ тевъ тъмл естъ Лк 11.35 Мар; бонм са ршл. кдл
клко оукрлджты н «ученная кг» Супр 443.12.
Модалната семантика на тази трупа съюзи предопредели и тенден-
цията им да се свързват предимно с глаголи за волева дейност, като
вел-втн, злд-втн, т^-вбовлтн, поклждлтн, пръщлтн, злклннлтн, зл^еш-
ТН, МОЛНТН, П^ОСНТН, Х9Т'КТН» «уНАТН, ОЖНДЛТН, ЧЛ1ЛТН, БЛЮСТИ, БОЬЛТИ
с а, техни производни и синоними, напр.: i в^лтьннкоу повели дл бьднтъ
Мк 13.34 Map; i злд^ша мимо ^одАштоу еднномоу снмоноу ксуъннноу
г^аджштю съ сель, отцоу ллексАнд^овоу. н |>гфовоу. дл вьзъметъ кстъ
его Мк 15.21 Мар; н не т^воуешн дл кто та еъп^лшллтъ Йо 16-30 Мар;
в-всте 1лко сн I нн’вхъ повлждлкт’ дл не жь^жтъ Супр 138.21; i п^вдь
нджштен пръштллуж емоу. дл оумлъчнтъ Лк 18.39 Мар; въ^овлвъше же
М0Л1ЛХЖ СА. 1ЛК0 ДЛ БЪ1 шслъ н отъгънллъ лжклвл’го ТОГО Б*ВСЛ Супр
35.28; оунАТЪ дл БЪ1ША огнемъ изгорали Супр 435.12; вдюд-вте са дл
не кто п^вльстнтъ влсъ Мк 13.5 Мар; влоуд'вте же едл вллстъ сн влшл.
п^-втъжлнню вждетъ немощънъ(нмъ Енин За14 I Кор 8.8; н Божше с а кдл
клко отъв^ьжетъ са Супр 79.26. Съюзът кдл се употребява само при
глаголи за опасение и предпазване, като божтн са, блюстн.
Модалната функция на съюза дл се откроява особено отчетливо при
глаголи от други семантични класове, тъй като в този случай той единст-
вен остава изразител на модалността. При тези глаголи има възможност за
избор и от говорещото лице зависи дали ще представи явлението като неут-
рално, или като подчинено на волята на действуващото лице, срв. сего олдн
|>ъуъ влмъ "вко отъ моего п^ннметъ н възв'встнтъ влмъ Йо 16.15 Мар;
i ^ече дл п^нгллсатъ емоу рлвъ1 Лк 19-15 Мар. Модалните допълнителни
съюзи са засвидетелствувани още при следните семантични групи глаголи:
а)	глаголи за речева дейност, като рштн, пов'вд'втн, прпов'ВД'Втн,
въдв'встнтн, злв-вштлвлтн, напр.: ^ьцн оуво ен дл мн поможетъ Лк 10.40
Мар; с ншедъше пропов-вдллхж дл поклнктъ са Мк 6.12 Map; i лзъ
Злв-вц1лвл1Ж влмъ. •вкоже злв-вштл мьнъ отцъ мон. цс^ство. дл всте н
пнете нл т^лпезъ моен въ цс^ствнн моемь Лк 22.29 Мар;
б)	глаголи за мисловна дейност, като съложнтн са, съв'вштлтн, напр.:
юже БО СА Б-ВЛ^Ж СЪЛОЖНЛН НЮД*ВН. ДЛ 'ВЦК КТО НСПОВ-ВСТЪ X*- ОТЪЛЖ-
ченъ соньмнштл вждетъ Йо 9.22 Мар; отъ того же дьне съв-вштлша дл
н бж оувнлнЙо 11.53 Мар;
в)	глаголи от други семантични групи, като длтн, сътво^нтн, напр.:
с длждн нлмъ. дл полезьнъ! бжджтъ Бес’вдъ! нлша Евх 18а 1; злне
СЪТВО^Ж ТН. ДЛ жнвоу ТН сжштоу ЗВ'В^ЬМН плоуштл ТН НЗВЛ'ВЧеНЛ БЖДЖТЪ
Супр 165.9.
Модалните допълнителни съюзи се употребяват и при прилагателните
достоннъ, довольнъ, ^лдъ, напр.: гн. Н'Всмъ достоннъ дл въ домъ мон
вьнндешн Мт 8.8 Мар; н лще Х°Ш£ШН * к о нл с^вдж извести и вс*в съпо-
483
к-ЁДлтн, не доволно мн вждет’ ВръмА. дх kc-fc сгпов-ьд-ь. везлкон’нл'Ё
Д’ёлл н вещн Рил Пв9; лвуллмъ отцъ влшъ рлдъ бн былъ. дл бн вн-
д-ёлъ дьнь мен Йо 8.56 Мар.
Допълнителните изречения, въведени от модални съюзи, са ограничени
в позицията си. Те могат да стоят само след главното изречение или да се
включат в него, но след управляващата дума.
§ 589. Б. Относителните допълнителни изречения за разлика от
съюзните не са ограничени в дистрибуцията си. Те могат да се употребят
практически след всеки глагол, който се нуждае от допълнение. По тази
своя особеност те стоят най-близо до субстантивните допълнения.
Засвидетелствувани са при следните семантични класове глаголи:
а)	глаголи за речева дейност, като рштн, гллголлтн, пов'КД'Ьтн, В'ёш-
тлтн, веС’Ёдевлтн, пьсхтн, производните им и синонимите им, напр.: н
нмъ еже сътво^н нс Йо 11.4,6 Мар; н пыпгл весЁдоунте нм’же нлоученн
высте Супр 136.7; «еже пнсл^ъ пнслХъ Супр 404.7;
б)	глаголи за мисловна дейност, като В'ёд'ётн, знлтн, мыслнтн, помь-
нътн, нлвыкнжтн, нлоучнтн, в-Ёрвлтн, злбытн, техните производни и си-
ноними, напр.: i не зилх<к «гоже хот^хХж iati Клоц 5а2; помните кгоже
слышлсте Супр 136.7; н нлвыкнн txBt кгоже ксн жсЛ'ёлъ • нлвыкнжтн
Супр 503.6; злвыстл же о немьже Б’ёлстл посъллнл Супр 212.2;
в)	глаголи за сетивна дейност, като внд’ётн, слышлтн, овнеклтн, тех-
ните производни и синоними, напр-: не вндъ кмоуже не В’Ёрвл Супр 512.13;
нже вл ркж лкы отьць. те послоушлнтл Супр 203.27; не обнскл кгоже
нснлвнд’ё Супр 512.12;
г)	глаголи за емоционална дейност, като любнтн, тжжнтн и др., напр.:
л емоуже мьне отъдл са. мьньшьмн любнтъ Лк 7.47 Мар; те почто е ннХъже
в-ёсн тжжншн Супр 309.14;
д)	глаголи за волева дейност, като мелнтн, прентн, нзволнтн, нсклтн,
жьдлтн, моштн, пештн, са, техните производни и синоними, напр.: |лже
нмлшн пренмъ оу теве Супр 513.6; н нзволн нже нл пользж влмъ Супр
70.5; оуже не нштж кгоже ов^ёто^ъ Супр 504.20; । жьдлХ* нже се мънонк
пескръБ1тъ Син 68.21; л лн вллдыкл не меже, нже е покоушллъ Супр
502.6; кже нл пельзж нлмъ гь печетъ са Супр 70.8;
е)	глаголи от други семантични класове, като длтн, възатн, п^ньлтн,
етъ1Атн, твортн, д^ьжлтн, тлнтн, техни производни и синоними, напр.:
i еже вждетъ п^лвъдл длмъ влмъ Мт 20.4 Мар; н еже нмлтъ етънмжтъ
етъ неге Лк 19.26 Мар; дл кже хоштж тв^ж Супр 137.10; н нышл же
нже певел'Ё сътве^нХемъ Супр 41.22; Н'ёсн д^ъжллъ кгоже са етъврже
Супр 512.11; не мегж Бе тлнтн. сх^же пенсне зьрнтъ Евх 68612.
Относителни допълнителни изречения са регистрирани и при прилага-
телните дестеннъ, преть, съдрвъ: достоннъ естъ. еже лште длен емоу
Лк 7.4 Мар; н прстъ вждешн нже къ вллдънгё съгрвшн Супр 407.9;
с нже п^ъв-ёс вълежллше по възмжштеннн воды, съдрвъ вывллше. 'ёц-ёмъ
же неджгомъ од^ъжнмъ вывллше Йо 5.4 Мар.
484
Относителните допълнителни изречения ня мат ограничения в линейното
си разположение по отношение на главното изречение. Засвидетелствувани
са случаи с подчинено изречение пред, след или сред главното.
По модален признак относителните допълнителни изречения се разделят
на два класа: немодални и модални.
1. Немодалните относителни допълнителни изречения се въвеждат
от простите по състав относителни местоимения и наречия: относителните
местоимения нже / н, ьлкъже, абсолютните релативи клнко / клнкоже и от-
носителното местоимение |дможе, напр.: въздлднте оуво -еже сжтъ кеслревл
кеслревн Лк 20.25 Мар; ъко не мъклншн ъ сжтъ бжьл. нъ ъже сжтъ чло-
въчьсклл Мк 8.33 Map; с нже пръвъе къллжллше по къзмжштеннн воды,
съдрлвъ БЪ1Вллше. ъи.ъмъ же неджгомъ одръжнмъ вывллше Йо 5.4 Map; с
възврлшьше са хплн повъдлша емоу елнко сътворншд Лк 9.10 Мар; с
сътворншд емоу елнкоже Х9Т,ВША Мк 9.13 Зогр; н ъможс лзъ ндж В’Всте
Йо 14.4 Мар.
Обикновено относителното местоимение се употребява самостоятелно в
субстантивна позиция. Сравнително рядко то се явява в адективна позиция —
като определение на съществително, напр.: с нкже нмешн прежде рывж
вьзьмн Мт 17.27 Мар; лште мн с а хвштн нзвъстнтн. прннесж тн кгоже
вы гллголете кръстл Супр 65.20; с нже ярлв-ье въллжллше по възмжштеннн
водъб съдрлвъ БЪ1вллше. ъцъмъ же неджгомъ одръжнмъ БЪ1Вллше Йо
5.4 Мар.
Неизменяемата форма клнко / клнкоже в съчетание със съществително заема
позиция на съществително и се явява самата тя определяемо, а съществителното
изпълнява ролята на несъгласувано определение и в съответствие с първичната
количествена семантика на клнко получава партитивна родителна форма, напр.:
дл оуво прнмъ)шл1лн о нлю клнко Хоштвшн мжкъ Супр 181.17; н прнзъвлвъ
ВЬСА ЧЛрОДЪА ЗВ'ВрННЪ1А. повели привести клнко нмжтъ звърнн. лютъ н
зълъ. лспнды н еХнд’ны. н керлсты. н въметлвъше злтворнтн съ сватъ|-
нмн Супр 183.18; н прннесошА клнкоже Бълше оу него коумнръ. съреврьны
н зллты. оукрлшены клменнкмъ мпогоцънынмъ Супр 6.27.
2. Модалните относителни допълнителни изречения се въвеждат от
сложни съчетания, съставени от относително местоимение и модална съ-
ставка лште или колнжьдо. Те изразяват допълнително семантичен признак
’индиферентност*. Засвидетелствувани са следните съчетания: нже лште,
нже колнжьдо, клнко лште, клнкоже лште, напр.: егоже лште просншн
длмь тн Мк 6.23 Мар; емоуже колнжъдо Х’штете просите Йо 15.7 Мар;
i елнко лште оврдштете призовете нл Брлкъ Мт 22.9 Мар; н клнкоже мн
лште въложнтъ богъ. повъд'Ь тн Супр 299.19. Еднократно гръцкото мо-
дално съчетание fiv riva е калкирано с необичайното старобългарско съче-
тание лште кого, т. е. от модална частица лште в началото на съчетанието
вместо в края и от неопределително местоимение кого вместо относително
местоимение. Случаят е засвидетелствуван в два преписа: прнемлдн лште
кого посълнк мене прнемлетъ Йо 13.20 в Мар и Зогр.
485
§ 590. В. Косвено въпросителните допълнителни изречения се
въвеждат от въпросителни думи със съюзна функция:
а)	Въпросителни частици лн, лште / ьлштс, напр.:	мн того лн п^-
длешс нже вьсъчъсклл од^ъж1тъ Клоц 4Ь31; пнллтъ же слышлвъ гллн-
ленк въп|>осн н. лште члкъ гллнлънскъ естъ Лк 23.6 Мар; гь съ hbci пр-
нне нл снъ1 члчьл. юд-кт! •вште естъ рлзоумъвльм Л1 възнскльл| бл Син 13.2.
б)	Въпросителни местоимения къто, чьто, кын, который, клкъ, клковъ,
колнкъ, чнн, напр.: отьХоднтъ Е0 *JkK® львъ ревы. ища кого пожьретъ по
къннглмъ Хил ПВа15; оуслышж чьто речетъ о мни гь бъ Син 84.9; рьц-втл
мн кл!л сжтъ словссл сн • ьхже прър-ьклктл къ севъ Супр 474.26; t тн нл-
часа нсклтн вь ссбъ. которы оуво бждстъ отъ ннхъ. Х9ТАН сътворнтн се
Лк 22.23 Мар; не вндншн лн клцн сжтъ 7.12 Супр; блюдн чадо, клковлл
обътовлнн’ё длешн воу Евх 87Ы ; вндншн лн отъ колнкл м-встл нсплде
Супр 410.8; нъ л-впо кстъ рлзоум-втн о семъ вьзлюбькннн. чнн оврлзъ при-
месс смоквн Супр 346.3. Въпросителните местоимения къто, чьто, который
са засвидетелствувани само в субстантивна позиция, клковъ, колнкъ, vhh —
само в адективна позиция, а кын н клкъ — ив субстантивна, и в адек-
тивна позиция.
в)	Въпросителни наречия за място къде, клмо, отъкждоу, откждъ,
за време когдл / къгдл, колн, доколе, за начин клко, за количество
колнко, кольмн, коль, напр.: пов-вждь мн къде н есн положнлъ Йо 20.15
Map; i Х*ДАн въ тъм-в. не въстъ клмо ндетъ Йо 12.35 Мар; пов-вждъ отъ-
кждоу се кстъ Супр 241.2; нъ не Btci от кждъ npi^oAiTb н клмо идет
Йо 38 Асем; пов-вждъ нлмъ когдл сн бжджтъ Мт 24.3 Мар (Асем —
къгдл); дчгёшн лн не видчгвшс кде погрсвенъ кстъ. оукъд’вкын колн
оумлр-в Супр 315.12; понеже нс въмъ доколъ жнвн бждсмъ Евх 70Ь25;
в-всте во врлтнк клко плъньннцн стрлжджтъ Супр 58.6; ^оштеш! л> оук-в-
Д'ВТ!. колжо створ I. дл bi лоуч! въ1лъ Клоц 5Ы; вндншн лн кол’мн тн
сп'вшдтъ о нстнн-в н не хоташтс Супр 441.9; вндншн лн коль часто се
ПОМННЛКТЪ. ПОТр"ЁБЬНЖ ПОКЛЗЛА мнлость Супр 375.6.
Косвеновъпросителните допълнителни изречения нямат ограничения в
линейното си разположение по отношение на главного изречение. Засвиде-
телствувани са подчинени изречения пред, след или сред главното изречение.
Косвеновъпросителните допълнителни изречения са единствените до-
пълнителни изречения при глаголи за търсене и получаване на информация,
като въпроснтн, пытлтн, отъвъштлвлтн и др., напр.: онъ же въстлвнвъ 1Ж
въпрлшллше. что кстъ вннл Супр 44.7; прнзъвлвъ же епнск8пл солоунъскл
грлдл нменемь луолнл. пытллше кжнк в-врж дръжнтъ Супр 197.16; дл
отъвъштлвлктъ клко дръзнж уоулнтн вогл Супр 188.24.
Косвеновъпросителните допълнителни изречения се употребяват още
при следните семантични класове глаголи:
а)	глаголи за речева дейност, като рештн, гллголлтн, пов-кдътн, в-вш-
тлтн, чнстн, техни производни и синоними, напр.: i шедъ глл л^хн*^®мъ
н воеводлмъ. клко нмъ п^длсты н Лк 22.4 Мар; повъждъ нлмъ когдл
486
сн вжджтъ Мт 24.3 Мар; нъсте лн чълн чъто сътво^н двъ егдл възллкл
елмъ. с ежцж съ ннмь Мт 12.3 Мар;
б)	глаголи за мисловна дейност, като въдътн, нлвыкнжтн, f лзоумътн
и др., напр.: гн не въмь клмо ндешн. i клко пжтъ можемъ въдътн Йо
14.5 Мар; н нлвыкнн нскоушенннмъ тъмь. что мн к овнеклно л что не
овнеклно Супр 504.4; ^лзоумъХомъ. КХК9 Д^евльнъл твоъ твл^ь. трпещетъ
теве клко Евх lai;
в)	глаголи за сетивна дейност, като вндътн, съмот^нтн, слышлтн и др.,
напр.: внждь клке лювлълше н Йо 11.36 Мар; съмотрн же клке кстъ люте
Супр 89.2; послоушл! чъто сатъ евлньлктъ Клоц 5а17;
г)	глаголи за емоционална дейност, като чоуднтн са, напр.: чоуждж с а
клко ж^одншн са гллгоЛа вогъ| Супр 163.20;
д)	глаголи за волева дейност, като нсклтн, рьвьновлтн, ртнтн, пештн
са, влюстн с а и др., напр.: нсклл)(ж л^нерен н къннжьннцн клко н вж
оувнлн Лк 22.2 Мар; н вълстл |>сташтл са овл. къто кю вл^нвъ съзнж-
детъ кмоу клъть Супр 204.5; не пцъте са клко нлн что отъвъштллте
нлн что fсчете Лк 12.11 Мар; влюдн са къ комоу п^нетжпллшн. комоу овъ-
щлвлешн са. н кого са отъмътлешн Евх 96а22;
е)	глаголи от други семантични класове, като п^нвестн, ов^втлтн, оуго-
товлтн, напр.: п^нведн кто слышл кто лн тоу стмл. приведи нстннънъ!
послоу^ы Супр 241.22; i не оврътлл)(ж чъто сътворАтъ емоу Лк 19.48 Мар;
оуготовлн что всчеръ1ж Лк 17.8 Мар.
ОПРЕДЕЛИТЕЛНИ ПОДЧИНИТЕЛНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 591. Определителното изречение изпълнява ролята на определение по
отношение на определяемо с предметно значение от главното изречение.
Определяемого може да се реализира чрез следните морфологични и син-
тактични класове (неговите пояснения в този случай са несъществени струк-
турно) :
а)	съществително (най-често), напр.: i силы ълже сжтъ нл нвс)съ под-
внжатъ са Мк 13.25 Мар; н прнде въ нкроуеллнмъ нл мъсто ндеже ллзлрь
лежллше Супр 306.16;
б)	местоимение — лично, анафорично в служба на лично, показателно,
определително, въпросително, отрицателно, неопределително, обобщително,
напр.: гн ве въроу|ж вь та. вь ньже н сн въровлША Супр 78.20; вьзьрдтъ нл
нь егоже провлел Йо 19.37 Мар; не тъ в» кстъ трьпълнвъ нже тръвовлннн
недонмлтъ Супр 92.28; кто же естъ съ о немъже лзъ слъ1шж тлковлл Лк
9.9 Мар; нъ оно оуне кстъ кгеже мы лювнмъ Супр 130.1; дроугыА же
кже нл връдъ вълше чловъкомъ обличи Супр 46.6; что творите егоже не
достонтъ творн(тн) въ ежвотж Лк 6.2 Мар; ннчтоже во покръвено естъ еже
не отъкрыетъ са Лк 12.2 Мар; н молнтъ поустнтн нъкоторъпА. нже то
нмъ съклжжтъ Супр 374.13; i евътнтъ вьсъмъ. еже въ )<рлмннъ сжтъ
487
Мт 5.15 Зогр; вьс’вкъ нже са тволнтъ ц»ъ. поотнвнтъ са кссамвн Йо
19.12 Мар;
в)	субстантивирано прилагателно, напр : с ц-вАНте неджжънънА нже
сжтъ въ немь. Лк 10.9 Мар; н сжтъ п^вдьннн. еже бжджтъ поса-вдьннн
Лк 13.30 Мар; даждъ мн сег» ст^ан’нааго. кмоуже м-вста н жнаншта не
сьв’вмъ ст|аннн Супр 454.26;
г)	субстантивирано числително, напр.: н вес тег» не бъктъ нн кднно.
кже бък Супр 10.16; вьс*вмъ же д\р>1 дага^ж. кд’ного же тъчыж оставнша
Бе чьстн. недостоннА ^екше. сжшта невесъскъ|нхъ чьстнн. нже абнк пр-
тнвж боа-вднн не сътрьп-ввъ. къ ^атънъжмъ еуБ’Вже Супр 93.5;
д)	субстантивирано причастие, напр.: нъ естъ нстнненъ посъаавъж ма
егоже ВЪ1 не В'всте Йо 7.28 Map; i събъктъ са пнсанос еже глтъ Мк 15.28
Map; i n^HiACA три дссатн сърв^ъннкъ ц/внж ц-вненААГо. егоже ц-вниша
«тъ снъ ндлвъ Мт 27.9 Мар;
е)	субстантивиран израз, за който определителното изречение дава тъл-
кувание; поясняваната част е или чужд израз, който се нуждае от превод,
или израз, за който се посочва чуждо съответствие, или пък термин, на
който му е необходимо разяснение, напр.: i въ дсватж1Ж годннж къдъпн
нс гаасомь веАнемь гаа. €awh cawh анма саваХтанн. еже естъ съкадасмо вже
бжс мен въскжнк ма »ставн Мк 15.34 Мар; тъ> нА^ечешн са кн<£а еже
съкадаатъ са петр Йо 1.43 Мар; в»ннн же в*вса нса вънжтр на двор,
еже естъ прт»р Мк 15.16 Мар; с самъ сн несъ> кртъ. сднде въ НАр-
ЦАемое крннев» м-всто, еже гастъ с а еврккъ! гоагота Йо 19.17 Мар;
ннчтеже б» тьмн-вк д*ввъст[в]а. масаа не нмжштоу кже кстъ мнаость Супр
374.24; н сдннако моанк съва'Вц.'Вм’ са всть^ааг» чка. н съ д*ваъ ег»
оба-вкжцк са въ новааго адама. еже естъ вь Хь Рил П в 32; евртомъ месжж.
еже естъ съказасм» Хъ Йо 1.42 Мар; определителното изречение в тези слу-
чаи има фиксирана структура — неговото сказуемо е или битийният глагол
БЪ1тн, или спомагателният глагол бъ>тн със сказуемно име, изразено чрез
сегашно страдателно причастие на речевия глагол, или пък е речеви глагол
в безлична възвратна форма в сегашно време; то има характер на вмет-
нато изречение и стой в постпозиция; въвежда се само от форма за ед.
ч. ср. р. на относителното местоимение — кже;
ж) субстантивирано главно изречение, за което определителното изре-
чение дава пояснение като цяло; в определителното изречение се предста-
вят резултатът от явлението, мотнвировката на действието, източникът на
сведенията, тълкуването на явлението, напр.: поустнвъ оуво къ кид-вн-в прнз’-
ВАТН СТААГ» K0H0HA АБСТН1Ж. П^-ВБЪ1СТЪ оуеорок-в ВЬСН. ННЧ’СОЖС ИНОГО |>АДН.
нъ оувнтн стааго съ ннсн1ж кже н сътво^н Супр 47.16; се же сътво^н
да не акъ1 н гуькААго отъдастъ н сего кже н бъктъ Супр 552.7;
ОАЪеМЬ ГААВЪ! М0С1А не ПОМАДА, сн же нодв МОН МИНОНК ПОМАДА, егоже
|>АДН ГА1Ж ТН. ОТЪ П«уШТА1ЖТЪ СА СН Г|ГВСН МЬНОДН. ЪКО ВЪДАЮБН
488
мыюго Лк 7.46—47 Мар; п^|дъ во сатъ отъ клатвы зъкон’нъна otati
[|>]одъ чскы. еже i пъвелъ глетъ Клоц 6Ь2; нъ плче божнн зъконъ нзво-
лнстъ. кже кстъ съпъсеннк доушн н тълоу Супр 212.4; н не ^ождъъ^ж
въ сжботж то тео^аштс. н дълыжште. нъ нъ кд’но тъчыж зьрълуж нъ
свок п^оны^ьство 1ък»же темь дъ одолънктъ. кже сетънъъго везоумььл кстъ.
н стръ)Съ з-вло пот^ асънкштъ’го вьсъко Супр 444.5; в тези случаи опреде-
лителното изречение също стой задължително след поясняваното изречение
и също се въвежда от формата кже за ср. р. ед. ч.
§ 592. Определителните подчинени изречения се въвеждат от три мор-
фологични класа съюзни средства: относителни, съюзни и косвено-въпроси-
телни. Засвидетелствувани са относителните местоимения нже, нжсто, нжь,
н, 1ъкъ, 1ъкъже, кънкъ, кын, который, нже ъште, нже колнжьдо, нже чьто,
абсолютните местоимении форми кже / нже, 1ъко, клнко, клнкоже, 1ъкоже
колнжьдо, относителните наречия за място ндеже / нде, нждеже / нжде,
къдеже / къде, 1ъможе, отъшждоуже, отъннкд’вже, нкдоуже, за време кгдъ /
кгдъже, вънегдъ, отънелнже, подчинителните съюзи ьлко, 1ъко дъ, дъ,
ъште, въпросителните местоимения къто, чьто, кын, который и въпроси-
телните наречия отъкждоу, къко. Изборът на съюзно средство частично
е обусловен от принадлежността на поясняваната дума към определен
морфологичен или семантичен клас.
§ 593. А. Относителните определителни изречения са основни по
употребителност (94% от определителните изречения) и по възможностите
си за съчетаване с поясняваната част. Те нямат ограничения в линейното
си разположение по отношение на главното изречение.
Относителните местоимения обикновено заемат субстантивна позиция в
състава на подчиненото изречение. Адективна синтактична позиция като
съгласувано определение към съществително от подчиненото изречение те
заемат при два типа структурни условия:
а)	когато в подчиненото изречение се повтаря антецедентът, напр.:
крьсттънъ ксмъ н сънъ мон презвутерьскын. нмже съномъ кнлзоу в-вронк
оупвъуъ Христовы нъдсжда прнАтн Супр 155.8; н вьсъдн крьстъ вороне
цвьтжштъ. н жнзнн1ж вьсъмъ сн1ъ>жштъ. кмоуже кръстоу кореннк вь зсмыж
въложено быстъ. 1ЪВЛ1ьа нъ нсбссъ възъожсны Супр 352.18; конь же тъ
прнвсдс въ мънъстырь нъ мл-втъ. кръмьнк прнуодАШтннуъ тоу стрън-
ННКЪ. КГОЖС KOHtb лютъ сжштъ н свер'впъ н нъпръсннвъ. нмъ СВОНМЪ рж-
КЪМЪ СТЪН БЖНН. СЪ НЦ’ВЛ'ВВЪНШНМЪ ГОСПОДННОМЪ ВЪПрАЖС въ жрънъвн
Супр 565.3;
б)	когато антецедентът в главното изречение е означен с показателно
местоимение, а в подчиненото изречение се повтаря, вече изразен лекси-
кално, напр.: кгоже бо вьзьмете сждъ. вь томъ ксмъ вьсь Супр 506.27;
аж с рейс рътюж н мътежемъ црък’вн вьзастс. то ты мирьмг отъдъднте
Супр 200.17; н 1ъже кште въ та вьннде смоквн. тоа стыдькъ покровнштъ.
съовсссмъ оусоушн Супр 348.3.
Както личи от приведените примери, обикновено подчиненото изречение
с лексикална реализация на повторения антецедент стой пред главното, но
е засвидетелствуван и случай с постпозитивно подчинено изречение: нскоу-
489
шеннсмь отъ него, не п^ънемлглн. о тъуъ ьлже нмлшн сърътлтн скрвн
Евх 88Ы6.
По модален признак относителните определителни изречения се разде-
лят на два класа: немодални и модални.
1. Немодалните относителни определителни изречения се въвеждат
от прости релативи:
а)	относителните местоимения нже с дублети нжь (Зогр и Енин), н (Мар,
Зогр, Асем, Супр), нжето (Супр), кже/ нже неизменяемо, |&къже (Мар, Зогр,
Асем, Сав, Супр) с дублети )лкъ (Мар) и неизменяемо глко (Мар, Зогр),
клнкъ (Супр) с дублети неизменяемите клнко и клнкоже, къ1н (Мар и Супр),
который (Зогр), напр.: прнзъвлшА же вътор нц,с)ж чкл нже бъ слъпъ Йо 9.24
Map; i просллвАТЪ оцл влшего 1жь естъ нл нв)(ъ Мт 5.16 Зогр; сътворн оуво
оно прьвок. кго дъльмл жрвтвл прннесенл въ)стъ. дл н тъгдл нлсытншн
с а довръ Супр 423.5; нъ лште ^оштете ма жнвл поатн. молнте стрлн’-
нллго того чловъкл кгоже то внкте н оуклръкте Супр 536.11; поч’то енце
нл мллъ продлкшн. невесе н земнллго творьцл. кже нл дллнн ноентъ ввее
Супр 425. 14; бждстъ бо тогдл скрьвв велнъ. ъклженъстъ БЪ1лл отъ нлналл
въссго мнрл до селъ. нн нмлтъ бъ>тн Мт 24.21 Map; с быша рнзы его
ЛЬШТАШТА СА БЪЛЪ1 вълоъко снъгъ. ъцъХъ нс може гнл^>сн нл дсмн тлко оувъ-
лнтн Мк 9.3 Мар; вжджтъ водънс тнекръвьнн. ъко не въ|стъ тлковлл отъ
нлчалл зъдлнню. еже съдъдл въ. до нъ1нъ н не вждетъ Мк 13.19 Мар;
прнмъ1ШЛ)лн оуво мжкъ! клнкъ) Хоштетн Супр 12.22; вьсъ елнко нмлтъ
отецъ моъ сжтъ Йо 16.15 Мар; с вьспомънетъ влмъ ввеъ елнкоже ръХъ
влмъ Йо 14.26 Мар; въпрлшл же годннъ) отъ ннХъ. въ кжнк соулъе емоу
выс Йо 4.52 Мар; въпрлшллше же члел отъ ннХъ. въ которы соулъе емоу
въ1стъ Йо 4.52 Зогр;
б)	относителните наречия за място ндеже с дублети нде (Мар, Зогр,
Асем), нжде (Супр), нждеже (Син и Супр), къде (Супр) и къдеже (Би-
толски надпис), 1лможе, отъшждоужс с дублети отъннкдъже (Син и Евх) и
нкдоуже (Клоц и Супр); за време кгдл с дублети кгдлже и вънегдл
(Сини Супр), отънелнже, напр.: с рлзгънжвъ къннгъ). овръте мъсто ндеже
въ нлпнелно Лк 4.17 Мар; се мъсто нде въ положенъ Мк 16.6 Мар; н ов-
ръте а нл мъстъ нжде нхъ въ остлвнлъ Супр 32.6; 1во пьтщл овръте
севъ Хрлмннж. 1 грълнцл гнъздо севъ Тждеже полож! пь.тенвц1А своьл
Син 84.4; по том’ же млло дьннн ннштнн кто. по объ)члю просА x^b^*
въдъ| мъсто к’де жнветъ сватын слвннъ. прншедъ гллголл везлконвнн-
комъ Супр 145.19; । рлзвкте [въ цЯпонъ грвчьскж воТскж цръ влс?л] Тл
кде же вбзато вы зл[лто] Битолски надпис на цар Иван Владислав; еди-
ны же нл десАте оученнкъ ндж въ гллнлегж. въ горж ъможе повелъ нмъ
нГъ Мт 28.16 Мар; възврлштж са въ )<рлмъ мон. 0Т7> ннкдоуже нзндъ
Мк 12.44 Мар; вьзвъеъ очн моТ в горы. отыпждъже пр|детъ помошть моъ
Син 120.1; нъ । въ погревенве его еже отъ мрътвы^ъ. Хъ п0 к- Дьнь.
вьзнде въ выспрьнн |мъ. нкдоуже не рлзлжун са. въ ктнннлъ стл сва-
490
тъ(мъ. -шее п^ъвънець ныстьлънень. 13 мрътвы^ъ Клоц 14а27,също Супр
452.10; п^ндетъ ноштъ. егдх ннктоже не можетъ дъллтн Йо 9.4 Мар;
п^нджтъ же дьннс егдхже отънметъ са отъ ннхъ женись Мт 9.15 Мар;
пеххмъ длдовъ. вьнегдх бъ въ поустъ1Н1 1доумънсцъ1 Син 62.1, се т^етне
лъто. отъ нелнже п^ождж. сшта плодл нх смоковьннцн cei Лк 13.7 Зогр.
2. Модалните относителни изречения разкриват индиферентност по
отношение на отразеното в подчиненото изречение явление. Те се въвеждат
от съчетания, съставени от относително местоимение и модална съставка —
хште или колнжьдо: нже хште, нже колнжьдо, нже уьто (еднократно в
Супр), неизменяемите форми клнко хште, ъкоже колнжьдо, напр.: н потомь
п^ълъетъ внно. лн млело, еже лцк вждетъ. «отъ оскв^ъненллго съсждл. въ
чнетъ Евх 19b8; i егоже колнжъдо пренте въ ima мое. то сътво^нк Йо 14.13
Мар; вьсъ оуво елнко лште ^екжтъ влмъ влюстн. съвлюдхнте н тво^нте
Мт 13.3 Мар; п вже в’семогън. тевъ бждж лзъ нсповъденъ. в’съХъ
мон^ъ гръХъ... i бладн. ъкоже лзъ колнжъдо сьтво^н^ъ Евх 72а5; нн
БО НН ДЪСКЪ1 БЪЛШе ПОДЪ ННМЪ НН ^ОГОЗННЪ). НН ННО кже ЧТО БЪ1ВЛЛТЪ
вь Хлъкннъ нь земь1л кдннх Супр 555.4.
При относителните определителни изречения се установява различна
степей на зависимост от семантиката на поясняваната част в съответствие
с морфологичния клас на съюзното средство.
§ 594.	Относителните местоимения нже, нжь, н, нжето, кын, кото^ъж,
кже, нже хште, нже колнжьдо са уняверсална връзка за определителното
изречение. Семантичният обсег на поясняваната част е неограничен. Въведе-
ните от тези съюзни средства определителни изречения се отнасят към
живи същества и веществени предмети, към явления и абстрактни понятия
от различчи семантични класове, напр.: i се п^нде мжжь къ нсоу. емоуже
въ нма нхнр ъ Лк 8.41 Мар; не вждъте ъко конъ н мъекъ (мъже нъетъ
^хзоумх Син 31.9; ъко ов^ътъ д^хгмж 1жже погоувнхъ Лк 15.9 Мар;
i нзвъгъ съм^ътн. ньже гоувнтель нлведе нл еьюптън) вьса Клоц 6Ь34;
длждн i томоу Бллгословенне. еже длстъ прлведъноумоу семеоноу Евх 7а18.
Към съществителни, означаващи място или време, определителните
изречения, въведени от относителни местоимения, представят два типа ха-
рактеристика: а) съответно локална или темпорална, когато относителното
местоимение е включено в съчетание с обстоятелствена функция, и б) нело-
кална и нетемпорална — в останалите случаи, напр.: a) i п^нде въ нхзх-
ретъ въ немьже бъ въспнтънъ Лк 4.16 Мар; по томоужде вждетъ н денъ.
вь ньже снъ члвчекъ! ъвнтъ са Лк 17.30 Мар; б) 1 въплде «а вь ъмж
нкже ствоон Син 7.16; сь во въ нстннж дьнь нже сътвоонлъ гь Супр
479.10.
Определителните изречения, въведени от относителни местоимения, мо-
гат да поясняват и лични, анафорични, показателни, определителни, неопре-
делителни, въпросителни и обобщителни местоимения, прилагателни, при-
частия, субстантивирани изрази и изречения (вж. посочените примери в § 591).
§ 595.	Относителните местоимения >хкъже, 1хкъ, ixko, 1хкоже колнжьдо
придават качествена характеристика на определителното отношение — ’ка-
491
къвто’. Въведените от тях определителни изречения се свързват със съще-
ствителни или със съотносителното местоимение тлкъ, напр.: вждетъ во
ТОГДЛ скрьвк ЕСЛНЪ. ЪКЛЖО НЪСТЪ БЫЛЛ «ТЪ НЛЧАЛЛ ВЪССГО мнрл до селъ.
нн нмлтъ вытн Мт 24.21 Мар; н сътворншн оустл тлкл 1лкл же ръХ«мъ
Супр 380.26; бжджтъ бо дъне тн скръвьнн. ъко не быстъ тлковл «тъ
нлчдлл зъдлнню. еже съзъдл бъ. до нынъ н не вждетъ Мк 13.19 Мар;
ri вже в’семогън. тевъ бждж лзъ нсповъденъ. в’съХъ монхъ гръХь. .. i
бладн. ъкоже лзъ колнжьдо сътворнхъ Евх 72а5.
§ 596.	Относителните местоимения клнкъ, клнко, клнкоже, клнко лште
добавят количествена характеристика към определителното изречение. Тази
тяхна семантика ограничава разпространението на въведеното от тях опре-
делително изречение само при определяемо с количествена валенция —
най-често обобщителното местоимение вьсь в субстантивна или адективна
позиция, по-рядко съществително или местоимение в мн. ч. или пък с коли-
чествена семантика като Брлтыл, мъногъ, напр.: i вьсе елнко нмлтъ про-
длетъ Мт 13.44 Мар; ввсн елнкоже нх* прнде пръжде мене, тлтне сжтъ
н рлзвонннцн Йо 10.8 Map; вьс| ьлзщн (!) елнко сътвор1пр|джтъСин85.9 ;...
шедъ продлстъ вьсе нмънне. елнко нмълше н к оу пн н Мт 13.46 Мар;
прнмышмлн оуво мжкы клнкы уоштешн Супр 12.22; молнк вън ннъчю
врлтъ моъ. елнко же влсъ естъ б«|дщь са бл. н творАщь в’сегдл емоу
оугодьнлл. помолнте сд емоу зл мд окллнллго Рил Па22; t нно много.
ел1ко стънд кн1гы глжтъ Клоц За5.
§ 599.	Относителните наречия за място ндеже, нде, нждеже, нжде,
къдеже, къде, 1лможс, отъннкдоуже, етъннкдъже, нкдоуже в съответствие
със специализираната си локална семантика въвеждат определителни изре-
чения, конто се отнасят към съществителни, означаващи място: общо поня-
тие за място, селище, географски обект, сграда, предмет като мъсто, грлдъ,
домъ, ХЛ'ЬКННХ' съньмнште, црккы, млнлстырь, тьмьннцл, горл, пештерл,
потокъ, Бръгъ, пжть, гроБЪ, земл1л, нево, ковьчегъ и др., напр.: се мъсто
сдеже въ положенъ Мк16.6 Зогр; пр|де нсъ въ нлзлретъ. ндеже бъ въс-
пнтънъ Лк 4.16 Асем; мнезн!' же отъ нлродл вьлъзъше въ Хь’Ькннж нжде
мжчллше вокводл ровл урнстосовл. оврътошд стллго нл земн кд’ного ле-
ждштл рлспдтл Супр 51.8; едины же нл десдте оученнкъ. сдж въ гл-
лнле1Ж. въ горж ъможе повелъ нмъ нсъ Мт 28.16 Мар; положншд кго въ
ковъчезъ. нжде бълстл бллжснън. мтн кмоу. н Бллженл1л нлреченлгл женл
кмоу. прнсно дъвл бывъшн Супр 52.4.
В един случай е засвидетелствувана десемантизация на нжде и превръ-
щането му в неизменяема местоименна форма без локална семантика за
аналогично гръцко блоо: въджште вждъте сжднд н ц,рн. 1лко богъ мон
нжде нзволн доушл мо«л. отънелъже родн мд оць мон. н помьнж н въдъ.
ннколнже тлковыд дойры подлстъ мн ноштн Супр 265.8. В подчиненото
изречение нжде не е обстоятелствено пояснение за място, а подлог, т. е.
492
заема позиция на съществително. Този случай разкрива началото на процес
в българския език, развил се на балканска почва и довел до разширяване
на употребата на относителното наречие за място дето в българския език,
главно в разговорната му форма, като неизменяема относителна местоименна
форма в определителни изречения (вж. Попов 1983: 309—310).
§ 597.	Относителните наречия за време кгдл, кгдлже, вънегдл, отъ-
нелнже в съответствие със специализираната си темпорална семантика въ-
веждат определителни изречения, конто се отнасят най-често към същест-
вително със значение ’време’: общо понятие за време, период, като връмА,
ГОДННЛ, ДЬНЬ, НОШТЬ, МЪСАЦЬ, АЪТО, КОНЬЦЬ и др., напр.: въ ТО же EfBMA
кг’дл стыл мжчлл^ж. вълше стоудень велнкл Супр 76.10; нъ п^ндетъ
годннл. егдл к томоу въ прнтъчлХъ не глнк влмъ Йо 16.25 Мар; п^н-
джтъ же дьнне. егдлже отънметъ са отъ ннХъ жсннуъ Мт 9.15 Мар; прн-
детъ ноштъ. егдл ннктоже не можетъ д-вллтн Йо 9.4 Мар.
Темпоралните определителни изречения могат да поясняват и същест-
вително, означаващо явление, за което те посочват периода, когато то се
реализира. В такава употреба са засвидетелствувани съществителни като
пъснь, псллмъ, молнтвл, слово, въскръшеннк, съЕ’ВД'Втельство и др., напр.:
пъснь длвл егдл земл-в его оуст^о! ctA Син 96.1; псллмъ длдовъ вънгдл
(!) прде къ немоу нлтлнъ П|»къ Син 50.1; мол ег’дл б^лтн-в посъщлнктъ
севъ Евх 17Ы8; слво воллщнн^ъ ^лдн. ег’дл нкъ волнт Евх 38а16; вь
Еъск^'вигвнне оуво егдл воск^ъснжтъ. которумоу нуъ бждстъ. женл
Мк 12.23 Map; i се естъ съЕ-кд-ктельство юлново. егдл посъллша под-вн
отъ елмл. upiA i левькнтъ1. дл въпрслтъ i. ты къто есн Йо 1.19 Зогр.
§ 598.	Б. Съюзните определителни изречения се употребяват срав-
нително рядко (5%). Засвидетелствувани са съюзите |лко, (лкожс, дл, 1лко
дл в този тип изречения. В преобладаващото число случаи съюзните опре-
делителни изречения стоят след главното изречение, но са регистрирани
случаи и с препозитивно или иптерпозитивно подчинено изречение (вж. след-
ващите примери).
По модален признак съюзните определителни изречения се разделят на
два класа: немодални и модални.
§ 600.	1. Немодалните съюзни определителни изречения се въвеж-
дат от съюзите «лко и |лкоже. Те не дават модална характеристика на яв-
лението. Тя се уточнява от наклонението. Примери: i слоухъ выстъ ъко
въ домоу естъ Мк 2.1 Мар; л 1лкоже не быша моглн того сълъглтн.
лштн не выло въстлннк. се нн словл т^ъвоуктъ Супр 442.2. Немодалните
съюзни определителни изречения имат ограничения в дистрибуцията си. Те
поясняват абстрактни съществителни, семантически паралелни на глаголите,
изискващи съюзни допълнителни изречения, за речева, мисловна, сетивна и
волева дейност, като слово, съвътъ, къннгы, слоухъ, нлдеждл, също
субстантивирани числителни и показателни местоимения, напр.: езиде же
слово въ б^лт^шж ъко оученнкъ тъ не оумь^етъ Йо 21.23 Зогр: клко же
оуво съвжджтъ са къннгы. -вко тлко подовллше вытн Мт 26.54 Мар;
i слоухъ быстъ ъко въ домоу естъ Мк 2.1 Мар; нлдеждж нмлмъ къ
Богоу CB0KM8 Тсу Х^ьстоу. «ЛКО моштенъ кстъ отъ мжкъ твонмъ соуктънын^ъ
493
нзбхвнтн мене, н въчьноуоумоу цъсх^ьствз оуподоБнтн ма Супр 153.12;
едином глх бъ дъвое ci слышлуъ. ъко дръжхвх вжь-в Син 61.12; се бо
ТО ТН КСТЪ MXfHK ДНВНО H ТХННО. IXKO ВЬСН ОумрЪША X ТВОИ СЪ1НЪ сьм^ьть
побъднтъ Супр 238.26; овхче о семь не ^хдоунте са ъко доусн вхмъ
повнноунктъ с а Лк 10.20 Мар.
§601.2. Модалните съюзни определителни изречения представят
явлението като възможно или необходимо. Те се въвеждат от съюзите дх
и ixko дх, напр.: п^нде годннх дх прослхвнтъ са снъ чхескъ Йо 12.23
Мар; нъсн хн слышххъ о зхповъдхнын^ъ нхмъ. отъ схмодръжецъ. ixko
дх вьсн въсждоу. въ всъуъ ОБХХСТеХЬ н CTfXHX)(b н мъстъуъ. жрътн н
т^ъвы тво^нтн мнлостнвынмъ богомъ Супр 147.21. Въведените от модални
съюзи определителни изречения се употребяват при различии семантични
класове абстрактни съществителни и при показателни местоимения:
а)	при съществителни за волеизява, семантически еднокоренни с гла-
голи, изискващи модални допълнителни изречения, като зхповъдь, boxix,
обычхн, оустхвъ и др., напр.: зхповъдь повъдхнк вхмъ. дх лювнте другъ
дроугх Йо 13.34 Мар; тхко нъстъ волъ. пръдъ отъцемь вхшнмъ нвскынмъ.
дх погывнетъ едннъ отъ мхлы^ъ сн)Съ Мт 18.14 Мар; естъ же обычхн
вхмъ. дх единого вхмъ отълоуштж нх пхс)Сж Йо 18.39 Мар;
б)	при съществителни за означаване на явления с емоционален харак-
тер, като любы, чоудо, напр.: бохьша cetA лювъве не смхтъ ннктоже. дх
к’то дшж свонк положить зл д^оугы своих Йо 15.13 Зогр;
в)	при съществителни за означаване на време, като годннх, члсъ, дьнь,
напр.: нынгх прде чхсъ дх п^ослхвнтъ са снъ члчьскын Супр 478.17; выс
же егдх высте тоу. нсплъннша са денне дх |)0Д1тъ Лк 2.6 Асем;
г)	при показателни местоимения, напр. того възпвтж. дх жжж въ
домоу ГН1 въс1А дън1 Ж1вотх моего Син 26.4; се во нмъхше хьстнвън
НХ ОумЪ. ДХ ТЪЧЫЖ ВЪКОуСАТЪ отъ в^хшьнл кмоу. Н ОБЬШТЬННКОМЪ вытн
въръ Супр 58.10.
§ 602. В. Косвеновъпросителните определителни изречения се
употребяват най-рядко (1 %). В този тип подчинени изречения са засвиде-
телствувани въпросителните местоимения къто, чьто, кын, который и въп-
росителните наречия отъкждоу, кхко, напр.: вьннде же помышление вь на.
къто нуъ ВАШтен вн быль Лк 9.46 Мар; нъ посълхвы ма отъцъ. тъ
мьнъ зхповъдь дхстъ. что ркъ н что възглнк Йо 12.49 Мар; выстъ же
пь^ъ вь нуъ (!) кын мъннтъ с а [нуъ] вытн волен Лк 22.24 Мар, Зогр —
кото^ы; нъ сего въмь отъ кждоу сь естъ Йо 7.27 Зогр; се послоу^ь вхмъ
сльньце н мъсацъ. кхко н ч’сого рхдн мжчнуъ сего неподовънххго Супр
153.22. Косвеновъпросителното определително изречение обикновено стой
след главното (вж. примерите по-горе). Еднократно е регистрирано препо-
зитивно определително изречение с въпросително местоимение: еже оуво
который кстъ ^однвын. довыхго сего н въскрмнвын- пръжде чръно^н-
зъствх дх тхко |>екж чоудънын г^хдъ земънын кстъ. нъстъ же мн по-
трвх глхголхтн о немъ Супр 272.7.
494
Косвеновъпросителните определителни изречения са засвидетелствувани
при следните семантични групи съществителни и местоимения:
а)	съществителни, означаващи вид речева дейност, като заповъдь,
пь|Н\, прнтъчл, напр.: быстъ же н пь^ъ вь нуъ (!) кын мъннтъ с а [н)<ъ]
вытн волен Лк 22.24 Мар; глллше же н прнтъчж къ ннмъ. како подо-
баатъ въсегдл молнтн са. i не сътжжлтн са Лк 18.1 Мар;
б)	съществително, означаващо лице, свързано с речева дейност — по-
СЛ0у)СЪ:	послоууъ ВАМЪ СЛЬНЬЦе Н МЪСАЦЪ. КАКО Н ч’сого |>АДН МЖЧНХЪ
сего неподовънллго Супр 153.22;
в)	съществителни, означаващи мисъл или душевно състояние, като
помъ1шленнк, недооуменнк, напр.: вьннде же помышление вь на. къто нХъ
ЕАШтен вн вылъ Лк 9.46 Мар; н nf ъклоннвъ са двь^ьцдмн. н вндъвъ
НК од^ьжнмж. н окы въ мнозъ ВОЛЪЗНН сжштж вь НедООумеННН БЫСТЪ.
что сн кн вждетъ нлн ч’то кн сътворнтъ Супр 516.7;
г)	анафорично местоимение с функция на третолично и показателно
местоимение, напр.; еже оуво которым кстъ роднвы. добыаго сего н въс-
кръмнвы. пръжде чрънорндъствл дл тако рекж чоудънын грлдъ земъ-
нын кстъ. нъстъ же мн потръвл гллголлтн о немъ Супр 272.7; нъ сего
въмъ отъ кждоу сь естъ Йо 7.27 Зогр.
ОБСТОИТЕЛСТВЕНИ ПОДЧИНЕНИ ИЗРЕЧЕНИЯ
§ 603. Обстоятелствените подчинени изречения изпълняват функцията
на обстоятелствено пояснение по отношение на глагол или наречие в със-
тава на главното изречение. Най-често поясняемото е личен глагол в пози-
ция на сказуемо, по-рядко инфинитив или причастие в различии синтактични
позиции, или пък наречие в аналогична на обстоятелственото изречение
синтактична позиция (по-подробно вж. Дограмаджиева 19846).
Според вида на обстоятелствената характеристика старобългарските
обстоятелствени изречения се разделят на 9 класа: за място, за време, за
начин, за количество, за причина, за следствие, за цел, за условие, за от-
стъпване.
§ 604. I. Подчинените изречения за място дават пространствена ориен-
тация на явлението, посочено в главното изречение. Засвидетелствувани са
като пояснения на личен глагол — сказуемо (най-често), причастие, наречие
за място от главното изречение, напр.: i ндеже есмъ азъ вы не можете
прнтн Йо 7.36 Мар; гн. въдъХъ та ъко жестокъ есн члкъ жьна ндеже
нъсн сълъ Мт 25.24 Map; i ндеже есмъ азъ тоу н слоугл мен вждетъ
Йо 12.26 Мар. Локалните подчинени изречения нямат ограничения в линей-
ного си разположение спрямо главното изречение.
Подчинените изречения за място се въвеждат само от относителни
съюзни средства — относителни наречия за място или относителни место-
имении съчетания с локална обстоятелствёна функция: а) наречията ндеже,
ндеже лште, ндеже колнжьдо, ндеже лште колнжьдо, нде, нжде, нжде-
же лште, нждеже колнжьдо, нждеже лште да, къде, «лможе, >лможе ко-
лнжьдо, нкдоуже, нкдъже, отыпждоуже, отъннкдоу, отъннкдъже, отъннк-
дъже лште, отъкждоуже и б) местоименните съчетания въ НАже, на не-
мьже мъстъ, въ ньже домъ, въ ньже колнжьдо грлдъ.
495
По модален признак ’индиферентност’ подчинените изречения за място
се разделят на два класа: немодален и модален. В рамките на всеки от
класовете локалните съюзни средства се разделят на три групи според
вида на пространствената характеристика по отношение на сказуемото в
подчиненото изречение: за местоположение, за направление, за изходна
точка.
1а. Немодалните изречения за местоположение се въвеждат от
простите относителни наречия за място ндеже / нде, нждеже / нжде, къде
и местоименното съчетание нл немьже мист-в, напр.: ед еже во. естъ съ-
к^овнште влше тоу н с^дце влше вждетъ Лк 12.34 Мар; отндн нде н
Н’бстъ внд'ьтн Супр 404.28; бъжл нжде злвнстъ не ^лждлктъ са Супр
404.28; дХъ нждеже Хв1Нетъ дышетъ Йо 3.8 Асем; отнде кде любы
жнветъ. н снъ н отьць н сватъ1Н доухь ^упр 404.29; н есть сватъш
кдннъ нл немъже въ мъстъ Супр 234.30. Относителните съюзни средства
за местоположение се свързват с глагол — сказуемо от подчиненото изре-
чение за ненасочено движение.
16. Немодалните изречения за направление се въвеждат от простото
относително наречие |ьможе и местоименните съчетания въ ндже, въ ньже
домъ, напр.: ъможе лзъ п^ндж. въ> не можете прнтн Йо 8.21 Мар; л вь
ндже въстжплктъ бол’Ьзнн въноснтъ. по мллоу съмрьтн нь^одаштн мрл-
зомъ Супр 89.28; i въ ньже домъ вънндете тоу пр-КБЫВлнте Лк 9.4 Мар.
В подчиненото изречение се употребяват глаголи — сказуеми за насочено
движение.
1в. Немодалните изречения за изходна точка се въвеждат от прости-
те относителни наречия нкдоуже, нкдъже, отъннкдоуже / отъшждкже, отъкж-
доуже,напр.: нкдоуже нлчатъкл нс^одъ сьмр/гь нмт:. тждоу же жнвот’ въ^одъ
жнвотънъ1н сътво|>н Супр 251.4; н дх не нзллзн слово скв^ьнлво (ждъже
Хъ вьллзнтъ Супр 507.21; вьнндн отънждоуже отължчн са Супр 167.18;
вьнндн вь тъло свою, лште то ведевъ та отнждоу та вьзведоховъ Супр
167.28; теве рлдн плкъ! п^нстжпнХь. отънждъже не оустжпнХь Супр 503.1;
мы же вьзлювькннн отъкждоуже нзндоХомъ. нл1д-ёмъ нл слово вьпн1жште.
вллгословькнъ грАД1н въ нма господьне Супр 328.18. Глаголът-сказуе-
мо в подчиненото изречение е глагол за насочено движение или обра-
зува съчетание със същото значение.
2а. Модалните изречения за местоположение се въвеждат от сложни
наречия за място или усложнени местоимении съчетания с модална със-
тавка лште, лште колнжьдо, лште дл, колнжьдо: ндеже лште, нждеже
лште, ндеже колнжьдо, нждеже колнжьдо, ндеже лште дл, ндеже ко-
лнжьдо, напр.: сдеже во лште вждетъ троупъ. тоу съве^жтъ сд о^ьлн
Мт 24.28 Мар (Зогр — сждеже лште); ндеже колнжъдо вънндетъ въ домъ.
тоу пр'ВБЪ1Влнте доньдеже нзндете отъ тжд-ё Мк 6.10 Мар (Зогр — сж-
деже колнжьдо); нждеже лште дл есн. то п^ндж тн въ сьн-ts Супр
299.17; нже ндеже лще кол1жьдо нметън пънън т-ёщнтъ Мк 9.17 Асем.
26. Модалните изречения за направление се въвеждат от сложни
наречия и местоимении съчетания с модална съставка колнжьдо: (лможе
496
колнжьдо, къ ньже колнжьде гулдъ, Къ ньже домъ колнжьдо, Напр.: 1дж
по тев-к 'вможе колнжъдо ндешн гн Лк 9.57 Map; i въ ньже г^лдъ ко-
лнжьдо вьнндете. i п0немлнктъ вы. идите п^вдъллглемлч: влмъ Лк 10.8
Зогр; вь ньже домъ вънндете колнжъдо. поъв'Ве глте мноъ домоу семоу
Лк 10.5 Мар.
2в. Модалните изречения за изходна точка са засвидетелствувани в
един- случай със сложно относително наречие отъшждъже лште: ндеже
лщ« есн. t отъшждеже лц1е ндешн. слн слмъ есн вельзъолъ. i не внднмъ.
нлн г^ъдъ... Евх 53Ь23.
§ 605. П. Подчинените изречения за време разкриват темпоралните
координати на явлението, посочено в главното изречение, дават сведения за
времето, когато това явление се осыцествява. Засвидетелствувани са при
сказуемо — личен глагол (най-често), по-рядко при причастие, инфинитив
или наречие за време от главното изречение, напр.: егдл ндълшс нл^одн
оугнътллуж н Лк 8.42 Мар; нл^ша шл емоу нс. нлрченое лъломь. п^-вжде
длже не злчатъ са вь чръвъ Лк 2.21 Зогр; i в-ьлше емоу отъвъщлно
А)Сомь стымь. не вндътн съм^ътн прежде длже кнднтъ X* Лк 2.26
Мар; нъ по томь егдл вьск^ьснж вл^нк вы въ гллнлен Мк 14.28 Мар. Те
нямат ограничения в линейното си разположение по отношение на главното
изречение.
Подчинените изречения за време се въвеждат от два основни типа
съюзни средства: относителни и съюзни. Засвидетелствувани са следните
разновидности относителни и съюзни средства:
а)	прости относителни наречия за време: кгдл, кгодл (Син), кдгл
(Боян), кгдлже, вънегдл, вънегдлже, доньдеже, доньде, доньждеже,
доньжде, дондеже, донждеже, донжде, донелнже, донел-вже, отънелнже,
одънелнже (еднократно в Мк 9.21 Мар), отънелн, отънелнже, понеже, покон;
б)	прости относителни наречия за място с темпорална функция: нжде-
же, нжде, къдеже, къде (всичките само в Супр, но за тяхното по-широко
разпространение свидетелствуват случайте в Шестоднева на Йоан Екзарх);
в)	сложно относително наречие за време тъкъмо кгдл;
г)	местоимении съчетания: въ ньже дьнь, въ ньже члсъ, до негоже
дьне, отъ ннхыке;
д)	модално местоименно съчетание въ ньже дьнь лште;
е)	прости подчинителни съюзи: (лко / лко, 1лкоже, длже, длжн (едно-
кратно в Евх 83в21, вероятно грешка);
ж)	сложни подчинителни съюзи: пръжде длже, п|)ьвък длже (Син, но
обидно засвидетелствувани също в Слова против арианите в превод на
Константин Преславски).
Старобългарският книжовен език е разполагал с развита система от
темпорални съюзни средства за уточнено определяне на темпоралните коор-
динати на явлението, изразено в главното изречение. Една трупа съюзни
средства най-общо определят времето, през което се осъществява това
явление. Друга трупа съюзни средства представят темпоралната характе-
ристика по-специализирано. Чрез тях се уточнява крайният или началният
момент от осъществяването на явлението, и то по три начина — чрез пара-
32 Граматика на старобългарския език 497
лелно, предходно или следходно ориентационно явление, отразено в подчи-
неното изречение. От своя страна първата трупа съюзни средства се раз-
дели на три структурно-семантячни подкласа: немодални, модални и изключ-
ващи темпорални съюзни средства. Системата на старобългарските изрече-
ния за време може да се представи в следните класове.
1а. Немодалните общоориентиращи изречения за време най-общо
означават периода, през който се осъществява явлението, изразено в глав-
ното изречение, чрез ориентационно явление, изразено в подчиненото изре-
чение. Осъществяването на основното явление става тогава, когато се осъ-
ществява ориентационното явление. Подчинените изречения се въвеждат от
относителните наречия кгдь, кгодь, гедгь, гегдьже, вънегдь, вънегдьже,
нждеже, нжде, къдеже, къде, относителните местоимении съчетания въ
ньже дьнь, въ ньже чьсъ и от подчинителните съюзи 1ько / ько, |ькоже,
също еднократно от неизменяемата форма кже, напр.: егдь оучьш е I. ость-
Ti зъььго ньчдткь теге, не посьоушь. hi пинать оученьъ Клоц 5Ь23; ъко
слышь^ъ ^жжьнъе много ж1вжштн)<ъ ок^ъстъ егодь съвуььХж cia коупьно
нь Mia Син 30.14; едгь же п^нде връмд пьодомъ посль ^ь[бън] с[воа]
къ дъььтеьемъ [п^ндтн] п[ьодън] Мт 21.34 Боян; н кгдь же въстьшд съ
т^епезы. ннъ! вьсд отъпоустн бльжснын Супр 121.27 (в този случай кгдь-
же неточно е разчленено от издателя на две части; наличието на съчини-
телен съюз н в началото на сложното изречение говори, че тук же не е
съчинителен съюз, а формант на относителното наречие); н вьнегдь о семь
вогь момььше. вьсХытн сд ^ьзоумомъ въ стжнк вн-о-ьеемъ Супр 296.2;
вьнегдьже то сд тво^ъ’ше. н пнььтъ нн гььгоььтн нн сьъ)шьтн можььше
съкоупыенььго рьдн мдтежь. н жсовнць мышмььше вытн Супр 434.1 ;
дь нждеже отъвътъ сътво^н тоу н тъьо съконьчьно бысть Супр. 61.26;
ДЬ нжде БЬНДЪ БЫША IAK0 КДННО ПЬПЬрНШТе МЪ1ШМЬЬХЖ КЬКО БЪ| вььъстн
къ стоуоумоу Супр 37.2; къде же свътъ быстъ въстьвъ момь’ше ст^ъ-
гжштдд вонны. гььгоьд нмъ Супр 16.11; к’деже нзд^ече сьвннъ. стьвн
сд ко^ьбь пос^ъдоу |>ткы Супр 151.1; въ нъже денъ тжжж пркьон! ко
мнъ оуХо твое Син 101.3; ъко вь ньже чьсъ не мьннте снъ чьскъ) п|>ндетъ
Лк 12.40 Map; i ъко съде п^нстжпншд къ немоу оученнцн его Мт 5.1 Зогр;
дь ько ньчд снопы вдзьтн. оусьышь гььсъ гььгоьжшть Супр 41.1; дь
|ькоже ^ьзоумъ се вокводь |>ече. сжштншъ съ ннмъ въ ко^ьбн Супр 151.3;
нъ н съпьсеннк ьюдьмъ тъмъ вь посьъдьньь дьнн объшть. еже гььго-
ьетъ Супр 347.13 (£v тф l£yeiv).
Разгледаните съюзни средства не уточняват дали явленията се осъ-
ществяват едновременно, или последователно. Със всяко от изброените
съюзни средства може да се изрази както едновременност, така и последо-
вателност на действията, напр.:
а)	едновременност: вььженн есте егдь поносдтъ вьмъ Мт 5.11 Зогр;
н 1ько моьнтвъньь сьовесь съконьчьвььХж сд. кште ннцоу ьеждштоу боьдш-
тоуоумоу. господь тво^д воьж въгодьннкомъ свонмъ. тъ оусьышьвъ н
^ьвь свокго моьнтвы н овььгъчь Б|>ьт8 томоу рьтъ Супр 276.16; «ькоже
498
муоужемъ въхше об р хзъ коъстънын. въ оумъ свокмъ сътво^нвъ. въздвнгъ
очн свон нх ново гххгохх Супр 161.7;
б)	последователност: егдх тъ п^ндетъ вьзвъстнтъ нхмъ весь Йо 4.25
Мар; ъко съконьчхша са кьсъ по зхконн гню. еъзв^хтнша са въ гххн-
хенк Лк 2.39 Map; 1хкоже отоъшнша воътнште. нскочнвъ стын стх поостъ
Супр 112.7.
Съотношенията на действията в този случай се изразяват морфоло-
гически — чрез вида на глагола от подчиненото изречение (вж. Догра-
маджиева 1979). Ако той е несвършен, двете действия съвпадат по
време. Ако той е свършен, действието от подчиненото изречение предхожда
действието от главното изречение. Видът на глагола в главното изречение
е нерелевантен. И в двата случая той може да е от несвършен или свър-
шен вид, без съотношението да се промени, срв.:
а)	едновременност чрез съотношение „несв. вид в подчиненото изрече-
ние — несв. вид в главното изречение": егдх ндъхше нхрдн оугнътхххж
н Лк 8.42 Мар;
б)	едновременност чрез съотношение „несв. вид в подчиненото изрече-
ние — св. вид в главното изречение" (линейният ред на частите на слож-
ното изречение е нерелевантен): i егдх съхше око пхде при пжтн Лк 8.5
Мар; оусхЪ1Ш1 Бже гххсъ moi. егдх мохнк cia къ тевъ Син 63.2;
в)	предходност на действието в подчиненото изречение при съотноше-
ние „св. вид в подчиненото изречение — св. вид в главното изречение":
егдх тъ п^ндетъ вьзкъстнтъ нхмъ вьсъ Йо 4.25 Мар; помънн ма гн.
егдх п|>ндешн въ цс^ствнн твоемь Лк 23.42 Мар (тук също линейният ред
на главното и подчиненото изречение е нерелевантен);
г)	предходност на действието в подчиненото изречение при съотноше-
ние „св. вид в подчиненото изречение — несв. вид в главното изречение"
независимо от линейния им ред, напр.: кгдх нсжчатъ внно ^хдоунктъ с а
З'вхо Супр 267.16; егдх же оусхышнте б^хнн н схоуХЬ| в^хннн. не оужх-
схнте са Мк 13.7 Map; i ъко п^нбхнжн са вндъвъ г^хдъ пххкх са о
немь гха Лк 19.41 Мар; не бон «а егдх ^хзвогхтъетъ чвкъ Син 48.17;
КЪ1А ПОМЪКХЪ! въ срьдьцн ношххше. кгдх от’вътх СЪМ^ЬТНХ ВЬЗА
Супр 66.13.
16.	Модалните общоориентиращи изречения за време изразяват до-
пълнително модален признак ’индиферентност’. Те са засвидетелствувани
само с едно съюзно средство — съчетанието въ ньже дьнь хште; въ
ньже день ъште п^13«вж tia. iaajio оусхышн mia Син 137.3; । оусхъшл
ны. во нъже денъ ъште прзовемъ tia Син 19.10.
1в. Изключващите общоориентиращи изречения за време разкриват,
че осъществяването на явлението, изразено в главното изречение, е възмож-
но вън от рамките на периода, означен чрез подчиненото изречение. Въвеж-
дат се от сложно относително наречие тъкъмо кгдх. Засвидетелствувани
са с 1 случай в 2 преписа: съХ»ДАШтемъ же нмъ съ горы, зхп^ътн нмъ
дх ннкомоуже не повъдатъ ъже вндъша. тъкмо егдх снъ чхвчскын въс-
к^ъснетъ нз м^ътвъ|нхъ Мк 9.9 Мар, също в Зогр.
499
2а. Темпоралните изречения за краен предел чрез паралелно явле-
ние разкриват, че приключването на явлението, изразено в подчиненото
изречение, отбелязва края на явлението, изразено в главното изречение. Те
се въвеждат от относителни съюзни средства със съставка де- (представка
или предлог): а) относителни наречия за време доньдеже, доньде, доньж-
де, доньждеже, дондеже, донжде, донждеже, донелнже, донелнже, н
б) местоименно съчетание до негоже дьне, напр.:
а)	доньдеже евътъ нмлте. въ^оунте въ св-втл Йо 12.36 Мар; родите
донъде евътъ нмлте дл тъмл влеъ не нметъ Йо 12.35 Боян; нл оутрнич
же п^вдъеъдъ млгнъ повелъ привести стллго нненж. се помъклнвъ. нлн
дл оув^штыж отъв^штн сд эднстосокл нмене. нлн дл мжчнтъ кго донь-
жде п^нведенъ вждетъ стын кононъ Супр 46.17; мы же не отъетжпнмъ
от теве доньждеже ожнвншн нлсъ Супр 77.2; по|ж воу моемоу до|деже
есмъ Син 103.33; видимо во п^въ|вллше сь ннмь донжде стн сд Супр
25.15; । не въдв^лштж cia до;ждеже нсконъчл1жтъ сга Син 17.38; доне-
лнже кстъ годъ. п^ннмъмъ сьплсеннк свок Супр 378.8; н п^ъпо»лслвъ сд
слоужнть мн донелъже ;лмь н пнга Лк 17.8 Сав;
б)	вдилХж пниХж женълхж сд поелглхж. до негоже дьне в ннде
ное въ ковьчегъ. н п^нде потопъ н погоувн вьсд Лк 17.27 Мар.
26. Темпоралните изречения за краен предел чрез следходно явле-
ние означават, че осъществяването на явлението, изразено в подчиненото
изречение, бележи края на явлението, разкрито в главното изречение. Глав-
ното действие приключва преди да започне ориентационного действие. Тези
подчинени изречения се въвеждат от два типа подчинителни съюзи: а) прост
съюз длже (еднократно длжн) и б) сложни съюзи с основна съставка
съюза длже и допълнителна съставка наречие за време в сравнителна сте.
пен — прежде длже, п^ьвък длже, напр.:
а)	нд'кмъ оуво Б^лтн>л могл въкоуп-в. длже не п^ндетъ въ комлнъ
вокводл Супр 16.18;~п. длжн до кон’цд. не погъ|внж спн мдЕвх83Ь21;
б)	не остлвн нлсъ. п^вжде длже не въдврлтнмъ сд вь земл1ж Евх
62Ь5; п^ъв-ве длже не съм-в^нхъ сга лзъ П(>ъгршнхъ Син 118.67.
За. Темпоралните изречения за начален предел чрез успоредно явле-
ние разкриват, че началото на ориентационного явление, изразено в подчи-
неното изречение, бележи започването на основното явление, изразено в
главното изречение. Те се въвеждат от относителни съюзни средства със
съставка отъ- (представка или предлог): а) относителните наречия за време
отънелнже, отънелн, отънелнже и б) местоименного съчетание отъ нн-
Хъже, напр.:
а)	т^етнн се день нмлтъ дънесь. етъ нелнже сн въцид Лк 24.21 Мар;
сн же отънелн вьнндъ. не прктл овловъ1злнкштн ногоу моею Лк 7.45 Мар,
в-вджште вждъте с-вднд н при. ьлко вогъ мон нжде нзволн доушл могл.
отънел-вже |>одн мд оць мон. н помьнж н в-вд-в. ннколнже тлковыд дов-
ры подлстъ мн ноштн Супр 265.8;
500
б)	Н ПО ВЕСА ДЬНН 1АК0ЖС рштн. П^Н)(0ЖДХ\)СЖ МНОЗН к немоу. н
пользж прннмллХж. 0Tfc“ нн^ъже вндъа)сж кго. въ въздржлннТ. Н АЛЧЪБЪ.
н сьмърннн велнцъ пр'ЁБЪ1кыжц]ть Супр 548.26.
36. Темпоралните изречения за начален предел чрез предходно явле-
ние показват, че приключването на ориентационного явление, отразено в
подчиненото изречение, отбелязва началото на основного явление, отразено
в главното изречение. Те се въвеждат от относителни наречия със съставка
по-: понеже и покон, напр.: се бо тртнТ день кстъ понеже ннчьсоже въ-
коусн Супр 19.10; нъ сн по кон кьлъзе въ домъ твои, не п^ъста лобъь
Занкштн нозъ мон Супр 395.8.
§ 606. III. Подчинените изречения за начин разкриват начина, по който
се осъществява явлението, изразено в главното изречение. Засвидетелству-
вани са при личен глагол — сказуемо (най-често), причастие, инфинитив или
наречие за начин от главното изречение, напр.: ъкоже слъннж сжждж Йо 5.30
Мар; шедъшл же оученнкл н сътво^ша ъкоже повелъ нмъ нсъ. п^нвъсте
осьла н ж^ъба Мт 21.6—7 Асем; п^нььтъ нлъ отркл своего, помънжтн
милость, ъкоже глл къ отцмъ нашнмъ. лврмоу н съменн его до въкл
Лк 1.54—55 Мар; с ъкоже трудншн с а. тако I мъздж п^ннмешн Евх
89а5. Подчиненото изречение за начин може да стой пред, след или сред
главното изречение.
Подчинените изречения за начин се въвеждат само от относителни
съюзни средства: а) относителните наречия за начин [лкоже / лкоже, iako /
лко, |дкожесе, iakocc, акъ< / iakw, окъ| (Супр) и б) местоименните относи-
телни съчетания нмьже оврзомь, нмьже сждомь, о немьже сждъ, въ ннкже
мърж.
Начинът, по който се осъществява явлението, изразено в главното изре-
чение, може да се представи в две семантични разновидности: а) пряко и
б) чрез сравнение. Относителните наречия 1лкоже f акожс, iako / ако, (акожосс,
lAicoce недиференцирано представят и двете разновидности. Дублетите акъ> /
1АКЪ1, окъ1 са специализирани да изразяват само сравнение.
а)	Примери за пряко изразяване на начина: она же ркте нмъ. ъкоже
зап о въд ъ нсъ Мк 11.6 Мар; (Акоже Хоштсшн тако върун Супр 393.18»
наслади с a iako прсн Супр 502.21; 1лкожс се поле сътворно въ. конемъ
тештн. то прътворшоу мрзз кго н съм^ъзъше са велмн. пъшн н съноуз-
нн по немоу Х*жДЬаХж Супр 90.5; да iako се Бълше кмоу на оумъ
мннжша з лътъ вь темьннцн. чнстъ н кръпъ свонк върж Блюджште
Супр 58.15;
б)	Примери за изразяване на начина чрез сравнение: if ме... коль Kf атъ|
ВЪС^оТЪ^Ъ СЪБЪ^АТН ЧАДА ТВОЪ. ъкоже СЪБН^ААТЪ КОКОШЪ ПТСНЪЦА СВОНА
подъ к^нлъ. с не въс)(отъсте Мт 23.37 Мар; не лкоже вндъсте рскцьш-
тенл кго н лзъ вндъХъ Супр 500.2; ъко тлеть воскъ отъ лщъ огнъ.
ТАКО ПОГЫБНЖТЪ Г^ЪШЪНЩН ОТЪ Л1ЦА БЖЬЪ Син 67.3; Н ВЪЗЛЮБ1ШН нск^ъ-
нъаго своего ако н самъ са Мт 19.19 Асем; н въпн!лше велмн. (лкоже се
501
быша нъкомоу ф^жжннмъ очн нзбхдххн Супр 274.22; ixk® се мхтн чддо-
хювх. подхкъшн съсъ мххденьцоу. весехнтъ сд дътншт8 п^нвххчдштоу
мдкъкж пнштж мхъкх. тхже кгдх сд сьсдде мхъко н осъуък. зхгрх-
днтъ пжть сьсеу. тьгдх н дътншть пххчеть н мхтн бфхнтъ. нхвъ1къшн
фбычхкмъ к^ьмнтн дътншть. х пнштд не ПФДХКМЫ внддштн. тхкоже н
мы прьвын съсъ пфдхвъшс оумоу вхшемеу весемххХомъ сд. вхмъ сжш-
темъ мхъкх схфвъмъ. тхже кгдх зхбытн1х фбххкъ. прншъдъ нх оумъ
схфвф стхвн. тъгдх же н вы ^хзгнъвхсте сд. хкы лнсн сжште еухгге-
хннскынХъ оученнн рхзоумх. н мы печххнХомъ сд тьштхннк нмънкште
Супр 312.3; хкы стх’гф нусшх мжчн н Фувн. н мене тъмн жде нзбытн
тъштншн сд Супр 50.2; вьзхювншн ПФД^оугх свфсго ъкъ| ехмъ сд Мк 12.31
Зогр; фнъ же фкы фтъ пхстоуХх жонфмъ. тхко ндъхше нх повехъньк стххг®
Супр 558.20; 1мьже фб^хзомъ жьхдхетъ еленъ нх нстфчъннкъ! водьнъиа.
тхко жеххетъ дшх моъ къ тевъ вже Син 41.2; смъже б» сждфмъ ежднте
еждхтъ вхмъ Мт 7.2 Мар; ® немьже еждъ ежднте ежддтъ сд вхмъ
Мт 7.2 Сав; въ Н1жже мъ^ж мърнте нхмъ^нтъ сд вхмъ Мк 4.24 Зогр.
Спецификата на сравнението налага появата на лексикален и грамати-
чен паралелизъм, напр.: дх въен чтжтъ енх ъкоже чтжтъ отцх Йо 5.22
Мар; ^хждеже нъ1 ъкоже ^хждюхетъ cia съ^сб^ф Син 65.10; |хкфжс бф чрвь
с^ьдьце джвоу (хдъ! ©увхждхктъ. енце н зхвнеть с|»ьдце нмънкштххг®.
съ ст^хны гхджштн фувдждхктъ Супр 399.25; не хкы хн вы кете зъ-
вхнн зъвхнъ ксмъ. не хкы хн вы печтенн. пфчтфХъ са фть нсгф Супр
500.2. Паралелизмът от своя страна създава условия за изпускане на повта-
рящите се езикови единици. Затова контекстово обусловената елипса е
типично явление при сравнителните изречения. Изпускат се езиковите еди-
ници, конто изразяват общата база за сравнение, а се запазват езиковите
единици, конто разкриват обектите на сравнението, напр.: н Фусты къ ®ус-
тфмъ гххгфхххше. (хкоже другъ къ свФКМФу др®угоу Супр 383.26; н сжш-
ТОу ЧХСоу ТрТНЮМФу Н0ШТН. СХЪНЬЦе Ф ННХЪ ВЪСН1Х ТФПХФ 1ХК0 въ жхтвж
Супр 77.29: нъ въ епнск®упьствъ хкъ| въ мхнхетырн труждххше сд
Супр 280.18; ък®же рзгх не можетъ пхфдх твф^нтн ф севъ. хште не
БФдетъ нх хфзъ тхкф н вы. хште вь мьнъ не п^ъвждете Йо 15.4 Мар
(срв. Дограм ад жиева 1973а).
Друга характерна особеност на подчинените изречения за начин е, че
често се явяват в обособена позиция. В такава позиция те най-често раз-
криват източника на информацията или изразяват оценка с модален харак-
тер. В първия случай сказуемото на обособеното изречение е информати-
вен глагол, във втория случай в обособеното изречение се съдържа безли-
чен израз с оценъчен характер, напр.:
а)	хште фумъ^ж. пхкы нмхмъ 1хк®же жизнь въчьнж1ж Супр
153.18; снъ же чхвъчскъ! ндетъ. ъкоже естъ пнсхнф ф немь Мт26.24 Мар;
1ХКФже бф мьнж тф ^хбъ ксн бфгына х^темнды Супр 226.28;
б)	н пжтемь мннфуд н спъшд гхкоже к подфбх. н нх тф п^ндешн
Супр 380.25; i ъкф нмъ фбычхн пхкы фучххше ia Мк 10.1 Мар; н пфнкш-
502
те тртнн члсъ васоже въхше нмъ обычхн. вьнедлхпъ оудьръшд снлж кжнк
сь невесе поуштенж къ ннмъ. св-втнтн. трннж свнтыжште сд Супр 64.18.
§ 607. IV. Подчинените изречения за количество представят коли-
чествена характеристика на явлението, изразено в главното изречение. Те
се разделят на два отчетливо обособени структурно-семантични класа: за
еднаква и за различна степей на интензивност на явлението, изразено в под-
чиненото изречение, по отношение на явлението, изразено в главното
изречение.
А. Подчинените изречения за еднаква степей разкриват количест-
вената характеристика на явлението в главното изречение чрез равностойно
по интензивност явление: интензивността на явлението в главното изречение
е толкова голяма, колкото голяма е интензивността на явлението в подчи-
неното изречение. Те са засвидетелствувани при личен глагол — сказуемо
(най-често) или наречие за количество от главното изречение, напр.: (ьд'Ьх-
ше. клнкоже кмоу довьлъъше Супр 529.1; что можешн толнко дхтн. клн-
ко тъштншн сд отдтн Супр 87.16. Регистрирани са случаи с препози-
тивни и постпозитивни подчинени изречения. Подчинените изречения за
еднаква степей се въвеждат само от относителни съюзни средства: прос-
тите наречия клнко, клнкоже, кль, кльмх, кльможе, клкмн, сложните на-
речия клнко хште, хште клнко, местоименните съчетания клнко в^мд,
клнкх снлх, клнкж снлж.
Подчинените изречения за еднаква степей от своя страна се разделят
на два подкласа: немодални и модални.
1. Немодалните изречения за еднаква степей се въвеждат от прос-
тите относителни наречия клнко, клнкоже, кль (Син), кльмх (Супр), кль-
мхже (Супр), кльмн (Супр) и относителните местоимении съчетания клнко
в^мд, клнкх снлх, клнкж снлж, напр.: нъ дл ведочъство его въстлвъ
дхстъ емоу елнко тръвоуоутъ Лк 11.8 Мар; лще к’то гнивлет’ сд нл
б^лтл своего. елнкоже денъ гнъвъ држнтъ. толнко дл постнтъ сд о улъвъ
о водъ Евх 104Ы2; ель дхлече отъстогдтъ вьстош отъ дхпхдъ. оудлл1лъ
естъ отъ нлсъ бсдлконньъ нлшл Син 102.12; нн снце оутджъчнлл нк к^ъвь
дх у хрипл. кл’мл жндове нечьстнк се велнкок сътворшд Супр 485.12;
кльмх же оуво немоштьнън сжпртнвьннкъ. толмл же н вес пре тына по-
бъждсныа Супр 371.28; не тол’мн вогочьстьно отъвъштхша. клмн врчьвно
Супр 341.12; елнко връмд съ сово>ж нмжтъ женнух. не нмжтъ постнтн сд
Мк 2.19 Мар; ел1кл снлх чскл естъ. дл вждеш! Mipoy уодхтль i севъ. н
1нъмъ Клоц 9а36; н елнкж мн подлен снлж оум’нжнк н тиле — жнк.
труждж сд Рил VII. 3.1.
2. Модалните изречения за еднаква степей допълнително изразяват
семантичен признак ’индиферентност’. Те се въвеждат от сложните относи-
телни наречия клнко хште н лште клнко, напр.; н клнко хште вьдв'вш-
ТЛКМЪ ЕЬДЛЮВЬКННН о дхвнетн. не Ю НЛЧДХОМЪ гллголлтн о длвнетн Супр
399.28; н клнко лште ндвчзштхкмъ. н лн лште клнко остлвнмъ. се вьсе
некрстьнън корвь длвнсть носнтъ Супр 400.22.
Б. Подчинените изречения за различна степей разкриват количест-
вена характеристика на явлението в главното изречение чрез явление с по-
ниска степей на интензивност. Затова те най-често се отнасят към наречие
503
или прилагателно в сравнителна степей от главното изречение, напр.: i въз-
любнша члвцн плче тъмж неже свътъ Йо 3.19 Мар; рлдоу1лше же с а
под не Х°УжАе нежели ддъ Супр 550.11; ъко нсъ мъножлнша оученнкъ!
творнтъ. i кръштллтъ неже нолнъ Йо 4.1 Мар; а по-рядко към сказуемо
в главното изречение без степенувано пояснение (евентуално степенуването
се имплицира чрез глагол за избор), напр.; довро естъ нлдъътн cia гъ.
неже нлдъътн cia нл члвкл Син 117.8; волнмъ лрнлнъскжнк върж неже къ
коупносжштню прнложнтн са Супр 202.1.
Установяването на различна степей на интензивност изисква съпоставка.
Съпоставката от своя страна обуславя наличието на лексикален и грамати-
чен паралелизъм, а паралелизмът — елипса на глагола-сказуемо. Елипса-
та на личен глагол в подчиненото изречение е задължителен структурен
признак на този тип подчинени изречения. Втората задължителна структур-
на черта на подчинените изречения за различна степей е тяхната пост-
позиция.
Подчинените изречения за различна степей се въвеждат от относител-
ните наречия за степенуване неже, нежели, некълн, негълн и от разделител-
ните съюзи лн и нлн, натоварени с подчинителна сравнителна функция,
напр.: вьзлюбнша в» плче сллвж члчкж неже сллвж бжннк Йо 12.43 Мар;
оудевъе бф естъ вельвждоу скозъ оушн нглннъ пронтн. нежели воглтоу вь црст-
вне Бжне вьннтн Лк 18.25 Сав; лзъ върлхъ пршлдлтн въ дфмъ богл мокго
плче. некълн жнтн въ жнлнштн)(ъ гръшънынХъ Супр 101.11 пс. 83.11 (Син
— неже); оуне бф кстъ плче юнынмъ въ словесеХь богоносьнъ1нХь оучнтель.
присно ПФ1жштемъ. чнстъ нмътн оумъ. негълн въсънънхъ оученн|л )свллаш-
те. нл влжжденнк вьзбъсовлтн са Супр 403.27; i приставить мьнъ влште
лн дъвл нл деслте лелеонл лнллъ Мт 26.53 Мар (Асем и Сав — нежел!);
врлтнъ. нынъ Блнжне -— сп сенне лн егдл вър(овл)Хомъ Енин 5а12;
нзволнХъ плче прнмътлтн са въ дфмъ бл мфкгф. нлн жнтн въ жнлнш-
тнхъ гръшъннкъ Супр 147.19 пс 83.11 (срв. Син — неже, Супр 101.12 —
некълн).
§ 608. V. Подчинените изречения за причина разкриват явлението, ко-
ето предизвиква явлението, изразено в главното изречение. Според лексикал-
ното попълване те се явяват в две семантични разновидности: а) фактор,
който поражда явлението от главното изречение и б) мотивировка, която
обоснована верността на изказаната в главното изречение мисъл: твърде-
ние (при изявително наклонение), подбуда (при повелително наклонение),
въпрос (при въпросително оформяне), напр.:
а)	с злне не нмълуж корениъ нсъ^ж Мт 13.6 Мар; въ^1Н1 «а ъко про-
гнъвлппа TIA п Син 5.11;
б)	нъстъ сь отъ бл члкъ. ъко советы не х^ннть Йо 9.16 Мар; оса-
жлте ма н внднте. ъко ДХ& плътн н костн не нмлтъ. ъкоже ма вндн-
те нмжштл Лк 24.39 Мар; что сътворнмъ. ъкф члекъ сь знлменнъ мъногл
творнтъ Йо 11.47 Мар.
504
Двете семантични разновидности не са граматично разграничени със
специални съюзни средства.
Причинните изречения са засвидетелствувани най-често при личен глагол
— сказуемо, по-рядко при причастие, инфинитив, наречие за причина или
обръщение от главното изречение, напр.: отъпоустн нк ёко въпнетъ въ са-ё-
дъ насъ Мт 15.23 Мар; отъвъштавъ же а^хнсунагогъ негодоуьА длне къ
СОВОТЖ НСЦ'ЁАН НК НСЪ. ГЛАШЕ нац од оу Лк 13.14 Мар; нн рлуннль плачж-
Ц1тн чадъ сконХъ снце въстенл. что сътворнмъ. кгда б-ё невогъмъ |>а-
ДОВАТН СА. КГДА БЁ ВССОЛНТН СА. H ДЬНЬ СЛАВЬНЪ TROfHTH. 1АК0 MfbTBHH
въск^ъсоша Супр 386.13; сего |>лдн не можаа^ж въ^оватн. -ёко пакъ! ^ече
нсан'ё Йо 12.39 Map; w не^лдоумнвн н моуд’нн! с^ьд’цемъ- iako не бро-
васто п|>орокомъ Супр 477.29. Те нямат ограничения в линейного ей разполо-
жение по отношение на главното изречение.
Причинните изречения се въвеждат от два основни типа съюзни средства
— подчинителни съюзи и относителни наречия:
а)	подчинителните съюзи iako (еднократно в Син 4.9 е написано ъкъ
вм. -ёко, вероятно грешка) и васоже, напр.: вьднте оуво -ёко не въсте дьнн
нн часа Мт 25.13 Мар; ^валнмъ та п вже нашъ. ъкоже тевъ еднномоу
жнвотъ весъм^ътенъ естъ Евх 58а9;
б)	относителните наречия за причина дано / длнеже, поне / понеже, нмьже,
кже,напр.; i абьо п^одабж. дано не нмъше глжбннъ! демлъ Мт 135 Мар; да-
нкже ТЕО^НХови то оувъдъ^окъ ГОСПОДА, нстннънок слово въднмок Супр
212.28; поне тъ> ксн отъ отьца длундовл тъмь глаголаХъ Супр 239.17;
тъмьже чада не сътжжнмъ сн. уотАЩнн покаатн са. понеже не въмъ. до-
коли жнвн вждемъ Евх 7ОЬ25; тн же сн пожллн нм’же послъжде въдъва-
нъ ксн Супр 16.2; i чюждллуж са еже къшнъашо тъ въ ц^ъкъве Лк 1.21
Мар; онъ же Д(>а^лъ отнде кже не пог’нъва са на к^адъшааго Супр 42.9;
в)	относителни наречия за причина по произход относителни наречия за
количество: кльма (Супр), кльмажс (Супр и Зогр. листове), кльмн (Супр),
напр.: нъ кл’ма оуво тъштншн са на съм^ьть. жнвъ да ндго^ншн Супр
140.20, клмл же молнтвъ) просн молнтвж дастъ Супр 308.12; клмн дъло
НОНДЕЪСТА КСМЪ. ТН ПО НСТННЪ ЖТ^БА МА ПргДАК. ДЪТНШТЪ МА ОБАВЬ-
1ак въ жтров-Ё скача, почто ПАче сама гнъвлж Тшснфл Супр 242.2;
г)	относителни наречия за причина по произход относителни наречия
за място: нде, нжде, нждеже, напр.: д^оуже даждъ мн въ данмъ т^н
ул-ЁВЪ! еде д^оугъ мн п^нде съ пжтн къ мьнъ. с не нмамъ чесо положнтн
п^ъд ннмь Лк 11.5—6 Мар; въдъпнхъ оуво оужлсъ са нжде п^нах’ гь
мон н бъ мон Супр 511.23; нжде же оуво ннеднноже са нсповъдастъ бла"
гое въ ^лдлжченнн жнлншть б^атна, ^екъше лъглльннць, п^отнвьна же то-
лнкл, еже оадлжчатн са самъмъ отъ севе н бъХъма нестоонно Зогр. листо-
ве II616.
§	609. VI. Подчинените изречения за следствие поясняват главното,
като разкриват последицата, произтичаща от отразеното в него явление. За-
свидетелствувани са при: а) личен глагол — сказуемо (най-често); б) при-
частие; в) инфинитив; г) показателно наречие или местоимение за количество;
505
д) показатели© наречие или местоимение за качество от главното изречение.
Когато наречието или местоимението е количествено, върху следственото
отношение се наслоява допълнителна количествена отсянка — явлението, из-
разено в подчиненото изречение, е резултат от високата интензивност на
явлението, посочено в главното изречение. Когато наречието или местоиме-
нието е качествено, следственото отношение получава допълнителна качестве-
на отсянка — явлението, изразено в подчиненото изречение, е резултат от
начина на осъществяване на явлението, посочено в главното изречение. При-
мери:
a)	i прншедъ къ откчьсткне свое оучлше ia. на съньмнштнХъ н^ъ.
ъко днвлъХж са емоу н глХж Мт 13.54 Мар; н часто глаголалшо. iako-
же н сами н снн ршд, iako по трьХъ дьн«хь къстанж Супр 441.27;
б)	В0АНКЪ1Н же СНН ОТБЦЬ оудръжлнъ БЪЖЪ. 1АК0ЖС не МОШТН оувъжл-
тн съ сжштннмъ. |>ече къ А^.Хнепнскоупоу Супр 286.6; о ннх^же сънъмъ-
шемъ СА ТЪМАМЪ НАРОДА. ЪКО П^ЪПН|>ААХЛС дроугъ Д^оуГА. НАЧАТЪ ГЛАТН
кь оученнкомъ сконмъ. п^ъвъе Лк 12.1 Зогр;
в)	тоднко же кмоу бъашо пооук|»ьз«ннк. iakoже сльзнтн кмоу зъло къ
ГОДЪ БеЗСК^ЪБЪНЪ1А Ж|>ЪТК1. Н не МОШТН СА САМОМОу Д^ЪЖАТН. 1АК0Же
КНДАШТННМЪ отьцемъ СЛЬЗЪНЪ1Н длръ ДНКНТН СА ДАКЬЦД БЛАГЪ1НХЪ.
бога Супр 285.15 (второто следствено изречение);
г)	ТОЛНКО БО БЪАШО КЬЗЛЮБЬКНЪ1Н Н СЛАКЪНЪ1н. Г^АДЪ. 1АК0ЖС къто^ън
словъъше отъ цъсл^ъ г^ада Супр 56.16; толнкъ бо да|»ъ дастъ са кмоу.
•АКоже кмоу слокомъ къскорз п^огоннтн нечнстъ>А дХы Супр 531.23;
д)	Н ТАКО ^АЖДеЖСНА БЪАШО СКОКfАДА 1АК0ЖС ОБ^АЗЪ КА ПОДОБОНЪ
бъашо огню Супр 118.2; тако кмоу жнтнк вогъ почьте. 1Акоже н по съм-
^ьтн кго слакбнънша сътко^н Супр 43.9.
Следствените изречения имат установено място в състава на сложното
изречение — те винаги стоят след главното изречение.
Подчинените изречения за следствие се въвеждат от съюзите 1Акоже
/ Акоже, iako, да, напр.; покръзъ же н за къпж дастъ конномъ кестн. iako-
же мала кго не оудлкнтн Супр 137.11; ново-- кьтоже толь дьрь кстк
н забъ1ак с- лкоже вез ноу-д- - -нлагатн нлн оунмлтн слове- - Мак А 20;
I АББе СЪБЪ^АША СА мъновн. ъко къ томоу не КЬМЪЩААХЖ са нн п^ъдъ
дкерьмн Мк 2.2 Мар; сь естъ Хл’вкъ съХ®Д1ан съ невесе. да лште отъ
него кто ъстъ не оумьртъ Йо 6.50 Мар. За евангелските текстове и псал-
тира е характерна употребата само на iako и да, в Супр преобладават слу-
чайте с (Акоже.
Характерна особеност на следствените изречения е сравнително честата
употреба в тях на инфинитивно сказуемо. За повишаване честотата на тези
случаи са допринесли гръцките конструкции боте / <вд с инфинитив в след-
ствено изречение. За стремежа обаче на старобългарските преводачи да
пазят своеобразието на старобългарския език свидетелствува предаването на
гръцката конструкция винителен при инфинитив със славянската конструкция
дателен при инфинитив и особено заменянето на инфинитивната форма от
гръцкия оригинал с личен глагол при редица случаи (34 %) (срв. S1 о й s k i
1908: 13—14, 42—44, 76).
506
§ 610. VII. Подчинените изречения за цел разкриват явление, към чието
осъществяваване или неосъществяване е насочено явлението, изразено в
главното изречение. Те поясняват личен глагол — сказуемо (най-често), при-
частие, инфинитив, наречие за цел или предложно-падежно съчетание като
обстоятелствено пояснение за цел, напр.: вьзаса же кхменне дх връгжтъ
нх нь Йо 8.59 Мар; же еххннн едннн «тъ въшедъшннхъ. дх по-
клонхтъ са къ прхздьннкъ Йо 12.20 Мар; вьнемлъте мнлостына кхшеьх не
творнтн пр-ьдъ члвкъ| дх кнднмн вждете нмн Мт 6.1 Мар; нъ дх нх-
въжнешн ixko не простын кго оученнкъ пр-ьдх. нъ отъ нзврхнххго рддоу
кдннъ. сего дъльмх рече кдннъ отъ дкою нх десдте Супр 409.12; хзъ
НХ се рОДН)(Ъ СА. H НХ Се прНДЪ КЪ КЬСЬ мнръ. ДХ СЪК'ЁД'ВТСДЬСТКОХрЖ
о ктнн’В Йо 18.37 Мар. Финалното изречение може да стой пред, след или
сред главното изречение.
Подчинените изречения за цел се разделят на два класа: неутрални и
за предотвратяване.
1. Неутралните финални изречения изразяват само целевото отно-
шение, без да конкретизират дали действието от главното изречение е на-
сочено към осъществяване, или неосъществяване на явлението от подчи-
неното изречение. Тази конкретизация се извършва по морфологичен
път — чрез положителна или отрицателна форма на сказуемото, срв.:
се нзнде с-ыан дх съетъ Мт 13.3 Мар; покоен сд мьнъ чловъче н
цъсхроу дх не оумьрешн Супр 61.13. Тези изречения се въвеждат от
съюзите дх, до (Мар и Зогр), ixko, |хкоже, ixko дх, 1хкоже дх, напр.:
нъ ндж дх възвоуждж н Йо 11.11 Мар; прослхвн снх своего, до i снъ
tboi прослхвнтъ та Йо 17.1 Зогр; i съкджхте н къ снопъ1. ъко съжещтн
IA Мт 13.30 Мар; н съдъхХ» окржг’ тълесоу км. ixkoже н моуХЪ| #тъ нею
отъгоннтн Супр 14.29; н съподобн мд нскоушеннк мжкъ пр hath. ixko дх
н хдъ нскоушенъ бждж Супр 78.21; нъ нх кд’но тъчьнк зь^вх^ж нх скок
пронъ1рстко. (хкожс тъмь Дх оделъ1жтъ Супр 444.6.
2. Финалните изречения за предотвратяване изразяват стремежа
да не се осъществи предполагаемо явление, отразено в подчиненото изрече-
ние. Те се въвеждат от съюза кдх, напр.: 1соусъ бо мхьчнтъ. но схокесъ
НСДОКЪДЪ! СЛОВО. НЪ КДХ ОТЪВЪТОМЪ. рхзорнтъ КрЪСТЪНЫН ВЪНЬЦЪ Супр
432.21. В три случая в Син и Зогр този съюз се явява в облик егдх,
вероятно повлияй от следващото когдх или контаминиран с него, срв.:
не оувн-1-Хъ егдх когдх зхбжджтъ зхконъ tkoi Син 58.12; оутлъстъ бо
срдьце. ЛЮДН1 СНХЪ. I оушнмх ТАЖЬКО оуСЛЫШХША. I 0ЧН СВОН СЪМЪЖНША.
егдх къгдх оузьрнтъ очнмх. i оушнмх оуслъ1шдтъ. I сръдьцемь рх-
ЗОуМ’ЫЖТЪ. I ОБрXTАТЪ СА I НЦЪЛ1Ж IA Мт. 13.15 Зогр; ДХ ВНДАШТО вн-
датъ. I не оузьрлтъ. с слышаштс слышать. I не рхзоум-ыжтъ. егдх
оврхтАтъ са. I отъпоустАтъ са смъ гръсн Мк 4.12 Зогр, Мар — едх
когдх.
Изреченията, въведени от съюза кдх, са синонимични на изреченията,
въведени от съюза дх с отрицателно сказуемо. И за двата вида отрицател-
ни финални изречения (синтактично или морфологично оформени негативно) е
507
характерна честата употреба в тях на пеопределителни местоимения или на-
речия с въпросителна форма — къто, кхко, когдх / къгдх, напр.: егдх
зъвхнъ вждешн цъмъ нх врхкъ. не садн нх пръдьннмь мъстъ. едх къ-
то чьстьнън теве вждетъ зъкхнъ^ъ Лк 14.8 Мар; помнхоун мд ^хвс во-
жнн едх кхко звърьмн нзъденх вждж п^ъдъ гххво(ж твогенк Супр 515.19;
Н отъпоустнтн Н)(Ъ НС ЪДЬШЪ не Х’ШТЖ. ДХ НС КХКО 0СХХБЪ1ЖТЪ нх пжтн
Мт 15.32 Мар; нх ^жкх^ъ возъмжтъ tia. едх когдх п^ътъкнешн о кх-
мень ногж твоенк Син 90.12; н нх ^жкххъ възъмжтъ та. дх не когдх
п^ътъкнешн о кхмень ногж свонк Мт 4.5 Сав. Употребата на неопределителните
местоимения или наречия в тези случаи е предизвикана от изходния гръцки съюз
рт|лоте, който включва в състава си неопределителен местоименен елемент
-лоте. Но творческият подход на старобългарските преводачи се проявява в
разнообразието от старобългарски съответствия за единичного гръцко -лоте,
чрез конто се постига семантична нюансировка: «дх / дх не къто (лице),
кдх / дх не кхко (начин), «дх / дх не когдх (време).
§ 611. VIII. Подчинените изречения за условие разкриват явление,
което обуславя осъшествяването на явлението, изразено в главното изрече-
ние. В преобладаващото число случаи те са засвидетелствувани при сказу-
емо — личен глагол, по-рядко причастие или инфинитив от главното изре-
чение, напр.: хште кто ждждетъ дх п^ндетъ къ мьнъ н пнстъ Йо 7.37
Мар; чнн бъ1вха. хцк кмочнт са. скв^ънъноу. хн нечнстоу. въпхстн вь внно.
хн въ мхсхо. хн въ нно етер кое Евх 19а22; х Хъ потомь не отъ^ече са.
тжжде к^ъвь п^ъдхнж!ж. въ отъпо^штенье г^ъХомъ въдхп схмомоу пр-
дхвъшю |ж. хште bi ^отъхъ Клоц 7Ь30. Условните изречения нямат огра-
ничения в линейното си разположение по отношение на главното изречение.
Условните изречения се въвеждат от няколко различии по морфологич-
на характеристика съюзни средства: а) простая съюз хште и дублетите му
•хште, хштн, хштнша (само в Супр) и х (Евх и Супр, срв. също тьчыж
xj; б) сложния съюз хште дх; в) въпросителната частица хн, натоварена
със съюзна функция; г) желателната частица дх, натоварена със съюзна
функция (засвидетелствувана само, в Супр от старобългарските паметници,
но с паралели в Шестоднева на Йоан Екзарх): д) сложните съюзи тъчыж
хште и тъчыж х; е) относителните наречия «хн и «хнко за количество
с функция на условен съюз.
Според лексикалното попълване условного отношение се проявява в
две семантични разновидности: а) условие — фактор за осъществяване на
явление; б) условие — мотивировка на изказване (твърдение, подбуда, рето-
ричен въпрос), напр.: а) вьсъ сн дхмь тн. хште пхдъ покхонншн мн са
Мт 4.9 Зогр; б) i хще сотонх сотонж нзгоннтъ. нх са ^хздехнхъ са естъ
Мт 12.26 Мар; хще кто пркхннхетъ с. ж хът дх покет са Евх 102Ь2;
хште хн нстннж гхнк. по чъто вы не емхете въ^ы мънъ Йо 8.46 Мар.
Тези семантични отсенки се носят от едни и същи съюзни средства.
Условните изречения се разделят на три структурно-семантични класа:
за неутрално условие, за модално условие, за ограничително условие.
1.	Неутралните условии изречения изразяват условието без допъл-
нителни семантични отсенки. Те се въвеждат от съюзите хште / (хште,
508
аштн/аштншл,алн, клн, клнк», напр.: хште кто уоднтъ въ дьне не
петъкнетъ са Йо 11.9 Мар; ъште въстлнетъ на мьл б^анъ на на азъ
оупъкА1ж Син 26.3; аштн б» не въстал’. те нн та Х9Т^Хж нмъ к-в^на
бытн Супр 442.17; аштншд б» кд’нн коннн псчатьл-влн. мсглн быша гла-
гелАтн Супр 441.1; гн а бы былъ сьде. не бы оумрлъ мн б|*атъ Супр
306.24 цитат Йо 11.21 или 11.32; ^мрешн лн нсплъннтн. ндн п^одаждъ
все нмънне свес Мт 19.21 Сав (Мар, Зогр, Асем — лште); ем Б» ^асшна-
емъ ц-бса^юстъ. како бждстъ вънъчасмъ Клоц 11а36; i елнко не п^нем-
ЛНКТЪ ВАСЪ. 1СХ«ДАШТе ОТЪ Г^АДА ТОГО. I П^АХЪ ОТЪ НОГЪ ВАШНХЪ
отът^АС’Бте. вь съВ’БД’Бнне на на Лк 9.5 Мар.
2.	Модалните условии изречения изразяват условието с допълните-
лен семантичен признак ’предположителност’. Те се въвеждат от съюзите да
и лште да, напр.: тако мн В'кньц.ъ ц-вса^а пс^съска саво^на. iako лште нс
ПАЗО^Х21 нст^дсешн ЛЮБО Н КДННЪ СЪВАЛЪМЪ. Н ДА плдетъ НА земн. то
ДА ГВСН IAK0 оуже ВЪМЪ H3K1SCT0 IAK0 отъв^ъже СА БОГА свокго Супр 264.
I; лште лн да въругешн въ господ’ нашъ Ус Xе- то нзвждешн болъзнн
тоа люты А Супр 222.24. Положение™ на частицата да в сложния съюз е
неустановено: в И случая тя е непосредствено между съюза лште и гла-
голната форма, в 3 случая тя е до съюза, а е отдалечена от глаголната фор-
ма чрез друга част на изречението, в I случай тя е до глаголната фор-
ма, а е откъсната от съюза чрез друга част на изречението.
3.	Ограничителните условии изречения дават допълнителна инфор-
мация, че посоченото условие е единственото възможно условие. Те се въвеж-
дат от сложните съюзи тъчыж лште и тъчыж л, съставени от условен
съюз и ограничително наречие, напр.: н стл^ншннъск8моу елноу бждж тн
Ходатан. тъчыж лште бгъ! благода^ьствншн Супр 100.15; не момллше
ЛН ГОСПОЖДА CBOIA З'ВАО. Н СВ0Б0ДЖ ОБЪШТАВАНКШТН. ТЪЧЫЖ А БЫ КА
послоушллъ. тн оугоднк КН сътво^нлъ Супр 365.25.
§ 612. IX. Подчинените изречения за отстъпване разкриват небла-
гоприятно съпътствуващо явление, което обаче не е в състояние да попре-
чи на осъществяването на явлението, изразено в главното изречение. Те по-
ясняват сказуемото от главното изречение, еднократно е засвидетелствуван
случай с отстъпително изречение към причастие, напр.: лште во н пльтн1Ж
«тължчнхъ са отъ теве. нъ доууомъ товонк ксмъ Супр 295.17; еулг’-
ГСЛННСКО ВО ПНСАНЬК ГЛЛГОЛСТЪ. МАЛА БЪ1ВЪША ЗАК’ХСА ПО ВЪЗ^АСТОу. А Н
(авыаа велнчытво воХа. стлрзншннъ! нзаштъннчъска Супр 545.27.
Отстъпителното изречение, разкриващо неблагоприятно условие, е се-
мантически близко до условного изречение, разкриващо благоприятно усло-
вие. Двата вида подчинени изречения са генетически евързани, за което го-
вори освен семантичния им инвариант ’условие’ още и омонимията на основ-
ного съюзно средство — лште. Омонимията се отстранява чрез лексикалното
попълване на модела. При отстъпителното изречение в главното изречение се раз-
крива противоположно на очакваното явление, докато при условного изречение
в главното изречение се разкрива очакваното явление. В редица случаи омони-
мията се отстранява синтактично — чрез въвеждане в главното изречение
на съотносителен с подчиненото изречение елемент с противопоставителна
509
семантика — нъ, овлче, напр.: н аште н нъ кдннъ члсъ наатъ быстъ- нъ доб|»ъ
свдъла Супр 427.5; лште во н лкы чловъкъ поплъзъ са плде. овлче.
акъ! члокъкъ нсповъдл с а Супр 354.24; лште н вын свблазнат са о тевъ.
ъ лзв ннкол)же не съблажннк са Мт 26.33 Асем. Отстъпителните изречения
разполагат и със специализирани съюзни средства — сложните съюзи
лште н, цъ н, съюзите цъ, лцъ. Този факт говори, че през старобъл-
гарския период процесът на обособяване на отстъпителното изречение вече
е напреднал, въпреки че все още пази връзката си с изходната основа —
условните изречения.
Подчинените изречения за отстъпване нямат ограничения по отноше-
ние на линейното си разположение спрямо главното изречение.
Отстъпителните изречения се въвеждат от няколко типа съюзни сред-
ства :
а)	от сложните съюзи със съставка н — лште н/ 1лште н, н лште,
х н, цъ н, н тоже, напр.: лште оуво н вез насъ мжченн быша. въ^оукмъ
iako доууомъ съ нами сжтъ Супр 55.28; ъште в» i по1дж пос^ъдъ сън!
съм^ътънъна. не оувога сга зъла ъко ты съ мно<ж eci Син 22.4; н лште
кьсн съблазнатъ с А нъ не лзъ Мк 14.29 Мар; не во домъ молнтвънын
тъчыж вълше нспльненъ кдннъ. а н тъ велнкъ сы. нъ н ок^жгънаа
ВЫ А ХАРКНИ2*!- нспльнь вълуж позорункштннхъ выклкмынуъ Супр
563.3; н не въ годъ п рент а. цъ н ннчтоже онъуъ дъвнцъ чловъколюбн-
вък. бъша Супр 373.1; н тоже iabh са не нмы съпростл слова, нъ овлче
зълъ лювопь^нвл бывактъ н вс стоудл Супр 443.14;
б)	от простите съюзи лште, л, цъ, лцъ, напр.: цъса^ь же длундъ.
лште въ гръХъ въ въпллъ. овлче въ nfлвъдж въ овлнченъ Супр 360.7;
нн лште Н М АЗЫ ЦП ДОВЬЛЪЛН БЫША Т0Л1КЖ дов^ж дътълк МЖЖЬ вьс-
пътн. А лште н кдннъ вн вылъ чоуднмын. довлълше нлшен снлъ одо-
лътн Супр 82.25; толмн не може пръдлтн кго нюда. iako н не вндълше
тоу СЖШТА кгоже Х’Т^АШе п^ъдатн. цъ свъштамъ сжштамъ н свътоу
толнкоу Супр 412.14; плкы х®тъ ^азвонннка вввестн въ пордж. н тъчыж
слово рче. н ^азбонннка въ пордж ввведе л не т^ъвова молитвы. ацъ
вьсъуъ нже по адамъ. ставнлъ въ вогъ отъ того вълаза Супр 308.19;
в)	еднократно е засвидетелствувана употреба на съюза ъко в отстъпи-
телна функция: злне ннкътоже п^ъдъ товонк чнстъ въдетъ. ъко едннъ
день жнвъ вждетъ Евх 65Ь20 Йов 14.5, срв. същия цитат в Супр 358.15:
не во ннктоже чнстъ лште н кдннъ дьнь пожнветъ нл земн.
ПОКАЗАТЕЛНИ СЪОТНОСИТЕЛНИ ЕЛЕМЕНТИ
В ГЛАВНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ
§	613. В главното изречение може да се употреби съотносителен с под-
чиненото изречение показателен елемент. Той създава в сложното изрече-
ние синтактична връзка с насоченост, обратна на съюзната. Докато съюзно-
то средство препраща от подчиненото изречение към главното, корелатив-
510
ният елемент препраща от главното изречение към подчиненото. Употреба-
та на съотносителни елементи е незадължителна и затова комбинацията от
съюзно средство и корелативен елемент не може да се приеме за съотно-
сителен съюз, а само за свободно съчетание.
По морфологична принадлежност старобългарските показателни съотно-
сителни елементи могат да бъдат няколко типа:
а)	частици те и Т’В, напр.: лште ^оштешн съплстн са. те въсл-вдохрн
св-втл сего Супр 282.30; лцк охрво свить нже вь тевъ тъмл есть тъ
тъмл кольмн Мт 6.23 Мар; частиците то и т-в са типични старобългарски
езикови единици без успоредица в гръцките текстове; частицата то е засви-
детелствувана обилно в Супр (116 случая), но се среща и в другите старо-
български ръкопиеи: Евх (17), Сав (5), Мак (4 въпреки малкия му обем),
Рил (3), Противобогомилския надпис (2), Асем (1); частицата тъ се явява
еднократно в Зогр и Мар (цитирания по-горе случай в Мт 6.23); случаят
i (л)ште чесо просите въ ima мое. то сътворж Йо 14.14 Зогр, същия стих
двукратно в Асем и еднократно в Сав 100об8 срещу i лште чесо просите
вь ima мое лдъ сьтворгж Мар и еднократно същото в Сав 25.14 е неси-
гурен, тъй като е отбелязано разночетене с тобто в гръцкия текст.
б)	показателни местоимения ть / тъже / тъжде, сь, онъ, тлкъ в раз-
личии падежни форми, напр.: нъ нже сътрьпнтъ до коньцл. тъ съплсетъ
са Супр 71.1; того лн придленн нже вьевчъеклл одръж1тъ Клоц 4Ь32; i мл-
ло естъ т-вХъ. и оврътыжтъ Евх 89Ь9; се естъ дъло вжне. дл кър-
охрохрте въ тъ. егоже посълл онъ Ио 6.29 Map; i ннкомохрже не възвъстнша
въ ты днн ннчьсоже о т-вХъ ъже внд-вша Лк 9.36 Зогр; тъ же въдллкл.
нже охрмышленннмъ кдннъмъ водж нл внно притвори тн Супр 344.19; ровъ
кже вьсхотъ то же сьтворн Супр 502.5; шьже i в-в съвадллл съмрьть
тъмь же весъмрьтье оврите Клоц 10Ь4; еже сътвор1лъ естъ. шочады снъ вж1.
тожде I ты сътвор! Клоц 9а34; кто же естъ съ о немьже лзъ слышж
тлковлл Мар Лк 9.9; ч’то же глж о сн^ъ. кже полож! пр-вдъ мно1ж Супр
49.8; оуто глко онъ волнн. кмохрже охрмы нод-в мьннн Супр 303.20; н сътворншн
охретл тлкл глкл же ръХомъ Супр 38.26;
в)	показателни наречия тохр, тждохрже, тогдл / тъгдл / тъгдлже, тл-
ко / тлкоже / тлкожде, толнко, тольмл/ тольмлже, тольмн, енце, онлмо,
напр.: сдеже тъло тоу орьлн сънемлнктъ са Лк 17.36 Мар; нкдохрже нлча-
тъкл нсХодъ сьмрьть нм-в. тждохр же жнвот’ въходъ жнвотънын сътворн
Супр 251.4; i егдл не въ шкътоже охрчл его. тогдл лохрчы вывлше Клоц
5Ь25; егдл же охрелышл ъко волнтъ. тъгдл же пръвыстъ нл немьже въ
мъстъ дъвл дьнн Йо 11.6 Мар; -вко тлеть воскъ отъ лщъ огнъ. тлко
погывнжтъ гръшънщ! отъ лнц,л вжьъ Син 67.3; глкоже во родн са н
двьрнТ дъвьствохр не рлздрвшн. тлкоже и жтрь въ домохр са овръте н
кличь не отврьдъ Супр 501.9; глкоже цвътьцъ пръдъвлрлктъ пръдъ ово-
штемъ. тлкожде и млнлстырьскок жнтнк. отъуодънллго влръктъ Супр
284.21; что можешн толнко длтн. клнко тъштншн са отатн Супр 87.16;
не во нъ лште н дллтомъ състлвькнл тн быша охретл вылл. н клменн-
511
нмъ чьстънынмь не тольма сд быша свьтъла. |лкоже нын1А оутвл^н1Ж
кртостьно1Ж освъштакма Супр 380.19; кама же оуво немоштьнън сжпртн-
вьннкъ. толма же н вес п^остына поБ’бжденыА Супр 371.28; не тол’мн
богочьстьно отъвъшташа. нами в^ачьбно Супр 314.12; |лкоже ве ч^ъвь с^ь-
дьце джвоу 1ады оувАждлктъ. снце н злвнстъ с^ьдце нм-ыжштааго нк.
съ страны 1аджштн оуВАЖДлктъ Супр 399.25; плкы жрднвы д НА|>нчетъ.
пек аза д 1ако ннчтоже жрдн (!). нже сьде събн^аатъ н отъ^одить нагъ.
онамо нжде пачс чловъколюбьк намъ Tj>t (!) Супр 372.25;
г)	адвербиални падежни форми или съчетания тъмь, толнцъмь, теге
|>АДН / ^АДЬМА / Д'ЬМА / ДЪАЬМА, ПО ТОМЬ, ССГО ^АДН / ДЪЛЬМА, НА ОС,
о семь, напр.: кама бо ны власть да н зьаын^ъ н дов^ын^ъ дълесъ.
да волегас )(оштетъ да вждемъ довр- тъмь лште не )(оштемъ не
ноуднтъ Супр 413.2; клнко бо келнкок възд^ъжаньк н жнтнк п^ь-
жде обавн. толнцъмь вел’мн н отъплде Супр 520.30; н того рлдн нзбъ^а
ВЫ Н СЖДЪ ВЬСЬ СВОН ВЪ ^ЖЦЪ ВАШИ ПрДАСТЪ. ДА въ п^авъдж сжднте.
а не бссп^авьднга Д'БЛАКте Супр 257.22; н того ^адма въ в^ъма ct^oia
гь НАШЪ ВЬСЖ ОБАВН кротость. да побъднт’ Н ОСЖДНТЪ СЬМЪ|>еНННМЪ сво-
нмъ вьзнесеньк Супр 545.18; того дъма ско^ък въста. да не ^екжтъ съл-
ъга н оук^лденъ выстъ Супр 443.21; того во дъл’мл н зжбн н оустьнъ
на оутв^ьжден’к азыка сътво^ены сжтъ. да ннколнже въ прстж оув^ьзъ
дзыкъ двь^нн нзндетъ Супр 497.16; нъ по томь егдл вьск^ьснж ва^кж
вы въ ГААНлен Мк 14.28 Мар; сего ^ад| п^|д| (!) снъ чскы. да п^1мн^1тъ
^одъ нлшъ къ воу Клоц 9а28; сего дъл’мл ^ече тъгда. да не оклевеш-
тешн оучнтел!А немоштъ. кгда вндншн оученнкл пръдмжште Супр 408.18;
азъ на се 0одн)<ъ са. н на се п^ндъ въ вьсь мн^ъ. да сьвидительствоу-
1ж о icthhu Йо 18.37 Map; w семь во прсллвн са оць moi. да плодъ
многъ сътво^нте. I вждете moi оученнцн Йо 15.18 Зогр;
д) комбинация от показателна частица и показателно местоимение или
наречие: то тъ, то т-ьмь, то на томь, то того ^адн, то тоу, то тъгда,
напр.: да нже об^ътъ к^ьстн»ана п^вдастъ. то тъ да вьзьметъ да^ы
Супр 210.1; н кже въп^ашакшн нмене мокго. то н то чоудъно кстъ Супр
122.4; нмже мнаостнва кстъ. то тъмъ тн кстъ дала жнвотъ н не оумо-
^нла теве Супр 226.19; на немъже оуво мъстъ господь съподовнлъ ма
КСТЪ СЪСТН. ТО НЛ ТОМЪ ПОДОБЛ МН КСТЪ СЪД’ВТН мльчлште дожн н до
коньцл жнзнн мока Супр 205.11; не кльма лн аггсла га вьсед^ъжнтел1л
ксмъ лзъ. то того рлдн въдъ Супр 122. 22; нжде кста дъва нлн т^нк
съб^анн въ мок нма. то тоу ксмъ пос^ъдоу нХь Супр 206.17 цитат Мт 18.20;
да лште не п^ннметъ мене, нн дастъ вьннтн н въ ц^ькьве. то
тъгда -о-ьмыанъ вьзьмъ н ж|>ътеы въздамъ кмоу Супр 228.2.
При отстъпителното изречение поради наличие на противопоставително
отношение между главното и подчиненото изречение наред с показателни
съотносителни частици се използуват и прости или сложни противопоста-
512
вителни корелати — нъ / нж, х, овхче, нъ овхче, то овхче, Капр.: хште Н
мнъ не къ^оухтх. то того сховесх помънътх. дх н мнъ не не въ^оуктъ
Супр 445.16; н хште н нх кдннъ чхсъ нхатъ быстъ нъ доб^ъ сьдъхх
Супр 427.5; хще бо ннъмъ нъсмъ хпостхъ. нж оуво вхмъ есмъ Енин 4al I
Кор 9.2; хште н вьсн сьбххзнат са о тевъ. х хзь ннкох1же не съвххж-
ннк са Мт 26.33 Асем; хште н сь^ев^о пов^ьже жндомъ н рче нм’, съг-
п^ъдхвъ куьвь вез внны. овхче не вьстх нн въспххкх са. нн
сътво^н ннчсоже дов^ы покх(хзнн Супр 362.29; хште н хьжх н не-
п^ъпь^нвх сховесх rxxroXeMxtx. нъ овхче же (хкоже н п^н ннъ^ъ не сты-
дъх^ж са. тхко же н о семъ быша гххгохххч Супр 441.2; хште н неп-
^хвовъ^- - ськхзхннк сь ннмн то овхче довръ сжть - - - Мак А6.
§ 614.	Показателни съотносителни елементи са установени към почти
всични типове старобългарски подчинени изречения — подложни, допълни-
телни, определителни, обстоятелствени за място, време, начин, количество,
причина, цел, условие, отстъпване. Видът на съотносителния елемент е зави-
сим от функцията на подчиненото изречение, но /Степента на зависимост е
различна. Като елемент с висока степей на абстракция показателната
частица няма ограничения в съчетаемостта си с типовете подчинени
изречения. Частицата то е засвидетелствувана при подложни, допъл-
нителни, определителни, обстоятелствени изречения за място, време,
начин, причина, условие, отстъпване, а частицата тъ — при условии
изречения. Показатели© местоимение в главното изречение се съот-
нася с подчинено определително изречение. По изключение тхкъ поради
сравнителната си семантика е употребено и като корелат на подчинено изрече-
ние за начин: н вждешн въ того тхкъ. 1хкоже н онъ Супр 381.21. Показа-
телните наречия, наречии форми или съчетания в главното изречение корелират
със съответните обстоятелствени изречения: тоу, тждоуже, онхмо, то тоу, то нх
томь — с подчинени изречения за място, тогдх / тъгдх / тъгдхже, по
томь — с подчинени изречения за време, тхко / тхкоже / тхкожде, снце
— с подчинени изречения за начин, тохнко, тохьмх ) тохьмхже, тохнцъмь
— с подчинени изречения за количество, тъмь, то тъмь — с подчинени
изречения за причина, нх се, о семь — с подчинени изречения за цел, того
^хдн / ^хдьмх / дъмх / дъхьмх, сего ^хдн / дъхьмх, то того ухдн
са корелати както към причинни, така и към финални подчинени изречения.
Изключенията са семантично или формално мотивирани. Показателните на-
речия за време са употребени и към темпорално определително изречение:
въ в^ъмене)съ стын^ъ хпостохъ. кгдх сховоу вожьствх н въпхъштенжх
оус’мошт^еннк чховъкомъ п^оповъдх’ше са тъгдх вьсехенън п^оповъдьннкъ
н хпостохъ пхухъ. повода адъ1къ|. донде н къ ст^хнхмъ нсху^ъскымъ
Супр 24.1; а също и към условии изречения за подчертаване на темпорал-
ната последователност между условието и следствието: не бо хште тъчыж
^екж въстхнн и нн хште ркж тхвн-о-х въстхнн. тогдх то гххгохж
Супр 379.22; дх хште не п^ннметъ мене, нн дхстъ вьннтн въ црькъве.
то тъгдх -о-ьмыхнъ вьзьмъ н Ж^ЪТВЪ! въздхмъ кмоу Супр 228.2. Ко-
личествените корелати тохьмх и тохнцъмь поради сравнителната си семан-
33 Граматика на старобългарския език
513
тика се използуват и към подчинени изречения за начин: не во нъ лште н
ЗЛАТФМЪ СЪСТАКЬКНА ТН БЫША ОуСТА БЫЛА. H КАМСНННМЪ ЧЬСТЪНЫМЬ не
ТФЛЬМА СА БЫША СВЬТЪЛА. ГАКФЖС HbltftA 0уТВА|Ж1Ж крТФСТЬНФНК ФСВЪШТА-
кма Супр 380.17; н iakoже велико плденме- толнцъмъ вдште потфмь
кгф быстъ нсп^Авкьные Супр 521.1, срв. също тельмл. . . 1лкеже Супр 383.
19—21, 428.5—11. Обратно, корелат за начин енце се използува също пора-
ди сравнителния си характер към подчинено количествено изречение: нн
енце ФутАжъчнлА нж к^ъвк заХа^ннка. ка’ма жндове нечьстнк се велнкФге
сътворншА Супр 485.12. По формалин причини към подчинено изречение за
време, въведено от относително наречие за място с темпорална функция, е
употребен корелат с локален морфологичен облик: да нждеже фтъв'Бтъ
сътвф^н теу н т-ьаф съкфньчанф быстъ Супр 61.26.
В преобладаващото число случаи (73 %) показателният корелативен еле-
мент се отнася към относително подчинено изречение, по-рядко към съюз-
но (26%) и най-рядко към въпросително подчинено изречение (около 1%).
§ 615.	За двойката съюзно средство—показателен корелат е характе-
рен синтактичен и морфологичеи паралелизъм. Той е присъщ обаче само на
двойката, съставена изцяло от местоимения или местоимении наречия, за-
щото те заемат позиция на пълнозначна част на изречението, а и формата
на местоимението или морфемният облик на местоименното наречие се обу-
славят от синтактичната им позиция, срв. нже — тъ, глклже — тлклже,
н^ъже — тъхъже, нмьже — тъмьже, въ ньже — въ та, ©у нн^ьже — ©у тъХъ,
ндеже — теу, нх немьже М’ёст’В — тф на тфмь, нкдфуже — тждФуже, кгдл
— тъгда, гакф — такф, (акфжф — такфжс, гакфжс — енце, клнко — тф-
ЛНКФ, КАЬМН — ТФАЬМН, КАЬМАЖС — ТФАЬМАЖС, напр.: 1Же МА СЪТВФ^Н ц-ваа
тъ мън-ь рче. вьдьмн фд^ъ твфн н Х°Ан Йо 5.11 Мар; н сътвф^ншн ФустА
така гака же р^’мъ Супр 380.26; нХъже бф сафвф пфвъстнгж н сАФух«мъ
ФукАЗААтъ са. т^хъ же н к’ннгы мльчашта пфд^ажаннкмъ пфкадагжтъ Супр
83.12; нн члфв'Бкфлюбьствф бф Фу т-ьхъ «у ннХъже пршллХж Супр 373.8;
сдеже бф есте дъва. лн трье съб^анн въ ima мфс. тоу есмъ по с^-ьдъ нХъ
Мт 18.20 Мар; нъ кгда рче ллзлре г^адн вънъ. тъгда въста м^ьтвын
Супр 310.15; ъко тлеть воскъ фтъ мцъ фгнъ. такф пфгыбнжтъ г^ъшънщ!
фтъ лнца бжьъ Син 67.3; чтф мфжсшн тфлнкф датн. клик® тъштншн са
фтатн Супр 87.16.
§ 616.	Синтактичният и морфологичният паралелизъм обаче не е задъл-
жителна черта за двойката съюзно средство—корелативен елемент. Първо,
той е неосъществим там, където в двойката участвува съюз или частица,
тъй като те не са пълнозначна част на изречението и съответно обликът
им не се мени. Второ, даже и при двойка, съставена изцяло от местоимения
или местоимении наречия, граматичният паралелизъм може да отсъствува,
защото той не е тяхна релевантна черта. Релевантно е само референтното
тъждество на двете съотносителни единици. Синтактичната позиция на двата
члена на двойката е свободна, а от там и морфемното оформяне варира.
Вариантите на двойката са многобройни, срв. нже в им. п. — тъ в косв. п.,
нже в косв. п. — тъ в им. п., нже в косв. п. — тъ в косв. п., напр.:
ръш мн тфгф лн п^длеш) нже кьсъчъскаа фд^ъж1тъ Клоц 4Ь31; нъ нже
514
ЧНСТОМЬ оумомь Н неЗЬЛОВНКОМЪ С^ЬДЬЦеМЪ П|>Н^0ДАТЫ тъм’ са бллгочьстнх
«тък^нкллтъ ^лзоумъ Супр 338.4; егоже ловъжж тъ естъ Лк 22.47
Мар; злне егоже тъ посълл семоу к/>| не емлете Йо 5.38 Мар; тъмн
«тъкъштлккъ о ннХъже съг^ъшнХ^В'Ь Супр 213.8.
§ 617.	Аналогично е положението и за онези местоимении наречия, при
конто морфемният строеж има синтактична значимост: местоименните наре-
чия за място ндеже, тоу, сьде, оньде, «къде (изброяват се само интере-
суващите ни относителни и показателни местоимения) изразяват местополо-
жение и съответно се свързват с глаголи за ненасочено действие или със-
тояние, |лможе, тхмо, съмо, онхмо, окхмо изразяват направление и съответ-
но се свързват с глаголи за насочено движение, нкдоуже, тждоу, сждоу,
онждоу, окждоу изразяват изходна точка и могат да се свързват с двата
типа глаголи; редицата кгдх, тогдх, «когдх изразява обща темпорална
ориентация, донелъже, дотоль, доселъ — крайна темпорална граница, отъ-
нелн, отътолн, отъселн — начална темпорална граница. При тези наречия
също могат да не съвпаднат съотносителните двойки, срв. нжде за место-
положение — онхмо за направление, егдх за обща темпорална ориентация
— по томь за крайна темпорална граница, отънелнже за начална темпорал-
на граница — тогдх за обща темпорална ориентация, напр.: н отъ^однтъ
нхгъ. онхмо нжде пхче члокъколювьк нхмъ тръ (!) Супр 372.27; нъ по то-
мь егдх кьск^ьснж кх^нк кы къ гххнхен Мк 14.28 Мар; отънелнже оуво
къстлнетъ гь домоу. . . тогдл нлчьнете гллтн. ъсмь п^ъдъ товогж н пн-
Х«мъ Лк 13.25—26 Мар.
§ 618.	По отношение на позицията на подчиненото изречение показател-
ните съотносителни елементи се проявяват по два начина. Показателните
частици имат строго определено място. Те са с ретроспективна насоченост
и затова се появяват само в главно изречение, което следва след под-
чиненото изречение, напр.: х нже кднж п^на. то кдннж п^ннесе Супр
369.20; клмх оуво сътк^нсте кднномоу отъ б^лтна сел моа х8АЪ1А- то
мьнъ сътко^нсте Супр 123.24; лцк оуво скътъ нже къ тевъ. тъмл есть тъ
тъмл кольмн Мт 6.23 Мар; нже ксмъ то то къ> длнк Супр 502.12;
нжде кстл дъкл нлн трше съв|)лнн къ мок нмд. то тоу ксмъ пос^ъдоу
НХ* Супр 206.17; нмже мнлостнкх кстъ. то тъмь тн кстъ дллх жнкотъ
Супр 226.19; не кльмл лн лггелъ гл кьсед^ъжнтелгх ксмъ лзъ. то того
^лдн къдъ Супр 122.22. Показателна частица може да се появи и в гла-
вно изречение, разделено на две от интерпозитивно подчинено изречение, но
пак се намира във втората му част, след подчиненото изречение, напр.: хзъ
же нъ1Н(х злклннли» кы богомъ жнкъшмъ. къ сен мжцъ лште н нны нмл-
те мжкы люты, то нлкедъте нл ны Супр 264.12; нын(х оуво то слышл-
къше покелъннк кже покелъно кы кстъ о мьнъ тко^нтн. то ско^ък тколи-
те Супр 259.23; дл «уже кже хоштешн тко^нтн то тко^н Супр 50.18.
§ 619.	Пълнозначните корелативни елементи нямат ограничения в упо-
требата си по отношение на линейната позиция на подчиненото изречение.
Те могат да се употребят към препозитивно, постпозитивно или интерпозитивно
подчинено изречение. Вероятно корелативните елементи за далечно посочва-
515
не с корен он- имат само прогресивна перспектива. Всичките 16 случая са
засвидетелствувани в начално главно изречение. Корелативни елементи с
корен т- или с- са засвиделствувани и в трите позиции, напр.: кгоже аобъ-
жж тъ кстъ Лк 22.47 Map; i ннкомоуже не въдвъстнша въ тъ| днн нн-
чьсоже о т-ьХъ иже вндъша Лк 9.36 Зогр; iso тогдх. егдх п^натъ тъло
иода, въскоч) въ нь дьъволъ Клоц 8а32; ^овъ кже вьс^отъ то же сътво-
|>н Супр 502.5.
§ 620.	Противопоставителните корелативни елементи при отстъпително-
то изречение също като показателните частици се употребяват само към
препозитивно подчинено изречение, евентуално във втората част на разделе-
но от подчиненото изречение главно изречение,напр.: ХШТС БО Н ПЛКТН1Ж ОТЪЛЖ-
чн)(ъ са отъ теве. нъ доу^омь съ тобогж ксмъ Супр 295.17; цъсхрь же
дхундъ. хште ВЪ Г^Ъ)СЪ БЪ КЪПХЛЪ. ОБХЧе ВЪ П^ХВЪДЖ въ овлнченъ
Супр 360.7.
§ 621.	По възможностите си за линейно разположение в състава на
главното изречение показателните съотносителни елементи също се разде-
лят на две групи: с установено и със свободно местоположение. Устано-
вена е позицията на показателната частица. Тя винаги стой в началото на
главното изречение, евентуално в началото на втората част на разделеното
от интерпозитивно подчинено изречение главно изречение, напр.: х нже кдн-
нж прнА. то кдннж прнссс Супр 369.20; дх ©уже кже )(оштешн творнтн
то творн Супр 50.18. Пълнозначните показателни елементи нямат фиксирано
местоположение в състава на главното изречение. Те могат да стоят в неговото
начало, среда или край независимо от линейната позиция на самото главно изре-
чение, напр.: а) в началото на препозитивно главно изречение: х се кстъ чоудь-
нък. кже въ мнодъ пръмждростн сн. п^остъшмъ же жнтнкмъ. н съмъ^енннмъ.
отъгънх п^емжд^остьно вехнчнк Супр 273.15; тоу бобина «а ст^х^л 1Д«же не въ
стрх^х Син 52.6; б) в началото на постпозитивно главно изречение: •еже
бо онъ тво^нтъ. сн н снъ тхкожде тво^нтъ Йо 5.15 Map; i ндеже есмъ хдъ
тоу н схоугх мон вждетъ Йо 12.26 Мар; в) в началото на разделено от
подчиненото изречение главно изречение: сбо тогдх. егдх п^натъ тъло ио-
дх. въскоч! въ нь дьъволъ Клоц 8а32; нъ по томь егдх вьек^ьенж вх^нк
вы въ гххнхен Мк 14.28 Мар; г) в края на препозитивно главно изречение:
кхко можетъ съпхсенъ бытн тъ. нже бъктъ ^хспатъ Супр 155.15; i ов|>ъ-
тж тхко ъкоже н жены ^ъша Лк 24.24 Мар; д) в края на постпозитивно
главно изречение: гххгохххше же сего рхдн. нже въхше съ ннмн хскхнпн-
>хдъ Супр 133.15; е) в средата на препозитивно главно изречение:
что можешн толнко дхтн. клнко тъштншн с а от атн Супр 87.16; н воды
же. ТЪГДХ НЗНеСОША ЖНВОТЬНЪ! движимы, кгдх оуслышлшА. дл нзнесж-
тъ воды гллдъ доушъ жнвън^ъ Супр 495.22; ж) в началото на втората
половина на разделено от подчиненото изречение главно изречение: i лдъ
ъже слышл^ъ отъ него сн глнк въ мнръ Йо 8.26 Мар; рвъ кже вьс^отъ
то же сьтво^н Супр 502.5. Значително преобладават обаче случайте с пъл-
нозначен корелат в началото (80%) спрямо случайте в края (10%) или сре-
дата (10%) на главното изречение. Противопоставителните корелати към
516
отстъпителното изречение стоят само в началото на постпозитивно главно
изречение, евентуално в началото на втората част на разделеното от подчи-
неното изречение главно изречение.
ТИПОВЕ ПОДЧИНЕНИЕ
§ 622.	В старобългарския език се използуват три типа подчинително
свързване според морфологичната характеристика на съюзното средство:
съюзно, относително и косвеновъпросително.
При съюзното подчинение съюзното средство не заема синтактич-
на позиция на пълнозначна част на подчиненото изречение. Съюзът
е включен в линейния състав на подчиненото изречение като синтактически
свързващо средство и изразява отношението на подчиненото изречение към
главното. Съюзното подчинено изречение може да заема субстантивна, аде-
ктивна или адвербиална синтактична позиция в главното изречение, напр.:
а) субстантивни съюзни изречения: ьзкъстъно во st хюдемъ. ъко нехнъ п^къ
б-к Лк 20.6 Map; i ^хдоумъшА ъко вндънне вндъ въ црквн Лк 1.22 Мар;
б) адективни съюзни изречения: i с л оу у ъ быстъ ъко въ домоу естъ Мк
2.1 Мар; п^нде годннх дх п^осххвнтъ са снъ чхвскы Йо 12.23 Мар; в)
адвербиални съюзни изречения: хште не бы обнскххъ не бы тхко въ^овх-
хъ Супр 499.3; i ъко быстъ дьнь съвъ^хша са стх^ьцн хкдьсцнн. i х|>-
Хне^сн н къннжьннцн Лк 22.65 Мар. В старобългарските паметници е засви-
детелствувана употребата на съюзни подчинени изречения като подложни*
сказуемноименни, сказуемноопределителни, допълнителни, определителни, об-
стоятелствени изречения за време, количество (книжки спорадични употреби),
причина, следствие (като единствен тип подчинение), цел (като единствен
тип подчинение), условие (като основен тип подчинение), отстъпване (като
единствен тип подчинение).
§ 623.	При относителното подчинение съюзното средство е синтак-
тична част на подчиненото изречение. По този начин то едновременно изпълнява
две синтактични функции — съюзна по отношение на главното изречение и
функция на част в състава на подчиненото изречение, напр.: ндътх въ весь
ъже естъ прмо вхмх Мт 21.2Мар; (подлог в подчиненото изречение); гхх же
оученнкъ егоже хювхъше нсъ пет^овн Йо 21.7 Мар (допълнение в подчиненото
изречение); бъ же етеръ цсръ мжжъ. егоже снъ Бохъхше въ кхперьнхоумъ
Йо 4.46 Мар (определение в подчиненото изречение); прнде же дьнь
еп^ъснькъ. вь ньже подобъно въ ж^ътн пхсуж Лк 22.7 Мар (обстоятелст-
вено пояснение в подчиненото изречение). Също така за разлика от
съюза относителното съюзно средство изразява референтно тъждество
с антецедент в главното изречение или го замества, напр.: п^ндъвхша
же въто^нце1ж чкх нже въ схъпъ Йо 9.24 Map; i еже вждетъ п^хвъдх п^н-
нмете Мт 20.7 Мар.
§ 624.	Относителните съюзни средства в старобългарския език са от
няколко морфологични типа: местоимения, неизменяеми местоимении форми
(абсолютни релативи), наречия и местоимении съчетания с адвербиална фун-
ция. Относителните местоимения се съгласуват по род и число с антеце-
517
Дента, напр. отъче нхшъ нже есн нх нвсХ- дх стнтъ са нма твое Лк 11.2
Мар; ндътх въ веек ъже есть п^ъмо вхмх Мт 21.2 Мар; вксъко д^ъво
еже не сътво^нтъ пходх дов|>х. поеъкхежтъ Мт 7.19 Зогр; нны овъца
нмхмъ. 1Аже не сжтъ отъ дво^х сего Йо 10.16 Мар. Падежната форма на
относителното местоимение се определи от синтактичната му позиция в
състава на подчиненото изречение, напр.: i нже не съвнрххтъ съ мно>ж |>х-
стхчххтъ Мт 12.30 Мар; коупн егоже т^ъвоуемъ нх п^хздкннкъ Йо 13.29
Map; i п^окопхвъше съвъснша одръ нх немкже оеххвхънъ! съхежххше Мк
2.4 Мар. Падежният облик на относителното местоимение в старобългар-
ския език не зависи нито от падежната форма на антецедента (за разлика
от случайте с падежна атракция в гръцки), нито от синтактичната позиция
на относителното изречение, напр.: х нхнмкннкъ нже нъстъ пхстъцж. емоу-
ЖС Не СЖТЪ ОВЪЦА СВ01А. ВНДНТЪ ВЛЪКХ rf АДЖЦ1Х. i остхвхъхтъ овъца н
бъгххтъ Йо 10.12 Мар; мохъхше же са емоу мжжъ. 13 негоже нзндж
въен. дх бн съ ннмк быхъ Лк 8.38 Мар; едх ты Бохен есн отъцх нхше-
го нъковх. еже дхстъ нхмъ стоуденецъ ск Йо 4.12 Мар; по е^ъдъ же вхсъ
стонтъ. егоже вы не въете Йо 1.26 Мар. Абсолютните релативи като наре-
чията не изменят облика си в различните синтактични позиции, но за разли-
ка от тях функционират като местоимение в състава на подчиненото изре-
чение, напр.: кже бхждннца п^нвхъче. оученнкх хн не може п|>нвхъштн
Супр 408.22; i ехнко п^нкоснжша с а емь спснн быша Мт 14.36 Мар. Об-
ратно на тях местоименните съчетания с адвербиална функция се състоят
от флективни форми, но по употреба съвпадат с наречията, напр.: н остх
св атын кдннъ нх немъже въ мъстъ Супр 234.30; ъдъххж пнъх<к женъ-
хХ<к са поехгххж. до негоже дкне вкннде ное въ ковьчегъ Лк 17.27 Мар.
Относителните наречия изпълняват функцията на обстоятелствено поясне-
ние в състава на подчиненото изречение, напр.: ндеже есмъ хзъ вы не мо-
жете п^нтн Йо 7.36 Мар; егдх ндъхше нх^одн оугнътхххж н Лк 8.42 Мар.
§ 625.	Според това, каква част на речта е типична за синтактичната
позиция, която заема подчиненото изречение, относителните изречения се
делят на субстантивни, адективни и адвербиални. Субстантивните и адектив-
ните изречения се въвеждат от относителни местоимения и абсолютни ре-
лативи, а адвербиалните — от относителни наречия и относителни местои-
мении съчетания, напр.: а) субстантивни относителни изречения: i нже не
съвнрххтъ съ мнонк ^хстхчххтъ Лк 11.2з Мар; [е]цк во мххо ехнко г^Аде-
тъ п^ндетъ н не [з]хмоудТтъ Енин 966; кже вкзхюбнша вып^наша
Супр 55.5; i възврхщкше с а хпхн повъдхша емоу ехнко сътво^нша Лк
9.10 Мар; б) адективни относителни изречения: i въхожн въ г^объ. еже въ
нсъченъ отъ кхмене Мк 15.46 Мар; поч’то енце нх мххъ п^одхкшн. неве-
се н земнххго тво^кцх. кже нх дххнн ноентъ вьсе Супр 425.14; в) адвер-
биални относителни изречения: i вкннде ндеже въ от^оча хежА Мк 5.40
Map; i въ нкже домъ вънндете тоу п^ъвывхнте Лк 9.4 Мар.
§ 626.	При косвеновъпросителното подчинение съюзните
средства спадат към три морфологични категории: въпросителни местоиме-
ния, наречия и частици. Въпросителната частица в косвеновъпросителното
изречение изпълнява едновременно две синтактични функции — съюзна по
518
отношение на главното изречение и на въпросителна частица по отношение
на подчиненото изречение, напр.: дх внждж м»ж« лн нзмытн севе Супр
27.24; нлн шъдъ внждж. лште п» плншг>у нхъ прх»ДАШтлрум»у мкн-в
сък«ньчлвл1жтъ са Супр 306.4. Въпросителните местоимения и наречия в
косвеновъпросителните изречения изпълняват едновременно две синтактични
функции — на съюз по отношение на главното изречение и на част в със-
тава на подчиненото изречение, напр.: иц,'КЛ'ВКЪ1 же нс к-кдодше кто естъ
Йо 5.15 Мар (подлог в подчиненото изречение); блюдн са къ комоу п^н-
стжплешн. комэу оБ-вштлвлешн са. н кого са отъмътлешн Евх 96а22 (до-
пълнения в подчиненото изречение); кнждь клко лювл'влше н Йо 11.36 Мар.
Падежната форма на въпросителното местоимение се определи от синтактич-
н ата позиция, която то заема в състава на подчиненото изречение, напр.: н по-
клжж влмъ кого чьтете н к’то кстъ богъ влшъ Супр 27.21.
КЪМ ВЪПРОСА ЗА СИНТАКТИЧНИТЕ ГЪРЦИЗМИ
В СТАРОБЪЛГАРСКИЯ КНИЖОВЕН ЕЗИК
§ 627.	От цялостното изложение на тази част от Граматиката се вижда,
че старобългарският книжовен език е притежавал добре развита синтактич-
на организация. Този факт се обуславя до голяма степей и от извънезико-
ви фактори — старобългарският език се формира като писмен език благо-
дарение на обмислената и целенасочена дейност на филологически ерудира-
на и талантлива личност — Константин-Кирил — и във връзка с предна-
значението си на литургичен език. В резултат на това от момента на въз-
никването си най-старият славянски писмен език е бил поставен пред необ-
ходимостта да доразвие и доусъвършенствува изградената още в дописмения
период основна синтактична организация, като чрез книжовната форма
промени съотношението между активен и пасивен фонд на езика. Изискването
за точно и по възможност близко придържане до официалните гръцки
оригиналы същевременно открива възможности за тяхното въздействие върху
езика на преводите.
В сравнение с влиянието на живия гръцки език върху разговорния ста-
робългарски при непосредственото общуване в области със смесено населе-
ние въздействието на литературния гръцки е по-разнообразно и по-изрази-
телно, поради което е подлагано на изследвания не само в по-обширни
работи (S1 ойski 1908; Griinenthal 1910, 1911; Marguli£s 1927;
Hordlek 1954; 1966; Schumann 1958), но и в редица монографични
изследвания и студии по специални въпроси на старобългарския език.
По въпроса за гръцкото въздействие върху старобългарската синтактична
структура се очертават следните тези: 1. Гръцкото влияние има функцио-
нален характер, т. е. възприемат се само модели, конто са близки до сла-
вянската структура; гръцкият език активизира тяхната честота на употреба.
2. Гръцкото влияние се реализира във формата на калкиране — на морфо-
логично, синтактично и семантично равнище. 3. Гръцкото влияние се оне-
нява контрастивно — чрез степента на владеене на двата езика от страна
на преводача/преписвача (Верещагин 1971, 1972а). 4. При заетите синтак-
тични структури съществено за преводача е не синтактичното приспосо-
бяване, а семантичната еквивалентност (R йt i с к а 1971).
519
В последните разработки с методологичен характер на Bauer (1958с),
RfiSicka (1958, 1961, 1966, 1971), Birnbaum (1958b, 1968), Vecerka
(1968,(1971) се търсят нови методи, с конто би се обяснило гръцкото влияние
в цялата му сложност и разнообразие, за да се открои въздействието му върху
избора на средства и тяхната честота, за да се диференцира своеобразната
обработка на заимствуваните елементи, „поемането на нови функции от ме-
стните езикови средства" (Bauer), или лъжливата идентификация и „син-
тактична стилизация" (RuZicka) Например Бауер и Бирнбаум препоръчват
принципно различаване на два слоя синтактични гърцизми: а) неструктурни,
механично заимствувани елементи и б) структурни явления, само активизи-
рани под гръцко влияние.
За отделянето на синтактичните гърцизми са приложени най-новите ме-
тоди в езикознанието: трансформационен (Ruzicka 1966), генеративен
(Birnbaum 1968, Flier 1974), статистически (S jo berg 1964).
Между най-значителните изследвания по частни въпроси се открояват
монографията на Vecerka (1961а) и RflZicka (1963) за причастните кон-
струкции в старобългарски, на Вгйиег (1952) за употребата на синтетична
или аналитична конструкция при изразяване на деятеля в страдателни кон-
струкции, на Sj6berg (1964) за синонимната употреба на предложна и без-
предложна конструкция след управляващия глагол. Влиянието на гръцкия
синтаксис за формирането на старобългарските подчинени изречения е раз-
гледано обхватно най-напред от Slofiski (1908), за сложните съчинени и
за обстоятелствените изречения — от Дограмаджиева (1968в, 19746).
§ 628.	Не всички съставни елементи на синтактичната организация се
оказват еднакво податливи на чуждоезикови влияния. Значително по-голяма
самостоятелност в старобългарски проявяват функциите на частите на речта
и словоформите. Под гръцко влияние се проявява най-ярко стилизацията на
старобългарския книжовен език в усложнената структура на изречението и
специално в сложного изречение.
I.	Преки синтактични калки в старобългарски почти не се откриват.
Срещащите се единични калки имат несистемен характер.
Рядко подражание на гръцки са отделни примери със самостоятелен
родителей само в Супрасълския сборник, напр.: ннкого же сжштъ оучнтемъ
пръмънн с а Супр 415.5 — jrq8svd<; бутод SiSaoxdXou. . .
Други случаи на калки:
а)	бытн въ чьто за гр. yev^aSai eig т1 (напр.: вждете евх въ плътъ
едннж Мт 19.5 Мар, Зогр — ёаоутаг oi 8бо аЦ стйрха piav; Савина книга
предпочита безпредложна конструкция като в народната реч: н вждетъ овъ
едннъ плъть);
б)	въ, «тъ, о-Ьинф. за гр. £v тф, eig то, блер тоб-Ьииф.;
в)	Употребата на им. п. ед. ч. в значение на звателна форма;
г)	В резултат на калкиране са се появили съюзните средства неф за
xai уйр; нже ъште, клнко ъште, ндеже ъште за бд 6v, 6ctov бу, блои бу;
д)	>ъкоже4-инф. за йоте4-инф.;
е)	Причастии конструкции с нже във функция на подлог за гръцко
членувано причастие. Напр.: се нже въ одеждн слъвьн'Ь н пнштн сжште
вь цс^Хъ сжтъ Лк 7.25 Мар, Зогр — iSov oi £v 1цатюцф £v56^<p xai тросрт)
бябр%оуте<; iv тоТ<; paoilsioig elaiv; дъ оу же вьсн нже въ г^ъдъ н въ окрж-
гьнннХъ вьсехь жнвжштнн • вольнъ|А свод п^ннфшъъХж к немоу Супр
520
531.18—20 — rcavTcg zoivuv ot vf|v n62.iv xai Tf|V nspi%<npov olxobvreg тоид
йррйотоо<; abx&v gcpcpov яро? afrrov.
„Членно" нже се среща и пред инфинитив за гръцки субстантивиран
инфинитив с определителей член, както и пред страдателно причастие, пре-
дложно съчетание, наречие, съществително, цитирано изречение или дума за
гръцки апозитивни конструкции с член. Напр.: л еже не фумъвенлмн рисл-
мн • ъетн не скв^ъннтъ члвкл Мт 15-20 Мар — тб 86 ОДлтоц xepaiv <pa-
уetv об xoivoi tov 6v3ponov; тлины ьхже тоу Клоц 13а 14 — та 6xet цоат^рш;
нже нл клменн у ъ съемн Мк 4.16 Мар, Зогр — о! 6л1 тй летрФЗц алегрб-
pevoi; ъже нл дХъ валсвимн-ё не Фтъпоустнтъ са чкфмъ Мт 12.31 Зогр —
1) 66 той IIvevpaTog рХаскртцла; нже вы Супр 445.6 — то „бреТ?“.
Възникнало поради стремежа към точно предаване на гръцките образ-
ци, употребата на това специфично средство на книжовния старобългарски
е семантично мотивирана: съдържа отсянка на подчертаване, акцентиране
върху съдържанието на въвежданата с него част на изречението (Kurz
1972d:85). С формата си обаче то се е асоциирало и с нже в други негови
функции на елемент, въвеждащ подчинено изречение, и е могло да се упо-
требява и в случаи, когато не става въпрос за превод от гръцки (срв. и
V е б е г к а 1983:38 и сл.; тук, § 505, в).
§ 629. II. Различават се принципно два типа структурни гърцизми.
1. Гръцкият модел влияе като импулс за създаване и разпространение
на старобългарска конструкция, която съществува латентно и неразвито в
народната езикова основа. Гръцкият език спомага за свободното оформяне
на нейните изразни средства, без да се налага и заема като пряк образец.
От такъв тип са следните конструкции.
а)	Няма аналогии в другите славянски езици конструкцията дателен
самостоятелен за предаване предимно на гр. genetivus absolutus.
Напр.: длвъшю тевъ >мъ съве^жтъ • фтъв^ъзъшю же тевъ ^жкж вьсъчъ-
СКЛЛ ТСПАЫПАТЪ (ГА БАЛГФСТ1 > отъврлщьшю же тевъ лнце възмьлтжтъ cia
Син 103.28—29— Sdvrog стой . . . fivoUjavrog 86 стой . . . йпоотрбуаутод 86
ооо; дешедъшоу же в^ъменн врлкоу iabh са кононеу л^’улггелъ мнулнлъ
Супр 25.1—2— фЭастаутсх; 86 той хагрой той уйцои . . . «paivetai тф Kcbvovt
б йрхйууеХо^ Mtxaf|l.
Вечерка (1961:56 и сл.) предполага, че тези обрати са имали корени
в народния говорим език в „несамостоятелни конструкции" от типа на
рече нмъ п^ншьдъшннмъ, по конто вторично възникналото обстоятелствено
значение {каза им на дошлите —< каза, когато дойдоха) се обобщава и
пренася върху „самостоятелните" конструкции с дателен падеж. Оформя-
нето на тези конструкции е една от проявите на „стилизирането“ на ста-
робългарския книжовен език чрез обогатяването му с нови и необходими
езикови средства, конто не са били употребявани или обичайни в народ-
ния език.
б)	Старобългарската глаголна парадигма е допълнена с категорията на
сегашното деятелно причастие на -мъ (прснмъ, знлгемъ), което придобива
морфологична продуктивност по немногобройни по-стари отглаголни прила-
гателни, конто първоначално са били неголяма трупа: въдфмъ. Така се
създава съответно средство за предаване на гръцкия страдателен залог и
медиопасивното причастие на -pevog, както и на гръцки отглаголни прила-
гателни със значение за целесъобразност или пасивна възможност.
521
жовна норма съобразно със строго регламентирано по размер и степей на
необходимост гръцко влияние. Липса на механично подражание, наличие в
редица случаи на съгласуване при съответствие между двете системи, въз-
действие на оригинала за увеличаване интензивността на автохтонни кон-
струкции и изразни средства — това са характерни особености на гръцко-
българските езикови взаимоотношения в най-ранния период от изграждането
на книжовния старобългарски синтаксис.
524
РАЗВОИ
НА СТАРОБЪЛ ГАРСКИЯ
ЕЗИК
РАЗВОИ
НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ
ЕЗИК
Ш —LD

ОБЩА ХАРАКТЕРИСТИКА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ
КНИЖОВЕН ЕЗИК
§ 633. Езикът и текстовата структура на старобългарските паметници
стоят в определена зависимост помежду си, която има решаващо значение
за оформянето на нормите на старобългарския книжовен език. Поради спе-
цифичните условия на възникването на старобългарската книжнина при нея
създаването на графична система за писмен запис и появата на корпуса на
старобългарските писмени текстове се извършват почти едновременно и
без предходна литературна традиция. Това обстоятелство още от самото
начало определи основното съотношение между народната основа и книж-
ните съставки на писмената форма на старобългарския език в рамките на
всеки текст и в системата на писмената норма. На второ място, преводният
характер на тези начални текстове — плод на книжовната дейност на
Кирил и Методий, както и на по-късните, преславските прево ди, нал ага
също така от самото начало един твърде широк диапазон на книжовните
средства. Те за кратко време е трябвало да нараснат до такъв обем, който
да осигури адекватно предаване на съдържанието на гръцките оригинали,
и в по-широк смисъл — на цялата система от културни понятия на визан-
тийского средновековие с център християнската религия.
Съдържанието и структурата на старобългарския книжовен език включ-
ват в себе си всички основни характеристики на езиковия тип на българ-
ските славяни, представен в говорите около град Солун и езиковия пояс до
Цариград (с краен югозападен ареал — до Бобошчица) (Младенов 1934;
1936; Мирч ев 1958; Дуриданов 1979), сред конто именно е родиият
говор на Кирил и Методий. След превръщането му в официален език на
българската държава в 893 г. с отменянето на богослужението на гръцки
език и въвеждането на славянските книги в неговата народна съставка
участвуват говорите от североизточна България (най-вече около Преслав)
и от югозападните български краища (книжовния център Охрид). Трябва
да се има предвид също така, че в по-обобщен вид диалектната основа на
старобългарския книжовен език е била представена в съответните културни
диалекти на Солун, Цариград и Преслав, а през моравския период върху
езика на създаваните там текстове е въздействувал и славянският култу-
рен диалект в Моравия и Панония. Изходната диалектна основа на старо-
българския книжовен език при създаването на Кирило-Методиевата книж-
нина е определила неговия фонетичен облик и морфологична структура
както и основната част от лексиката и синтактичните конструкции. От нея
литературният език е получил и някои синтактични норми, конто се дължат
на контактите на славянските племена със завареното от тях население на
Балканския полуостров, което е използувало гръцкия език и балканския
латински. По-късно тези особености на старобългарския език прерастват в
специфичните балкански черти на българския език (образуване на бъдеще
време с формални показатели от глаголите ^отътн и нмътн, замяна на ин-
финитива с da-изречение, развой на определителей член, еднакво формално
изразяване на несъгласуваното определение за принадлежност и на косве-
ното „дателно* допълнение, аналитично изразяване на падежните отноше-
ния и др.).
Както при всеки книжовен език, и при старобългарския книжните ново-
образувания трябва да се търсят в сферата на лексиката и синтаксиса.
С това обаче се разкрива само една част от характеристиката, която се
527
ват старобългарски книжни думи със същото значение. Този процес обаче
ие се ограничава само в преводно-текстовите съответствия (гръцка сложна
дума се превежда на конкретно място в текста пак със сложна дума), а се
превръща в система от словообразувателни модели за абстрактна лексика
въз основа на първата съставка на калкираните композита. Наблюдават се
към 50 типа (вж. за тях подробно у Molndr 1964, Schumann 1958,
Цейтлин 1977). Като първи компоненти се появяват: вллго-, вого-, е^лто-,
келк-, е«лс-, волнн--, внно-, водо-, вьсе-, длъго-, дов^о-, до^ше-, живо-,
ДЛК0Н0-, ДЕЛО-, НН0-, К^ЪВО-, коупьно-, ЛНХО-, ЛНЦС-, ЛЪЖО-, ЛЮБО-, МЛЛ0-,
МНЛ0-, мъного-, мед до-, ново-, пол оу-, прлво-, пенено-, п^ьво-, п^вждо-, пръ-
ЛЮЕЪЬ, |>ЛВЬН0-, ^ЖКО-, СЛМ0-, СЛЛВО-, СЛОВО-, СТ^ЛСТО-, соух®-, СЪ^ОБ^О-, тож-
ДС-, Т^Н-, тук-, Х°уд*-- Ч'ЬЛО-, ЧЛОВБКО-, чрьно-, чоудо-, КДНН0-, КДКН0-.
Р. Цейтлин посочва, че в класическите старобългарски паметници се съдър-
жат 611 сложни думи, което значи, че всяка 16 дума в старобългарските
текстове е композитум, т. е. възникнала е по гръцки модел. В различните
паметници това съотношение варира в зависимост от схващанията на пре-
водача и жанровите особености на текста, обусловени от гръцкия оригинал.
Така например в Мар са засвидетелствувани 73 сложни думи и съотноше-
нието е 1:40, в Син — 60, съответно 1:30—40, в Клоц — 30, съответно
1:44—45, в Евх — 126, съответно 1:21, в Енин — 49, съответно 1:19—20.
Най-много такива калки съдържа Супр — 386, и при два пъти повече думи
в сравнение с Мар броят на композитата е пет пъти по-голям, поради което
съотношението е 1:13—14. В сравнение с гръцките оригинали сложните думи
в старобългарските преводи се срещат рядко, което показва, че те са били
създавани само по необходимост — като средство за номинация или по-
високи книжни елементи. Например дума като iravSoxeiov с вътрешна форма
’вместилище за всички’, значение ’пристанище, подслон’, се превежда с
просто суфиксално образувание гостнньннцл. Има основание да се смята, че
използуването на описателни названия или на прости славянски думи в
предаването на гръцките композита в най-ранните преводи е било белег на
Кирило-Методиевия преводачески стил.
§ 637.	В рамките на старобългарската книжнина до края на XI в. слож-
ните думи имат постоянни белези, но заедно с това показват и определено
развитие, което се изявява особено пълно през следващите векове (най-вече
в литературния среднобългарски език от XIV в. и в руско-черковнославян-
ски от XV, XVI и XVII в.). Основните и най-ранни старобългарски преводи —
Евангелието, апостолския текст и Псалтира, хомилиите от Клоц — показват
наличие на такива композита, конто са предизвикани от нуждите на номи-
нацията. Преобладават названия на отвлечени понятия и термини с фило-
софски, естетически и религиозен характер. Тази тенденция личи и в Син и
Супр, но тук редица сложни думи са и стилистично мотивирани, особено
сложните прилагателни във функция на украсяващ епитет. Новите тенден-
ции се изразяват в постепенно увеличаване на броя на калките, създаване
на нов тип композита — сложни глаголи, и преминаване от равнището на
текста към създаване на словообразувателен модел в системата на книжов-
ния език (напр. първа съставка при млло-, мъного-, втора съставка -ов^лдьнъ,
-тво^ьць). Във връзка с това при една и съща гръцка дума могат да съ-
ществуват повече старобългарски сложни думи (напр.: бллго^однк и доб-
^орднк за cvyeveia, богоборце и вогосвл^ьннкъ за Эеоца/од и пр.). Много
по-често се повтаря по принцип първият компонент, който е адекватен на
гръцкия, а втората съставка може да варира в рамките на синонимията на
34 Граматика на старобългарския език 529
ват старобългарски книжни думи със същото значение. Този процес обаче
не се ограничава само в преводно-текстовите съответствия (гръцка сложна
дума се превежда на конкретно място в текста пак със сложна дума), а се
превръща в система от словообразувателни модели за абстрактна лексика
въз основа на първата съставка на калкираните композита. Наблюдават се
към 50 типа (вж. за тях подробно у Molndr 1964, Schumann 1958,
Цейтлин 1977). Като първи компонента се появяват: благо-,бог»-, б^ато-,
ВОЛЬ-, ВОАС-, В0ЛНК-, BHH0-, В0Д0-, ВЬСб-, ДЛЪГО-, ДОБ^О-, ДОХуШО-, ЖНВ0-,
ДАКОНО-, д-вло-, нно-, куько-, КОХуПБНО-, ЛНХО-, ЛНЦ0-, лъже-, ЛЮБО-, МАЛО-,
МНЛ0-, МЪНОГО-, МКДД0-, НОВО-, ПОЛОХу-, ПуАВО-, Пенено-, пуЬВО-, пуъжде-, П^Ъ-
М0Б7И-, уАВЬНО-, yjKICO-, САМО-, СЛАБО-, СЛОВО-, СТ^АСТО-, СО^Х®"> CbfWfO-, Т0Ж-
ДС-, Т^Н-, Tfb-,	Ц'КЛО-, ЧЛ0ВВКО-, чуьно-, чоху ДО-, КДНН0-, кдьно-.
Р. Цейтлин посочва, че в класическите старобългарски паметници се съдър-
жат 6И сложни думи, което значи, че всяка 16 дума в старобългарските
текстове е композитум, т. е. възникнала е по гръцки модел. В различните
паметници това съотношение варира в зависимост от схващанията на пре-
водача и жанровите особености на текста, обусловени от гръцкия оригинал.
Така например в Мар са засвидетелствувани 73 сложни думи и съотноше-
нието е 1:40, в Син — 60, съответно 1:30—40, в Клоц — 30, съответно
1:44—45, в Евх — 126, съответно 1:21, в Енин — 49, съответно 1:19—20.
Най-много такива калки съдържа Супр — 386, и при два пъти повече думи
в сравнение с Мар броят на композитата е пет пъти по-голям, поради което
съотношението е 1:13—14. В сравнение с гръцките оригинали сложните думи
в старобългарските нреводи се срещат рядко, което показва, че те са били
създавани само по необходимост — като средство за номинация или по-
високи книжни елементи. Например дума като nav5o%eiov с вътрешна форма
’вместилище за всички’, значение ’пристанище, подслон’, се превежда с
просто суфиксално образувание гостнньннца. Има основание да се смята, че
използуването на описателни названия или на прости славянски думи в
предаването на гръцките композита в най-ранните преводи е било белег на
Кирило-Методиевия преводачески стил.
§ 637.	В рамките на старобългарската книжнина до края на XI в. слож-
ните думи имат постоянни белези, но заедно с това показват и определено
развитие, което се изявява особено пълно през следващите векове (най-вече
в литературния среднобългарски език от XIV в. и в руско-черковнославян-
ски от XV, XVI и XVII в.). Основните и най-ранни старобългарски преводи —
Евангелието, апостолския текст и Псалтира, хомилиите от Клоц — показват
наличие на такива композита, конто са предизвикани от нуждите на номи-
нацията. Преобладават названия на отвлечени понятия и термини с фило-
софски, естетически и религиозен характер. Тази тенденция личи и в Син и
Супр, но тук редица сложни думи са и стилистично мотивирани, особено
сложните прилагателни във функция на украсяващ епитет. Новите тенден-
ции се изразяват в постепенно увеличаване на броя на калките, създаване
на нов тип композита — сложни глаголи, и преминаване от равнището на
текста към създаване на словообразувателен модел в системата на книжов-
ния език (напр. първа съставка при мало-, мъного-, втора съставка -ов^азьнъ,
-твоуьць). Във връзка с това при една и съща гръцка дума могат да съ-
ществуват повече старобългарски сложни думи (напр.: влаго^однк и дов-
ррднк за evyeveia, вогово^ьць и богосеа^ьннкъ за 9еоцй%о<; и пр.). Много
по-често се повтаря по принцип първият компонент, който е адекватен на
гръцкия, а втората съставка може да варира в рамките на синонимията на
34 Граматика на старобългарския език 529
лексиката и суфиксиТе. Забелязва се вече връзка на композитните модели
с формантите за определена семантична категория на мотивираните съще-
ствителни: -ннк- (736 думи — 74 композита), -ьць (87 думи — 51 компо-
зита), -техь (72 думи — 10 композита), -ьсткнк (39 думи — 9 композита),
-ьстко (130 думи — 18 композита). От тези данни, почерпени от изслед-
ването на Р. Цейтлин, се вижда, че домашните модели за създаване на
книжовни думи са функционирали самостоятелно и независимо от преки
гръцки словообразувателни образци (Цейтлин 1977). Най-важният извод
от изследването на старобългарските композита, който прави Р. Цейтлин,
е, че те представят типологическа особеност на езика ва старобългарските
паметници. Като се има предвид по-късното развитие на тези старобългар-
ски образци в продуктивни модели на среднобългарския и руско-черковно-
славянския литературен език, може да се каже, че сложните думи са важна
типологична характеристика и на активния инвентар на старобългарския
книжовен език, а не само на неговите преведени от гръцки текстове.
Б. Синтактични модели
§ 638.	Съпоставките със синтактичната структура на гръцките текстове
показват, че старобългарските превода чи са се стремели към определен
формален паралелизъм с гръцкия езиков израз, като съзнателно са държали
сметка за особеностите на народния език. И тук, както при обогатяването
на старобългарския речник с оглед на създаването на адекватни по смисъл
преводи, може да се проследи текстовата обусловеност на книжните кон-
струкции от изходния текст, като те най-напред се появяват във вид на
конкретни преводачески решения. Обобщени в една завършена и редовно
повтаряща се техника на превода в дейността на различните старобългарски
книжовници, принадлежащи към определени книжовни центрове и преводачески
школи, част от тези синтактични модели и някои нови функции в системата на
старобългарските морфологични средства с приложение в синтаксиса губят
своята връзка с конкретния текст и стават трайна съставка на синтак-
тичния инвентар на старобългарския книжовен език. Както е известно, такъв
тип книжни средства са дателната абсолютна конструкция (dativus absolu-
tus), употребата на относителното местоимение нже в безкопулни имении
конструкции за предаване на гръцки член, конструкциите нже+инфинитив
за гръцки членуван инфинитив, голям брой субстантивирани причастия и др.
След изследванията на Ст. Слонски, Фр. Пастрнек, Й. Курц, Я. Бауер,
X. Биринбаум, Р. Ружичка, Е. Дограмаджиева, и особено последните проуч-
вания на Р. Вечерка, разполагаме с доста пълно описание на посочените
явления, както и на обема и характера на гръцкото влияние, съдействувало
за тяхното възникване. Чрез тези средства се постига усложняване на син-
тактичния строеж по отношение на говоримата реч. Използуването на абсо-
лютната дателна конструкция по принцип предава също такава гръцка
абсолютна конструкция с родителен падеж (genetivus absolutus), конструк-
циите с членоподобно нже имитират усложнени гръцки членувани конструк-
ции, напр.: хще ск-втъ нже къ тевъ тъмх естъ Мт 6.23 Мар; i сн
тхкежде сжтъ. 1же нх кхменъны^ъ съемн Мр 4.16 Мар; вьсъкъ гр)(ьн
отъпоустнтъ са чхое'Вкомъ. х вже нх д><ъ ^о\|>хх не отъпоустнтъ
са чхкмъ Мт 12.31 Мар; х еже не оумъкенхмн ржкхмн ьстн. не сквръ-
530
ннтъ члвкл Мт 15.20 Мар; съблЬдн Злповъдн . . . къпа . . . j>e*ie емоу
еже не оувьешн Мт 19.18 Мар; «тъ ннуъже К(>ъматл са нже въ поустынн
етъХодьннцн Супр 289.12; посьлн нл ма. (лже «ть теве келнкмл милость
Супр 528.18; нын1л врМА веже отъ теве помоштъ Супр 103.17.
В това може да се види определено влияние от страна на гръцкия
синтаксис, особено що се отнася до активизирането и функционалното обо-
гатяване на налипните в народния старобългарски език форми и модели.
Те постепенно придобиват самостоятелно значение и свое място в пара-
дигматичния строеж на книжовния старобългарски език. Така например за
активизирането на причастните конструкции е показателна съпоставката,
която прави Р. Вечерка за използуването им в Зографското евангелие в
чешкия превод на съответния текст от Библията: в Зогр са засвидетелст-
вувани 400 случая на субстантивирани причастия, в Син — 320, докато в
чешкия превод (Кралицката библия) само 40 пъти е използувано съществи-
телно или субстантивирано причастие, а в 280 случая — относително изре-
чение или други средства (Vecerka 1980).
§ 639.	Посочено е, че общият брой на дателните абсолютни конструк-
ции в класическите старобългарски паметници възлиза на 1373 (690 случая
в евангелския текст, 632 — в Супр, 51 — в по-малките текстове (Stani-
slav 1933—1934). Според статистиката на Е. Дограмаджиева за подчине-
ните обстоятелствени изречения, означаващи обща темпорална ориентация,
при употреба на 13 съюзни средства, имаме 868 такива изречения, от тях
в евангелския текст — 559, в Супр — 189. Изреченията със съюз кгдл
са съответно 668, от тях 452 — в евангелския текст, 144 — в Супр (До-
грамаджиева 19806). От тези данни може да се види значителното
място на книжно-литературните конструкции в синтаксиса на старобългар-
ския книжовен език. От друга страна, трябва да се изтъкне, че в особено
голяма степей книжовен процес е изграждането на цялостната система на
средствата на сложното изречение (най-вече в областта на синтактичното
подчинение). Важен факт е обаче както установява Е. Дограмаджиева, че
старобългарската система от обстоятелствени изречения съдържа 178 съюзни
средства (в този брой са включени всички дублетни средства), от конто
само 5 са се появили под гръцко влияние в резултат на въздействието на
на гръцкия синтаксис (Дограмаджиева 19846).
ОСОБЕНОСТИ НА НОРМАТА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ
КНИЖОВЕН ЕЗИК
§ 640.	Както при установяването на книжовния фонд, за нормативната
система на старобългарския писмен език решаваща роля играе начинът на
възникване на старобългарските текстове.
1.	Още от самото начало езиковата норма на тези текстове се отличава
с престижност, тъй като старобългарската писменост (азбука и текстов
корпус) е подчинена на концепцията за литургичен език — език, равнопра-
вен на гръцки и латински по функция и литературни качества. Това съз-
дава особено благоприятни условия за стабилност на писмения език, а
оттук — за устойчивост на неговите нормативни показатели, сведения, за
конто ни дават писмените текстове, в случая — Кирило-Методиевите пре-
води и като съвкупност — класическите старобългарски паметници (т. нар.
старобългарски канон).
531
2.	Като следствие нВ първата особеност се явява до голяма степей и
Второто, външно обстоятелство, свързано с началото на старобългарския
книжовен език: той се изгражда не стихийно, а, както специално изтъкват
Р. Вечерка и Е. Дограмаджиева, организирано, по определена концепция на
Кирил и Методий, или на Кирило-Методиевата преводаческа и литературна
школа. С това преводачите на първите старобългарски текстове се проявя-
ват едновременно и като кодификатори на книжовната норма чрез създа-
дените в тяхната книжовна практика образци — оригинали за следващите
преписи и езикови модели за подражание, конто се възпроизвеждат при
оригиналното литературно творчество. Основни положения, конто твърдо се
регламентират от Кирило-Методиевата школа като преводаческа концепция
(сведения за нея ни дава текстът на Македонская кирилски лист) и прак-
тика (превода на изборното евангелие на Константин-Кирил, на Епифаниевата
хомилия — вероятно на Методий, допълването на Изборното евангелие до
пълния текст на Четириевангелието), са съчетаването на народни и книжни
елементи, запазването на славянската структура в лексическите и синтак-
тичната съчетаемост на езиковите единици (показано особено добре в
изследванията на Е. Верешчагин), умереното използуваие на гръцките об-
разци за създаване на нови думи и книжни синтактични модели (Birnbaum
1958b, Bauer 1958с, Vecerka 1968; 1971; 1973b). Влиянието на гръцките
оригинали се допуска само по необходимост, при недостатъчно славянски
изразни средства, и никога във вреда на „разума" — т. е. на смисъла (едно
от основните положения, защищавани в Македонский кирилски лист).
Особено силно е подчинен на гръцките оригинали словоредът на ста-
робългарските текстове. Не може обаче да се каже, че точно такива са
били словоредните норми при създаването на оригиналки текстове, нито до
каква степей дадени словоредни модели, обусловени от гръцки, са били
възприети за общовалиден книжовен словоред. Може да се посочи мястото
на енклитичните форми винаги след глагола (т. е. нарушение на славян-
ского правило за второто място на енклитиките в изречението), отбелязано
и анализирано от Ив. Гълъбов (Gaiabov 1950), задпоставеност на прите-
жателните местоимения-прилагателни и въобще на съгласуваното опреде-
ление. В редица случаи обаче словоредните норми, конто могат да бъдат
извлечени от класическите старобългарски паметници, са оставали все още
на равнището на съответните текстове.
3.	Поради това, че системата на кижовния старобългарски език се
изгражда най-напред въз основа на преводи на зададен от предназначението
на старобългарския писмен език корпус от тектове на гръцки език (преди
всичко богослужебните текстове), книжовните средства се изработват едно-
временно с оглед на предаване на сложното съдържание и езиковата струк-
тура на разнообразии по жанрови характеристики и езиков състав гръцки
оригинали. Това са преди всичко т. нар. богослужебни текстове от Новия
завет (Евангелието и Апостола), от Стария завет (Псалтира), освен това
един основен списък на хомилии (слова) и жития, химнографски произведе-
ния, литургични текстове и пр. Твърде скоро към този основен фонд се
включват правни текстове, съчинения с философско и философско-полемично
съдържание, хроники, сборници с енциклопедични знания и др. Така още
при зараждането на старобългарския книжовен език е създадена основата
за изработване на книжовни средства за всички негови литературно-жанрови
функции в рамките на средновековната литературна система. Това обстоя-
телство има важно значение за определянето на функционалните сфери на
старобългарския книжовен език, конто не се проявяват в някакво последо-
532
вателно развитие на отделни стилове, а формират средствата си одно-
временно.
4.	Важна черта на новоизградените книжовни средства е тяхната инте-
лектуализация (на този факт обръща внимание Р. Вечерка). „Стандартните"
средства на старобългарския книжовен език се отличават с определена струк-
турна стилизация и парадигматичност, чрез конто се формира критерий за
„правилност". Ядрото на книжовната лексика се пред ставя от терминоло-
гичните групи (теология, философия, право и пр.), задължителна особеност
на писмената норма е използуването на прецизни и кондензирани синтак-
тични средства със силна семантична обобщаемост.
5.	Противоречиви мнения са изказвани при разглеждането на един твърде
важен аспект на старобългарските книжно-литературни норми, а именно
конфронтирането на тези норми с процесите в развитието на говоримия
старобългарски език до края на XI в. Според някои изследвачи те бързо
придобиват закостенял характер, превръщат се в затворена система, поради
което в писмения език нови явления и изменения се отразяват само спора-
дично и спонтанно. Други автори (К. Мирчев, Ив. Гълъбов, Е. Дограмад-
жиева) убедително изтъкват живата връзка на писмения език и народната
реч през старобългарския период и специално подчертават този факт.
За да се даде правилна постановка на този въпрос, пак е необходимо
да се върнем към текстовата структура на старобългарската книжнина.
Естествено е, че преписите на евангелските текстове, Апостола, Псалтира,
редица слова и жития, свързани с църковните служби, запэзват вярност
към първоначалния превод, което значи, че те съдържат — т. е. те са въз-
произвели в неизменен вид — всички особености на неговия език. Наблю-
даваното в редки случаи „редактиране" на по-стария текст също не нару-
шава първоначалната му структура и се проявява целенасочено, в съвсем
определени аспекти (например при евангелския текст — в определено, съз-
нателио провеждано сближаване със синтаксиса на гръцките оригинали или
замяна на определени лексеми), както това показват изследванията на
К. Хоралек, в последно време на Ив. Добрев и др. Този тип текстове по
принцип ни дават сведения преди всичко за основните и изходни норми на
старобългарския книжовен език. Друга картина наблюдаваме във възникна-
лите след това текстове, богат материал за конто ни дават извършените в
Преславския книжовен център преводи и оригиналните произведения на
старобългарските писатели от края на IX — началото на X в. в Преслав и
Охрид (част от преводите в Супр, „Слова против арианите“ и беседите на
Учителното евангелие на К. Преславски, „Богословието„ и „Шестоднева"
Й. Екзарх, оригиналки произведения като „Беседа против богомилите" на
Презвитер Козма, съчиненията на Климент Охридски, словата на Петър
Черноризец и др.). При тях се забелязват две на пръв поглед взаимно
недопустими тенденции: стремеж към усъвършенствуване на определени
книжни конструкции, каквото е използуването на относителното местоиме-
ние нже за предаване на гръцки членувани имении съчетания, което е било
много по-ограничено в евангелския текст, и, от друга страна, много широко
допускане (пак в сравнение с нормите на евангелския превод) на задпоста-
вени показателни местоимения със спеииализирана анафорична семантика,
особено добре изразена при тъ. Известно е, че това е една от особенос-
тите на езика на Й. Екзарх, която някои изследвачи (Трифонов 19315
Гълъбов 1962) са склоняй дори да тълкуват като развита вече употреба
на членна форма. За такова заключение обаче не ни дава материал нито
един старобългарски текст. В словореда се допуска свойствената на народ-
ния език позиция на енклитиката, второто място от началото на изрече-
533
нието или след пауза (при енклитичните форми на личните местоимения),
която, както изтъква Ив. Гълъбов, се различава от гръцките модели. В пра-
вописа също павлизат нови норми. Ив. Гълъбов ги определи като норми на
книжовния кръг около Симеон, конто се различават от Кирило-Методиевите
и очевидно се опират на други фонетични особености, свойствени на диа-
лектите в областта на Преслав и на източнобългарските говори (право-
писна школа с един ер — ь, отбелязване на групите -^ь-, -ль-, -уъ-, -лъ-
като -ь^-, -ьл-). В Супр. — Й. Курц установява допускане на относител-
но местоимение от въпросителна основа къ-(къ:н) и тенденция към
използуване като третолично местоимение не само на внь, а и на тъ (К u г z
1969:83, 203).
Не във всички случаи можем да говорим за нормираност и кодифици-
раност на новите явления, но що се отнася до поставянето на енклитиките,
семантичната специализация на задпоставеното показателно местоимение тъ
и разширяването на сферата на употреба на някои предложни конструкции
трябва да приемем, че това са възприети в нормите на литературния език
явления въз основа на процеси в говоримия старобългарски език (терито-
риалните диалекти и културният диалект на Преслав).
6.	Вариране в рамките на старобългарската писмена норма.
§ 641. Още с първите изследвания на старобългарските паметници и
най-вече след наблюденията на В. Ягич върху евангелския и апостолския
текст (Jagic 1913; 1919—1920). е установено, че в тях се съдържат редица
лексикални варианти. За тяхното появяване са предлагани различии обясне-
ния и най-много становища са изказани за варирането на лексемите в еван-
гелските и апостолските преписи, тъй като техният текст съдържа освое-
ния и най-ранен старобългарски превод, представен в голям брой ръко-
писи. Само от старобългарския период разполагаме с 4 евангелски ръко-
писа, няколко фрагмента от евангелски преписи и извънредно важния, най-
ранен датиран препис, руска редакция — т. нар. Остромирово евангелие от
1056—57 г. В случая не става дума само за текстуални разночетения, а за
известен брой лексикални двойки, употребявани от книжовниците не
само контекстуално обусловено, в зависимост от традицията на даден
текст, а като дублетни речникови единици и когато са създавани нови,
оригинални текстове (например в книжновното творчество на Климент
Охридски). Поради това, че една част от тези думи е характерна за
глаголическите евангелски преписи, а друга — за кирилските, и в по-
широк смисъл — за по-късните ръкопиеи, т. е. възникналата в Преслав
книжнина, те бяха евързани с дейността на двете старобългарски книжовни
школи (такова е мнението на В. Ягич, К. Мирчев, А. Селишчев и др.). По-
късно изеледванията на Ив. Гълъбов върху езика на Климент Охридски и
сравнението с други текстове, възникнали в Източна България, показаха
неправомерността на твърдението, че тези лексикални двойки отразяват
разлики в лексикалния състав на книжовния език в противопоставяне
Охрид — Преслав. Климент Охридски употребява в повечето случаи и двата
члена на двойката, същото важи по принцип и за преславските книжовници,
макар че в тази книжнина от края на IX—X в. можем да говорим и за
трупа думи, характерни за Преславските паметници. Те обаче не влизат в
последователна система от варианти с лексиката от евангелския и апостол-
ския текст, както е случаят при дублетния списък, установен въз основа
на изеледванията на В. Ягич. Като „охридски" и „преславски" лексикални
дублети обикновено се посочват следните думи: гоумьн? — токъ, Х?*мн-
534
НЛ — Хлъкннл, Ж^ЬТКЛ - Tf-BEX, ЖНВОТЪ — ЖНТНК, Д9СТ01АННК — НЬСЛ'ПДНК,
БЛХГОДЪТЬ — БЛЛГОДЛТЬ, СК|>ЪБЬ — печлль, д^ьколъ — ж^ьдь, женнуъ —
ДАТЬ, клевать — под^оугъ, СКЪЛАВЬ — ЦАТЛ, съньмъ — СЪБО^Ъ, велнн —
ВСЛНКЪ, Д^АС«ЛЪ— СИТкНЪ, HCKfb, HCKfbHHH—БЛИЗЬ, БЛНЖЬННН, ВЪЛЫАТН
са — пог^жжлтн, нлтроутн — нлпнтъти (-тлтн), нлоустнтн— НЛКЛДНТН, ЛЛЪ-
клтн— постнтн, посъллтн — поустнтн, тъкъмо — ТЪЧННК, |>ЛДН — ДЧзЛЬМЛ,
НСКОНН — НСПрьВЛ.
При изследването на лексикалните дублети без съмнение един от основ-
ните въпроси е разкриването на източниците ?а тяхното възникване, на
пътя, по който те са станали особености на един или друг текст. Едно от
обясненията се опира на предположение™, че е имало въздействие на раз-
лична диалектна среда, която е оставила следи при формирането на старо-
българския книжовен език в изминатите от него етапи: начален (солунският
говор), моравски (контакти със западнославянски диалекти), връщане в
българската южнославянска среда (източнобългарски и югозападнобългар-
ски говори). По този път върви А. С, Лвов (Львов 1966) при изследва-
нето на подбраните от него 52 лексемни двойки, като се опитва да намери
диалектна мотивираност (общо южнославянска, солунски говор, западносла-
вянска, източнобългарска и пр.) за включването на дадена двойка лекси-
кални вари анти в такстовете. При по-голямата част от материала става
въпрос за далеч по-сложни отношения, конто не могат да бъдат интерпре-
тирани толкова еднозначно, особено що се отнася до липсата на дадена
дума в българската диалектна облает (и съответно приемането й за мора-
визъм). За има достатъчно основание за подобно заключение, необходимо
е пълно проучване на българската диалектна лексика, което все още не е
осъществено.
За лексикалните особености на източнобългарските паметници, както
и за самото съществуване на „охридски" и „преславски" дублети, приве-
дени по-горе, обяснението също се търси в териториалната ограниченост на
дадени лексеми, в случая — диалектните различия в рамките на старобъл-
гарския език (Селищев I 1951:3'2; Мирчев и др.). Напоследък списъкът
на лексикалните варианти в евангелските текстове, свързани с Преславския
книжовен център, беше допълнен от Ив. Добрев с редица съответствия
като: втъннкъ - в^лтлрь, възможьн» естъ — мощен» естъ, досто-кннк —
ПРИЧАСТИИ, КЛЮЧНТН ЛОуЧНТН, КОНЕЧННЛ — K0NEU.E, КЪННГЪ!—ПНСЛНН1Л, леп-
тл — мъдьннцл, МЛЬВЛ — ПЛНЩЬ, НЛСЛ-ВДЬННКЪ — ПрНЧАСТЬННКЪ, прл-
веденъ — прлвьднкь, и др. При тези варианти се наблюдава и тенденция
към замяна на чуждите (гръцки) думи със славянски, примери за което
бяха дадени по-горе. Въз основа на броя и характера на тези съответствия
Ив. Добрев приема, че се става въпрос за съзнателна намеса в по-стария
текст — една нова преславска редакция на богослужебните книги, която е
засегнала преди всичко лексиката (Добрев 1978, 1979).
В друг аскект търси причините за лексикални варианти Е. Верешчагин.
За него те са естествена особеност на първите преводи и черта на кни-
жовната лексика. Въз основа на превода на една и съща гръцка дума той
установява 84 двойки лексикални варианти в евангелския текст (34 в дуб-
летните четения и 50 в кореспондиращите четения), от конто в списъка на
А. Лвов влизат само 9 двойки, и само 3 — в приведения списък на „ох-
ридски" и „преславски" варианти. Е. Верешчагин установява два типа вари-
ране: общоприето, което е било норма на книжовния старобългарски език,
и в по-редки случаи — варианти, конто се дължат на индивидуални пре-
535
водачески решения. Неговото заключение е, че редица лексикални варианти
в евангелския текст са изначални и трябва да се отнесат още към прево-
даческата дейност на Кирил и Методий, а не да се разглеждат като замени
и напластявания в историята на разпространението на евангелските ръко-
писи (Верещагин 19726).
§ 642.	От аспекта, който засягаме тук — структурата на книжовния
старобългарски език и особеностите на неговите норми, без значение са
произходът и пътят на оформянето на богатството на неговпя книжовен
инвентар. Съществен е функционалният момент — мястото па тези варианти,
възникнали по различен път, в системата на литературния език. При всички
изследвания е установено, че дублетните двойки са влизали като равно-
правии лексикални средства в неговия книжно-литературен речников фонд
и в този смисъл са били използувани активно, в някои случаи — с определена
избирателност от различии книжовници, независимо от техния диалектен
произход и връзка с определен книжовен център, преводаческа и литера-
турна школа. Тук също можем да видим превръщането на първоначалните
лексикални варианти на определени текстове, мотивирани в едни случаи
териториално, в други — от преводачески подход, в регламентирани сред-
ства на литературния език, допринасящи за разширяване на изразните му
възможности. В този смисъл и използуването на калкирани сложни думи
паралелно със славянски еднокоренни думи или описателни съчетания, на
чужди (гръцки) и старобългарски думи свидетелствува за възприемане на
тези синонимии средства като характерни и необходими за системата на кни-
жовния език (Цейтлин 1977).
§ 643.	Втора облает, където е много явно използуването на дублети,
е системата на съюзното подчинение. Въз основа на пълното изеледване на
материала за подчинените обстоятелствени изречения в класическите старо-
български паметници и в съчиненията на старобългарските писатели от този
период Е. Дограмаджиева показва, че дублетността на съюзните средства
е била свойствена на старобългарския книжовен език, белег на книжовната
система от средства за съюзно подчинение, намираща се в процес на из-
граждане и кодифициране. Така в рамките на 15 типа подчинени обстоя-
телствени изречения функционират 127 съюзни средства, а броят на дубле-
тите в рамките на отделяйте типове се движи от 3 до 16. Според Е. Догра-
маджиева „такъв тип нормативност говори за живата връзка на книжовния
език с говоримата реч през целия старобългарски период" (Дограмад-
жиева 1980в: 62).
§ 644.	Важни, макар и ограничени по количество варианти, възприети
в литературния език, наблюдаваме при онези синтактични особености на
старобългарския език, конто са евързани с процесите на балканизирането
му. Това са паралелните модели при родителен партитивен (кдннън)Съ—
кдннъ отъ ннуъ), приименен родителен и приименен дателен за прина-
длежност (ГОСПОДИНА )(f ХМННЫ — господина ЭДХМНН'В, ^ХВЪ КГО —- ^ХВЪ кмоу),
сегашно време във функция на бъдеще време и описателни съчетания с
нмътн и уотътн, възможност за изразяване на финално значение с инфи-
нитив и конструкции със съюза дх. Този тип варианти, възприети без
съмнение в книжовната норма, отразяват всъщност структурата на солун-
ските говори, конто са дали облика на Кирило-Методиевите преводи, и
конто не са се различавали особено от останалите старобългарски диалекти
от началото и средата на IX в.
Разликите в диалектната среда на създаването и битуването на старо-
българските текстове и влиянието на гръцките оригинали при техния пре-
536
вод не са изменяли или преустройвали нормите иа книжовния език, а само
са допринасяли да се увеличат книжовните изразни средства.
ФУНКЦИОНАЛНИ СФЕРИ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ
КНИЖОВЕН ЕЗИК
§ 645.	Стиловата стратиграфия на изразните средства на старобългар"
ския книжовен език и неговите функционални сфери с а два различии въп-
роса, при конто отново се налага разграничение между културноисторичес-
ката характеристика на приложението на старобългарския книжовен език и
чисто лингвистичните показатели за функционално разслоение на книжовния
иивентар в структурата на старобългарските писмени текстове, евентуално —
и със свързването му с определена нормативна регламентация на равнището
на системата на книжовния език. Този извънредно интересен проблем все
още е твърде слабо проучен, липсват въобще конкретни изследвания за
събиране на материала, не са правени и опити за лингво-стилистичен анализ
с оглед на поетиката на средновековната византийска литература, залегнала
и в оформянето на старобългарските литературни жанрове.
§ 646.	Въпросът за стилистичното разслоение на инвентара на книжов-
ните средства е тясно свързан с използуването на старобългарския книжо-
вен език като език поетичен (език на литературните жанрове) и език на
специалната литература. В този смисъл, както посочва А. Достал, още в
превода на Евангелието е трябвало да бъдат предадени текстове с белези
на епичен, дори драматичен остил, отчасти — с философско специализирана
насоченост (евангелието на Йоан); хомилетичната литература набляга върху
ораторския израз, но в действителност има и смесен стил, псалтирният
текст представя най-вече поетична форма на изложение и т. н. (D о s t а 1
1959b) Както обаче показват нзследванията на Р. Вечерка (Vecerka 1973b,
1974; 1978; 1980), конто ще използуваме тук, в рамките на корпуса на
старобългарските текстове все още не може да се говори за вертикално
стилистично разслоение в смисъл на архаизми, диалектизми, неологизми,
поетични думи и пр. Това би означавало всеки синоним да принадлежи към
съответен пласт и да носи признака на пласта — архаичност, поетичност,
народно-разговорна оцветеност. В старобългарския книжовен език още не
можем да говорим за подобии Пластове, тук притивопоставянето е най-
просто: народно — не народно (носител на признака „книжовност"). По
наше мнение самите народни средства в лексиката и синтаксисът всъщност
образуват неутралния пласт. Р. Вечерка смята, че може да бъде отделена
малка група стилистично оцветени чужди думи като ьмннь, кесх^ь, ^аввн,
кснт«у|>нонъ. Една част от тези думи са хебраизми в самия гръцки текст
(напр. дмннь) или латински думи от малоазийските провинции (кентоу^нвнъ).
Те са използувани в първите преводи за запазване на стилистичната про-
порция в самия гръцки оригинал, където тези думи (особено хебраизмите)
също функционират като чужди. На второ място, в рамките на книжната
лексика започва да се формира специален слой „учена" лексика, напр. при
противопоставяне на домашна и гръцка дума, описателно название и ком-
позитум, в синтаксиса — на причастие и относително изречение, подчинено
изречение и абсолютна конструкция.
§ 647.	По въпроса за полифункционалността на старобългарския кни-
жовен език и неговото широко приложение извън чисто култовата сфера
ще се позовем на казаното от А. Достал (Dostdl 1959в) и Е. Дограмад-
537
жиева (Дограмаджиева 19836). А. Достал изтъква, че старобългарс-
кият книжовен език е прониквал постепенно във все по-широко обществени
слоеве (средата на църковните служители и организатори, манастирите с
монашеството, образованпте кръгове) и така е придобивал истинска офи-
цална окраска. Отначало той е имал функция на „език поетически и спе-
циален (богословски, юридически), но постепенно е придобивал и останалите
функции, тъй като е ставал междуславянско съединително звено, и е служел
като средство за културна връзка" Do st 41 1959b. Въз основа на кон-
кретни данни от старобългарската книжнина и епиграфика Е. Дограмад-
жиева посочва, че обществените функции на старобългарския книжовен
език са се простирали в сферата на държавния апарат, църковната органи-
зация, богослужението, обучението и образованието, художествената лите-
ратура, специалната литература (богословска, правна, историографска, при-
родонаучна, филологическа), а както може да се види от някои графити и
надписи, той е бил използуван и за бптови нужди: „Книжовният език през
старобългарския период е обслужвал четирите най-престижии за Среднове-
ковието институции — държавната власт, църковната организация богослу-
жението, образователните школи, и двете основни разновидности на книж-
нината — художествената и специалната литература" (с. 289).
РАЗВОЙ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК ОТ IX—XI ВЕК
§ 648.	Както бе изтъкнато, старобългарският книжовен език ни е
познат не от оригиналните преводи на славянските просветители Кирил и
Методий, а по преписи от X и XI в. Въпреки това една сравнително точна
реконструкция на българския език от средата на IX в. е осъществима, що
се отнася до фонемната система и фонетичната структура на думата, до
морфологичната система и структурата на синтактичните единици. В про-
дължение на два века старобългарският език се е изменял и тези промени
са намерили частично отражение в запазените писмени паметници от X—XI в.
В тях се появяват нови явления, общобългарски или диалектни черти. Сраз-
нително трудно е да се установят промените, конто са настъпили в лекси-
ката на говоримия език1, поради строго каноничния характер на текстовете.
ФОНЕТИЧЕН РАЗВОЙ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
§ 649.	На фонетично равнище се наблюдават следните промени:
I.	Отпадане на еровите гласни в слаба позиция, което довежда до
сыцествена промяна в структурата на думата и до появата на затворени
срички, както и в останалите славянски езици.
II.	Отслабване на тенденцията кьм палатализация, в резултат на което
някои палатални звукове се превръщат в твърди (процесът е бил различен
в отделните български диалекти).
III.	Сближаване на някои гласни от предния, средний и задния ред в
учленително и акустично отношение: на ь с ъ, н с ы, рь с рь, ль с ль,
а в част от българската езикова територията и на t с ft.
Тук ще бъдат разгледани по-подробно редица Фонетични промени, конто
са намерили отражение в писмените паметници:
538
1.	Съдбата на началиото и интервокалното j; протеза на J и v
§ 650. За съдбата на началното (или протетично) j пред « са меро.
давни данните на кирилските паметници, тъй като глаголическите не при-
тежават буква за йотувано е. Известно е също така, че Савина книга има
обикновено е- вм. к (смята се, че е по подражание на глаголицата). Най-
важен паметник за решаването на тоя въпрос е Супрасълският сборник: е-
тук се среща често в думите едх, ете^ъ, его, еже и др. Формите с
начално е- и с -е- след гласни в средисловието са по-чести в края на памет-
ника. Може да се предположи въз основа на тези данни, че j в началото
на думата или в средисловието е започнало да се занемарява. Възможно е
това да е ставало с j и пред носово а, ако съдим от съвременните форми,
срв. стбълг. 1азъисъ— нбълг. език, стбълг. ьхчьнъ, ьхчьнънъ— нбълг. ече-
мичен. Отпадане на j се наблюдава и пред и, напр. в «уже ’вече’ (от пра-
слав. *juie, срв. лит. /ай ’вече’, латв. jau, стпрус. iau), но все още се пише
и нже (=/«&), което е характерно за Сав, Мар (преобладава). Покрай
«ут^« (редовно) се среща и ют^о (—jutro), напр. в Зогр и Син, с протетично
j, което ще е нова протеза в условия на сандхи (срв. йутро в някои запад-
нобългарски диалекти).
Ново протетично в- се явява пред ж в думата вжда ’верига’ в Супр,
и в средисловие след гласна в съ-вждъ ’връзка, верига’ (Супр, Клоц) наред
със съжзн (мн. ч.).
2.	Затвърдяване на палаталните фрикативни съгласни,
африкати и групите шт, жд
§ 651.	Съгласните ш, ж, Y, ц, s (^), с (във вьсь ’цял’) и звукосъче-
танията шт, жд, конто са произлезли от съчетание с /, са били поначало
палатални (меки) в праславянски и в ранния старобългарски език, което се
вижда от написания със следващи ъ и ю, напр.: чъсъ (= уасъ), уъетъ
(= уьетъ), ?юд« (= уоудо), въ оуж-асъ (от оужьсъ), въжъша (аор.) ’те
изгориха’, п«к\жъте (импер.) ’покажете’, лш/s (род. п. ед. ч. от лице),
п«аьвъ (— пвльвь), кънАа-в (род. п. ед. ч. от кънАвь), нштъте (импер.)
’търсете’, ^ождъхшс (имперф.), вьснк (покрай вьсж, вин. п. ед. ч. ж. р. от
вьсь ’цял’) въшедъшю, мжжю, »тьц.ю (дат. п. ед. ч. м. р.). По-късно тези
съгласни и звукосъчетанията шт и жд са започнали да губят палаталния
си характер. За това може да се съди в някои случаи от писането на
следващата гласна: 2k вм. ъ, оу вм. ю и ж вм. нк, но по-сигурен признак
за затвърдяването на палаталните съгласни е замяната на ь с ъ, срв. напр-
шъдъ вм. шьдъ, уът» вм. уьт«. Особено често се среща ъ вм. ь след ш
и ж (напр. в Сав, Евх и др.). Що се отнася до палаталните н, л, у, те,
общо взето, са залазили мекостта си, означена и със специален надреден
знак ('). Затвърдяването им в някои случаи не е било възможно и по мор-
фонологични причини: корелацията твърдост/мекост е била релевантен приз-
нак за различаване на а- и ja- основи от ж. р. в имена като жень: вонНк
(в«нъ). Има обаче и доста случаи със затвърдели л, н в имении гла-
голни форми: м«лж (Клоц, Сав) срещу моХж, меЯнк (Зогр), мнлктъ1нж (вин.
539
п. ед. ч.; Сав, Син, Супр) вм. -н’лч, фгнь (род. п. ед. ч., Син), помъпплььХ*
(Син, Супр) покрай мфЯьь^ж (Супр), твф^ж (Мар) вм. твф^ж, твф^нк, цроу
(= цъс\|>оу, Асем) вм. ц^ю (= цод^ю) и др. Написанията стг^ьцы, п-кнд-
8Ъ1 в Мар (с -Ъ1 вм. -н) са свидетелство за затвърдяването на африкатите
Ц, и 8.
3.	Промени с еровитс гласни
§ 652.	а) Преглас на еровите гласни (синхармонизъм). Под влияние на
гласната в следващата сричка еровите гласни са били подложенн на изме-
нения, определяни като преглас или синхармонизъм: ъ може да премине в
ь пред срички, конто са съдържали гласна от предния ред, а ь — в ъ
пред срички, конто са съдържали гласна от задния ред. Напр.: 1) бед-вти
(Мар, Зогр, Сав, Евх, Супр, Син) от въд-втн (първичността на ъ се доказ-
ва чрез отгласната степей спрямо въз-бф^днтн ’събуждам’); дьвъ, дьвъмх
(Мар) от дъв-; вьн-ь (Зогр, Мар, Сав, Евх, Супр) от вънъ, обаче въыъ, срв. и
вфнъ (с о< ъ в силна позиция); наречие зьлъ (Мар, Зогр, Супр, Сав) от
зълъ; вьпнтн ’викам’ (Сав, Евх, Супр) от въпнтн (ъ е първично, срв. въз-
ъпнтн); 2) мъздь ’награда’ (Зогр, Мар, Евх, Супр) от мьздь (така в Сав
Супр; -к- е първично, което се доказва от езиковото сравнение); тъмь
(Мар, Зогр, Сав, Евх, Супр), обаче в дат. и мест. п. ед. ч. тьмъ (Зогр, Мар
Сав) покрай рядкото тъми (ь е първично, което се доказва от форми като
темьнын, темьннць с -е-<ь); въдфвь (Зогр, Мар, Сав, Евх, Супр) от,
вбдфвь (първично -к- се предполага въз основа на езиковото сравнение);
мънфнк (тв. п. ед. ч.) срещу мьн-в (дат. и мест. п. ед. ч.).
Прегласът на еровите гласни не е прокаран последователно в старо-
българските паметници, среща се само в определен брой думи. На Киев-
ските листове не е познат, което изненадва предвид древността на този
паметник. Възможно е да имаме работа с диалектно явление. Върху тези
промени на еровите гласни обърна внимание най-напред В. Ягич (1876), а
след това и други слависти (вж. подробности у Vondrak 1912:248 и сл.;
W i j к 1931:106 и сл.; Diels 1932:107 и сл. с литература). Относно хроноло-
гията на процеса може да се твърди със сигурност, че е протекъл по време,
когато еровите гласни все още са запазвали първоначалното си звучение,
т. е. преди изчезването на слабите ерове и преди вокализацията на силните
ерове. Това се доказва от факта, че в отделил случаи синхармонизираните
ерове са подложени на вокализация — ь в е иъв «, срв. напр. вездеше
’бездна’ (Син, Евх, Супр), род. п. мн. ч. вездепъ (Син) наред с честото
бсздънь (че -ъ- е първично, се доказва от съответствията в други индо-
европейски езици, срв. лит. diignas ’дъно’ от *dubnas); дфб^ь (Лк 3.5 Асем)
от дьб^ь (така Асем, Мар, Зогр, Сав, Син) с първично -ъ- (вж. по-долу);
тв. п. ед. ч. третник и род. п. ед. ч. т^стни (и двете форми на Евх, къ-
дето се среща и т^ьсть — с -ь- от -ъ-, срв. рус. трость, чеш. trest? и пр.);
род. п. мн. ч. сждобъ (многократно в Снн) съответно на редовното сждъбь
’присъда’ от сждьбь (за суфикса -ьба срв. стрдЬБЬ ’страдание’, жа-вдьбь
’глоба’ в Супр, Ц’Блкбь ’изцеление’ в Евх, Супр); срв. и ербълг. вепль от
вьпль (така в Мт 25.6 Асем, Сав; Мт 2.18 Сав и в Супр 108.29) — от
540
първоначално къпль, срв. вопль (Син) и рус. вопль. Остатъци от вокализи-
рани прегласени ерове са засвидетелствувани в югозападни български го-
вори: везми (Солунско) от кьзьмн < къзьмн, везели (Дебърско) от кь-
ЗАлн < къзаан. Спорадични примери на преглас на ерове се срещат и в
изто тославянски, срв. рус. дебри., струс. дье^ъ и дс-е^ъ ’планински склон,
пролом’, рус. диал. дебря, укр. дебрь ж. р. — от праслав. *<1ъЬгь срв. латв.
dubra ’локва, гьол, мочурливо място’ лит. Duburys (река). Очевидно наблю-
даваме с успоредни явления в староруски и старобългарски.
§ 653.	б) Преход на ь в ъ след ш, ж, шт, жд, v, ц, s (?,•), който
зависи от постепенно затвърдяващия изговор на тези съгласни (вж. § 133)
§ 654.	в) Изчезване на еровете в слаба позиция. Общоприето е, че по
времето, когато Константин-Кирил е фиксирал на писмо един от българ-
ските диалекти в околностите на Солун, еровите гласни са звучали в жи-
вата реч при всички положения. Че тези звукове не са били еднакви по
времетраене и по сила на произношението с останалите нормално кратки
гласни (дълги гласни в старобългарски не е имало), се доказва от тяхната
неустойчивост в по-нататъшния развой на старобългарския език в опреде-
лени положения (успоредни явления се наблюдават и в другите славянски
езици). Затова условного означение на еровите гласни като „свръхкратки"
е напълно оправдано. Измененията, конто те са претърпели по-късно, са в
зависимост от позицията им в думата, респ. фонетичния такт. В краесло-
вието, в неударени срички и пред срички с нормално кратка гласна, т. е. в
т. нар. слаба позиция, произношението на еровете отслабнало, което довело
до пълната им загуба: псатн (от пьсатн), спатн (от съпатн), мнъ (от мьнъ),
кто (от къто), пен (от пьсн)— Зогр; пен, псомъ (от пьсъ), птица (от път-
нца), птъньць (от пьтъньць), пцъте (от пьцъте), пшеннцж (от льшеннцж)
и др. — Мар; многъ (от мъногъ), мнонк (от мънонк), мнъ (от мьнъ), ство-
^нтн (от сътко^нтн) и др. — Син; скът, кам, ен)С и др. (в краесловие),
поаза (от польза), тма (от тьма), вте^А (от BbYtfA), е^евр (от cbfesfo) и
др. — Асем; все (от вьеь ’село’), веь (от вьеь ’цял’), кто (от къто), ?то
(от уьто), многъ (от мъногъ), мнъ (от мьнъ), efевр (от cbfespo) — Сав;
К ННМЪ (от къ ннмъ), КИНГА (от КЪННГА), KHA'Zjb (ОТ КЪНА^Ь), НДН- (ОТ
гедьн-), възпн (от къзъпн) — Супр. Трябва да се има предвид, че еровете
са продължавали да се пишат по традиция, особено в краесловието. Ма-
териалът обаче е достатъчен, за да се заключи за постепенната загуба на
еровите гласни в слаба позиция. Темпът на тоя процес ще е бил различен
за отделните български диалекти, доколкото може да се съди от писмени-
те паметници (напр. особено консервативни в това отношение са Мар и
Син, докато в Сав и Асем са налице чертите на по-нататъшния развой на
тези гласни).
§ 655.	г) Вокализация на еровете в силна позиция. Изчезването на еро-
вата гласна в слаба позиция е довело до образуването на затворена сричка.
Ако такава сричка е съдържала ерова гласна, последната се е удължава-
ла и се е превръщала в нормално кратка гласна. В такава позиция, наре-
чена силна, еровата гласна е могла да се запази, като ь е преминало в ъ
в резултат на преглас, или пък са се изменили съответно ь в о и ъ в о.
Условно тоя процес се нарича вокализация на еровите гласни (терминът
«понижение на еровете1*, който предлагат някои слависти, е неточен, тъй
541
като при прехода на ъ вое налице и лабиализация йа ера). Той стой не-
съмнено във връзка с изчезването на еровите гласни в слаба позиция, ко-
ето напомни загубата на e-muet (нямо е) в историята на френския език, и
общо взето, е подчинено на същите закони (Vaillant 1948а:35). В част
от старобългарските говори гласната ъ под ударение и в затворени ко-
ренни срички се е задържала, което съответствува на днешното състояние
на североизточните говори. Така например по всяка вероятност в късния
старобългарски език написанията вънъ, дъждь, кръвь, дъштн са били
произнасяни вън, дъжд, кръв, дъштн (срв. нбълг. дыце). Широко засви.
детелствувана е обаче вокализацията на еровите гласни — ь в е и ъ в о.
При наличието на три последователни срички, съдържащи ерова гласна, в
силна позиция се е оказвал вторият ер, срв. напр. прншълецъ (Мар), произ-
насяно пришлец от нрншьльць. Тенденцията към унификация на аломор-
фите обаче е нарушавала този закон. Така от първоначално прлвьдьнъ
очакваме прлвден(ъ) от прлвдьн(ъ), срв. написанието прлвъденъ и прлвь-
день в Мар, но се среща и форма прлведенъ (Мар) = нбълг. приведен —
с е < ь в първата сричка, поради изравняване с формата за ж. р. праведна
от прлвьднл, а това от първоначално прлвьдьнь (вторият ер изчезва, а
първият остава в силна позиция). Срв. още от стбълг. тьмьнъ — нбълг.
тъмен и темен (диал.) под влияние на формите ж. р. тьмьнъ > тъмна,
респ. темна, и за ср. р. тьмьно > тъмно (тъмно в Сав), респ. темно.
§ 6Ь6.	Вокализацията на еровете ьвеиъвое процес, който е не-
равномерно представен в старобългарските паметници. В паметниците от
източнобългарски произход, като Сав и Супр, ъ, а отчасти и ь се запаз-
ват, общо взето, без изменение. В Зогр примерите с с и о от ь и ъ са
малко на брой, което показва, че процесът на тая вокализация на еровите
гласни е бил в своето начало. В останалите глаголически паметници (Мар,
Асем, Клоц, Син, Евх) преходът на ь в е е доста чест, докато преходът
на ъ в « в някои паметници се среща по-рядко. Вокализацията на еровите
гласни се извършва в пределите на такта (фонетична единица, която се
характеризира с едно ударение), като обхваща енклитиките и проклитиките:
ВО МНИ (ОТ КЪ МЬНН), пръдо МНОНК (ПрНДЪ МЪНОНК), нъродо-сь (нъродъ сь)
и пр. Примери за прехода на ь > е и ъ > о:
Зогр: вьднезъше (= -ньз-), темьннцж (= тьм-), шедъ (многократно,
от шьдъ), тнлець (— -ьць), Бнсенъ (= ьнъ); ръво-тъ (ръвъ тъ), нлродо-
сь (нлродъ сь), цръковь, любовь (= -ъвъ), кож[ь]до (= къжьдо).
Мар: весь (= вьсь), шель (= шьлъ), людемъ (= людьмъ), свнтелъ
(= СВ'ВТЬЛЪ); вонъ (= вънъ), ЛЮБОВЬ (= ЛЮБЪВЬ), плодо-сь (= плодъ сь),
можето-сь (= можетъ сь), домо-тъ (домъ тъ) и т. н.
Клоц: внренъ (= -ьнъ).день (— дьнь), в падежни окончания -е)(ъ и
Т. H. (= -Ь)(Ъ); ЛЮБОВЬ (= -ЪВЬ), ЛЮБ0ВЪНЪ1МЬ (= ЛЮБЪВ-), НЛУАТОК ( = -ЪКЪ),
тстврътокъ (— -ъкъ), кровыж (= кръвьнк).
Асем: кожъдо (= къжьдо), вонъ (= вънъ), совъкоупьшл (= съ-),
СОДЬДЛ (= СЪ-), СОНЬМНШТЬ (= СЪ-), КО МНИ (= КЪ MbH'S), ложь (= лъжь),
ллкоть (= ллкъть), оувнъмо-н (оувнъмъ н), нлчдтокъ (= -ъкъ); оумеръшь
(= -мьр-), денетъ (- дьнь тъ), цнслресткне (== -ьствне), пришествие
(прншьствне) и др.
542
Син: левъ (= львъ), к»нець (= к«ньць), модель (~ людьХъ); к^ъ-
покъ (т ; -ъкъ), воск^ъснж ( — къск^ьснж), ве мнъ (— къ мьнъ), дождь.
(= ДЪЖДь), ПЛОТЬ (-Ъ) (= ПЛЪТЬ), КОЗЬ|>ЬЖ (= въз-) И др.
Евх: лгнвць (= -ьць), ЛЮДОМЪ (— -ЬМЪ), В««ь (-= кьсь), свътслъ
( -ьлъ), шедъ шьдъ), прншедъшл (= п^ншьдъшх), сонъ (= сънъ),
кртокъ (= -ЪКЪ), СОБЪ^ЬША ( = СЪ-), БОСПЛОТЪНЪНА (= БКПЛЪТ-), К^ОВЫЖ
(= К^ЪВЫЖ) и др.
Сав: нменвмь (= -ьмь), людсхъ (= -ьХъ), людемъ (— -ьмъ).
Супр: темннцд (= тьмьннць), дьнесь (= дьньсь), день (= дьнь),
конець (= -ьць); ЛЮБОВЪНЪЖ ( = ЛЮБЪВ-), смоковьнъьго ( = смокъв-), кръ-
покъ (= -ъкъ).
Вокализацията на еровите гласни се среща и в слаба позиция, но ряд-
ко, под влияние на други форми на думата (аналогия): нсджженыА (Клоц),
смоковн (= -ъвн, Евх), оуспъшено (= -ьно, Супр), до конецх (= -ьць, Син),
което се обяснява като изопачаване от първоначално до конець; соблазн!
(= съ-, Син) и др.
4.	Преход на ъ| в н
§ 657.	Примерите са малко: рнвъ, ^нбнць, г^нзетъ, открнтн, откуп —
5 пъти в Сав. |>нбъ (Зогр); слнша (Клоц) вм. слъ|ША, слншаштсмъ (Мар),
мнлостнИж (вин. п. ед. ч., Супр) вм. -Ъ1н*ж, к^ннкштн, отък^нвьше (= -к^ы),
|>нбъ| (Супр). За примерите от Мар и Клоц някои смятат, че те отразявали
черта на “западен църковнославянски език — сърбохърватски' (Vai Па nt
1948а: 47), без да вземат под внимание факта, че преходът на ъ> в н е
свойствен и на българския език. В повечето от приведените примери тая
промяна може да се тълкува като преглас, поради въздействието на след-
ващата мека сричка, срв, (>нбъ ’две риби’ в Сав срещу ^ъьбж (вин. п.) в
същия паметник. По примери като ^нбъ|, откунвмж, бнбъшъ, смнкмжш-
тннм са (дат. п. мн. ч.) ’на пълзящите’ в Супр свидетелствуват за начален
процес на прехода на Ъ1 в н, който довежда до загубата на една фонема
в българския език.
ВЪВ формите СТЬуЬЦЪ! (ТВ. П. МН. Ч.) ВМ. CTXfbUH И ПЪНАВЪ! (вин. п.
мн. ч.) вм. пънава, конто се срещат в Супр, следва да виждаме не фоне-
тични промени, а резултат от морфологичен процес: поради затвърдяването
на африкатите ц и s тези съществителни са преминали към о-основи
(Vaillant 1948а:88). Написанието ктынж (вин. п. ед. ч.) вм. нстннж също
не говори за промяна на н в ы, а е вероятно грешка на преписвача, пора-
ди започналия процес на сливане на ы с н в неговия говор.
5.	Промени на носовите гласни
§ 658.	Общо взето, гласните ж и а се употребяват редовно в старо-
българския език, така че правилното писане на съответните букви ж и а
се смята за отличителен графичен белег на старобългарските писмени па-
метници спрямо по-късните (среднобългарски) и спрямо различните редак-
ции на старобългарския. Но в някои старобългарски паметници се натък-
ваме на отклонения, конто са резултат от започващи или вече осъществени
промени на тези гласни в отделяй български диалекти.
543
§ 659.	В съвременния книжовен български език и в по-голямата част
от неговите говори заместник на стбълг. ж е гласната ъ. Най-ранният при-
мер за тази промяна се съзира в Супр (151.14): н тн зил» кьт|>н н ван-
нами мкчнмн (вм. мжунмн) възв^аштааХж къспдть „и те [корабите]
измъчвани от ветровете и вълните, се връщаха назад". Ако се приеме с
основание, че в думата mhvhmh буквата ь замества ъ, то няма никакво
съмнение, че това е с деназализирано и делабиализирано ж — промяна, която
стой в пълно съгласие със североизточните български говори.
Нерядко в старобългарските паметници се среща на писанието о вм. ж,
напр. няколко пъти в Мар и рядко в други. Срв. напр.: б-вах» (вм. бъах«к)>
г^адошааго (вм. = джшааго)— Асем; др а Хао (вм. -ж), соуХ» (вм.-ж),
ваадъ1ко (вм. -ж) — Супр; 0301Ж (= жзогж), отровж (вм. жтровж) —Евх и
др. В Син се среща често о вм. ж, а има и няколко примера с ж вм. е от
ъ: подж многж, жтржкл, тобжгж и др. Възможно е писането на о вм. ж в
Син да отразява черта на български говор в крайния югозапад — Дебър-
ско, където е познат рефлексът о на стбълг. ж.
§ 660.	Честото смесване на оу (ю) и ж (гж) в Мар и Клоц се обясня-
ва различно. Срв. напр.: коуп'Влн (вм. кжпилн), лювХю (вм. лкблгж) и вжр-ь
(вм. воури), лгждъс (вм. людм) — Мар; моукд (вм. мжкл), жтровоу (вм.
жтровж) и отъ сждж (вм. сждоу) — Клоц. Единични примери за подобно
смесване се срещат в Зогр, Евх, Син, Сав и др. А. Ваян (Vaillait 1948а:
45 и сл.) е на мнение, че в тоя случай се проявява една от западните чер-
ти на старобългарските паметници като отражение на влиянието на сърбо-
хърватския или моравския църковнославянски език. Но още на времето
холандският славист Николаас ван Вейк (Wijk 1931:143)бе изказал много
по-вероятното предположение, че Мариинското евангелие и Клоцовият сбор-
ник отразяват в тоя случай български говор, който се е намирал под сръб-
ско влияние.
§ 661.	Начеващ процес на деназализация на а е засвидетелствуван
чрез единични примери с с вм. а: оужлснше (вм. -а) ны, прнАше (вм.
-а) — Зогр; езъщ.1 (вм. га-), поштедггъ (вм. -штаднтъ), созъдашс (вм.-а)
са, наса^дстъ (вм. -АТЪ), СЪПСШТ! (вм. -паштн) и др. —• Син; HAVCAHNHYC
покрай науальннус — Евх; обаднше (вм. -а) — Супр.
§ 662.	Колебанието между а и -к в глагола поманжтн и помънжтн
’помена, спомня си’ може да се обясни чрез влияние на глагола мъннтн,
М'ённк, мънншн ’споменавам, казвам, мисля’, като се има предвид, че пър-
воначална е първата форма (с -а-), която се намира в отгласно отношение
с помьггктн (-А-: -ьн-). Според някои (Vaillant 1948а:46) формата с -is-
била резултат на деназализация на а пред носовата съгласна, но в такъв
случай трябваше да се получи *поменжтн.
§ 663.	В старобългарските паметници има няколко случая на смесване
на двете носовки, конто може да се смятат за най-ранните примери на
т. нар, среднобългарска замяна на носовите гласни: въ нодоа (вм. -нк),
ГААНлегА(вм. -нк), лежжштж (вм. -аштж), глгж (вм. -га), вьзсмлнк (вм. -га) —
Зогр; глнк (вм. -га) — Мар; прюмлАтъ, въсплауатъ (вм. -жтъ) и др. —
544
Асем; 30j)iA (вин. п. ед. ч. вм. зо|нж), дшж (род. п. ед. ч., вм. доушд) —
Син, Клоц: стоЛашта, Btjioyi» (вм. -ьа, сег. деят. прич.)— Супр.
6.	Редукция на неударени гласни
§ 664.	Примерите са редки, но все пак бележат началото на един про-
цес, който днес е добре познат както на североизточни, така и на югоза-
падни (македонски) български говори.
Примери с редукция на о в оу: тъкъмоу (Зогр;според Wijk 1931:157
успоредна форма на тъкъмо въ нмоумв (вм. — омь) азъщт: (Мак). Оста-
налите случаи с предполагаемо оу [и] се смятат за съмнителни. Това са
префигирани глаголи, при конто писачите са могли да смесват префиксите
о- и оу- поради безудареността им: оучнштлетъ (вм. о-, Клоц 2.89); оуХ»у-
дънкште (вм. о-, Супр 327.21), срв. на друго място в Супр (327.30) оХ«у-
д-вге (3. л. ед. ч.). Формата доуждевъжХь ведь (род. п. мн. ч.) в Супр
(301.19) предполага най-напред преход на ъ в о (дъжд- > дожд), след
което неудареното о е било редуцирано в оу. Предположението, че -оу- в
този пример било отгласна степей на -ъ- (Diels 1932:93) не се подкрепя
от никакви данни.
Примери с редукция на е > н: пнетн (2 л. мн. ч. сег. вр., Зогр) в:л.
пнете; оуплс! (3 л. ед. ч. аор., Син) вм. -е; прд| (3 л. ед. ч. аор., Клоц) вм.
п^нде; жнаннгп (вин. п. ед. ч., Син) вм. -нште; нашнмк, твонмь (мест. п.
ед. ч., Евх) вм. -емь, тнщн (инф., Евх) вм. тештн; С1лънъ|д ’полски’ (Син)
вм. сел- и др. Формите въ к^овн (вм. --в) и nosh (им. п. дв. ч., вм. --в) в
Син биха могли също да се обяснят като редукция на е от -в (западно-
българска черта). Редукцията на е > н е още по-широко застъпена в сред-
нобългарските паметници (Мирчев 1958:131).
7.	Преглас на о в е
§ 665.	Прегласът като регресивна далечна асимилация на гласни е за-
сегнал най-често еровите гласни. В единични случаи се наблюдава преглас
и на о в е пред сричка, съдържаща гласна от предния ред. Безспорни при-
мери за тая странна промяна са: дев^е (Зогр) от доб^-вс, което също се
среща; оуделъ1жтъ (Зогр, покрай оудол'Внктъ в Мар), оудел'Ветъ покрай
оудел'Ветъ, оудол'ВША (Син), вдоль (Супр), оудел'Ветъ (Син), о одел'Вньн
(Евх, Супр), п^-вдел-вВАлХ*, сьлеливл (Супр), одел'ввлтн, одел'ВВААХшъ
покрай nf'Водол'В, еъдол'Втн и пр. (Супр); в гръцката заемка Tf епезл (Зогр;
Супр, Син 3 пъти) наред с т^Апезл (Мар, Асем, Сав, Евх, Син, Клоц). В
думата злилте^тн покрай замато^втн ’застарея’ (срв. злмлте^'ввъшн Зогр,
Замато^'ВВъша Зогр, Мар, Асем, млте^ьствА Син) не е налице преглас, а
отгласна степей на суфикса (Wijk 1931:155) Такъв е случаят и с думи-
те: кото^ы покрай ннкоте^Ъ!, -ын (Зогр, Мар), котерллго (Мар); уетве^о-
покрай уетво^о-.
8.	Вокална асимилация
§	666. Когато две гласни непосредно са следвали една след друга или
пък са били разделени чрез J, което е изчезнало, втората от тях се е упо-
добявала на първата (регресивна асимилация). Случайте са следните:
35 Граматика на старобългарския език 545
а)	В различии форми на сложното склонение на прилагателните: род. п.
ед. ч. м. и ср. р. доб)>акго > дфб^афгф > дфв^аагф; дат. п. ед. ч. м. и ср. р.
доврукмоу > дФБруемФу > доБ^оуоумоу; мест. п. ед. ч. м. и ср. р. еъуь-
нъкмь > В'ВУБИ'Вемь > еъуьнъамь (Асем), велнкмь > кфлнфмб > велннмь (от
вельн). В Супр са чести формите на -аагф, -Фуоумоу, а флексията за мест. п.
ед. ч. м. и ср. р. е -ъъмь наред с контрахираното - вмь и по-старото -ъкмь;
в Асем е често -ъамб (от -•ьъмь).
б)	Във форми за сег. вр., особено в 3 л. ед. ч. и 2 л. мн. ч„ от пре-
зентни основи на -aje-, -eje-, -uje-: падактъ > падафтъ > падаатъ; пф-
ДФБАНТЪ > ПФДФБАФТЪ > подобаатъ ; АДФуктъ > f Ад«у«тъ > f АДфуфутъ;
«ум'вктъ > «умнеть > оумъАтъ; фдъкть > одъктъ > фдъатъ; аеаъктъ
са > аелъать са ; верите > ЕБроус-те > въ^оуоуте.
9.	Зев (хиат)
§ 667.	Изпадането на j в средисловие пред гласна е обикновено яв-
ление, в резултат на което се получава зев (хиат). Освен в изброените по-
горе случаи (§ 666) то се среща и в други форми, без да е свързано с
вокална асимилация, напр. в им. п. ед. ч. ж. р. при прилагателни и местои-
мения: зъааа (Мар, покрай дфб^А'В) срещу зъааъ (Зогр), дфб^аа (Мар,
Асем) от дфв^а1А, благаа (Зогр) от блага1А, мф^ъскаа, еъуьнаа, кфтф^аа
и др. (Евх). Формите на -аъ, -ан са се залазили добре в Сав: баага1А
(покрай баагаа), кага ’коя’ и др., инак флексията на -аа е разпространена
в старобългарските паметници. При глаголите редовно се срещат форми
без интервокално j, напр.; пфкаатн (и пфкааннф), ^аскаатн, къздаатн (Евх,
НО ФТЪДАЪТН), кърфуфутъ (от -фуетъ), ЪЕАЪАТЪ (вм. ЪВА'ВСТЪ), даашс (по-
край даъшф и да^ашс, Евх).
10.	Контракция
§ 668.	Контракцията на две еднакви следващи една след друга гласни
е очевидно късен процес в старобългарски. Срв. напр.: а) нн > н: П|>нмн
(Киевски листове) от прннмн, п^нмж от п^ннмж, в глагола п^нтн (от nfH-
нтн) и неговите форми п^ндетъ, п^ндж, п^нде, п^ндъте (Клоц), Марина
(Йо 11.1 Зогр) покрай Ма^нннъ, Нанны (Лк 4.25 Сав) покрай Нлнннъ, сж-
днште (Супр) покрай сждннште (пак там), фувщж (Клоц) покрай фувннцл;
б) аа > а: еьнфзапж (Лк 9.39 Зогр, Сав), от еънфзаапж, -пь (така в еван-
гелските текстове, Син, Евх, Супр), респ. еънфзаъпж (Мк 13.36 Зогр).
Асимилираните гласни, непосредно следващи една след друга (вж. при-
мери в § 666), също могат да се контрахират, срв. напр.: дфб^агф от дф-
Б^ААГФ, НСК^ЬНЪГФ ОТ НСК^ЬНЪАГФ, БЫВЪШАГФ ОТ БЫВЪШААГФ, ВЪУЪНОуМОу
(Мар) ОТ ЕЪУБНФуФуМФу, БЫКЫПЮМОу ОТ БЫВЪШЮФуМФу, НФВЪМБ от НФЕЪАМЬ,
НФБФСЦЪМЬ ОТ НеБФСЦЪАМЬ, МАЬУАННМЬ ОТ МАБУАНННМБ (от -HKMb) И Пр.
Контрахираните форми на -агф, -ФумФу, -ъмь и пр. са характерни осо-
бено за Киевските листове: баажфнагф; еъуьнагф, сенатагф, БЛАжен®умФу,
Б'вуьнъмь. Формите на -агф (-ъгф, 1АГф), -ФумФу (-юм®у) са типични за Сав;
Зогр има обикновено -ъмь, което е по-често в Мар, Клоц, Син и Сав, от-
колкото окончанието -ъемь; Евх и Киевските листове имат само -'вмь.
546
Контракция на гласни се среща и във формите на гласни с йрезентни
основи на -aje-, -eje- и -uje- (разбира се, винаги след предшествуваща аси-
милация): нцълътъ (от -ъътъ или -ъатъ), пръвъ1влте (от -аатс), клкнъте
са (от кланъатс са), обладать (от -аатъ), съвъдътельсткоутъ (от -оуоуть).
Контрахирани форми са познати още при имперфекта: ^астъшс (от-ълше),
нзбн^ахж (от -аа)<ж).
При сложното склонение са засвидетелствувани форми с контракция на
Ъ1Н в ЪК Д^оуГЫ, рОЖДСНЫ (от -Ъ1Н), М|>ЪТКЪ|)СЪ (от -Ъ1НХЪ), СВАТЬИ^Ъ
(Киевски листове) от сватын^ъ.
11.	Сандхи-явления
§ 669.	В развоя на старобългарския език в рамките на такта, който
съдържа енклитика, се наблюдават изменения (асимилация. вокализация) на
краесловните гласни на първата дума (финални сандхи). Срв. напр.: 1л.
ед. ч. пръддмн-н (Клоц) от п^ъдамь н ’ще го предам’; проеллвнтъьн (Йо
13.32 Мар) от преллвнтъ н, можето-сь (Йо 6.52 Мар) от можетъ сь, лежь
то-сь (Лк 2.34 Асем) от лежнтъ сь, съпдсето-н (Син 21.9) от съпдеетъ н,
слыша^омы-н (Мк 14.58 Мар) от слышаХомъ н, пож^ъ^омо-н (Син 34.25)
от пож^ъ^омъ н; мн^ось от мн|ъ сь, рдось от ^одъ сь (напр. Мт 11.16
Мар) и т. н.
МОРФОЛОГИЧЕН РАЗВОИ НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
§ 670.	В областта на морфологията съществени промени се наблюда-
ват в системата на съществителните в старобългарския език. Тоя въпрос
бе разгледан в § 220—229.
§ 671.	В областта на глаголната система се забелязват наченките на
някои промени, засягащи флексията. Отчасти те са от фонетично естество
(сандхи-явления), отчасти се извършват на морфонологично равнище.
1.	Окончанието за 1 л. ед. ч. сег. вр. при атематичното спрежение -мь
пред следващото местоимение н ’го’ показва двояко фонетично развитие:
-мн н (вокална асимилация при сандхи), срв. п^ъдам! -н ’ще го предам’
(Клоц), или -ме (вокализация на ь в силна позиция), напр. гуъдлме-н (Мар).
Тези форми са редки и не са се задържали в българския език. Неколко-
кратно засвидетелствуваната форма п^ъдамы-н ще е възникнала след пре-
хода на ь в ъ или по-вероятно под влияние на формата за 1 л. мн. ч. на
-мъ, респ. -мы.
2.	Окончание за 3 л. ед. ч. сег. вр. -тъ- В някои говори това оконча-
ние рано е започнало да изчезва. Явлението е намерило отражение в някои
старобългарски паметници. Примери: вжде (Син), да не вжде бъстко
(Мар), сАде (Асем), не меже (Мар), досте! лн (Зогр), оуподовн с а (Зогр),
НЗБАВ1 ма (Син), подобал (Зогр), е (= (|)ест) в Зогр, Асем, Клоц, Сав, Мар,
к (Супр 15 пъти), нъ (= нъстъ) (Мар, Сав, Супр 15 пъти), може лн, по-
внне, отъгонн, оутвл^Ак, желък, повъдоук (Супр). При атематичното спре-
жение отпада окончанието -стъ, напр.: не въ (Супр) вм. не въетъ, п^оповъ
са (Асем) вм. прпок-Естъ са. Там, където -тъ се е запазвало, в съчетание
547
със сЛедВаЩо н ’го’ се е променяло в -ты или -то (вокализация на ъ);
пфставнты-н (Мар), съмъ^нтф-i (Син). Вокализацията на ъ се е извършвала
и е съчетание със следващо сь ’този’: асжнтф-сь (Асем) от афжнтъ сь, мо-
жстф-сь (Мар).
3.	Окончанието за 1 л. мн. ч. сег. вр., аор. и импер. -мъ е могло да
се измени в -мы под влияние очевидно на местоимението мы ’ние’: мы
въмы ’ние знаем’ (Зогр), да оукъмы ’да узнаем’ (Клоц, Супр), оутолнмы
(Мар), имамы, въштакмы, видимы, подь^нмы, аауамы, п^ъбждъмы,
П^НФБ^АШТАМЪ| (Супр), С АЪ|ШАХ®МЪ| Н (Мар), ПОБН^ОМЫ, СЬННД»Х®МЫ СА,
нцълъХомы, поманжХомы (Супр). С вокализация на ъ в о пред н ’го’ са
познати формите пожр-к^омо-н (Син) и оувнъмо-н (Асем). Тези явления не
са общобългарски.
4.	Още по-рядко явление ще е било отпадането на -тъ в окончанието
за 3 л. мн. ч. сег. вр.: п^кедж са, пф1дж, прцвьтж (Син), взь^А (Сав),
п^озн^ыж,	(Асем), начьнж нскатн (Супр), сж (= сжтъ, Супр), на
което е наследник нбълг. са (изговор съ).
5.	Отклонение от първоначалната форма за 3 л. дв. ч. на -те се наблю-
дава в няколко случая, в конто се натъкваме на окончанията -та (очевидно
под влияние на флексията при имената от м. р.) и -тъ (под влияние на
флексията на имената от а-основи ж. р.): покрайдъва вждете (Мар, Асем)—
бждста (Зогр, Сав); да. . . не невъ^оунтъ (Супр); в аорист: пфсъаастъ же
сест^ъ (Сав) — -сте в Мар, Зогр, Асем; текостъ (Сав), «нъ. . . астъ са
(Сав), пфкафинстъ са (Сав), вндъстъ фуи (Сав); в имперфект: ндъстъ (Сав)
6.	В повелително наклонение формите за дв. и мн. ч. на глаголите от
Ш спрежение тип знмж, зныешн и гаагфанк, гаагфакшн проявяват на-
клонност към изравняване с твърдите основи: фувнъмъ (Мар, Зогр, Асем),
ПФСТеА1АМЪ, П^ФСЫПХЪМЪ, ПФСТ^АЖДАМЪ, ААУАМЫ (Супр), ГААГФАЪТе (Зогр,
Сав), емлъте (Зогр, Асем, Сав), вьдемАЪте (Мар), вьиемХъте (Зогр, Мар, Асем)
ЗАКфаътс (Зогр, Сав), паауатс, п^нважатс (Супр), пекАжъте (Мар, Зогр, Сав),
пфкажатс (Супр), нАКАЖЪте (Син), цръте (Зогр, Мар, Асем, Сав), възпнтъте
Син) вьздеждъте (Син), shiatc (Супр), пн»Ате (Сав) и др. Подобии форми в
среднобългарски са се разпространили дори върху глаголите от н-спрежение.
7.	При мин. св. вр. (аорист) новият тип на -®хъ (всдфХъ, ндфХъ) е
започнал да измества другите два типа — прост и сигматичен при глаго-
лите от I спрежение. Той липсва в Мар, Син и Клоц, но преобладава в
Супр (над 300 примера), където единствените остатъци от другите два
типа са: вьск^ьсж (прост аорист) и ^ъХъ и пр., iaX^ и пр. (от -s-аорист), В
Сав типът ндъ още се среща често наред с ндфХъ, но сигматичният аорист
тип въсъ (от вести) с изключение на ^ъХъ е почти напълно изчезнал (за‘
пазен е само в две форми: въдиъса от възнсстн и фбаъша от фбаъшти).
В Зогр новите форми на -®уъ са равноправии със старите. Това разпреде-
ление на аористните типове в старобългарските паметници показва, че но-
вият тип на -®Хъ се е разпространявал в българските диалекти от изток
(Североизточна България) на запад.
548
8.	При минало несвършено време (имперфект) в резултат на изпадане-
то на интервокалното -j- е започнал процес на контрахиране (стягане) на
флексията: от -ъл,- > -х-, а от --вь- > -•в-, както може да се съди от ред-
ките примери: м«жхХж (Зогр), въдъше (Мар), бнъХ* (Зогр), въХъ (Зогр,
Мар, Асем, Сав, Син, Супр), бъХшъ (Зогр, Мар и др.). В Асем, Син и Евх
числото на контрахираните форми е сравнително голямо. Интересно е, че
докато Сав съдържа само такива форми (ндъше, лювлъше, въ^ок&Хж
и др.), в Супр обикновено се срещат неконтрахирани форми. От спомага-
телния глаголъ вытн обикновена форма за 3 л. ед. ч. имперф. е бъ (напр.
в Зогр, Асем, Сав — 60 примера); в Супр въхше и въ се срещат по равно-
Новобългарската форма бях, бех, бе и т. н. води следователно началото
си още в старобългарски.
9.	Формите на условното наклонение от типа бнмь. са започнали да
отстъпват пред аористните от типа быХъ (2 и 3 л. обаче е само вы, не
быстъ), както може да се съди от данните на кирилските паметници, а
също отчасти и от глаголическите: Бысте были (Зогр, Мар), твф^нлн высте
(Зогр), не быхомъ. . . пръд&лн (Сав), п^ъбылн быша (Зогр), пфдвнвхлн
са быша (Зогр, Мар) и др. Тези форми са се залазили до днес, срв. напр.
бах бал, бах дошъл, бах писал и т. н.
В заключение може да се каже, че глаголната система на старобъл-
гарския език по отношение на категориите време и наклонение в продъл-
жение на два века е проявила устойчивост. Това състояние се е залазило
и през среднобългарския период, а през новобългарския период се е обо-
гатила и с ново наклонение — преизказно (ренаратив).
ПОЯВА НА БАЛКАНИЗМИ
§ 672.	Българският език в своята съвременна структура притежава ре-
дица черти, конто го отклоняват от останалите славянски езици и конто го
свързват типологично с някои балкански езици като румънски, гръцки и
албански, конто заедно с него образуват балканския езиков съюз (Н. С.
Трубецкой). Това са т. нар. балканизми, най-главните от конто са застъпени
в българския език:
1.	Съвпадане на дателния с родителния падеж, като първият е измес-
тил втория, в резултат на което в по-късен развой родителният притежа-
телен и дателният за непряко допълнение са изместени от едно и също
аналитично средство: на с обща форма.
2.	Преход към аналитизъм.
3.	Задпоставен определителей член.
4.	Разпадане на инфинитива и замяната му чрез да + презентни форми.
5.	Образуване на бъдеще време с частица ще (от 3 л. ед. ч. Х^штетъ
на глагола Х°тътн ’искам’).
§ 673.	Поставя се въпросът, могат ли да се открият данни в старо-
българските писмени паметници за поява, респ. за наченки на изброените
балканизми. На тоя въпрос днес в славистиката се отговаря утвърдително
(Мирчев 1963:318; М inceva 1979:20 и сл). Има само известии разли-
чия в схващанията по отношение на обхвата на балканизмите в старобъл-
гарския езпк. Тъй като не притежаваме оригиналните преводи на Кирил и
Методий, не можем да решим със сигурнест кои от посочените по-горе
549
явления и в каква степей са били застъпени в онзи български диалект,
който е легнал в основата на старобългарския книжовен език от последна-
та четвърт на IX в.
ИЗМЕСТВАНЕ НА РОДИТЕЛНИЯ
ОТ ДАТЕЛНИЯ ПАДЕЖ
§ 674.	Замяната на родителния падеж за притежание от дателния в
старобългарския език е явление, отдавна познато в славистиката (вж.Von-
dr йк 1900а: 290—292; 1912:601 — 602). Това явление съответствува на
общата тенденция в балканските езици за сливане (синкретизъм) на роди-
телния и дателния падеж в една граматична категория. В старобългарските
паметници тая особеност е засвидетелствувана с редица примери (по Мин-
чева 1964:135 и сл.): другъ мъ1тк|емъ i г^шьннкомъ Лк 7.34 Мар —
tpiXog теХюуйу xai fipapx®X®v; урлмъ молитва. . . в^ътъпъ ^лзбонннкомъ
Мт 21.13 Мар — oixog npoaevxffc... anf|%aiov Хт]отйу; дъллтсХс нсп^лв[ь]-
дъ Лк 13.27 Зогр, Мар — ёруатат fiSixiag; соль з«мн Мт 5.13 Зогр —
то fiXag Tfjg yfjg; гъ снллмъ Син 23.10; отъ нзбытъкл бо с^ъдъцоу оустл
гллголнктъ Мт 12.34 Мар — ёх yap тоб яершоебцатод Tfjg xapSiag то сттбра
Xalet; тоу вждетъ пллчь н ск^ьжетъ зжбомь Мт 13.50 Мар — ёхаё ёатаг
6 xXavSpog xai 6 рроуцбд tc5v 656vtcov; дл пондемъ оуво вьсн нл мъсто
влшемоу съво^оу Супр 30.27 и др. Особено честа е приименната употреба
на кратките енклитични форми за дат. п. от личните местоимения с прите-
жателно значении: д^оугъ мн Лк 11.6 Зогр, Мар — epilog рои; къто естъ;
нск^ьн’нн мн Лк 10.29 Зогр — xai Tig SgtIv цоо nlrjoiov; въдложншд нл
гллвж емоу Йо 19-2 Мар — Sne3r]xav аитоб Tfj xeepalfj; н бъжатъ отъ
лнцл нмоу ненлвндАШтн! кго Супр 22.19 — xai (puyeraaav find npOGcbnov
аотоб oi piooDvreg aorov и др.
§ 675.	В тясна връзка с дателния притежателен от типа б^лтъ емоу
стой специфичната за българския език употреба на кратките дателни фор-
ми при възвратното местоимение свои (Мирчев 1966:282): въ своьх нмъ
людн; доньдеже прнджтъ свои нмъ; сътво^нтн въ свон^ъ мн еже уоштж.
Има и случаи, когато към пълната форма на местоимението свон е приба-
вена плеонастично кратката му енклитична форма сн (следващите примери
са от Супр): w ОБЪоувожлвъ1н свон^ъ сн (326.21) — б лтсо/ебоад £v тоГС
iSiotg; ^лдоунктъ сд зъло »лко оу свон^ъ сжтъ сн домл лежллн (267.18)—
fiyallovrai осробрйд, бтс прдд тоод iSioog Speivov; почто свокмоу сн злвндн-
шн съплсенню (336.16) — т1 оаитф Tfjg afjg cpSovetg осотт]р(ад; вогъ бо сво-
его сн сынл поустн (416.22) — о уйр ©ебд t6v ёаотоб Yiov ёперуе; н тлко
бллгодл^ьстваштаа отъпоустн въ сво»л сн (518.17) — xai обтюд ебхарса-
тобутад аотойд finenepysv eig тй i5ta. Срв. и следния пример от евангелския
текст: t отъ того члсл по1атъ 1Ж оученнкъ въ сво-к сн Йо 19.27 Зогр, Мар,
Сав — xai fin’ fixeivqg Tfjg йрад elaPev б цаЭ^тлд afiTfjv elg та I8ia. Тази
особеност в употребата на кратките дателни местоимения, която се сбли-
жава тясно с явлението удвояване на обекта (Мирчев 1966:282), е при-
съща и на съвременния български език.
Удвояването на обекта е обхванало и възвратното местоимение севе,
сев-в. което се среща в съчетание с кратката форма сн. Срв. следните при-
550
мери от Супр: Н мь^нгь вь. севъ сн ^ьзмъ|шмьше (239.23)—xai Sv SavTfl
SteXoyi^exo; сь'ышьвъ же се ьггелъ помъццыьше вь севъ сн (248.17—18)—
'Hxovcrev 6 йууеХод таСта, xai хаЭ’ Saoxov, 6g elxdg, SXoyi£exo; н ст^ьнъ!
къ секи сн съвъкоупн (341.27) — xai та ISvq ярод Savxdv Sxicrvvdijai; н съ-
шнвъ секи сн одеждж сътво^н (347.30) — xai оСф^ауад ёаотф ncpi06Xaiov
6<pavag; севъ сн лозж погоувъ! сътво^атъ (385.23) — Savxotg dva§ev5pa5a
dwaolsiag notf|<y<ocnv; гььгоХа вь севъ сн (393.1) — XSy®v Sv ёаитф и др.
Тези удвоени форми са типични и за съвременния български език, срв.
напр.: укорявам себе си, казвам на себе си.
НАЧЕНКИ НА АНАЛИТИЗЪМ
§ 676.	Във всички балкански езици се наблюдава тенденция към ана-
литичен развой, което означава преди всичко редуциране на падежните ка-
тегории, процес, който в историята на българския език е довел до разко-
лебаване и изчезване на склонението.
Наченките на тоя процес, който се отразява съществено върху струк-
турата на изречението, са засвидетелствувани в старобългарските паметници
(за пръв път системно посочени от Дуриданов 1958:17). Няколко без-
спорни примера сочат, че разлагането на местния падеж е започнало доста
рано. Тук различаваме два типични случая:
а) В	место очаквания местен падеж се явява винителен при глаголи,
конто не означават движение (посока) след предлозите въ и нь, което по-
казва отмиране на категориите ubi и quo:
Зогр: в ъ д о м ъ оць моего овнтеьн многъ) сжтъ (Йо 14.2) — Sv rQ oixiqi
тоО яатрбд рои povai яоХХа( elaiv, срв. Мар, Асем и Сав: въ домоу
(Meyer 1920:37).
Сав:	бъ же петель. н кьменъ нььежьше нь нж (Йо 11.38) — xai Xi-
Эод SitSxevro ёя’ абтф, срв. Зогр, Мар и Асем: нь нен.
Клоц: въ Кнтььъмн, въ ъем рждъетво, нъ i въ г^овъ ъко въ ъем
мъсто (893—894) — Sv ВцЭХеёр xai Sni фбхут| 6 xdxog, 6XXa xai Sv
тф гафф d>g Siri <p6xvi] 6 тдяод, срв. Супр: въ внтьеемъ въ гьсье^ъ
(юдьство. нъ н въ грвъ 1ько н въ гьсье^ъ мъсто (451.29—30).
Клоц: Хъ въ В1тььъомъ ^ьждьетъ са (884) — Хрютод Sv Вц&Хеёр yev-
vfixai, срв. Супр: въ внтьеемн (451.21). Примерът не е сигурен,
тъй като географското име Внтььеемъ би могло да е третирано
като несклоняемо, както е в гръцки.
Супр: нъ въ многь мъсть сжште (94.24) — noXXotg fjSrj Sniijewo-
OSvxeg ycopiotg.
Супр: моьнтвь стььго niwHHtb. нже с а об^ътс въ нно пнсьннн (142-
19—20). Гръцкият текст липсва. Q>b. следния израз с глагола
ов^ъстн от Мт 8.10 Мар: нн въ нзьн тоьнкъ) въ^ъ« не ов^ътъ.
б) В	место очаквания винителен падеж се явява местен падеж след
глаголи, конто означават движение:
Зогр, Мар; дь шьдъшс въ ок^ъстънжХъ сеьъ^ъ с вьсе^ъ коупАтъ севъ
)(ьъбъ| (Мк 6.36) — Iva йяеХЭбугбд eig тойд хохХф aypobg xai x®pag
551
ayopaacoaiv еаитоГд ri (payfflaiv (Meyer 1920:38); в Асем и Сав
това място липсва, срв. обаче Лк 9.12: дх ошьдъше къ «к^ъстъ-
НАГА ксн I с«лл кнтлнктъ.
Зогр, Мар: ноштннк «удкл^ълше (Мар къдкл^ълше) са 1С)<ода къ го|>ъ
нл^нц.ъем'Ы елеенъ (Лк 21.37) — £^sp%6pevog трХ^ето sig то брод
тд xaXXoOpevov SXaubv (Meyer 1920:38); в Асем и Сав липсва
срв. обаче Добрейшово евангелие; къ герс нл^нцлемжж cacwh.
Супр: пекел'Ь кмоу Х*днтн не тьчыж къ млнлстъ^н. нь н «к^ьсть мл-
нлстъ^л (562.1—2); гръцкият текст липсва.
в) У	потребата на местния падеж след предлога о е почнала да се раз-
колебава, както се вижда от следните примери от
Евх:	w к ьз ат не нлмъ. i остлкленне г^Х’мъ (60a24—25); срв.
малко по-долу в заглавието на друга молитва: w об^лдфклньн
нлмъ кс’вмъ нлмъ. । поклонение стоумоу нменн (61 а1—2).
§ 677.	Усетът за родителния приименен падеж е започнал да отслабва
през X—XI в., свидетелство за което е занемаряването на флексията на
този падеж. Примерите са от Мар и възможно от Сав:
Мар:	н псулан къкл сего, i лесть кеглтьсткне н о проуннуъ по-
Хотн КЪХ»ДАШТА. подлклъистъ слоко (Мк 4.19) — fl йпйтт) той
яХобтои, срв. Зогр: льсть боглтьсткнъ (в Асем и Сав липсва).
Занемаряването на флексията на приименния родителен е често
явление в писмените паметници от XII в. нататьк, при което се
явява обща форма без какъвто и да е предлог.
Сав:	прпекъдлА к^ьщенне покллнне (Мк 1.4) — хцрбстотву 0атгпстра
pexavoiag; в Асем липсва, в Зогр и Мар: к^ьштенне покллнню,
срв. обаче Лк 3.3 в Мар и Асем: к^ьштенне покллнн в (това място
в Зогр и Сав е пред адено по-свобод но, чрез финал ния израз нл
покллнье). Възможно е преписвачът на Савина книга да е пропу-
скал предлога на пред второто съществително (пекллнне).
Писачът на Супрасълския сборник по всяка вероятност не се е старал
да спазва грижливо падежните форми в приложенията, за което може да
се съди от следния пример с именителна вместно очакваната родителна
форма: 0ТНД0ША «ТЪ рНГСШНЛ НЛ^НЦЛКМЪ1Н малый т^ъгъ до
гллголемААГФ пл^тенешнл (542.8—9) — йяб той ^syeffivog, xf|g Xsyopsvrig
щхрйд ayopag, xai pe^pi той irapSev&vog d>vopaopsvov тбяои.
§ 678.	Като вероятно доказателство за отмирането на приглаголния
дателен падеж за изразяване на непряко допълнение може да се посочи след-
< <
ният пример от Зогр (Мт 4.16): i съдаштн1МЪ къ тъм-ыкъ сънн съм^ътьнъ
скътъ къснъотъ нл нлс. — xai xotg xa9r]psvoig ev x<bpQ. xai oxi§ Savawv <pffig dv£-
tsiXcv auToig. Мар, Асем, Сав и всичките по-късни текстове имат точния
превод: скътъ къснъ (късшл) нмъ. Както се вижда, писачът на Зогр се е
отклонил свободно от оригинала, като е вмъкнал в своя ръкопис съчетание,
което по всяка вероятност е било присъщо на живия му говор. Обособе-
ното приложение (съдашт)Мъ), което е тясно свързано по смисъл с не-
прякото допълнение в главното изречение, стой в дателен падеж с комо-
дална функция, така че преписвачът е могъл да схване смисъла на изре-
552
чението по следния начин: „На нас [нам], седящите в сянката на смъртта,
светлина ще възсияе."
§ 679.	Успоредна употреба на обектния дателен наред със съчетание
нх с винителен падеж, отнасящ се до същия обект, в едно и също изре-
чение след глагола дъхнтн е заевидетелствуван в следния пример от Ше-
стоднева на Йоан Екзарх (Дограмаджиева 19716): ходх. нх евъть-
ХЪНА рОДГЪ1 СВОГА, ХКЪ1 ТАДОМЪ СВОНМЪ. СВОК HM-KHHK рХВКН'Ь ДЪХАЦЖ
(83Ь21—26) „ето лозата, деляща по равно своето притежание на своите
светли клонки като свои чеда“. Тълкуването на предложения израз нх
св-втьхъпа родгъ) свога като непряко допълнение се подкрепя от наличието
на успоредния обектен дателен падеж, употребен непосредно в сравнението
(хкы чедомъ свонмъ).
§ 680.	Именителният и винителният падеж в старобългарски са прите-
жавали различии форми в ед. ч. при имената от а-основи. В среДнобългар-
ските писмени паметници се наблюдава конкуренция между тези два паде-
жа в ролята им на обща форма в ед. и мн. ч. (Дуриданов 1955:154 и
сл.). В старобългарски е познат само един пример за замяна на винителна
от именителна форма при съществителните от ж. р. d-основи в ед. ч. (в
мн. ч. двата падежа при тези основи са без друго равни): I oynxci га къ
недъхевх еръдьцх своего Син 77.72— xai ixoipavev avtovg ev tfj йха-
xig tffc xapSiag avcov. Ако се приеме напълно основатели©, че в този при-
мер именителната форма е заместила винителната (по-късните ръкописи на
псалтира показват в този израз местен падеж, което се дължи на нагаж-
дане към гръцкия оригинал: въ нсд’хобъ Болонски и Погодински псалтир,
въ нез’хоннн Чудов псалтир, сравнението на двете глаголически букви за
гласните а и ж ни убеждава, че тук не може да има просто грешка на
преписвача, а е налице следа на неговия жив говор.
§ 681.	Твърде рано аналитичният процес е започнал да обхваща и
склонението на причастията, по-точно двата вида от деятелен залог —
сегашно (тип рекы, рекжштн) и минало (рекъ, рекъшн и внд-ввъ, вндъ-
въшн). Тези причастия още в X—XI в. проявяват наклонност към освобо-
ждаване от разнообразната падежна флексия в сложния (определения) тип
за трите рода, като започват да възприемат една-единствена неизменяема
форма на -ште (-штн) и -ше (-шн) (Дуриданов 1956:148—152)
Примери:
Мар:	неже дъв-в hosh нмжще въвръженоу въин въ кеенж (Мк 9.45)
i)	toix; био лббад Syovta, Зогр: неже хн дв-ь нод-ь емжштю (в Асем
и Сав липсва).
Асем: нмхш1 много довро хсжгащн нх лътх м’ногх (Лк 12.19) — яоХХа
ауаЭа xeipeva, срв. Зогр: мъного довро хежжште, Добрейшово еван-
гелие многх доврх хсжащн, Врачанско евангелие хежжцж.
Зогр, Мар: ъко нхродоу днвнтн са. в н а а ш т е (вм. вндашто^) нимъпА
Г&1ЖШТА (Мт 15.31) — fierce tov o/Kov Saopaoai pXenovta; xexpoix;
XaloBvtag.
Зогр:	БЪ1Въше же нх мъстъ peve |‘мъ (Лк 22.40) — yevopevog 8ё sni tov
тблои, Мар: БЪ1ВЪ же нх мъстъ (в Асем и Сав липсва).
В по-късните писмени паметници намира широко разпространение про-
цесът на отпадане на падежната флексия у деятелните причастия и на
553
утвърждаване на неизменяемата форма на -ште (-штн) и -ше (-шн) с раз-
личии функции.
§ 682.	Старите български причастия от деятелен залог са имали съ-
щата съдба и като съставна част на конструкцията dativus absolutus На-
чепки на нейното разлагане откриваме в старобългарски паметници:
Зогр:	п^НБЛнжА1жште же са емоу абм къ ннзъуожденью горъ (Лк 19.
37), срв. Мар: прнклнжмжштю же са емоу — ёуу^оугод бе аитоО
1]8г) лрдд rfj хатарааб! тои броод.
Map:	i толнкоу сжшть не п^от^ъже са м^ъжа (Йо 21.11), срв. Зогр:
сжштю, Асем: сжштоу, Сав: вывъшю; xai toctovtcov 6vt®v ol>x
£стх!атг| то Sixxuov.
Супр: се же кмоу глхголккъшоу. повел-к потъштавъшс с а (вм. п«тъ-
штАВЪшемъ са) нмъ нзлъстн (136.24).
§ 683.	Въз основа на данните от ранните новобългарски паметници и
на диалектологията може да се предполага със сигурност, че през XIV в.
е настъпило съществено функционално стесняване на тези причастии форми
на -ште (-штн) и -ше (-штн), конто са се обособили само като деепри-
частие. Деепричастието на -шти е живо до днес в някои съвременни югоза-
падни български говори (срв. напр. молчещи, йочещи в Дебърско). Несъм-
нено е, че старого причастие на -ште е послужило като основа за образу-
ване на източнобългарското деепричастие на -истец (ходеистец, пиештец
и пр.), засвидетелствувано за пръв път в Копривщенския дамаскин: ижедо-
Ха го д^ьжешець до опока мъсто (43).
И така примерите, конто бяха приведени по-горс, са достатъчни, зада
се приеме, че в X—XI в. в българския език са били в ход процеси на
разлагане на старого склонение. Тези процеси се разширяват от XII в. на-
татък, за да доведат до пълното изчезване на старого склонение в бъл-
гарския език.
ПОЯВА НА ОПРЕДЕЛИТЕЛНИЯ ЧЛЕН
§ 684.	Задпоставеният определителей член е една от най-характерннте
черти на съвременния български език, която притежават между балканските
езици още румънски и албански. Българският диалект от Солунско, който
е послужил като основа на езика на първите преводи на Кирил и Методий,
не е притежавал определителей член. Но в старобългарските писмени па-
метници се откриват примери, конто може да се тълкуват като наченки на
членни форми.
Определителният член в български е възникнал от слабите показателни
местоимения, употребени като енклитика след име. Това се вижда от фак-
та, че в старобългарските паметници има доста примери на тясно свързва-
не на имена и следващи показателни местоимения в една морфологична и
фонетична (акцентна) цялост, като напр.: fаботъ (от |>абъ тъ, нбълг. рабът),
па род ось (от на^одъ сь), ?одотъ (от рдъ тъ, нбълг. родът, диал. рбдот),
оврАдось (от ОБРАЗУ, сь). Крайната ерова гласна при имената в тези случаи
е могла да се вокализира в о, тъй като се е намирала в силна позиция в
рамките на имениата синтагма. Има и случаи, в конто срещу гръцки чле-
нувани форми се явяват в старобългарските паметници съчетания от съ-
ществително със следващо показателно местоимение. Примерите са малко
554
на брой в евангелските текстове, а са повече в Супр. (Kurz 1937—1938,
1939-1946; Гълъбов 1954:368 и сл.):
бъашс бо мжжь тъ не п^остъ н г^жбъ (214.24) — riv yap 6 dvf|p irav-
обруод xai 86Xiog.
н бъктъ п^Аведьннкоу н оученнкомъ кго г^овъ псштс^а та (217.3) —-
xai yeyove тф Sixako xai Toig ovv аитф xaicriv тйсрод тд anf]Xatov.
г|>адн н покажи намъ да внднмъ нзвъстьнък место то (218.30)
— 8ебте, TSopsv Tdv toxov.
Твърде е възможно определителният задпоставен член да се е уста-
новил като морфологична категория по-рано в североизточните български
диалекти (Мирчев 1963:320), което се подкрепя не само от данните на
Супрасълския сборник, но и на съчиненията на Йоан Екзарх, в конто се
срещат немалко примери с членни форми (Мирчев 1953:48—49; Гълъ-
бов 1962:86 и сл.):
нъ добрыми дълы об^втають поутьтъ — „но с добрй дела нами-
рат пътя".
нже соутъ ©уже п^нкан в^ъдътъ, то тъмъ цъасннс подаю — „по-
давам целение на тези, конто са приели заразата*.
чннъ постоутомоу кстъ снце — „редът на поста е такъв".
да не тежьстю дьньцата отпАдоуть тьнька соуц!А—„да не отпад-
нат дъната, като са тънки**.
Членните форми са застъпени по-широко в среднобългарските паметници
(вж. примери у Мирче в 1958:185), така че може да се приеме със си-
гурност, че през XII—ХШ в, те са се утвърдили напълно във всичките
български диалекти.
НАЧЕНКИ НА РАЗПАДАНЕ НА ИНФИНИТИВА
И ЗАМЯНАТА МУ ОТ ДЛ-ФОРМИ
§ 685. Инфинитивната форма е била още жива в българския език. В
редица случаи тя е измествала супина, който е бил чувствуван като арха-
ична категория. Но в старобългарските писмени паметници се срещат доста
примери на вариране на инфинитив с da-конструкции, предимно с финално
значение: Примери:
Зогр:
нспаъннша с а дьнье род нтн сн (Лк 2.6) срещу дьнне да родн-
тъ в Асем, гр. £яХУ|стЭт1сгау	т^цёраг тоб rexelv aoxfiv. Срв. рус.
наступило время родить ей; схърв. до$е ври]еме да она роди-
Сав: ДА ПОВСАНТЪ нмъ вьннтн ВЪ СТАДО СВННОС. ОНЪ ЖС ПОВСАЪ НМЪ ВЬННТН
(Лк 8.31) — tva dniTpsipxi avToig sig dxsivovg eioeXSeiv xai sxdTpsvsv
абтоТд. Мар: оузьръ же нссъ мьногъ! народы окръеть севе, повса-в нтн
на онъ поаъ (Мт 8.18); Зогр: оузьръвъ же нс многъ| нАродъ! окръетъ
севе, повелъ ith на онъ поаъ — dxeXeucrev axsXSeiv sig тд xspav.
Срв. дА-форми след повсаътн:
Зогр. Мар; повслъ гъ его да продАДАтъ i н женж его н уада (Мат 18.25),
рус. государь его приказал продать его; гр. exsXsvctsv avrov d xu-
ptog айтоб xpaSfJvai xai Tf|V yvvalxa xai та тёхуа.
Супр: н ВСАМН ВЪЗЪВАВЪ повелъ НА OyTjlHIA НА ffcU.'fc ТИГрБСТЪ ДА СА
об^аштжтъ (59.30—60.1) — ёхсХеисгЕУ айтоьд ti) sxtoucnj sig Tdv тго-
555
xapdv Ttypiv evpeSfjvat.; повелъ вонномъ сконмъ дх прводжтъ нк
(233.29) — xeXeuei тоТд сттратгбтак; exxevxfjoat ai>Tf|v.
Глаголът уотътн, х*штж ’искам’ се е употребявал обикновено с инфи-
нитив, който се е отнасял по смисъл към същия подлог, срв. напр.: хште
<
ли х«штешн къ жнвотъ въннтн Мт 19.17 Мар;еже Х’штетъ по мьнъ нтн
Мк 8.34 Мар (къ схъдъ мене нтн, Сав); гн х*штемъ ни вндътн Йо 12.21
Мар. Но срв. следния пример от Супр, където е употребена дх-форма (Мир-
нее 1937:18): нъ ве съвххзнх х*штетъ tA познхктъ отъ п^нходдш-
тинн^ъ къ немоу (28.15) — акка dxlavS? yvtopi^EcrSai лара xwv лроаер%о-
pcvcov аихф.
Супинът като отживяваща форма е бил също изместван дх-форми.
Срв. следния пример:
Зогр, Мар: се 1знде съьхн дх съетъ (Мт 13.3) — сбои i^fjX8ev 6 crxsfpov
то® cmeipeiv. — се нзнде съган съхтъ Мк 4.3 Мар.
БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ С ХОТ'ЕТН
§ 686. Наред с формите на свършения вид на глагола, конто са слу-
жели като просто бъдеще време, в старобългарския са се употребявали и
описателни конструкции (вж. § 417—424) за изразяване на бъдещо дейст-
вие, конто са се състояли от глаголите нмхмъ, нхчънж, въчънж и х*штж +
Инфинитив.Тъй като всеки от тези глаголи е запазвал до известна степей лекси-
калното си значение, нито една от тези описателни конструкции не е имала
стойността на морфологичната категория бъдеще време. С оглед на обстоя-
телството, че още в среднобългарския период се наблюдава засилена упо-
треба на конструкцията с х®штж като спомагателен глагол, който измества
останалите (нмхмъ се е задържал в отрицателната форма), тук е необхо-
димо да се спрем върху неговия статус в разпространение в старобългарс-
ките паметници. В гръцкия текст съответствува обикновено конструкция с
глагола инфинитив. Примерите, извлечени от старобългарските па-
метници (Birnbaum 1958а; И в а н о в а-М и р ч е в а 1962а: 105 и сл.), показ-
ват, че х*штж в тези конструкции е запазвал лексикалното си значение в
мнозинството от случайте, срв. напр.: ехмъ во въдъхше чъто х*татъ сът-
bojihth Йо 6. 6 Зогр — ipeXXev xoislv, срв. и рус. ибо сам знал, что хо-
тел сделать1, чъто Х®штете мн дхтн i хзъ вхмъ п^ъдхмы Мт 26.15
Зогр — Ш.бте Sovvai; к же ^хзоумъвъ ъко х#татъ прнтн дх въсхытатъ i
Йо 6. 15 Зогр — бт! peJtXovcriv SpxsoSai; рус. Иисус же, узнав, что хо-
тят прийти, нечаянно взять его.
В редки случаи конструкцията с Х*штж би могла да се схваща като
еквивалентна в известна степей на бъдеще време, напр.:
<
Зогр: когдх оуво сн вжджтъ. i чъто естъ знхменъе. егдх Х0ТАтъ сн
бытн (Лк 21.7)— лоте o6v xavxa soxai xai xi rd onpetov 6xav jisAAt]
xaGxa yiveodat, срв. рус. когда же это будет и какой признак,
когда это должно произойти.
Зогр: i мънъхХж. ъко х*Ш«тъ ц^сье вжне хвнтн са (Лк 19.11) — xai
Soxeiv йитохх; 6xi Ttapaxpfjpa реXXet f| PaoiXeia xov Seou avaqxxiveoSai.
556
Предположението, че в тези примери конструкциите с Х*штж са „гра-
матикализирани, изразители на чисто бъдеще време" (Иванова-Мирчева
1962а: 108), едва ли е вероятно. Но конструкциите с х«штж са били носи-
тели на такава семантика, която е позволила на глагола х*штж в следва-
щите два-три века да се граматикализира напълно и по този начин да до-
достигне до образуването на една нова морфологична форма за изразяване
на бъдеще време. Тоя процес се подкрепя от множество примери из средно-
българските паметници (Иванова-Мирчева, пак там). Той безспорно е
бил подпомогнат или ускорен от балканския романски език, в който е
имало подобии описателни конструкции с глагола volo ’искам’, конто са
праформата на румънското бъдеще време от типа vol veni ’ще дойда’,
срв. аром, voiu sa vin.
557
БИБЛИОГРАФИЯ
Александров, Ф. 1958. О значениях и функциях местоимений „которьй*, «иже* и »кый*
в основных памятниках древнеболгарского языка. — В: Славистичен сборник.
София, 145—168.
Алексеев, Л. В. 1959. Еще три шиферные пряслицы с надписями. — Советская археоло-
гия, 2, 242—245.
Амфилохий, 1883. Дополнения к Галитскому сличительному четвероевангелию. № 6:
О подложности отрывков глаголитских так называемого Реймского евангелия . . .
и о ключе к глаголитскому письму. Москва.
Ангелов, Д. 1971. Образуване на българската народност. София.
--------- 1977. Съдържание и смисъл на думата отечество в средновековната българска
книжнина. — Palaeobulgarica, 4, 3—19.
--------- 1978. Смисъл и съдържание на думата газыкъ, рдъ, пл емa f нл^дъ в средно-
вековната българска книжнина. — Palaeobulgarica, 3, 12—31.
Ангелов, Н. 1980. Старобългарски надпис от края на IX в. от с. Цар Асен, Силистренски
окръг. — Археология, 2, 35—38.
Андрейчик, Л. 1944. Основна българска граматика. София.
Андрейчик, Л., К. Попов, Ст. Стоянов. 1977. Граматика на българския език.
София.
Антик’, В. 1969. Околу датирагьето на Ундолските листови. — Македонски {азик, 20,
175—178.
Байрамова, М. 1984. Исторически промени със старобългарските въпросителни изрече-
ния. — Год. СУ. Фак. слав, филол.» 74, 1, 31—69.
Балан, Ал. 1920, 1934. Кирил и Методий. 1, 2. София.
Барт у л а, Ч. 1973. Проблематика модальности в старославянском и праславянском языках.—
In: Ot£zky slovanske syntaxe. III. Brno, 297—302.
Бауер, Я. 1958/1972. Проблема реконструкции праславянского сложного предложения.—
Sbornik praci Filosofickd fakulty Brnenske university, VII. Rada jazykovednd, A 6,
43—55 («Syntactics slavica. Brno, 210—220).
Бауэр, Я. 1960/1972. К вопросу о происхождении союзов.—Sbornik praci Filosofickd fakulty
BrnSnske university, IX. Rada jazykovedna, A 8, 5—18 («Syntactics slavica. Brno,
329-340).
--------- 1962/1972. К вопросу о возникновении и развитии типов сложного предложения (на
материале чешского языка).—Вопросы славянского языкознания, 6, 89—111 («Syn-
tactics slavica. Brno, 221—242).
--------- 1963. Беспредложный локатив в старославянском языке. — В: Исследования по
синтаксису старославянского языка. Прага, 263—285.
--------- 1963/1972. Основные проблемы сравнительно-исторического изучения синтаксиса
славянских языков. — Вопросы языкознания, 4, 4-13 («Syntactics slavica,
Brno, 11—21).
--------- 1967. К развитию относительных придаточных предложений в славянских языках. —
Вопросы языкознания, 5, 47—59.
Бауэров а, М. 2963. Беспредложный творительный падеж в старославянском языке. —
В: Исследования по синтаксису старославянского языка. Прага, 287—311.
Белоруссов, И. М. 1899. Дательный самостоятельный падеж в памятниках церковно-
славянской и древнерусской письменности. — РФВ, 21.
Беляев, Д. Ф. 1886. История алфавита и новое мнение о происхождении глаголицы.
Казань.
Берков, В. Ф. 1972. Вопрос как форма мысли. Минск.
Бернштейн, С. Б. 1961. Очерк сравнительной грамматики славянских языков. Москва.
Бернштейн, С. Б. (ред.). 1958. Творительный падеж в славянских языках. Москва.
Бешевлиев, В. 1955. Славянизми в първобългарските надписи. — В: А. Теодоров-Балан.
Сб. София, 99—103.
Бильбасов, В. А. 1877. Главнейшие источники для истории св. св. Кирилла и Мефодия.
Киев
558
Бирнбаум, Г. 1968. Общеславянское наследие и иноязычные образцы в структурных раз-
новидностях старославянского предложения. — In: American Contributions to the
Sixth International Congress of Slavists. Prague 1968. I. Linguistic Contributions.
The Hague, 29—63.
Благова, Э. 1963. К значению и употреблению местоимения *jb в старославянском языке.—
Вопросы славянского языкознания, 7, 34—42.
Бобровский, П. 1887а. Судьба Супрасльской рукописи. — ЖМНП, 253, 268—311; 254,
79—102.
--------- 18876. Дополнение к статье „Судьба Супраслькой рукописи4. — ЖМНП, 254,
307—315.
Богдан, Д. П. 1959. Добруджанская надпись 943 года. Палеографический и лингвистичес-
кий очерк. — Romanoslavica, 1, 88—104.
Бодянский, О. М. 1885. О времени происхождения славянских письмен. Москва.
Б о жил о в, И. 1971. Битолският надпис на цар Иван-Владислав и някои въпроси на средно-
вековната българска история. — Истор. преглед, 1, 84—100.
--------- 1973. Надписът на жупан Димитър от 943 г. Теории и факти. — Изв. Окр. истор.
музей и Бълг. истор. д-во. — Толбухин. 1, 37—58.
Борковский, В. И. (ред.). 1968а. Сравнительно-исторический синтаксис восточнославян-
ских языков. Члены предложения. Москва.
Борковский, В. И. (ред.). 19686. Сравнительно-исторический синтаксис восточнославян-
ских языков. Типы простого предложения. Москва.
---------(ред.) 1978. Историческая грамматика русского языка. Синтаксис. Простое пред-
ложение. Москва.
--------- (ред.). 1983. Структура предложения в истории восточнославянских языков.
Москва.
Брандт, Р. 1884—1888. Сравнительная морфология славянских языков. Москва.
Б узу к, П. 1918. К вопросу о месте написания Мариинского евангелия.—Изв. ОРЯС, 23,
2, 109—145.
--------- 1924. Замечания о Мариинском евангелии. — Изв. ОРЯС, 29, 307 —368.
Б ул а ховский, Л. А. 1958. Болгарский язык как источник для реконструкции древнейшей
славянской акцентологической системы. Москва.
Бунина, И. К. 1959. Система времен старославянского глагола. Москва.
--------- 1970. История глагольных времен в болгарском языке. Москва.
Буюклиев, И. 1968. Антецедентна позиция и атракция на относителното местоимение в
старобългарски език. — Изв. Инет. бълг. ез.» 16, 411—416.
—-------- 1969. Структура на относителните изречения в Кирило-Методиевия превод па
евангелския текст. — В: Константин-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай
1100-годишнината от смъртта му. София, 389—401.
--------- 1972. Към характеристиката на относителните изречения с оглед към структурата
им в старобългарски език. — Бълг. ез., 3, 202—209.
--------- 1977. Развой на относителните изречения с въвеждащи връзки от ♦^-ос-
нова и съдбата на нже в славянските езици. — В: Закономерности на развитието
на славянските езици. София, 83—120.
--------- 1980а. Спецификата на старобългарския синтаксис и проблемите на актуалното
членение. — Sbornik praci Filosoficke fakulty Вгпёпвкё university. Rada jazyko-
vSdnd, A 28, 99—106.
--------- 19806. Върху някои специфични трудности при разкриване актуалното членение в
старобългарски. — Sbornik praci Filosofickd fakulty BrnSnskd university. Rada jazy-
коуёбпа, A 28, 229—230.
Вай ан, A. 1952. Руководство по старославянскому языку. Москва.
Ван-Вей к, II. 1922—1923. Еще раз о Зографском четвероевангелии. — Slavia, 1,215—218
--------- 1957. История старославянского языка. Перевод с немецкого В. В Бородич.
Москва.
Вар бот, Ж. Ж. 1969. Древнерусское именное словообразование. Москва.
Василев, В. П. 1928. Финал ните изречения в български език. София.
Белчева, Б. 1960. Към въпроса за императивного значение на формите за отрицателно
бъдеще време в българския език. — Бълг. ез., 1, 44—51.
Вене лин, Ю. И. 1849. Критические исследования об истории болгар. Москва.
Верещагин, Е. М. Из истории возникновения первого литературного языка славян. I.
Переводческая техника Кирилла и Мефодия. Москва.
--------- 1972а. Из истории возникновения первого литературного языка славян. II. Варьи-
рование средств выражения в переводческой технике Кирилла и Мефодия. Москва.
--------- 19726. Из истории возникновения первого литературного языка славян. К проблеме
греческо-славянских лексических и грамматических вариантов в древнейших ела-
559
вянеких переводах. Доклад на VII Международном съезде славистов. Издательство
Московского у-та.
--------- 1982. К дальнейшему изучению переводческого искусства Кирилла и Мефодия и
их последователей. Доклад. IX Международный съезд славистов, Киев, 1983.
Москва.
Вечерка, Р. 1963. Синтаксис беспредложного родительного падежа в старославянском
языке. — В: Исследования по синтаксису старославянского языка. Прага, 183—223.
--------- 1968. Относительно проблематики влияния греческого на старославянский. — In:
Actes du Ier congrds international des etudes balkaniques et sud-est turopdennes.
VI. Linguistique. Sofia, 753—762.
Вит ox, 3. 1950. За сложното съставно изречение в Супрасълския сборник. — Сп. БАН,
69, Клон истор.-филол., 34, 28—44.
Востоков, А. X. 1865. Филологические наблюдения. С.-Петербург.
Въ жаров а, Ж. 1965. Славянски и славянобългарски селища в българските земи от края
на VI до XI в. София.
 1976. Славяни и прабългари (по данни от некрополите от VI—XI в. в територията
на България). София.
Вял кина, Л. В. 1964. Сложные слова в древнерусском языке в их отношении к языку
греческого оригинала (На материале Ефремовской кормчей). — В: Исследования по
исторической лексикологии древнерусского языка. Москва, 94—118.
--------- 1966. Греческие параллели сложных слов в древнерусском языке XI—XIV вв. —
В: Лексикология и словообразование древнерусского языка. Москва, 154—188.
--------- 1974. Словообразовательная структура сложных слов в древнерусском языке
XI—XIV вв.—В: Вопрос словообразования и лексикологии древнерусского языка.
Москва, 156—195.
Гардтхаузен, В. 1911. Греческое письмо IX—X столетий. — В: Энциклопедия славянской
филологии, вып. 3. С.-Петербург.
Георгиев, Вл. 1958. Исследования по сравнительно-историческому языкознанию. Москва.
--------- 1963. Праславянската фонемна система и ликвидната метатеза. — В: Славистичен
сборник. София, 19—31.
 1964. Вокалната система в развоя на славянските езици. София.
--------- 1969. Основни проблеми на славянската диахронна морфология. София.
_________ 1980. Особености на старобългарските склонения. — Бълг. ез.. 4, 475—481.
Георгиев, Вл., Ив. Гълъбов, Й. Займов, Ст. Илчев. 1962.— Български етимоло-
гичен речник. София.
Г е о р г и е в, Вл. И., В. К. Журавлев, Ф. П. Ф и л и н, С т. И. С т о й к о в. 1968. Обще-
славянское значение проблемы аканья. София.
Георгиев, Е. 1942. Началото на славянската писменост в България. Старобългарските
азбуки. София.
--------- 1952.	Славянская письменность до Кирилла и Мефодия. София.
--------- 1956.	Кирил и Методий — основоположници на славянските литератури. София.
--------- 1962.	Разцветът на българската литература в IX—X в. София.
----------1971.	Истината за Кирил и Методий. София.
Георгиева, В. Л. 1969. Безличные предложения по материалам древнейших славянских
памятников (особенно старославянских). — Slavia, 38, 63—90.
Георгиевски, Г. 1970. Хилендарските ливчитьа. — В: Симпозиум 1100-годишпина од
смртта на Кирил Солунски. II. Ciconje, 67—81.
Герасимов, Т. 1934. Три старобългарски моливдовула. 2. Моливдовул от IX в. — Изв.
Бълг. археол. инет., 8, 356—359.
_________ 1955. Нов моливдовул на Георги монах и синкел български. — Изв. Археол.
инет., 20, 587—588. ~
 1976. Български и византийски печати от Преслав. — В: Преслав II. Сб. София,
125—141.
Геродес, Ст. 1963. Старославянские предлоги. — В: Исследования по синтаксису старо-
славянского языка. Прага, 313—368.
Гинзбург, Е. Л. Словообразование и синтаксис. Москва.
Голубовский, П. В. 1895. О начале русской письменности. Киев.
Голышей ко, В. 1959. К вопросу об изображении князя в Чудовской рукописи XII—ХШ
веков. — Проблемы источниковедения, 7, 391—415.
Господинов, Ю. 1946. Нови находки в Преслав. — Изв. Бълг. археол. инет., 15,
82—85.
Гошев, И. 1956. Рилски глаголически листове. София.
_________	1961. Старобългарски глаголически и кирилски надписи от IX и X в. София.
Григорович, В. И. 1847. Изыскания о славянских апостолах, произведенные в странах
Европейской Турции. — ЖМНП.
560
--------- 1848. Очерк путешествия по Европейской Турции. Казань.
--------- 1852. О древнейших памятниках церковнославянских. — Изв. ОРЯС, 1, 86—103.
Груздева, С. И. 1957. Об односоставных предложениях в старославянском языке. — Уче-
ные записки Ленинградского Государственного университета, 197. Сер. филол.
паук, 23, 84—91.
--------- 1963. Заметки о грамматических формах субъекта в старославянском языке. — В:
Вопросы теории и истории языка. Ленинград, 80—83.
Г р у н с к и й, Н. К. 1904. Памятники и вопросы древнеславянской письменности. I. Киевские
глаголические листки. Юрьев. ,
--------- 1906. Охридское евангелие. — Изв. ОРЯС, 11, 4, 157—164.
--------- 1907. К Зографскому евангелию. — Сб. ОРЯС, 83, 3, 1—43 (с 8 фотографии).
Гуйер, О. 1953. Введение в историю чешского языка. Москва.
Гурьева, Е. И. 1967а. Предложения с атрибутивной зависимой частью в старославянском
языке. — Ученые записки Тартуского Государственного университета. Труды по
русской и славянской филологии. Серия лингвистическая, 10, Тарту, 46—83.
--------- 19676. Употребление соотносительных слов в относительных конструкциях. На
материале памятников старославянского языка. — Пак там, 10, 84—107.
--------- 1968а. Гипотаксис предложений с зависимой объектной частью (На материале
Мариинского и Остромирова евангелия). — Пак там, 12, 3—35.
---------19686. Прямая и косвенная речь в старославянском языке (Конструкции с яко). -
Пак там, 12, 36—54.
--------- 1970а. Предложения, выражающие временные отношения в старославянском языке. —
Пак там, 14, 117—147.
--------- 19706. Предложения, выражающие условные отношения в старославянском языке. —
Пак там, 14, 148—167.
--------- 1971а. Предложения со значением причины и следствия в старославянском языке. —
Пак там, 17, 130—147.
--------- 19716. Предложения со значением цели в старославянском языке. — Пак там, 17
148—157.
--------- 1971в. Предложения со значением места в старославянском языке. — Пак там, 19,
59—68.
Гълъбов, Ив. 1951. За члена в българския език. —Изв. Нар. музей — Бургас, 1,
171—227.
--------- 1954. Към въпроса за члена в славянските езици с особен оглед към старобъл-
гарски език. — Изв. Инет. бълг. ез., 3, 356—371.
--------- 1957. Към историята на относителните местоимения в българския език. — В:
Езиковедски изследвания в чест на акад. Стефан Младенов. София, 65—72.
--------- 1962. Проблемът за члена в български и румънски език. София.
---------- 1966. Климент Охридски и ранните школи на стария български книжовен език. —
Бълг. ез., 5, 440—456.
--------- 1968а. Наставката -telb и въпросът за старите езикови връзки на праславянски. —
Изв. Инет. бълг. ез., 16, 55—63.
--------- 19686. Преслав в историята на стария български книжовен език. — В: Преслав I.
Сб. София, 125—138.
--------- 1980. Старобългарски език с увод в славянского езикознание. Ч. 1. Увод и фоне-
тика. София.
Г ю з е л е в, В. 1967. Коя е Анна от новооткрития двуезичен преславски надпис. — Истор.
преглед, 6, 82—88.
--------- 1968. Добруджанският надпис и събитията в България от 943 г. — Истор. пре-
глед, 6, 40—48.
Давидов, А. 1976. Речник-индекс на Презвитер Козма. София.
--------- 1981. Обратен речник на .Беседа против богомилите" от Презвитер Козма. — Тру-
дове на Великотърновския университет .Кирил и Методий", 16, 2.
Д е м и н а, Е. И. I960. Система прошедших времен в новоболгарских текстах XVII—XVIII вв.—
Ученые записки Института славяноведения АН СССР, 19, 1—48.
Деянова, М. 1970. История на сложните минали времена в български, сърбохърватски и
словенски език. София.
--------- 1982. Функционален развой на инфинитива в сърбохърватски език (в сравнение с
български). София.
Джам о, Л., О. Стой кович, О. Осман, Е. Линца, М. М и ту. 1963. Характерни
черти на книжовнославянски език, румънска редакция (XIV—XVI в.). — В: До-
клады и сообщения, представленные на V Международном съезде славистов (София
17—23. IX. 1963), Bucure§ti, 109—161.
Джурова, А. 1981. 1000 години българска ръкописна книга. Орнамент и миниатюра.
София.
36 Граматика на старобългарския език 561
Добрев, И. 1962. Към историята на старобългарската морфема же. — Изв. Инет. бълг. ез.,
8, 111—116.
--------- 1971. Палимпсестовите части на Зографското евангелие. — В: Константин-Кирил
Философ. Доклади от симпозиума, посветен на 1100-годишнина от смъртта му.
София, 157—164.
--------- 1972. Глаголическият текст на Боянския палимпсест. Старобългарски паметник от
края на XI век. София.
--------- 1978. Гръцките думи в Супрасълския сборник и втората редакция на старобъл*
гарските богослужебни книги. — Бълг. ез., 2, 89—98.
--------- 1979. Текстът на Добромировото евангелие и втората редакция на старобългарските
богослужебни книги. — Бълг. ез., 1, 9—21.
--------- 1981а. Агиографската реформа на Симеон Метафраст и съставът на Супрасълския
сборник. — Старобълг. лит., 10, 16—38.
--------- 19816. Съдържа ли Македонският кирилски лист откъс от произведение на Кон-
стантин Философ-Кирил за преводаческото изкуство. — Старобълг. лит., 9, 20—32.
--------- 1982. Старобългарска граматика. Теория на основите. София.
 1983. Кои старобългарски текстове са най-близо до Кирило-Методиевия евангелски
превод. — Старобълг. лит., 14, 3—9.
Дограмаджиева, Е. 1966. Към въпроса за praesens historicum в старобългарски език.—
Бълг. ез., 2, 122—128.
--------- 1968а. Предаване на гръцки хипотаксис със старобългарски паратаксис. — Изв.
Инет. бълг. ез., 16, 393—398.
 19686. Синтактична служба на старобългарските сн^кчь и ^къше и техният по-
късен развой. — В: Славистичен сборник, София, 109—122.
 1968 в. Структура на старобългарското сложно съчинено изречение. София,
--------- 1971а. Система на старобългарските локални съюзни наречия. — Изв. Инет,
бълг. ез., 19, 641—646.
 19716. Ранен случай на граматикализация на предлога на в старобългарската пис-
меност. — Бълг. ез., 2—3, 207—203.
 1971в. Съюзна функция на относителните и въпросителните наречия за място в
старобългарския език. — В: Константин-Кирил Философ. Доклади от симпозиума,
посветен на 1100-годишнината от смъртта му. София, 165—184.
 1972. Определителните изречения с темпорална семантика в старобългарски. —
Бълг. ез., 6, 517—523.
 1973а. Модални релативни изречения в старобългарски. — В: Славистичен сбор-
ник. София, 107—116.
 19736. Съюзните сравнителни конструкции в старобългарски. — Изв. Инет,
бълг. ез., 22, 21—71.
--------- 1975. Градуалните количествени изречения в старобългарски. — Бълг. ез., 4
334-337.
 1977. Обстоятелствените изречения в Синайский евхологий. — In: Slovansko jezi-
koslovje. Nahtigalov zbornik. Ob stoletnici rojstva. Ljubljana, 47—66.
--------- 1978a. Към въпроса за структурата на обстоятелствените изречения в старобъл-
гарски език. — Славянска филология, 15, 321—327.
 19786. Към проучването на семантичната структура на подчиненото причинно
изречение в старобългарски език. — В: Славистичен сборник. София, 35—39.
 1979. Функционална роля на структурните елементи в старобългарското темпорално
изречение. — В: Изследвания върху историята и диалектите на българския език
(Сб. в памет на чл.-кор. Кирил Мирчев). София, 149—154.
--------- 1980а. Вариативността на съюзните средства в Супрасълския сборник. — В: Про-
учвания върху Супрасълския сборник. София, 203—207.
--------- 19806. За дублетите в книжовния старобългарски език. — В: Езиковедски проуч-
вания в чест на акад. В. И. Георгиев. София, 423—432.
--------- 1980в. Към въпроса за дублетността в книжовния старобългарски език (Върху
материал от съюзната система). — Palaeobulgarica, 2, 52—62.
 1980 г. Към въпроса за приложението на теорията за актуалното членение при
старите славянски езици.— Sbornik praci Filosoficke fakulty Вгпёпзкё university. Rada
jazykovedn^, A 28, 230—232.
 1981. Своеобразие этапов книжного староболгарского языка. — Palaeobulgarica,
1, 55-62.
_________ 1982. Разпространение на книжовния старобългарски език в българска езикова
среда. — В: Първи международен конгрес по българистика. Доклади. Симпозиум
Кирилометодиевистика и старобългаристика. София, 115—127.
--------- 19826. Книжовната норма при аористните дублети в старобългарските паметници. —
Ез. и лит., 3, 15—22.
562
------ 1983а. За съотношението между говорима реч и книжовен език в славянските
езици през IX—XI век. — Славянска филология, 17, 57—64.
 19836. Обществени функции на старобългарския книжовен език. — Бълг. ез.,
4, 286—289.
--------- 1984а. Книжовната норма при морфологичните дублети в старобългарския език
(В системата на причастията, условного наклонение и аориста). — Palaeobulgarica,
2, 59—64
 19846. Обстоятелствените изречения в книжовния старобългарски език. София.
Достал, А. 1963. К изучению категорий глагола в старославянском языке. — В: Иссле-
дования по синтаксису старославянского языка. Прага, 101—120.
Дуйчев, И. 1950. Славяно-болгарские древности 1Х-го века. — Byzantinoslavica, 11, 6—31.
Д у й ч е в. И., А. К и р м а г о в а, А. П а у н о в а. 1983. Кирилометодиевгка библиография
1940-1980. София.
Дуриданов, И. 1955. Към проблемата за развоя на българския език от синтетизъм към
аналитизъм. — Год. СУ., Филол. фак., 51, 1, 85—273.
--------- 1956. Из историята на причастията в българския език. — Бълг. ез., 2, 148—152.
--------- 1957. Бележки върху старобългарския превод на евангелието с оглед на влиянието
на гръцкия синтаксис. — В: Езиковедски изследвания в чест на академик Стефан
Младенов.
--------- 1958. За наченките на аналитизма в българския език. — Rocznik Slawistyczny,
20, 16—26.
--------- 1970. Един непознат словообразователен тип в български: жителски имена на -ар
(с услоредици от другите южнославянски езици). — Изв. Инет. бълг. ез., 19,
863—869.
--------- 1979. Старобългарският език като книжовен и народен в ареален аспект. — Ста-
робългаристика, 2, 12—22.
Дурново, Н. 1925—1926. К вопросу о древнейших переводах на старославянский язык
библейских текстов. Супрасльская рукопись. — Изв. ОРЯС, 30, 353—429.
Дурново, Н. 1929. Мысли и предположения о происхождении старославянскою языка и
славянских алфавитов. — Byzantinoslavica, 1.
Еле иски, Й. 1980. Към историята на съюзите нлн и н в староруски и старобългарски. —
Ез. и лит., 1, 24—34.
Займов, Й. 1970. Битолски надпис на Иван Владислав, самодържец български. Старобъл-
гарски паметник от 1015—1016 г. София.
Займов, Й, В. Тъпкова-Заимова. 1981. Българин родом. Битолският надпис на Иван
Владислав самодържец български. София.
Займов, Й., М. Капалдо. 1982—1983. Супрасълски или Ретков сборник. Й. Займов.
Увод и коментар на старобългарския текст. М. Капалдо. Подбор и коментар на
гръцкия текст. I, II. София.
Златанова, Р. 1972. Адвербиални форми — компонент на съставно сказуемо в старобъл-
гарски. — Бълг. ез., 1—2, 47—54.
--------- 1973а. Структура на съставното сказуемо с причастен компонент в старобългар-
ски. — Изв. Инет. бълг. ез., 22, 73—105.
--------- 19736. Съставно сказуемо с нереализирана копула в старобългарски. — В: Сла-
вистичен сборник. София, 73—83.
--------- 1975. Флективна форма на сказуемния именен компонент в старобългарски. —
Бълг. ез., 2, 107—ИЗ.
 1979. Глаголи-копули в старобългарски. — В: Изследвания върху историята и
диалектите на българския език. София, 164—171.
--------- 1984. За фонологичната система в старобългарски. — Старобългаристика, 2,
14—28.
Златарски, В. 1925. Славянского житие на св. Наума от XVI в. — Сп. БАН, 30, 1—28.
---------1971. История на българската държава през средните векове. I, 2, София.
Иванов, Й. 1931. Български старини из Македония. 2. доп. изд. София (фототипно изда-
ние. 1970).
--------- 1933. Българските имена в Чивидалското евангелие. — В: Л. Милетич. Сб. София,
627—628.
Иванов, С. А. 1988. Формиране на сръбската книжовнописмена традиция до края на XV в.
с оглед на старобългарското езиково влияние. (Състояние на проучванията). Авто-
реферат на дисертация. София.
Иванова, В. 1932. Следите от глаголица в Източна България. — Byzantinoslavica, 5,
227—235.
--------- 1932—1933. Старобългарски надпис от с. Теке-Козлуджа. — Изв. Бълг. археол.
инет., 7, 319—321.
--------- 1955. Надписът на Мостич и преславският епиграфски материал. — В: Надписът
на чъргубиля Мостич. София, 43—144
563
—-------- 1959. Ктиторският образ в Иполитовия сборник на Исторический музей в Москва.—
Археология, 3—4, 13—23.
Иванов а-М а в р од и и о в а, В. 1976. Култура и изкуство по време на Първата българска
държава. — В: История на българското изобразително изкуство. София, 63—154.
Иванов а-М авро динова, В., Л. М а в р о д и н о в а. 1980. Украсата на старобългарските
глаголически ръкопиеи. — В: Славянска палеография и дипломатика. София,
190—197.
Иванова, В., А. Д ж у р о в а. 1981. Асеманиевото евангелие. Старобългарски глаголически
паметник от X век. 1. Факсимилно издание. 2. Художеств ено-историческо проуч-
ване. София.
Иванов а-М и р ч е в а, Д. 1962а. Развой на бъдеще време (futurum)e българския език от X
до XVIII век. София.
--------- 19626. Футурните форми на страдателно безличния и възвратно-средния залог в
историческия развой на българския език. — Изв. Инет, бълг, ез., 8, 63—73.
--------- 1969. Старобългарски, старославянски и .среднобългарска редакция на старосла-
вянски*. — В: Константин-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай 1100-
годишнината от смъртта му. София, 45—62.
--------- 1971. Йоан Екзарх Български. Слова, I. София.
--------- 1972. Проблеми на книжовния български език до Възраждането. — Бълг. ез.,
6, 506—516.
--------- 1977. К вопросу о характеристике болгарских переводческих школ от IX—X до
XIV века. — Palaeobulgarica, 1, 37—48.
--------- 1978. Към периодизацията на литературния български език от донационалната
епоха. — Славянска филология, 15, 287—300.
--------- 1980. Супрасълският сборник и старобългарските преводачески школи. — В:
Проучвания върху Супрасълския сборник. София, 80—86.
--------- 1982. Църковнославянският език. — В: Първи международен конгрес по бълга-
ристика. Доклади. Симпозиум Кирилометодиевистика и старобългаристика. София,
303—320.
Иванова-Мирчева, Д., Ж. Икон омов а. 1975. Хомилията на Епифаний за слизането
в ада. София.
Иванчев, Св. 1978. Показателното местоимение като средство на анафоричния механизъм
в славянските езици. — Славянска филология, 15, 135—142.
Ильинский, Г. А. 1906. Македонский листок. Отрывок неизвестного памятника кириллов-
ской письменности XI—XII вв.—В: Памятники старославянского языка. 1, 5,
С.-Петербург.
--------- 1909, Македонский глаголический листок. Отрывок глаголического текста Ефрема
Сирина XI века. — В: Памятники старославянского языка. I, 6, С.-Петербург.
--------- 1915. Охридские глаголические листки. Отрывок древне-перковно-славянского
евангелия XI в. — В: Памятники старославянского языка. Ш, 2, Петроград.
--------- 1934. Опыт сисгематической Кирилло-Мефодиевской библиографии (под редакцией
и с дополнениями М. Г. Попруженка и Ст. М. Романского). София.
И л л и ч-С в и тыч, В. М. 1963. Именная акцентуация в балтийском и славянском. Москва.
--------- 1967. Сравнительная грамматика славянских языков. — В: Советское языкознание
за 50 лет. Москва, 73—87.
Илчев, П. 1963. За спецификата на старобългарския dativus absolutns. — Бълг. ез., 3,
211-224.
--------- 1969. Към първоначалното състояние на глаголическата графична система. — Ез. и
лит., 5, 29—39.
--------- 1979. Текстова структура на Синайския псалтир. — В: Изследвания върху исто-
рията и диалектите на българския език. София, 200 —205.
 1980. Синайският псалтир и неговите ппсачи. — В: Славянска палеография и
дипломатика. София, 89—95.
История на България. 1981. II. София.
История на българската литература. 1962. I. София.
Истрин, В. А. 1960. О возникновении славянорусского письма. — Вестпик истории миро-
вой культуры, 6, 60—84.
--------- 1961. Развитие письма. Москва.
_________ 1963. 1100 лет славянской азбуки. Москва.
Каминский, Ф. В. 1924. Отрывки евангельских чтений XI в., именуемые Ку-
пряновскими (Новгородскими). — Изв. ОРЯС, 28, 273—320.
Каринский, Н. 1915. Перечень важнейших неточностей последнего издания Сав-
виной книги. — Изв. ОРЯС, 19, 3, 206—216.
К а р л и и с к и й, А. Е. 1969. Старославянская версия Сант-Эммерамской молитвы. —
В: Типология и взаимодействие славянских и германских языков. Минск,
135 -161.
564
Карски й, Е. Ф. 1904. Листки У идольского. Отрывок кирилловского евангелия
XI века. Фототипическое воспроизведение текста и исследование письма и
языка. — В: Памятники старославянского языка. I, 3, С.-Петербург.
-------- 1928. Славянская кирилловская палеография. Ленинград.
Климент Охридски. 1973. Ст брани съчинения. III. Пространни жития на
Кирил и Методий. София, 89—119, 185—192.
К н а б е, Г. С. 1955. Еще раз о двух путях развития сложного предложения. — Во-
просы языкознания, 1, 108—116.
Кодов, X р. 1929. Подвижного бтлгарско ударение и неговото отношение ктм пра-
славянското ударение. I. Стществителни имена. София.
-------- 1983. Енински апостол. Факсимилно издание. София.
Кожин, А. Н. 1974. Хрестоматия по истории русского литературного языка. Москва.
Кожухаров, С т. 1979. Интервю. — АБВ, 21, 22 май 1979.
Кожухаров, Ст. 1983. Гктн достфнть к|)снст|ктнгк (Новооткрито произведе-
ние на Константин Преславски). — В: Литературознание и фолклористика.
В чест на 70-годишнината на акад. Петт р Динеков. София, 59—62.
Кожухаров, Ст. 1984. Песенного творчество на старобтлгарскйя книжовник
Наум Охридски. — Лит. история, 12, 3—19.
К о л е д а р о в, П. 1969. Климент Охридски — „птрви епископ на български езикм
на драговитите в Солунско и на Великия в Западните Родопи. — В: Констан-
тин-Кирил Философ. Юбилеен сборник по случай 1100-годишнината отсмтртта
му. София, 141 —167.
Колесов, В. В. (ред.). 1977. Именное склонение в славянских языках XV—XVI вв.
Ленинград.
Константинов, К. 1977. Два старобт лгарски надписа от скалния манастир при
с. Крепча, Търговищки окртг. — Археология, 3, 19—28.
-------- 1980. Два старобт лгарски надписа от Преслав. — Векове, 4, 26—30.
Константинов, Н. А. 1951. Новые данные о происхождении русской письмен-
ности. — Смена, 25 апр. 1951.
-------- 1957. Черноморские загадочные знаки и глаголица. — Ученые записки
Ленинградского университета. Сер. филол. наук, вып. 23.
Кос, М. 1929. О натпису цара Самуила. — Гласник Скопског научног друштва, 5,
209—213.
Кръстанов, Т. 1987. Българският Ватикански палимпсест (Cod. Vat. gr. 2502).
Кирилско кратко изборно евангелие от втората половина на X в. — Старо-
българистика.
К у е в, К. 1960. Към вопроса за началото на славянската писменост. — Год. СУ, Филол.
фак., 54, 1, 93—100.
-------- 1969. Черноризец Храбър. София.
-------- 1980. История на Супрасълския сборник. — В: Проучвания върху Супрастл-
ския сборник. Старобългарски паметник от X век. София, 9—12.
Кузнецов, П. С. 1953. Историческая грамматика русского языка (Морфология).
Москва.
-------- 1961. Очерки по морфологии праславянского языка. Москва.
Кузнецова, Р. Д. 1983. Сложное предложение в древнерусском связанном тексте:
К постановке проблемы выделения. — В: Сложные элементарные и поли-
предикативные предложения. Сборник научных трудов. Калинин. 11—21.
К у л ь б а к и н, С т. М. 1900. Хилендарские листки. Отрывок кирилловской письмен-
ности XI века. — В: Памятники старославянского языка. I, 1. С.-Петербург.
-------- 1901. Лексика Хилендарских отрывков XI в. — Изв. ОРЯС, 6, 4,
131 — 139.
К у л> б а к и н, С. М. 1925—1926. Полугласници у Синайском псалтиру. — Лужно-
словенски филолог, 5, 69—82.
—— 1927. Можно ли считать доказанной греческую основу глаголицы. — В:
Сборник русского археологического общества в королевстве СХС. I.
-------- 1940. Лексичке студите. Хомили)е Супраслског зборника. — Глас Српске
кралэевске академи]е, 182. Други разред, 92, 9—24.
Кур ц, Й. 1963. Проблематика исследования синтаксиса старославянского языка. —
В: Исследования по синтаксису старославянского языка. Прага, 5—14.
Лавров, П. 1908. Жития св. Наума Охридского и служба ему. — Изв. ОРЯС, 12,
1 —51.
-------- 1915. Палеографическое обозрение кирилловского письма.—В: Энциклопедия
славянской филологии. V, 1. Петроград.
Ла к о в а, М. 1978. Въпросно-отговорни единства в съвременния български книжовен
синтаксис. — Бълг. ез., 5, 418—434.
565
Лашкова, Л. 1977. Употреба на видовете синтактично отрицание в сърбохърватски
и български език. — В: Закономерности на развитието на славянските езици.
София, ч21—148.
Л е к а и т. П. А. 1974. Синтаксис простого предложения в современном русском языке.
Москва.
Леков, И. 1958. Словообразователни склонности на славянските езици. София.
Л и с и ц о в, Ст. 1979. Разкопки на източната крепостна стена от Вътрешния град на
Преслав през 1973—1974 г. — В: Плиска-Преслав. I. София, 177—184.
Лихачев, Д. С. 1951. Исторические предпосылки возникновения русской письмен-
ности и русской литературы. — Вопросы истории, 12, 30—5’5.
Львов, А. С. 1951. К вопросу о происхождении русского письма. — Русский язык
в школе, 6.
-------- 1966. Очерки по лексике памятников старославянской письменности.
Москва.
М а в р о дд н о в а, Л. 1983. Украсата на Синайския псалтир. — Старобълг. лит., 13,
М а р г о с, А. 1984. Някои бележки по четенето на противобогомилския надпис от
средновековната църква при с. Гиген. — Старобълг. лит., 15, 119—125.
Марков, Н., Ст. Л и с и ц о в. 1981. Нов старобългарски паметник от Преслав. —
Palaeobulgarica, 2, 79—85.
Медынцева, А., К. Попконстантинов. 1984. Надписи из Круглой
церкви в Преславе. София.
М е й е, А. 1938. Введение в сравнительное изучение индоевропейских языков. Москва —
Ленинград.
-------- 1951. Общеславянский язык. Перевод с второго франц, издания. Москва.
Мельничук, О. С. 1966а. Розвиток структури слов’янського речения. Кшв.
-------- (ред.). 19666. Вступ до пор1вняльно-1сторичного вивчення слов’янських мов.
Ки1в.
Милев, А. 1964. Дателен самостоятелен в гръцкия текст на евангелията и неговото
предаване в старобългарските текстове. — Изв. Инет. бълг. ез., 11, 67—75.
-------- 1966. Гръцките жития на Климент Охридски. София.
М и л е в а, Н. 1976. Употреба на сложната дума да в старобългарския език. — Ез. и
лит., 4, 43—51.
М и л е т и ч, Л. 1886. Особености на езика в Мариинския паметник. — Период, сп.
БКД, 19—20, 219—252.
-------- 1890. Старото склонение в днешните 61 лгарски наречия. — СбНУ, 2, 226—268.
-------- 1896. Седмиградските българи. — СбНУ, 13, 153—256.
-------- 1899. Към Самуиловия надпис от 993 г. — ИРАИК, 4, 14—20.
Миллер, В. Ф. 1884. К вопросу о славянской азбуке. — ЖМНП, 232, 1—35.
М и н ч е в а, А. 1964. Развой на дателния притежателен падеж в българския език.
София.
-------- 1968. Към проучването на da-изреченията в южнославянските езици. — Бълг.
ез., 2—3, 195—202.
-------- 1969. Предложни съчетания при глагола (съ)тсор1тн. (Бележки върху техни-
ката на старобългарския превод).—В: Константин-Kfh>hл Философ. Юбилеев
сборник по случай 1100-годишнината от смъртта му. София, 375—382.
-------- 1973а. Обектните локативни конструкции с предлог нх в старобългарски и
отношението им към българския аналитизъм. — В: Славистичен сборник.
София, 93—106.
-------- 19736. Творительный предикативный в „Шестодневе" Иоанна Экзарха. —
Вестник Московского университета, 2, 67—72.
-------- 1978. Старобългарски кирилски откъелеци. София.
-------- 1981. За текста на Македонский кирилски лист и неговия автор. — Старобълг.
лит., 9, 3—20.
-------- 1983. Синтагматично-пунктуационното членение на Епифаниевата хомилия с'
оглед техниката на превода. — В: Литература и фолклористика. София, 197—
201.
Минчева, А., Б. Велчева. 1968. Анафорическое употребление древнебол-
гарского местоимения нже в конструкциях с существительными (К вопросу
о греческом влиянии на древнеболгарский синтаксис). — In: Actes du premie1*
congres international des etudes balkaniques et sud-est europcennes. VI. Sofia»
149—160.
Мирчев, К. 1937. Към историята на инфинитивната форма в българския език. —
Год. СУ., Истор.-филол. фак., 33, 12.
-------- 1938. Следи от старобългарския преглас. — Мак. преглед, 11, 1—2, 64—49.
-------- 1953. Кога възниква членната форма в българския език» — Бълг. ез., 1, 45—50.
566
-------- 1958. Историческа граматика на бтлгарския език. София (2. изд. 1963, 3. изд.
1978).
-------- 1963. Имало ли е още в старобългарски (старославянски) „балканизми"? —
Славянска филология, 1, 318—321.
-------- 1965. Константин-Кирил, създател на старобългарския книжовен език. — В:
Тържествена сесия за 1100-годишнината на славянската писменост 863—1963.
София, 67—76.
-------- 1966. За хронологията на основните балканизми в български език. — Бълг.
ез., 4, 281—293.
-------- 1968а. За творителен предикативен падеж в българския исторически синтак-
сис. — Бълг. ез., 2—3, 135—140.
-------- 19686. Към българския исторически синтаксис — архаични синтактични обрати
в Германовия сборник от 1359 г. — В: Славистичен сборник. София, 69—83.
-------- 1971. тъкъм* и нъ в адверзативно-ограничителна функция в старобългарски. —
In: Studia Palaeoslovenica. Praha, 237—241.
-------- 1972. Старобългарски език. Кратьк граматически очерк. София.
-------- 1974. Родопското каксо — касо и старобългарското 1&коже с«. В памет на
проф. Ст. Стойкое. София, 509—513.
-------- 1976. Староб1 лгарското ъ не нъ. — Slovo, 25—26, 147—150.
М и р ч е в, К., X р. Кодов. 1965. Енински апостол. Старобългарски паметник от
XI в. София.
Михаила, Г. 1964. Старославянские надписи, открытые в с. Басараб (область Доб-
роджа). — Revue de linguist!que, 9, 2, 149—169.
Михайлов, Ст. 1955. Археологически материали от Плиска (1948—1951). — Изв.
Бълг. Археол. инет., 20, 49—84.
Миятев, X р. 1929. Симеоновата църква в Преслав и нейният епиграфичен мате-
риал. — Бълг. преглед, 1, 1, 115—116.
-------- 1931. Эпиграфические материалы из Преслава. — Byzantinoslavica, 3, 383—403.
-------- 1932. Кръглата църква в Преслав. София.
М л а д е н о в, Ст. 1934. Българската реч в Солун и Солунско. — В: Солун. Сб. София,
44—63.
-------- 1936. Сравнително индоевропейско езикознание. София.
-------- 1941. Етимологически и правописен речник на българския книжовен език.
София.
 1979. История на българския език. София.
Младеновий, А. 1977. Напомине о српскословенском ]езику. — Зборник за фило-
логи]’у и лингвистику, (Нови Сад), 20, 2, 3—20.
 1978. О неким питан>има и особинама словеносрпсрког типа квижевног ]езика.—
Зборник за филологи]’у и лингвистику (Нови Сад), 21, 1, 93—112.
Момчилов, Ив. 1865. Граматика на старобългарския език по всичкото му развитие.
Виена.
М о ш и н, В. А. 1966. Бито.ъска плоча из 1017 године. — Македонски }азик, 17, 51—61.
Мразек, Р. 1961. Синтаксические отношения и члены предложения. — Sbornik
praci Filozoficke fakulty Brnenske univerzity, X. Rada jazykovedna. A 9, 47—59.
 1963a. Дательный падеж в старославянском языке. — В: Исследования
по синтаксису старославянского языка. Прага, 225—261.
-------- 19636. К дативно-иифинитивным конструкциям в старославянском языке. —
Sbornik praci Filosoficke fakulty Brnenske univerzity, XII. Rada jazykovedna,
A 11, 107—126.
H и д e p л e, Л. 1925. Быт и культура древных славян. Praha.
Никольский, Н. К. 1928. К вопросу о русских письменах, упоминаемых в житии
Константина Философа. — Изв. АН СССР, 1, 1.
Ницолова, Р. Към въпроса за комуникативния статус на изреченията в български
език. — В: Славнстични изследвания. III. София, 200—203.
Новаковий, Ст. 1912. Законски споменици српских држава средвега века. Београд.
О б л а к, В. 1893. Няколко бележки върху старословенските паметници. — СБНУ,
9, 9—20.
Орешков, П. 1907. Отношението на старобългарските паметници към епентетично л.—
Изв. Семинара слав, филол. при Университета в София, 2, 1—64.
Отрембский, Я. С. 1954. Славяно-балтийское языковое единство. — Вопросы
языкознания, 5, 27—42; 6, 28—46.
Павлова, Р. 1977. Пространственные конструкции в древнерусском языке в со-
поставлении с болгарским. София.
-------- 1979. Болгарско-русские и русско-болгарские языковые связи. София.
567
Папазисовска, В. 1970. За Савината книга. — В: 1100-годишнина от смъртта на
Кирил Солунски. II. Скотче, 301—317.
Пау нова, А., А. Ки р матова. 1963. Кирил и Методий. Библиография на бъл-
гарската литература (1944—1962). София.
П е н к о в а, П. 1964. Синтактични функции на старобългарското 'йко. — Изв. Инет,
бтлг. ез., 1U, 249—279.
Петровская, Ю. В. 1917. К вопросу о мене глухих в старо-славянских памятни-
ках. Мена глухих в Синайской псалтыри. — Изв. ОРЯС, 21, 1, 279—319.
Погорелов, В. 1902. К вопросу о Македонском глаголическом листке. — В: Сбор-
ник статей, посвященных Филиппу Федоровичу Фортунатову, по случаю трид-
цатилетия его ученой и преподавательской деятельности в Московском уни-
верситете. Москва, 492—499.
-------- 1927. Из наблюдений в области древне-славянской переводной литературы. III.
Опыт изучения текста Саввиной книги. — Sbornik Filosoficke fakulty Uni-
versity Komenskeho v Bratislava. Rodnik V, 46 (1).
-------- 1930. Формы греческих слов в кирилло-мефодиевском переводе Евангелия. —
Byzantinoslavica, 2, 1, 1—28.
Попконстантинов, К. 1980. Новооткрити старобългарски надписи от X век в
Североизточна България. — В: Славянска палеография и дипломатика. София,
288—309.
Попконстантинов, К., А. Мединцева. 1982. За глаголическите надписи
от X в. — Археология, 2, 27—37.
Попов, Г. 1978. Новооткрита оригиналка част в текста на триода. — Бълг. ез., 6,
497—507.
-------- 1982. Новооткрити химнографски произведения на Климент Охридски и
Константин Преславски. — Бълг. ез., 1, 3—26.
Попов, Г. 1985. Триодни произведения на Константин Преславски. — Кирило-Мето-
диевски студии, 2.
Попов, К. (ред.). 1983. Граматика на съвременния български книжовен език. III.
Синтаксис. София.
Попова, 3. О. 1976. К вопросу о греческом влиянии на падежную и предложнопаде-
ную систему старославянского и древнеруского языков. — Вопросы языкозна-
ния, 2, 99—105.
Попруженко, М. Г., Ст. Романски. 1935. Библиографски преглед на сла-
вянските кирилски източници за живота и дейността на Кирила и Методия.
София.
-------- 1942. Кирилометодиевска библиография за 1934—1940 г. София.
П р е й с, П. 1843. О глагольской письменности. — ЖМНП.
Р а д о j и ч и h, С. 1969. Темнички надпис. CyjeeepHje среднювековних градител>а о
чудотворно] моЬи имена и ликова севасти]ских мученика. — Зборник за ли-
ковне уметности Матице Српске, 5, 1 —11.
Романски, Ст. 1932. Долновардарският говор. — Мак. преглед, 8, 1, 99—140.
Р у ж и ч к а, Р. 1966. О понятии „заимствованный синтаксис" в свете теории трансфор-
мационной грамматики. — Вопросы языкознания, 4, 80—96.
Савченко, А. Н. 1974. Сравнительная грамматика индоевропейских языков.
Москва.
Северьянов, С. 1904. Супрасльская рукопись. — В: Памятники старославянского
языка. II, 1, С.-Петербург.
-------- 1922. Синайская псалтырь. Глаголический памятник XI века (с 11 таблицами
снимков). — В: Памятники старославянского языка. IV. Петроград.
Седлачек, Я. 1963. Синтаксис старославянского языка в свете балканистики. —
Slavia, 32, 385—394.
С е л и щ е в, А. М. 1931. Славянское население в Албании. София.
 1933а. Македонские кодики XVI—XVIII веков. Очерки по исторической этно-
графии и диалектологии Македонии. София.
________ 19336. Диалектологическое значение македонской топонимии. Сборник в чест
на проф. Л. Милетич за седемдесетгодишнината от рождението му (1863—
1933). София.
-------- 1951, 1952. Старославянский язык. I, II. Москва.
Смедовски, С. 1978. Към въпроса за най-ранната замяна на ж с ерова гласна. —
Бълг. ез., 6, 500—501.
-------- 1980. Към въпроса за състава на Рилските глаголически листове. — Бълг.
ез., 6, 500—501.
Снегаров, И. 1954—1955. Старобългарският разказ „Чудото на св. Георги с бълга-
рина" като исторически извор. — Годишник на Духовната академия „Св. Кли-
мент Охридски", 4, 2, 217—241.
568
Соболевский, А. И. 1891. Древний церковнославянский язык. Москва.
-------- 1900. Церковнославянские тексты моравского происхождения. Варшава.
-------- 1908. Славяно-русская палеография. С.-Петербург.
--------1909. Кириллица и глаголица. — В: Богословская энциклопедия. С.-Петер-
бург.
Сперанский, М. Н. 1929. Тайнопись в югославянских и русских памятниках
письма. — В: Энциклопедия славянской филологии. IV, 3, Ленинград.
-------- 1932. „Злые дни" в преписках Ассеманова евангелия. — Мак. преглед, 8, 1,
41—53, 180—181.
-------- 1960. Из наблюдений над сложными словами (composita) в стиле литературной
русской школы XV—XVI вв. (Из истории византийско-югославянско-рус-
ских связей). — В: Из истории русско-славянских литературных связей.
Сб. статей. Москва, 160—197.
Срезневский, И. И. 1848. Древние письмена славянские. — ЖМНП.
-------- 1866. Древние глаголические памятники сравнительно с памятниками кирил-
лицы. С.-Петербург.
-------- 1866, 1867. Сведения и заметки о малоизвестных и неизвестных памятниках. —
Записки АН, 9, 1, 2; 11, 1.
-------- 1868. Древние славянские памятники юсового письма. С.-Петербург.
Станишева, Д. 1964. Беспредложный дательный и винительный локальной функ-
ции в славянских языках. — Изв. Инет. бтлг. ез., И, 101—112.
-------- 1966. Винительный падеж в восточнославянских языках. София.
Станишева, Д., Е. Дограмаджиева. 1980. Выражение эмоциональ-
ной актуализации высказывания лексическими средствами в древнеболгарском
и древнерусском. — In: OtAzky slovanske syntaxe. IV, 2, Brno, 123—129.
Стано)евиЬ, С. 1926—1927. О Темнийком натпису. — Дужнословенски филолог,
6, 215—216.
Станчев, Ст. 1955. Надгробният надпис на един преславски болярин от X в. —
Истор. преглед, 11, 4, 61—77.
С т е ф о в а, Л. 1980. Състояние на проучванията върху Супрасълския сборник. —
В: Супрасълски сборник. Старобългарски паметник от X век. София, 66—79.
С т е ц е н к о, А. Н. 1972. Исторический синтаксис русского языка. Москва.
С т о j а н о в и h, Jb. 1913. Темнийки натпис X—XI века. — Дужнословенски филолог,
1, 1—2, 4—20.
Стойкое, Ст. 1968. Българска диалектология. София.
С то j ч е в с к а-А н т и к, В. 1970. Листовите на В. М. Ундолски. — В: 1100-годишнина
од смртта на Кирил Солунски, II. Cxonje, 389—403.
Стоянов, Ст. (ред.). 1983. Граматика на съвременния български книжовен език.
II. Морфология. София.
Супрун, А. 1961. Старославянские числительные. Фрунзе.
С я т к 6 в с к и й, С. И. 1963. Неопределенно-личные предложения в современных
славянских языках. — В: Славянская филология. V. Москва, 267—297.
Т е о д о р о в-Б алан, А. 1954. Нова бт лгарска граматика за всякого. Дел първи.
За думите. Свезка първа. Общо за думите. София.
Т и х о в а, М. 1980. Ктм вьпроса за актуалното членение в старобългарското изрече-
ние. — Sbornik praci Filosoficke fakulty Brnenske university. Rada Jazvkovedna,
A 28, 107—116.
Тихомиров, H. Б. 1962. Каталог русских и славянских пергаменных рукописей
XI—XII веков, хранящихся в Отделе рукописей Государственной библиотеки
СССР им. В. И. Ленина, 4, I (XI в.). — Записки Отдела рукописей Государ-
ственной библиотеки СССР им. В. И. Ленина, вып. 25, 143—183.
Топоров, В. Н. 1961. Локатив в славянских языках. Москва.
Тот, И. 1981. Кирил и Методий. София.
Т о т е в, Т. 1966. Два нови старобългарски надписа от Преслав. — Бълг. ез., 1, 41—45.
-------- 1974. Кой е Презвитер Йоан от един старобългарски надпис. — Изв. Нар.
музей — Варна, 10, 317—320.
Трифонов, Ю. 1931. Към историята на членните форми в българския език. — Мак.
преглед, 7, 1, 7—26.
-------- 1935. Съчинението на Константин Философа (св. Кирил) ньпнсьнне w п^мън-
— Сп. БАН, 52, 9-22.
Трубачев, О. (ред.). 1974. Этимологический словарь славянских языков. Прасла
вянский лексический фонд. I. Москва.
У гр на о в а-С к а л о в с к а, Р. 1970. Енинскиот апостол во споредба со некой други
апветоли. — В: 1100-юдишнина от смртта на Кирил Солунски. II. CKonje,
405-417,
569
Успенский, Ф. И. 1899. Надпись царя Самуила. — ИРАИК, 4, 1—4.
Ф а с м е р, М. 1964—1973. Этимологический словарь русского языка. Перевод с не-
мецкого и дополнения О. Н. Трубачева. I—IV. Москва.
Ф и г у р о в с к и й, И. А. 1957. Расшифровка нескольких древнерусских надписей,
сделанных „загадочными" знаками. — Ученые записки Елецкого педагогичес-
кого института, вып. 2, Липецк.
Фили п, Ф. П. 1974. Об истоках русского литературного языка. — Вопросы языкозна-
ния, 3, 3—13.
Флоринский, Т. Д. 1895. Лекции по славянскому языкознанию. Киев.
-------- 1899. Несколько замечаний о надписи царя Самуила. — ИРАИК, 4, 5—13.
Формозов, А. А. 1953. Сосуды срубной культуры с загадочными знаками. —
Вестник древней истории, 1.
Фортунатов, Ф. Ф. 1913. О происхождении глаголицы. — Изв. АН.
Фролова, И. А. 1972. Предложение в старославянском языке (на материале Си-
найского патерика). Автореф. канд. дис. Арзамас.
-------- 1975. Модальность древнеславянского предложения. — Известия Воронежско-
го педагогического института, 150, 97—107.
Ходова, К. И. 1963. Система падежей старославянского языка. Москва.
-------- 1964. Употребление падежей при синтаксических производных глагола в ста-
рославянском языке. — В: Проблемы индоевропейского языкознания. Москва,
122—160.
--------_ 1971. Падежи с предлогами в старославянском языке (опыт семантической
системы). Москва.
-------- 1973. Структура отношений, выражаемых формами склонения имени суще-
ствительного в старославянском языке. — В: Славянское языкознание. VII.
Международный съезд славистов. Доклады советской делегации. Москва,
390—413.
-------- 1979. Предложения с подлежащим-существительным и предикативным наре-
чием в староболгарском. — Старобългаристика, 2, 28—36.
-------- 1980а. Безличные предложения по данным Супрасльской рукописи и других
древних памятников славянской письменности. — В: Проучвания върху
Супрасьлския сборник. София, 164—169.
--------19806. Простое предложение в старославянском языке. Москва.
-------- 1982. К вопросу о согласовании с собирательными существительными в древ-
неболгарском языке. — Старобългаристика, 3, 166—173.
Ц а к а л и д и, Т. Г. 1981. Общеотрицательные конструкции в древнеболгарских
текстах евангелия-тетра X—XI вв. — Старобългаристика, 1, 48—54.
Цейтлин, Р. М. 1977. Лексика старославянского языка. Москва.
Ц о н о в, Б. 1891. За ударението в български език, сравнено с ударението в другите
югоизточни славянски езици (руски, сръбскохърватски и словенски). —СбНУ,
6, 3-82.
-------- 1919. История на българский език. I. София.
Ч е й к а, М., А. Лампрехт. 1965. К вопросу о славянском единстве в период
прихода в Моравию Константина и Мефодия. — In: Magna Moravia. Praha,
461—468.
Черкасова, Е. Т. 1954. Причинные союзы и их значения в старославянском язы-
ке. — Ученые записки Института славяноведения, 9, 5—49.
Черных, П. Я. 1947. К истории вопроса о русских письменах в житии Константина
Философа. — Ученые записки Ярославского педагогического института,
вып. 9.
Ч е ш к о, Е. В. 1963. Нейтрализация падежных противопоставлений в развитии систе-
мы склонения старославянского языка. — В: Славянское языкознание. Докла-
ды советской делегации. V Международный съезд славистов. Москва, 279—288.
-------- 1967. Система падежного синтаксиса старославянского языка. — Советское
славяноведение, 2, 46—55.
Четко, Е. В., И. И. Ревзин. 1973. Соотношение морфологического и синтакси-
ческого уровней в категории падежа (падежи старославянского языка). —
В: Славянское языкознание. VII Международной съезд славистов. Варшава,
август. Доклады советской делегации. Москва, 435—458.
Чифлянов, Бл. 1973. Богослужебният чин преведен от братята Кирил и Методий
в началото на Моравската им мисия. — В: Славистичен сборник. София, 57—68.
Шведова, Н. Ю. (ред.). 1982. Русская грамматика. I, II. Москва.
Широкова, Н. А. 1965. Синтаксические конструкции, выражающие сравнение,
в памятниках старославянского языка. — Ученые записки Казанского Го-
сударственного университета им. Ленина, 125, 4. Вопросы синтаксиса русского
языка, 297—309.
570
Щ а й н к е, К л. 1984. Наблюдения над употребата на старобългарските причастия
(Върху материал от Савина книга). — Старобт лгаристика, 2, 78—85.
Щепкин, В. Н. 1899. Рассуждение о языке Саввиной книги. С.-Петербург.
-------- 1902. Листки У идольского. — РФВ, 48, 249—269.
-------- 1903. Саввина книга. — В: Памятники старославянского языка. I, 2. С.-Петер-
бург.
-------- 1918. Учебник русской палеографии. Москва.
Энговатов, Н. 1960. Древнейшая русская азбука. — Знание — сила, 11.
Эпштейн, Е. М. 1947. К вопросу о времени происхождения русской письменности.—
Ученые записки Ленинградского университета по историческим наукам,
вып. 15.
Ягич, В. 1880—1881. Евангелие от Луки из глаголической рукописи XI века. —
Общество любителей древней письменности, 59, 79.
-------- 1884. Четыре критико-палеографические статьи. С.-Петербург.
-------- 1911. Графика у славян. — В: Энциклопедия славянской филологии. III.
С.-Петербург.
Ян, Ян 1967. Старославянское наречие как член предложения. — Slavia, 36, 1—23.
A b i с h t, R. 1893, 1894. Quellennachweise zum Codex Suprasliensis. — Archiv fur
slavische Philologie, 15, 338—348; 16, 140—153.
--------- 1895. 1st die Ahnlichkeit des glagolitischen mit dem grusinischen Alphabet
Zufall? Leipzig.
A b i c h t, R., C. R e i h e 1 t. 1898. Quellennachweise zum Codex Suprasliensis. —
Archiv fiir slavische Philologie, 20, 181—200.
A b i c h t, R., H. Schmidt. 1896. Quellennachweise zum Codex Suprasliensis. —
Archiv fiir slavische Philologie, 18, 138—155; Martyrium der XIII. Martyrer
zu Amorium. Ibid., 190—192.
-------- 1899. Martyrium des St. Domenius. — Archiv fiir slavische Philologie, 21, 44—49.
Aitzetmuller, R. 1966. Die griechische Vorlage der abg. Vita S. Pauli Simplicis. —
In: Orbis Scriptus D. Tschizewskij zum 70. Geburtstag. Miinchen, 49—52.
-------- 1967, 1969, 1970. Eine russisch-kirchenslavische Parallelhandschrift zum aksl.
Codex Suprasliensis. Materialien zu dessen Textgestalt. — Anzeiger fiir slavische
Philologie, 2, 48—66; 3, 102—117; 4, 72—82.
-------- 1978. Altbulgarische Grammatik als Einfiihrung in die slavische Sprachwis-
senschaft. Sofia.
--------- 1978—1979. Zur Einstufung des Apostolusfragmentsvon Enina. — Anzeiger fiir
slavische Philologie, 10—11, 19—24.
A 1 t b a u e r, M. 1971. Psalterium sinaiticum. An 11-th century Glagolitic Manuscript
from St. Catherines Monastery, Mt. Sinai. Skopje.
A 1 t b a u e r, M., F. V. Mares. 1980. Fragmentum glagoliticum evangelii palaeo-
slovenici in Codice Sinaitico 39 (Palimpsest). — Anzeiger der philosophisch-
historischen Klasse der Osterreichischen Akademie der Wissenschaften, 117, 11,
139—152.
Alter, F r. 1799. Philologisch-kritische Miscellaneen. Wien.
Anton, K. G. 1789. Erste Linien eines Versuchs fiber die al ten Slaven. Leipzig.
Arnim, B. von 1930. Studien zum altbulgarischen Psalterium Sinaiticum. Leipzig.
(Veroffentlichungen des slavischen Institute der Friedrich-Wilhelm-Universi-
tat Berlin, III).
A r u m a a, P. 1985. Urslavische Grammatik. Einfiihrung in das vergleichende Studium
der slavischen Sprachen. III. Formenlehre. Heidelberg.
Assemanus, J. 1755. Kalendaria ecclesiae universae. Romae.
В a r n e a, I., §t. § t e f й n e s c u. 1971. Din istoria Dobrogei. III.
Barnet, V. 1968. К identitd vetneho typu v diachronii. — In: Otazky slovanske syntaxe.
II. Brno, 415-419.
Bartula, C z. 1964. Zwigzki czasownika z dopelnieniem w najstraszych zabytkach
j^zyka staro-cerkiewno-slowianskiego. Wroclaw-Warszawa-Krakow.
--------- 1968. Uwagi о zasobie struktur zdania poiedynczegq w j§zyku staro-cerkiewno-
slowianskim. — In: Otazky slovanske syntaxe. II. Brno, 375—380.
1969. Sktadnia zdania pojedynczego w j^zyku staro-cerkiewno-stowianskim.
Krakow.
--------- 1972. Elementy praslowianskie zdania zioionego w j^zyku staro-cerkiewno-
stowiafiskim. — In: Z polskich studiow slawistycznych. Seria 4. J^zykoznawstwo.
Prace па VII medzynarodowy kongres slawistow w Warszawie, 1973. Warszawa,
571
Bauer,
ri. 1958a/1972. Slovanskc spojky s -bo. — In: Studio ze slovanskc jazykovcdy.
Praha, 79—92 (~ Syntactica slavica. Brno, 384—399).
1958b/1972. Parataxe a hypotaxe pFi studiu souveti. — In: О vedeckcm poznani
soudobych jazyku. Praha, 270—278 (— Syntactica slavica. Brno, 202—209).
1958c/1972. Vliv Fectiny a latiny na vyvoj syntakticke stavby slovanskych
jazyku. — In: Ceskoslovenske prednasky pro IV. mezinarodni sjezd slavistu
v Moskve. Praha, 73—95 ( - Syntactica slavica, Brno, 47—67).
1960. Vyvoj ceskcho souvStf. Praha.
1962a/1972. Problematika historickosrovnavaciho studia vyvojc slovanskcho
souveti. — In: OMzky slovanskc syntaxe. I. 235—244 (- Syntactica slavica.
Brno, 243—252).
1962b/1972. Relativa a spojky. — Slavica Pragensia, 4, 221—226 (— Syntactica
slavica. Brno, 361—366).
1963a/1972. Ukoly a metody rekonstrukce praslovanskc syntaxe. — In: Cesko-
slovenske pFednasky pro V.* mezindrodni sjezd slavistu v Sofii. Praha, 75—81
(— Syntactica slavica. Brno, 22—30).
1963b/1972. Podfl citoslovci na vzniku ccskych spojek. - Sbornik praci Filo-
soficke fakulty Brnenske university, Rada jazykovedna. A 11, 21—28 (= Syn-
tactica slavica. Brno, 367—374). *
1964/1972. Spojky s c^stice. — Sbornik praci Filosoficke fakulty Brnenske uni-
versity. Rada jazykovedna, A 12, 131—140 (= Syntactica slavica. Brno, 375—
383).
1965. Aktualni otdzky historickosrovnavaciho studia syntaxe slovanskych ja-
zyku. — Slavia, 34, 3, 447—455.
1967/1972. К vyvoji vztaznych vet v slovanskych jazycich. — Slavica slovaca,
2, 4, 297—320 (~ Syntactica slavica. Brno, 300—320).
1968. Problematika vyvoje zakladnich vetnych typu v slovanskych jazycich. —
In: Otazky slovanskc syntaxe. II, Brno, 329—336.
1972a. StaroceskA veta a staroceske souveti na z^kladd srovnavacim. — In: Syn-
tactica slavica. Brno, 107—120.
---------- 1972b, Strukturni typy slovanskc vdty s jejich vyvoj. — In: Syntactica slavica.
Brno, 122—133.
--------- 1972c. Nekolik poznamek о pojmech slovni spojeni, vetna dvojice a syntagma. —
In: Syntactica slavica. Brno, 134—155.
В a uer ova, M. 1957. Existovala ve staroslovenstine spojka nebo castice alft — Slavia,
26, 4. 572—575.
---------- 1958. Staroslovenske spojky bo, *nebo, пеЬопъ a ibo. — In: Studie ze slovanskc
jazykovcdy. Praha, 93—101.
--------- 1979. Grecizmus v uziti staroslovenske castice ubo. — In: Miscelanea Brunensia.
Praha. 7—12.
Bauerovi, J. a M. 1957/1972. Staroslovenske aste. — Slavia, 26, I, 157—179 (—
Syntactica slavica. Brno, 400—420).
--------- 1961/1972. Staroslovenske spojky typu doiibdeze. dotielize. — Slavia, 30, 4, 410—
416 (---- Syntactica slavica. Brno, 421—427).
Baur, R. 1968. Untersuchungen zur Nominalkomposition im Altbulgarischen insbeson-
dere im Sestodnev des Exarchen Johannes. Inagural-Dissertation. Saarbrilcken.
Bednarczuk, L. 1962. Uwagi о slowianskich spojnikach alternatywnych. — Rocznik
slawistvczny, 22, 1, 13—20.
---------1963. 2as6b praslowianskich spojnikow paratataktycznych. — In: Studia lin-
guistica in honorem Thaddaei Lehr-Splawinski. Warszawa, 61—65.
--------- 1967. Spojnik dysiunktywny w fczykach indoeuropejskich. — Biuletyn Polskiego
Towarzystwa J^zykoznawczego, 25, 63—74.
--------- 1968. Indoeuropejskie podstawy slowianskiej parataksy. — In: Z polskich studiow
slawistycznych. III. Warszawa, 121 —129.
---------1971. Indo-European parataxis. Krakow.
Berneker, E. 1912. Kyrills Ubersetzungskunst. — Indogermanischc Forschungen,
31	399__412.
Bi el f el dt, H. H. 1961. Altslawische Grammatik. Halle (Saale).
Birnbaum, H.
1958a. Untersuchungen zu den Zukunftsumschreibungen mit dem
Infinitiv im Altkirchenslavischen. Stockholm.
- 1958b. Zur Aussonderung der syntaktischen Grazismen im Altkirchenslavischen.
Einige methodische Bemerkungen. — Scando-Slavica, 4, 239—257.
• 1968. Общеславянское наследие и иноязычные образцы в структурных разно-
видностях старославянского предложения. — In: American Contribution to
the Sixth International Congress of Slavists. Prague, 1968. I. Linguistic Contri-
butions. The Hague, 29-63.
572
---------1971. Zum infiniten Ausdruck der Pradikation bei Johannes dem Exarchen. —
In: Studia palaeoslovenica. Praha, 37—47.
 1974. Zur Aussonderung der syntaktischen Grazismen im Altkirchenslavischen.
Einige methodische Bemerkungen. - In: Bi r nb a u m, H. On Medieval
and Renaissance Slavic writing. The Hague — Paris.
--------- 1975. Common Slavic. Progress and Problems in its Reconstruction. Cambrid-
ge — Ann Arbor.
BUhova, E. 1971. Vznik homileticke casti kodeksu Suprasl’skeho. — In: Palaeoslo-
venica. Praha, 7—27.
 1973. Nejstarsi staroslovenske homilie (Syntaxa lexikon). Praha.
 1976. Vliv fedtiny na frekvenci samostatnych vetnych clenu ve staroslovdnSti-
ne. — Slavia, 45, 3, 225—235.
В 1 a 3, F r., A. Debrunner. 1975. Grammatik des neutestamentlichen Griechlsch.
14. Aufl. Gottingen.
В о i s s i n, H. 1946. Le Manasses moyen-bulgare. Paris.
Bopp, F. 1833—1852. Vergleichende Grammatik des Sanskrit, Send, Armenischen,
Griechischen, Lateinischen, Litauischen, Altslavischen, Gothischen und Deut-
schen. I—III. Berlin (2 Aufl. 1857—1861; 3. Aufl. 1868—1870).
Brauer, H. 1952. Der personliche Agens beim Passiv im Altbulgarischen. Eine syn-
taktische Untersuchung. Wiesbaden.
--------- 1956. Zur Entwicklung der ursprtinglichen Abwehrsatze im Altkirchenslavischen
und Altrussischen. — In: Festschrift ftir Max Vasmer. Wiesbaden, 74—82 (Sla-
vistische Veroffentlichungen, 9).
--------- 1961, 1969. Slavische Sprachwissenschaft. I. Einleitung, Lautlehre. II—IV.
Formenlehre. Berlin.
Brodowsk a-H о n о w s к a, M. 1960. Slowotworstwo przymiotnika w jezyku staro-
cerkiewno-siowianski m. Krakow-Wroclaw-Warszawa.
Brozovi c, D j. 1970. О inventaru fonema starocrkvenoslavenskog jezika i о njihovim
razlikovnim obiljezjima. — In: 1100 godisnina ot smrtta na Kiril Sol unski. II.
Skopje, 19—33.
Brugmann, K. 1922. Kurze vergleichende Grammatik der indogermanischen Sprachen.
Berlin u. Leipzig.
В u j u к 1 i e v, I. 1970. К vyvoju a ustdleniu vzt’aznych viet v starobulharcine. —
Slavica slovaca, 5, 3, 257—263.
С a p a 1 d о, M. 1978. Zur linguistischen Betrachtungsweise der Komposition des Codex
Suprasliensis. Die passio der vierzig Martyrer von Sebaste. — In: Contributi
italiani all’ VIII Congresso internazionale degli Slavish (Zagreb-Ljubljana,
1978), Roma, 23—60.
Cuende t, G. 1924. L’imperatif dans le texte grec et dans les versions gotique, arme-
nienne et vieux slaves des Evangiles. Paris.
Crncic, I. 1878. Assemanovo izbornd evangjelje. Roma.
Danes, F r. 1968. Semanticka struktura vdtneho vzorce. — In: Otazky slovanskesyntaxe.
II. Brno, 45—49.
Decaux, Ё. 1966. Au sujet de pi'ze ’i 1 est ecrit’. — Rocznik Slawistyczny, 26, 1, 95—99.
Diels, P. 1932. Altkirchenslavische Grammatik. Mit einer Auswahl von Texten und
einem Worterbuch. I. Grammatik. Heidelberg (2. Aufl. 1963).
D о b h e r, J. 1785. Abwerfung einer historischkritischen Frage, ob das heut zu tage so-
genannte kyrillische Alphabet ftir eine wahre Erfindung des heiligen slavischen
Apostels Kyrilis zu Halten sei. — In: Abhandlungen der Bohmischen Gesell-
schaft der Wissenschaften. I.
Dobrovsky, J. 1782. Abhandlungen der Privatgesellschaft. V.
 1807. Glagolitica. Ober die glagolitische Literatur, ihr Muster, nach welchem
sie gebildet worden. . . Prag.
D о 1 о b к о, M. 1926. La langue des Feuillets du Zograph. — Revue des etudes slaves,
6, 24—38.
Doritsch, A. 1910. Gebrauch der altbulgarischen Adverbia. Leipzig.
D о s t a 1, A. 1954. Studie о vidovem systemu v staroslovdnstinS. Praha.
_________ 1958. К infinitivnim vazbdm zvl. v staroslovSnStinS. — In: Studie ze slovanskc
jazykovedy. Praha, 255—261.
 1959a. Clozianus. Staroslovensky hlaholsky sbornik Tridentsky a Innsbrucky.
Praha.
_________ 1959b. Staroslovenstina jako spisovny jazyk. — Bulletin Vysoke skoly ruskeho
jazyka a literatury, 3, 129—139.
_________ 1966. L’Eccologe slave du Sinai. — Byzantion, 1, 41—50.
D u j c e v, I. 1968. Mostic — un haut dignitaire bulgare du Xe siecle. — Byzantinosla-
vica, 2, 281-289.
573
Duma, J. 1983. Zanikanie jerow slabych w rdzennej sylabie wyrazow w grafii niektorych
zabytkdw z X—XIV w. z terenu dzisiejszej Buigarii i Macedonii. — Studia z
filologii polskiej i slowianskiej, 21, 191—203.
Dur i c h, F. 1777. Dissertatio de Slavo-Bohemica sacri codicis versione. Pragae.
D v о r n i k, F r. 1933. Les legendes de Constantin et de Methode vues de Byzance. Prague.
Ekblom, R. 1927, 1928. Zur Entwicklung der Liquidaverbindungen im Slavischen.
I, II. Uppsala-Leipzig.
---------1951. Die friihe dorsale Palatalisierung im Slavischen. Uppsala.
Fairbanks, G. H. 1952. The phonemic structure of Zographensis. — Language, 28,
360-365.
F e u i 1 1 e t, J. 1978. Les oppositions phonologigues du vieux bulgare. — Palaeobulgarica,
2, 3—11.
Flier, M. S. 1974. Aspects of Nominal Determination in Old Church Slavic. Mouton.
Fraenkel, E. 1926. Zur Parataxe und Hypotaxe im Griechischen, Baltoslavischen und
Albanischen. — Indogermanische Forschungen, 43, 290—315.
Frcek, J. 1933, 1939. Euchologium Sinaiticum. Texte slave avec sources greques et
traduction fran^aise. I (Patrologia Oriental is, 24, 5); II (Patrologia Oriental is
25, 3). Paris.
--------- 1947. К textove kritice Sinajskeho euchologia. — Slavia, 16, 1—2, 31—46.
G a b к a, K. 1965. Zur Genesis des Relativsatzes. — Sbornik praci Filosoficke fakulty
Brnenske university. Rada jazykovedna A 13, 75—80.
G a 1 a b о v, I. 1950. Zur Frage der bulgarischen Enklitika. — Zeitschrift fiir slavische
Philologie, 2, 417—438.
--------- 1968. Schrift- und Lautsysteme des Altbulgarischen. — Die Welt der Slaven,
13, 4, 376—404.
--------- 1973. Das Altbulgarische und das Latein im europaischen Mittelalter. Salzburg-
Munchen.
Gallis, A. 1958. Flektiertes Relativum und Relativumgenerale insbesondere im Ser-
bokroatischen. — Scando-Slavica, 4, 137—148.
1965. Aksl. aste, aserb. ace, ako, aruss. asce (ace), apoln. acz uzw. Versuch einer
neuen Etymologic. — Scando-Slavica, 11, 110—121.
Garde, P. 1961. Le conditionnel en vieux slave dans les propositions finales et comple-
tives. — Revue des etudes slaves, 1—4, 17—39.
--------- 1976. Histoire de 1’accentuation slave. Paris.
G a s t e r, E. M. 1877. Ilchester lectures on greeko-slavonic literature and its relation
to the folk-lore of Europe during the middle ages.
Gebhardt, O. 1896. Das Martyrium des heiligen Pionius. — Archiv fiir slavische
Philologie, 18, 156—171.
G e i 11 e r. L. 1882. Euchologium. Glagolski spomenik manastira Sinai brda. (Djela
Jugoslovenske Akademije znanosti i umjetnosti, II) Zagreb.
 1883a. Psalterium. Glagolski spomenik manastira Sinai brda. (Djela Jugoslo-
venske Akademije znanosti i umjetnosti, III). Zagreb.
--------- 1883b. Die albanesischen und slavischen Schriften. Wien.
G e о r g i e v, P. 1978. Eine zweisprachige Grabinschrift aus Pliska. — Palaeobulgarica,
3, 32—43.
Georgiev, VI. 1975. Die Eigentiimlichkeiten der hethitischen Nominalflexion,
Flexion und Wortbildung. — In: Akten der V. Fachtagung der Indogermanischen
Gesellschaft (Regensburg, 9—14. September 1973). Wiesbaden, 104—119.
G h e у n, J. 1896. Martyrium des S. Sabinus. — Archiv fiir slavische Philologie, 18, 182—
189.
G i a n e 1 1 i, C., Vaillant, A. 1958. Un lexique macedonien du XVIе siecle. Paris.
G r e p 1, M. 1968. К podstate vetnych typu v slovanskych jazycich. — In: Otazky slo-
vanske syntaxe, II. Brno, 21—30.
G r i v e c, F. 1943. Clozov-Kopitarjev glagolit v slovenski knjizevnosti in zgodovini. —
Razprave, 1, 341—408.
 1953. Dikcija Assemanijevega glagolskega evangelistarja. — Slovo, 3, 5—34.
_________ 1960. Konstantin und Method — Lehrer der Slaven. Wiesbaden.
Griinenthal, O. 1910, 1911. Die Obersetzungstechnik der altkirchenslavischen
Evangelieniibersetzung. — Archiv fiir slavische Philologie, 31, 321—366, 507—
528; 32, 1—48.
G u i 1 1 о u, J.-I. L e. 1984. Grammaire du vieux bulgare (vieux slave). Paris.
G u i r a u d-W e b er, M. 1978. Классификация простого предложения и ее последствия
для типологии языков. — Revue des etudes slaves, 51, 130—137.
H a d e r k a, K. 1964. Сочетания субтекта, связанного с инфинитивом, в старославян-
‘ ских и церковнославянских памятниках. — Slavia, 33, 4, 505—533.
574
Hahn, J. 1953. Der Imp. raci im Euch. Sin. — In: Mfinchener Beitrage zur Slavenkunde,
Festgabe ftir Paul Diels. Mtinchen, 124—137.
H a u p t о v a, Z. 1971. Lexikalni rozbor apostola Eninskcho. Prispevek к analyze nej-
starsiho textu staroslovenskeho apostolafe. — In: Studia palaeoslovenica. Praha,
105—121.
Hausenbias, K. 1958. Vyvoj pfedmetoveho genitivu v cestinc. Praha.
Havranek, B. 1928, 1937. Genera verbi v slovanskych jazycich. I, II. Praha.
--------- 1958a. Metodiska problematika historickosrovnavaciho studia syntaxe slovan-
skych jazyku. — In: К historickosrovnavacimu studiu slovanskych jazyku.
Olomouc-Praha, 77—88.
--------- 1958b. Metodickd problematika historickosrovnavaciho studia praslovanske
syntaxe. — In: Ceskoslovenske pfedndsky pro IV. mezinarodni sjezd slavistu
v Moskvc. Praha, 151 — 158.
--------- 1965. Die verba impersonalia der Naturerscheinungen und ihr stilistischer
Wert. — In: Beitrage zur Sprachwissenschaft und Literaturforschung (Steinitz-
Festschrift). Berlin, 134—140.
--------- 1968. Quelques probl ernes de Г etude diachronique de la structure syntactique
surtout en slave. — Travaux linguistiques de Prague, 3, 9—16.
--------- 1971. Prispgvek к autonomni komplexnosti stareho slovanskeho slovesa (na
materialu staroslovenskeho jazyka). — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 127—
Hermann, E. 1894. Gab es im Indogermanischen Nebenzatze? Gtitersloh.
H e г о d e s, S. 1971. Vztah staroslovSnskych a feckych pfedlozkovych vazeb ve staro-
slovdnskem prekladu. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 51—81.
--------- 1973. Modalitni adverbia v staroslovenStine. — In: OUzky slovanske syntaxe.
HI. Brno, 307—313.
H i г t, H. 1928. Indogermanische Grammatik. IV. Heidelberg.
H о r a 1 e к, K. 1948a. Vyznam Savviny knigy pro rekonstrukci stsl. prekladu evan-
gelia. — Vestnik Kralovske Ceske spolednosti nauk. Trida filosoficko-histo-
ricko-filologick^, Rodnik 1946, 3.
---------- 1948b. К otazce stsl. infinitivu. — In: Pocta Fr. Travnidkovi a F. Wollmanovi.
Brno, 159—165.
--------- 1954. Evangeliafe a ctveroevangelia. Prispevky к textove kritice a к dejinam
staroslovenskeho prekladu evangelia. Praha.
--------- 1956. К lexikalnimu slozeni staroslov£nstiny. — Acta Universitis Carolinae.
Philolqgica, 2, 1.
--------- 1962. Ovod do studia slovanskych jazyku. Praha.
---------1966. PHspevky к teorii prekladu. Praha.
H ujer, O. 1910. Slovanska deklinace jmenna. Praha.
--------- 1911. Deklinace zdjmena sb. — Sbornik filologicky, 2, 188—197.
I 1 j i n s к i j, (j. 1911. Aksl. jesa ’utinam’. — Indogermanische Forschungen, 28, 202—203.
Issatschenko, A. 1942. Die althochdeutschen Beichten und ihre altslavische Ober-
setzung. — Zeitschrift ftir slavische Philologie, 18, 283—309.
1979. Secondary „Vocalization" of the Jers. — Russian Linguistic, 4, 2, 169—
174, (= Folia Slavica, 1, 154—160).
S t. 1970. Slavenska poredena gramatika. Zagreb.
V. 1876, 1877. Studien fiber das altslovenische Zographos evangelium. — Archiv
ftir slavische Philologie, 1, 1—55; 2, 201—269.
1879. Quattuor evangeliorum codex glagoliticus olim Zographensis nunc Petro-
politanus. Characteribus cyrillicis transcriptum notis criticis prolegomenis
appendicikis auctum. Berolini.
1881a. Das altslovenische Evangelistarium Pop Savas. — Archiv fur slavische
Philologie, 5, 580—612.
1881b. Ein verkanntes altslovenisches Denkmal. — Archiv ftir slavische Philo-
1 v s i c,
J a g i c,
logie, 5, 689.
1882. Specimina linguae palaeoslovenicae. Образцы языка церковнославянского
по древнейшим памятникам глаголической и кирилловской письменности.
С.-Петербург.
1883. Quattuor evangeliorum versionis palaeoslovenicae Codex Marianus gla-
goliticus characteribus cyrillicis transcriptum. Berolini. (В. Яги ч. Ма-
риинское четвероевангелие с примечаниями и приложениями. С.-Петербург.).
1898, 1899. Die slavischen Nominalkomposita in ihrem sprachgeschichtlichen
Auftreten. — Archiv ftir slavische Philologie, 20, 519—550; 21, 28—43.
1899. Beitrage zur slavischen Syntax. Wien.
1913. Entstehungsgeschichte der kirchenslavischen Sprache. Berlin.
1919—1920. Zum altkirchenslavischen Apostolus. I—III. Wien.
575
Jahn, J. 1966. Slovanske adverbium. Praha.
---------1971. К fonematicke vystavbe staroslovenskeho slova. — Studia palaeoslove-
nica. Praha, 159—164.
Jakobson, R. 1936. Beitrag zur allgemeinen Kasuslehre. Gesamtbedeutung der rus-
sischen Kasus. — Travaux du Cercle linguist!que de Prague, 6, 240—288.
--------- 1975. N. S. Trubetzkoy’s Letters and Notes. Mouton.
J e 1 i t t e, H. 1961. Studien zum Adverbium und zur adverbialen Bestimmung im Alt-
kirchenslavischen. Eine morphologisch-syntaktische Untersuchung. Meisenheim
am Gian.
J i г e ё e к, С., V. J a g i c. 1899. Die cyrillische Inschrift void Jahre 993. — Archiv
fiir slavische Philologie, 21, 543—551.
J oannis Scylitzes. 1965. Historiarum compendium. — В: Извори за българската
история. XI. Гртцки извори за българската история. 6. София, 198—340.
J о h a n n i s, VIII рарае. 1960. Epistolae. — Извори за българската история. VII.
Латински извори за българската история. 2. София, 137—181.
Keller, G.-S. 1922. Das Asyndeton in den baltoslavischen Sprachen. Heidelberg.
К n u t s s о n, K. 1926. Ober sogenannte zweite Palatalisierung in den slavischen Sprachen.
Lund und Leipzig.
К о p e ё n y, F. (red.). 1973, 1980. Etymologicky slovnik slovanskych jazyku. Slova
gramaticka a zajmena. Sv. 1. Pfedlozky, koncove partikule. Sv. 2. Spojky, ёа$Н-
ce, zajmena a zajmenna adverbia. Praha.
К о p i t a r, B. 1836. Glagolita Clozianus, id est codicis glagolitici inter suos facile an-
ti quissi mi, olim dum integer erat Velgae in thesauro Frangepaniano, habiti
pro S. Hieronymi bibliis croaticis, supparisque ad minium exarato a. MLVII.
Cyrilliano Ostromiri Novogradensis. Vindobonae.
К о r t 1 a n d, F. H. H. 1975. Slavic Accentuation: A Study in Relative Chronology.
Lisse.
К о s t i c, Dr. 1937—1938. Бугарски епископ Константин — писац службе св. Мето-
Aujy. — Byzantinoslavica, 7, 189—211.
Kostov, К. 1965. Noch einmal zur Frage des Objekts in der Fiigung jest + Infi-
nitiv im Slavischen. — Die Welt der Slawen, 10, 183—187.
К f i z k о v a, H. 1960. Vyvoj opisneho futura v jazycich slovanskych, zvlaste v rustine.
Praha.
--------- 1962. К tzv. neosobnimu pasivu v slovanskych jazycich.— Slavia, 31, 2, 317—322.
----------- 1973a.	Pravdivostni modalita a komunikativni typy vet. — Ceskoslovenska
rusistika, 18, 1, 8—13.
--------- 1973b. Vetna paradigmatika a modalita. — Slavica slovaca, 8, 1, 15—28.
--------- 1973c. V6tne typy a tzv. jistotni modalita. — In: Studia Slavica pragensia.
Praha, 107—114.
К u ГЬ a k i n, St. 1948. Mluvnice jazyka staroslovenskeho. Praha.
Kur у low! cz, J. 1952. L’accentuation des langues indo-europeennes. Krakow.
Kurz, J. 1930a. Palaeoslovenica. — Listy filologicke, 57, 368—372.
 1930b. Stsl. izb. — Listy filologicke, 57, 22—27.
--------- 1930—1931, 1932. К Zografskemu evangeliu. — Slavia, 9, 465—489, 673—696,
10, 385—424.
--------- 1937—1938, 1939—1946. К otazee clenu v jazycich slovanskych, se zvlastnim
zfetelem k staroslovenstine. — Byzantinoslavica, 7, 212—340; 8, 172—288.
--------- 1955. Evangeliaf Assemanuv. Kodex Vatikansky 3. slovansky. Dil 2. Uvod,
text v pfepise cyrilskem, poznamky textove, seznamy ё!еп1. Praha.
1958a. К otazee doby vzniku slovanskych adjektiv slozenych a jejich puvodniho
vyznamu. — In: Studie ze slovanskejazykovedy. Praha, 211—221.
_________ 1958b. Problematika zkoumani syntaxe staroslovfcnskeho jazyka a nastin rozboru
vyznamu castic i, a, a pod. v konstrukcich participialnich vazeb s urcitymi
slovesy. — In: К historickosrovnavacimu studiu slovanskych jazyku. Olomouc —
Praha, 89—107.
 1964. Les particules i> a, ti, etc. dans les constructions participiales en vieux
slave. — Revue des etudes slaves, 40, 122—125.
 1969. Ucebnice jazyka staroslovenskeho. Praha.
_________1970. Nazalni vokali u Asemanovu kodeksu. — Slovo, 20, 5—28.
_________ 1972a. Kapitoly ze syntaxe a morfologie staroslovenskeho jazyka. Praha.
_________ 1972b. Nastin zozboru vyznamu castic i, a apod, v konstrukcich participialnich
vazeb s urcitymi slovesy* — In: К u r z, J. Kapitoly ze syntaxe a z morfologie
staroslovenskeho jazyka. Praha, 87—98.
_________ 1972c. Problematika zkoumani syntaxe staroslovenskeho jazyka. — In: Kapi-
toly ze syntaxe a z morfologie staroslovenskeho jazyka. Praha, 9—17.
576
---— 1972d. Syntax *clenovcho* ize v staroslovenskem ja2yce. — In: Kurz, J.
Kapitoly ze syntaxe a z morfologie staroslovenskeho jazyka. Praha, 80—86.
К u r z о v a, H. 1973. Die Wort- und Satzstruktur des Indogermanischen. — Listy filo-
logicke, 96, 1, 1 —15.
К u r z о v a, Z. 1970. PFispevek к rozboru Ochridskych listu. — In: 1100-godisnina ot
smrtta na Kiril Solunski. II. Skopje, 135—148.
---------1971. Vyznam a uzivani imperativu v Euchologiu Sinajskem. — In: Studia
palaeoslovenica. Praha, 185—194.
Lavrov, P. 1926. Les Feuillets du Zograph. — Revue des etudes slaves, 6, 5—23.
Lavrov, P. A., A. Vaillant. 1930. Les Regies du Saint-Basile en vieux-slave.
Les Feuillets du Zograph. — Revue des etudes slaves, 10, 5—35.
L a u r e n c i k, J. 1948. Nelukianovske dteni v Sinajskem Zaltafi. — In: Slovanske
studie. Praha, 66—83.
L e h r-S p I a w i n s к i, T. 1918. О prastowiafiskiej metatonii. Krakow.
L e h г-S p 1 a w i n s к i, T., C z. Bartula. 1959. Zarys gramatyki jazyka staro-
cerkiewno-slowiafiskiego na tie porownawczym. Wroclaw-Krakow (6. wyd. 1973).
L e p i s s i e r, J. 1960. Le futur anterieur en vieux slave. — Revus des etudes slaves, 37,
89—100.
--------- 1964. La traduction vieux-slave du psautier. — Revue des ёtudes slaves, 43,
59—72.
Leskien, A. 1871. Handbuch der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache.
(Grammatik, Texte, Glossar). 1. Aufl. Weimar; 9. Aufl. 1969. Heidelberg.
--------- 1905. Zur glagolitischen Schrift. — Archiv fiir slavische Philologie, 27.
--------- 1909, 1910. Zur Kritik des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis. — Ab-
handlungen der philologisch-historischen Klasse der Kaiserlichen Sachsischcn
Gesellschaft der Wissenschaften, 27, 13, 443—465; 28, 1, 1—26.
--------- 1909. Grammatik der altbulgarischen (altkirchenslavischen) Sprache. Heidel-
berg. 2.—3. Aufl. 1919 (фототипно изд. София, 1981).
Los, J. 1922. Gramatyka staroslowianska. Lwow-Warszawa-Krakow.
L u d t к e, W. 1914. Das Martyrium des Basiliscus. — Archiv fiir slavische Philologie,
35, 44—51.
Lunt, H. G. 1953. An Old Church Slavonic Grammar. s-Gravenhage. (6. ed. 1974).
—-------- 1958. On the Slavonic Palimpsest. — In: American Contributions to the Fourth
International Congress of Slavicists, Moscow, Sept., s-Gravenhage, 191-209.
Malingudis, Ph. 1979. Die mittelalterlichen kyrillischen Inschriften der Hamus-
Halbinsel. I. Die bulgarischen Inschriften.Thessaloniki.
Mares, F. V. 1963. Vznik a rany vyvoj slovanske deklinace. — In: Ceskoslovenske
pfednasky pro V. mezinarodni sjezd slavistu v Sofia. Praha, 51—69.
Margulies, A. 1927. Der altkirchenslavische Codex Suprasliensis. Heidelberg.
M a s t r e 1 1 i, C. A. 1952. La composizione nominale nella traduzione slava dei Van-
geli. — Archivo glottologico italiano, vol. 37, fascicolo 2, 149—172.
Math e, L. 1966. Syntaktische Funktionen des altslawischen Infinitivs und Supins auf
Grund des Codex Marianus. — Slavica (Debrecen), 6, 35—44.
Meillet, A. 1902, 1905. Etudes sur Г etymologic et le vocabulaire du vieux slave. I, II.
Paris. (2. ed. 1961, Paris).
1934a. Introduction a Г etude comparative des langues indo-europeennes. Paris.
1934b. Le slave commun. Paris.
К. H. 1920. Der Untergang der Deklination im Bulgarischen. Heidelberg.
1935. Altkirchenslavisch-griechisches Worterbuch des Codex Suprasliensis.
Gliickstadt u. Hamburg.
1939. Altkirchenslavische Studien. I. Fehliibersetzungen im Codex Suprasliensis.
Halle/Saale.
M i a i 1 a, G. 1964. Inscrip|ii slave vechi de la Basarabi (reg. Dobrogea). — Studii i$
cercetari lingvistice, 15, 39—58.
Miklosich, F. 1851. Monumenta linguae palaeoslovenicae e Codice Supraslien.
Vindobonae.
--------- 1858. Glagolitisch Allgemeine Encyclopedic (Ersch.-Gruber Encyclopadie).
Sect. LXVIII.
--------- 1860. Zum Glagolita Clozianus. — Denkschriften der Kaiserlichen Akademie der
Wissenschaften in Wien. Philosophisch-historische Klasse, 10, 195—214.
---------1862—1865. Lexicon palaeoslovenico-graeco-latinum. Vindobonae.
--------- 1875a. Beitrage zur altslovenischen Grammatik. Wien.
--------- 1875b. Vergleichende Grammatik der slavischen Sprachen. II (Stammbildungs-
lehre). Wien.
--------- 1876. Vergleichende Grammatik der slavischen Sprachen. Ill, 2 (Wortbildungs-
lehre), Wien.
Me ye r,
37 Граматика на старобългарския език
577
—-------- 1883. Subj ectlose Satze. Wien.
Minceva, A. 1979. Die typologische Bedeuiung der Balkanismen in den altbulga-
rischen Denkmalern. — Linguistique balkanique, 22, 3, 19—34.
Mladenov, St. 1929. Geschichte der bulgarischen Sprache. Berlin u. Leipzig.
--------- 1934. Assemahski albo Watykahski Ewangeliarz.— In: Slownik staro^ytnosci
slowanskich. Zeszyt probny. Warszawa, 1—3.
Molnar, N. 1964. The Caiques of Greek Origin in the Most Ancient Old Slavic Gospel
Texts. — Studia slavica, 1—2, 99-146.
Moszy ns ki, L. 1958. Wplyw morawski w obocznych formach kodeksu Zografskiego. —
In: Z polskich studidw slawistycznych. Prace j^zykoznawcze i etnograficzne.
W'arszawa, 24—33.
--------- 1961. Ze studidw nad r^kopisem Kodeksu Zografskiego. Monografie Slawistyczne,
3. Wroclaw-Warszawa-Krakow.
--------- 1963. Warstwy j§zykowe w Kodeksie Zografskim. — In: Z polskich studidw
slawistycznych. Seria 2. J^zykoznawstwo. Warszawa, 237—265.
--------- 1964. Funkcje partykuiy — spojnika da v Kodeksie Zografskim. — Prace Filo-
logiczne, 18, 2, 413—427.
--------- 1969a. Kryteria stosowane przez Konstantego-Cyrila przy wprowadzaniu wy-
razow obcego poehodzenia do tekstow slowianskich. — Slavia, 38, 4, 552—564.
--------- 1969b. Cyrilica w Kodeksie Marianskim. — Studia z filologie polskiej i slowian-
skiej, 8, 213—259.
---------1971a. Fragmenty psalterzowe Apostola Eninskiego wobec tzw. psaiterza Sy-
najskiego. — В: Константин-Кирил Философ. Доклади от симпозиума, посветен
на 1100-годишнината от смъртта му. София, 143—156.
---------1971b. Miejsce partykuiy przecz^cej „ne“ w zdaniu staro-cerkiewno-slowian-
skim. — In: Studia palaeoslovenica. Praha, 243—263.
--------- 1975. J^zyk Kodeksu Zografskiego. Czgsc I. Imi§ nazywaj^ce (rzeczownik). Wroc-
law-Warszawa-Krakdw-Gdansk.
--------- 1984. Wst^p do filologii slowianskiej. Warszawa.
M r a z e k, R. 1958. Nominalnf vety neslovesne v stare rustine. — In: Studie ze slovanske
jazykovddy. Praha, 29—52.
--------- 1962. К predikativnimu instrumentdlu v nynejsich slovanskych jazycich. —
Acta Universitatis Carolinae. Slavica Pragensia, 4, 347—352.*
--------- 1968a. Dedukce a empirie pri srovnavaci typologii slovanske vety. — In: Otazky
slovanske syntaxe. II. Brno, 185—200.
--------- 1968b. Typologie slovanske jednoduche vety a jejich vyvoj. — In: Ceskoslo-
venske pfednalky pro VI. mezinorodni sjezd slavistu v Praze. Praha, 67—70,
77—85.
N a h t i g a 1, R. 1923. Doneski k vprasanju о postanku glagolice. — In: Rozprave Znan-
stvena drustva za vede humanisticne. I. Ljubljana.
--------- 1941, 1942. Euchologium Sinaiticum. Starocerkvenoslovanski glagolski spome-
nik. I. Fotografski posnetek. Ljubljana; II. Tekst s komentarjem. Ljubljana.
Nandri§, G. 1969. Old Church Slavonic Grammar. London.
NecAsek, L. 1957. Staroslovenske dativni vazby participialni a jejich prcdlohy v
reckem textu evangelif. — Slavia, 26, 1, 13—30.
Nicolaus I papa. 1960. Responsa Nicolai I papae ad consulta Bulgarorum, cap. 14. —
В: Извори за българската история. VII. Латински пзвори за 6i лгарската исто-
рия. 2. София.
Nilsson, Т. 1944. Ober den Gebrauch der Prapositionen im altbulgarischen Codex
Zographensis. Stockholm.
О 1 t e a n u, P. 1974. Sintaxa §i stilul paleoslavei $i slavonei. Bucure^ti.
Otr^bski, J. 1929. О t. zw. В audoui nowski ej palatalizacji w j^zykach slowianskich.
Wilno.
Ov car ov, D. 1976. A cyrillic inscription of 931 in Preslav. — The Bulgarian Histo-
rical Review, 2, 71-75.
Panzer, B. 1971. Zum Problem des [j] im Altkirchenslavischen in Phonologie und
Morphologie. — In: Serta slavica in memoriam Aloisii Schmaus. Munchen,
549—556.
Pisani, V. 1961. Glottologia indoeuropea. Torino.
Plevacova, H. 1964. К syntaxi zdpornych existencialnich vet v staroslovenskych
zaltafich. — Slavia, 33, 1, 161—170.
Pohl, H. D. 1970. Studien zu den altslavischen Nominalkomposita und zu den indo-
germanischen und gemeinslavischen zusammengesetzten Personennamen. Dis-
sertation). Wien.
Polak, V. 1948. Poznamky k staroslovenskemu dativu absolutnfmu. — In: Slovanske
studie (sbirka stati, venovanych J. Vajsovi). Praha, 106—110.
578
R a £ к i, F. 1861. Pismo stovjensko. Zagreb.
--------- 1865. Assemanov ili Vatikanski evangelistar. Zagreb.
R a h 1 f s, A. 1913. Zur Frage nach der Herkunft des glagolitischen Alphabets. — Zeitsch-
rift fiir vergleichende Sprachforschung auf dem Gebiete der indogermanischen
Sprachen, 56.
Repp, F. 1954. Zur Kritik der kirchenslavischen Obersetzung des sogennanten St. Em-
meramer Gebets im Euchologium Sinaiticum. — Zeischrift fiir slavische Philo-
logie, 22, 2, 315—332.
--------- 1956. Zur Kritik des Codex Marianus. — Zeitschrift fiir slavische Philologie,
25, 2, 271—276.
Rothe, H. 1960. Unpersonliche Regentia mit dem Infinitiv im Altkirchenslavischen
(Ein Beitrag zu der Diskussion fiber die sogenannte Kategorie des Zustandes). —
Slovo, 9—10, 105—128.
Rozwadowski, J. M. 1959. Stosunek jazyka polskiego do innych slowianskich.
„Wybor pism. I. Pis ma polonistycze". Warszawa.
R uzi с к a, R. 1958. Griechische Lehnsyntax im Altslavischen. — Zeitschrift ffir Sla-
wistik, 2—4, 173—185.
---------1961. Struktur und Echtheit des altslavischen Dativus absolutus. — Zeitschrift
ffir Slawistik, 4, 588—601.
--------- 1963. Das syntaktische System der altslavischen Partizipien und sein Verhaltnis
zum Griechischen. Berlin.
--------- 1966. Beziehungen zwischen altslavischer und griechischer Syntax im Lichte
der Transfer mationsgrammatik. — Wissenschaftliche Zeitschrift der Karl-
Marx-Universitat Leipzig. Gesellschafts— u. sprachwissenschaftliche Reihe
15, 539—548.
--------- 1971. Betrachtung zur Lehnsyntax im Altslavischen. — In: Studia palaeosla-
venica. Praha, 303—308.
Sadnik, L. 1959. Slavische Akzentuation. I. Die vorhistorische Zeit. Wiesbaden.
--------- 1969. Idg. *ei- slav. *li in heterosyllabischer Stellung. — Anzeiger ffir slavische
Philologie, 3, 1—4.
Sadnik, L., R. A i t z e t m fi 1 1 e r. 1955. Handworterbuch zu den altkirchensla-
vischen Texten. Heidelberg.
--------- 1963—1973. Vergleichende Worterbuch der slavischen Sprachen. Wiesbaden.
S a m i 1 о v, M. 1964. The Phoneme jaf in Slavic. The Hague.
Schleicher, A. 1852. Formenlehre der Kirchenslavischen Sprache, erklarend und
vergleichend dargestellt. Bonn.
S c h m a 1 s t i e g, W. R. 1983. An Introduction to Old Church Slavic. 2. Ed. Columbus,
Ohio.
Schmidt, J. 1883. Das primare Comparativsuffix. — Zeitschrift ffir vergleichende
Sprachforschung auf dem Gebiete der indogermanischen Sprachen, 26, 377—400.
Schmidt, H. 1896. Martyrium des Kodratus. — Archiv ffir slavische Philologie, 18,
172—182.
Schumann, K. 1958. Die griechischen Lehnbildundgen und Lehnfibersetzungen im
Altbulgarischen. Wiesbaden.
Schutz, J. 1960. Lexikologisches und Chronologisches zu den Bildungen mit -arb. —
Die Welt der Slaven, 5, 3—4, 409—414.
Sedlacek, J. 1962. К problematice zkoumani syntaxe staroslovenstiny. — In: Otazky
slovanskc syntaxe. I. Praha, 89—92.
--------- 1973. К vyvoji souveti v jizni slovanStine. — In: Ceskoslovansk6 pfednisky pro
VII. mezinArodni Sjezd slavistu ve VarsavS. Lingvistika. Praha, 51—56.
--------- 1982. Vyvoj kopulativnich spojek v ji2ni slovanstine. — Slavia, 51, 2, 121 — 126.
S h e v e 1 о v, G. 1965. A Prehistory of Slavic. New York (Heidelberg : Winter).
Sjoberg, A. 1964. Synonymous Use of Synthetical and Analytical Rection in Old
Church Slavonic Verbs. Stockholm.
S 1 a w s к i, F. 1963. Uwagi о slownictwie Ksi^gi Sawy. — In: Studia linguistica in hono-
rem Th. Lehr-Splawinski. Warszawa, 205—208.
--------- 1978. О archaizmach i innowacjach Ksi^gi Sawy. — Slavia, 47, 4, 338—339.
Slawski ego, F. (red.). 1974, 1976, 1979, 1981, 1984. Slownik praslowianski. I, II,
III, IV, V. Wroclaw-Warszawa-Krakow-Gdansk.
Slonski, St. 1908. Die Obertragung der griechischen Nebensatzkonstruktionen in
den altbulgarischen Sprachdenkmalern. Kirchhein.
--------- 1926. Так zwane perfektum u j^zykach slowianskich. — Prace Filologiczne, 10,
1—33.
--------- 1934. Index verborum do Euchologium Sinaiticum. Warszawa.
--------- 1950. Gramatyka jazyka starosiowianskiego (starobulgarskiego). Warszawa.
Slovnik jazyka staroslovenskeho. 1958 . Praha.
579
Sperber, W. 1981. Adjektive i'm Pradikal unperson! icher Satze im Russischen. —
Linguistische Arbeitsberichte, 32, 1 — 101.
Stang, C h r. S. 1941. Slavische indefinable Adjektiva auf -b. — Norsk Tidskrift for
Sprogvidenskap, 11, 99=—103.
--------- 1957. Slavonic Accentuation. Oslo.
Stanislav, J. 1933—1934. Datfv absolutny v starej cirkevnej slovancine. — Byzan-
tinoslaVica, 5, 1—12.
----------1971. 2o studia spovednych textov spred r. 863 na Vel’kej Morave alcbo v Pa-
nonii. — In: Studia palaeoslovenica. Praha. 335—340.
S t i e b e r, Z d. 1979. Zarys gramatyki porownawczej fczykow slowianskich. Warszawa.
S a f a ? i к, P. J. 1858. Ueber den Ursprung und die Heimat des Clagolitismus. Prag.
Sarapatkova, Z. 1982. Explicit™' vyjadrovani pronominalniho podmetu 1. a 2.
osoby v staroslovenstinc. — Sbornik praci Filosoficke fakulty Brnenskeuniver-
sity, 31. Rada, jazykovedna, A 30, 61—69.
Taylor, I. 1881. Uber den Ursprung des glagolitischen Alphabets. — Archiv fiir sla-
vische Philologie, 5.
---------- 1883. The Alphabet. An account of the origin and development of Letters. London.
Thai, G. A. 1902. Textkritische Studien zu Homilien des Glagolita Clozianus. — Archiv
fiir slavische Philologie, 24, 514—554.
Tkadl cik, V. 1983. Cyrilsky napis v Michalovcich. — Slavia, 52, 2, 113—123.
Torbiornsson, T. 1901 —1903. Die gemeinslavische Liquidametathesc. Uppsala.
Trager, G, I. 1964. Old Church Slavic Writing and Phonemes. — Prace Filologiczne,
18, 2, 145—151.
Trautmann, R., R. Klostermann. 1934, 1935, 1936. Drei griechische Texte
zum Codex Suprasliensis. I. Das Martyrium von Paulus und Juliana. — Zeitsch-
rift fiir slavische Philologie, 11, 1—21, II. Das Martyrium von Konon dem Isau-
rier. — Ibid., 299—324; III. Das Leben Jakobs des Monches — Ibid., 12, 277—
294; Noch ein griechischer Text zum Codex Suprasliensis. — Ibid., 13, 337—341.
Trost, K. 1973. Die iibersetzungstheorethischen Konzeptionen des Cyrillisch-mazedo-
nischen Blattes und des Prologs zum Bogoslovie des Exarchen Joann. — In:
Slavistische Studien zum VII. Internationalen Slavistenkongrefi in Warschau
---------- 1973. Miinchen, 497—525. .
---------- 1978. Untersuchungen zur Ubersetzugstheorie und -praxis des spateren Kirchen-
slavischen. Die Abstrakta in der Hexaemeroniibersetzung des Zagreber Zbornik
von 1469. Miinchen.
Trost, P. 1958a. О baltoslovanskych vztazich v oblasti syntaxe. — In: К historicko-
srovnavacimu studiu slovanskych jazykii. Praha, 124—128.
--------- 1958b. О dativu absolutnim. — In: Sbornik slavistickych praci venovanych. IV.
mezinarodnimu Sjezdu slavistu v Moskve. Praha, 33—35.
Trubetzkoy, N. S. 1954. Altkirchenslavische Grammatik. Schrift-, Laut- und
Formensystem. Wien.
--------- 1968. Altkirchenslavische Grammatik. Graz-Wien-Koln.
Vaillant, A. 1932. La traduction vieux slave des Cat&heses de Cyrille de Jerusa-
lem. — Byzantinoslavica. 4, 2, 253—302.
--------- 1947. Une ЬотёИе de Methode. — Revue des etudes slaves, 23, 34—48.
--------- 1948a. Manuel du vieux slave. I. Grammaire. Paris (2, ed. 1964).
--------- 1948b. La preface de 1’evangeliaire vieux-slave. — Revue des etudes slaves,
24, 5—20.
--------- 1950, 1958, 1966, 1974, 1977. Grammaire comparee des langues slaves. I. Phone-
tique; II. Morphologie; III. Le verbe; IV. La formation des noms; V. La syntaxe.
Paris.
1957. Les citations des Ecritures dans le Suprasliensis et le Clozianus. — Sla-
vish cna revija, 10, 34—40.
1958. Chronique bibliographique. — Revue des etudes slaves, 35, 108.
1960. L’Eucologe du Sinai: particularites de la langue du texte. — Byzantino-
slavica, 21, 1, 75—87.
V a j s, J. 1932. Rukovet’ hlaholske paleografie. Praha.
---------1933. Hlaholsky napis v Preslavi. — Slavia, 12, 229—231.
--------- 1939—1946. Ktere recense byla fecka predloha staroslovenskeho pfekladu 2a1-
tare. — Byzantinoslavica, 8, 55—86.
V a j s, J., J. Kurz. 1929, 1955. Evangeliarium Assemani. Codex Vaticanus 3. Sla-
vicus glag. Editio phototypica cum prolegomenis, textu 1 itteris cyrillicis tran-
scripto, analysi, annotationibus palaeographicis, variis lectionibus, glossario. I.
Prolegomena, tabulae; II. Pragae. -
V a s m e r, M. 1941. Die Slaven in Griechenland. — Abhandlungen der Preufiischen
Akademie der Wissenschaften. Jg. Phil.-hist. Klasse, 12, Berlin.
580
Vasica, J. 1956. Anonimni homilie rukopisu Clozova po strancc pravni. — Slavia.
25, 2, 221—233.
V e сег к a, R. 1952. Syntax prostelio genitivu ve stare slovenstine na ziklade srovna-
vacim. Diss. Brno.
---------— 1957. Genitiv data v staroslovenstine. — Slavia, 26, 1, 31—41.
--------- 1958. Stfidani zaporoveho genitivu se zdporovym akusativem v staroslovensti-
ne. — In: Studie ze 51оуап5кё jazykovedy. Praha, 185—200.
--------- 1961a. Syntax aktivnich partici pi i v 51аго5^ёп§Нпё. Praha.
---------1961b. Ke konkurenci vztaznych vet a patricipii v 51аго$^ёп5Нпе' (Pnspevek
к stylistickemu hodnoceni s taroslovens к у ch prekladu z rectiny). — Sbornik
praci filosoficke fakulty Вгпёпзкё university. Rada jazykovёdna, A 9, 35—46.
--------- 1968. К problematice vet s jmennym a sponovё jmennym prisudkem v staroslo-
vёnstinё. — In: Otazky slovanske syntaxe. II. Brno, 365—374.
----------- 1971. Vliv fectiny na staroslovenstinu. — Listy filologick6, 94, 129—151.
--------- 1973a. К vyvoji moddlnich konstrukci v slovanskych jazycich. — In: Otazky
slovanske syntaxe. III. Brno, 303—306.
--------- 1973b. Reeky podil na formovani staroslovenstiny jako spisovneho jazyka Velke
Moravy. — In: Ceskoslovenske pfednSsky pro VII. mezinSrodni sjezd siavistu
ve Уагзауё. Praha, 57—66.
--------- 1974. Der Anteil des Griechischen am Funktionieren des Altkirchenslavischen
als Schriftsprache des Ersten bulgarischen Zarentums. — Les etudes balkani-
ques tchecoslovaques, 5, 51—59.
--------- 1978. К problematice zkoumini syntaxe 51аго51оуёпзНпу. — In: Ceskoslovenske
pfednasky pro IX. mezinarodni kongres slavistu v Zagrebu. Praha, 151 —160.
--------- 1980. Das Altkirchenslawische als Schriftsprache Grofimahrens. — Wiener
slawistischer Almanach, 6, 279—297.	i
-----— 1983. Souveti se zavislymi vet a mi relativnimi v starosll^nsti^. — Slovo,
32—33, 15—52.
--------- 1984. Staroslovenstina. Praha.
--------- 1985. Tschechische Terminologie der altesten slavischen Schriftsprache. — Pa-
laeobulgarica, 1, 102—103.
V 1 a s e k, J. 1969. О vztahu ргёк^оуё techniky a poetiky staroslovenskeho 2altafe. —
Slavia, 38, 4, 607—615.
V о n d г а к, V. 1890. Altslovenische Studien. Beitrage zur Kenntnis des Codex Supra-
sliensis. — Sitzungsberichte der philosophisch-historischen Classe der Kaiser-
lichen Akademie der Wissenschaften. W’ien, 122, 7, 1—53; 81—90.
---------1891. Ober einige orthographische und lexikalische Eigentfimlichkeiten des
Codex Suprasliensis im Verhaltnis zu den anderen altslovenischen Denkma-
lern. — Sitzungsberichte der philosophisch-historischen Classe der Kaiserlichen
Akademie der Wissenschaften. Wien, 124, 2.
--------- 1893. Glagolita Clozuv. Praha.
--------- 1897. Zur Frage der Herkunft des glagolitischen Alphabets. — Archiv fiir sla-
vische Philologie, 19.
--------- 1900a. Altkirchenslavische Grammatik. Berlin (2. Aufl. 1912).
--------- 1900b. Palaeographisches und Sprachliches anlafilich der neuen Publication der
Blatter von Chilandar. — Archiv fiir slavische Philologie, 22, 542—553.
---------1924, 1928. Vergleichende slavische Grammatik. I, II. 2. AufL Gottingen (1,
Aufl. 1908).
e i n g a r t, M. 1937. Rukovet* jazyka 51аго81оуёп5кёЬо. Praha.
ess el у, K. 1913. Studien zur Palaeographie und Papyruskunde. Wien.
i j k, N. V. 1921. О prototypie cerkiewnoslowianskiego Codex Zographensis. — Rocz-
nik Slawistyczny, 9, 1 — 14.
---------1925. Zur KonTposition des altkirchenslavischen Codex Suprasliensis. — Me-
dedeelingen der Koninklijke Akademie van Wetenschappen, Amsterdam Af-
deeling Letterkunde Deel 59, A, 4, 81 —141.
--------- 1926a. Zur Vorgeschichte zweier altkirchenslavischer Denkmaler. I. Supraslien-
sis. — Archiv fiir slavische Philologie, 40, 266—271.
--------- 1926b. Zur Vorgeschichte zweier altkirchenslavischer Sprachdenkmaler. II.
Euchologium Sinaiticum. — Archiv fiir slavische Philologie, 40, 271—278.
--------- 1929. Zur Herkunft dreier Legenden des Codex Suprasliensis. — Archiv fiir
slavische Philologie, 42, 289—295.
---------1931. Geschichte der altkirchenslavischen Sprache. I. Laut- und Formenlehre.
Berlin u. Leipzig.
--------- 1956. Les langues slaves. De 1’unite a la р!игаШё. 2 ed. ’s-Gravenhague.
--------- 1958. Die baltischen und slavischen Akzent- und Intonationssysteme. ’s-Gra-
venhage.

581
Zai mov, J. 1977. Eindeutige und umstrittene Stellen in der Bitolja-Inschrift des bul-
garischen Seibstherrschers Ivan Vladislav (XI. Jh.). — Zeitschrift fiir Balkano-
logie, 13, 194—204.
Zlatanova, R. 1976. Die Struktur des zusammengesfetzten Nominal pradikats im
Altbulgarischen. Munchen.
---------- 1981. Phone mopositionen im Altbulgarischen (Phonetica Saraviensia, 2). Gaar-
brucken.
---------- 1983. Zur Syntax der adverbialen Formen bei Johannes deni Exarchen. — Pa-
laeobulgarica, 1, 47—63.
---------- 1987. Unpersonliche Satze in der Obersetzung der „Reden gegen die Arianer44
und in anderen altbulgarischen Denkroalern. — Methodius — Symposium, Re-
gensburg (im Druck).
582
ПОДБОРЕН ПОКАЗАЛЕЦ НА ДУМИ И КОРЕНИ*
I. Индоевропейски праезик	*i(j) 239 *je- 239
«aiskno- 129	«jugo-m 140, 141
«ang’h- 95	*kamp- 95
«апэ- < «H^enHr 96	«kejdto- 282
*bha-mi 278	*ken-ti 273
«bhe- 99	♦ker-, «kor- 98
«bher-, «bher-oj-s, *bher-o-j-te, *bher-o-nti,	*k'ley- 111
*bher-t 90, 95, 111, 269, 285, 310	«k’leyo-s 89, 139
«bhergh- 91	*k'lu- 269
*bheudh- 93	«k’mtdm 253
«bhljey-je-, *bhliy-a-ti 279	*koidt- 282
*bhlisk-n- 274	*k’r-d- 111, 186
«bhloisk- 280 «bhoydh- 93	*krl-pu- 99
«bhrater 89, 99	*кгец- 113
*bhu- 94	*krojs- 282
«bob/ «bel- 111	*kru- 94
*dad-mi, «dad-sT, *dad-nti 283, 284, 286, 292 *daiy€r 90 *dejk-s-m 288, 291	«k^etyores 252 *kue-t-ur 255
«dek’m- ° 256	♦kw* 242
«dek'mt-, «dek'mtis 96, 112, 252	
«dek’s- 126	*kwi- 243
«dhe- 90	*kwo-: kwe- 242, 24?
*dheHr 112 *dhm-/ *dhem- 94, 96	*lejkvso- 113 «leubh- 93
*dHugH2 ter- 89, 121 *do- 89	*leydhejes 93
*duyo / *diio 252	*lojp- 282
*ed-mi 283	«mater 89, 110
*ekwo-s 140, 141	«medhlos 122
*es-je- 310	«melk- 91
*es-mi 283	*шёт 96
«gegsom 130	«memso- 96
*g^ans — 152 *g‘hej — 112 «g’heim- 92	*menth- 112 *mer-/*mr- 94 *mes 232 ’
«ghordh- 89	«mnti-s 96
«ghosti-s 156	«mojos: «mei- 240
*g'ombho-s 95, 112	*nebnos 185
*gub-n- 273	♦nek’som 126
*guerbh- 84	«ney- 256 *neyn 252
*gwhen-li 278	♦пшёп- 97
*gvher-/ *gvhor- 113	*nos 232
*gwhn- 94	♦neyos 88, 1Ю *noktis 121
^g^iyos 91	*Oino- 252
*H8 ey- 112	*o-io- 186
* Изготвен от Лидия Стефова и Елена Машалова
583
*ok’t- 256
*ok4o(u) 252
*ono- 239
*orbhom 110
*oyika 186
*owo- 239
*pekwlo 122
*penkw-e 252
♦penk^t- 256
*	pmis-u-/ *p£s 182
*	pHwr-y- 255
*	pl-. *pej-e- 269
*	plet- 187
•	pley- 89, 111
*	poj-tl 297
*	pont-, *ponti-s 95, 170
*	por- 107
*	reksom 108
*	roi-/rei-/ri- 183
*	rudh- 111
*	sebd- / *sept-256
*	sek*- 252
*	sek*t- 256
*	septm 252
*	seye 240
*seulo-93
*	siQ-, *sju-e- 92, 272
*skend-e 280
*	(s)ker- 102
*	slo-b- 99
*sol-d- 99
*spH2ro- 89
*(s)phoyna ill
*srow-ja 153
*sta-/*sta- 85
*	(s)teg- 113
*	ster-/*str- 94
*	stH2to-s 89
*	suekrfi- 94
*sQnu-s 112, 170
*	sup-n- 273
*	tels-o- 282
*	tem-1 *tm- 94
*	teye- 240
*	to 238
*	tdd 239
*	trej-, *treies 95, 112, 252
♦	tr-t- 255
*	t°usk-e 280
*	yedh- 90, 112
*	yeg’h- 112
*	yert- 112
*	Uik'is 94
*	ylkuos 111, 113
*	ups 131
*	upsok- 130
*	wos 232
*	yus 232
II.	Албански
dhgmb 95
ётеп 97
garth 99
grading 62
grazhd 62
Grazhdanes 62
groshine 62
karrute 62
kotec 62
krastavec (kastravec) 62
kravar 62
Ljaskovik 62
lubenice 62
magule 62
mardh 89
matuke 62
motre 110
orendi 62
paterice 62
pendar 62
Peshter 62
police 62
rend 62
streaha 62
strehe 62
sundues 62
ulk 101
vis 94
III.	Арменски
anjuk 95
berem 90
berj 98
mekh 232
nor 110
sirt 186
Usn 112
xaxankh 108
IV.	Балтийски
1. Старопруски
ackis 158
bordus 99
brati 89, 99
duckti 89
emmens, emnes 97
es 232
et-baudints 93
girtwe 102
gurcle 101
kirsnan 102
mais 240
mans 232
meddo 149
mennei 232
mensa 96
mes 232
584
mien 232 nage-pirstis 101 pilnan 101 pelwo 91 pirmas 101 rankan 151 saute 101 sebbei 232 semen 165 sien 232 snaygs 90 s-teison 166 stesmu 239 tebbei 232 tien 232 vans 232 wargs 99 warto 99 widdewo 94	duoti 89 edu 97 eimi 269 esmi 283, 284 ezeras 97 galvd 89, 98, 150 gafdas 89, 99 gated, gariu 113, 280 geltas 102, 114 ginti 94 girna 102 girti 102 gurklys 101 gysla 131 gyvas 91 ilgas 101 imti, imu 96
2. Литовски	jau 539 jis 239
akis 88, 158 akmuo, -ens 93, 160 aldija 89 ankstas 95 antras 255 Arklas 89 drti, ariu, ariau 88 as (e§) 232 asis 88 5smas 128 asmtio 160 astuntas 256 astuo-ni 252 at-mintls 96 ausis 93, 158 avis 88, 112 balas, b£ltas 99 barnis 98 barzdd 99 basds-is, bas6-ji 203 bausti 93 bgrzas 99 bruvis 107 budeti 280 burzdus 101 demi 278 d&imt 112, 252 desimtas 256 desimtis 96 deti 90, 112 devintas 256 devyni 252 dieveris 90 du 94, 252 Duburys 541 dugnas 540	jus 232 kampas 95 kdrve 98 kas 243 ketur-i 107, 252 ketviftas 255 kirsti 102 knanps 103 kraujas 113 kruvi- 102 lekti 126 liaudis 93 malkas 91, 98 mane 232 medus 107, 149 menturis 112 m€s 232 m6sti, metu 125 mi 232 mineti 280 mifti, miriaii 94, 107 mot£ -efs 110, 163 naktis 126, 157, 158 namie 141 nasral 83 naujas 110 nu 315 ousta 93 paisyti 113 pasi-boudyti 93 pati, pacios 155 petal 91 penki 96, 252 penktas 256 pilnas 101 pint!, pinu 94, 96 pirmas 101 pirStas 101
dukte 89, 94, 126, 163 dOmas 92 dumti, dumiu 94, 96	pMuti, plauju 89 rdiskus 129 tanka 95, 151 raOdas 111
585
renku 95
ruduo 160
saldus 99, 196
sarginu 104
sausas 93, 107
save 232
sede'ti 280
sfcgti 270
sfckti 270
sdmenys 90
senas 275
septintas 256
septyni 252
sergu 104
seti, seju, sejau 90
si 232
sirdis 186
sifgti 104
siOti 92
skufbe 101, 102
smirdeti 280
siuegas 90
spaine 111
stalas 85
stogas 113
stoti 85
stoveti 85
simus 92, 94, 112, 147
Sesi 252
sestas 256
simtas 253
sis, si 239
sventas 96
takas 103
talpg 104
tamui 239
tamduju 277
tafnas 277
tas, ta 239
tafiras 93
tavfc 232, 240
telpu 104
temptyva, temptuvl 96
temti 94
ti 232
tilpti 104
tr&ias 255
trys 112, 252
tukstantis 253
ugnis 157, 173
uosta, uostas 93
upas 97
vadas 103
valal 99
vanduo 160
vapsa 180
vafgas 98
vartai 99
veda 103
v&das 91
vfcsti, vedu 90, 112, 125
vezu 112, 284
vienas 252
vilkas 101, 102, 107, 111, 113, 171
virslas 112
virsus 101, 102, 113, 149
visas 250
zambas 95, 112
ziema 92, 112
zveris 156, 157
3. Латвийски
asmens 160
barda 99
det 90
dubra 541
dzglts 102
dzifnus 102
cdu 97
galva 89
ilgs 101
jemt (jemu) 96
1’audis 93
malks 98
mefga 91
miesa 96
mira 94
mift 94
pfcjvas 91
pilns 101
pit, pinu 94, 96
rudens 160
ruoka 95
seju, set 90
skurbt 101
slat, slaju 95
slava 89
tima 94
tukstudt(i)s 253
udens 160
uosts, uosta 93
upet 97
vargs 99
vedu 90
vilks 101, 171
virsus 101
ziema 92
V. Германски
1. Старогермаяски
kalding 119
kann 278
kuningaz 181
skilling 119
2. Готски
ahtau 252
ains 252
ana-biudan 93
an par 255
586
auso 93 baira, ba Iran, bairai p 90, 91, 111 bandi 155 bindan 104 biudam 104 bokareis 190 bro par 89, 99 fulls 101 garda 99 gards 89 garps 99 gasts, gasteis 95, 157, 158 ga-wida 112 giba 150 gildan 114 hairto 111 handu-s 147 hlaiw 108 hwas 243 is 239 juk 140 jus 232 kaisar 116 kintus 96, 116 liufs 93 meins 240 mekeis 114 miluks 91 mimz 96 motareis 190 namo 97 niun 252 raup 111 sauil 101 snaiws 90 steigan 104 stols 85 sunaus 147 taihun 112, 252 taihunda 256 tulgus 101 twai, twos, twa 252 pans 239 pusundi 253 uz-anan 96 widewu 94 wraks 99 wulfs 101, 111, 113	liob 93 liut 93 metu 149 muoter 89 miis 92, 156 samo 90 sang 103 sat 90 scirbi 101 sin-gu 103 penning 119 wafsa 130 4.	Англосаксонски c yning 96 mile, meolc 91 para 166 5.	С|ароисландски arpr 89 bera 90 6.	Старофризийски garda 89 7.	Немеки Band 103 Berg 98 Birke 99 First 101 gelb 102, 114 Hirsch 98 melken 98 Milch 98 Scherbe 101 Wolf 101 VI. Гръцки и предадени чрез гръц- ки букви славянски и други думи ’AftapTxoc 62, 118 Аррайц 168 буаОдс 111 fryxd>v 95 *Aypi7wra^ 168
3. Старовисоконемеки bart 98, 99 berg 91, 98 bintu 103 birihha 99 bruoder 89, 99 buohhari 190 du 232 first 101 flihtu 126 garto 99 ggltan 114 hirz 98 kuning 96, 119	&ГХШ 95 atyuxAAc 39 afpsatc 169 atria 41 fixpuDV 93, 160 d-хоиш 114 file, dldc 88 йцёХусо 98 97 *Av5p£ac 168 ftvspoc 96 88 йтсаууёХХш 41 йлб 430, 432, 433 йлобС&ощ 41 йра 367
587
*Apeie 168
Apotpov 89
apo® 88
АряАС© 122
apxa£, Aprcayo; 124
Atnti;, -I3o; 169
AarpfiAxa 62
або; 93
Аф<хр 314
Афуш, АфУ©; 314
BaPvXtbv 168
BaXSipsp 62, 100
BAXrovxa 100
BsXxoStvov 62
рёХтЕро;, PeXticov 111
Вёруо; 62
BepaUai 62
BnOXesg 169
PtAxpo 66
Pio; 91
PouXopai 305
BpAva 62
ррёфо; 84
pptaTsvo 66
FaXiXaia 169
TapSlxi 62, 100, 118
Yiyvcboxco 278
rxopitaa 62
rXapiTaa 62
yon; 186
уоцфо; 95, 112
FpAoSavi 65
rpsvra 61
Грпубрю; 168
Aavif)X 168
8aqp 90
Ааруарпро; 62, 100
(zf|v) AeAPoXiv 66
Зёха 96, 112, 252
Зёхато; 256
Зёр® 103
ЗеитЕро; 255
8i-8©pi 89
80X1x6; 101
86po; 88, 103
ApAvoPov 66
Suvapi; 41
36© 94, 252
SwpsAv 40
Зфроу 89
ёаитб; 232
ёРЗоро; 256
ёусЬ 231
ёЗёХ® 305
е18о; 91
е18<Ь; 209
Elpt 269
sipi 283, 284
Eivaro;, ёуато; 256
ёхатбу 253
ёхто; 256
ЕХХб® 40
ёХта&о 40
ёрб; 240
ёуЗеха 252
ёууёа 252
fcvtEpa 97
252
ёяаснЗб; 186
ёятА 252
ёлтаяХАаю; 324
’Epxitna 65, 121
ёриЭрб; 111
ЕбаууёХюу 169
еОАреото; 226
ЕбуёуЕШ 195, 529
вбуЕУ^; 226
EUEpysoia 195
ЕбХоуё© 41
sOoEpi); 226
EX© 304
ZAPspSa 62
ZayapA 61
£Axavov 61
Ze6;, Aid; 168
Zdpxo; 61
£uydv 140
Ш 101, 186
eHp©8ia;, ‘НршбгАЗа 169
'Hoala; 168
davpAC© 40
3spp6; 113
ЗёрораГ 113
9f|p 156
ЭиуАтцр 89, 94
'IspouoaXfip 169
ЧоибаТЕ 168
ЧобЗа; 168
’Iapaf|X 84, 168
1-атт]Ц1 85
’I©Avvt]; 168
Хартер 95
xapAPiov 123
xapSia 111, 186
xaxA£© 108
xEpao; 98
xflvcyo; 115
xflro; 169
xXso; 89, 175
xXfjpo; 168
хХотб; 111
xXO© 111
хоё© 114
xoXtAvo 66
KopovatiAvn 61, 65
КоиррлАтси 62
KoOpoopov 62
KpApapt 62
xp&x; 113
Xai6; 90
AeaxiT^a 66
Asaoxopit^a 66
АерёаЗа 65
Хёу©1 Юз
Хеуш2 124
Xedx6; 40
AiAaxa 61
Wo; 41, 103
A6yyo€ 61
Xuxo; 90, 111, из
588
May8aXf|vn 169, 182
payovka 61
(Td) pdwa 169
Mavaaaffc 168
MdpOa 169
Mapia 169
p£3v 147
рШхо 304, 305
McaSdvq 61, 121
M6a8avi 65
p&ro<; 122
pfiTi]p, pdTTjp 89, 110, 163
pdOoupa 112
MftgpCoftov 62
MneaSouvi 61
MttsoTEvixa 65
MkodCi 61
MttOVQTpl 61
Mflpeaovlx 66
pdpov 169
pDC 92, 156
M<D(D)aflc 168
V£ (каста 66
v&oq 88, 110
Nix6rcoXic 169
vu 315
vtipcpi] 151
vudc 113
N0£ 168
будоод 256
oixia 40
otxoi 91, 141
olxog 40, 94
oft; 88, 112
dxxd> 252
dvopa 97, 165
дрЭФС 40
dpvic 40
6; 239
napaax£vi) 169
rcdaxa, ndaxa 116
тгёрятод 256
k£vt£ 252
ПЕрробУбо; 62
лёаасо, лбттоэ 122
Псстб 61, 121
K£69opai 93
ЯПУП 39
ШХйтос 168
Шхш 126
яХёш 89, 111
ftofkdapo 66
яоМтоа 62
x6vroc 95
wdrvia 155
npi£6pidva 66
(tdv) ПрШхлоу 66
ярбХоуо; 168
(rdv) npdaaxov 66
ярфтос, ярйто? 255
я<&С, лоЗдс 104
ePa8o₽ia8i 65
•PaxdP 169
’PeydCcva 62
jteco 83
‘PidxofJov 61
BopiXXoc 98
*Po69 169
adXpa 62
SaXpcvixov 61, 62
oav6<; 61
SfiXivixaa 62
S£pa<pip 169
axdvSaXov 169
SxXa(k]voi 61
ататбс 89
ardyoc, тбуос 113
CTopwpi 94
(Tdv) SouvTiaaxov 66
абс 164
ХфЕУТОаЭХйРо^ 61
S<P£Vt6kX,ixo£ 61
rd 239
xdvc (крит.) 239
таброс 93
T£iv<o 96
T^pvopov 62
тёааарсс 252
тётратос, тётартос 255
T(-9npi 90, 112, 278
Tipd (дор.) 276
Tipdfi) 276
т!?, т1 243
трёес, тр£Хс 95, 112, 252
TptdSiT^a 66
TpicxaiSExa 252
тр(то<; 255
ти (ad) 232
68poig 225
dyific 40
vide 112
unvot; 128
d^nXdQ 130
epapi (дор.) 278
ФарасЬ 168
ФаргааХос 168
ф£ра>, фёр£1С, фёроцн 90,95,103,111,284,310
фХ£<р, фХЕ0дс 124
фброс 103
фрйтпр 89, 99
ХсХра, xeiptbv 92, 112
ХёХрос 62
X£povplp 169
X^idno 66
XPdvoc 91
ХрХара 169
XptCTdc 168, 266
Х<Ьра 91, 150
$dv 186
VII. Ирански
1.	Авестийски
ava- 239
barazah- 98
bratar- 89
Cis 243
haoya- 93
mana 232
matar- 89
dam- 88
589
paurva 101
spanta- 96
sravah 89, 175
tava 232
vis- 156
yus 232
2.	Староперсийски
darga- 101
vadhayeiti 112
3.	Осетински
dumun 96
VIII. Латински
agnus 97
ago, agere 297
angulus 95
angustus 95
animus 96
aratrum 89
ard, a rare 88
auris 93
axis 88
barba 98, 99
campus 95
causa 355
caveo 114
census 115
centum 117, 253
cervus 98, 115, 117
ci-tra 239
clueo 111
cor, cordis 111, 186
cotuca 180
cruor 113
de-bilis 111
decern 96, 112, 252
decet 282
decimus 256
dexter 126
diurnus 122
doceo 282
do, dare 89
doled, dolere 280
domus 88, 149
donum 89
duo, duae 94, 252
ego 232
emo, -ere 96
equ5 96, 150
equo, eque 140, 141
est 97
ex 430, 432
extorris 103
eversor 112
fero, fert, ferunt, ferre 90, 95, 111, 269,284, 285
finio 281
finis 281
formus 113
frater 89, 99
fructus 147, 148
biems, hiemis 92, 112
hostis 95, 157
ignis 173
in-clutus 111
is 239
istud 239
iugum 92, 140
laevus 90
lego 140
lupus 113
maior, maius 197
mater 89, 110
mem ini 103
mens, mentis 96
meus 240
moneo 103, 282
mus 92, 156
nomen 97, 165
nos 232
nosco (gnosco) 278
novem 252
novus 88, 110
nun-dinae, -arum 94
nurus 113
octavus 256
octo 252
oculus 88
ostium 93
ovis 88, 112
ovum 186
paganus 180
pes, pedis 104
plstor 113
plecto 126
plenus 101
piuit 111
pons, -ntis 95
precor 103
procus 103
pro-sper 89
quae, quod 243
quartus 255
quatuor 107
quinque 96
qulntus 256
quis, quid 243
recte 125
ruber 111
sal, salis 88
scribo 124
se 232
sedere 104
semen, -inis 90
septem 252
Septimus 256
sex 252
sextus 256
sibi 232
sol 101, 186
soror 83
sors, sortis 281
sortior 281
stare 85
status 89
sterno, -ere 94
faced, tacere 280
590
taurus 93 tego, tegere 113, 290 tendo, -ere 96 tertius 255 terra 103 tibi 232 toga 103, 113 torred 282 tres, tria 95, 112, 252 tu 232 unus 252 veho, vehere 290 versus 112 verto 99 vespa 130 vicus 94 video, videre 280 vidua 94 vivus 91 vos 232	gent 115 jour 122 IX. Славянски 1. Праславянски *ab-vetb5ati 129 *ab-volk-b 273 *adedja 80 *aje (jae) 186 *aldbji 89 *51ni 323 *arb5isu 108 *drb<100, 110 *drdl& 84, 89 *arexova 61 *&rmen 100 *апгьпъ 100 *arz 132 *arzsypati 126
Романски	*arz§ir$ti 126 ^tstQpiti 131
1. Испански ciento 117 cierbo 117	*atsbdb 131 *atxaditi 131 *avorbkb 118 *b£d-ti, badsan 110, 269 *ba№ 79, 188
2. Италиански braccio 122 cervo 115 forza 122 gente 115 giorno 122 mezzo 122 raggio 122 3. Румънски и аромънски astrzaha (аром.) 66 braf 122 cerb 115 glas 62 glava 62 grajd 62 leac 62 leasS (аром.) 66 munca 62 ofet 62 pleava 62 predspa (аром.) 66 rind 62 scump 62 sfe§nic 62 sfint 62 staref 62 lemnita 62 trimba 62 vaduvifa 62 vrana 62 zimbre 62	*baltbko 100 *barda 98 *ber- 111 *berg-, *bergb 62, 91 *Berzovo 62 *bez 132 *bgg-stvo 179 *bjudti 93 *blbsk6ti 90 *boi-jb 272 *bol-l 11 *bor-ti 98, 270 *bund-e- 270 *bbd- 127 *Ьъгъ 61 *bystr- 61 *by§e *Ьухъ 108 *ditsla 129 *6itsmen 129 *£itsb 129 188 *61ovSkjb 119 *dabjb 81 *dabrbjb 171 *dadmb, «dads! 128, 130 *dalnb 81, 84, 129 *d£l-ta 188 *ded-je- 278 Мё]ь 187 *dubna 128 *dukti 94 *duxja 119, 187 ^dbbrb 541
4. Френски cent 117 cerf 117 force 122	*dbkti 89, 126 *dbn- 61 *em-ti 293 *g31- 176 *galgah> 176
591
:;:galsb, galsb 79, 176
*galva 89, 98
*g3rdb, *gardb 79, 89
•fcgardbk'b 62, 100, 118
*gastb-nn> 176
*geg-114
*gel- 114
♦geltti 114
*gem-ti 273
*gen-1 *gon- 114
*gend- 114
*gen-tl 270, 277, 293, 297
*gerben 114
:'ger-ti 273
*givtl 131
*god- 318
::g9d- 130
*g9dsli 130
sgreb-ti, *grebsb 130, 270
*gr$da 61
*gri>bacb 62
*gu-: gav- 176
*gvezda 82, 117
*-gbbn9ti 128
*gi>rdla 129
*gbltb 114
*gwti 114
*iskesi 122
*iz 132
*izsbxn9ti 126
*izsbdb 126
*ed-ti 90, 270
*jazb 231
*Jed- 316
*jiz-xoditl 82
*ju2e 539
*jb 244
♦jb-de 316
*jbg£ 92
*jbm-a-mi 287
*jwn-a-ti 279
*j-wnQ 97
*kal-ti 264, 270, 277, 293, 297
*кйр-, *kap-n- 128, 263, 273, 274
*karva 79, 98
*kazja 187
*ker- 99
♦kerda 82, 84, 99, 114
*kerp-ti 271
*kerva 82
*kit-ti 269
*копь 323
*krep- 130
♦krl&ti 90
*krbVb 102
*kry 113, 176
*krbstb 102, 265
*kupj*9, *kupixb 108, 123
*kv£tb 82, 117
*къп 235, 351
*кьгпъ 114
*кьгр-а-П, *kerp-je- 279
*leg-e-ti 270
*leg-ti, *leng-e 269
*1е2ёИ 90
*leska 61
*lesbnik'a 118
*lez- 124
*ljudbje 93
*19gb 61
*lbgja 119, 187
*lbgJ9 119
*madliti 129
*magti 126
*magtb 126
*magula 61
*maldb 82
*шагкъ 82
*таггъ 89
*mati 110
*mazsla 126
:I;mazj9 120
*maz-tl 188
*medja 120, 187
*medjane 61
*melka 91, 98
82, 277, 297
*mer-tl 270, 272, 273, 293, 297
*merzja 82, 91, 187
*tnetti 125
*mog-tl 188
*mogyla 61
*mork- 282
*mozgenb 90
*mblk-e-t! 270
*naktb 126
*narvb 82
*nas-jb 240
*nasb 166
*navb 88
*nes-ti 270
*noktl- 80
*noz- / nez- 187
*nozjb 120
*oboj~ 316
*оп- 316
*ov- 316
*9tro 177
*pad-li 269
*paina 107
*paldbne 323
*parclrb 107
*pasja 120
*pek- / *pok- 126
*pekti 61
*pektb 126
♦pelva 91
*perbQdb 62
*pisjQ 120
*pitja 80, 187
*pixi 108
*plaki9 119
*plakjb 95
*plav-1 plii- 111
*plav$ 89
*pledmen 128
*pletje 187
*р!еИъ 84, 129
*ploy-ti 272
*р1ъ1ь 102
592
*polbga 250
*pravidla 129
*prQd- 128
*pros-i-a-ti 270
*pust]9 122
*рьпгъ 323
*raika 183
*rek-, *rek-ti, *гёк$1е, *гёкхъ, *гёхъ 108, 126
130, 269, 270
*-гёМ1, *-rent-je- 269, 270
*rogozwi- 62
*rud- 128
*s’- 316
*sM- 181
*salmenbkb 62
*se, *sbj- 239
^d-ti, *send-e 269
*зёпа 61
*sjujb 93
*ski»rbb 101
*sl$va 89
*з1оуёпе 61
*slux-e-ti 270
*sly§Sti 90
*slbga 102
*sparb 89
*SQdi9 120
*staj-e-ti 89, 270
*starg-ja 187
*starg-jb 187
*sterg I *strarg- 187
*strad-tl 188
*suxja 187
*svStja 120, 187
*аъ1пьсе 186
*sul-n-bko 101
*si>n 235, 351
*8ърпъ 128
*syn-b, *вупъхъ 108, 170
*3е1шъ 81
92
*ibdlb 129
*t- 316
*tMp-n- 266
*telkti 81, 129, 263
*tep-ti 270
*1ёхъ 166
*tjudjo- 121
*ty 232
*v31d-, vald-tl 129, 188
*varbli 188
*vartj*9 120
*vas-jb 240
*vasb 166
*vgd-mi 283
*ved-ti 112, 270
*v$d’ 128
*velk-1 *valk- 129
*velk-e- 273
*vertm8n 99, 128
*verz- 124
*vdt- 129
*уёЦе 187
*vez- 124
*vezslS 126
*vid-, *vidj*9 120, 129
38 Граматика на старобългарския език
*vod-jb 187
*уо]-ьпъ 180
*vj4- 127
*vb-iz-prb 321
*уъп 235
*уъг 132
*Vbzkrepsiti 130
*vbzstati 126
*уъггыёН 126
*vblk-, *уь!къ 62, 101, 102
*уыхъ 101
*уьх-, *уьхъ 118, 250
*х!ёуъ 108
*xoxotati 108
*хгёпъ 61
*хъ1шъ 62
xbd-/*xod- 323
*гакопъ 61
*zalta 81, 188
*zapertJ9 J20
*zarkb 81
*Z9bb 61
*2abbnik’a 118
*2eg- 130
*2erb$ 81
2*. Старобългарски
ABfAAMA’b 123
агньць 97, 128
АГ0ДА 97
АЗЪ 228
алднн 82, 89, 100
АЛК-, ААЪК- 100
AAKATH 82
ААЧЬБА 82
ААЧЬНЪ 82
АНЫАЪ 41
АПОСТФАЪ 41
Аште 97
ашмтъ (морав.) 27
SAATHHH 101
s<3, кезъ, Безо, Безь, веж 85, 86, 87, 132, 351
БезАконнге 41, 126
Безгн’Шнъ 83
Безгршьнъ 83
Без-д-^АзлрмА 84
боздъна 128
Бездъннк 128
Безочьстко 41
Бесуддьнъ, Без*1АдьнА1А 82, 132, 216
бнтн, быж(бн1ж), бннмъ, бннто 92, 272
БААГОСАФКНТН, БААГФСАФКФНЪ 41, 123
БААГЪ 99
БААТФ 99
БАНЖНКА 118
БАНЖЬНЬ 81
БАЬШТАТН (СА), БАЬШТЖ (СА) 90
593
БЛЮДО 81, 123
БЛЮСТИ, БЛЮДЖ, БЛЮДСШН 93, 104, 123
ВЛАСТИ, БЛАДЖ 105, 282
блжднтн, влжждж 105, 282
БЛЖДЪ 84, 105
БОГАТЬСТВО 83
вогъ 44, 45, 46, 114, 116, 139
БОЖИИ 114
БОЛЬН, боХин 111, 200
бости, бодж, басъ 104, 269, 291
босън 203
Bf ада 98, 99
бразда 124
BfAHHTH, BfAHHB 119
в^ань 98
в^лти, во^гж (са) 98, 99, 106, 119
fifATfb, врсгъ 84, 89, 99, 142
Б^едж, в^едешн 103
б^одъ 103
Брзъ 101
Брвь 107
BfbBbNO 81
Бргъ 39, 62, 91, 98
Брзл 99
Б^АЦАТН 118
БО^ДИТИ, во^ждж 104, 282
бъдътн, въждж 104, 105, 127, 282
бъчсла, Бьнелл 125
БЫТН, БЫ^Ъ, БЫСТЪ, Б^Ъ, ВИМЬ, БЖДЖ 46,
97, 257, 298, 311, 313
вьрсгн, ве^ж 90, 91, 92, 95, 103, 111, 130,
268, 286, 295, 298
В'ВЛЪ 40, 99
вашь 240
велнкъ 118
величие 41
serifъ 81
весло 126
вести1, ведж, ведо^ъ, въсъ 90, 104, 105, 112,
291, 292
вестнЭ, везж 112, 124
кетъ^ъ 129
вндъ 91
ВНДЪТН, ВНЖДЖ, ВНЖДЬ, ЕНД'ЕА^Ъ,
види^ъ 89, 91, 121, 129, 130, 295, 298
вина 41
власти, владж 129, 188
власть 129
ЕЛАСЬ 99
ВЛАЧНТН 129, 282
вль^въ 80, 81, 117
влькъ 90, 91, 92, 101, 107, 111, 113
влъштн, вл-щсж 129, 282
вождь 156
воднтн, вождж 282, 287
воль 149
ВОЛГА, ЕОЛ'Б 91, 153
BOHIA, вонъ 96, 539
в^абнн 98
EfArb 98, 116
EfATA 99, 129
BfATHTH, В^АШТЖ, В^АШТЬ 95, 120, 129
BfATb 129
BfbT’BTH, в^ьштж (са) 112, 280
Bfb)py, 101’ 323» 354
Bfb^b q2, 101, 102, 113, 149
В|ъдъ 99
BfWA 99, 128
Ef-rreno 66
крштн, EfbFM 121
въ, вън- 86, 87, 351
ЕЪДАТН 86
въждел'втн 40, 114
ЕЪЖДАДАТИ (сА) 114, 133
ВЪЗ 86, 131, 351
ВЪЗАЛКАТН 82, 86
ВЪЗБЛЮСТН 83
Eb3BfAHIATH 83, 435
възБорднтн 93, 105
еъзбънжтн 127, 280
възв^АТНТН 83, 84
ЕЪЗВ'ВСНТН С А 129
ЕЪЗВ'ЕСТНТН 41
ВЪЗГЛАСНТН 83
ВЪЗДАТН 41
ВЪЗДЕНГНЖТН 83, 290
ЕЪЗД^НДАТИ 84
въздъ^нжтн 81, 105, 266
възнматн, въземлгж 97, 266
възлакатн 82, 86, 100
възлсжатн 41
ЕЪЗЛЮБНТИ, ВЪЖЛЮБЛГЖ, ВЪЗАЮБСНЪ, ВЪЗ-
лювл’енъ 83, 120, 123, 132
възъпнтн 97, 112
ЕЪЗЬ^ВТН 126
ЕЪЗАТН, ВЪЗЬМЖ, ЕЪЗАТЪ 85, 96, 97, 106
ЕЪЛАЗНТН, вълажж 105, 282, 283
въл'встн, въл’взж 105, 124, 283
вънегдА 87
въннтн 86
въно^шнтн 86
вънжт^ь 86
ВЪНЬМАТН 86
въпнтн 97, 112
въпль 97
ЕЪСТАТН, БАСТА^Ъ 108, 126
594
въстлапнтн 83
въто^ъ 255
вы 228
выкнжтн, выкнж 97
высокъ 130
вышин 198
вьдова, въдова 94
вьсь1 94, 156
вьсь2 91, 118, 249
ВЪД|>0 66
въдътн, въмь 125, 128, 287
въко 139
въ^оватн, въ^ьж 106, 295
въ^ьнъ 106
въсть 125
втпуъ 81
гвоздь 82, 84
глава 89, 98
гаагоаатн 46, 278
гладъ (гладь) 99
гладъкъ 81
гмрсъ 84
гнъвъ 81, 128
гнъздо 124
гоннтн 114, 264
го^ькъ 118
ГО^ЪТН, rofHK 113
господь 46, 158
гость, гостью 92, 95, 156
rfKEHTH 84
г^адъ 89, 90, 92, 99, 139
г^лдьць 62, 118
г^Аждлне 162
фтн, г(Юеж, гръсъ 127, 130
фвнште 122
г^ъло 101, 129
грг^ъ 81, 99, 139
ГО^БНТН, госбанк 128, 281
гънатн, женж 94
гыбатн, гыбл!Ж 128, 278
гжслн 130
длръ 89
датн, дамь, даждь, да^ъ 89, 120, 128, 130
Двнгнжтн, двнгнж 84, 118, 124, 128, 129, 286
движению 81
двн^атн 118
двор» 84
деснъ 126
девАТъ 256
девдть 252
десдтъ 256
деслть 45, 96, 112, 252, 255
днвнтн са 40
днво 167, 175
днъволъ 41
ДЛАНЬ 81, 84, 129
длато 84
дльгъ 101
до 87, 351
ДОБЛЬ 81
ДОБр>, ДОБРЫЙ, доврш, ДОБ0АЪ 81, 91, 93
196, 199
дондеже 87
домъ 40, 88, 149
доньдеже 87
Д^евьнь 81
А|юугъ 84
д^ьзнжтн 81, 293
ApsBo 167, 175
Д^АЗГА 116, 133, 149
д^а^лъ 81
двух* Ю5, 114, 116
AftfiilA 90, 92, 95, 96, 119, 153
дъвл, Д*ва, дъвъ 46, 94, 252, 254
дъно 128
Дъска 114, 132
дъштн, -е^е 89, 94, 121, 126, 163
дъштн1и 114, 132
дымъ 92
дьнь 92, 94, 159
дъве^ъ 90
дъвнца 153
дъллтел’ь 162
дъло 167, 175
дътн, деждж 90, 112
дътншть 145
ДЖБ-, ДЖБ^АВА 62
джтн, дъмж 94, 96
женл 90, 91, 150
жештн, жегж, жхр> 130
жнвъ 91
жндовннъ 149
жнла 131
жнлнште 122
жнтн, жнвж, жнвешн 115, 131
жнтню 131
жнтьннца 118
жластн, жлъстн 81, 114
жлътъ, жльтъ 102, 114
Ж^ЬНЪ! 102
ж^ьтн, жь^ж 102, 114,; 185
ЖрБА 81, 114
жьзлъ 81
ЗА 87, 351
ЗАБЪГГН, ЗАБЪПЖ, забъвонъ 94, 277
Завндътн 129
595
Злкллтн, злколнк 106
злн’е 87
Злпртнтн, злпрштж 120
Зкъздл 82, 117
зки/ь 81, 173
землиц земыл 123. 153
Знмл 92, 112
зллто 81, 100
змжл 81
Знлменьк, знлменнн 92, 144
Знлтн, зныж, знл)(ъ 81, 96, 293, 294
Зркъ 81
Зълобь 126
зълословнтн 41
Зжвъ 62, 95, 112
кшъдъ, нзъшъдъ, ншьдъ(нзнтн) 82, 85,126
*н, т, «к 234, 239
нго 92, 139, 140, 141
нгртн 81
нже, 1лже, нже 246
нз, нзь, 130, нзь, нж 81, 86, 87, 120, 132, 351
нзгънлтн, нжденж 114, 133
нзд^лнль 84
нз-Д-ркъ 84
нзнтн, нзндж 82, 85
нзмллдь 83
нзмождлтн 122
нзмэдл 81
изобрети, нзьокрстн 86
нзостртн, нзоштреъ, нзьошт^енъ 83, 86,
122, 132
извинти 86
ннсоусъ, нсоусъ 46, 14о
нмлтн, нмл!Ж, кмлешн 97, 279
нмътн, нмлмь, нмлшн 287, 301
нма, нмене 86, 97, 165
нсклтн, нштж, нштешн 114, 122
нспльнь 202
исто 175
нсточьннкъ 39, 118, 124
НС1ГЗДНТН, НСТ'ЬЛНТН, нцллнтн 82, 116, 133
нтн, ндж, ндешн 269, 289
нштезнжтн 114, 132, 273
нштнетнтн 114
кеенл, моих 41, 115
клмъ> 93, 159
клнжтн, клнж 128, 274
клплтн, клпл!Ж 128, 274
квлеъ 81, 84
к’едр 115
кеелрь, к’есл^ь 115, 116
кннъеъ 115
кнтъ 115
КЛЛДАВЬ, кллда^ь 39, 119
кллстн, кллдж 84, 264
кллтн, колик 119
клнцлтн, клнтж 81, 118, 278
клъть 99
клътькл 118
клюнь 81
когдл 127
колнкъ 118
коло 167, 175
комъклннк 27
комъклтн 27
кон'ь 91, 143
КОрБНЦЬ 118
КО^ЛБЛ’Ь, КО^ЛБЬ 123, 145
корень, кор 159, 160
корто 62
кость 156
крвл 98
крн 40, 96, 143, 144
к^лсотл 81
крстн, к^лдж 84, 99
кржь (морав.) 27
крчлтн 90
к^окъ 106
кр|нл (морав.) 27
кркь Ю1, 102, 106, 113
кр1тн, крнж, кркенъ 106, 277
KfbCTb 102
крпъкъ 99, 106, 130
KftfMHfb 145
коупнтн, к^плнк 81, 123
ку^енън 115
къ, кън- 86, 87, 351
КЪННГЪЧНН, КННХННН 125
КЪНАГЪШН 118
кънавь, КЪНА^Ь 96, 118, 119, 146
къеннтн, къшннлше 81, 120, 132
къто, кто 85, 242, 243
къ1Н 244, 245
кжпннл 95
ллднн 82, 89, 100, 155
ллклтн 82, 100
ллкъть 125
лежлтн 90, 104' 279
лететн 126
лнкъ 118
лнпнжтн 104, 279
лн^ъ 113
лице 118, 167, 175
лнцем^ъ 41
ЛОКНТН, ЛОВЛНК 123
ломнтн, ломлнк 123
596
лъглтн, льжж 119
лъжх 119
льгъкъ 118
лъвъ 90
лъпнтн 140
лъсх 66
л*вто 92
ЛЮБИТИ, ЛЮБЛ1Ж 123
ЛЮВЪ 93
людьскъ, людьстни, людьсцин 82, 116, 133
ЛЮДЬК 93
люто 167, 175
ЛАЖЛ1: 40
лжг- 62
мхзхтн, мхжж 120
мхлдичие 101
мхлъ 92
млело 126
мхтн, -ере 89, 95, ПО, 163
медь 149
междх 120
междор 45
мости, метж 125
мочь 114
МНЛОС^ДО^НБ 101
млхдъ 82
млъко 91, 98
млътн, мелна 82, 99, 106
могъ1лл 62
мождхнъ 90
мозгъ 80
мон 240
мокр 81
молнткх 81
молнтн 129, 295
мотъжл 62
моштн, могж, можешн, мо^н 114,116,121,126
мошть 126
мрхзъ 89
мрхкъ 82
мрьцхтн, мруж 118, 263
мржл 82, 91
мртн, мьр, мрхъ 94, 106, 281, 294
мо\рс* Ю5, 150
мъдлость, мъдьлость 129
мъннхъ (морав.) 27
мъшнцх 105, 118
мы 228
мыелнтн, мышлнк, мышл!ХХ)(ь 81, 120, 280
мысль 80
мытхр’ь 162, 189
мышление 120
мышь 92
мышьих 118
мьздх 80
мьньи, мьнии 92
модь 107
масо 96
МАСТИ, МАТЖ 112, 281
мждр 81
мжжь 90, 92, 95, 143
мжтнтн, мжштж 112, 281
нх 45, 87, 352
нхкыкнжтн 81, 97, 105, 112, 128
нхдъ 87, 352
нхдымхтн са, 105
нхд-ш&тн са 40
нхлхгхтн 104
нлложитн 104
нхл’вгхтн 104
HxnxiXTH 105, 276
нхпонтн 105, 276
нхрнцхтн 118, 266
нхярнтн 105, 112
нхчатн, нхчьнж 105
нхшь 241
ново 139, 165, 166
невесьскъ 80
некърьстко 83
ненхкид1гги 129
неродити, нерхднтн 100
нести, несж, нтль, нес’ьлхъ, несъ, несы 80, 95,
126, 207, 208, 210, 211, 298
ннкъто, никто 85, 357
ннць 118
ништь, ништьн 196, 204
нокъ, новый 88, 110, 204
ногх 116, 150
ногъть 125
ножь 120
ноздри 83
ношть 80, 121, 126
нрхкъ 82
о 87, 352
об 85, 352
обх, об? 250, 254
оБетыихти 129, 267
обндх 129
обнд*кгн 129
ОБИТМ 131
облхдхтн 129
облхкъ 129
облхсть 129
ОБЛХЧХТИ СА 129
облхчнтн 129
0БЛШ1ТИ 129
597
обнлжнтн 84
обннштлтн 81, 84
обновнтн 84
овртнтн 120
ОБрШТЛТН 129
оврштеннк 129
ОБ^ОДНТН 131
объо\|божлвъ!н 86
ОБЬЗНрА 131
овъснтн, овъшж 129, 282
обътъ 129
ОВАТН, ОБЪСМЪ, ОБЬМЪ, ОВЬАТЪ 85, 86
овъ 236, 239
овьцд 88 ,112, 118
огн’ь 86, 128
одежд* 80
одржлтн 127
ознртн (са), 03Нр1Ж 131
око 86, 88, 167, 176
OKfbiTH, окрвено, отъкрвено 127
онъ 85, 236, 239
оплотъ 103
опрснъкъ 129
опрснъчьскъ 129
ортн, орк 88
ochi&th 130
осльпнжтн, осльпе 128, 274
осмъ 128, 256
осмь 252
остегъ 113
остр 83
остжпнтн 130, 131
осътлтн 130
ось 88
ОС'БННТН 130
осъстн 130
осжднтн, 0СЖДАТЫ.Н, осжжденъ 93, 120, 216
отврстн, отврзж 124
отнтн, отндж 85, 131
отркъ 116, 139
отгона 165
отъ 87, 352
отъврнь 127
отъвитъ 129
отълъкъ (мор а в.) 27
отъстжпнтн 131
отъьлтн, otiath, отатн, отьмж 85, 86, 459
отьць 85, 86, 118, 146
ОС^БОЖЛВЪ! 86
оцьтъ 62
ПЛГО^БЛ 105
пллтьць 101
ПЛМАТЬ 96
плпежь (морав.) 27
плстн\ плдж, плдъ, плдо^ъ 125. 271, 289, 292
П*стн2, плсж 120, 271
плшл 120
пештер 126
пештн, пекж, пьцн 103, 115, 121, 311
пешть 126
пнтн, пннк (пыж), пн)съ 91, 294
пнштл 80
пллвъ 40
пллмъ| 159
пллчь 84, 95
пллклтн, пллчж 119
племА 128
плести, плетж, плетешн 84, 103, 126, 129
плодъ 81, 128
плоутн, пловж 89, 106, 111
плъть 102
пльвлтн, плюнк 123, 279
пльнъ 101
плъвл 91, 131
по 87, 352
погрзнтн, погржж 105, 282
погрлзижтн 105, 282
пого^бнтн 105
погъ1Бнжтн 81, 84, 128
подъ 87, 353
П0КЛЛН1&ТН с а 105
поклоннтн са 105
покр1тй, покрвенъ 94, 127
пол’е, полк 90, 92, 119, 144
полъ 85, 149
поль^л 118
поморе 39
norfe 87
понЧже 87
порзнти 40
посъ!ллтн, посъ1лмж, посъ1лыешн 93
потъ 126
почртн, почрпж, почртъ 127
првнло 129
прво, првъ 40
првъ 84
пр)<ъ 10?
пр^нънъ 81
пр 353
пргвозднтн, пргвождж, пргвожденъ 122,
132
прльпнжтн, лрльпе 81, 104
прсвАНЖТН, прсвАде 128, 290
п^об^взгъ 124
прзАБнжтн, п^озАве 84, 117, 128
П^ОЛН'БТН 40
598
п^опатн, пропьнж 94, 96
npojjoKb 41, 103
ИНОЧЕСТВО 41
прстртн, пртьр 94
првъ 101, 255
прстъ 101
прдъ 87, 353
п^-вльстнтн, прлыитж 92
прмжждртн са 83, 122
п^нъ 128
пргъ 81
поустнтн, по^штж, л^штонъ 122, 132
пътнца, птнца 85, 95
песатн, пншж 85, 120, 286
пЕСтр 83
ПЕЧАТИ 113
пъна 107, 111
п-вна^е 117, 119
пъсъкъ 182
патъ 126, 256
пать 45, 96, 126, 252, 254,
пять, пятые 95, 156
рвл 99
рвотл 99, 275
рвотлтн 99, 275
рвъ 95, 96, 99, 100, 108
рвы^и 155
рВЕНЬ 100
рждештн 114
рзврштенъ 120
рзгл, рзгл 100
рЗГНЪВАТН са 83
рзгрвнтн 83
рзгънжтн 128
рз Арш нтн 84
рзлнчь 202
рзоумьнъ 85
рло 84, 89
fMM, рМА 100
рСПАТН, рсПАСЪ, рСПА^Ь 80, 294
рс^ытитн 82
рШНрТН 126
рштн, ркж, рцн, рхъ» feK0Xb 94, 103, 108,
114, 116, 121, 126, 130, 291, 292
рвъ 99, 100
Тождество, рдьство, рзьство 121
рЗВНТН 100
рр> 128
р}дъ 111
р^мънъ 128
рждл 128
рснотл (морав.) 27, 129
рчь 105
рдъ 149
рил 93, 95, 96, 108, 116, 150
самъ 251
САТАНА 41
СВАТЬБА 125
свекр|, -ъве 92, 94
свободе 203
свон 80, 240
СВрБЕНО 83
свьтътн, свьштж са 105, 280
свътнтн 105
св-етъ 105
свътълъ, свътьло, светло 85, 129
СВЪШТА 120
СВАТЪ 62, 96
севе 228
седло 85
седмъ 256
седмь 84, 128, 252
селнкъ 118
селнште 122
село 90, 119, 139
сестр 83
снла 41
СН1?Е 196
CHILE 118, 251
сквозь скоз* 83, 129
скврнъ 84
скврньнъ 84
СКЛАБНТН СА 83
скотъ 80
CKfHHHILA 83
СКрВЕ 101, 102
СКЪЛА^Ь 119
СЛАВЬ 99
сладъкъ 99
слово 41, 80, 89, 139, 166, 175
Словане 21
СЛОВЗДЕСКЬ 21
слоутн, словж 111
сло^хь 105
СЛО^ШАТН 105
слъньце 101, 118
слышатн, слъшатн 90 105
СЛЕЗА 102
см-к^ъ 80
СНЬ^А ИЗ
сн*вгъ 80, 90
соль 88
спор 89
спытн 40
спждъ 80
ермъ 80
599
ь дьцс 101, 111, 118, 146
TfcfHLU 118
та^ьць 117, 118
tath, станж 80, 85, 274
TotATH, стонк 89
т^адатн, ст^аждж 83, 125, 188
TfbcTb 125
т^атнгъ 40
т^хъ 83
83, 153
страйк 66
стоуденьць 39
стынь 81
стьаатн, стелив, стел’сшн 95
cftjTftfSb 128, 203
иьр(Ъ 93, 107
съ, сън- 86, 87, 353
събн^атн, събн^ анк 92, 265
съблазннтн, съблажннк (са) 81, 120, 132
събо^ъ 103, 125
събь^атн, съве^ж 86, 265
съгънжтн 128
съд^авнк 125
съд^акъ 40
сълатн, сълнк, съл’ешн 93
съмот^нтн, съмоштрж 122
съм^ьть 101, 106, 107, 111
съннтн 86
сънъ 128
съньмнште 86
сънздь 86
сънъстн, сънъмц сънъсн 86, 90, 97
съпатн, съплнк 128, 279
сътко^нтн, сътко^нк 129, 263, 264
съто 45, 253
съта^атн сд 118
СЪ1НЪ 92, 93, 94, 108, 112, 147
сь 237, 239
съма, -сне 90
сътн, с инк 90
сжбота 40
сждн(н) 155
сжднтн, сжждж 120
СЖДЬБА 106
TBXfb 106
ткон 84, 240
TsofHTH 81, 105, 263
тв^ьдъ, тк^дъ 101, 176, 281
тстн, тепж 127
тештн, текж, тьцн, т^ъ 81, 105, 130, 311
тн 45
тнкнжтн 84
тн^ъ 105
тлькнжтн 128, 263
тлиштн, тлькж 81, 84, 129, 263
тогда, тодга 127
токъ 105
толнкъ 118
топлъ 81
точнтн 105, 264
т^апоза 40
т^епетлтн, т^епсштж 81, 278
третьи 255
TfH, т^ые, TjiHK 45 , 84, 95, 112, 252, 254
т^цатн 118
то^н’е 40
THffb 93 ,
тъ 78, 90 107, 236, 238
тъкъмо, тъкмо 85, 322, 326
ТЪ1 288
тъкаштн (тъкжштн) 45, 253, 255
тьма 94
тъло 167, 175
тъснъ 80, 129
тъшнтн 105
тажъкъ 118
татнка 96
у 87, 353
о^канжТН 127, 128
оуДА^НТН 40
*|>добь 203
Л(ЗДЪ 124
ftfMtfHTH 106, 281
ft|*MfbTKHTH, о^м|ьшткенъ 83, 122
^пъкатн 40
*|>сть 86. 93
CAfCTHK 93
с^сънжтн 128, 295
аръпеннк 128
*рс° 93» 137> >73
яреннкъ 86, 116, 118
вьннтн, сычж, о^чншн 97
вушндь 105
4^ШЬДЪ 105
Хкьль 81
Х^ЕНМЪ 115
Хнтонъ 115
ХЛ'КБЪ 66
ХАШ 108
ХАЖПАТН 81
Х’ДНТН, х°ждж» ХОЖА^ХЪ» Х«ЖДЬ 298
ХоХвтъ 108
XfAMHHA 40
Х^мъ 40
Х^мъ 81
цв-етъ 82, 84, 117
600
цмьтътн, цъвтатн 125
цркы 44, 86, 116, 133, 164
цзднтн 40, 264
LTSAl 40
цодр 116
ЦАТЕ 96, 116
чденне 44
чджтн, чыггн, чыж 40, 278
чезнжтн 114, 132
четвртъ 255
четыре 107, 115, 252, 254
чнн(уьн) 240
чннъ 149
число 86, 129
чнсма 80, 129
чнстн, чьтж, чнсъ, чьто^ъ 105, 125, 129,
291, 292
чнстнтн, чнштж 114, 264
члов’ёкъ 114, 119
чловичь 119
члокъчьскъ 114
чрькенъ 102
чрькъ 102
чрьнъ 102, 114
чрьпьтн, чр’ЁПМж 102, 278
чрьтд 102
чр’дко 82
чрчвдх 82, 84, 99, 114
чвуднтн, чеуждж са 40, 281
чоудо 167, 175
чьсть 125
чьто, ч’то 85, 242, 244
чмтн 114
шесть 256
шесть 252
широта 44
шнтн, шжж 92
шлгмъ 81
штнть 80
штоуждь, шпеждь, тоужд-* стоужд- 80, 121
шар 93
87
жкнтн, чгентн, жклнк, жкншн 97
ШГНЬЦЬ, 'ВГНЬЦЬ 97
жгодл 97
ждь, *ьдь 44, 156
жзва 81
жко, ’ёко 91, 325
жкокл’ь 123
желн 130
«день 128, 129
ЖСТН, 'ЁСТН, ЖМЬ, ЖСН, ЖЖДЬ,ЖД0Х*>
90, 97, 128, 292, 297, 311
жште, пгште 97
кгда 127
кдннъ, едина, едино 45, 252
кзеро 97
нликъ 118, 246
ксмь, ксн, кстъ (бытн) 97, 126, 283, 287
ктеръ 248
жгълъ 95
ждоу 44
жже 144
жжика 118
жзькъ 95
жтрьждяр 86
жХ*тн, ж^мж 96
1А8Л 95
1АЗЫКЪ 21, 44
tATH, нмж, имешн, асъ, ьасъ, ахь, 85,
97, 130, 294
ьатро 97
*kory&’ane 65
*Kw§evo 61
♦LebeZda 65
*me£dane 121
♦peSta 121
«PeStbnik* 65
«RadoviZdb 65
*Raky§ta 65, 121
*Twnovo 62
*Zabbrdo 62
*Zagora 61
3. Новобългарски
ал не (диал.) 82
Бащево 65
беся 129
боря се 98
бреза 62
Брждани 65
бьз 61
влах, власи 116
внетре (диал.) 86
внимавам 86
възрение 126
въетание 126
въхам (диал.) 96
Гождеражде 65
Граждани 65
Гражданик 65
грах 62
гърло 84
Девол 66
дзвиска (диал.) 116
дзивгар (диал.) 116
дзифт 116
дзъи 116
дивачка 118
дигна 129
Добровиш 65
Добрушта 65
601
Драганище 65
Драгобраща 65
Драгобужда (-жде) 65
дрешка 118
Дряново 66
дул’е (диал.) 91
дъио 61
дыптер’ё (диал.) 92
ждребе (диал.) 84
ждрело 84
Желевижда 65
Житоражда 65
здраве 125
здрел, здрял (диал.) 84
книжка 118
койн (диал.) 120
коляно 66
крал 101
Кривогащани 65
към 351
ладия 89
лахти (диал.) 125
Люберажда 65
Лябово 66
Леаска, Лясковец, Лясковик 66
мажа, мазах 120
межда 120
Междани 65
мога, можеш 114
мотичка 118
муден 129
невяста 66
недра 87
нохти (диал.) 125
нощ 126
облека 129
обуя 129
око, очи 114
оса 130
Пештани 65
Пещерица 65
Побуже 65
повясмо, повесмо 66
п6]’ёс (диал.) 91
Призрен 66
Прилеп 67
прословут 111
пряспа 66
пчела 125
Радибуш 65
Радимишти 65
Радовижда 65
Радовиш 65
рак, раци 116
рало 89
Ргоште 65
роб 100
робство 100
Рождаци (-це) 65
Ряхово 66
Сажденик 65
Санова 66
Сатеска 66
сбор 125
сватба 125
свет 120
сгреша 125
слама 62
спор 89
спорен 89
старик 118
старица 118
сторя 129
Страдобра 66
страм (диал.) 84
стреда (диал.) 84
съблека 129
събуя 129
тетива 96
Тибужде 65
устие 93
ухо, уши 114
хляв (диал.) 108
пади (диал.) 66
цапи (диал.) 66
цъфтя 125
чужд 121
ъгьл 95
Яворец 62
ядро 87
4.	Сърбохърватски
блЯто 79
врх 102
вук 102
глас 79
град 79
ja 231
крЗва 79
ла^а 89
ме$а 120
ной 126
рало 89
рЭДак 65
свейа 120
5.	Словенски
bldto 79
hlSv 108
krava 79
ladja-89
Mio 89
volk 102
vrh 102
6.	Руски
берег 91, 98
береза 99
болого 99
болото 79. 99
борзой 101
борода 98, 99
боронь 98
брат 99
церемд 99
верх 102
внимать 86
602
внутрь 86 войти 86 волк 102 волос 99 воробей 98 ворог 98 ворота 99 голова 89, 98 голод 99 голос 79 горло 101 город 79, 89, 99 долгий 101 доля 275 земля 123 к, ко 351 корбва 79, 98 король 101 крест 102 кровь 102 куплю 123 лодка 100 люблю 123 медленный 129 межа 120 мерёжа 91 молоко 91, 98 мороз 89 ночь 126 нутро 86 пелёва 91 первый 101 перст 101 полный 101 рало 89 рамо 100 расти 100 ровный 100 рост 100 свеча 120 седмой 127 семь 127 скорбь 102 сойти 86 солодкий 99 стремя 160 трость 540 хлев 108 хохотать 108 я 231	dlugi 101 dola 275 gardlo 101, 129 glod 99 gtowa 98 grod 99 gwiazda 117 ja 231 krdl 101 krowa 98 ku 351 kupjg 123 kwiat 117 lubje 123 miedza 120 mleko 98 modlid 129 noc 126 pelny 101 pierwszy 101 plot! 129 pluc 123 pravidlo 129 radio 89 ramig 100 rowny 100 slodki 99 strzemig 160 swieca 120 szedl 129 wejSd 86 wilk 102 wlos 99 wnjtrze 86 wrobel 98 wrog 98 wrota 99 wrzemi§ (стпол.) 99 wrzod 99 wszech- 118 9. Чешки bldto 79 bfeh 98 brzy 101 chldv 108 dlouhy 101 du& (стчеш.) 154 hlas 79
7. Украински хл1в 108	hlava 98 hrad 79 hrdlo 101, 129 hvezda 117
8. Полски	j£ 231 k, ku, ko 351
bardzo 101 blogi 99 bloto 99 bratr 99 broda 98, 99 bron 98 brzeg 98 brzoza 99 chlew 108	kr£va 79, 98 kvdt 117 meze 120 mlAko 98 modliti 129 nitro 86 noc 126 pletl 129 pliti 123
603
piny 101 pravidlo 129 prst 101 prvy 101 radio 89 гатё 100 rown£ 100 sejfti 86 svfce 120 §edl 129 trest’ 540 v£d£ (стчеш.) 284 vejiti 86 vlk 102 vnimati 86 vnitf 86 vrch 102 v§e 118 гешё 123	dadhami, d£dhati 90, 112, 278 d£mah 88 dasa 112, 252 dasamah 256 devar* 90 devf 155 dhama 112 dhdmati 94 dhiima-h 92 dinam 94 dirgha 101 duhita (duhitdr-) 89, 94 duva, d(u)va(u), dvd 94, 252 eka-ddsa 252 £mi 269 gdrdha 99 gharma- 113 ghpi&i 113
10. Словашки	gjdhyati 99 grnati 102
chlev 108 plnit* 265 vlk 102 vrch 102	heman 92» 112 hrd 111 jambhah 95, 112 jlvd-h 91
11. Лужишки ch lew (длуж.) 108 klev (глуж.) 108	jivati* 115 kah 243 kakhati 108 kravfs- 113 kjntati 102
X. Староиндийски agnih 157, 158, 173 aham 232 £ksa-h 88 ana* 239 anitf 96 apaka- 315 apanc 315 asmi, asi, asti 97, 126, 283, 284, 285 astamas 256 2sti(u) 252 a'sma 160 asman- 93 dsva 141, 150 ati 315 d-vak-s-am 288, 291 avi-h 88 avika 186 avis 112 balam 111 ьануап in bharami, bharati 95, 284, 285 bhratar- 89, 99 bhrfi-h 107 bhudyate 124 bodhayati 93, 282 bddhati 93 caturtha- 255 catvirah 107, 252 •	kjsndh 102, 114 kjtis 102 lobhdyati 93 mddhu- 107, 147, 149 mdhy-a(m) 232 mam 96 mama 232 mamsdm 96 mdnthati 112 mata (matar-) 89, 110, 163 maMyah 95 mdtih 96 me 2*32 mjta- 107 mus 92, 156 musika 186 nabhas- 165,175 nah 232 nava 252 nava-h 88 navamas 256 n6 315 pdcati 115 pad- 124 panca 252 pancathd- 256 pantha-h 95 pat, padah 104 ph£nah 107, 111 pist£h‘113 •
604
pitd-h 91
pldvati 111
pgsthdm 101
purna- 101
purvah 101, 255
raja 160, 161
rudhirA- 111
sdnti 286
sapta 252
saptamds 256
sas-thd- 256
sat; 252
savyd- 93
snusa 113
sphird-h 89
srdvati 83
sthagdyati 113
sthita-h 89
stgnili/stgndti 94
sunu-h 92, 94, 112, 147
svapnah 128
svdsar-* 83
satdm 253
Srdva-h 89
srutdh’lll
svasrtf-h 92
td 239 ’
tantuh 96
tdsma’l 239
tat 239
tdva 232, 240
te 232
tesam 166
tesu 166
trdyah 95. 112, 252
tjtiya- 255
tftbhya(m) 232
vadhuh 112. 164
vah 232
vdhati 112, 291
valah 99
vdrdhatl 99
varsimd 101
vdraiyan 113
vartate 99
vtdhdva 94
vis 94, 156
vfka-h 101, 107, 111, 113
yad 239
yds 239
yugdm 140
XI.	Староирландски
arathar 89
brath(a)ir 89
deblide 111
fedld 90
mdthir 110
mnai 91
tu 232
XII.	Други индоевропейски езици
1.	Оскийски
anams 96
toutai 91
2.	Умбрийски
rehte 125
3.	Тохарски
mdcar (A) 89
mdcer (B) 89
soya 112
4.	Фригийски
Manegordunj 89
5,	Хетитски
gimmanza 112
havas 112
ishas 155
kardi 111
kuanzi 278
kuid, kuit 243
siun-aa 142
XIII.	Унгарски
Budapest 121
Debrecen 62
Dombrad 62
eczet 62
eszterha 62
Langacs 62
lonka 62
mostoha 62
munka 62
pentek 62
rend 62
rozsda 62
szomszdd 62
605

ГРАМАТИКА НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК
Печатни грешки
Стра- ница 1	Ред 2	Напечатано	! i 	 3	Да се чете 4	По вина иа
				5
20	11 отд.	проявяват	появяват	кор.
21	3 отг.		ьхзыкъ	»
39	23 .		СЪ^Б^Ъ	
66	14 отд.	astrzdha	astredhd	
84	3 ,	нстопнжшь	НСТОПНЖША	авт.
89	22 „	broar	brofiar	•
91	9 ,	ие. и ei	ие. i и ei	печ.
93	7 отг.	въ нстннж	КЪ1 нстннж	ж
93	8—9,	постдкнтъ-н	П0СТЬВНТЪ1-Н	кор.
93	9 ,	0СЖДАТЪ-Н	ОСЖДАТЫ-Н	ж
93	ю »	остькнмъ-н	остъкнмы-н	ж
96	7 отд.	(|>&бъ, женъ)	(1&бъ1, жены)	ж
99	8 отг.	bat as	balas	ж
102	25 .	geitas	geitas	
103	20 отд.	knepuoja	kveptioja	авт.
103	20 ,	knanps	kvapas	
106	1 отг.	къзъмж	възьмж	кор.
108	7 отд.	d&vazu	asvasu	ж
ПО	19 .	mote	mdte	ж
Ш	6 »	plu-	plu-	ж
112	14 отг.	jacio	facio	ж 4
112	15 ,	dadhati	dadhati	ж
113	17 ,	paisyly	paisyti	ж
130	8 отд.	OCH'B	OCH'K	ж
131	П ,	с’днс	с’де	ж
131	И-10,	къз^ъштенньь	къзкрыитеннкь	ж
138	18 ,	UfbKb	Ц|)ЬКЪ1	ж
141	20 ,	CO БОА'ВЗНН	W БОАЪЗНН	авт.
149	4 ,	въгекодъ	вогеводъ	кор.
154	2 ,	-blfH	-Ъ1Н*Н	ж
156	5 отг.	тъсть	тьсть	авт.
165	9 ,	Т’ВАЪСЪ	Тулеев	кор.
167	2 ,	твлссомь	ттлссемь	ж
170	18 отд.	*suneu-mn	*siineu-dn	ж
170	17 ,	*sunou-e	*sunou-ei	ж
173	20 ,	CK’tKjJLI	свеклы	ж
186	18 отг.	*ovika	*ouika	авт.
192	18 ,	фМЪЪГАЪСЪ	Г(ЮМЪГАЬСЪ	кор.
193	22 ,	мъноголъгольнни	мъногоглъголъннн	ж
221	11 отд	*-zzo	*-/ю-	печ.
255	7 ,	*pHu^ r-u-	*ргН-и~	кор.
259	13 отг.	об	об°	авт.
261	16 отд.	съжьжсннк	съжьжсннк	ж
261	13 ,	сь	СА	ж
265	18 отг.	napl'nat’	naplnaf	п
,-i —	НА СТАРОБЪЛГАРСКИЯ ЙЗИК
' '' Йенами грешки
Стра- ница	Ред	Напечатано	• Да ее чете	По винд ка
1	2	Р . з'	' А ,4	 &
20	11 отд.	ПрОЯвЯВМ	появяват	ВДр.
21	3 отг.	одыкъ	ькзънсъ	•
39	23	CfcMBfk	CbftKfK	»
66	1,4 отд.	astrz&hA	astreihd	
м	3 .	нсты*н$шк	НСТОПНЖША	авт.
89	22 »	broar	bropar ;	
91	9 „	ие. и el	ие. 1 и л	печ.
93	7 отг.	»>		
93	8—9»		JJKTK8HTW41	кор.
Я	9 ,	ХЖДАТМ»	1	КЖДАТ»Ы« .	•
Я	Ю .	ястаамюпы	КТДОДОД	•< ’
Я	7 отд.	(/*»» Ш")	(^ДБЫ, ОДЫ)	, и
99	8 отг.	balis	Ьй1о9	»
162 103	25 . 20 отд.	geitM kqsptsjs	eelias	ав^.
103	20 .		hvapas	*
106	1 отг.	ПОД?	одьм*	кор.
108	7 отд. ,	dMia		•
ПО	19 .	mot#	тйй	»
111	6 .	р1й-	plu:	•»
112	14 отг*.	Jacip	facie	• ‘
112	15 »	dddhati	й&ШН	• < ‘
113	17 » 8 отд.	pahpfy	paisjfii	
130		•CH'B	1	•cm	я '
131	И •	с’дне	c’At	•
131	11—10»	къзк^китнн1А	къзк|кштеннж	•
138	18 »	UfbKfc	цржы	
141	20 »	€• БОЛЕЗНИ	W Б«ЛЪЗНН	авт.
149	4 »	' кыюдк	кскксдк	кор.
154	2 »	-ы?й	-ыйЪ	
156	5 отг.	тъсть 4	тьсть	авт.
165	9 »	тал'ас'а	такт	кор.
107	2 »	талкомь	тамсемь	»
170	18 отд.	*suneu-mn '	*suneu-5n	»
170	17 .	*sunou-e	*$шюи*е1	»
173	20 »	crecpi	свеклы ’	
186	18 отг.	*ovika	•ouika	авт.
192	18 »	г^омъъглксъ	грмъглксъ	кор.
193	22 » 1	мъноголкгилкннк	мъногоглкгалкннн	
221	11 отд.	MZo	М/о-	печ.
255	7 .	*рНЧг-и-	*ргН-и-	кор*
259	13 отг.	об	об”	авт.
261	16 отд.	съжьженнк	съжьженнк	* .
261	13 .	СК	СА	
265	18 отг.	пар?па?	naplna?	»
1	• 2 J' '	>	* X'-	r ’Л >•>'/** 3	1 'УЛ ’. ' з i.	, 4 "
 }	Л i	7	r				,		 .? / . '. .,» *
g.g gg 8 £SS 3 mg g 98 §§SSg8s§
5 отг.	къдьмвшн	ПДОМШН	
4 „	нмж	НМЖ	•
5 »	jmb*e	jbm?e	
23 »	рэдмнк		» -
14 отд.	м^ьднжн	М|ЪДНЖ	
2 отг.	тоЫ-s-e	mbM-s-t*	' авт.
1 отд.	^йут)те	**nr«	
Ю *	*		
2 отг.	к&ньжф	П^НЬЖФ	xop.
11,12 отд.	&	л*	авт.
18 отд.	сдкмнк	сдери	кор.
15 отг.	ГР*	ТЙ>	
12 отд.	««	КФ	•
2 .	г'*ннск|«тьск«	rtHHCtylTUKt	авт.
1 •	фтъ шуштхнктъ	^тымритдетж	•
Ю »	тнздмж* /	ркж	кор.
8 отг.		тнлдтже	авт.
17 .	пмьь	пшж	кор.
19 »	К ННДФ	ШНДФ	рёч.
19 ,	кльмфжф	МЛЬМДЖФ	кор.
1 .	КШТНШХ, ДАН	АШТНША, Д, АН	печ.
7 отг.	Галэтскому	Галичскому	
Ю .	Syritaxa MetodiskA	Syntax а	кор.
8 .		Metodfcki	
29 отд.	Sofia	j	Sofii	< •
М *	Mifiilfi	MihfliU	
11 отг. 18 . 6—7 ,	ClagoHtismus pfedoaSky Oaarbrflcken	Glagolitistaus pfednA5ky SaarbrOcken	• » •
/