ДАТА НА ВРЪЩАНПО
1247OJ 55 1О,ОО0х]ОО ДП ,Форм и per- 2 ль
ДА.3344
ДАТА НА ВРЪЩАНПО
1247OJ 55 1О,ОО0х]ОО ДП ,Форм и per- 2 ль
ДА.3344

яивд g
Год. VII.
Кн. 2.
ПРОШИ КРЕПОСТИ
*
отъ
ИВДНЪ ВЕЛКОВЪ
СОФИЯ КНИГОИЗДНТЕЛСТВО ХРИСТО Г. ДЛНОВЪ - О. О. д-во 1938
016

КРЕПОСТИ
* ВмЪсто предговоръ
Гол±>мо е числото на градищата, калетата, на хисарлъцитЬ у насъ. Чудна е била картината нЪ-кога, когато всички тЬзи голыми и малки крепости, накапали по хълмове, накацали надъ проходи, сж издигали високо къмъ небесата своитЬ кули, своит-fa заострени зжбери. Сега рЪдко ще се радвате на една запазена развалина, на една запазена отъ древностьта крепость. Всичко е н-Ькжде така разрушено, че дори камънигЬ отъ основигЬ на стенит'Ь сж извадени и отнесени.
А колко много има да се учи отъ тЬзи крепости! На гЬхъ сж се спирали граници, край тЪхъ минавали пжтища, въ подножието имъ се простирали значителни селища, въ самит-fc тЬхъ се криели и крепили сил ни вождове, мощни владетели. Но както мог ил ит-fa, пръснати навредъ изъ страната ни, се издигали въ продължение на вЪкове, така и крепостигЬ, нашит-fa сегашни градища и калета, сж строени презъ много години, отъ много народи, преминали презъ българскигЬ земи.
За най-стари крепости у насъ ще тр-Ьбва да се смЪтатъ многото могил ни предисторически селища, разположени главно въ източната половина
4 —
на страната ни. Защото на много мЪста при тЬзи селища личатъ още останки отъ нЪкакви здрави огради, съ конто нашиятъ прадЬдо се стрем-Ьлъ да осигури своето жилище.
ПродължителнитЪ проучвания на тракийскитЬ селища и тракийскигЬ некрополи отъ преди Христа ни откриха крепости и отъ това време, нЪщо, което по-рано само можеше да се предполага. Не зная,, дали гол’ЬмитЬ каменни блокове, легнали въ осно-вигЬ на пловдивската крепость по Джамбазъ тепе, не сж останки още отъ преди идването на Филипа Македонски въ тся градъ. Важна крепость-селище ще да е било и сегашното безлесно Алтънъ тепе, разположено десетина километра северно отъ Сви-ленградъ. Тукъ само едно опитно око ще различи издигнатия земенъ насипъ, конто е приютявалъ въ себе си жителигЬ на онази епоха, която остави тукъ изъ Сакара и гол-ЬмитЬ долменни гробове (IX—VI в. пр. Хр.).
ТракигЬ, влезли рано въ съприкосновение съ старигЬ южни и източни култури, не ще да сж оставили незащитени своит"Ь по-важни селища. Та-кива крепости тр±>бва само да се потърсятъ, да се опредЬлятъ. Така, бли^у до София, тамъ, гдето новата подбалканска ж. п. линия навлиза вече въ Ср-Ьдна-гора, на хълма, южно отъ Негушево, на стръменъ северенъ скатъ се редятъ въ правилна ре-дица натрупани камъни, обрастнали вече съ храсти и мъхъ. Безъ съмнение, тукъ имаме една защитна крепость на снова население отъ около V в. пр. Хр., чиито гробове се откриха въ поленцето около спирка Гор. Малина. Типична тракийска крепость се откри и въ областьта на Мезекъ, на Кушъ кая, южно и въ подножието на Куртъ кале, гдето и сега още могатъ да се видятъ защитнитЬ стени и построений тераски на н’Ьвгашнит'Ь жилища.
— 5 —
Колкото се отива по-насамъ въ в-Ьковет-fc, тол-козъ крепостит-fe растатъ, умножаватъ се. Всички по-значителни градове, съ идването на римлячитЬ, получаватъ сигурно и своитЬ защитни стени. Съ здрави стени е била обградена нашата Сердика, съ яки стени е билъ защитенъ Кюстендилъ—Паута л ия, Пловдивъ, Стара Загора, Кабиле при Ямболъ, Де' белть при Бургасъ, Одесосъ — Варна, Марц’иано-полисъ при Девня, N;copolis ad Istrum при Никюпъ, Hovae — лагера на I италийски легионъ до Свищовъ, О esc u s лри Гигенъ, лагеръ на V македонски легионъ, после Ratiaria, Montana при Фердинандъ, днешното Чумаковци и много други, н-Ькога значителни селища и тържища, за н^Ькои отъ конто не е оста-налъ даже и поменъ.
Като най-добре запазена крепость отъ римско време може да се счита тази около Хисара, но останки отъ римски крепости трЪбва да търсим главно въ северозападна България. НавсЬкжде дру-гаде тЬ сж разрушени при нахлуването на варва-ритЬ, а после подновени или заздравени при Юстиниана Велики (527—565 год.).
ДългитЪ и продължителни борби между бъл-аритъ и византийцит'Ь довели до изграждането на редица крепости, чиито развалини, особено въ севернит-fa разклонения на РодопигЬ, се нижатъ като маниста по издаденит'Ь напредъ непристжпни хъл-мове. Такива крепости се криятъ и по бр-ЬговегЬ на Мрда, пъкъ и по всички пжтища и проходи, конто сж водили къмъ Тракия или Беломорского крайбр-Ьжие. И днесъ учудва тукъ онази крепость, която лежи два часа южно отъ Ивайловградъ, тамъ близу, гдето Мрда навлиза вече въ Одринското поле.
Пълни сж РодопигЬ съ такива крепости, пъленъ е Балканътъ, Ср’Ьдна-гора, Сакаръ, Странджа, пъкъ и не зная селище, което да нЪма своето кале или
— 6 —
градище. Царе, народи, полунезависим и князе и войводи — всЬки е гледаль да осигури своето czs-ществуване, своето владение. Така, съ в^кове се градило, рушило, наново се сьздавало и подновя-вало, докато турското владичество не турило край на всичко. Н какви легенди, какви тайни се криятъ още въ порутени стени, въ тъмни подземия, въ из-оставени кули! Колко сЪнки витаятъ нощемъ надъ планини и полета и търсятъ непраздно изчезнали палати, изчезнали чертози! Кракра, Елтимиръ, Мом-чилъ войвода, Севастъ ОгнЬнъ — все свьтли имена надъ нашия «кржгозоръ, все знатни владетели на крепости и кули!
НавсЬкжде — съ шепи да гребешъ и да гра-дишъ свЪтовна и българска история. Но вижда се, колко житейски бури еж преминали надъ земята ни, за да не остане камъкъ върху камъкъ, за да не остане даже името на една крепость като Хисара.
ТРЛЯНОВИГБ ВРЛТЛ
Тежка есенна мъгла полазва по Еледжикъ, после се прехвърля по ннзкитЪ околни върхове, по ВасилицитЪ, заминава на западъ по Кара баиръ и възвишенията на северъ и скоро оставатъ още да се мЪркатъ като призраци въ далечината само мал-rfhrfa кжидурки на Ихтиманъ.
Спускаме се бързо по гористит"Ь склонове на Еледжикъ и търсимъ да догонимъ главния нЪкога-шенъ пжть, пжтьтъ, конто е свързвалъ два свЪта, две култури — гръцката и римската. Отъ нЪколко време пжтницит-fe гонятъ все Сулудервентската кли-сура, вървятъ редомъ съ желЪзопжтната линия и н’Ькакъ избЪгватъ вече този най-стариненъ пжть у насъ. ТраяновигЬ порти на древнигЬ, МарковитЬ врата на славянит'Ь, страшилището за царе, народи и племена, не сжществуватъ вече. Забравени и раз-рушени сж всички крепости и военни съоржжения,. изоставени сж укрепленията, кулигЬ и окопит-fe, забравени сж дори вече и легендигЬ и п'ЬснитЪ за този пжть.
Още тракигЬ — одризигЬ, въ своето разши-рение къмъ западъ, сж знаели и използували този пжть. Презъ тукъ ще да е миналъ въ 424 год. пр. Хр. Ситалкъ, когато отивалъ да се бие съ триба-лнтЬ, конто заплашвали северната граница на цар-ството му. По-късно, презъ 280 год. пр. Хр. келти-тЪ, когато нахлуватъ въ полуострова и презъ Македония достигать чакъ до Елада, настжпватъ по този пжть и къмъ Маришката равнина. Една голЪма трупа отъ тЕхъ, около 20 хиляди души, подъ на-чалството на Лонорий и Лутарий, се отделять още
— 8 -
Останки отъ Марковата механа.
въ Дардания отъ главнит’Ь сипи и презъ Софийского поле се изливатъ въ Тракия, достигатъ чакъ до М-ра мор но-море, опустошаватъ всичко по пжтя си, но въ следната 279 година rb вече преминаватъ въ /Азия.
На 14 день отъ напускането на Б-Ьлградъ по стария римски друмъ за Цариградъ настткп вала най-романтичната часть на този толкозъ важенъ съоб-щителенъ международенъ пжть — Клисурата съ Траяновигк врата (Succorum claustra, Angustiae или просто Succi), известна на кръстоносцигЬ като Clau-surae, cluse Sancti Basilii. Превземанегго или задър-жането на този про-ходъ и порта въдре-вностьта, ср-Ьднов-Ь-ковието, пъкъ и въ по-ново време, реша-вало схдбата на много страни.
Следъ около два часа пжть отъ изли-зането отъ Ихтиманъ, старото Н е 1 i се, достигало се въ мал ката станция Сонеумъ, коя то въ леген дата на св. Александъръ отъ времето на Дио-клециана (284—316 г.) се нарича вече Кли-сура. Едно село съ името Клисура се нами рал о още тамъ
къмъ 1553 год. Тукъ, въ самого начало на прохода, сега наново се надига селището Леща.
На изтокъ отъ тази станция, на часъ далечи-на, на самия превалъ се изд ига лъ малъкъ касте л ъ
— 9 —
<ъ издадена къмъ югъ четирижгълна куда, подкре-пена съ още едно предно укрепление. На северна-та страна на превала сжщо се намиралъ единъ ка-стелъ, а всичко това било съединено съ яка ка-менна стена. На самия пъкъ пжть била изградена прочутата Траянова врата, гдето винаги стоели будни войници на стража.
Тукъ близу на изтокъ, и малко Долу вече въ дола на Яворица, се издигала и друга малка крепость — Градището или наречено още Марковата механа. **Не доступ на почти отъ всички страни, къмъ тази крепость могло да се достигне само откъмъ западъ, гдето доскоро се издигаха високо още остан-китЪ отъ за щит нит-h стени. На северъ, къмъ дола, водилъ подземенъ входъ, свързанъ съ чудни ле-генди за скрити съкровища.
Тукъ при гЬзи стени, при тази крепость и врата била границата между Илирия и Тракия, гра-ницата между гръцкия и латинския св-Ьтъ. Марсили ( 1730 г.) дава точно описание и изображение на стената. Споредъ него вратата била 24 стжпки ви-сока, 15 широка. Долната часть била направена отъ голыми камъни, горната и сводътъ съ голЪми тухли. Въ времето на Дриша (1719), който пткту-валъ малко по-рано, стената била вече пукната. То-гава, изглежда, че почнало разрушението, което продъджило при кърджалиитЬ, докато Узрефъ паша въ 1835 год. по заповедь на Ферикъ паша отъ София не срутилъ и последнигЬ останки, като сь-борения материалъ вградилъ въ постройката на една караулница и два хана на пжтя. Когато Ами Буе преминалъ оттукъ презъ 1837 год., вратата вече не с^ществувала. Жалъкъ споменъ останалъ амо въ името на близкото село Капуджикъ (Горна Василица), населено отъ 1864 год. съ черкези.
РимлянитЬ сметали, че този проходъ е непре-взимаемъ, и споредъ Иречекъ на тЬхъ не билъ
— 10 -
По Марсала Траяновата врата.
познать другиятъ пжть, конто водилъ къмъ Сулу-дервентъ. До XV! вЪкъ всички пжтнини използували още старигЬ Суци. место обезпокоявани отъ разбойнически банди, но презъ XVII -г XVIII втъъ вече движението се усилва по Сулудервентъ. Иречекъ разправя, че по последний пжть не се намирали никакви останки отъ старъ друмъ, стени или крепости. Ако, обаче, около банята въ Сулудервентъ се откри-ха римски останки отъ IV в’Ькъ, а ко въ малкото поле, западне отъ тара Косте-нецъ, се редятъ въ ливадитЬ не една могилка, явно е, че и този пжть ще да е билъ познатъ въ дре-вностьта.
Чудно е, че Траянбвата врата и крепостьта тукъ малко се споменаватъ въ срЪдновЪковието. Единъ пжть чуваме за нея презъ 1189 год., когато Фридрихъ Барба роса потегля съ кръстоносцитЬ за свещената земя. ВизантийцигЬ така се изплашили, че Исакъ Ангелъ заповЪдалъ да се заприщи про-ходътъ и вратата съ грамадни каменни блокове и голыми дънери. Но кръстоносцит'Ь нахлули откъмъ Ср’Ьдецъ, приближили тия „последни и най-силно укрепени български клисури, на правей и недоетжпни отъ коварного изкуство на гърцитЬ", запалили всички тЬзи съоржжения, премина ли клисуритк следъ славни битки и се понесли презъ прохода
къмъ Тракийската равнина. „Обхванати отъ страхъ и вцепенение" защитницитЪ на прохода се втур-нали назадъ, разнасяйки ср-Ьдъ византийскитЬ вой-ски въ Тракия вестьта за пристигането на „непо-бедимия и жел'Ьзенъ народъ на германцитЬ", предъ когото било „по-разумно да се отетжпи, откол кото да се дочака нападението му“.
Втори пжть за вратата чуваме въ свръзка съ събитията около похода на Хуниади, когато презъ 1443 год. османцит'к заприщватъ пакъ прохода, за-л^дяватт^, пжтя и когато Хуниади билъ принуденъ да евърне къмъ северъ и да търси изходъ къмъ Златишкото поле. Отъ това време ще да е и снова грамадно землено укрепление, което и днесь се р±зко издига на самия Еледжикъ.
Историята на прохода е т'Ьсно евързана съ историята на ц^лата страна. Н*Ьма народъ, който е населявалъ полуострова, да не е напиралъ и пре-минавалъ презъ тЬзи планински тЬснини. Презъ 376 год. нахлули оттукъ западнитЪ готи. Шест-десеть години по-късно презъ сжщия този проходъ надничатъ въ равнината и пълчищата на Атила. Когато презъ 448 год. Прискъ заминава съ посол-ството на Максимина при Атила, той не срЪща вече по пжтя нищо целостно, нищо здраво. Изчезнали и разрушени били всички крепости, всички кули и прибежища по голЪмия пжть.
Все по тази посока презъ 453 год. нахлули и източнигЬ готи, конто опустошили страната до 488 година. Юстинианъ (527—565 г.) се постарава да заздрави и поднови съборенит-fe и изоставени крепости, за да се подготви за новитЪ нападения откъмъ северъ. Въ списъка на Прокопи се изброява не една поправена крепость, но нищо не се споме-нава за крепоститЪ въ прохода около ТраяновитЪ врата. Вероятно тЪзи крепости тр^бва да се гьр-
— 12 —
сятъ подъ думата Стенесь (тЬсни проходи), споме-нати въ областьта на Сердика.
Спедъ това следватъ славяниттЬ, българитЪ.
ТЪзи тЬсни проходи сж свързани особено много съ настжпването и разбиването на Василий II презъ 986 година. Това е „Българскиятъ проходъ", „кли-сурата Василики“ на византийскитЬ хронисти. Ето какво съобщава за този походъ Лъвъ Диаконъ, единъ очевидецъ и съучастиикъ на събитията.... „Императоръ Василий, като възстанови военнит-fe си сили, отправи се бързо срещу мизигЬ (българитЬ), защого т^хната дързость и жестокость, димеща съ убийства, раздрусваше ромейската държава и оби-раше земитЪ на македонцигЬ, като унищожаваше всички способни за съпротива. Прочее, като се движете по възпалено, както и тр-Ьбваше, откол-кото по-предвидливо,' той бързаше да завлад-fee България въ самото начало на своето настжпване. Но, за нещастие, сгрЪши въ надеждитЬ си. Понеже, следъ като измина тЪснинитФ, и стръмнитЬ пжтеки, отправи се къмъ Сердика, която скитски-ятъ навикъ нарича Триадица. Тамъ той приготви окопъ за военния си станъ и като се приближи до крепостьта, обсаждаше я въ продължение на двадесеть дни. Но нищо не постигна, защото по-ради лошигЬ действия на военачалницигЬ, войн-ството се отдаде на нехайство и разпустнатость. Прочее, изпърво войницигЬ, които излизаха отъ окопния станъ, българигЬ, като имъ поставиха засади, извършиха много убийства и откараха множество товаренъ добитъкъ и коне. Подире, обсад-нитЬ орждия и останалитЬ машини, пиради неопит-ностьта на ония, които ги направляваха къмъ сте-нигЬ на крепостьта, като не постигнаха никакъвъ усггЬхъ, б’Ьха изгорени отъ неприятелитЬ. А поне> же настжпи и оскждие на нуждитЬ на войската,
13 —
защото донесенитЬ храни се б'Ьха вече изразхо-двали лоради неумЬреното, но безпощадното имъ консумиране, императорътъ, като прибра цЬлия обозъ, потегли заед но съ армията си къмъ Цери-градъ. И като пропжтува цЬль день, разположи стана върху единъ храсталакъ, и множеството по-чиваше. Още не бЬше се сменила първата нощна стража, внезапно се устреми откъмъ източната страна на стана прегол-Ьма звезда и, като освЬти съ силна светлина палаткитЬ и, като падна къмъ к^кната страна на самия окогть на стана и, като се пръсна на множество искри, угасна. Падането на звездата предизвестяваше предстоящето погуб-ване на войската. Защото, к .ж де то и да се е случило подобно нЪщо, означавало е всеизтр-Ьбление.
Тогаь-а, на другия день, войската преминава-ше презъ една мочурлива криволична вдълбната тЬснина и едвамъ я измина, тя зае местности пъл-ни съ пропасти и стръмнини; въ тЬхъ българитЬ, като нападнаха ромеитЬ, унищожиха голЬмо множество мжже и завзеха императорската палатка и съкровишето и ограбиха всичкия обозъ на войската. Тогава и азъ, конто излагамъ тЬзи нЪща, при-с^тствувахъ тамъ, придружавайки, за нещастие, императора и изпълнявайки длъжностьта диаконъ. И ако не б-Ьхъ ускорилъ стжпкитЬ, насмалко щЬхъ да стана жертва на скитския ножъ, ако не б-fcuie ме извело отъ тази опасность нЬкакво си Божие провидение, което ми внуши да подкарамъ бързо коня, преди да бжде завзето нагорнището съ пропасти отъ неприятелитЬ, да премина него и тичеш-комъ да достигна крайния планински гребенъ. Прочее, остатъкътъ отъ войската едва презъ мжчно про-ходими планини избЬга преследването на мизигЬ, като изостави почти всичката конница и превозния
- 14 —
обозъ и сполучи да пристигне^до ромейскигЬ пре-сятъ д-Ьли“.
нати Арменскиятъ историкъ Степанъ Таронски, нари-чанъ още Лсохигъ, пише, че българигЬ заградили императора заедно съ цЪлата му войска и избили съ н всички съ мечъ. Но арменската пехота спасила жи-986 вота на императора, като го взела помежду си и суре го извела въ Тракийската равнина. Съвременниятъ RaRE тогава поетъ Иоанъ Геометъръ въ своего стихотво-едиЕ рение, озаглавено „На патилото на ромеитЬ въ „Им българската теснина" пише, че „стрелигЬ на мизи-сил! тЬ излТзли no-сил ни отъ копията на евзонитЪ.“ заш	Това знаменито поражение станало на 17 ав-
уби:	густъ 986 година. Душата на българската армия
ран тогава билъ Самуилъ съ неговитЪ съуправители вей1 Наронъ и Романъ.
дви	Съ тази победа въ гористит-b планински кли-
кот'	сури не се сбжднала надеждата на императора ла
Бъг развЪнчае цгретЬ на българитЪ, да върже съдълги Но, дървета вратоветТ, имъ и да превие краката имъ, же, нито даже да начете на множеството гърбоветЬ пж1 и ко рема. Затова поетътъ плаче и тжжи, че мно-ятъ жеството скити (българи) се движать като въ свое оке отечество на длт^жъ и ширь и въ кржгъ, че предо дишнит-fc крайни градове били обърнати въ леко-два подвиженъ прахъ, че се виждали конски пасбища рад тамъ, гдето по пред и сж били чов-Ькохранилници. ств	Следъ тЬзи голыми и сждбоносни събития,
Пр станали около Трвяновия проходъ, сведенията за оке вратата заглъхватъ, за да се подновятъ въ края на сад ср-Ьднов-Ьковието, когато турската държава е вече 1 же гол-Ьма европейска империя и когато се занизватъ* нит по друма редъ посолства, натоварени съ разни динос	пломатически мисии да султан итк Така, Швайгеръ
ни’	въ дневника си отъ 16 декемврий 1578 год. пише,
усг че следъ като напустнали селището Ихтиманъ, пж-же
— 15 -
тували презъ една висока планина, на върха на която намерили една стара порутена порта, изди-гната отъ тухли. Наблизу имало едно християнско село Дервентъ. Въ тая область имало много пти-ци, като жерави, пиляци, орли и дугани. . .
Вървя вече въ сдрачъ и мисля за сждбата на народит^, преминали по гЬзи пжтиша, излили свои-тЪ пълчища въ равнината и потънали нейде въ в'ЬковетЪ.
— 17 —
сят на-
СЪ 98t cyf КЭ1 ед| „И си. 331 уб ра ВС! ДВ ко Бь Нс же пт? ят ок ДО ДВ ра CTJ nf ок сз же ни НС ни ус Ж(
ХИСЯРЪ
Като се премине Калояново (Селджиково) и Дуванлий, далечъ на северъ, подъ слабитЬ възвише-ния на СрЪдна-гора, се забелязва грамадна тухлена постройка. Това сж Камилит-fe, останки отъ гла-вната порта нз н-Ьвгашнв крепость.
И сега учудватъ останкитЬ отъ стенитТ, конто, н-Ькжде разввлени, нЪкжде се издигатъ още високо надъ ’околностьтв и достигать до 7—10 метра ви-сочина. Крепостьта има форма на неправиленъ четирижгълникъ съ пречупени стени. Запвдната стена, вдадена къмъ града, достига до 625 м. дъл-жина, докато южната е само 550 м., а северната — 490 м. Най-дълга отъ всички стени е източната — 650 м,
КрепсстнигЬ стени сж строени съ камъни и тухли, споени съ червенъ хоросанъ, като около входоветЪ и долнитЬ етжпала на стълбить сж упо-трЪбявани по-гол’Ьми мраморни парчета или гра-нитни обработени блокове, взети отъ по-стари постройки. ТухленигЬ пояси се състоять отъ по че-тира реда тухли. Дебелината на крепостнитЪ стени е обикновено 3 м.
Легнала въ полето и слабо защитена отъ при-родата, Хисарсквта крепость била подсилена и съ повече отъ четиридесеть кули, разположени на различно разстояние една отъ друга въ зависимость отъ мЪстностьта. Така, северната, най-уязвимата часть на крепостьта била защитена съ дванадесеть кули, а предъ тЪзи кули на 10 м. далечина се простирала и втора предпазна стена.
За изкачване на крепостнигЬ стени е имвло стълби, на много м^ста още запазени. ВсЬка стЪл-
Планъ на Хисарската крепость ио д. Цончеп.
61 представлява арка съ етжпала отъ дветЬ стра-ни съединена отгоре съ площадка. Такива стъл’
Прочути крерости	2
- 18 -
би могатъ да се видятъ още на дванадесеть мЪста -четири на западната, три на южната, три на източ-ната и две на северната стена.
- Главниятъ входъ на крепостьта се намиралъ тамъ, гдето днесь стърчатъ камилитЬ. Входътъ е билъ съ единъ от-воръ, направенъ отъ два свода. Ширината на входа откъмъ града е билъ 5 м. при една височина отъ 8 м.» а при външния сводъ — 12 м. при височина 10 м. Върху входа е имало и трети сводъ, поставенъ по-скоро за украса на главната порта. Този входъ билъ за-щитенъ отъ две че-тирижгьлни кули съ размори 6 /\5 метра. Вториятъ не по-малко важенъ входъ се намиралъ на за-
Пазарджикската врата падната страна. То-ва е Пазарджик-
ската врата, изградена само отъ единъ сводъ. На северната страна входътъ е билъ сжщо отъ единъ сводъ, защитенъ както при Камилит-fe съ кули. На нЪколко мТста по крепостнигЕ стени се на-мирали и по-малки вратички, използувани при разни случаи.
Старото име на това важно селище още не знаемъ. Единъ наскоро откритъ надпись, може би, ще ни открие тукъ тайната, укривана съ вЪкове. Запаэената мраморна плочка е силно пострадала
- 19 -
отъ времето, но отъ надписа ноже да се долови, че писаното се отнася за водата на днешната Хавузъ баня, която могла да бжде използуввна и за кжпане, като е била непрекйчснато охлаждана, и то отъ наста-ненитЬ тукъ граждани на vetus Augusta — старата Augusta, явно, владение на н'Ькой императоръ. По всичко изглежда, че споменатата у Прокопия крепость Augustas ще да е тъждествена на днешния Хисаръ.
Споменатата пъкъ Севера въ този надпись, не ще да е друга освенъ Марция Отацилия Севера, съпруга на императоръ Филипъ (244—249 г.), пре-
КамилитЬ
бивавалъ често въ Тракия. По всичко личи, че самъ императоръ Филипъ ще да е издигналъ това лечебно м’Ьсто въ царско имение и ще да е за-мислялъ да направи отъ него нЬщо голимо, грандиозно, като построй тукъ дворци и палати, ако се сжди по грамаднитЬ останки отъ н-Ькакви осно-ви, затрупани сега отъ пръсть и обраснали въ гора.
- 20 -
Може би този Филипъ да е сжщиятъ онзи царь Филипъ, за когото говори и народного предание. Крепостьта, казва се въ народного предание, била основана отъ царь Филипъ, конто цару-валъ въ Пловдивъ и ималъ дъщеря на име Сара. Karo не искалъ да я даде за жена на единъ князъ, гой я затворилъ въ Хисарската крепость, която отъ това време започнала да се нарича Хисара, отъ нейното име Сара. Друга легенда разправя за нЪ-кой си Филипъ, конто ималъ една дъщеря и единъ синь. Дъщерята, взела Хисара, а синътъ Пловдивъ, и, за да си разд'клятъ областьта по равно, изми-слили едно просто средство. Решили rb да тръгнатъ единъ срещу другъ, щомъ като пропаять ггЬтлитЬ, и тамъ, гдето се срещнатъ, да бжде граница. Се-страта излЪзла тукъ по-хитра. Напоипа тя съ вино своя пТ.телъ, проп’Ьялъ той по-рано, събудилъ и другитЪ пЪтли на крепостьта. Рано тръгнала се-страта и пресрещнала брата си нЬкжде близу до Пловдивъ, до могилата Разкопаница. Измаменъ остана лъ братьтъ и прокълналъ сестра си: „Пловдивъ 'Да расте и цъвти, Хисарътъ’да запвда“.
Ние не влизаме презъ КамилигЬ. Обикнове-ниятъ пжть води презъ западната, Пазарджикската порта. Градени здраво, стенигЬ сж могли да пре-жив’Ьятъ в-ккове, да видятъ подъ себе си да преми-наватъ много народи. Пъстъръ свЪтъ се разхожда сега на малкия площадъ предъ градината, пъстъръ св-Ьть ще да се е трупалъ тукъ и налога, маменъ отъ чудотворната целебна сила на топлитЬ води, особено тТзи на Момина баня, извънъ стенитЬ на крепостьта.
Погледнете само монетитЪ, нам-Ьрени близу тукъ, и ще видите, колко е дълга историята на тази крепость. Гукъ може да е идвалъ и самиятъ царь Филипъ Македонски. Тукъ преминали рим
- 21 -
ски императори, а после хрисгиянскигЕ поселници сж издигнали грамадни църкви — базилики, чиито основи сж вече отдавна заринати отъ новитЕ жители и новото време.
Съ много находки изъ крепостьта не можемъ да се похвалимъ, съ надписи сжщо. Досега имахме единъ надгробенъ паметникъ на нЕкой си Нврели, синъ на Севтесъ, ветеранъ отъ конната император-ска гвардия, вЕроятно отъ II в. сл. Хр„ и два над-писа Д1а гръцки езикъ: единиятъ въ честь на Лврели Кардёнтъ, синъ на Бейтиникъ, заради иеговою честно и справедливо управление на мал-ката административна область Ебреисъ, поставенъ отъ общинитЕ Зерклене и Зеробастене; другиятъ надписъ е въ честь на Емили Бейтисъ, за сжщитЕ заслуги отъ общинитЕ Ейтризене, Гейзагерене и Бдекирене. Въ последнитЕ години при разкопки тукъ сж намЕрени още нЕколко надписа, повечето отъ ранната хрисгиянска епоха. Така отъ Хисара имаме надписа на нЕкой си духовникъ Флоренти, който билъ погребанъ въ църквата Четвъртата декада светци. Отъ надписа върху друга над-гробна плоча научаваме за н-Екой си Теодоръ, оставилъ нЕкакъвъ голЪмъ споменъ отъ земния животъ и погребанъ въ църквата св. Стефа нъ, гдето по-рано пъкъ билъ погребанъ синъ му Иоанъ по чинъ протекторъ. Важна е и намЕрената на-близу надгробна плоча на Соломонъ, викарий на Тракия отъ времето на византийския императоръ Маврикий (582—602 г.).
Хисарската крепость се счита за римска, и може би, съ право. Посгавени сж били отначало само стени за единъ бждещъ градъ, но Хисаръ не е билъ отначало толкозъ голЕмъ и богатъ, за да бжде ci рабванъ и разрушаванъ. Градътъ получава значение по-късно, при Юстиниана, когато тукъ се
— 22 —
поправятъ крепостните стени и се издигатъ дссетки църкви вжтре и вънъ отъ крепостьта.
Важенъ за историята на крепостьта е и го-лЪмиятъ надпись отъ тухли, откритъ въ една стена непосредствен© до Монина баня. При разчистване на пръстьта за правене вани въ банята е била от-крита стена до 19 метра дълга, къмъ южния край рано разрушена. Стената на места е запазена до 2 метра. На височина отъ земята повече отъ ме-търъ между успоредни тухли се четатъ имената на императоригЬ Максимианъ, Лициний, Максимъ, Кон-стантинъ — всички отъ края на Ill и началото на IV векъ, когато е построена и стената (308 год.). Това е вероятно оградната стена на Момина баня, на nova Hugusta, която намираща се извънъ крепостьта, е имала нужда отъ своя собствена защита. Това е вече единъ много важенъ памегникъ, единъ големъ опоренъ пунктъ за всичко, което ще гра-димъ около датата на самата крепость.
Хисарътъ наново се повдига. Изъ развалините никнатъ нови постройки, наново се стича пъстъръ светъ отвсекжде. Хисарътъ, най-големиятъ целебенъ центъръ у насъ, ще придобие наново пакъ онова значение, което е ималъ винаги презъ вековете.
МАДАРА
Изкачите ли се сутр инь по пжтеката, изрезана въ скалитЬ на Мадара, вне вед нага ще зърнете въ дЪсно дълги бели стени. Ще минете по прока-рания презъ шубраците просекъ, ще потънете за мигъ въ една вдълбнатина, образувана отъ взетите за крепостьта камъни, и веднага ще се изправите предъ силно заострените ржбове на две петожгъл-ни кули. Това сж главните кули на крепостьта на Мадара. Те пазятъ глпвната порта, която е изве-ждала на северъ къмъ П лиска.
Престжпвате изградения по-късенъ прагъ и веднага влизате въ малъкъ, заграденъ съ мощни зидове дворъ. Първага, главната врата, широка 3 метра, се е издигала и спускала съ дебели син-джири. Дълбоките жлебове още стоятъ по грама-дните делани камъни. Втората, вжтрешната врата, състояща се отъ две крипа, се е затваряла въ страни, а двете малки вратички въ страни сж се притискали отъ дебели дървени греди.
Влезете ли вжтре, веднага предъ васъ ще се открие широкъ дворъ. Вие нема какво да бързате. Тукъ свободно се диша, постоянниятъ ветъръ носи прохлада, а погледътъ си почива и се губи далечъ
- 24 -
къмъ Преславския проходъ съ синигЬ силуети на Върбишкия балканъ. На изтокъ вече се прозира и Чалжкавашкия проходъ, отъ гдето нЪкога главно е пристигалъ неприятельтъ.
Отбивате се въ д-Ьсно и се накланяте къмъ скалата, надвесила се почти отвесно надъ полето. Въ тази часть не е имало стена, пъкъ не е имало и нужда. На чов-Ькъ му се завива свЪтъ, само като погледне надолу.
Отъ изрЪзаната като въ полукржгъ скала ве-днага се издигала северната крепостна стена, широка до 3'50 мн Напорътъ отъ тази страна е билъ
Крепостьта иа Мадара
винаги най-силенъ, крепостьта оттукъ е била най-много застрашена, затова и стената е трЪбвало да бжде яка и здраво построена. И сега съ мжка се
- 25 -
ОТм-кстватъ едритк камъни, а камо ли тогава подъ ударитк на копия, отровни стрели, бойни топки и кипяще вр-кло масло. До стенитЪ сж закрепени още широкит-k стжпала, конто сж водили горе по бой-ницитЪ и зжберитк на крепостьта.
Връщаме се на изтокъ, минаване главната порта и презъ широкъ отворъ навлизаме въ обширно помещение. Тукъ тр-кбва да сж обитавали защит-ницитк, стражата на крепостьта. Плътно прилепна-ло др източната кула, отъ това помещение не сж остана л и мйого следи. Едва му се познавать осно-внит-k камъни, захванали се здраво още по скалигк. Борбата тр-кбва да е била тукъ н-ккога гол-кма, за-щото всичко тукъ е пепел ь. Всичко тукъ е било унищожено съ огънь.
Вървимъ все на изтокъ и предъ насъ се из-пр-кчватъ нови стжпала, конто сж водили горе на стената. Вижда се, че тази часть на крепостьта е била укрепявана здраво на вскка крачка. Уязви-мостьта на тази страна е накарала защитницитк да изградятъ въ североизточния жгълъ още една гра-мадна правожгълна кула, която е паз-кла стената къмъ западъ и югъ.
Отправимъ ли се на югъ, източната стена на крепостьта ще ни заведе пакъ до надвесената надъ пропастьта скала. Дълбокиятъ долъ отъ изтокъ е бранилъ тази стена, та затова тя тукъ е само 2 метра широка. И на тази страна се крепятъ още стж-палата, и на тази страна е имало малки вратички, н-ккои запушени още при самого имъ съграждане, Поглеждаме съ страхъ долу къмъ пещерата, гдето шумно се п-кни буйниятъ потокъ и бавно се връщаме наново къмъ главната порта. На н-кколко м-кста стърчатъ още останки отъ вжтрешни постройки. ТЬзи постройки сж градени по-слабо и полесие сж били унищожени. Навредъ е много раз-
— 26 —
рушавано, но все пакъ още много ни е останало. Отъ разрушението ни сж останали и следитЪ на късна християнска църквица, нам-Ьрила убежище въ срЪдновЪковието въ якитЪ още стени на крепостьта.
ВЪковетЪ доскоро сж ни пазили почти изц'Ьло крепостьта, кулитЪ до преди петдесетина години
сж се издигали още гордо надъ скалитЪ и сж се мирили съ самитЪ орли. Българинъ не е посмЪ-валъ да назърне тукъ. Но почнала да се строи Кас-пичанската линия, дошло Освобождението и камъ-нитЬ отъ крепостьта полетали надолу, докато скоро всичко било разрушено и оставено да обрасне съ гора. Така пакъ земята се загрижила, приютила н%що въ пазвитЬ си, за да го предаде и повър-не на покол^нията.
Пречистена, заздравена, сгарата крепость на Мадара, въ която се е крилъ, може би, и самъ царь Симеонъ, наново се издига гордо надъ ска-
— 27 -
лигк Защото Мадарската крепость, разположена между Плиска и Преславъ, е може би сжщата Мун-драга, Мулдагра, или Мудагра, за която толкозъ много се говори въ борбитк на Симеона. Така Кон-стантинъ Порфирогенетъ, като разказва за маджар-ското нашествие въ североизточна България, съоб-щава, че маджаритк воювайки съ Симеона, съвър-шено го разбили и, като го прогонили и затворили въ така наречената крепость Мундрага, дошли чакъ xfb Преславъ. Н по открититк подъ скалитк
Крепостна врата при ГЛадара
паметници и постройки отъ различии времена не-може да се каже, че Мадара не е играла значи-телна роля въ много събития.
Сведенията за крепостьта сж оскждни и това, което знаемъ, е недостатъчно. Отъ откритата цър-
- 2fc -
квица и отъ направенитЪ тукъ разкопки се вижда, че крепостьта въ ср^днов-Ьковието, пъкъ и въ тур-ско време, е била още добре запазена.
Крепостьта Матара се споменува въ 1388 година, когато турцитЪ я превзели отъ българигЬ.
По предание крепостьта на Мадвра била лЪт-на резиденция на абобскитЪ владетели, конто ид-вали тукъ на ловъ въ горитк. Преданието говори, че между Плиска и Мадара е имало и камененъ пжть. Дали пжтьтъ е билъ камененъ. е неизвестно, но че е сжщесгвувала връзка между гЬзи два важни пункта, нЪма никакво съмнение. Пжтьтъ за
Северната крепостна стена на Мадара
платото и крепостьта е водилъ презъ Калугерица, гдето въ скалитЪ има изрЪзани два пжтя, и двата съ старинни знаци. Въ източниятъ, конто билъ за-валенъ, затрупанъ, мжчно проходимъ, споредъ ста-робългарския надпись на скалитЬ, билъ поправенъ по поржка на златоковача Зв-Ьно съ желЪзент-. клинъ и жел’Ьзна дпъбня. Това станало презъ ме-сецъ априлъ на нЪкоя година къмъ XII—XIII в’Ъкъ, а каменод"Ьлецътъ билъ синъ на н’Ькой си Траянъ.
Накрая трЪбва да се спомене и за връзката, която е сжществувала между крепостьта горе и пещерата съ изобилната си вода долу. Безъ така-ва връзка немислимо е сткществуването на крепостьта горе на платото и постройкигЬ около пещерата. Тази връзка се поддържала чрезъ гол-Ьмата цепнатина, която се намира на северния край на пещерата и е извеждала постепенно нагоре. И сега, макаръ съ мжка, се слиза по тази цепнатина. Ос-таЙкитЬ фгъ ступала и старинни прабългарски зна-ци говорятъ, че тукъ нЪкога движението е било много оживено.
Долината на р. Вить при с. Садовецъ
КРЕПОСТИ КРНЙ СНДОВЕЦЪ
Тр-кбва да се изл-кзе отъ Садовецъ, н-кщо 30 клм. южно отъ Плквенъ, да се преминатъ на изтокъ н-кколко ела би възвишения, за да се спустне-те въ романтична долина. Отъ дветк страни висо-ки, стръмно надвесени скали, а по ср-кдата на долината шуми, блъека се и бкга да догони полете буйниятъ и бистъръ още Витъ. Тр-кбва да осъмне-те тукъ въ ранна прол-ктна утрина, за да почув-ствувате дъха на цв-ктята, разстлали се нешироко по зеленитк росни ливади.
Селото сега е вече въ полето, но н-ккога ска-литк сж били по-сигурно уб-кжище. Затова се изди-гнали съ време крепости тамъ въ дъното на долин-ката при Гарванъ долъ и тамъ, гдето ркката за последенъ пжть се промъква между канаригк преди да навд-кзе въ Дунавската равнина.
- 31 -
Местата за крепостите при Садовецъ не см избрани случайно. Още въ дълбоката древность преди Христа тукъ намиратъ убежище жителите на новокаменната епоха, чиито жилища били унищо-жени съ огънь. Поселището въ следнитЪ в-Ькове е заемано само за кратко време. Много по-късно широкий поляни по р. Витъ и малкигЬ плодородии поленца, удобни за земледелие, примамватъ повече преселници. Тукъ се мерватъ келтитЬ, а после отъ кр^я на Ц! векъ до края на IV векъ сл. Хр. м^стата около крепостите см гжсто населени. Това население се занимавало съ занаятчийство, особено съ грънчарство, ако сждимъ по откритит-fe неколко пещи. И последните поселища см имали сжщата сждба, както поселищата на своите далечни предше-ственици — те били унищожени съ пожаръ. Изчезва-нието на тези поселища требва некакъ да се свър-же съ събитията около сражението при Ндриано-полъ или съ нахлуването на хуните. Презъ целия V векъ и началото на VI векъ селищата тукъ сж останали съвсемъ пусти. Едва по времето на Юстиниана Велики (527—565 г.) съ забележителна гриж-ливость почва да се организира защитата на селищата по Витъ. Тогава вече се изграждатъ и кре-постните стени.
Две сж главно крепостите на Садовецъ. Въ тесния завой на Витъ, на левия брегъ на реката, върху стръмно надвесени скали се намира Садов-ското кале, а насреща, на десния брегъ, е другого, по-големо градище — Манастирището или сега наречено Големановото кале. Въ края на скали-стия гребенъ, който излиза отъ Големановото кале, на километъръ разстояние източно, се споме-нава трето градище — Кожухарското кале. По це-лото подножие тукъ на од
t се внждатъ голЪ-
— 32 —
ми дупки, а нЪкжде и изоставени гол’Ьми надгробии каменни плочи съ кръстове.
Къмъ тази система отъ укрепления сигурно е принадлежало и градището надъ Гарванъ долъ, разположено надъ Вить на около километъръ юго-източно. Това градище е служело нЪщо като юженъ и преденъ защитенъ постъ на другигЬ крепости тукъ, защото то не е било населявано.
Разположение на крепоститЬ при Садовецъ
Садовското кале било издигнато върху малка скалиста тераса, защитена добре отъ изтокъ и северъ, изложена повече на югъ и западъ. Това скалисто гнЪздо, наречено още Г рада, било защи-тено съ здрави стени, които и досега стърчатъ още нТкжде до десетина метра височина. Въ единъ сил-но укрепенъ обржчъ откъмъ западъ и югъ, билъ включенъ вжтре вторъ подобенъ кр^гъ, въ конто
- 33 -
кржгъ пъкъ с» били изградени отдЬлни малки жи-лищни помещения, наредени по дълъгъ коридоръ. Това сж помЪщенията на защит ницитк, настанени тукъ да пазятъ крепостьта. Въ южната си часть двата успоредни защитни зида се сьединявать и образуватъ нЪщо като пула съ врата, обърната къмъ вжтрешностьта на крепостьта. По срЬдата на това здраво обградено помещение е открито кругло огнище, изградено съ камъни на височина 1 ме-търъ. Отъ всички намЪрени около огнището сЬчи-ва се вижда, че това е било работилница за изра-ботване земедЪлски орждия и украси за населе-нието, което обитавало тукъ. На различии мЪста изъ пом’кщенията на защитницитЪ, главно въ южната часть на крепостьта, сж нам'Ьрени: единъ зла-тенъ кръстъ, златни, сребърни и медни обици, подобии на обици, намирани въ аварски гробове въ Унгария, сребърни пръстени, бронзови фибули, познати ни и отъ други находища въ България и датирани къмъ V—VI в. сл. Хр. Като най важна находка отъ това градище трЪбва да се смТтатъ две съвършенно еднакви плоски фибули отъ сребро, фибули, носени предимно отъ германски племена.
Отъ намЪренит'Ь оржжия въ крепостьта трЪб-ва да се изтъкнатъ многото триржби върхове отъ стрели съ дълги опашки за забиване въ дървени дръжки. Подобии върхове одъ стрели се намиратъ масово въ унгарски гробове, гдето тЪ се датиратъ или по-право отнасятъ къмъ VI или VII вЪкъ и се приписватъ на аваритЪ.
Отъ домашнитЪ прибери на обитателитЬ на крепостьта сж запазени твърде много останки. Това сж главно глинени еждове, разни глинени и косте-ни прешлени и др.
Къмъ крепостьта тр-Ьбва да е принадлежала и гол'Ьмата църква, чиито останки се намиратъ на
Прочути крепости	3
малката издигната тераса надъ Витъ, северно отъ укрепеното селите.
Съ забележителна грижливость е била орга-низирана защитата и на срещното, Гол’Ьмаиовото кале, разположено на скалитЬ на дЪсния брЪгъ на
ГолЪмановото кале
Витъ. Ядката на защитата тукъ е била голЪмата куда, изградена на най-високото м"Ьсто на скалитЬ, една куда, която тр-Ьбва да е надвишавала десетина метра. Отъ голЪмата куда излизали три крепостни стени, конто защищавали лесно най-уязвимата Северна часть на укрепеното селище. До стенигЬ стк открити и отд'ЬлнитЪ помещения, въ конто е квар-тирувала стражата. ВходоветЪ въ крепостьта сл на-годени да минаватъ презъ тЬхъ само отд-Ьлни хора и добитъци, но не и коли.
- 35 -
Въ североизточния жгълъ на вънШната Стена е открита врата, по-късно затворена. Отъ източ-нитЬ и западнитЬ стени на крепостьта сж останали само слаби следи, полепени по стръмнигЬ скали.
Интересно положение въ крепостьта заема грижливо изработената църква, изградена въ висо-ката часть на сел ищете, потънала дълбоко въ зенита, че изглежда като нЬкое изоставено светили-ще на богъ Митра. Характерного въ тази църква е приежтетвието на една галер ия и на особенъ пре-столенЪ олтаръ, изграденъ въ форма на купель — нЪщо необикновено за византийската архитектура отъ VI в’Ькъ въ България. Предполага се, че въ дъното на този олтаръ сж били пазени мощигЬ на нЪкой светия.
Все така внимателно е била^изградена[и втора-та църква, издигната на стотина метра вънъ отъ крепостьта, на тераска, надвесеиа стръмно надъ бр-Ьговет-fe на Витъ.
Характерни въ селището сж и жилиЩнигЬ постройки, съставени обикновено отъ две отделения, изградени въ долнигЬ части съ дребни камъни, а нагоре съ плетъ. М-Ьстоположението на крепостьта е такова, че кжщигЬ сж били построени на тера-си. Всички кжщи иматъ отвори къмъ улицитЪ. Характерно още за това селище сж и едностайнигЬ помещения, наредени въ края на крепостнигЬ стени, помещения, конто се предполага да сж служили за складъ на хранителни припаси.
Въ селището на крепостьта проличаватъ на-прЪчни и надлъжни улички, обикновено твьрде гЬсни. По източната страна е водила уличка, която обикаля успоредно на крепостната стена и се направлява къмъ източната крепостна врата. Отъ тази врата въ югозападно направление се прозира по-широка улица, която евършва до напр-Ьчни ска-
— Эб
ли и после по широки стжпала се въздига на гор-ната тераса на крепостьта. Оттукъ уличкигЬ се раз-клоняватъ и взематъ различии направления. На-всЬкжде по откритит’Ь постройки личатъ следи отъ огънь. Вижда се, че крепостьта и тукъ, както от-вждното Садовско кале, следъ като е била превзе-та, е ограбена и опожарена..
Планъ на крепостното селище при Садовецъ
Що се отнася до находкитЪ, то тЪ сж съвър-шено еднакви съ находкитЬ отъ съседното Са-
- 37 -
довско кале. Нам’Ьренит'Ь земедЪлчески и други сЬчива СМ СМЩИгЬ, СМ ЩИ СМ и многобройнит’Ь тукъ глинени Седове. По-характерни см едни високи ци-линдрични Седове, нам-Ьрени въ доста гол-Ьмо количество, пригодени за пиене.
По намЪренит-Ь монети може напъдно да се установи, че всички постройки въ дветЬ съседни крепости заедно съ защитнигЬ стени см издигнати при Юстиниана Велики и унищожени малко преди 600-та година. Въ тЬзи укрепени селища, обитава-
Осганки огь крепостни стени на ГолЪмановото кале
ни отъ мирни жители, може да се прозре далеч-ната политика на Византия: да защити населението въ тази плодородна земя, за да може да доставя своевременно храни на многобройнит-k войски, стру-пани да пазятъ широката Дунавска граница. Визан-тийскит-fe инженери се погрижили да издигнатъ до-
- 38 -
статъчно много крепости, гдето населението въ нужда да може да прибЪгва и се защищава и само при липса на друга помощь.
Отъ намЪренит’Ь златни и сребърни украси, отъ нам’ЬренитЬ златни монети се вижда, че засел ни iди-rb при Садовецъ сж били добре платени. Това население изглежда да се е намирало винаги въ положение на сыозници (федерати) спрямо властьта. По многото чисто германски елементи пъкъ по ук-раситЪ, нам-Ьрени тукъ, може да се твърди, че това население е остатъкъ отъ онгЬзи готи, които заминали по-рано на западъ.
Тукъ му е м-Ьстото да споменемъ за поселение на готи въ нашит-b земи още при самия Констан-тцнъ Велики (306 — 337 г.) и при Констанций (337— 361 г.). Константинъ приема въ държавата си около 300 хиляди души, които поселява въ Македония и Тракия. Както Константинъ презъ 334 г., така и Констанций презъ 348 г. приема нови маси готи, по-вечето привърженици на Вулфила, и ги поселява въ имперскитЪ земи. Поселението се извършва въ Дол-на Мизия, днешна Северна България, въ обсега на областьта Hicopolis ad .'istrum. ТЪзи готи намираме още тукъ следъ 200 години като „беденъ народъ'*.
По-късната римска империя е пълна съ нашествия на различии варварски народности, предимно, обаче, тукъ навсЪкжде се споменаватъ готигЬ. Въ началото на III в-Ькъ rb се явяватъ по севернит-fe бр-fe-гове на Черно-море, гдето следъ дълги борби за-ематъ областигЬ между Донъ и КарпатитЬ. Отъ тЬ-зи времена започватъ тЬхнитЬ нашествия въ рим-ската империя, като при тЪзи нашествия се обхва-щатъ всички земи на Балканския полуостровъ. Само до Константина Велики въ римската империя се на-брояватъ 22 готски нападения,
- 39 —
Като се оставятъ бастарнит^, които се посел-вагь въ Тракия презъ 280 г. сп. Хр., отъ различимте германски плема само западнитё и източнитЬ готи се задържатъ за по-дълго време въ нашитЪ земи. Когато хунитЪ презъ 375/76 година турятъ край на готското господство северно отъ Дунава, една часть отъ западнитЪ готи, подъ началството на тЪхния во-дачъ Фритигернъ, намиратъ приемъ въ римска-та империя, кждето тЪ, двадесеть годили наредъ, подсилени отъ източни готи и тайфали, прибЪгватъ по южнитЪ £>р-Ьгове на Дунава въ провинция Дакия и Мизия. Тукъ тЪ като федерати получавали определено количество жито. Презъ 395 година тёзи племена почватъ да напускать оседнаг.игЬ си жилища исъ Я л а р и х ъ заминаватъ на западъ. Яларихъ принадлежалъ къмъ готит-fe—федерати на Римъ, по-селени южно отъ Дунава. По-късно (401 г.) Яларихъ съ своитЪ готи предприема грабителски походъ въ Италия и достига до Милане. Като споменавамъ тукъ за Ялариха, азъ искамъ да намекна само за поселението при Садовецъ отъ IV вЪкъ, което бър-зо изчезва и се губи въ по-късно време.
СжщитЪ борби се повтарятъ и по-късно съ Тео-дориха и източнитЪ готи. Tt заематъ презъ 471 г. Долна Мизия и оставатъ тамъ до 488 г., но колко-то пжти и да сж се оттегляли, все отд’Ьлни части отъ гЬзи племена, поради разни причини, сж изо-ставали, като понЪкога имъ били възлагани различии служби въ римската империя. ОтдЪлни находки, откривани повечето въ Северна България, говорятъ доста за останки отъ германски племена. Всички находки, обаче, досега сж случайни. Това, което се откри въ укрепенигЬ селища при Садовецъ, ни на-сочва ясно, где именно да обърнемъ нащето внимание при бждещитЬ изследв^ния.
- 40 -
При непрекжснатото движение на различии племена презъ българскитЬ земи, не би могло да се каже съ положителносгь, какъвъ народъ е билъ настаненъ въ защитената долина на р. Витъ. На различии мЪста изъ Балканския полуостровъ се нами-ратъ разпръснати, обаче, най-вече готи, повечето останали въ служба на императоритК Това сж главно източни готи, конто следъ разгромяването на Атиловзга държава и образуване на провинция Па-нония, се Отделять отъ главнитЪ маси и постепенно се разпръсватъ.
ГситЬмановото кале
Знаемъ и за краткого готско царуване на Теодориха, конто въ началого на царуването на Зено (474—491 год.) се установява въ Novae до СвищОвъ и отъ този важенъ изходенъ пунктъ и вжзелъ на пжтища къмъ Nicopolis ad Jstrum и Marcianopolis прави наб’Ьги, граби и разрушава мно
— 41 —
го градове, като презъ 487 година достига дори до Цариградъ.
Презъ есень та на 488 г. Теодорихъ, придруженъ отъ жени и деца, напуща Novae и по-главнитЬ плутища на Дунава се отправя за Италия. Както изрич-но сьобщава, обаче, и писательтъ Иорданесь, зна-чителни рояци оставатъ въ Дунавскит-fe области. Прокопий сьобщава името и на единъ готски во-дачъ Бесасъ, конто жив-fee дълго време въ Тра-кия и не после два Теодориха съ своит-fe готи. Та-кива именно изостанали рояци отъ готи ще да сж се у<5ановиди въ крепостит-fe по Витъ.
ТЪзи, конто живЪятъ въ укрепенит-fe селища при Садовецъ, не сж лишени отъ известна култу-ра. T-fe сж християни, rfe се занимаватъ съ земе-дЬлие. СЪчивата и дребнит-fe украси се изработ-ватъ на самото м-fecro. За да предполагаме, че изъ тЪзи м-Ьста сж заселени готи, то е че този народъ, за чудо, въ скоро в реме се приобщава съ античната култура, въ скоро време той я прави своя собствена, като възприема езикъ, литература, изкуство.
Датата на загиването на крепоститЪ ни да-ватъ монети-rfe. Най къснит-fe отъ обгоренит-fe монета намЪрени тукъ, сж отъ Маврики Тиберий (582—602 г.), а въ царуването на този императоръ нападенията на авари и славяни сж на дневенъ редъ.
Въ 582 г. аварит-fe завладяватъ Сирмиумъ, станалъ опоренъ пунктъ на империята при Юстиниана Велики. Въ 583 г. rfe нападатъ нечакано Сингидунумъ, днешния БЬлградъ, и се спущатъ по Дунава къмъ Черно-море. Презъ 586 г. аварит-fe се спущатъ наново по пжтищата край Дунава, завладяватъ сега Боной ия (Видинъ), Дрчаръ, Силистра, преминаватъ източнит-fe проходи и въ 587 г. грабятъ Тракия. Сжщевременно славянит-fe
- 42 -проникватъ до Елада. За трети пжть аварит^ на хлуватъ презъ 592 г. Нападенията на аваригЬ не преставатъ и презъ 598, 599 и следнитЬ години. Така славянитЪ наводнявать полуострова, аваритк грабятъ римскитЪ градове дори до Босфора, а въ 602 г. нападатъ задружно и самия Цариградъ.
Тъкмо въ тЪзи години, въ царуването на Маврики Тиберий, били унищожени и ограбени крепоститЪ при Садовецъ, и то вероятно отъ ава-ри, ако се сжди по многого върхове отъ триржби стрели, нам-Ьрени тамъ, гдето е станалъ проби-вътъ. По много признаци личи, че и при дветТ крепости $:е е водила упорита борба между два народа, конто сж познавали добре военното из-куство. Н гЬзи два народа могатъ да бждатъ само гот и и а вари,
Така, съ открититЪ укрепени селища при Садовецъ се хвърля много светлина върху историята на края на древностьта на областьта между Ду-нава и Балкана,
КРЕПОСТИ ПРИ МЕЗЕКЪ
Свиленградъ, стариятъ Мустафа Паша преди войната, не ме привлича сега. Стоялъ съмъ нЪкога съ часове тамъ на голЪмия камененъ мостъ, по-строенъ още презъ 1512 год., вслушвалъ съмъ се въ плЪсъка и ропота на мжтнит-fe води на Марица, събрала и# понесла надолу всички рЪки на широка-та Тракия. Колко жалби, колко радости е зърнала тя изъ своя дълъгъ пжть, колко животъ е дала тя нагоре изъ полете, колко надежди подкрепила!
Птктьтъ ми сега е къмъ планинага на югъ, къмъ последнитЬ разклонения на източнитЪ Родопи. Въ късната есень се минава навсЬкжде свободно. Нзъ тръгвамъ направо. НЪкжде къмъ разлЪлата се широко надолу Марица отлитатъ диви гжеки, а горе високо се виятъ на редици и жерави. Тепло и приятно. Радвамъ се на синьото небе, радвамъ се на синитЪ и късни есенни минзухари.
Предъ менъ въ далечината се изпрЪчватъ го-ристи и остри чуки, но моятъ погледъ се спира и блуждае по изоставенигЬ кули, по напустнатитЬ забери на забравената крепость, кацнала току надъ Мезекъ.
Крепостьта на Мезекъ има видь на непра-виленъ четирижгълникъ. Южната стена е поставена на равната часть на възвишението, върху което било разположено селището. ДругигЬ стени сж поставени тамъ, гдето почватъ склоновегЬ. Въсеверо-западния жгълъ е крепостната врата. Колкото и да е пострадала крепостьта, тя, въ сравнение съ други крепости въ България, е една отъ най-добре запц-зенигЬ.
КрепостнигЬ стени сж засилени съ кули, конто се издавать навънъ. КулигЬ сж различно по-ставени. Така, южната стена, която е лесно превзи-маема, е снабдена съ петь кули, когато ДругитЬ стени иматъ по две кули, а северната само една.
Планъ на крепостьта при Мезекъ
КулигЬ на Мезекската крепость не сж еднакво изградени. Повечето отъ тЬхъ сж съ две или три помещения, поставени едно надъ друго, а две кули сж плътно иззидани. Всички иматъ кржгла форма и съ дървени греди били раздЪлени на етажи, нЪкжде още сравнително добре запазени. Въ срЬд-ната кула на южната стена не се виждатъ следи отъ гредоредъ. Народътъ нарича тази кула Б у н а-ря. Това ще да е било наистина кладенецътъ на крепостьта, източникътъ за вода на защитницитЬ.
Въ всички кули е имало Тэойници, н-Ькжде още и сега добре запазени.
Въ крепостьта се влизало само трезъ една врата, намираща се тамъ, гдето тя е била лесно
- 45 —
защитявана. Тукъ нЪма обичайнитЬ укрепени вхо-дове, нЬма и падащата врата. Тукъ портата е па-зена само отъ една кула. Широка въ началото 2'40 м., вратата следъ два отступа достига до 3'15 метра. ОсигЬ, около конто сж се отваряли дветЪ крила на вратата, сж били поставени въ дупки, на праве ни въ дебели жел^зни пл очи, вдълбани въ камъка. Отъ една страна на портата е направена въ зида дупка, дълбока Г60 м., въ която се е дви-жела дървената греда, предназначена да притиска BpajHT’b.
Крепостьта при Мезекъ
Крепостната стена е завършвала отгоре съ платформа и зжбци, нЪкои виждани до преди 30—40 години. По платформ ит-fe се отивало до кулитЬ, конто били малко по-високи отъ крепостната стена. Тукъ като че ли кулата въ югозападния жгълъ да е била най-гол^мата, несвързана съ другитЬ и наго-дена сама да се брани съ вл’Ьзлия вече въ крепостьта неприятель.
- 46 -
До крепостната стена се възлизало по три открити долепени до зида каменни стълби, запазе-ни и до сега до южната стена и непоср-Ьдствено до портата.
Крепостьта при Мезекъ е строена по начинъ, употрЪбяванъ често при строежъ на крепости: вжтрешностьта на зидовегЬ запълнени съ дребни камъни и изобиленъ варовъ разтворъ, а външно-стьта облицована съ по-едри камъни, нЬкжде укра-сени съ пояси отъ тухли,
Крепостьта при Мезекъ не е селище. Крепо-сгьта при Мезекъ е била нагодена само да дава убЪжище на населението, когато връхлетявалъ неча-кано неприятель отъ Тракийското поле.
Като че ли само преди години да е било всичко още тукъ, като че ли съвсемъ скоро да е стоялъ стражъ горе по вратитЬ. Толкозъ добре е запазена тази късна византийска крепость. ТрЬбва само да се поправятъ покривит-b, да се издигнатъ зжберитЪ, да се нагодятъ сгьлбигЬ къмъ кулигЬ.
Не може да се установи съ положителность времето, когато е строена тази крепость, но къмъ VIII вЪкъ византийскитЬ стражи тр-Ьбва вече да сж се взирали на северъ и да сж очаквали страшни-rfe българи. Не знамъ и старото име на тази твър-дина, но тукъ, въ тази область на границата на Пловдивската и Одринската епархия се търси cp-fe-днов-Ьковния Нойциконъ.
Мезекската крепость не е сама тукъ. Пжтьтъ за Одринъ и Цариградъ, пъкъ и този къмъ югъ, по направление на Арда е билъ винаги важенъ. Само на нЬколко километра източно, на самата се-гашна граница, личатъ между храсти останкитЬ и на друга, не по-малка крепость, защитена съ свои-тЬ кули и дълбоки землени ровове.
Между гЬзи две крепости, на малкото Кара тепе, и сега личатъ развалинитЪ и на още една
47 -
старинна крепость съ отломки отъ глинени Седове, датиращи отъ преди Христа. ЦЪлото това пространство наоколо е осияно съ следи отъ старо селище. Сигурно тукъ, на това Кара тепе ще трЪбва да по-търсимъ жилишата на мошнитЪ тракийски владетели, погреба ни не само въ знаменитата гробница на Малъ тепе, но и въ десеткитФ други по-голЪми и по-малки мог или, наредили се въ близкого подножие на планината.
Кула отъ Мезекската крепость
ТрЪбва да се тръгне по удобния вече новъ пжть за Иваиловградъ, извитъ майсторски изъ гън-китЬ на планината, трЪбва да се изкачите на само-то Куртъ кале, кацнало на високъ стръменъ връхъ, скритъ между отвесни скали, които горятъ като огънь на зал-Ьзъ слънце, за да почувствувате, колко важни сл били тЬзи мЪста и въ преминалата древность. Кое племе, кой народъ не е преминалъ
- 48 -
презъ тЪзи краища. Един насочени къмъ бреговете на Белото море, други отправени къмъ северъ, примамвани отъ силуетите на далечните планини. Наемници въ тежки брони, полъгани отъ богата плячка въ незнайната страна, римски легиони, ви-зантийци и българи, кръстоносци, азиатски ггълчи-ща — всичко се блъскало, преминавало и загивало въ горигЬ и равнините. Затова ще да е издигната и тази крепость, облегнала се сега на плещите на планината и заблестела на слънцето.
Не бихъ могълъ да кажа, кои см далечните сини върхове на западъ, покрити сега още съ тънки мъглици, йо крмгозорътъ на изтокъ и югъ е дъл-бокъ и обширенъ. Блестятъ въ далечината Мрда и Марица, блестятъ въ далечината и белитЬ минарета на Одринъ. Крепостьта на Куртъ кале е могла да приеме тревожните сигнали направо некмде от-къмъ Византия и да ги предаде веднага къмъ северъ, къмъ Сакаръ и Стара-планина. Тукъ навсе-кжде между скалите, въ неколко реда, стърчатъ още останки отъ здрави защитни стени. Некакви стени ще да е имало и много по рано, преди Христа, когато тукъ траките свободно см ски-тали изъ богатите съ дивечъ гори. ЦЪлото сре-дновековие пълни съ важни исторически събития тези места. До тукъ не единъ пмтъ см напирали българите. Въ т4зи крепости требва да см се вглеждали войските на Симеона, по-късно на Ка-лояна, а къмъ 1254 година се споменава, че Ми-хаилъ Нсенъ превзель не само северното подножие на Родопите тукъ, но и целата область Ахридосъ, по-късната Мора, чиито граници се простирали из-точно дори до Чърноменъ и близу до Одринъ. Тукъ, изъ тези урви и стръмни пмтеки, ще требва да е преминавалъ и Момчилъ войвода, който и до днесъ се възпева И споменава ОТЪ народа,
— 49 —
Спускамъ се по стръмнината надолу и надни-чамъ въ подножието на „Църквището". Парчета отъ мраморъ сж пръснати навредъ наоколо. Като че ц'Ьлиятъ подъ на този малъкъ храмъ, приютилъ се подъ скалитЬ, ще да е билъ покритъ съ мра-морни плочи. Може би този храмъ да е служилъ и на християнитЬ, на защитницит-fe на тази визан-тийска крепость. НЪколкото издьлбани ниши въ скалата, обаче, както и гол-Ьмиятъ мраморенъ кжсъ съ останки отъ изображение на конникъ сочатъ, какво тукъ щ« да е ^вещенодействувано и много по рано.
Преклонилъ хребета, спускамъ се все по-на-долу. Привличатъ ме остригЬ скали на Кушъ-кая— Птичи-камъкъ. И сега тамъ се виятъ въ висинигЬ два бЪли орли.
Две стръмни успоредни скали, останали като осгровчета всрЪдъ гората, а отъ дветЬ други страни по хребета натрупани, разпиляни и обрасли съ мъхъ едри камъни. Останки отъ старинни хромели, останки отъ глинени сждове, датиращи отъ много вЬкове преди Христа. Тукъ се виждатъ и нЪколко тераси, по конто Н’Ькога ще да сж били закрепени жилищата. Никаква следа отъ по-ново време.
Безъ съмнение, това е сжщинска тракийска крепость отъ преди VI—V в. пр. Хр.
ЦЬлиятъ този редъ крепости, конто се простирали и далечъ на западъ, сж били главната опора на византийцитЪ срещу българитЬ. ТЬзи укре-пени м’Ьста, казва Акрополитъ, лежатъ предъ ли-цето на РодопскитЪ планини и пазятъ всичко, кое-то е задъ т-Ьхъ.
Наново се връщамъ и промъквамъ изъ горек игЬ пжтища, обикалямъ Куртъ-кале, премина-вемъ стария турски постъ и се спускамъ пакъ въ Дспината на Марица.
Прочути крепости
ЦЛРЕВЕЦЪ
Ситна пролЪтна роса преминава по Орловата скала, сипе се надъ кжщитЪ на Търново, преминава Трапезица, покачва се по Гарга баиръ и се загубва къмъ Арбанаси. По едва поникналитЪ листенца на дървета и цвЪтя се трупатъ дребни капчици, конто се ронятъ и падать къмъ земята като бисерни сълзи. Подухва вЪтърь, раздирать се облацитЪ, проблЪсватъ хоризонти, м’Ьрватъ се въ далечината засн-Ьй<ени старопланински върхове.
Преминавамъ изоставения вече Владишки мостъ и се опитвамъ да се промъкна по стария калда-ръменъ пжть и Малката порта къмъ Царевецъ, къмъ сжщинското нЪвгашно Търново. Не ме спирать тукъ двукрили тежки дървени врати, не ме спирать и будни царски стражи. Свободно се прехвърлямъ презъ обрасналитЪ съ трева разру-шени крепостни стени и се отправямъ по пжтека къмъ дворцитЪ на царетЪ.
Търново вл изд въ историята едва въ края на XII вЪкъ, и то отначало като крепость Стринавосъ, когато тукъ е вече столицата на второто българ-ско царство. Както е известно, въ 1190 год. визан-тийскитЬ войски, начело съ Исакъ Ннгелъ, мина-ватъ Балкана и нахлуватъ въ току-що освободе-ната отъ Нсена и Петра Северна България. Нсенъ, разказва л-Ьтописецътъ Георги Мкрополитъ, се за-тваря тогава въ „градеца, чийто име е Стринавосъ", гдето е билъ обсаденъ. Но, заплашванъ отъ нЪка-кво мнимо нападение на куманигЬ, императорътъ свал я обсадата, бЪга назадъ презъ планинитЪ и търси по най-кжсия пжть да достигне Тракия.
— 51 —
Малъкъ, случайно издигналъ се градъ следъ въстанието на Асена и Петра, Търново тепьрва се издига като центъръ на държавата. Едва следъ като става столица на новосъздадената държава, тукъ се поправятъ и издигатъ якигЬ стени около Царевецъ и Трапезица, а после се съединяватъ съ стени и мостъ презъ лудата Янтра, та градътъ става „най добре укрепень и най-личенъ измежду гра-доветЪ приХемуса**, както казва Никита Акомината.
Царевецъ
Хаджи Калфа говори за петь порти на Царевецъ, а францисканецътъ Петъръ Богданъ (1640 г.) казва, че стенитЬ били съборени, а кулитЬ почти всички изпадали. М-Ьстоположението на града, про-дължава той, е нЪщо, което не ноже да се опише: три острова между завоитЪ на рЪката, наречена Етъръ, а върху тЪхъ три крепости. ДветЪ с ж дей-ствително вече развалени, ала срЪдната — и най-го-лЪмата — стой още, но и тя е вече полусрутена. Къмъ нея води пжть презъ скала, която отъ дветЬ
— 52 -
си страни има пропасти. Въ съседство на първата врата тази скала се разцепва и образува дълбока пропасть, надъ която има подвиженъ мостъ, Л над ь входа на първата врата има голема куда, както и надъ втората и третата врата, но всички сж почти съборени. На най-високото мЪсто, гдето билъ гла-вниятъ храмъ, стой половината отъ много висока камбанария, и наоколо се вижда живопись, но сега не може нищо да се разпознае.
Не могатъ да се разпознаятъ сега вече и о с-т а н к и тЪ отъ старитЪ д в о р ц и на български-т-fe царе, обраснали и закрити съ низки храсти. R върху тЬзи развалини сж се издигали палати, тукъ е кована сж’дбата на ц^лъ народъ, тукъ е изтъка-на и завършила двув^ковната история на второто българско царство. Като видения преминаватъ предъ мене царе, патриарси, вождове, шествия на далечни чужди посолства, като на сънъ чувамъ тревожни сигнали, отлитащъ тропотъ на конница, заканител-нивикове на за к л е т и врагове, писъкъ на изо-ставени деца. Като че ли всичко това не е било ни-кога, като че ли всичко е било само нЪкеква легенда I
Стоя подпрЪнъ до развалинитЪ, а все ми се иска да зърна отново Царевецъ при Иванъ Нсенъ II, единъ отъ най-великитЬ наши царе, да зърна Царевецъ при този миролюбивъ, вЪротър-пимъ и забележителенъ човЪкъ. Защото, докато Западъ гори въ жестоки религиозни борби и се об-лива въ потоци кръвь, при Мсена II живЪятъ спокойно помежду си всички свЪтски вЪри. Тази вЪро-търпимость се запазва у царя и тогава, когато папа Григори IX повдига кръстоносенъ походъ срещу него и даже го отлжчва отъ църквата.
Но настжпватъ дни на немощь, на поквара. Константинъ Ксенъ (1257 — 1277) е слабъ, безсил-ни сж боляритЬ, а византинизмътъ взема връхъ.
— 53 —
Тукъ начело на това византийско влияние стой царица Мария. Въ тЪзи безпжтни дни народътъ самъ поема сждбинигЬ въ ржцетЪ си. Изд ига се Ивайло, скоро попадналъ самъ въ примкитЪ на царица Мария, за която се и оженва. М въ това време татаригЬ грабятъ страната и навлизатъ въ самия Царевецъ, допустнати отъ патриархъ Иоакимъ III, хвърленъ по-късно отъ Светославъ Тертеръ отъ Лобната скала.
Династията на Терте р о в цит-fe, започ-натдаотъ к^манския боляринъ Георги Тертеръ, кой-то се спасява лесно съ татарското нашествие, скоро свършва, и въ 1323 г. въ Търново съ Михаила Шишманъ застава последната българска династия. Още единъ пжть въ дворцитЪ на Царевецъ блксва великолепие, каквоте по-рано не е имало никога, но това великолепие е нЪкакъ външно, изкуствено. НЪщо разяждало вече дълбоко държавата, интриги и тайни борби се ширили вжтре въ двореца на царя, вжтре въ дворцит4 на боляри, на духовници и знатни. Но най-страшното било, че народътъ оставалъ безучастенъ къмъ тЪзи бор би и не се по-грижвалъ даже за своята лична еждба. Като вЪ-нецъ на всичко, България се раздробява, раздЬля се между Шишмановци. Така наст жива онзи зло-честъ край на 17 юлий 1393 г., който край ни те-гне още като страшна мжка.
Напускамъ развалинитЬ на дворцитЪ и по-глеждамъ надолу къмъ Балдуиновата куда. Мжтната и пълноводна сега Янтра напира къмъ ку-лата, вие се около Френкъ хисаръ, блъека се по бр'ЬговегЬ на Къзъ хисаръ, повръща се наново къмъ скалигЬ на Царевецъ и се извъртва въ завоя на Нсеновата махала. По зжберитЬ на кула-та играятъ сега деца, а нЪкога тукъ е прекаралъ последнитЬ си дни могжщиятъ Балдуинъ, плененъ
— 54 —
когато се туря край на
Балдуиновата кула
и доведенъ въ Търново отъ Калояна следъ страшного поражение при Одринъ на 14 априлъ 1205 г., ьта и на латинското царство. Тамъ, край тихитЬ води на Ма-рица, Калоянъ съ ле-ката куманска конница, която бЪгала по-бързо отъ птицигЬ, нанесълъ последенъ ударъ на тежко око-ванитЪ въ жел'Ьзо рицари. Тукъ, въ rb-сната тази тъмница, загиналъ самъ Бал-дуинъ отъ отмъще-нието на царкинята-куманка, отблъсната и пренебрегната отъ този гордъ синъ на Запада.
Отбивамъ се и пристжпвамъ смирено къмъ останкитЪ на Хисаръ джа-м и я, издигната нЪ-
кога върху основитЬ на църквата св. Петка презъ 1436 г. За църквата, сырадена близу до царскитЬ дворци въ царуването на Ив. Асенъ II къмъ 1232-1234 год., споменава патриархъ Ефтимий въ жити-ето на св. Петка, наречена търновска, една свети-ца, почитана много въ източно-православната църква. Легендата свързва църквата въ онЪзи печални дни съ граздникъ, съ весело сватбено тържество, помрачено отъ внезапно нахлуване на чужди войски.
- 55 -
Легендата говори тукъ и за Шишма-новото дърво, сега слабо още клонче, коетосе превива леко отъ пролЪтния вЪтъръ. Въ смжтнигЬ он-Ьзи дни, когато нЪщо тежко гнет-Ьло вече души-rfe, царь Шишманъ, за да утеши развълнувалия се народъ, преди да напустне за винаги Търново, граб-налъ запалена главня, забилъ я въ земята и ре-кълъ: порастне ли главнята, ще падне и България. За чудо, отъ земята пониква крТхко дърво, то ра-сте, вдига се високо нагоре, става едро, т р и к л о-н е с?*г о. Минаватъ се години, стариятъ 6pfecTb, изо-ставенъ, съхне бавно, но въ навечерието на Освобо-ждението нЪкжде низко отъ дънера се надигатъ нови клони. Народътъ почва тайно да мълви, да се надЬва, да насочва погледитЬ си далечъ на северъ. Дървото все буйно се вдига нагоре. Напраз-дни сж усилията на турцитТ. Но минаватъ редъ години, настжпва зловещата 1913 г. Земята дълбо-ко се треса, а брЪстътъ все съхне, падатъ бързо увехнали клони. Сега вече смутъ обзема душитЪ на народа.
Преминала и тази житейска буря, останалъ здравъ коренътъ на брЪста, скритъ дълбоко въ земята, та оттамъ се надигнало новото клонче, нови-ятъ издатькъ,- новиятъ потомъкъ, застаналъ сега самотенъ срЪдъ развалинит-fe на древнитЬ царе, люшканъ и бруленъ отъ вЪтровегЬ, но ревниво пазенъ и закрилянъ отъ св. Петка,
НСЕНОВНТЯ КРЕПОСТЬ
Движимъ се бавно по равното Тракийско поле. Още единъ завой и ние навпизаме въ Нсеновградъ. Използуваме до тукъ старото превозно средство — бричката. ТА искате ли да се наел аж да вате на единъ отъ най-живописнитЬ проходи, трЪбва да отидете до манастира пешкомъ. Случите ли се тукъ пъкъ следъ пороенъ дъждъ, гледката е страхотна, пора-зителна. Черни и мжтни талази вода се блъекатъ по канаритЪ, удрятъ по скалиститЬ бр-Ьгове, мъ-кнатъ грамадни камъни и дървета, пЪнятъ се, шу-мятъ и бЪгатъ къмъ полете. В горе по скалитк, неизчезнали още отъ преминалата буря, се раздирать останали бЪли мъглици. Това сж водигЬ на Чая или Чепеларската рЬка, скована между стръ-мнитЪ спусъци на РодопитЬ.
Вед нага щомъ напустнете Асеновградъ, предъ васъ високо на канаритЬ се изпр’Ьчватъ две развалили — кула и църква. Това е Асеновата крепость. На югъ, върху мраморна скала е издъл-банъ Нсеновиятъ надпись, изчуканъ недавна отъ гърцитЪ и сега наново възстановенъ „Въ година 6739, индиктионъ 4, отъ Бога въздигнатий (на цар-ството) царь Нсенъ, (царь) на българитЬ и гър-цигЬ, сжщо и на други страни, постави /Алекся Се-васта и изгради тая крепость.*' Това било наскоро следъ битката при Клокотница, пролЪтьта 1230 г.
Крепостьта презъ XI вЪкъ е носила името Петричъ или Василикисъ. По името на крепостьта билъ назованъ и цЬлиятъ склонъ на планината между /Асеновградъ и Бачковския манастиръ.
У /Ансберта, при описание похода на Фридрихъ Барбароса презъ 1189 год. и заемането на Родоп-
- 57 -
скитЪ краища, нашата крепость е помената като защитенъ и прочутъ замъкъ: castellum munitissimum ас famosum.
Въ края на XII вЪкъ крепостьта влизала въ предкпитЬ на Пловдивското княжество, което Византия дала да управлява Иванко, убиецътъ на Нсена. Презъ 1199 год. Иванко се отметналъ отъ гърцитЪ, сближилъ се съ Калояна, но после билъ заловенъ изменнически, нЪщо „неприлично за до-
Ясеновата крепость
стоинството на военачалницигЬ и царетЪ", както казва византиЙския историкъ Никита Хониатъ.
Четири години следъ тЪзи събития Пловдив-ско и Нсеновградъ паднали въ ржнетЪ нв фран-китЬ. Старофренскиятъ историкъ Вилхардуенъ, конто лично познавалъ ткзи краища, нарича крепостьта „твърде якъ замъкъ", а града хвали като много добъръ, разположенъ подъ укреплението. Въ този замъкъ избЪгалъ презъ 1205 год. франк-скиятъ войвода Renier de Trit предъ напора на българския царь Калоянъ, и тамъ заедно съ пет-
— 58 —
надесеть рицари и една дружина наемна войска пресгоялъ цкли тринадесеть месеца, докато не билъ избавенъ отъ единъ отредъ венециански рицари, дошли отъ югъ презъ Родопитк.
При Борила (1207—1217 г.) ткзи мкста заема родопскиятъ владетель Спавъ, отгдето иде и името на Родопитк С л а во в и гори, а по деспотския му чинъ — Деспотови или Доспатски планини. По-късно Славъ се сдобрилъ съ търновския дворъ и Родопитк влкзли въ земитк на Асена II, конто укрепилъ и крепостьта на Станимака — Асеновата крепость.
Следъ Асена крепостьта паднала въ гръцки ржце. Презъ 1344 г. я превзелъ българскиятъ царь Иванъ Александъръ. Отъ него пъкъ презъ 1363 г. крепостьта минала аъ ржцетк на турцитк. Турцитк залазили укреплениетб, но презъ 1706 г., споредъ исторически сведения, крепостьта била вече въ развалини.
Мал ко по на югъ, все по долината на Чая, се крие и прочутиятъ Банковски манастиръ, преживклъ вкковетк, преживклъ всички скърби и радости на Асеновата крепость. Историята на крепостьта е и история на манастира. Бачковския манастиръ св. Богородица билъ основанъ отъ грузи* неца Григоръ Пакуриянъ, знатенъ византийски вое-началникъ и после управитель на южнитк Ро-допи въ областьта на смоленитк. Той загиналъ въ Пловдивско презъ 1086 г. въ сражение съ печенези. Три години преди смъртьта си Пакуриянъ съгра-дилъ манастира и му оставилъ писменъ уставь.
Прочута въ манастира е чудотворната икона на св. Богородица отъ 1310 г., запазена и досега съ своя грузински надпись. Подарена била тя на манастира отъ двамата братя Игнатия и Атанасия въ царуването на Андроника II (1282—1328 г.) и Михаила IX (1295—1320 г.).
- 59 -
Всички описания, които дава ученикътъ на Евтимия— Гр. Цамблакъ, както и сведенията, които дава Константинъ Костенски, сочатъ, какво после-дниять български патриархъ е прекаралъ крайнитЕ дни отъ злочестия си животъ нЕкжде близу до крепостьта и манастира.
МЕстото на заточението било срЕдь гора, въ околностьта имало села съ еретици, които щЕли да се поддавать на мохамеданство. Наистина, предъ входнитЕ врата на манастирската църква св. Богородица се откри гробъ, но съ нищо не се доказа, че това е гробътъ на патриарха.
Но и да не бЕше запазенъ още манастирътъ тукъ, всЕки пакъ би трЕбвало да посети тЕзи чудни мЕста. Отъ крепостьта просторътъ е широкъ на северъ къмъ Тракийското поле, а долу подъ васъ се вие, шуми и се губи Чая, която се провира подъ скалитЕ и бърза да догони посестримата си Марина, простнала се сега като сребърна лента презъ равнината.
Бачковскиять манастиръ
КРЕПОСТЬТА БАТКУНЪ
Въ ранна утрина бързаме да лреминемъ п о-л е т о при Пазарджикъида полазимъ по скло-новетЬ на планината. Мамятъ ни отдалече б^литЬ стени на манастира св. Петъръ и Павелъ, притаилъ се високо горе въ пазвитЪ на РодопитЪ. Пжтьтъ се изкачва, завива и залжкатушва между низки хра-сти по стръмнината. Вижда се, че малцина идватъ вече по тЪзи мЪста. Пжтьтъ е изровенъ, обрастналъ съ трева, почти изоставенъ.
Колкбто гдедката е привл’Ькателна отъ полете, толкозъ смутъ обзема душата при наближаване ма-настирскитЬ порти. Отведнажъ лъхва дъхъ на запустение. Бърборенето на манастирската чешма предъ вратитЬ не ни посрЪща съ веселия си мсно-тоненъ нап^въ. ЗапустЬла и пресъхнала е чешмата и въ широкия дворъ Останалъ е тукъ едничъкъ да стърчи самотенъ боръ, нЪколко лески и до тЪхъ стара прихлупена църквица, покрита съ каменни плочи. Наоколо се редятъ малки и голЪми манастирски постройки^ дълги помещения, нЪкога пъстро изписани, но сега напустнати, съ наведени наделу стр'Ьхи, съ продължени покриви, необитаеми. Едъръ и дребенъ добитъкъ, всЬкакъвъ видъ пер-нати животни спокойно се разхождатъ навредъ изъ двора, та нкма вече нигде мЪсто за отдихъ и по-чивка. Неприветна е и полянката южно предъ манастира, обрастала нарЪдко съ в^ковни дървета, нещадени вече ни отъ хора, ни отъ бури. А Сге-фанъ Захариевъ въ описанието на Татаръ-пазар-джикската кааза (1870) говори „за изрядни студени води, за насадени много черници и трендафилъ, за училище съ петима калугери и 15 ученика отъ близкитЪ села".
- 61
За манастира липсватъ сведения. На камен-н а п л о ч а, зазидана подъ една врата, се чете име-то на „село Б'Ьлово" и дата 1813, надъ чешмата пъкь въ двора, върху мраморенъ камъкъ, ако добре съмъ разбралъ, — дата 1791.
Малко сведения за манастира намираме въ в. „Македония" отъ 1868 г., гдето вероятно С(те-фанъ) 3(ахариевъ) така пише: На 10 юлий дойдохъ въ Баткунския манастиръ святихъ Нпостолъ Петра и Павда. МЪстоположението на този манастиръ въ полигЬ на* Каркария планина е най-приятно и има очарователенъ изгледъ, а откъмъ югь и западъ окржженъ е отъ гористи планини. Този манастиръ, два часа и половина отъ Татаръ Пазарджикъ, е най-сгодно мксто за жив-Ьене въ всичката Плов-дивска епархия. Съградена отъ дърво и много пжти разорявана и горена, и пакъ съградявана, тая обитель нЪма никое историческо назначение. Но тукъ чудесно се съхранявалъ единъ народенъ паметникъ, не маловаженъ за българската черковна история. Види се, че когато чепинскитЪ българи сж приели ислямизма въ 1620 г. и сж разорили повече отъ 200 черкви и 30 манастири, да е претърпклъ и той сж-щата участь, а после, 1692 г., е обновенъ отъ бъл-гаригЬ и осветенъ отъ тогавашния пловдивски ми-трополитъ, конто по о б и ч а я черковенъ оставилъ и единъ антиминсъ. Прикритъ при изгарянето на манастира отъ кърджалиитЬ презъ 1792 и 1794 г., антиминсътъ билъ нам-кренъ наново презъ 1868 г., когато го видЬлъ и самъ Стефанъ Захариевъ. На антиминса стояло името на Нико, митрополитъ Пловдивски, и дата 7233 (17257, и то написано пловдивски, а не филипополски.
Но въ тЪзи м^ста центъръ на внимание е и старата крепость Баткунъ, чиито развалини едва личатъ вече до западния край на селото. Юж-
- 62 -
но и горе въ самит^ склонове на планината се говори и за друго кале. Все въ това направление и високо нЪкжде, къмъ ХайдушкитЬ кладенци, се со-чатъ и други развалини. Изъ тЬзи мЪста би трЪб-вало да се потърси неустановения още „Жабешки замъкъ" — Батрахокастронъ, споменаванъ често въ връзка съ Б аткун ъ.
Самата н-Ьвгашна крепость, стариятъ Баткуни-онъ, е лесно уязвимъ откъмъ югъ, изтокъ и се-веръ. Мжчно достжпна е крепостьта откъмъ за-падъ, откъмъ Коковъ долъ. Останки отъ по-здрави зидове още се виждатъ къмъ източната страна. Тукъ сега е построено селското училище, та кре-постнитЬ ендове, доскоро високо запазени, сж ста-нали жертва на новото време и на нашата небрежность по отношение запазване на историческитЬ па-метници.
Въ Баткунъ се търси столицата на бесигЬ — Бесапара. БеситЬ, тЬзи прочути ковачи въ дре-вностьта, задържатъ най-дълго своята народность. Около 400 г. тука идва и пропов-Ьдва епископъ Никита Ремесиански (Б"Ьла паланка), а още въ V вЪкъ, когато почти всички тракийски племена били напъл-но романизирани, при _,беситЬ християнското богослужение се водило още на тЪхния роденъ езнкъ.
Нко въ Баткунъ ще трЪбва да се търси Беса-пара, тя е получила крепостна стена едва следъ настаняването тука на римского владичество. Знае се само, че Весупаронъ се подновява при Юстиниана Велики (527—565 г.).
Баткунъ играе важна роля повече въ по-късното срЪдновкковие. Той тогава е билъ укрепенъ градъ, конто пази проходитЬ за Пловдивъ. Защото презъ Баткунъ е минавалъ керванскиятъ пжть, конто презъ Пещера, Батакъ и РодопитЬ, е слизалъ въ Неврокопъ, и отъ тамъ по Места отивалъ за Ма
— 63 —
кедония. Този пжть изглежда да е използуванъ отъ Филипъ II и Нлександъръ Велики въ похо-дигЬ имъ къмъ Хемусъ и Дунава. Въ високитЬ и да-лечни части на тази область отъ Родоп игЬ се тър-си и прочутото светилище на Диониса.
Редицата крепости, наредени като маниста по севернит-fe склонове на родопскитЪ възвишения, сж били сигурна опора на византийцитЪ въ борбата имъ срещу българигЬ. Между многото известии и много споменавани крепости, като Станимака, Кри-чимъ#* Перущица, често се споменаватъ тукъ Бру-синъ, Жабешкиятъ замъкъ и Баткунъ. Тукъ наоко-ло презъ 1189 г. визаитийцитЬ бивать разбити отъ кръстоносцитЬ. По сжщото това в реме Баткунъ се споменава въ връзка съ известния въ наша та история Иванко. ИзбЪгалъ следъ убийството на Мсена, Иванко намира убежище при визан-тийския императоръ и после става управитель на Пловдивъ. Почувствувалъ слабостьта на византий-цитЬ и подкрепенъ отъ вЪрнигЬ си български на-емници, Иванко въстава презъ 1189 г., като влиза въ съюзъ и съ българигЬ. Противъ него се изпра-ща пълководеца Камица, който бива хванатъ въ пленъ при устроената засада при Баткунъ.
Царь Михаилъ Нсенъ обсебва РодопскигЬ крепости следъ смъртьта на Ватацеса (1254 г.), но скоро българигЬ тр-Ьбвало наново да отстжпятъ, като се залазило само Чепино. За тукъ тръгва самъ Тео-доръ Ласкарисъ II, синъ на Ватацеса. Войската по-тегля отъ Одринъ съ много коли и храна, съ много обсадни машини. Не малко тукъ сж и латински-тЬ наемници съ стрели и лжкове. На Макроливада, по-сетнешното прочуто Узунджово, започва да вали сн’Ьгъ. Войската, обаче, не спира, движи се напредъ, преминава Станимака и продължава за Баткунъ. Отъ тукъ императорътъ праща чича си Мануила
— 64 —
Ласкарисъ, вече покалугеренъ, заедно съ войводата Константинъ Маргаритъ да разгледа пжтя и разпо-ложението на Чепино. ТЬ се върнали и казали, че пристжпътъ е лесенъ и императорътъ потеглилъ презъ планината, безъ да слуша съветитЬ на миозина отъ приближений си, които познавали добре тЪзи мЪста. Стръмни, гжсти лесове, а отгоре тънка поледица — това срещнала по пжтя си войската, която трЪбвало да нощува вънъ, на открито, и да се притиска около запаленитЪ голЪми огньове.
Погледналъ императорътъ отдалече непревзи-маемото Чепино и се върналъ обратно къмъ полете. Сега вече византийцигЬ ограбили Баткунъ и по-теглили назадъ къмъ Одринъ.
Тежката марана е напустнала попето, хоризон-тит’Ь просвЪтватъ, отъ планината пов^ва хладъ. Ние се спускаме надолу презъ селото и търсимъ презъ Ляхово и Братаница (Кьосе-Муратово) наново пжти-щата за града.
ПЕРПЕРЕКЪ
Спизаме отъ влака на спирка Мостъ, току предъ гольмия тунелъ по линияга за Кърджали, и веднага по пжтека презъ класили нивя псемаме нагоре и на югъ. Бързо постигаме и заминаваме се-лото Мостъ (Кьопрюлю), спускаме се после надолу, катеримъ се п.къ нагоре и хващаме удобния вече нэвъ колЙрски гукть. Окото се лута неспирно изъ необятния лабиринтъ отъ разхвърлени хълмове, радва се на чуднитЪ родопсин красоти, на голЪмитЕ разкжсани отъ времето скали, замрЪли нЪкжде като застинала лава. По пжтя е тихо и безлюдно, само откъмъ скалитЪ долита писъкъ на киклици.
НЪкжде далече на западъ се свЪтка, слънце-то се бавно крие, по небето се трупатъ черни дъждовни облаци, та тр±бва да се бърза Недо-вършениятъ още новъ пжть се скоро свършва и ние затьваме и се загубваме въ гората. Приятна изненада тукъ навсЪкжде по друмищата и дори по горскигЬ пжтеки сж изграденитЪ и винаги добре поддържани чешмички и кладенци, които намять пжтника и го нанять на отпора и почивка.
Скоро достигаме и преминаваме при Долна-крепость (Дере махле) коритото на страшното при поройни дъждове Перперекъ дере, споро достигаме и заминаваме тюрбето на Хадъръ баба и навлизаме въ с. Горна-крепость (Кара аларъ), оживено сега отъ дребни търговци, дошли да товарятъ на му-лета и кончета череши. Селото е къзълбашко, та женит-fc свободно сж се изправили по чешмитЬ и не криятъ лицата си. Населението тукъ вЪрва, че т’Ьхниять Хадъръ баба дошелъ отъ Мала Дзия, когато още по тЪзи мЪста обитавали румелиитЪ
Прочути крепости	5
— бб —
(гърцит-fe) То е по-свободно отъ другитк сьседни турци, та кой знае, дали тукъ не трЪбва да се по-гърсять и онЪзи турски селища отъ византий-ско време въ областьта Нхридосъ, за конто говори още въ XI вЪкъ Нна Комнена.
Небето се тъмнЪе застрашително, нЬма време много за почивка, та бързо преминаваме Кючукъ дере и се покатерваме по стръмнитЪ залесени склонове на /Асаръ калеси на дженевизит-fe. НЪма време
да се спираме и при Нкча бунаръ, така примамливъ сега съ своята млкчно бЪла и студена вода. Надъ насъ се издигатъ все по-близко скалит’Ь и изровенитЬ стени на не пристж пната крепость.
Това е то Перпер е к ъ, стариятъ Перперакионъ на византийнигЬ, за-писанъ не еднажъ въ книгитЪ на хронисти-гк Не би могло дру-гаде да се избере по-удобно мЪсто за сркдиовкновна крепость. Вдаденъ на-предъ пресЬченъ ко-нусъ, отвредъ скали, отвредъ стръмни спу-съци, навсЪкжде ши-
Перперекъ
рокъ кржгозоръ. Като че ли отъ тукъ е могло да се обозре цЪлата нккогашна область Нхридосъ,
— 67 —
по-сетнешната Мора. Защото на западъ се виждй Тополовския балканъ, на северъ погледътъ дости-га Гължбецъ и Нйдормушъ, това чудно красиво мЬсто съ теке, гдето и месецътъ се спираль въ захласъ, а на изтокъ взорътъ прехвърля Шейтанъ кюпру и се губи по далечнитЬ Родопски възвишения.
Прочутъ билъ Перперекъ, този сил но укре-пенъ градъ, това епископско седалище презъ XIV вЬкъ. Около подножието на хълма личатъ още следи Лъ rojjfeMO селище, а и сега трЪбва да следвате само стара га пжтека, за да можете да влезете въ крепостьта.
Пжтища за тукъ е имало: единъ откъмъ северозападъ, по конто се изкачваме и ние сега, и единъ откъмъ изтокъ и югъ, отгдето крепостьта е била най-беззащитна и най-много изложена на опасность. ЦЪлото плато на крепостьта е било разделено на две. Източната часть е съ по-голЪми останки. И сега личатъ ясно изр-Ьзанит-fe въ ска-Лг1тЬ врата, презъ конто се е влизало тукъ.
Сжщинскиятъ кастелъ, преграденъ съ здрави и дебели стени, се е намиралъ въ югозападната часть на платото. Тукъ следи отъ селище се намиратъ по-малко, но въ самия центъръ е запазена и сега изрезана въ скалигЬ грамадна щерна за вода съ размЪри 12'5 метра. По-вмсокитЬ склонове се из-дигатъ още следи отъ крепостни стени, но тЬзи стени сж били особено здраво изградени въ южната часть, гдето и сега стърчатъ останкитЬ на висока шестожгълна кула. Друга кула, и то вероятно нЪ-каква дървена постройка, се е издигала и на скалигЬ на северния склонъ, надвесилъ се стръмно къмъ Перперекъ дере. Следи отъ голЬми постройки, и то много отъ тЬхъ вр-Ьзани нешироко въ скалитЬ, личатъ и подъ южната часть на "пепостьта.
— 68 —
Почти тичаме изъ крепостьта, провираме се подъ скалитЪ, катеримъ се по кулата, искаме да надникнемъ презъ запазената бойиица, спускаме се надолу, губимъ се изъ старото селище, ровимъ, търсиме и се чудимъ на това орлово срЪднов-Ьковно гнЬздо. По скалитЪ весело подскачать кози, навсЬ-кжде полазили по склоноветЪ ниви, овощни дър-вета, навсЪкжде царува сега миръ и нищо не спои ня за онЬзи смжтни и отдавна преминали бурни времена. Защото опасносгъта за балканскитЪ страни и народи дебнЬла вече задъ планинитЪ и морето. Това сж годинитЬ на междуособни войни въ ви-зантийската, империя, когато се борятъ привърже-ницитЪ на малолЪтния императоръ Иоанъ V Па-леологъ (1341 — 1391 г.) и узурпатора-императоръ Иоанъ VI Кантакузенъ (1341—1355 г.). ТЬзи борби се разигравать все изъ тЬзи покрайнини, когато тукъ се шири свободно и „Момчилъ добъръ юнакъ“, този самозванецъ и храбъръ мжжъ, възпЪванъ нЪкога толкозъ много въ тжжнитк пЪсни на слЪ-питЬ гждулари.
Въ тЪзи междуособици Иванъ Млександъръ (1331—1371 г.) държи страната на Палеолога, но не взима никжде живо-*участие въ борбитЬ. Като нЪкаква голЪма централна личность тогава именно изпъква Момчилъ войвода, който свободно се дви-жилъ отъ двегЬ страни на византийско-българската граница, служилъ е по нЪкое а реме въ войската на Стефанъ Душанъ, а после и подъ знамената на Иоана Кантакузена.
Назначенъ за управитель на областьта Меропа (ЮжнитЪ Родопи), Момчилъ събралъ отборъ войска отъ 300 конника и 5000 пешака, и съ тази войска сновалъ изъ родопскитЪ усои, превзималъ крепость следъ крепость и забльну валъ дор и да стане само-стоятеленъ владетель.
Въ тЬзи междуособни войни Перле ре къ вижда въ подножието си и единъ отредъ на Иванъ Алек-сандъръ, но крепостьта приема само българския началникъ и не посмЪва да пустне самия отредъ.
Неспокойна била душата на Момчила, той ни-кжде не спира, не престава да се бори еднакво съ приятели и врагове, търси приключенията, незнай-ното, обича свободата, презира опасностьта и скоро се издига така високо въ борбигЬ, че императрица Ана му дава титлата деспотъ, а Кантакузенъ даж£ титлата севастократоръ. ГолЪма била скръбь-та на народа, когато Момчилъ загиналъ (1345 г.) юнашки на бойното поле при крепостьта Перите-оръ, гдето той храбро се защищавалъ съ своитЪ 4000 конника и загиналъ въ борба съ Кантакузена и турската войска на Омура.
СмЪта се, че Момчилъ е родопчанинъ, но се предполага сжщо, че той е родомъ отъ Факиа (Бургаско), гдето като негови потомци се считали факийскигЬ Бимбеловци, прадЪдитк на Стефанъ Ка раджа.
Връщаме се наново къмъ изоставената и грох-нала вече крепостна кула, вглеждаме се по доли-ната на Перперекъ дере, вглеждаме се по развъл-нуваното море отъ класили нивя, пропълзЪли до самитЬ стени на крепостьта, и се спускаме бързо надолу по старата пжтека къмъ Акча бунаръ и селото.
Едри капки дъждъ удряха вече по засъхналата и напукана отъ жегата земя. По хълмовет-fe на за-падъ налиташе страшна лЪтна буря.
СТЛРЛТЛ лютицл
Въ Ивайловградъ пристигаме по пжтя откъмъ Крумовградъ. Предния день надничахме отъ Ма-каза надъ Гюмурджинското поле, взирахме се отъ тамъ на югъ въ посив-ЬлитЬ води на БЪлото море, взирахме се по извисилитЪ се въ небесата скалиста върхове на о-въ Самотраки, топЬхме се отъ мж-ка и тжгувахме за загубенитЪ равни полета. Тжга-та и мжката ни расте още повече при вида сега пъкъ на Одринското поле, напоено презъ вккове съ толкозъ много българска кървь. Изгонени сме навсЬкжде отъ равнинитЪ, навсЬкжде отъ плодо-роднитЪ полета.
Построенъ на склонъ, обърнатъ къмъ изтокъ, къмъ полето, Ивайловградъ, въ турско време цвТ-тущъ градецъ, почивно мЪсто на заможнитЪ одрин-чани, доскоро замрЪлъ, откжснатъ отъ свЪта, наново се завзема отъ развалинитЪ. Тънко препрЪчения здравъ мостъ надъ Нрда подъ с. Камилски-долъ (Деве-дере) вл ива вече нова живителна струя въ малкия градецъ.
Има тукъ много да се види, но не спираме. Не спираме и въ близкого на югъ селце Лъджа, все така любимо мЪсто нЪкога за почивка и отмора. Тукъ, а не въ града, е било “и седалището на гръцкия епископъ въ турско време. ТрТбва да се бърза къмъ югозападъ, гдето високо между зале-сени върхове едва се долавятъ разрушени кули на забравена крепость.
Тъмни облаци често скриватъ слънцето, за-душно е, но далечната цель предъ насъ ни така мами, че отминаваме бързо и бистрит-fe и студени води на чешмитЪ при манастира св. Константинъ н Елена потъналъ сега въ миръ и тишина.
— 71
Отъ манастира тръгваме по калдаръмъ, по старъ пжть, които води къмъ Кобилино (Атеренъ) — Жел-Ьзино (Демирлеръ), Черни-ридъ (Кара-тепе) и презъ Пеливунъ, значително древно селище съ много останки, преваляме къмъ югъ.
Пжтьтъ скоро се разклонява, спуска се наделу къмъ рЪкичката, която лжкатуши, плиска се по камънитЬ, кротко шуми и бърза да напустне за-сЪнченитЪ планински долчинки и потъне въ полете. По добре запазенъ още високъ засводенъ мостъ прехв'^рляме ласрещния брЪгъ н търсимъ да уло-вимъ пр'ЬкигЬ пжтеки нагоре къмь върха.
Не спираме и при чешмитЬ на малкото селце Хисарлъка (Рогозове), скрити подъ клонитЪ на широко разтворили се чинари, които мамятъ и канятъ за отмора. Но деньтъ евършва, а тамъ на западъ, задъ надипленитЪ родопски вериги, се надигатъ все по-застрашителни лЪтни буреносни облаци
Спирамъ задъханъ на върха, удивенъ отъ ве-личавит'Ь останки на грамадната крепость. Наоколо се надигали дървета, отвсЪк^де израстнала гора, но нищо не е смогнало още да скрие въ пре-гръдкитЬ си бойницитЬ на високитЪ кули. Стени до 200 метра дължина, до 10 метра височина стьрчатъ навредъ все така здраво, недокоснати отъ времето и хората. Надигатъ се гордо стенитЪ на крепостьта надъ клонитЪ на дърветата, но иЬкога тЬ още по-гордо се издигали тукъ на върха на хълма и гледали свободно къмъ Сакаръ и Одринъ, къмъ Димотика и границитЬ на югъ и западъ.
Входътъ на крепостьта ще да се е намиралъ нЪкжде откъмъ изтокъ, но тукъ пъкъ има и втора защитна стена. По-добре могатъ да се обгърнатъ съ погледъ сега само четиригЬ кули на южната страна, а всичко друго както отвънъ, така и от-влчтре на крепостьта, е гжето обраснало съ гора. Отъ малкото, което е изровено тукъ, може да се
— 72 —
заключи и за многого постройки, що сж се изди-гали изъ вжтрешностьта на този укрепенъ ср^Ьдно-вТковень градецъ.
Въ. тази область и тукъ въ тази крепость тр Ьбва да се тьрси старата Лиотица, Литица, гръц-кага форма на славянското Л юти ц а. Това име се срЬша при Кантакузена, съ което той означава единъ малъкъ градецъ въ източнитё Родопи. Когато презъ 1343 г. привърженицитЬ на Кантакузена въ Димотика били притиснати отъ нужда и липса на храна, билъ изпратенъ единъ отредъ отъ града да събере припаси. Силниятъ студъ тогава така из-мжчилъ войнинигЬ, че rfe били готови да погър-сятъ убежище даже и у враювегЬ си. Тогава пе-хотинцитЪ отъ отреда се отделили и стигнали всички до градеца Литица, чийто началникъ се случило да бжде таенъ съадишленикъ на Кантакузена. Възъ основа на тЬзи сведения Иречекъ тьрси епископ] ското седалище Лиотица, едно отъ десетт-fe епископства, подчинени на пловдивския митрополитъ, негде около Димотика.
Въ описанието на Пловдивската епархия на попъ Константинъ отъ 1819 год. се казва, че Литица се наричала Ортакьой, епископия, превърната по-късно въ самостоятелна митрополия.
Презъ 1342 год. архиереятъ на Лютнца се спо-менава като членъ на Цариградския синодъ. Hh-колко години по-късно, при патриарха Калиста, едннъ митрополитъ на Лютица е подписанъ върху синодалния актъ по дЪлото на Нкиндина и Палама, а тази титла се срЕща н презъ късната епоха на робството чакъ до 1721 год. Разправятъ, че до-скоро въ града още се м'Ьркалъ печать съ титлата на литицийския епископъ.
Още по пжтя за крепостьта се виждатъ гро-бове, обградени съ камъни; такива гробове се на-
— 73 —
мирать разпръснати въ гората близу и до манастира. Всичко това сочи за значително старинно поселище.
Дъждъть 6Ъ прехвърлилъ вече Черни-ридъ (Кара-тепе), когато се спустнахме надолу покрай из-оставения параклисъ св. Илия и сел дето Хисарлъка. Подслонени за кратко подъ стр-ЬхигЬ на низки при-хлупени кжщурки, ние слушахме тропота на едригЬ капки и нЪкаква пЪсень на самотникъ, затл<гувалъ за ширналото се сега на изтокъ и потънало въ Зеленина равно Тракийско поле.
КРЕПОСТИ ПО НРДН
Въ августска ранна утри»-а прехвърлямъ билото при Куртъ кале и тамъ отгоре се упивамъ отъ разхвърленитЬ хълмове на родопскит-fc източни разклонения. Къмъ о&Ьдъ сме въ Сюлбюкюнъ, сега Малки Воденъ, живо малко село, разположено близо до л*Ьвия бр’кгъ на Арда. Легнало по срЪда-та на котловината, селището е станало центъръ на околнитЬ села. Тукъ става оживенъ пазаръ всЬка неделя, и скоро селото щ- стане малъкъ стопански центъръ. Липсватъ още годни пжтища, липсватъ и мостове по Арда, която при дъждъ и пълново-дие е страшна, опасна и невъзможна за премина-ване.
БистритЪ и топли води на Арда ни мамятъ сега, но по ни привличатъ далечнит-fc канари, пре-пр-Ьчили хоризонта на югъ и пустнали стръмни склонове на изтокъ къмъ СЪнокласъ (Мангъфъ). За тамъ требва да се премине презъ Кочашъ и по стръмнината, по пжтя, конто води презъ камънаци, черни като застинала лава, да се стигме до горе.
Еднажъ стигнали на върха, предъ насъ се про-стира широко варовниково плато, залесено съ р±д-ка джбова гора. Тукъ вЪе прохлада. Пжтьтъ, конто
— 75 —
иде по платото откъмъ западъ, скоро се прегра-жда отъ двоенъ зидъ. Така обградено съ здрави стени и укрепено естествено, платото е представлява-ло силна защитна крепость. Следи отъ нЬкакви стени и постройки се виждатъ близу до края на източнигЬ, най-стръмно издадени напредъ скали. Тамъ въ склоновстЪ се вижда и изкуствено издъл-бана дупка. Оттукъ, сега подплашени, изхвтркватъ и размахватъ криле орли, конто дълго се виятъ и изчезватъ надъ бЪлитЪ пТсъци и сивооловенитЪ воду на Нрда.
ТЬзи «кали тукъ се наричатъ Гяуръ кърълдж. Отъ тЬзи скали, споредъ преданието, хвърляли нЪ-кога непокорнитЬ и юначни родопски българи. Тур-цитЬ идватъ на това градище да кол ять курбанъ за дъждъ на св. Константинъ, а българигЬ — на св. Кирилъ и Методий.
Надвесилъ съмъ се на края на скалитЬ, съ страхъ поглеждамъ надолу и слушамъ да долитатъ отдалечъ звънци отъ стада. СЬнката на канаригЬ расте, погледътъ се губи на изтокъ по птктя за Ка-милски-долъ (Деве-дере) и Иваиловградъ, губи се по Горноселии и Долноселци (Горни и Дол ни Юб-рюеренъ), къмъ СЬнокласъ (Мангъфъ), после почи-ва по л'ЬтнитЬ облачета, конто блещятъ като раз-топено злато на зал-Ьзъ слънце.
Почивамъ, и после по старата отъпкана потека преминавамъ наново разрушеннтЪ крепостни Стени, минавамъ край новия параклисъ и по стръ-мна пжтека се спускамъ презъ скалит-Ь и гората надолу къмъ Кочашъ. Скоро слънцето се крие, на-стжпва хладъ въ гората, но не мога да отмина Сатмаджа бунарь, тази студена вода, която едни наричатъ още Ичмедже бунаръ. Махвала се тре-ската, когато се пиела тази вода, или не могло да минешъ, безъ да не се наведешъ да пиешъ. Не мога да премина и азъ студенит-fe води подъ скалитЬ.
— 76 —
Прохладата така мами за почивка. а устнигЬ горятъ отъ жажда.
Прехвърлямъ къмъ СрЪдна Ярда. По течение-то на Ярда изглежда, че е сжществувалъ винаги н'Ькакъвъ пжть. Къмъ с. Дупница (Ятаджикъ) на западъ личи още калдаръмъ, а тамъ, гдето вече скалит-fa притискать Ярда, тамъ надъ с. Медовица (Балджа), къмъ Момчилово (Менека), на високитЪ скали, се издига друга крепость.
До спирката Ср-Ьдна Ярда, въ долината на северъ е приютено селце отъ седемь кжщи — Гъ-дарларъ. По-далечъ на западъ, на д-Ьсния бр-Ьгъ на Ярда се вижда Донгурларъ, селище отъ две махали, сега прекръстено въ Зорница. Въ ранного утро бЪлигЬ комини на това селце изглеждатъ като Св’Ьщи, запалени предъ грамаденъ олтаръ. Его по Карталъ кая се хлъзгатъ първит-fa гореши лЪтни слънчеви лжчи, его тамъ изхвърква и орелъ отъ пожълтЬлито канари. Тукъ преди иЬколко години сж се издигали в-Ьковни гори, а сега вече стърчатъ само остри камънаци и оголени дънери.
Съ новия жел-Ьзенъ пжть се заражда новъ животъ, но издълбанит-fa високо по канарит-fa про-дълговати четвъртити дугки говорить и за отдавна преминалъ животъ. Дженевизъ-пенджери се нари-чатъ тЬзи издълбани дупки за поставяне на дървени подпорни греди — все останки отъ изчезнали мана-стирски общежития, потърсили защита по стръмни-тЪ скали въ годинитЬ преди идването на турцитЬ.
Бързо се катсримъ въ прохладната още утри-на по тЬсни кози пжтеки, наслаждаваме се на скалит-fa, на бистрит-fa сега води на Ярда и крачимъ после къмъ малкото затворено поленце — къмъ широкого поле на западъ, задъ което се издига остъръ скалистъ върхъ, приличенъ на грамаденъ конусъ. Това е Хисаръ-алтж. Въ дъждъ не бихме
— 77 —
могли да минемъ тукъ многото суходолия, запъл-нени съ гтЬсъкъ и камънаци.
Тр-Ьбва да преминемъ Широко-поле (Сюрмен-леръ), за да заобиколимъ каменистата и неприступна стръмнина. Слънцето припича страшно по спусъци-rfa, &клитЬ пЕсъци горятъ по оголенит-fa хълмове ц-Ьли въ пламъкъ. Всичко наоколо тукъ е като пу-стиня, всичко е глухо, сезпомощно. Едва горе на платото лъхва вЪтрецъ, гледката се разширява, на западъ се мЪрватъ бЪлитЬ кущи на Кърджали, а подъ насъ засияватъ пакъ водитЪ на Нрда.
Важенъ е билъ путьтъ по Нрда въ ср±дно-вЕковието, важенъ е билъ той дори до последно време, затова су били издигнати тукъ по р-Ьката, по стръмнитЬ и недостузни височини не една крепость. Силна, голЪма, непревзимаема и мучно доступна е била и крепостьта, издигната на тази височина, крепость, която е наблюдавала спокойно ц-Ьлата долина на СрЪдна Нрда. Къмъ изтокъ гради-щето спуска стръмни каменисти склонове, на югъ ю се огражда съ отвесни канари и съ водигЬ на буйната Нрда. Къмъ западъ само води тЪсенъ до-ступенъ хребетъ, но тукъ пъкъ су били издигнати здрави стени, чиито останки стърчатъ още на 5—6 метра височина. На това м-fccro се намиралъ гла-вниятъ вхоцъ, вратата на крепостьта, защищавана отъ две квалратни кули, едната обърната на западъ, другата на югъ. Една дълга стена, запазена отчасти и сега, е защищавала малкото доступно угълче откъмъ югъ и северъ, откъмъ сегашното село Широко-поле (Сюрменлеръ). Право на югъ, подъ крепостьта су ЖелЪзнитк врата, Демиръ капу. Тов? е грамадна самотна канара, мЪсто нЪкога заотдихъ и почивка на орлит-fe и на дивит-fa гълуби.
ЦЪлиятъ градежъ на стенигЬ е отъ обикно-•ч.ни камъни, споени съ бЪлъ хоросанъ, подпр^Ьни
— 78 —
и засилени съ дървени греди — градежъ харак-теренъ за ср^днов-Ьковна постройка. Близу вжтре до дветЪ крепостни кули и до вратата се виждатъ следи отъ голЪма правожгълна постройка, в-Ьро-ятно помещение за стражата. На изтокъ вече гра-дището е запълнено съ канари, но тукъ-тамъ все има още следи отъ по-леки дървени постройки.
Крепостьта Хисаръ-алтж
Сжщинскиятъ кастелъ на градището се е на-миралъ въ източната, най-високата часть на острия хълмъ. Здрава стена съ кула е преграждала за-падната страна. Стена има и откъмъ югъ и изтокъ. Къмъ северъ скалит-fe се спускатъ до стотина метра отвесно нацолу, като съ това били сами достатъчно сигурна защита.
— 79 -
И това сигурно убежище, както много други подобии м-Ьста въ Родоп ската область, е било из-ползувано и отъ по-старото население — тракитЪ. Близу до крепостьта сж били открити гробове, конто могать да се отнесать къмъ VI в. пр. Хр.
Въ областьта Яхридосъ, срЪдище на важни пжтища, конто свързвали Тракийската равнина съ градоветЪ по бр-ЬговетЪ на Егейско море, въ областьта, прор-Ьзвана отъ Ярда, съ време още сж били ^здигнати силни крепости. Хронистътъ Якро-политъ споменава въ тЬзи краища шесть укрепе-ни градове: Ефремъ, Мониакъ, Перперекъ, Патмосъ, Кривусъ и Устра, и то при следнитЬ събития: УмрЪлиятъ Ватацесъ билъ наследенъ оть талан-тливия, но болничавъ неговъ синь Теодоръ 11 Ла-скарисъ, жененъ за дъщерята на Ясена II — Елена. Щомъ стигнала вестьта за пром-Ьната на престола, Михаилъ Ясень се решилъ веднага да отнеме отъ зетя си земигЬ (1246 г.). Съ помощьта на славянского селско население били взети обратно отъ севернитЬ склонове на РодопитЬ к репоститЪ Ста-нимака (Ясеновградъ), Перущица, Кричимъ, Чепино и по-далече въ областьта Яхридосъ, въ центъра на Родопит-fe Устра, Перперекъ, Ефремъ и Кривусъ. Само замъкътъ Мониакъ останалъ у византийцитЕ.
Крепостьта Ефремъ се поставя при Ефрем-коьй, тамъ гдето отдЪсно, отъ покрайнината Сул-танъ-ери, идва р-Ьката Бургасъ дере. Я Мониакъ или по-късно Мънякъ, се намиралъ два дни пжть на западъ въ хубавата долина на Ярда.
Въ замъка на Станимака, сегашната Ясенова крепость, избЪгалъ презъ 1205 г. пловдивскиятъ френски войвода Renier de Trit преди настжпване-то на българския царь Калоянъ и тамъ съ петна-десеть рицари и една дружина наемна войска пре-стоялъ обсапенъ цЪли тринадесеть месеиа, локато
— 80 —
не билъ избавенъ отъ единъ отредъ венециански рицари, дошли презъ РодопигЬ, намело съ историка Вилхардуена. Следъ като били освободени и напустнали крепостьта при Станимака, на третий день пристигнали на полето, гдето принцъ Хенри ги очаквалъ при замъка Мониакъ, разположенъ на бр-fcra на Ярда (сравни съ стр. 57 и 58).
НЪма по-удобно и по-широко поленце по до-лината на СрЪдна Ярда, отколкото нагоденото само за лагеръ сегашно Широко-поле подъ стръмнитЪ източни склонове на Хисаръ-алттк. Въ развалинит-fc горе на каменистия връхъ ще тр’кбва да търсимъ именно останкигЬ на старата силна и непревзимаема крепость Мънякъ или Мониакъ.
CTHPRTR ЛЕВИН, ДЕРВИШКН МОГИЛН И БЮЙЮКЪ КНЛЕ ВЪ CHKRPH
Пжтьть на северъ отъ Свиленградъ по направление на Сакара е удобен ъ, добре изработенъ. Тукъ край пжтя се издигатъ три могили — ЧервенитЬ могили, една отъ конто, Рошавата могила, е доста гол’Ьма, даже грамадна.
Все на северъ и на западъ отъ с. Стара Левка (Турска Левка), сега селище едва съ 30 кжщи, се издига невисокото Нлтънъ тепе. Опитното око веднага и още отъ далече ще да разбере, че тукъ ще да се крив н'Ькаква крепость. НЬкога цЪлиятъ връхъ на този хълмъ, съ диаметъръ повече отъ стотина метра, е гладко изравненъ и върху него настанено селище. Сега всичко е обраснало съ трева и само парчета разтрошени глинени сждове напомнятъ за това важно старо селище, което се крие къмъ X—IX в. пр. Хр., въ началото на же-л-Ьзната епоха.
Отъ Турска Левка тр-Ьбва да се завие малко на изтокъ, да се обходи Айля баиръ, да се преми-натъ СтаритЪ лозя, скрити въ орЪхи и бадеми, за да се влЪзе въ сегашната Левка, потънала, като въ дъното на нЪкое езеро. На Лиля баиръ се коли курбанъ на Илиндень. Преданието разправя, че тукъ нЪкога самъ идвалъ на този день снаженъ еленъ и самъ слагалъ гл а вата си на земята, за да бжде принесенъ аъ жертва.
Сегашното село е заселено въ по-ново време отъ забогатЪли аргати отъ Турска Левка, а после надошли преселници откъмъ Изворово, Дрипчево, Прочути крепости	6
— 82 —
Харманлийско и другаде. Църквата св. Димитъръ, построена презъ 1859 год., е изградена съ много д-Ьлани камъни, взети отъ близкого старо селище.
Старого селище, старата Левка, гол£миятъ укрепенъ ср-ёдновЪковенъ градъ, това старо епи-скопско седалище, което се споменана въ списъка на епископствата, подчинени на филмпополския ми-: трополитъ, списъкъ, направенъ по заповедь на ви-зантийския императоръ Лъвъ Философъ (886—907 г.) се на мира непосредствен© югоизточно отъ селото. Левченската река, която лЪтно време пресъхва или се губи на много места подъ песъците, за да се яви нЪклде далечъ надолу, като премине селото, завива веднага на изтокъ, извива се после на югъ и западъ, така че образува единъ полуостровъ, едно малко защитено место, подобно на Трапезииа при Търново. Този подуостровъ, стръменъ отъ всички страни и накиченъ съ скали, е най-високъ въ из-точната си часть. Тамъ е била издигната и самата крепость съ размЪри 50 х 70 м., а сжщинското се-лнще се е простирало по дветё страни на скали-стото било на едно разстояние отъ неколко сто-тинъ метра въ за па дна посока. По средата тукъ се виждатъ останки отъ- отделни постройки, гдето се сочатъ основите на стара църква. Сега всичко, обаче, е много развалено.
Единъ здравъ изграденъ зидъ се вижда да се спуска отъ крепостьта право на северъ къмъ реката. Обзорътъ отъ крепостьта е широкъ на северъ къмъ Дервишка могила и Сакаръ. Първата широка селищна тераса на западъ е извънредно много богата съ отломки отъ глинени см до не, боядиса-ни съ разноцветна глечь, отломки отъ смдове, по-знати ни добре отъ XII — XIV векъ. Навсекжде, освенъ това, селището е пълно съ сгуръ, железни части отъ най-различни предмети.
- 83 -
Една засводена гробница е открита въ източ-ната часть на селото. На изтокъ, вече въ Трахнето, се виждатъ по-голЪми камъни — останки отъ стари гробища. Южно отъ крепостьта аязмото св. Параскева и сега се ползува съ почить.
Най-старитЬ известия за Левкийската еписко-пия датирать отъ втората половина на IX в-Ькъ; между иерарситЬ, които прислсгствували на Цари-градския съборъ въ 879 год., е отбелязанъ и Си-меонъ Левкийски.
Дрвка се смЪта и за Стара римска станция на пжтя за Мдрийнополъ, които водЪлъ отъ последняя градъ не право на западъ, а на северозападъ. Единъ пжть, впрочемъ, винаги е водилъ презъ тукъ за Одринъ. И сега при Мустракъ (Мустраклии), село на 3 клм- на изтокъ, въ Серчи бунаръ, се виждатъ остан-кигЬ на старъ камененъ мость, а непоср-Ьдствено из-точно, въ Кавакъ дере изглежда, че е имало и селище, нЪщо, което сочатъ и могилитЪ по Харманъ тепе.
Кол кото се отива по на северъ, толкозъ по изпъква Дервишка могила, загубенъ каменистъ връхъ, откжснатъ отъ Сакара и останалъ тукъ са-мотенъ като нЪкакъвъ преденъ стражъ да брани и бди надъ полетата и п ж т ища та за Одринъ и БЪло море. Не достигнали он^е първитЬ скали и слаби останки отъ преградив каменна стена напомнятъ вече за гол-Ьмото значение на този така личенъ изгледенъ връхъ.
Откждето и да се погледне отъ близу или далече, все предъ васъ ще се мЪрнекато изоставена грамадна пирамида Дервишка могила, но трЪбва да се изка-чите на върха, за да обгърнете изведнажъ съ погле-да си обширнитЪ полета, оросявани отъ Тунджа и Марица. Не единъ пжть се оспорватъ скалитЬ на Дервишка могила, тази Нвролева на византийскитЬ хронисти, не единъ пжть този самотенъ връхъ е
— 84 —
толкозъ много желанъ граниченъ пунктъ. Още ханъ Кардамъ (796) стон предъ голата Авролева, когато той, обиденъ отъ Константинъ VI, достига до тукъ и търси своя данъкъ. „Или ми внеси данъка, спо-редъ договора, се заканва Кардамъ, или ще дойда до ЗлатнитЬ врата и ще опустоша Тракия*. R Константинъ VI, като туря въ конска торба Сметь, из-праща го на Кардамъ и му казва:
— Какъвто данъкъ ти прилича, твкъвъ ти и пращамъ. Ти си старъ, и азъ не желая да се тру-дишъ да идвашъ чакъ до тукъ, но азъ ще дойда до Маркели, и ти изл’Ьзъ, та каквото Богъ отсжди.
Изглежда, че Кардамъ ще да е билъ наистина вече доста старъ, защото следъ като се гледа цЪли 17 деня съ Константина, който билъ кацналъ тогава на Дервишка могила, не се осмЪлилъ да тръгне напредъ, а се върналъ като бЪглецъ въ земята си.
За Нвролева пише и Ннна Комнена, когато Нлекси 1 излЪзълъ въ походъ срещу куманитЬ (1094 г.). Куманит-fe тогава достигнали тукъ на върха, установили се спокойно на станъ и запалили много огньове. Царь Нлекси, който иделъ откъмъ югъ, откъмъ Скутарионъ (Юскюдаръ, сега с. Щитъ) запалилъ въ своя станъ двойне пд вече огньове, за да лекаже на куманитЪ своята военна мощь, стара военна хитрость, която и тукъ сполучила. КуманитЬ напустнали здрави-тЬ си позиции и се отправили обратно за Балкана.
СклоноветЪ на Дервишка могила къмъ юго-изтокъ сж твърде много стръмни, та крепостьта е била изградена въ северозападната страна, гдето и сега се виждатъ натрупанигЬ камъни отъ срутилитЪ се крепостни стени. Въ засилената съ постройки и кули югозападна часть на крепостьта населението днесъ търси старо черковище.
Въ всички събития, обаче, тукъ играе голема роля Сакаръ планина, На най-високата, източната
— 85 —
часть на планината, се намиратъ осганкигЬ на силна византийска крепость — Бюйюкъ кале. Върху една, почти кржгла изкуСтвена тераса се е издигала са-мата крепость, квадратна форма съ размЪри 75 < 75 м. ЗидовегЬ на крепостьта сж до 2 м. дебели, градени съ голЪми дЪлани камъни. Въ югоизточ-ното жглово пространство, вънъ отъ вжтрешната крепость, се издигала и доста голема църква съ ед но предверие въ южната страна. Между църквата и източната кула на крепостьта се виждатъ остан-китЕ* отъ м^лки кржгли и квадратни помещения, изградени все съ по-голЪми дЪлани камъни. Раз-хвърлени камъни отъ нЪколко помещения се на-миратъ и вжтре въ самата крепость. На северъ дълбокиятъ залесенъ долъ Кузътъ е пазилъ добре крепостьта, на западъ, къмъ Китката, е излизалъ отъ крепостьта пжть, който още може да се проследи по склона на нЪколко стотинъ метра.
Сакаръ планина презъ всички времена е въ центъра на борбит'Ь между българи и византийци. Затова Византия се стреми да влад-fae планината, затова се издигна тука тази сйлна крепость, за да се бди зорко къмъ северъ, гдето просторътъ се шири до Ямболъ и СливенскигЬ проходи. Ето защо Сакаръ, тази Нвролева, тази гориста Нвролева, е така позната на византийскигЬ писатели.
По кози пжтеки и изровени отъ дъждовет-fa пжтища се спускаме бавно къмъ равнината. Пада сдрачъ, но ние още дълго се наслаждаваме на бЁлит-fa минарета на джамиитЬ въ Одринъ, конто се издигатъ високо надъ стихналото Тракийско поле.
КРЕПОСТЬТА ПРИ ФИКЕЛЪ
Покачили се на билото, което отдЬля и скрива с. Равна-гора (Евджилеръ) отъ с. Михаличъ, предъ насъ се открива изведнажъ необикновена гледка. ЦЪлото товв пространство на изтокъ и югъ, долото това пространство отъ хълмчета и долини тамъ на предъ б-fa потънало въ дебелата сЬнка на гра-маденъ тъменъ облакъ и всичко далечъ предъ насъ б-fa п|эеобразено сега въ широко необятно море. Като сжщински островчета се надигатъ въ тази тъмна маса върховегЬ на самотни хълмове; като нЪкакво пред потоп но чудовище се взира отъ югъ къмъ насъ купола съ тънкитЬ си остри минарета на Султанъ Селимъ джамия въ Одринъ.
ВЪтърътъ скоро преобразява тази вълшебна картина, скоро почва да гони натрупанит-fa и готсви за дъждъ облаци, въ тъмното небе се м-fapватъ сини петна, полята, накичени съ събрани снопи, засия-ватъ пакъ весело подъ,обилната слънчева свЪтлина.
Движимъ се по коларския пясть и по невисо-кия хребетъ за Михаличъ, после се направляваме все къмъ изтокъ, гдето тамъ иЬкткде далечъ на хо-ризонта се б-fexa изправили развалини на грамадни крепостни стени.
Спускаме се по пр-Ька потека, завиваме по не-познати п^тища, често губимъ отъ погледа си ви-сокигЬ стени, но при зал-Ьзъ слънце ние сме вече близу до желаната цель, ние сме вече съвсемъ бли-зу до Фикелъ (сега с. Маточина) и до прочутата нЪкога иегова крепость.
Не би могло да се намЪри по-удобно, по-си-гурно и по-защитено мЪсто за крепость отъ този
— 87 —
хълмъ, застаналъ на северъ отъ селото и спустналъ стръмни спусъци по всички посоки. По-достжпна била крепостьта само откъмъ селото, но тукъ вед-нага почвали защитнитЬ стени. Тр’Ьбва да се пре-минатъ тЬзи стени, сега само слаби следи отъ ос-нови, требва да се премине единъ дворъ, дълъгь около 50 метра, за да се достигне до самата крепость, до самигЬ к репостни стени и врати, чиито развалини и сега стърчатъ още гордо надъ селото.
Една кула е паззла вратата, друга не е била нужд на, пък^ едва ли би се намерило и м±>сто
-
Крепостьта при Фикелъ
тукъ, 'кждето да бжде построена. Кулата е била една, но тя е била достатъчно здрава, зв да пвзи съ години крепостьта и да прежив’Ье в’ЬковетЪ. Го-
— 88 -
лТми каменни топки сж удряли по зжберитЪ на сте-нитЬ, не еднажъ огнена мълния е прорЪзвала тъ-мнигЬ небеса и съ гръмъ се е забивала по разкж-саната й снага, но кулата е само потрепвала и пакъ спокойно заставала за стражъ тукъ надъ тихитЬ води на Тунджа.
Триетажна била кулата, висока надъ 20 метра, всЬки етажъ билъ засводенъ съ тухли, в навсЪкжде отвжтре личатъ още следитЬ отъ дървенит-fe греди и стълбички, които сж водЪли до бойницит-fc.
Не била малка и самата крепость. Дълга около 200 метра и широка до 65 метра, тази крепость, този Букёлонъ на древнитЬ, заедно съ близката на-среща Провадия, лаз-Ьли изхода на Тунджа и входа за Ндрианополъ.
Още отъ рано, ще да е била изд Игната тукъ тази мощна крепость, но вече въ християнско време, защото надъ вратата стой монограмъ въ кръстъ отъ тухли. Крепостьта ще да е бд'Ьла вече надъ равнината, когато вестготит-fc отъ 376 год. почватъ да нахлуватъ непрекжснато и да заливатъ страната отъ Дунава дори до РодопитЬ съ смърть, пожаръ и опустошение. Тукъ, < до тази крепость, ще да е станала и онази знаменита битка при Ндрианополъ на 9 августъ 378 год., за която Нмианъ пише, че се разразила на 11 римски мили далечъ на северъ отъ стенигЬ на града, тукъ ггЬкжде въ началото на Тунджанската долина, тукъ на пжтя, отгдето пристигали и напирали готитЬ отъ Кабиле при Ямболъ. Тукъ нЬкжде близу до крепостьта се свършило сра-жението, единствен© следъ това при Кана (216 г. пр. Хр.), гдето загинали тридесеть и петь знатни трибу ни и военачалници, гдето загиналъ и самъ им-ператоръ Валенсъ, пронизанъ съ стрела и после ненамЪренъ. Паднали тукъ и пълководцигк Траянъ и Себастиянъ, оставени били на бонното поле и 40 хил яд и борци. Страшенъ и кървавъ билъ онзи
— 89 —
лЪтенъ день, засъхвали отъ жажда гърлата при го-рещото августско слънце, парили огньоветъ, за-палени нарочно отъ варваригЬ съ натрупани сухи сжчки и всЬкакъвъ треволякъ. Пжтища и полета били задръстени отъ гклата на паднали хора и коне. Едва безлунната нощь турила край на това безприм-Ьрно човЪшко изтр-Ьбление.
Името на Букелонъ не заглъхва и въ ср-Ьдно-в-Ьковието. Крепостьта се споменава и като седалище на епископъ, подчиненъ на одринския митро-политъ. Крепостьта играе значителна роля и въ по-къснигЬ междуособни борби на Нндроника клади и Нндроника стари, когато царь Михаилъ Видински нахлува въ тЬзи области презъ 1328 год., завзема Букелонъ и после наново го напуска.
Богати сж тЬзи области съ дивечъ, а нЪкога при девственитЬ онЪзи лесове, които не сжществу-ватъ вече, този дивечъ ще да е билъ още по-изо-биленъ. Затова виждаме тукъ да преминава презъ 1664 год. и султанъ Мохамедъ IV, тръгналъ съ голема свита на ловъ къмъ севернит-fc балкански мЪ-ста. Фикла е назована крепостьта тогава въ него-вия ловджийски дневникъ.
Крие се на западъ бавно умореното лЪтно слънце, чернЪятъ и се губятъ разрушени б-Ьли ка-нари, паднали низко долу, съска глухо изсъхнала отъ пекъ трева, прибиратъ се стада, прибиратъ се и прелитатъ закъсн’Ьли птици. ВЪтърътъ не спира, провира се съ писъкъ презъ широко отворенитЪ дупки на крепостната кула, спуска се надолу, по-дема върбалака и полазва по храститЬ на изтокъ.
Настжпва скоро мракъ, въ селото заиграватъ св’Ьтлинки, шумьтъ навсЬкжде замира и скоро надъ полете и Тунджа остава да стърчи сама тъмната сЬнка на изостаналата и забравена отъ вЪковетЪ крепостна кула.
ТРИТЪ КРЕПОСТИ ПРИ ВОДЕНЪ
Напускаме рано Елхово, Къзълъ-агачъ, едно ине, останало да напомня опръскано отъ битка съ кръвь дърво, и презъ пустото още поле се стре-мимъ да догоиимъ Воденъ. Това е прекръстеното Дерекьой, което лежи близу вече до самата турска граница.
Воденъ съ право носи новото си име. Тукъ еднообразието на полете изчезва, м-Ьстностьта се оживява вече отъ хълмове и горички, отъ бързи планински Ьотоци. Разправятъ, че по езикъ тукаш-ното население не се различавало отъ това на Ма-кедонския Воденъ. Тукъ нЪма нЪкое особено предание за преселение, но ако това е вЪрно, то е станало вероятно въ днитТ, когато почва помохаме-данчването на родопскит-fe и мъгленскитЪ българи.
Преминаваме селото и по рЪката се отправяме къмъ югозападъ. Къмъ небето се надигать рано-будни чучулиги, надига се вече св-Ьнливо и главата на жълтия минзухаръ, но още навсТкжде цари мрътвило. ЗамрЪли и ,заглъхнали сж и селскит'Ь воденици, наредили се по рЪката, скрити подъ без-листнит'Ь клони на вЪковни бр’Ьсти.
Тамъ, гдето рЪката се раздЪля, започва да се нздига слабъ хребетъ, нар"Ьзанъ сега отъ пжтечки и изровени отъ дъждовегЬ пжтища. Това е друмътъ, византийскиятъ друмъ, както нЪкои го наричатъ тукъ. Навжтре, на километъръ разстояние, при по-изобилнигЬ извори на рЪката, е ГолЪмото кале, сега обраснало въ храсталакъ. Тамъ е и Стражата, гдето нЪкога ставала смЪната на харбалиитЬ, гЬзи пазачи на пжтници и пощи въ турската империя.
НалЪво, до самия пжть, и тамъ, гдето откъмъ югъ изтича другиять изворъ, е М а л кот о кале. На
— 91 —
самия връхъ тукъ стоятъ развалинитЬ на малка силна късна крепость, обградена съ двойка стена къмъ Градището насреща, и съ друга стена по направление на ГолЪмото кале. По това направление личатъ останкитЬ и на селище.
Презъ дола, на югъ, е Градището. На хре-бета, на широка полянка, отъ двет-fe страни се виждатъ останки отъ двойни защитни стени, или останки отъ н-Ькакви постройки, а веднага следъ това почва самото Градище съ размЪри 50X^0 м. Туке разорението е почнало веднага следъ Осво-бождението, когато билъ откритъ и гробъ, изгра-денъ и захлупенъ грижливо съ нарочно приготвени за това дребни тухлички.
Въ югоизточния край на Градището има малка пещерка. Входътъ на пещерката е билъ засводенъ. До пещерката и сега се вижда единъ малъкъ полу-кржгълъ отворъ, който води на долу къмъ вжтреш-ностьта на пещерката и къмъ долния етажъ на постройката, преградена тукъ съ голема каменна плоча. Сега тукъ всичко е страшно разрушено, ровено е дълбоко, за да може по-лесно да се от-криятъ „пещернит-fe гробове на погребанигЬ двама велможи и на василевса, на царя, съ всичкигЬ му корони и съкровища." Открити били тукъ и мра-морни плочи, кругли колони, изградени съ по че-тири специално приготвени за това триятълни тухли.
ПомЪщението било, казватъ, изписано съ разноцветии бои и по направена скица изглежда» какво това е била хубава църква, защитена съ здрави стени, съ входъ отъ северъ и изтокъ. Други два входа се виждатъ откъмъ югъ, като тЬ водили презъ д вой но по-дебел а стена и правели въ самата стена две пречупвания подъ правъ жгълъ. Както изглежда, всичко било иагодено за отбрана и защита. Отъ т-Ьзи нЪкогашни постройки има сега по=
- 92 -
Добре запазени останки отъ свода и отъ стени до входа на пешерката, както и следи отъ шерпа за вода.
И около това Градище, както и долу презъ р-Ьката, нивята сж осЕяни съ останки отъ късно селище. Въ тЪзи селища с ж намерен и златни мо-нети отъ Фокасъ, монети отъ IX вЪкъ, сжщо много златни венециански монети.
ТЬзи три силно укрепени градища, разполо-жени съвсемъ близко едно до друго, сж играли, безъ съмнение, н-Ькоя по-значителна стратегическа и историческа роля. Отъ тукъ се е отивало еднакво лесно и до Одринъ, и до Лозенградъ. Да не се забравя, че много оспорванигЬ въ ср-ЬдновЪковието стари градове Дгатоники, Версеникия, сж лежали малко по на западъ, пъкъ тукъ близу на западъ сж и Гол-Ьмъ и МалЪкъ Манастирски връхъ, м-Ьста, свързани съ основателя на исихазма, съ познатия въ историята прочутъ пустинникъ Григорий Синаитъ и неговия ученикъ Теодосий Търновски. Tfc сж жи-в*Ьли „по ср%де Гръкъ и Блъгаръ, иже П а р о р и е зовомо есть", гдето нЪкжде се основава ц-Ьло заселище съ лавра.
Ср’ЬдновЪковната Tlapopna или Странджа пла-нина се славила като разбойнишко ср’Ьдище, н-Ьщо, което знаемъ и отъ цариградския патриархъ Ка-листъ отъ XIV вЪкъ. Тукъ се подвизавали не само гърци отъ Тракия, но и морски пирати, главно италианци, после идватъ турски чети, особено много следъ 1341 год., когато настжпва пълна анархия въ Тракия, поради борбитЬ на Иоанъ V Палеологъ и самозвания императоръ Иоанъ Кантакузенъ. Въ та-кива смжтни времена пристигналъ въ тЬзи м-Ьста и Теодосий. За общежитието било необходимо да се сдобиятъ съ църква и укрепени кули. Ето защо парорийскитЬ отшелници решили да се обърнатъ съ мол ба зи помощь къмъ тогавашния български
— 93 —
царь Иванъ Нлександъръ, който се считалъ за покровитель на монашеството, нЪщо, което се пред-полага да е станало презъ л-Ьтото на 1338 година.
— „Когато снова парорийско мЪсто се напълни съ разбойници и убийци, пише се въ Теодосиевото житие, какво намисли и какво пожела и извърши Григорий Синаигь, който обичаше пустинния жи-вотъ?“ Той изпраща чудния тогава Теодосия, този Божи даръ, при царь Влександъръ, който б^ше благочестивъ православенъ, а още и боголюбезенъ мжжъ, като никой другъ между царетЬ. Когато Теодосий пристигналъ въ Търново и открилъ бол-кит-fe и нуждигЬ на парорийското братство, Иванъ Нлександъръ, следъ като изслушалъ сладко думитЪ на божествения мжжъ, на драго сърдце и съ щедрв ржка отпустналъ пари, добитъкъ и други н-Ьща, кол кото било необходимо, за постройката на храма и за закрепване на пирга, кулата. Той подарилъ още овце, волове и нЪкакво рибно езеро, изобщо всичко за новата обитель.
За многото други крепости и манастирища въ близката околность за сега не мога да говоря. На югъ къмъ границата се намиратъ и развалинитЬ Ючъ-Клисе (ТритЬ църкви), но въ силно укре-пенитЬ малки градища около Воденъ, въ построй-китЬ на Градището, свързано съ пещерата, има н’Ьшо твърде особено, което не се срЪща често и трЪбва да се вземе предвидъ отъ изследователя при търсенето и при точното установяване на от-шелническото общежитие на Григорий Синаита.
Безъ съмнение, тукъ ще да сж се намирали и останки отъ по-старо време. Въ близката околность изворитЬ с ж рЪдко, а тукъ двата из вора сж в"Ьчно бистри, буйни, съ много вода, която шуми, премЪта се, облива остри камъни и после тихо се плъзгз надолу къмъ селото и широкото поле.
КРЪНЪ — КРЕПОСТЬТА НА ЕЛТИМИРА
Винаги съ радость съмъ се в пуска лъ по пж-тищата на Квзанлъшкото поле, прор^звано и оро-сявано отъ немирна Тунджа. Тукъ свободно погле-дътъ се губи по гор ист итЪ възвишения на низката Ср'Ьдна-гора и по скалистигЬ зжбери на балкан-скитЪ великани. Царьтъ тукъ е Юмрукъ-чалъ, че-сто начумеренъ и мраченъ, често обвитъ въ облаци, застанапъ тамъ на западъ като нЬмъ стражъ на в^коветЪ.
Премиие ли се Казанлъкъ, тръгне ли се на северъ къмъ планината, скоро се настига Крънъ, старото Хаскьой—Хасътъ, както го нарича народътъ. Учудватъ тукъ р'ЬдкитЪ дървета-столЪтници, които мамятъ пжтника съ дебелитЪ си сЬнки, учудвали сж rfe н'Ькога и изследвача на /Африка—Бвртъ, когато той преминава презъ есеньта на 1862 год. тЬ-зи м^ста.
НавсЬкжде тукъ сииратъ пжтника останки отъ стари посепения, отъ стари, изчезнали култури. Стърчатъ наоколо изъ полето и грамадни могили-гробници на преминали чужди народи, пилЪятъ се изъ земята разпръснати камъни отъ порутени цър-кви. Клиселикъ, Татарски гробища, Лъджи карсъ-зж — все спомени отъ далечни времена. На синора на Шипка се показва и старо аязмо-чешмичка за л-Ькуване—Светица.
Дори до подножието на планината, всичко сочи на изчезнало селище, просжществувало до къ-сното ср'ЬдновЪковие. Тукъ се намиратъ и римски монети, и късно византийски отъ VIII — IX вЪкъ, пъкъ и монети още отъ Филипъ Македонски.
- 95 —
Тукъ изъ крепоститЬ на СрЪдна-гора ще да се е напирала и столицата на келтитЪ—Тиле. Не ще да е лежалъ този градъ низко долу въ беззащитного поле. Горе по Ср'Ьдногорскит'Ь възвише-ния ще да се е криелъ този градъ, н-Ькжде на ви-соко, отгдето е могло свободно да се наблюдава и далечъ полете на югъ къмъ Марица. Оттамъ е идвала главно опасностьта; въ тази посока сж били обърнати винаги тЬхнитЬ погледи и тЬхнитЬ желания.
* Значително ще да е било сел ищете между се-гашния КрЛзнъ и планината, за да е станало нужда то да бжде защитено отъ три крепости. Две отъ тия крепости — градоветЪ — сж лежали на западъ отъ долинката; за тЬхъ не сж останали и не сж за-пазени никакви спомени.
Важно тукъ е градището, разположено на стръмни варовити скали между р-Ьката (Крънската), Стара рЪка и Хайдутската вода. Достжпно само откъмъ източната страна, то е имало поради това тамъ двойни зидове. Къмъ центъра на крепостьта се намира щерна за вода, измазана гладко съ чер-венъ хоросанъ. Надъ нея се издигала и кула съ останки отъ глинени водопроводни тржби.
На изтокъ, по направление на Сиврията, откъмъ Хай-ду-ду, отгдето е идвалъ стари ятъ водо-проводъ, скалата е изсЬчена и вдълбана. Вижда се още часть отъ крепостна стена и на югъ. СкалитЬ и тукъ сж изр'Ьзвни, презъ тЬхъ се спускалъ ггЬ-кога пжть, конто криволичелъ и завивалъ надолу къмъ полете.
Сегашното име на Хасътъ — Крънъ ни на пом ня за стария Крънъ на византийскитЬ хронисти, които градъ се търси и къмъ Голимо село. Съ Крънъ, съ Круносъ се означава и цТлата область покрай Тунджа до Сливенъ. Нрабскиятъ географъ Идризи
- 96 -
въ началото на втората половина нв XII в^къ спо-менава Крънъ като градъ на високъ хълмъ въ планината, отдалеченъ на шесть деня гикть отъ Ихти-манъ.
Въ паметницигЬ Крънъ и близкото Берое се споменаватъ винаги единъ до другъ Такв, Никита Якомината разказва, че когато царь Исакъ Янгелъ бЪга отъ поражението предъ българигЬ презъ 1190 год., преминава презъ Крънъ за Берое. ЛатинцигЬ пъкъ, когато настжпватъ и гонятъ Калояна презъ 1206 г, достигатъ Берое, достигатъ и чакъ до гра-ницитЪ на Крънъ. Въ привилегиигЬ, който царь Ясень II (1218—1241 г.) дава на дубровиичанигЬ, се споменава пакъ едно до друго Крънската и Берой-ската земя.
Въ началото на XIV вГкъ господарь на Крънъ е силниятъ боляринъ Ептимиръ, чиито владения се простирали отъ Копсисъ дори до Слнвенъ. Елти-миръ е брать на Георги Тертеръ I и зеть на Сми-леца. Презъ 1306 год. противъ него воюватъ ви-зантийцигЬ, конто достигатъ въ похода си до юж-нитЬ предали на неговата область, до крепостьта Р-Ьховица — до Стара З^гора.
Въ византийскитЬ автори името на Крънъ срЪ-щаме записано квто Криносъ, Круносъ — изворъ, н'Ьщо което кара мнозииа да търсятъ тукъ по-къ-сния По ту к а, родното мЪсто на българския боляринъ и светия Михаилъ Воинъ. Това име на града се ср-Ьща въ връзка съ спеднитЬ събития:
Съ смъртьта на Георги Тертера II въ 1322 г. се туря край на Тертеровци и за търновски царь бива избранъ видинскиятъ деспотъ Михаилъ Шиш-манъ (1322—1330 год.). БългарскитЬ граници се до-пиратъ тогава до самитЬ Родопи. Кантакузенъ пи-ше, че на следната година отъ възцаряването на Михаила, младиятъ императсръ Яндроникъ обей’
- 97 -
жда Пловдивъ безуспешно почти цЪли четири ме-сеца. На Андроника помага и деспотъ Войсилъ, владетель на Копсисъ въ долината на Стрема. Ми-хаилъ преминава Балкана, но не се впуска на помощь на Пловдивъ, а се заема да отнеме наново крепостите въ подиожието на планината. 1_Цомъ като се научилъ за това, Андроникъ решилъ да се отправи срещу царь Миха и л ъ, като заповедал ъ на Войсила, който се нвмиралъ наблизу, да дсйде на третия день въ Потука, срутенъ тогава градецъ отъ некаква война. Вероятно това разрушение ще да е станало презъ 1305 год, когато Светославъ и чичо му Елтимиръ се биятъ съ византийский пъл-ководецъ Главасъ. ТаМъ, въ Потука именно, импе-раторътъ щелъ да дочака Войсила. Войсилъ, оба-че, заминалъ за Копсисъ, тамъ се разболелъ и се получило даже известие, че той внезапно починалъ. Андроникъ прекратилъ похода и потеглилъ обратно за Одринъ. Войсилъ, обаче, билъ живъ — той ялъ гжби и се отровилъ, но се спасилъ.
Крепостьта ще да се е въздигнала наново следъ гЬзи събития, но спокойните години преми-нали бързо. Откъмъ югъ почнали да се меркатъ първите отреди на османцж'Ь, откъмъ Тракийското поле почнали да блесватъ нощемъ далечъ въ хо-ризонта тревожните огньове на загасващите твър-дини.
За края на крепостьта говори само легендата. Народътъ, изплашенъ, обезверенъ, се събира отвредъ и се крие въ гол^мото източно кале. Но и тукъ не било вече сигурно. Всичко се готви да 6is-га къмъ планината. Решено било това да стане при изгр"Ьвъ на луната. ТурцитЪ, обаче, си послужватъ съ измама. Събиратъ много кози, налепватъ по рогата имъ запалени св^щи и ги подкарватъ къмъ градището. Излъгани отъ страшната сила, която
Прочути крепости	7
- 98 -
налитала, защитницитЪ на крепостьта се предавать и загиватъ подъ ножа на в4ковния врагъ.
И днесь Кемикевъ (костенъ) долъ, гдето се измили н-Ькога кървавитЬ ятагани, и Канлж (кър-вавъ) бунаръ напомнятъ за он'Ьзи печални дни. К и сега пъкъ онази долинка, отъ която се показало въ злокобната нощь стадото кози, се назовава Хай-ду-ду.
КРЕПОСТЬТА НА ШУМЕНЪ
За да се разбере Шуменъ, стариятъ Шуменъ, тр-кбва да се премине новата му часть, пръснала се и достигнала до самата тара. Н-ккога б-кше жи-вописенъ и пъленъ съ животъ Кушира; сега този площадъ е прочистенъ, подреденъ. Първо ще ви посрещне и ще ви поздрави тукъ бюста на Воловъ, този виденъ синъ на града, този чов'Ькъ на топлото слово, загиналъ още младъ трагично въ мжтнит"к води на Янтра, когато гоненъ и преследванъ, тър-склъ спасение на спасителния бр-кгъ на р-кката нк-кжде къмъ Тръмбешъ.
Зв да почувствувате изчезналата романтике, за да подишате въздуха на единъ градъ отъ ди-лечния изтокъ, който вече си огива, прекосе’е моста на Поройна, минете край стария безистенъ и се загубете въ уличкигк на Къллека. Не бихъ могълъ да си представя единъ по-прелестенъ и по-здравословенъ градъ, кацналъ на това възвишение, изложено на топлитЪ лжчи на слънцето и закжтано отъ в-ктъра.
Шуменъ е свързанъ неразривно съ своитк Кьошкове. КьошковегЬ, това е сега онзи лесъ на западъ подъ скалитЬ, който крие миналото, който крие легендигк и историята на града. Защото всичко нккога е било тукъ, долу низко около из-ворчетата и потоцитк, или наредено горе по платото. Тукъ е Зандана, онази пещёра, която имала изходъ чакъ къмъ Търговище. Тукъ сж К р у м о-витк порти, тукъ долу е Лъвчето, м-Ьсто, гдето до скоро сж идвали хора да търсятъ из-целение.
Мостъ па Поройна
Горе, на скалистъ и стръменъ носъ, издвденъ така напредъ, че отъ него лесно могло да се гледа полето чакъ къмъ Плиска и Мадвра, се издигала нккога силна крепость. Тукъ билъ ста-риятъ градъ, тукъ е Хисарлъкътъ, за кой- . то нам ираме сведения у много хрони-сти и историци. На тази крепость ще да е имало стража още| далечъ въ древность-та, тази крепость ще I да е използувана добре и при Крума и I Омортага, тази силна и непревзимаема I твърдина е била въ J употркба и въ късно- I то сркдновкковие, та дори до нахлуването 1 на турцитк.
Какво е бипо ста-1 рото име на крепо- I стьта, на града горе на платото, ние това още не знаемъ. Име-'
то Шуменъ се сркща за първи пжть въ хрони-кигЬ, които описввтъ завладяването на България i отъ турцитк. Това име се споменава и въ сведенията за Владиславовия походъ презъ 1444 година. Вк-роятното обяснение на името на града е, че въ сркдновкковието Шуменъ се намиралъ въ гориста, I зашумена область. Иречекъ се опита отначало да свърже това име съ имсто на Симеона, Защото I
— 101 —
Алекси Комненъ въ похода си за Дръстъръ, катО преминалъ прохода при Сидера (Чалъкавакъ) въ 1088 год., престоялъ въ шуменската область на „Симеоновия връхъ". Арабинътъ Идризи споменава близо до Преславъ старъ и прочутъ градъ Мйеной о с ъ, разположенъ при политЬ на върховегЬ, въ добре напоявана и прекрасно обработена область, единъ градъ съ значителна и голЪма търговия. Томашекъ чете това име пъкъ като Симеоносъ и го тълкува, че е Шуменъ. Всички гЬзи сведения за сТ*ария градъ може да бждатъ вЪрни, но мткчно би могло да се обясни името Шуменъ като производно отъ Симеоносъ.
Старата крепость Шуменъ се предава на тур-цитЪ следъ превземането на Търново. Бехаимъ въ своето описание на похода на Владислава за Варна така говори за крепостьта и свързанитЬ съ нея събития: „ХристиянигЬ заминаха по-нататъкъ и дой-доха до една крепость, наречена Шемла, доколкото чухъ. Тя лежеше върху скала на една планина и не можете да се превземе съ леки обсадни маши-ни. ТурцигЬ се бЪха прибрали въ крепостьта и християнигЬ само чрезъ добъръ разумъ можаха да я турятъ на тЬсно. Кральтъ бЪше неуморимъ, той нападаше крепостьта всЬки день и изгуби тукъ много повече добр и хора, откол кото по-pa но предъ всички крепости. Затова християнигЬ се измжчваха и безпокоеха. На третия день rb превзеха сградата съ щурмъ. И понеже бързо превзеха крепостьта, то избиха много турци. Но главатаритЬ можаха да избЪгатъ въ кулата, съ тЪхъ заедно избЪгаха още около 50 души и захванаха да се защищаватъ. На християнитЬ предстоеше тежка работа; rfe напра-виха скеля и докараха ударна машина, съ която пробиха дупка въ стената на кулата, натъпкаха въ нея слама и дърва и ги запалиха. Пушекътъ за-

- 102 —
душваше турцитЬ и rb хвърлиха оржжие и лжкове, и на драго сърдце биха се предали, но като виждаха, че не ги чака милость и пощада отъ страна на хри-стиянитЬ, хвърлиха се отъ кулата и така намЪриха смъртьта си, а християнигЬ превзЪха кулата."
РазвалинитЬ на тази кула се споменаватъ и по-късно. Тази именно кула тр-Ьбва да се търси на Хисарлъка.
Хаджи Калфа (-!- 1658 г.), като описва града, когото нарича Шумла, но прибавя, че се изговаря Шумна, казва следното: ГолЪмо селище, разполо-жено на -хълма. Крепостьта била превзета съ капи-тулация отъ Нли паша, синъ на Хайрединъ паша, везиръ на Султанъ Мурада въ 783 г. Има джамия, баня и мзлка р-Ька.
По-късно Евлйя Челеби разправя, че градътъ има вече десеть махали и около 2000 хубави кящи, оградени съ лозя и градини. Повечето кжщи били покрити съ тънки дъски. Въ него имало единъ ханъ, единъ хамамъ, до него едно теке, може би Чили баба текеси. Жителит’Ь били търговци и за-наятчии и били много гостоприемни.
Ср'Ьднов’Ьковната Шуменска крепость на платото рано почва да губи значение, почва да се руши, и камънигЬ се свличатъ постепенно надолу и вллзатъ въ строежа на градскитЬ стени, и въ строежа на разнит^ обществени постройки.
Шуменската крепость добива наново значение, когато Екатерина II започва войнитЬ за изгонване на турцитЕ отъ полуострова. Великиятъ везиръ Хасанъ паша (1768 г.) засилва веднага града. Къмъ 1774 г. значителна руска войска достига до самия Шуменъ и разбива турцитЬ, но крепостьта била вече стаиала неуязвима, а и гжстиятъ девственъ лесъ въ западната часть на града билъ недостжпенъ.
— 103 -
И въ следнитЬ години, въ всички свои походи, русигЬ не забравятъ Шуменъ. ТЬ с» предъ него и презъ 1810 г. Презъ 1829 г. Ди.бичъ минева близу край града, като разбива турската войска въ полете при Кюлевча. Въ всички тЬзи походи и войни сла-вата на Шуменъ все расте. ТурцитЬ сами наричатъ вече града „градъ на нев'Ьрнит'Ь", а англичан и нътъ Франклендъ нарича Шуменъ „българскигЬ Термо-пили".
Заново чуваме за шуменскигЬ укрепления презъ КримСката война, когато градъ и крепость сж сборише на всички войски, конто се отправяли къмъ северъ. Тукъ е главнвта квартира на Омеръ паша, за усилване на защитнитЬ стенн, обаче, се грижатъ френски и италиански инженери. Тази война дснася благоденствието нв града. БългаригЬ забогатяватъ, издигатъ се бързо културно и почватъ да дигатъ глава, когато навредъ още цари мрътвило...
Предава се крепостьта следъ Освободителната война. Пром’Ьнятъ се бързо господаритЬ, промЪня се и обликътъ на града. Замирать старитЬ пазарища, опустяватъ старитЬ намъ познати ханища. Старото се руши и постепенно изчезватъ така и онЬзи скрити и спокойни кжтове, гдето човЬкъ се прена-сяше въ другъ, далеченъ миръ. Замлъкнаха шадра-ванитЬ, замлъкнаха многото чучури, а покрай тЬхъ изчезна и онвзи тишина, коятодаваше нЬкогатукъ покой на душата.
ВИДИНЪ И БНБИНИТЪ ВИДИНИ КУЛИ
Премине ли се Стамбулъ калия, вратата, отъ която е тръгвалъ нъкога главниятъ пжть за Цари-градъ, навлиза се въ новъ миръ, въ новъ, далеченъ свЪтъ. Това бТше пене до скоро, когато още се гушеха н'Ькакъ си страхливо дълги надвесени стрЪ-хи. Новою време не пощади ни улички, ни врати, ни крепэстни стени. Останаха да стърчатъ тукъ като буденъ народенъ стражъ край брЪга на Дунава само високитЪ Бабини Видини кули.
Върху стенитЪ на кулитЪ, върху крепостнигЪ обнови сж градили не ецни народи. Далечъ назадъ въ вЪковет'Ь намираме тукъ да се взиратъ въ мжт-нит-fe води на ш проката р*Ька римскитЪ легионери на кастепа Бонония. Това име ср’Ьщаме и по-късно, още къмъ началото на V в*Ькъ, когато тукъ стану-ватъ далматински конници. ЯкитЪ стени на старата крепость не cnp'fexa напора на хунитЪ, всичко тогава било сринато до основитЪ, но Юстинианъ Велики (527—565 г.) се погрижва да се поправи разруше-ното, защото отъ северъ налитали вече други, по-страшни врагове.
- ios;—
Легналъ на кржстопжть, нв границйта между изтокъ и западъ, на бр-fera на широка рЪка, Боиония на римлянигЬ, Бодена нв Нкрополита, Биди-н у м ъ на Теофилвкта Охридски, Б?, д и нъ въ гра-мотитЪ на бъпгарски-rfe царе, не излиза никога отъ страниципЬ на историята.
Следъ настаняването на славянигЬ името на града позаглъхва, докато тукъ не застава предъ стенитЪ на крепостьта Василий II въ началото на ЮОЗ^г.» когато той се кани да свърши окончателно съ Българи$Г. Но Видинъ и тогава е добре защи-тенъ и укрепенъ, пъкъ и българскигЬ защитници показали гол-Ьма смелость и опитность при отбра-ната на придунавската твърдина, „защото като на-трупвали много мидийски огънь въ единъ съсждъ, съ него унищожавали всичко". Самуилъ се мжчи съ нападение на Одринъ да отклони императора, но Василий стой тукъ упорито и едва следъ цЪли осемь месеца може да превземе съ пристжпъ града. Скилица пъкъ пише, че императорътъ, като укре-пилъ твърде добре Бждинъ, тръгналъ невредимъ за столицата, опустошавайки^и разорявайки презъ време на преминаввнето всички български крепости, конто му попаднали по пжтя.
Крепостьта на Видинъ играе роля и по-късно, когато тукъ виждаме да се мЪрва презъ 1186 г. и Нсенъ I. За крепостьта се говори и презъ годинигЬ 1260—1264, когато тя е въ маджарски ржце, но Видинъ е запечатанъ въ българската история като седалище нв последнигЬ български владетели отъ рода на ШишмановцигЬ, единъ градъ втори по значение въ он'Ьзи години следъ Търново. Сигурно е, че по време на нахлуването на татвригЬ (1285 г.) тукъ е гослодствувалъ като независимъ князъ Ши-шманъ съ неговия синь Михаилъ, по-късно царь и основатель на третата и последна династия отъ
- 106 —
Търново. Когато следъ смъртьта на Иванъ Нлек-сандъръ (1365) България се нак^сва и раздробява, тукъ застава като „блвгов-Еренъ царь болгаромъ" Иоанъ Срацимиръ. Срацимиръ се бори дълго креме съ маджаритЕ за своето господство, но той е отдавна васалъ на турцитЬ, търси место тЪхната помощь, много се унижава, докато не билъ въвл*Ь-ченъ въ кржговъртежа на голЪмата борба и погу-бенъ.
Още не стжпилъ здраво на престола, Срацимиръ билъ нападнатъ отъ могжщия Людвикъ Анжу-ски, краль унгарски, презъ лЪтото 1365 г., конто превзелъ Бдинъ, като отвлича въ пленъ и Сраци-мира забдно съ жена му. Крапьтъ крои и далечни планове: той моли папата за мисионери, за да свър-ши по-скоро съ православното християнско население. Макаръ и самъ съ осемь францисканци, краль Людвикъ Мнжуски въ кжсо време свършва много, толкозъ повече, че областьта била пълна съ бого-мили. Въ он^зи дни (1366 г.) въ Бдинъ пребивава и византийскиятъ императоръ Иоанъ Палеологъ, ски-талъ дълго по Европа да търси помощь и защита срещу турцитк.
Бдинъ изпитва ,напоритЪ и на блестящата кръстоносна армия, водена отъ унгарския краль Си-гизмундъ. Презъ пролЪтьта на 1396 г. кръстоносцигЬ преминаватъ Дунава при Оршова и когато ударили на града „тогасъ изл'Езълъ изъ него господарьтъ (царь Срацимиръ), които 6Ъ гръцки (православенъ) християнинъ и бЪше насила поставенъ подъ турска власть, дойде и предаде града съ всичката си стража на унгарския краль, а още му предаде и всички турци, които бЪха вжтре въ града". Така раз-правя французкиятъ рицаръ Бусико.
Християнската войска скоро търпи страшно поражение при Никополъ, Сигизмундъ едва до-
— 107 —
стига границигЬ на Унгария. Баязидъ потегля ве-днага за Видинъ и къмъ края на 1396 г. той е вече предъ града, решенъ да накаже Срацимира за не-говата измена. Срацимиръ е помаменъ, обещава му се сигурность, той отваря портитЬ, но бива уло-венъ и вързанъ изпратенъ зв Бруса. Така свършва царь Срацимиръ, а заедно съ него и Видинското царство.
Незнайиа е сждбата и на видинската царица Дна, жена на Срацимира. Дъщерята пъкъ на Сра-ц^мира, Дорослава, станвла жена на Босненския краль Стефанъ Твърдко и умрТла още преди 1382 год. Константинъ, синътъ на Срацимира, избЪгалъ отъ Видинъ, почва изгнанически животъ, м'Ьрва се въ Унгария, връща се въ Б'Ьпградъ, гдето остава, и у мира презъ 1422 г. Видинскиятъ митрополитъ Иоасафъ възхвалява този потомъкъ на Шишманов-цигЬ, удивлява се на неговия умъ. „Блаженъ е, казва той, Константинъ, младъ по години, но хи-лядол'Ьтенъ по умъ“.
Въ онЪзи смжтни години тр-Ьбва да се е родила и легендата за Бабини Видини кули. Легенда-та говори за три царски дъщери: Вида, Кула и Гъмза. Първата получила полето по Дунава и Кар-патския пред'клъ. Тя дигнала Будинъ, непристж-пенъ звмъкъ на бр’Ьга на Дунаев. Кула получила Тимошко до Нишава. Построила си тамъ замъкъ и го нарекла нв свое име — Кула. Гъмза останала въ Моравско, дето изградила Гъмза градъ и се оженила за сръбски князъ. Добра по душа, тя е тр-Ьбвало да загуби скоро всичко и да прекара последний си дни далечъ отъ родината, въ Крайн-ския манастиръ. Не се усмихнало щастието и на Кула, оженена за български боляринъ. Вида не посмЪла да последва примера на двегЬ си зло-щастни сестри, скрила се отъ хората, усамотила се
— 108 —
ёъ замъка и тамъ дочакала старость и смъртЬ. Преминавали пжтници и сочили високит^ кулй. — Тукъ царкиня ВидаХживЪе, назвали rfe, а после, когато тя не била вече между смъртнигЬ: тукъ баба Вида н^кога жив'Ьла. Отъ тогава и името^на Баба Видинит-fe кули.
При преминаването на краль Владиславъ съ Хуниадъ (1444 г.) предъ Видинъ се мЪрватъ за малко пакъ >християнски Г1войски. Тогава градътъ из-глежда да е билъ опожаренъ.
И презъ следнитЬ вЪкове Видинъ не изгубва своето значение. Когато Людвикъ Баденски превзе-
Бабини Видини кули
ма Видинъ (1689 г.), наново се издигатъ здрави крегюстни стени, д’Ьло на австрийский генералъ Ветерани. Презъ 1737 г. Видинъ вижда за втори пять да се разв'Ьва надъ стенигЬ му императорский австрийски орелъ.
— 109 —
Въ най-ново време Видинъ е гЬсно свързанъ съ Османъ Пазваноолу, този човЪкъ съ жел^зна воля, смЪлъ, енергиченъ и неустрашимъ пълково-децъ, който не се поколеба да се противопостави на Селима III и редъ години да държи въ рж цегЬ си сждбата на ц-Ьлата турска империя. Не ще да е билъ по-малодушенъ и бащата на Османа — Омаръ, награденъ за отличия нЪкога съ две села около Видинъ. Станалъ байрактарь, Омаръ навс-fe-кжде се съпровожда отъ телохранители, съ музика. Събужда се завистьта у пашата на Видинъ. Не усггЬва нЙеменъ убиецъ, обаче, да премахие този немиренъ Духъ. Омаръ възпламенява сега за отмъ-щение. Той проклина законъ и пророкъ, затваря се въ замъка си, бори се отчаяно, но бива хванатъ и жестоко наказанъ.
Синъ му Османъ за отличие въ сражение при Темешваръ получава обратно бащинигЬ си имоти. Нгстанилъ се веднажъ тукъ, той иамира привърженици и скоро става единствена опора на кърджалиитЪ. Съ помощагв на хиляди арнаути, кър-джалии и яиичари Пазваноолу разбина видинския паша (1794 г.) и прониква въ Видинъ. Сега той се хваща да усигори своето прибежище — огражда крепостьта и съ широкъ ровъ. Въ тЪзи събития става дума и за отлична българска конница, насъ-брала се около недоволния Османъ.
Презъ 1796 г. румелийскиятъ беглербегъ Мустафа паша се явява съ 40 хиляди души срещу Пазваноолу, но бива леко отбитъ. Презъ 1798 г. Хюсе-инъ паша потегля отъ Одринъ съ 100 хиляди души и съ прочутата на времето си конна батарея. Приго-товленията били напрввени, като че ще се воюва съ Русия или Австрия. Гол'Ьмиятъ пълководецъ се за-гваря въ крепостьта само съ 12 хиляди души, и следъ тесть месечна напраздна обсада Хюсеинъ паша
— ио —
отнася въ Стамбулъ само главата на Нльо паша отъ Орехово, като изкупителна жертва, вместо своята и обещаната на Пазваноолу. За трети пжть султанътъ нвпада Видинъ презъ 1800 година, когато пъкъ Пазваноолу противопоставя насреща три корпуса кърджалии. Софроний Врачански, който за нещастие пребивава тукъ за и'Ькое време (1802 г.), ни дава в-Ьрна и потресна картина за тогаваш-нитЬ събития и страдания на народа, изложенъ на грабежъ и насилия. И днесъ запазената джамия на Пазваноолу ни напомня за този строгъ, но велико-душенъ и правдивъ пълководецъ.
Преминавамъ моста къмъ вжтрешностьта на крепостьта, преминавамъ тъменъ дворъ, покачвамъ се горе на кулитЪ, БабинигЬ Видини кули. Дълго гледамъ, какъ спокойно се носятъ тихигЬ води на Дунава, какъ се долиратъ тихо до старитЬ кре-постни стени и отминаватъ морни н-Ькжде далечъ на изтокъ. НЪкакво спокойствие се разстила широко въ душата ми, н-Ькаква дълбока в-fcpa пълни сърдцето ми. Прежив'кла е крепостьта много Быкове въ жестоки свЪтовни бури, ще пребжде съ Быкове и все така крепко ще стой тя тукъ на брЪ-га като буденъ народен'ъ стражъ.
КРЕПОСТИ КРНИ СОФИЯ
Р'Ьдъкъ слънчевъ зименъ день. Бързо чезне сланата, бърже се обърща въ капки—сълзи, който блещятъ като бисери по засъхналитЬ тревки.
Сл'Ьзълъ единственъ пжтникъ на тара Негуше-во, крача бавно по Пондьовица нагоре, къмъ пър-вигЬ възвишения на Ср'Ьдна-гора.
Тънъкъ бЪлъ воалъ се е сложилъ на главата на §итоша, тънъкъ б’Ьлъ воалъ е легналъ далечъ на югъ по ^клоноветЬ на Рила. ВеликанитЬ на северъ, върховет^, на Балкана, сж тжжни, мрачни, сиви. Никжде сн’Ьгъ не краси още надигналитЪ се горди планински чела.
Софийского поле лежи пусто и безмълвно. Ни единъ орачъ не пори чернигЬ недра на земята, ни една птичка не оглася съ пЪсень висинигЬ. Крача бавно самъ нагоре, провирамъ се презъ храсти и се чудя на струпанитЪ въ редица камъни, покрити вече гжсто съ мъхъ. Редицата камъни обвива било-то, спуска се до стотина метра на северъ и после завива. Като Каменитица, като Градището знае народътъ това м-Ьсто, гдето на върха стърчи сега само забить стариненъ кръстъ.
Много отдавна ще да сж изоставени нЪкога гЬзи защитни стени, за да не си спомня вече никой за тЬхъ. Откритиятъ златенъ нанизъ, обаче, въ срещ-ния хълмъ подъ Негушево, разровенигЬ десетина могилки тамъ долу низко въ поленцето, въ Ращане, съ многого си глинени сждове и желЪзни юзди ни даватъ вече доста материалъ, за да проникнемъ и се пренесемъ три—четири в^ка преди Христа, когато тукъ навсЬкжде наоколо е кипЪлъ другъ животъ.
Далечъ сж били старигЬ гръцки писатели отъ тукашнитЪ земи и нищо не говорятъ тъ за насъ.
- 112 -
Херодотъ и Тукипитъ не споменаватъ никакви селища въ гЬзи области, но требва само да се надникне въ полете и се видятъ пръснатитЕ навреди могили, требва да се пребродятъ склоноветЪ на планинигЬ, за да се разбере животътъ на чов’Ька тукъ още хилядол’Етие пр. Хр.
Застаналъ съмъ като таенъ стражъ на пость на върха и мисля за племената, преминали презъ тая широка котловина. Застаналъ съмъ на върха и мисля и за гол'Ьмото ефимерно царство на траки-rfa — одризи, достигнало до тукъ и загинало бързо, както често загиватъ царства г а на силнит’Ь, но не-културни народи. Презъ ткзи мЪста, а може би по самия пжть подъ мене преминава Ситалкъ (424 г. пр. Хр.), когато отива да се бие съ трибалитЬ на северъ, гдето бива разбитъ и убитъ.
Кой знае, дали презъ тукъ не минава по-късно и царь Филипъ Македонски, когато се връща отъ похода си срещу скитския царь Нтеасъ. Сигурно е, обаче, че по този именно пжть, презъ Драбаконаш-кия проходъ или презъ близкия Етрогюлски балканъ минава години подиръ това Нлександъръ Велики, когато се връща той отъ Дунвва и минава земитЪ на агрианитЕ и пеонцигЬ.
Къмъ 281 г. пр. Хр. жителигЬ отъ нашит’Ь стари крепости ще да сж гледали какъ се точетъ презъ полето 20-rfe хиляди келти на Лутарий и Лео-норий, когато минаватъ rt за Тракия, за да изче-знатъ въ житейского море на предна Нзия.
Минаватъ се столетия и къмъ 29 год. пр. Хр. около София се явяватъ вече сердитЬ, вероятно изостанало келтско племе. По това време тукъ се м*Ьрва и М. Лицини Красъ, който, като покорява Сердикийската область, заминава на северъ срещу батгарнитЬ,
— 113 —
Всички тЬзи чужди нашествия сж накарали още рано наш wit траки да се заематъ здраво съ защита на своитЪ селища, особено тЪзи, легнали на важни проходи. Градището на Каменитица е било не само обширно и здраво защитено, но и скрито, построено на северния скатъ на хълма.
На югъ ме привлича ощеотдалече мвлката хи-жа — параклисъ св. Елена и царь Конствнтинъ. Между селата Горна и Дол на Малина, точно по ср'Ьда-та, надъ р-Ьката, която лжкатуши изъ върбалака, се издала hoctj напредъ, стръменъ отъ всички страни. Като че самата природа се е погрижила да бжде това мЪсто недоступно, като че самата природа е по-стввила тукъ нЪкога преденъ стражъ да бди надъ. полето. И, наистина, тукъ е била издигната силна крепость съ здрави стени, съ здрави защитни кули на изтокъ и западъ. Сега едната кула, източната, е превърната въ параклисъ. Не р±дко тукъ изъ крепостьта се намиратъ монети на различнигЬ импера-тори отъ II—III вЪкъ, но изглежда какво това сго-дно за жив-Ьене мЪсто е било обитавано отъ нашия прад'Гдъ още хил яда години пр. Хр.
Пжтищатв, който се кръстосватъ въ Софийского поле, сж докарвали не единъ чуждъ нвродъ да наднича надъ бЪлигЬ сгради на старата Сердика. срЪднов'Ьковния СрЪдецъ. Далечъ отъ границигЬ на обширната римска империя, Сердика почувствувала нужда по-късно отъ защита, когато почватъ да се придвижватъ народитЬ отъ северъ, тласкани неспир-но на югъ.
Опасностьта е особено голема следъ Юстиниана Велики (527—565 г.), когато вече и българи и славяни се спускатъ отъ Дунава и търсятъ Земи за своя народъ. Отъ това време навредъ около Софийского поле иависватъ крепости по непристжп-нигЬ чукари. За гЬзи крепости чуваме особено мно-
Прочути крепости	8
— 114 —
го при непрекУснатитЪ борби на българит-fe съ Византия, най-вече при императора Василий II.
На 17 августъ 986 год. Василий едва спасява живота си подъ ТраяновигЬ врата, гдето „стрелитЪ на варваритЪ победили копията на евзонитЪ." Чакъ следъ десеть години Василий се съвзема отъ този ударъ и започва наново борбитЬ, които продължа-ватъ безъ преку сване почти до 1018 год. Въ гЬзи кървави борби Ср'Ьдецъ се държи крепко и отстоя-ва всички напори, благодарение не само на своигЬ собствени защитни стени, но и на стенитЬ и защит-ницигЬ нв близкит-fe крепости по склоноветЬ на Ста-ра-планина, Люлинъ и Витоша.
Повече отъ тридесеть крепости се наброяватъ отъ тЪзи години, крепости, за които знаемъ още твърде малко. Тукъ ще споменемъ б"Ьгло само нЪ-колко.
Отъ Кутина, на'Вл’Ьзли въ долинката за Цере-целъ, ни се иска да надникнемъ надъ Джбицить, остъръ връхъ, вероятно съ останки на старо светил ище, сега оброкъ св. Илия. Но ние се отбиваме по Женски долъ на изтокъ и отъ тамъ презъ Плавая се възкачваме на Градището, кацнало на самия връхъ, защитен© съ прокопи и кули. На изтокъ иде личниятъ връхъ Здавчинъ камъкъ. Спо-редъ легендата крепостьта била предадена отъ жена и защитницит'Ь разбити на Женската орница.
На около 4 клм. северно отъ Курило, на дЪ-сния бр-Ьгъ на Искъра, високо горе се надвесва надъ р-Ьката гол’Ьмото градище Белградъ. Доступно само по хребета откъмъ северъ, то тукъ е защитен© съ широкъ земенъ валъ и прокопъ, съ яки стени и здрави кули. Останки отъ стени личатъ още добре отъ двегЬ страни на хребета, сега без-милостно ровени за скрито имане. Долу, по-низко, откъмъ западната страна, е имало вторъ защитенъ
— 115 —
зидъ. Тамъ ще да е било по-удобно за жилища, отколкото горе на скалистия връхъ. Сега зидовегЬ нЪкжде наново сж изровени, а нЬкой побилъ тукъ и кръстъ. Отъ градището пжтьтъ води на изтокъ, гледката къмъ полете е обширна, и въ вечерния сдрачъ едвамъ се дочуватъ камбаннитЪ звънове на манастира св. Иванъ.
Като се премине Сеславци, въ самитЪ окрай-нини на селото, въ забрава вече стърчатъ въ изо-ставени гробища развалинигЬ на стара църква. То-ва е „Л атинската цър к ва Св. Георги“. Много по-да^ечъ се намира Сеславскиятъ манастиръ. Оттукъ право насреща и на северъ, на скалистъ хребетъ, дълбоко врЬзанъ за по-лесна защита, се издигала кула. Въ западната часть на кулата се вижда кржгла щерна зв вода. Една стена се спускала на югъ къмъ втора щерна. Тази малка, но на стръменъ бр'Ьгъ изградена кула, е била достатъчна да пази тукъ малкия проходъ навжтре къмъ планината.
Въ тази область по-важно ще да е било гра-дището Сперла, което лежи на стръменъ конусо-образенъ връхъ мал ко по на изтокъ. Това градище отдавна е изоставено, та даже стенитЬ му сж из-чезнали и обраснали съ храсти и трева. Градиицето е зебравено, но имената на високия връхъ Г о-тенъ на изтокъ, на мЪстностьта Балдувинъ и р-Ькичката Велепунке на западъ, говорятъ тукъ за преминали исторически събития.
Въ свежа утрина напускамъ главния пжть за Елешница и завивамъ къмъ Желява. Още въ самия край на селото погледътъ се спира отъ самотенъ бр^стъ, обиколенъ отъ низки храсти. ОстаналитЪ изъ полете единични в-Ьковни дървета сж евързани навсЬкжде съ нЬкоя народна свети ня. И тукъ, при Желява, брЪстътъ е една светиня. Тукъ вср'кдъ по-
— 116 —
лето отколе е свилъ гн'Ьздо старъ орелъ. Наро-дътъ почиталъ тази царска птица, като всЬка година на Гергьовдеиь, следъ курбана, идвали отъ сел ото хора и лоднасяли на орела въ гн^здото части отъ осветенитЬ жертвени агнета. Tfc тр-Ьб-вало да го нахранятъ, да го привържатъ къмъ себе си, та въ знойнитЬ лЪтни дни, при страшни бури, да се понесе той високо въ небесата и отведе далече надвисналия надъ полето страшенъ градо-носенъ облакъ.
Стари легенди, стари здрави връзки съ дъл-боката древность!
На северния край на селото е изграденъ па-раклисъ св. Петка. Това е Мала църква на селото. Подъ Мала църква е Новата църква св. Никола, сигурно легнала върху нЬкакви стари римски осно-ви, нГщо, което издава нам’Ьреното тукъ голимо торсо отъ статуя, сега въ Народния музей.
Тамъ, гдето почва да се катери по склоновегЬ на Мургашъ стариятъ пжть — Царника, напущаме долчинката съ китната планинска вадичка и зави-ваме на изтокъ. На издадения стръменъ скалистъ връхъ надъ селото, достжпенъ само отъ северъ, откъмъ Умата, е билб издигнато Градището, огра-дено Н"Ькога отвредъ съ стени. Въ градището, сега залесено, се виждатъ твърде мелко културни останки. Нко е имало тукъ население, то е зае-мало южнитЬ склонове на хълма, къмъ селото, гдето има и оброкъ съ нареклись — св. Петъръ.
Презъ лозята край Герова могила и Чунгула се прехвърляме на изтокъ отъ Елешница, гдето се презирать откритигЬ зидове на старото Градище, сложило се по високия носъ, надвесилъ се стръмио надъ р^ката.
За да се обозре това градище — Прекопа или ДупкитЬ, както го нарича населението, тр-Ьбва да
— 117 -
се погледне то отъ по-далече, когато слънцето наклони на западъ и сЬнкитЬ почнатъ да растатъ. Тогава ще се открои ясно гол'Ьмиятъ четирижгълникъ, който е обхващалъ върха и хълмв, тогава ще се види и втората крепость, служила нЬкога за жи-велище на защитницигЬ, който сж наблюдавали полете на югъ и бд'Ьли за прохода, който отивалъ тамъ н^кжде къмъ градището на Мургашъ и мТст-иостьта Калояна на северъ.
Да напустнемъ склоновегЬ на Стара-планина на изтокъ и*се прехвърлимъ малко на западъ. Ре-дица крепости се нижатъ и тукъ навредъ по не-пристжпнигЬ върхове на планинскигЬ възвишения, но азъ ше спомена само за Пек люка.
Отъ Гължбовци на югъ почва весела долинка, огласявана отъ шума на немиренъ потокъ. Навредъ по долинката се виждатъ единични или гру-пички тънки тополи, навредъ край потока сж застенали и увиснали тжжни върби. Долинката се затваря скоро отъ стръмни скали. Това е Равни камъкъ, после по на западъ Кривша, — последни останки отъ редицата скали, конто идатъ отъ западъ, отъ Влахина планина. Потокътъ прор-Ьзва въ малка тЪснина тЬзи скали, конто и на изтокъ се издигатъ все така стръмни, непостижижи. Това е Гол-Ьмиятъ камъкъ, Пеключкия камъкъ, защото всичко наоколо е Пеклюка.
Предъ скалигЬ западно се излива тънка струя на чешма, наоколо има добри условия за животъ, та и Пеклюка рано се огражда съ здрава защитна стена, която сочи за късната римска епоха. Тукъ рано се създава и една отъ най-силнитЬ крепости въ тази область. Останки отъ стени, отъ кули се виждатъ на два десети на метра юж но отъ скалит’Ь. Това мЪсто, защитено отъ севера, изложено на южното слънце, е било гжето населено. НавсЬкжде тукъ
— 118 —
личатъ разхвърлени части отъ широки керамиди, много парченца отъ глинени сждове. Характерно е, че тукъ се намиратъ и парченца отъ глинени сж-дове, типични за тракийската керамика отъ преди Христа.
Входътъ на тази голЪма крепость е билъ откъмъ изтокъ. Тукъ на скалитЬ се виждатъ още основитЬ на четвъртита кула. Въ източната часть на скалитЬ, въ естествено издълбано мЬсто е из-градена и голема щерна за вода, замазана гладко съ дебелъ, пластъ червенъ хоросанъ.
Отъ крепостьта се разкрива широкъ кржго-зоръ на северъ по направление на Сливница и Комъ, на югъ къмъ долината на Златуша.
Веднага източнр се издига стръменъ хребетъ. Това е Джерманъ, а по на изтокъ вече Войводина могила.
Все въ тази посока се достига и до Белица. Тукъ до селото се забелязватъ следи и отъ старъ кервански пжть, който е напускалъ римския пжть при Сливница, минавалъ презъ Б’Ьлица, надъ Пролета, Гурмазово, Филиповци и навлизалъ въ София.
До само източнитЬ покрайнини на Б’Ьлица, вър-ху терасата е имало значително ранно византийско селише. Основи на зидове и сега личатъ навредъ. Право на югъ, презъ рЬката, върху мжчно достж-пенъ хълмъ се намира и Гради щето на селището, а още по-далече, на западъ отъ БЬлица, въ завоя на рЬката, се издига тукъ и другого градище — Ка-лето, но то вече въ Хераковско землище.
Да напустнемъ възвишенията на западъ, да назърнемъ и въ гънкитЬ на Лозенската планина. Преминали Искъра, скоро предъ насъ се изпрЬчва островърха естествена могила. Това е Германского градище. Стръмно откъмъ югъ и за-
— 119 —
падь, то е достжпно повече откъмъ северъ, а главно по билото откъмъ изтокъ, гдето се нами-рала нЪкога и вратата на крепостьта. На тази страна градището е било защитено съ здрави стени. Къмъ западъ и югъ сега не личатъ никакви следи отъ подобии стени. Тукъ самитЬ скали сж остри и стръмни, за да не е имало нужда отъ друга опора. Постройки изглежда да е имало на са-мия връхъ, а главно на северната страна, гдето има^повече следи отъ строежи. Широк игЬ римски керамиди, j/азпръснати навредъ изъ градището, говорить за ранно византийския произходъ на крепостьта.
На изтокъ отъ градището, вънъ отъ изкустве-ния дълбокъ ровъ, се виждатъ останки и отъ други постройки. НамЪренигЬ наблизу тукъ монети отъ Маврики Тибери (582—602 г.) потвърдяватъ предположение™ за старинностьта на градището, унишожено, може би, много по-късно отъ славя ни-it или българигЬ при нахлуването на ханъ Крума въ тЬзи области.
Отъ градището добре се наглежда софийского поле, но сега това градище, като че ли пази по-скоро скрития въ диплигЬ на планината Германски манастиръ св. Иванъ Рилски.
Църквата на манастира е нова, осветена презъ 1885 год., въ деня на тогавашната мобилизация, както стоп това написано въ вграденъ камъкъ. Ста-рата църква била н-Ькога унищожена, но легенда-та говори, че тя коренила началото Си още въ днитЬ на царь Петра, когато Светецътъ, по-късно закрилникъ на цЬлъ народъ, се скиталъ известно време изъ тЬзи мЬста, криелъ се изъ гжстит'Ь гори, а после пробЬгналъ на югъ, къмъ Рила.
КРЕПОСТЬТА БАТИЛЪ ПРИ БОЯНА
Н-Ькога, и то само преди не много години, тукъ, въ подножието на Витоша, било тихо и спокойно, Спокойно се издигали надъ равнината скалиститё залесени зжбери на планината, като едри маниста се редели по буйния потокъ воденици, плЪскала и се пръскала водата, провирала се презъ широки дървени ул'Ьи и бегала съ шумъ надолу къмъ полете. ГолЪмиятъ градъ билъ още твърде далечъ. Пусто било и селото. Идвали до тЬзи чудни места само притежателигЬ на воденицитЬ. Идвали и пра-щали rfe тукъ своитЬ близки на почивка и прохлада.
Въ празднични дни Бояна се съживявала, а въ деня на св. Панталеймонъ тукъ идвалъ и се съ-биралъ народъ отъ ц-Ьлата близка околность. От-далечъ се чували пискливитЬ гайди и еднообразни-тЬ хорови песни. На селския площадъ се нижела дълга редица моми и момци. ЗвънгЬли защитите монети по пояситЪ и косадите, развевал и се високо бели коила по главигЬ на момитЬ. Нищо не на-помнювало за нЪкогашенъ градъ, за богато селище, за царски църкви и дворци, за подвизи, за преми-нали скръбни и радостни дни. Наистина, ливадитЬ иадъ Селото се наричали Цареви ливади, Царево падало; нЬкжде насреша билъ Сульовъ (Сулейма-новъ) гробъ, а и крепостьта горе, градището на Момина скала се назвало още Батилъ по името на незнаенъ воинъ. Но колко царе, колко владетели не сж преминали отъ тукъ презъ вековегЬ?
Крепостьта Батилъ надничала надъ южния входъ на Софийского .поле. Тукъ не еднажъ сж се
- 121 -
разбивали вражески напори. Прелистятъ ли се кни-гитЬ на старитЬ хронисти, все ще се нам’Ьрятъ стра-иици, изпълнени съ описания на събития, стенали около Бояна. При войнитЬ на Самуила (1015 г.) Ни-кифоръ Ксифиасъ, всйвода на Василий II, превзелъ съ обсада крепостьта Бояна. Презъ 1040 год. въ Нишъ се надига въстание. Надигнала се и Ср-Ьдиш-ката область. За града нищо не се споменава, а знае се само нЪщо за Бояна. „Има, казза, Кекав-менъ, единъ укрепенъ български градъ, нареченъ Бояуд. Императоръ Киръ Михаилъ Пафлагонецътъ (1031—1041*год.), като навл’Ьзълъ по време на вой-иата въ България и като се насочилъ къмъ Триа-дица, превзелъ и Бояна. Тамъ живали именит н и войнствени българи, чийто военачалникъ билъ нЬ-кой си Ботко (отъ Батилъ?). Като се упова°али на своето мужество, То изл-Ьзнали на бой извънъ града, като че ли ги било срамъ да стоять втктре въ крепостьта. Но като се завързало сражение и ста-налъ гол’Ьмъ бой, именитигЬ онЬзи българи ударили назадъ. И като искали да влЪзатъ въ крепост-ната врата, съ тЪхъ заедно навл'Ьзли и ромеитЬ. Като превзели града, ромеитЪ извършили голема сЬчь“.
Не ще съмнение, че този градъ не ще да е билъ само онази малка крепость, кацнала нЬкога горе на Момина скала. Тр'Ьбва да е имало голимо заселище—градъ въ самото подножие на скалата. Затова и названието Царево падало, въ смисъль на покои, дворци, сараи; затова още до миналия в’Ькъ въ селото личели следи отъ стари каменни стени.
Нещастни и скръбни дни преживЪли тЬзи поселения и при преминаването на кръстоносцигЬ на Фридриха Барбароса презъ 1189 год. Следъ това всичко паднало въ предЪлит-Ь на второто българско царство и за ц*Ьли д весте години, дор и до идване-
— 122 —
то на турЦитЬ, тукъ зацарилъ миренъ и спокоенъ. животъ. Въ тЪзи спокойни дни изникнала и била изписана и старата църква въ Бояна отъ севасто-кратора Калояна, братовчедъ на Константина Тиха и жена му Десислава. Върху стената на долния етажъ и сега стой надпись: „Въздигна се отъ основа и се създаде пречистиятъ храмъ на светия Христовъ иерархъ Никола и на светия великославенъ Христовъ мжченикъ Пантал ей мо на съ ср-Ьдствата, съ грижигЬ и съ голЪмата любовь на Калояна сева-стократоръ, братовчедъ царевъ, внукъ на св. Стефана, краль сръбски. Изписа се въ българско царство, при благов'Ьрния, благочестивъ и христолю-бивъ царь Константинъ Л сень. Индикгъ 7 въ лЪто 7067 (1259).“
Тамъ, въ потъмнЪлигЬ стени надъ надписа, стоять още образитЬ на гЬзи не известии ни иначе отъ ни к ж де български боляри, чиито дворци сигурно сж красЬли и улицигЬ на лежащия долу градъ. Въ тЪзи спокойни дни (XIV в.) тукъ е якивЪлъ и Вито-миръ и неговиятъ синъ Нлтимиръ. Отъ единия ни е запазенъ отъ в’ЬковетЬ само златниятъ му пръстенъ, отъ другия — ктиторъ и даритель на Боянската църква —слаби черти отъ неговия образъ.
Боянската църква е дворцова църква-гробни-ца, гдето долниятъ етажъ е билъ предназначенъ за погребение, а горниятъ се е съединявалъ съ оссбенъ входъ съ двореца. Така нЬкога къмъ св. София въ Цариградъ сж се прилЪпвали дворцит-fe на византийскитЪ императори. Чрезь покритъ кори-доръ владЬтельтъ е могълъ да дойде направо отъ покоигЬ въ домашната си църква- Това ни засви-детелствува най-добре страничната врата на южна-та стена, запълнена и зазидана, следъ като станала ненуждна вече.
— 123 —
Изображенията, рисувани при царуването на Константина Тиха по поржка на Калояна, сж запа-зени отлично и предизвикватъ възторгъ отъ май-сторството на българската школа, защото тукъ нЬ-ма вече гръцки надписи, а славянското име „НедЪ-ля“. Тукъ е изобразенъ вече и националниятъ све-тецъ св. Ив. Рилски. Кой знае, дали тукъ не е ри-сувалъ и сжщиятъ онзи Драганъ, които е изписалъ презъ 1230 год. църквата „св. Четиридесеть мжче-ници" въ Търново. Живописьта на малкото източно отделение, не датирано още добре, е д*Ьло на ви-зантийцигЬ, които сж били господари на страната между 1018 и 1186 година, но за насъ, за нашата история и изкуство има значение живописьта отъ 1259 год. непрерисувана, непреправяна, незамазвана наново, както това е ставало, пъкъ и за сьжале-ние става и въ наши дни.
Подновена презъ 1845 год. църквата и сега служи на народа, служила е и всЬкога съ своята килия, съ своето просто училище да се чете и пище съ черковно-славянски букви. НЪкога, преди време, тукъ се паз'Ьли и много стари книги и рж-кописи. Върху посив’ЬлигЬ листа на българския си-нодикъ отъ XV вЪкъ се съдържалъ „поменикъ“ на българскит'Ь царе, царици, патриарси и софийски велможи. Често четенъ, този поменикъ най-вече по-могналъ да остане споменъ въ тЬзи краища за ста-рото царство, Тукъ не знаятъ само за Шиш мана, тукъ знаятъ и за царь Ясень и за неговата крепость Урвичъ.
Въ днитЬ, когато б^гате Отъ града и търсите прохлада, въ днигЬ, когато се катерите по стръмна-та пжтека и гоните да стигнете пЪнестия водопадъ, свърнете въ старата, обраснала съ бръшлянъ цар-ска църква. Прохлада ще повЪе отъ тихата алея, дъхъ отъ цъвналъ здравецъ ще лъхне и ще ви
— 124 —
освежи. Поклонете се смирено на Светеца, закрил-никъ на всички пжтници, погледнете съ смирение образе на Христа Евергета (Благодетель), на Хри-стосъ-отрокъ въ храма, погледнете на Калояна „се-вастократоръ и ктиторъ", на Десислава „севасто-краторица и ктиторица", погледнете пъстрото облекло на царь Константинъ Тихъ Лсенъ и царица Ирина. Корона, обсипана съ безценни камъни, би-сери и рубини; скиптъръ, изкованъ отъ чисто злато, а въ л-Ьвата ржка, притисната до гърдит-fe малка платнена торбичка, напълнена съ пръсть. Това е акакията, символъ на тлкнното, на нетрайното въ живота.
Погледнете, поклонете се и на гроба на Ца-рицата вънъ отъ църквата. Погледнете къмъ града, къмъ полето долу, па „тогава поемете нагоре къмъ крепостьта на Батила, къмъ планината, къмъ ви-синит-fe1
ГНЪЗДОТО НЛ КРЛКРЛ ПЕРНИШКИ
Бързаме да достигнемъ спусъцит-fe и долинки-rfa на Голо-бърдо. Минаваме презъ Ралица махала, презъ покосени ливади, по синорнтТ. на ниви и скоро оставяме задъ насъ камениститЬ чуки на Радина могила и Ялбовецъ. Навлизаме въ Широкий дадъ. Тукъ изчезва вече черниятъ вжглищенъ димъ. Отъ югъ*пов-Ьва вЪтрецъ, иде прохлада. Падналъ е наскоро дъждъ, та природата е свежа, въздухътъ чисть, прозраченъ.
Почиваме малко при чешмичката подъ хижа-та и се покачваме на превала, застаналъ като преграда сега предъ насъ. Покачили се горе, предъ иасъ се открива чудна гледка къмъ Коньовската планина и Осогово, къмъ възвишенията надъ Дуп-ница и Радомирското поле. НадЬсно по хребета остава Развалената черква, по-далечъ Гола-кобила, но на изтокъ веднага ни посрТщатъ развалини на кули и стени отъ стара защитна крепость. Това е Ранчово градище. То е пазЪло тукъ входа къмъ Перникъ и е бдТло за сигналнитЪ знаци на кре-поститЪ на югъ и северъ. Бродимъ изъ напустнати помещения, взираме се по тухли, керамиди и по стари, изоставени сега пжтища се отправяме на юго-западъ къмъ остъръ изпр-Ьчилъ се на хоризонта хълмъ, къмъ Гол'Ьмото градище.
Спускаме се и се отбиваме и къмъ Смильо-вецъ. Отъ нЬколко мТста тукъ изскача студена вода, която събира отвредъ хора и зажъдн'Ьлъ до-битъкъ.
Хванали наново стария пжть, той скоро ни отвежда къмъ градището, гдето навлизаме откъмъ
— 126 —
чогъ. Построено на недостжпенъ осгъръ върхъ, градището съ стени до метъръ и половина ширина, съ две кули на северъ и две на югозападъ, е било само уб’Ьжище на стража, заставала тукъ въ опа-сни дни. Наслада е да се стой по тЪзи развалини и да се наблюдава Малкото градище и Острецъ на изтокъ, Колонница по на северъ, или РилскигЬ ма-сиви нЪкл\де далечъ на югъ.
Крепостьта на Кракра Псрнишки
Върщаме се назадъ, отъ Смильовецъ завиваме на изтокъ, и после по широка гърбина се покатер-ваме къмъ Малкото градище. Въ сущность главната тукъ твърдина ще да е било Малкото градище.
Разположено на вдаДенъ къмъ югъ стръменъ хълмъ, достжпенъ само откъмъ северъ, това градище е било една истинска крепость. Защитено отъ къмъ северъ съ два землени вала и двойни защит-ни стени, усилени съ кули, дълго до 200 метра и широко до 50 м., градището е приютявало въ себе си цЪло общежитие. НавсЬкжде останки отъ гя;-
— 127 —
сти жилищни помещения, на в cfe к ж де разхвърлени тухли, парчета отъ глинени домашни сждове.
ТрЪбва да прехвърлимъ наново зжберигЬ на Голо-бърдо, тр’Ьбва да минемъ край манастира св. Панталеймонъ, да заобиколимъ пролома и се покате римъ на най-гол’Ьмото градище тукъ — на Г р а-д о, разположено надъ стръмнигЬ брЪгове нв Струма. Пжть води и е водилъ за тукъ отъ северъ. Тамъ, въ подножието на крепостьта, има още раз-валини на полупотъналъ въ земята старъ пара-клибъ, а наоколо стърчатъ потрошени вече и разхвърлени надгробии кръстове.
Градището до Перникъ е голимо и силно укре-пено. Дълго до 270 м., съ вжтрешни преградни зидове, съ стени 2'50 м. дебели, то е било нЪко-га гжсто населено. Тукъ било главното ср’Ьдище на Кракра, този потомъкъ на старъ прабългарски болярски роДъ, оттеглилъ се тукъ следъ пропадане на Преславска Бъл гария. Защитникътъ на Перникъ носи прабългарско име и, може би, е единъ отъ тЪзи наследници на българскитЬ управители, ка-квито още Омортагъ, както съобщаватъ Каролин-скитЬ л’Ьтописи, пращалъ за водами на сЛ^вянски-тЬ племена. ТЬзи управители ставатъ после полу* независими или самостоятелни господари съ соб-ствени замъци и дори съ собствена войска.
Силенъ и великъ царь е билъ Самуилъ; той се бори до последния си часъ, но тукъ, въ него-вото царство, сж владетели и останки отъ жила-вото и воинствен© българско болярство. Защото боиладигЬ и богаинигЬ, нЬкога ядката на българ-ската държава по Долни Дунавъ, изчезватъ при нашествието на Цимисхи (971 г.), избити въ Дръ-стъръ отъ русина Светославъ. Триста благородници паднали тогава, обезглавена била държавата. Ви-зантинизмътъ нахлулъ въ Преславъ, престанала да
— 128 —
на ва ту
хъ ди къ ни ши бе
теме тамъ прабългарскв кървь. Запазватъ се само силни и свободни вождове на западъ, които единствен© могли да се борятъ и да спасяватъ отъ гибель народъ и държава.
Тукъ, на този ср’Ьднов-Ьковенъ ключъ въ пжтя отъ Дунавъ за Македония, ще да е имало и по-рано крепость, но името Перникъ за пръвъ пткть се чува въ връзка съ живота на св. Ивана Рилски. Изгоненъ отъ своитЪ съселяни, пустинникътъ бТга, крие се изъ скалит-fe и дупкитЪ около Струма при Перникъ и после преминава на северъ къмъ Витоша.
Прочутъ ставв Перникъ когато надъ скалигЬ застава Кракра, конто бди тукъ и се бори юнашки съ Василия II. Въ четвъртия свой походъ (1002 г.) Василий превзема Видинъ, и то не лесно,—следъ осемь месечна-обсада. Между това Самуилъ връх-летява внезапно върху Ддрианополъ и го ограбва. Отъ Видинъ Василий се връща назадъ, разрушвва по пжтя си българскигЬ замъци, спуща се по Морава и се срЪща съ Самуила при Скопие. Самуилъ изгубва сражението, звгубва лагера, загубва и града. Оттукъ вече императорътъ се отправя за Перникъ. Но Кракра' доказва на византийцит-fc, че въ него тече още прабългарска кръвь. Щастието из-мЪня вече на Василия. ПоходитЪ къмъ Струмица и София не му се удаватъ и той непраздно обикаля около Голо-бърдо, защото силата на Кракра е не толкозъ въ градището надъ Струма, но и въ онзи укрепенъ трижгълникъ отъ Боровецъ, Ранчово, Голимо и Малко градище, гдето р-Ьдко войска би по-смЪла да се вмъкне и изложи на опасность да блще унищожена. Далечъ на северъ сл бдЪли и гради-щата по Люлинъ, пъкъ и крепостьта Батилъ надъ Бояна е поддържала по гЬсни планииски пжтеки винаги връзка съ Кракра и Перникъ.*
— 129 —
Напраздни сж усилията на Василия II и презъ 1016 год., когато той обсажда наново Перникъ ц-fc-ли три месеца. Само Бояна пада тогава, завзета отъ Никифоръ Ксифиасъ, вой вода на Василия.
Но.. . загива Самуилъ, пада трагично отъ неизвестна ржка предъ Драчъ и Иванъ Владиславъ, последенъ Охридски царь (1018 год.). Остава Болгария безъ повелитель и водачъ. Надига се наново и Василий за последенъ ударъ. Настжпватъ години на раздори и разпри между изоставени малки господари. Въ Одринъ вече поср'Ьща посолство Василия и обявява подчинение на Перникъ и 35 други крепости. Въ СЬресъ го приветствува самъ Кракра и Драгомужъ отъ Струмица.
Въ края на XII вЪкъ този край пакъ застава въ страницигЬ на историята. КръсгоносцитЬ се раз-полагатъ свободно съ византийскитЬ земи.
Едва заминалъ Фридрихъ Барба роса и сърби-rb го следватъ, навлизатъ презъ 1189/90 год. въ СрЪдецъ, Перникъ, Земенъ и Велбуждъ, като всичко грабятъ, безъ да могатъ нЬкжде да се задържатъ.
По-късно, когато тукъ влад’Ьятъ вече турцигЬ». тЬзи области виждатъ и нашествията на австрийци-тЬ. Така, презъ 1690 год. малъкъ отредъ, начело съ /Антонио Валерио Жичъ, се промъква на 20) мартъ до Кюстендилъ, а три деня следъ това Шенкендорфъ, съ арнаути и сърби на коне, пляч-косва Перникъ, като завлича и чегири хиляди гла-ви добитъкъ. Презъ лЪтото на сжщата година Перникъ изпитва още единъ пжть ужаситЬ на грабежа. Шенкендорфъ, дошелъ презъ Пиротъ и Трънъ, на-пада на 11 юлий града, заграбва много запаси храна, завлича наново три хиляди глави добитъкъ и бЪга после, преследванъ отъ турцитк.
Не ще да е билъ пощаденъ Перникъ и презъ време на кърджалийскитЬ нападения. Бцлизу е билъ
Прочути крепости	9
— 130 —
тукъ прочутиятъ Карафеизъ и ненапраздно стой въ хрониката отъ 1796 г. за гЬзи мЪста: „додоше кре-жалие, много зулумъ учинише“...
Бродимъ по дългитЬ, обрастнали вече навредъ съ трева стени на крепостьта, търсимъ останкитЬ на н'ЬвгашнигЬ замъци на жилавия български бо-ляринъ и мислимъ за последнигЬ дни, прежив’Ьни тукъ отъ Кракра. Следъ толкозъ победи и толкозъ слава, чакала го тамъ нЪкжде задъ снЪжнитЪ пла-нини млкката на неизвестностьта. На изтокъ, въ подножието на Градб, кипи новъ животъ, а тукъ -едва се долавя пл’Ьсъкътъ на Струма, която шуми, провира се' между скали н бърза да догони полето на югъ.
УРВИЧЪ
Като се премине р. Ведена на изтокъ отъ Пан-чарево, насреща, откъмъ северъ, се спуща скалистъ и гжстъ залесенъ гребенъ, който се забива дълбоко въ Искъра. Отъ никжде не може да се пристжпи къкнь това Ср'Ьдобърдие, както го назовава тукъ народътъ. *ГрЪбва да се заобиколя оше далечъ на изтокъ, да се премине коритото на Искъра, за да можете да се възкачите по о брас л итЬ съ храсталаци остри хребети. Лко не стърчеше още въ гората са-мотна изоставена стражна кула, никой не би си спомнилъ вече, че тукъ по тЪзи стръмнини се е из-дигала нЪкого прочутата крепость Урвичъ, свързана тЬсно съ последнит'Ь дни на царь Иванъ Шишманъ.
Лесно преминаваме сега Искъра, изгубилъ во-дитЬ си въ зажъднЪлитЪ за влага полета, отбиваме се на западъ и тръгваме изъ тЬсна долина, прилична на нЪкакво отдавна изсъхнало рЪчно корито. Изъ високия храсталакъ едва намираме стария изо-ставенъ и запустЬлъ калдаръменъ пжть и по стжп-китЬ на тЬзи, конто тукъ преди в-Ькове сж дали последенъ отпоръ за защита на родината, се въз-качваме на горе. Първи ни поср’Ьщатъ останки отъ порутени крепостни стени, обвити сега въ зеленина и зашумени отъ нависнали клони. Предъ насъ скоро се м£рва и едничката останала надь земята кула, изправена тукъ като н'Ькакъвъ паметникъ на в-Ько-ветЪ. Това е кулата, коя то е бд’Ьла надъ пжтя, който ид-Ьлъ откъмъ р’Ьката; това е кулата, която е бдЪла и надъ най-уязвимото и достжпно мЪсто на крепостьта.
— 132 —
Съ мжка си пробиваме пжть до кулата, за-крила се отвредъ съ сплели се гжсти клони, съ мжка си пробиваме пжть и до останкигЬ на малка еднокорабна църква. Това е църквата св. Илия. Въ деня на този светия паднала нЪкога и крепостьта. Друга църква-манастиръ св. Никола се намирала малко по на северъ, далече вънъ отъ стенитЬ на крепостьта.
Народътъ наоколо знае още много за църкви-rb, за крепостьта и за всички онЪзи преминали страшни дни. Царь Ясенъ (разбира се винаги Шиш манъ), се казва въ преданието, като билъ натиснатъ здраво отъ’ турцитЪ, прибЪгналъ н-Ькжде отъ северъ тукъ и се закрепилъ въ тия м^ста, конто му напомнювали много за неговото загубено Търново. Съ него бегала и жена му — царица Елена. Царь Ясенъ се храбро брани л ъ и защищавалъ въ тЪзи тЬсни и непристжпни клисури, но когато не билъ единъ день близу до крепостнитЪ стени, жена отъ Бистрица прев^ла презъ твйни пжтекм турцигЬ и имъ показала останалитЬ безъ защита кули и кре-постни врати. Това било на връхь св. Илия, когато царицата била сама нд молитва въ църквата на твърдината. Пленена била царицата и скоро осво-бодена отъ царь Ясенъ, но вече опозорена. Легендата по-нататъкъ е несигурна. Така, едни разпра-вятъ, че самъ царь Ясенъ посЬкълъ царицата горе на върха, на Царичинъ, други пъкъ, че турци я по-сЬкли, задето не искала да се предаде. Тамъ, гдето протекла невинната кръвь на царица Елена, пони-кнала б"Ьла трева, която женигЬ събиратъ, варятъ и пиятъ за мл’Ько, а онази жена отъ Бистрица—Ведена и сега стой вкаменена съ невръстно дете на ржце надъ потока въ скалигЬ.
ВсЬко кжтче тукъ, всЬка скала, всЬко хълмче спомня съ името си за он-Ези дни. Така, тамъ, от-
— 133 —
гдето за първи пжть се показали турцигЬ и про-никнали въ крепостьта, се казва и сега Злиодолина. Но долчинката сочи по-скоро къмъ ЛозенскитЬ пла-нини, откждето сигурно сж се промъкнали и на-вл’Ьзли въ тия м-Ьста турцит-fe.
Срещу крепостьта откъмъ Кокаленския манастиръ се посочва Царската пжтека, която вод'Ьла право къмъ Ср’Ьдобърдието. По тази пжтека сли-залъ и възлизалъ царь Ясенъ до манастира, издигнатъ йъ честь иа небесния воинъ Нрхангелъ Михаилъ, за да пбмага въ борбата му срещу мръснит-b (тур-цит-fe). Затова въздигналъ той църква въ крепостьта и на другия небесенъ страшенъ воинъ — св. Илия. Горе на платото до манастира били царскит^ хар-мани и по улейче отъ кожи се стичало житото право въ СърпиигЬ — хамбаригЬ на крепостьта. Тукъ една отъ скалигЬ се нарича Ладково, по името на н’Ь-кой незнаенъ защитникъ. Историята забравила вой-водата Ладко, но винаги признателниятъ народъ запазилъ и уа'Ьков’Ьчилъ името му въ надвесилата се надъ р-Ьката скала. Тукъ, близу надъ Коренецъ, надъ бистрото и студено кладенче, се показватъ и Гробищата на Урвичъ.
СпоменигЬ за тЪзи мТста сж били винаги така живи между народа, че и самъ Отецъ Паисий, синъ на тЬзи покрайнини, не забравя да спомене името на крепостьта въ своята Спавенобългарска история: „ПослЪ востана Пиязитъ на столни градъ Болгарски Терновъ, и отидевъ тамо сосъ гол’Ьма сила, биха се сосъ Иоана Шиш мана много, и било много кровопролитие за 9 месеца отъ греческо предател-ство. Понеже Мануилъ царь Гречески, по свиде-телству Рускихъ историковъ, доведе турците въ Болгария.
Въ тоя убо бой следъ 9 месеца, виде Иоанъ Шишманъ, защо ще навиятъ турците, изб’Ьгна со
Лрочути крепости	9 а
— 134 —
сичкото си воинство и со сичките си велможи но-щемъ изъ Терново и отиде въ Средецъ, то естъ София. Подобно избЪгнаха и сичките, които живееха въ Мачинъ, Растолъ или Силистра, Рушчукъ, Сви-щовъ, Никополь и Плевенъ, нЪкОи убо въ Средецъ, а нЬкои въ Дакия. И тога обладаха турците и Терново и сичките речени градове въ лТто Господне 1396.
Отидевъ же Иовнъ Шишманъ въ София, скри сичките царски сокровища въ манастиръ Урвичъ, конто бТше край Искаръ сосъ тверди сгЬни огра-жденъ, и изоколо му вода отъ секаде: гдЪто оста-ви и малку воинство, а самъ сосъ другото си воинство ополчи' се противъ турците и би се 7 години".
Отблъснатъ отъ Урвичъ „царь Шишманъ и войската му, и велможите български“ тьрсятъ спасение къмъ Рила, спирать се на Широкодолското кале и тамъ, на Бойна падина, билъ даденъ последенъ отпоръ. Битката тукъ въ попето, въ РЪжана, била страшна и кръвополитна.
Не смогналъ Шишманъ да намЪри повече си-гурно убежище. НЬкжде на върха на рида, които затваря входа на Искъра къмъ планината, царь Шишманъ билъ настигнуть и убить. На мЪстото, гдето протекла кръвьта на Шишмана, изврЪли се-демь кладенци — Цареви кладенци. Тукъ на-близу на югъ, на Рида, на Шишмановия ридъ, билъ погребанъ царь Ясенъ, зв когото и днесъ народътъ си спомня въ тжжнитЪ n-fecHn.
КРЕПОСТЬТА ПРИ БОЖЕНИЦА
Прохлада и дъхъ отъ планината носи буйния Бебрежъ въ ранното утро, когато премина ване презъ Боженица и по кози пжтеки поемаме къмъ грристигЬ виси ни на изтокъ, ЗамрЪло е още селото, пуств е широкиятъ кола реки пжть нагоре по pt ката, къмъ Ботевградъ (Орхание).
Хубави сж високитЬ и непостижими з ж бери на планината, чудни сж, когато ги озарява и позла-тява сутринь слънцето, но весели и приветливи сж и безбройнигЬ гористи хълмове, потънали въ полу-дрЪмка и тишина, приютили въ тъмнитЬ си недра разпръенати колиби, забравени и изоставени цър-квици, порутени кули, крепости. Тукъ наблизу, южно отъ Липница, се ронятъ последнитЬ камъни отъ стара бългврска крепость. Тамъ вжтре се губятъ и последний останки отъ стара черквица. Премине ли се пъкъ долътъ, като изоставенъ стражъ стърчи Още полуразрушена кржгла кула съ високи стени, достигащи до десетина метра. Ни-що по-живописно отъ тази стара кула, застанала тукъ въ заве я и вгледала се въ водитЬ на рЪката, които се блъекать долу, провиратъ се между ска-лигЬ, ггЬнятъ се и гледатъ да достигнатъ широкого поле.
f\ навсЪкжде тукъ, на всЬки по-високъ и из-гледенъ връхъ ще срещнете крепость, или малка кула, н-Ькогашни предни стражи.
Слънцето се 6t издигнало надъ висинитЬ, всичкото това развълнувано море отъ хълмове тъ-н'Ьше въ пъленъ бл'Ьсъкъ, когато крачехме вече
— 136 —
подъ сЬнкитЬ на гора отъ забравени столЬтници— джбове. РЬ сами сж останали тукъ въ подножието на Градището, може би единственитЬ нЪми свидетели на страшната драма, разиграла се нЬкога само на нЪколко крачки, тамъ горе на пресечения остъръ връхъ, сега гжсто заэуленъ и закритъ съ габери, лещакъ и низки храсти.
Презъ паднали стени навлизаме въ древната крепость.
Веднага на пжтя ни се изпрЪчва изоставенъ дълбокъ кладенецъ, разравянъ не веднажъ отъ тър-сачи на скрити богатства и загубени царски коро-ни. Оттукъвсж чергтЬли вода защитницитЬ на крепостьта, оттукъ сж уталожвали жажда хиляди загорали устни, прежиа'Ьли въ ужасъ и незнаенъ трепетъ.
Бродя надлъжъ и ширъ, надничамъ на югъ надъ скалитЬ, къмъ седповината Урвичъ, седя въ сжщинско кресло, изрезано въ скалитЬ, почивамъ на Войводовъ камъкъ, катеря се по каменни стжпала до издълбаната въ скалитЬ малка черквица, впущамъ се въ дупки, служили н^кога за жилище, а после завивамъ и спирамъ предъ огромна п'Ьсъч-на скала.
Спирамъ предъ рЪдкит'Ь изостанали паметни-ци отъ нашето печално минало и чета: „Нзъ Дра-гомиръписвхъ. Азъсевастъ ОгнЬнъбЬхъ при царь Шишманъ кефалия и много зло патихъ. Въ това време турци воюваха. Азъ подържахъ царь Шишманъ". ГолЬмй разкривени букви, разхвърлени по ц-Ьлата свободна площь. Колко малко думи и колко далечни спомени! Драмата се свършила, завесата паднала. Всичко тр'Ьбва да е било вече отдавна свършено. ОгньоветЬ по крепоститЬ загаснали, изгаснали и последнит’Ь пожарища на села и градища. За бъл-гарския народъ настжпвала черна и мжчителна нощь.
— 137 -
Шишманъ ставв царь, когато Тракия е вече въ турски ржце, когато за тази милость той дава на Мурада и сестра си. Но сксро пвлнала и София (1382 г.), и царството му ставало малко и все по-малко. Сигурни останали само таЙнигЬ кжтове на планинитЪ. Неразбрали се тогава князегЬ на Бал-
& Ро
п н i й X Ь_,
I lo-h ш/^ф{(фЛн4нллА0 /Г°£Л ОГ.Цг! п
^»1В го gp-g
Надписътъ нй Севастъ Огн^нъ при Боженица кана, всЬки таелъ Н’Ьщо, вс’Ьки криелъ тайни и мечти. Иванко паз'Ьлъ Варна, Срацимиръ — Видинъ, Добротичъ се скиталъ изъ Дсбруджа, а Шишманъ — изъ дебритЬ на Балкана.
Мурадъ се връща въ Мала Дзия (1387 г.), но Дли паша преминава низкитЬ проходи на източния Балканъ, навлиза въ Северна България, и крепость следъ крепость падатъ въ неговит^ ржце. Шишманъ се крие въ силната крепость Никополь, но Търново е изоставено, то пада, падатъ и всички крепости, наредени по върховет-Ь на планината и по бргЬговет'Ь на Дунава. Дли паша не закъснява
да се яви и предъ Никополь. Шишманъ търси милость и пощада, и въ с. Таушанли до Ямболъ той получава даже своя тронь.
Но все още Шишманъ не виждалъ надвисна-лия надъ страната остъръ мечъ, не виждалъ гро-зната опасность, и какъвто билъ честолюбецъ и меч- | татель, не останалъ въ миръ, а все търсЬлъ въ тай-ни преговори да си върне загубеното.
Баязидъ решава да тури край на балканските раздори и да свърши завинаги съ малкитЬ владетели. Презъ летото 1393 г. турците, неочаквани отъ никого, сж вече предъ неподготвените за обсада I стени на Търново. Отдавна Шишманъ изоставилъ сто/]ицата на собствената си сждба. Затова и Цам-блакъ въ похвалното слово на Евтимий пише: „При-де царь варварский ненадежно и нападе на градъ не отъ единое, или отъ двою страноу, нъ всего оградивъ окрестъ."
Немецътъ Шилдбергеръ, плененъ отъ Баязида въ Никополския бой, разказва, че султанътъ, като завлад-Ьлъ земята на Шиш мана „херцогъ на срЪдна България", пленилъ го заедно съ сина му; бащата умр-Ьлъ въ тъмница, а синътъ приелъ езичество. ЛетописцигЬ назвать, че Шишманъ билъ затворенъ въ Пловдивъ, гдето билъ убитъ, но българската хроника знае нЪщо повече за тЪзи печални съби-тия: Баязидъ поставилъ стража по всички брЪгове на Дунава и убилъ Шишмана въ годината 1395 г. месецъ юний — две години следъ падането на Търново. Така загиналъ последниятъ български царь, а страната му станала ту река провинция.
Севастъ Огненъ, този малъкъ местенъ боляринъ, този малъкъ местенъ владетель на крепостьта, требва да е преживелъ всички ужа-си на последните години отъ българското царство-Тукъ, въ крепостьта надъ Боженица, той ще да се
- 139 —
е върналъ, когато всичко е било безвъзвратно за-губено, когато България е била вече пепелище, когато и самиятъ царь Шишманъ е лежалъ отдавна дълбоко въ земята и почти забравенъ.
НавсЪкжде се носятъ легенди и пЪсни за Шишмана. Той ту се м'Ьрвв къмъ Тополница, ту тгЬкжде къмъ Самоковъ или София. НавсЬк/лде ца-рьтъ б’Ьга, крие се въ стенитЬ на манастира Седемь престола, бие се съ турци къмъ Коритенъ градъ и Чврепишкия манастиръ. Тамъ малкото поле било покрито съ черепи. НавсЬкжде се претърсватъ ШишмановитЬ калета, ШишмановитЬ дупки, навсЬ-кжде се търсятъ заровенитЬ богатства на царь Иванъ Шишманъ.
За него плаче и въздиша и самъ севастъ Оп-гЬнь, прежив’Ьлъ последнитЪ дни съ царя и от-далечилъ се после тукъ въ непристжпнит'Ь гори, затворилъ се, затжжилъ за близкото минало, за народа си, и въ мжката и за утеха изр’Ьзалъ въ скалитЪ тЬзи кратки слова.
Да бжде благословенъ затова последниятъ севастъ на царя Шишмана, последниятъ главатарь на българската крепость!
Кръстосвамъ наново изъ крепостьта, изкач-вамъ се наново по стръмнигЬ квменни стжпала и пакъ надниквамъ въ изоставената църквица. Тукъ н^кога се е молилъ самъ царьтъ, тукъ нЪкога той е молилъ милость и пощада за своя народъ.
Навъиъ деньтъ отдавиа се е понесълъ волно по синьото небе, отдавна е закип’Ьлъ навредъ жи-вотътъ. Слънцето се мжчи да пропустив лжчитЬ си презъ облаци, презъ широко разтворени клони, облива за миль съ странна свЪтлина старината, за-играва по крепостнитЬ стени, а после всичко по-тъва въ сЬг(к'а'‘|и‘ тишина.
СЬДЪРЖННИЕ
Стр.
1.	Крепости	...	.3
2.	Траяновит-t врата	.7
3.	Хисаръ	.16
4.	Мадара...................................... 23
5.	Крепости край Садовецъ . .	.	.30
6.	Крепости	при Мезекъ	. 43
7.	Царевецъ	....	.50
8.	Асеновата крепость	- . 56
9.	Крепостьта Баткунъ	- . 60
10.	Перперекъ . .	,	. 65
11.	Старата Лютица .	. .	.70
12.	Крепости по Арда . .	....	74
13.	Старата Левка, Дервишка могила и Бюйюкъ кале на
Сакара..................................... 81
14.	Крепостьта при Фикелъ ...	.	86
15.	Трит-t крепости при Воденъ .	90
16.	Крънъ — крепостьта на Елтимира	.	. 94
17.	Крепостьта на Шуменъ ... . .	.	.99
18.	Видинъ и Бабинит-b Видини кули	.	. 104
19.	Крепости край София ...	.111
20.	Крепостьта Батилъ при Бояна .	.120
21.	Гн-Ьздото на Кракра Пернишки .	.	. . 125
22.	Урвичъ................................... .131
23.	Крепостьта при Божеиица .	.	. 135»
" О ..л||>гек*
;чатница Хр. Г. Даиовъ- О. О. Д во. Пловдивъ —	60/1938 год.